Серия
Японски загадки (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2


Глава 1

Вести за обезпокоителни размирици принудиха Сано Ичиро да се озове в град Едо[1] посред нощ. С броня и метален шлем на главата и с двата си меча, окачени на кръста, той препускаше по главния път. До него яздеше младият му главен васал Хирата, а зад тях — стоте воини от специалния детективски отряд на Сано.

Около луната, увиснала насред черното, замъглено от пушек небе, се виеха съзвездия. Студеният вятър подмяташе боклуци покрай затворените магазини. Сано зърна факли, пламтящи на фона на нощния мрак. С воините си подминаваше застанали на пост пред вратите си и въоръжени със сопи жители на града, готови да защитават от злото поминъка и семействата си. През прозорците надничаха уплашени жени; от покривите, балконите и противопожарните наблюдателни кули точеха врат момчета. Сано спря отряда си пред тълпа, препречила улицата.

Размирното множество се състоеше от бандити, чиито лица проблясваха с дивашко доволство на светлината на факлите им. Те жадно наблюдаваха как двата отряда конни самураи, наброяващи по стотина воини всеки, се носеха по улицата от двете противоположни посоки. Армиите се хвърлиха една срещу друга в яростен сблъсък на мечове и копия. Конете цвилеха и отскачаха подплашени. Ездачите с рев стоварваха остриета върху противниците си. Посечени, жертвите падаха с писъци и се гърчеха в агония. Групи самураи пешаци се въртяха диво, размахвайки мечове в яростна битка. Зрителите наблюдаваха сражението с възторжени възгласи, а някои дори се присъединиха към жестоката сеч.

— Очаквах това — заяви Хирата на Сано.

— Беше само въпрос на време — съгласи се Сано.

Като сосакан сама на шогуна — почитаемия следовател на събития, ситуации и хора — Сано обикновено бе зает с разследване на сериозни престъпления, а освен това изпълняваше ролята на съветник на Токугава[2] Цунайоши — върховния диктатор на Япония.

Но през последните месеци той бе посветил много време на усилията за охрана на реда в хода на течащите в момента политически промени в Едо. Бакуфу бе разделено от непримирима борба за контрол върху режима на Токугава. Едната фракция, предвождана от дворцовия управител Янагисава — втори по ранг след шогуна, се противопоставяше на втората, оглавявана от владетеля Мацудайра — братовчед на шогуна. Други, също разполагащи с власт мъже, в това число даймио, бяха тръгнали да вземат страна. И двете фракции се бяха заели да изграждат собствена военна сила и се подготвяха за гражданска война.

От близки и далечни провинции в Едо се бяха изсипали войници, изпълвайки докрай казармите в именията на даймио и крепостта Едо. След като бяха залели районите, населени с васали на Токугава, те лагеруваха извън града. Макар че дворцовият управител Янагисава и владетелят Мацудайра още не бяха обявили война, по-нисшите по ранг подчинени бяха станали неспокойни. Принудителното бездействие по време на изчакването пораждаше трескаво желание за битка. Сано и детективският му отряд вече бяха потушили множество схватки. Сега градските старейшини, които управляваха жителите на Едо, му бяха изпратили спешно съобщение с молба да пристигне и да потуши тези сериозни размирици, които заплашваха мира, поддържан от режима на Токугава от близо век.

— Нека прекратим тази схватка, преди да се е разразила в бунт и да е съсипала града — каза Сано.

— Готов съм — отвърна Хирата.

Докато си пробиваше път през тълпата начело на своя отряд, Сано си спомни и други моменти, в които с главния си васал бяха яздили рамо до рамо, влизайки в бой. Тогава нито за миг не бе поставял под съмнение вещата и всеотдайна служба на Хирата. Но миналото лято, докато двамата се опитваха да спасят майката на шогуна и своите съпруги от похитители, Хирата бе дръзнал да не се подчини на заповедите на Сано.

— В името на негово превъзходителство шогуна ви заповядвам да спрете! — извика Сано на армиите.

Той и хората му разделиха биещите се, които продължиха да се съпротивяват яростно и се хвърлиха с викове срещу тях. Край него посичаха и свистяха остриета. Докато сосакан сама се въртеше, привеждаше и стараеше да удържи коня си, който се дърпаше и изправяше на задните си крака, наоколо се завихри тъмна нощ. Факли и лица в тълпата се размазаха пред погледа му. Двете армии го изтласкаха в края на пътя.

