Л. Спрег Де Камп, Флетчър Прат
Наръчник по когнитивна магия (31)

Единайсет

Палатките бяха разхвърляни навсякъде в пълно безредие. Във въздуха се носеше тежко зловоние, което подсказваше, че санитарните съоръжения май бяха излишен лукс. Около палатките щъкаха мюсюлмани от всички размери и разцветки, но дори и най-развинтеното въображение надали можеше да си представи, че тук става въпрос за редовна войска. В действителност всичко напомняше най-вече на ориенталски пазар в празничен ден. Малки групички мъже се надприказваха разпалено и правеха пазарлъци или просто спореха; други спяха на земята, без да обръщат внимание на облаците мухи, които ги налитаха и пълзяха по лицата и телата им; отнякъде се разнасяше звън на ковашки чук. Когато конният отряд се запромъква покрай палатките, повечето мъже престанаха да спорят, а някои от спящите дори се понадигнаха да ги погледат.

Те започнаха да изричат на висок глас пиперливи и изключително интимни оценки за качествата на Белфегор. Ший усети как лицето му пламва и се съсредоточи върху мисълта за мъченията, на които му се искаше да ги подложи. Тя обаче не им обръщаше никакво внимание и вдигнала гордо глава, яздеше с достойнство върху дамското седло на завързания за предния кон арабски жребец. Не беше обелила дума на Ший от момента на залавянето им. Той не можеше да й се сърди, защото именно негова беше вината за това, че се бяха предоверили на онзи долен ханджия и че не беше успял да преведе правилно посланието на джуджето. Това беше прекалено лоша отплата за това, че го беше измъкнала от голямата каша предната вечер. Все пак въпросът беше…

Медоро го докосна по ръката.

— Ние сме оттук — каза той и поведе наляво, последван от трима или четирима от неговия отряд. След малко те стигнаха до голяма палатка на райета. Пред нея беше побит прът, на който висеше конска опашка. Медоро скочи на земята и отметна покривалото на входа. — Ще влезеш ли, о, Хар?

Вътре поне беше малко по-прохладно. Медоро му посочи купчината килими, струпана там, където платнена преграда разделяше палатката на две, и седна с кръстосани крака на съседната купчина. Макар да не беше голям специалист по източно килимарство, Ший прецени, че настланите по пода образци струваха цяло състояние. Младият мъж плесна с ръце. От вътрешното помещение изникна слуга с дълга рехава брада.

— Донеси ни хляб, сол и шербет!

— Думата ви е закон за мен! — поклони се слугата и се шмугна обратно.

Медоро се втренчи мрачно в килима пред себе си за около минута, след което каза:

— Искаш ли да извикам бръснар? Доколкото виждам, ти спазваш обичая на франките да бръснат лицата си. Ние сме лишени от удоволствието на подобна чистота.

— Идеята ти си я бива — каза Ший; който едва понасяше двудневната четина по лицето си. — А би ли могъл да ми кажеш какво се готвят да правят с нея?

— Мъдреците казват, че дървото на приятелството може да израсне само край Извора на сигурността — отвърна Медоро и отново потъна в мрачно мълчание до завръщането на слугата, зад когото се бяха изправили още двамина. Първият от тях носеше кана с вода и малък леген, който постави пред господаря си. Когато Медоро протегна ръце над съдината, слугата му поля да се измие и му подаде кърпа. След това повтори същото и с Ший, който се зарадва на това прекъсване на тягостното мълчание.

Вторият от тях носеше табла, върху която крепеше нещо, което изглеждаше като палачинка, и малка съдинка със сол. Медоро отчупи парче от „палачинката“, топна го в солта и го поднесе към лицето на Ший, който посегна да го вземе. Медоро ловко отдръпна ръката си и отново поднесе залъка към лицето му. Ший разбра, че от него се очакваше да отвори уста, и когато го направи, Медоро пъхна странното нещо в устата му и зачака. Вкусът му беше покъртителен. Но от него явно се очакваше още нещо; Ший на свой ред отчупи парче хляб, топна го в солницата и върна жеста. Слугата изчезна яко дим. Медоро вдигна чашата си с шербет и въздъхна тежко.