— Охо, вижте го великия сосакан сама! — разнесе се мъжки глас. — Да не са те понижили в охрана на улиците?

Сано се обърна към мъжа, който бе отправил към него ироничния въпрос. Беше полицейският началник Хошина, който, обграден от двама конни полицаи, бе спрял коня си при портата към една странична улица. Мускулестото му тяло бе облечено в модно копринено кимоно. Красивото му ъгловато лице се бе разляло в подигравателна усмивка.

Гняв прониза Сано. Двамата с Хошина бяха отколешни врагове, а фактът, че Сано наскоро бе спасил живота на полицейския началник, не бе уталожил непримиримите им противоречия.

— Някой трябва да брани закона — отвърна рязко той, — защото твоята полиция явно не се справя.

Хошина посрещна с язвителен смях обвинението му, че пренебрегва задълженията си.

— Мисълта ми е заета с по-важни неща!

„Като например болни амбиции и планове за отмъщение“, помисли си Сано. Допреди време Хошина бе дългогодишният любовник на дворцовия управител, но впоследствие Янагисава го бе предал и полицейският началник бе преминал към фракцията на владетеля Мацудайра. Хошина изпитваше такава ожесточена ненавист към Янагисава, че с охота би приел една война, която можеше да го издигне във властта и да съсипе доскорошния му любовник. Не го беше грижа, че тя би могла да доведе до унищожението на града. Едо бе проникнат от атмосфера на беззаконие, тъй като Хошина и хората му не желаеха да сложат край на стълкновенията между поддръжниците на двете фракции.

Обзет от отвращение, Сано обърна гръб на Хошина. По булеварда прииждаха все повече войници и бандити, тъй като вестта за поредната схватка се бе разпространила. Нощта се изпълни с шум от тичащи нозе, тропот на копита и резки бойни викове.

— Отцепете района! — заповяда Сано на детективите си.

Те побързаха да завардят портите към пресечките. На булеварда настана див хаос, причинен от сблъсъка между отряда на Сано и обладаните от ярост войници, от проблясващи остриета и гърчещи се тела, от свирепи викове и плискаща кръв. Докато яздеше насред мелето, Сано изпита страх, че ставащото бе само блед щрих от онова, което ги очакваше в бъдеще.

* * *

Вече се зазоряваше, когато Сано, Хирата и детективите успяха да разтърват биещите се, да арестуват част от тях за нарушаване на обществения ред и да разпръснат тълпата. Подобно на злокобен червен маяк, слънцето се издигна сред море от сиви облаци над крепостта Едо и засия на хълмовете над града. В голямата къща в онази част на крепостта, където се намираха жилищата на служителите на бакуфу, Сано седеше в едно от помещенията, предназначени за семейството му. Съпругата му Рейко почистваше повърхностна рана на ръката му, нанесена от проникнал в ръкава на бронята му вражески меч. Сано бе по долна бяла роба, а бойните му одежди бяха проснати край него върху застлания с татами под.

— Не можеш все така да се мъчиш сам да поддържаш ред и законност в града — заяви Рейко, докато попиваше кръвта от раната му. — Един човек не може да стои между две армии и да оцелее дълго.

Сано сгърчи лице от болка.

— Знам.

С настъпването на утрото имението се събуждаше за живот и откъм кухнята и двора се носеха гласовете на прислугата. В детската стая Масахиро — малкият син на Сано и Рейко — си бърбореше нещо с бавачките. Рейко посипа раната със стрит корен от здравец, за да спре кървенето, след което я намаза с мехлем от орлови нокти, за да не забере.

— Снощи, докато те нямаше, дойдоха един след друг финансовият министър и капитанът на дворцовата стража. Не знам защо.

И двамата бяха сред приятелите на Сано в бакуфу.

— Предполагам каква е причината — каза Сано. — Министърът, който наскоро се присъедини към фракцията на дворцовия управител, е искал да ме убеди да сторя същото. Капитанът пък е положил клетва за вярност към владетеля Мацудайра и би искал да последвам примера му.

Привържениците и на двете фракции държаха да привлекат Сано на своя страна, тъй като той бе приближен на шогуна и би могъл да използва влиянието си, за да подкрепи каузата им; освен това искаха, в случай на война, Сано и детективите му — всички до един отлични бойци — да бъдат на тяхна страна. Победителят щеше да управлява Япония без опозиция чрез господство над шогуна. Сано трудно можеше да повярва, че той — някогашен инструктор по бойни изкуства и син на ронин, се бе издигнал до положение, в което такива изтъкнати люде се стараеха да го спечелят на своя страна. Но това положение криеше и опасности — двамата влиятелни мъже щяха да побързат да унищожат всеки служител, притежаващ силата да им се противопостави.

— И какво ще кажеш на приятелите си? — попита Рейко.

— Същото, което съм казвал на всички, които са правили опити да ме привлекат към едната или към другата фракция. Че няма да подкрепя нито една от двете. Моята лоялност принадлежи единствено на шогуна. Никога не бих станал съюзник на онзи, който се готви да узурпира властта му.

Въпреки недостатъците на Токугава Цунайоши като диктатор, Сано, верен на самурайския кодекс на честта, се чувстваше задължен да остане до своя господар.

Рейко покри раната с парче бял плат и после я превърза.

— Внимавай — каза тя, като го потупа лекичко по ръката.

Сано усети, че предупреждението й не се отнасяше просто за раната му; тя се боеше за бъдещето им. Той не желаеше да я тревожи, особено след като си бе дал сметка, че тя все още страда, без да може да преодолее последствията от похищението.

Сано не знаеше какво точно се бе случило с Рейко, докато бе пленница на мъжа, нарекъл себе си краля дракон. Но, обикновено настроена за приключения, сега Рейко бе съвсем различна. По време на четиригодишния им брак тя му бе помагала в разследванията и бе развила завидни умения за детективска работа, но откакто съпругът й я бе върнал у дома, се бе отдала на мълчаливо уединение и изобщо не бе напускала имението. Сано копнееше за малко мир и спокойствие, за да можеше тя да се оправи, но в близко бъдеще не се очертаваха подобни изгледи.

— Този град е като буре с барут — отбеляза мрачно Сано. — И най-незначителният инцидент може да се окаже искрата, която ще причини бурен взрив.

Отвън по коридора се разнесе скърцане от нечии стъпки и на прага се появи Хирата.

— Извинете, сосакан сама. Имате посетител.

— В този час? И кой е? — учуди се Сано и хвърли поглед към прозореца. Сивата дрезгавина едва проникваше през хартиените прозорци.

— Името му е Джуро — личният прислужник на главния старейшина Макино. Казва, че Макино го е изпратил тук със съобщение.

Сано повдигна вежди изненадан. Макино Наризада бе най-дългогодишният и влиятелен член на съвета на старейшините — първите съветници на шогуна, съставляващи върховния управителен орган на Япония. Освен това бе отколешен приятел на дворцовия управител Янагисава и враг на Сано. Имаше грозно, прилично на череп лице и подобен характер.

— Какво е съобщението? — попита Сано.

— Попитах, но Джиро не пожела да ми го каже — отвърна Хирата. — Обясни, че по заповед на господаря си трябвало да разговаря лично с вас.

Сано не можеше да си позволи да не удовлетвори желанието на човек, тъй влиятелен, обидчив и опасен, като Макино. Освен това бе обзет от любопитство.

— Добре.

Двамата с Хирата се отправиха към приемната. Рейко ги последва. Спря отпред в коридора и проследи с поглед как двамата влязоха в студената, изложена на течение стая, където бе коленичил някакъв мъж — слаб и прегърбен, с венец посивели коси около олисялото му теме и облечен в скромно сиво кимоно, прехвърлил шейсетте. Мършавото му лице бе застинало в скръбно изражение. Зад гърба му бяха застанали двама от детективите на Сано. Макар че изглеждаше безопасен, те подхождаха с предпазливост към всеки непознат, дошъл в къщата, особено в тези смутни, изпълнени с опасности дни.

— Ето ме — рече Сано. — Кажи какво съобщение ми носиш.

Слугата се поклони.

— Извинявам се за безпокойството, сосакан сама, но трябва да ви уведомя, че почитаемият главен старейшина Макино е мъртъв.

— Мъртъв? — възкликна Сано, връхлетян последователно от три различни емоции. Първата беше на изумление. — Как така, кога?

— Днес — отвърна Джуро.

— Как стана? — попита Сано.

— Господарят се спомина в съня си.

Втората реакция на Сано бе на недоумение.

— Казал си на моя главен васал, че те изпраща Макино сан. Как е възможно това, след като е починал?

— Преди известно време той ми каза, че ако умре, трябва да ви съобщя незабавно. Сега изпълнявам нареждането му.