— В името на всемогъщия и милостив Аллах — каза той — споделихме хляба и солта и няма лоши чувства между нас. Написал съм поема на тази тема. Искаш ли да я чуеш? Може пък да успокои сърцето ти…

Поемата беше дълга и поне според мнението на Ший — доста безсмислена. Медоро си акомпанираше на лютня, която беше измъкнал иззад килимите, като изтръгваше от нея тягостни звуци. Ший седеше, пиеше шербета си (който се оказа силно подсладен портокалов сок) и очакваше търпеливо края. Някъде по средата на поредния сърцераздирателен куплет извън палатката настъпи раздвижване и се дочуха подвиквания. Медоро захвърли лютнята, грабна едно от по-малките килимчета и се изстреля навън за следобедната молитва.

Когато се върна, той се отпусна отново върху килимите.

— О, Хар! Значи е истина, че вие, франкските шейхове, разбирате от духа на Аллаха и на неговия единствен Пророк точно толкова, колкото свиня от кладенчова вода. Кажи ми, но съвсем искрено — наистина ли си умел воин?

Ший се замисли за миг.

— Откъде да зная? Влизал съм в двубои, когато се е налагало, но никога не съм участвал в истинска битка, ако имаш предвид точно това.

— Да. Да ти призная честно, в името на хляба и солта, самият аз съм като побит в пясъка камък. Всички тук ме обичат единствено заради стиховете ми, но въпреки това съм от стар и могъщ род и по традиция подлежа на военна повинност.

Той отново вдигна лютнята и изтръгна от нея няколко жалостиви тона.

— Може този грях да ми бъде опростен в Деня на дните. Господарят Дардинел нареди да бъдеш въоръжен. Да не си от онези франки, които се бият с копия? — Той изведнъж се разведри. — Знаеш ли, написах поема за проливането на кръв. Ще позволиш ли да зарадвам сърцето ти с нея?

— Може би малко по-късно! — устоя на порива му Ший. — Мисля, че най-добре ще е първо да оправим тази работа с оръжието, приятелю. Представи си, че господарят Дардинел реши да мине на проверка. Мисля си, че никак няма да му хареса, като види, че заповедите му не се изпълняват.

— О, Аллах, освободи ме от този живот, чието бреме е толкова непосилно за мен! — Медоро захвърли лютнята си в далечния край на палатката, където тя издрънча предсмъртно при удара си в някакъв твърд предмет и се разлетя на трески. След още миг мрачен размисъл Медоро плесна с ръце и разпореди на слугата с рехавата брадица: — Извикай тук оръжейника ми!

Оръжейникът беше трътлесто мургаво мъжле с черна коса и сближени, наситеночерни очи. Ший прецени, че е баск като Ешегарай, но говореше по маниера на мюсюлманите.

— Би ли благоволил господарят на господарите да се изправи? Хм, да — имам ризница, която ще прилепне върху тялото на Светлината на Изтока. Но как ще благоволите да се въоръжите? Малък кръгъл щит? А може би и тежък ятаган?

— Ако имаш някакъв средно дълъг прав меч с остър връх, който да мога да въртя бързо — поръча Ший.

Медоро май заспиваше от досада, свил презрително устни.

— О, шейх Хар! — каза оръжейникът. — Нещо такова сигурно ще може да се намери сред трофеите от Канфрано, но искрено ще ви посъветвам да размислите — франкските остриета не се точат добре и бързо се затъпяват.

— Нищо. Донеси един да го видя. Ако не ми върши работа, ще взема най-дългия и прав ятаган, който можеш да ми намериш. Но да е с остър връх.

— Аллах да ме порази, ако не сте от онези, които използват промушващата техника! Баща ми, който е бил ковач при принца на Хинд, ми е разказвал, че там имало такава техника, но очите ми никога не са виждали човек, който да я владее.

Медоро отвори очи, плесна с ръце и заповяда на слугата:

— Донеси друга лютня и кажи на готвача да приготви месо за вечерята на моя гост.

— Ти няма ли да вечеряш с мен? — попита Ший.

— Душата ми е свита. Ще се заситя с мислите си.

Той взе новата лютня, чукна един-два пъти върху нея и след това изтръгна протяжен стържещ звук, сякаш някой прокарваше пирон по лист ламарина.

Оръжейникът продължаваше да се върти наоколо и да се кланя:

— В такъв случай, о, господарю на господарите, ми се струва, че ще е най-добре да подсиля ризницата по раменете и по ръкава до свивката…

Медоро остави лютнята встрани.

— Вън, майсторе на данданията, чиято майка е била любовница на гнусен нерез! — кресна той. — Ако искаш, изкови и нова ризница и я изпрати тук, но престани да мелиш!