Сано хвърли поглед към Хирата, който, не по-малко озадачен, само сви рамене.

— Моите съболезнования за смъртта на господаря ти — каза Сано на слугата. — Още днес ще отида да засвидетелствам уважението си на семейството му.

Както говореше, усети силно безпокойство. Макино бе около осемдесетгодишен — бе живял по-дълго, отколкото заслужаваше, — но смъртта му точно в този момент заплашваше да засили напрежението в режима на Токугава.

— Защо Макино сан е държал незабавно да бъда уведомен за смъртта му? — обърна се Сано към Джиро.

— Той искаше да прочетете това писмо.

Слугата поднесе на Сано сгънат лист хартия. Все още озадачен, следователят прие писмото. Джуро се поклони с изражението на човек, изпълнил важно задължение, и детективите го проводиха навън от къщата. Рейко влезе в стаята. Двамата с Хирата изчакаха с нетърпение, докато Сано разгъна писмото и хвърли бърз поглед на думите, изписани с чепата черна калиграфия. Той зачете на глас изненадан:

До Сано Ичиро, сосакан сама на шогуна

 

Ако четеш настоящото, значи съм мъртъв. Оставям ти това писмо, с което искам да те помоля за важна услуга.

Както знаеш, имам много врагове, които желаят смъртта ми. Убийството е постоянна заплаха за човек на моя пост. Моля да разследваш смъртта ми и да установиш дали е насилствена. В случай на такава те моля да разкриеш извършителя, да го предадеш на правосъдието и да отмъстиш за кончината ми.

Съжалявам, че те натоварвам, но няма друг, на когото мога да се доверя дотолкова, че да помоля за тази услуга.

Искрено се извинявам за неудобствата, които ти създавам с молбата си.

Главен старейшина

Макино Наризада

Рейко избухна:

— Каква наглост от страна на този човек да те моли за каквото и да било, след като миналата година те обвини в държавна измяна и поиска екзекуцията ти!

— Дори и в смъртта си ми вади душата! — каза Сано, обезпокоен от молбата, която поставяше пред него сериозна дилема.

— Но слугата каза, че Макино е починал в съня си — изтъкна Хирата.

— Възможно ли е смъртта му наистина да е насилствена? — учуди се Рейко. — Писмото щеше да стигне до теб дори и ако е умрял от старост, както, изглежда, е станало.

— Може смъртта му да не е такава, каквато изглежда — присви очи Сано, припомняйки си отминали събития. — Срещу него са правени опити за покушение. Страхът му, че може да умре от предателска ръка, е оправдан. Освен това бе изключително отмъстителен. В случай че е станал жертва на убийство, той би искал наказание за извършителя, макар че няма да е жив да го види.

— А напоследък с това брожение в бакуфу враговете му имат още по-голямо основание да желаят смъртта му — отбеляза Рейко.

— Но вие не сте длъжен да удовлетворите молбата му — заяви Хирата.

— Така е, ти не му дължиш нищо — съгласи се Рейко.

При все това Сано не можеше да пренебрегне писмото.

— След като съществува вероятност Макино да е убит, смъртта му действително трябва да се разследва. Какво е отношението ми към него, е без значение. Една жертва на престъпление заслужава справедливост.

— Разследването на смъртта му може да създаде сериозни неприятности, които според мен трябва да избегнете — заяви Хирата с авторитета на главен васал, верен на дълга си да закриля своя господар и да не му позволи да се впусне в рисковано начинание. Въпреки това едва доловимото колебание в гласа му издаваше съзнанието за възможността Сано да подложи на съмнение стойността на съвета му.

— Хирата сан е прав — каза Рейко. — Ако Макино е бил убит, на свобода броди убиец, който няма да те остави да се ровиш в причините за смъртта на главния старейшина.

— Мнозина от враговете на Макино са влиятелни хора, лишени от всякакви скрупули — отбеляза Хирата. — Всеки от тях по-скоро би ви очистил, отколкото да позволи да бъде разобличен и пратен на екзекуция като убиец.

— Разследването на престъпления срещу високопоставени граждани е мой дълг — възрази Сано. Опасността съпътства отговорността. А в този случай евентуалната жертва — човек, който ме превъзхожда по ранг — ме моли да установя причината за смъртта й.

— Аз се досещам защо Макино е отправил молбата си именно към теб — каза Рейко с явна неприязън към главния старейшина. — Макино е знаел, че чувството ти за чест няма да ти позволи да подминеш едно вероятно престъпление.

— Разбрал е, че за вас справедливостта означава много повече от собствената ви безопасност — допълни Хирата.

— И затова те е натоварил със задача, за която знае, че никой друг не би изпълнил заради него. Опитваше се да те унищожи приживе. Сега пробва да те манипулира от гроба. Моля те, не му позволявай! — в очите на Рейко блестеше негодувание.

Макар че споделяше голяма част от опасенията на съпругата си и главния си васал, Сано изпитваше към Макино чувство за дълг, което изместваше разума на заден план.

— Посмъртната молба на събрат самурай е сериозно задължение — отбеляза той. — Отказът би бил нарушение на протокола.

— Никой не би ви обвинил, че сте отказали услуга на човек, който се е държал с вас, както се държа Макино приживе — заяви Хирата.

— Ти достатъчно често нарушаваш протокола — подхвърли Рейко, макар и с неохота намеквайки за драстичните на моменти прояви на независимост от страна на Сано.

Но Сано имаше и друга причина да удовлетвори отправената към него молба, независимо от последствията.

— Ако Макино е бил убит, фактът може да излезе наяве и без връзка с моите действия. А и да не е, пак може да тръгне мълва за обратното. Подозрението ще падне върху всички негови врагове — в това число върху мен. Но дотогава всякакви улики, удостоверяващи как е умрял Макино, както и доказателства за това, кой е убиецът, ще бъдат безвъзвратно загубени заедно с възможността да докажа собствената си невинност, в случай че бъда обвинен.

По време на настоящата политическа криза из крепостта Едо се носеха какви ли не слухове — някои от тях се основаваха на истини, други не. Върху лицата на Рейко и Хирата се изписа разбиране.

— В миналото ваши врагове са се опитвали да изфабрикуват фалшиви обвинения — напомни Хирата. — Те с охота биха се възползвали от тази нова възможност, за да ви унищожат.

— Повечето ти приятели сега са на страната или на дворцовия управител Янагисава, или на владетеля Мацудайра — отбеляза Рейко. — Тъй като няма да се присъединиш към никоя от двете фракции, ще бъдеш лишен от тяхната подкрепа и закрила. А обвинят ли те в убийство, не разчитай шогунът да те защити.

„Защото благоволението на шогуна е непостоянно като времето“, помисли си Сано. Той си бе дал сметка, че като противостои на натиска да избере нечия страна, остава сам и уязвим; ето сега бе дошло време да заплати високата цена на неутралитета.

— Значи или трябва да разследвам смъртта на Макино, или да изложа на риск всички ни — отбеляза Сано, тъй като неговото семейство и васали бяха длъжни да понесат заедно с него всяко наложено му наказание.

Рейко и Хирата кимнаха в унило съгласие.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви съдействам — заяви Хирата.

— Откъде да започнем? — попита Рейко.

Подкрепата им зарадва Сано, който обаче бе обзет и от куп опасения. Дали Рейко бе готова да се изправи смело срещу опасностите в едно мащабно и опасно разследване тъй скоро след преживяното похищение? Освен това той се питаше доколко би могъл да разчита на Хирата, след като по време на предишното разследване главният му васал бе поставил личните си грижи над дълга към господаря си. Но положението, в което се намираше, не му позволяваше да отхвърли предложената помощ.

— Веднага щом се измия и преоблека, поемаме към имението на Макино, за да огледаме мястото на смъртта му — заяви той на Хирата.

Хирата се поклони.

— Ще доведа няколко детективи, които да ни придружат — добави той и напусна стаята.

— Първо трябва да хапнеш и да възстановиш силите си — каза Рейко на Сано. — Ще ти донеса закуска. Имаш ли нужда от още нещо, което бих могла да свърша?

Сано почувства скрито безпокойство в поведението й, съвсем различно от нетърпението и въодушевлението, с което тя обикновено посрещаше поредното ново разследване.

— Няма да знам, докато не разбера дали Макино действително е бил убит. Възможно е двамата с Хирата да установим, че е починал от естествена смърт. Може би ще разпръсна подозренията за предателство и всичко ще бъде наред.

Бележки

[1] Старото име на Токио — Б.пр.

[2] Династия шогуни във феодална Япония през периода 1603–1867 г., основана от Токугава Йеясу. По време на управлението им в страната царят продължителен мир, политическа стабилност и икономически растеж — Б.пр.