Когато ковачът взе необходимите му мерки и изчезна навън, а слугата се зае да подрежда съдовете с вечерята пред Ший, младият мъж отново захвана своите протяжни, убийствени поеми в съпровод на лютня. Това надали беше най-подходящата салонна музика, но Ший, който беше здраво изгладнял, успя да омете всички тежко подправени блюда. След вечерята изпи още една чашка захар с малко кафе, пред което бледнееше дори шербетът в странноприемницата. Медоро прекъсна свирнята си, колкото да обърне чашка кафе с него. Когато я повдигна към устните си, Ший го подпита:

— Искаш ли да споделиш с мен какво те яде отвътре? Държиш се така, сякаш днес е умрял последният ти приятел.

— Не — каза Медоро. — Днес намерих приятел, но… — Той остави чашката си върху подноса, вдигна лютнята и изпя:

Ах, горчиво ми е на душата онемяла,

за която любовта е птица отлетяла.

Като в заник чезне тя изнемощяла

и сълзи напират от жестоката раздяла…

Макар Ший да не беше особено впечатлен от поетическите качества на четиристишието, силно разтърсеният от въздействието им Медоро остави лютнята встрани и захлипа.

— Стегни се, приятелю! — окуражи го Ший. — Да не би всичко това да е заради нашата приятелка Белфиби… Белфегор?

— Така е. Истината ли говореше, когато каза, че е твоя жена, или беше просто хитрост, за да залъжеш моя господар Дардинел?

— Ами какво да ти кажа… — отвърна Ший. — Това е една доста заплетена история…

— Не се страхувай да разкриеш душата си пред другаря си, с когото си делил хляб и сол. Истинското приятелство е над всяка слабост, предизвикана от ревността, както казва философът Ифлатун.

Ший изчисли отговора си с прецизността на снайперист.

— Познавам това момиче от доста време. Но понастоящем нейният статус е точно такъв, какъвто е бил, когато си я срещнал в замъка Карена. Сега по-добре ли се чувстваш? — И тъй като Медоро само въздъхна на пресекулки, Ший добави: — Дали ще можем да наемем правник или нещо подобно…

— Чуй ме, шейх Хар — прекъсна го Медоро, — изглежда, разсъдъкът ти е помътен. Знай, че кадията със сигурност ще открие законен начин господарят Дардинел да вземе девойката за жена. Ако ти не изречеш думите за развод, ще ги произнесе самият кадия. Ах, как можах да се оставя някаква си жена да ме доведе до този хал? Знаех си аз, че тези червени коси са лоша поличба! Горкият аз! Единственото, което можеше да се направи, беше направено с тридневното ритуално отлагане.

Ший не се отказваше:

— Искам само да ти кажа, че всеки, който се опита да получи нещо от нашата любима без нейното съгласие, ще се опари жестоко.

Но сълзите на Медоро продължиха да се стичат. Ший се облегна назад и се размисли ядно. От глупостите, които ръсеше, нямаше никаква полза. Той се опита да уравновеси естествената си ревност от страстта на Медоро към Белфегор с факта, че момъкът му беше спасил живота в странноприемницата. Все пак Медоро знаеше да води играта по тукашните правила, а Ший разполагаше с едно оръжие, което още не беше използвал — вещината в магията.

— Знаеш ли къде са я отвели? — попита той.

— Как къде — в харема на господаря Дардинел!

— А знаеш ли дали Роджър… онзи от замъка Карена, нали си спомняш… се е присъединил към войските ви?

Жалостивото изражение върху лицето на сарацина се смени с гримаса на презрение.

— Дочух, че бил вече сред нас.

— Ти не го харесваш, нали?

— Аллах ми е свидетел, че ако чаша вода можеше да го спаси от ада, щях да му дам да пие огън. Последния път, когато бях в Карена и изпълнявах моята елегия за Фарагий — най-добрата от дългите ми поеми, — той изтръгна лютнята от ръцете ми.

Ший за първи път изпита топло чувство към онова биче, племенника на Атлантес. Но каза твърдо:

— Роджър ми е страшно нужен. Трябва да го отвлека и да го заведа обратно в замъка Карена. Ти ще ми помогнеш да свърша тази работа, а аз ще гледам да откача Белфегор от куката.

По красивото лице на младия мъж пробяга сянката на страха.

— О, Хар, Роджър е толкова силен, че и десетима не могат да излязат насреща му. Аллах да ни е на помощ, но двамата с теб ще сме пред него като мишка пред орел.

— Или приемаш, или отказваш! — предупреди хладно Ший. Всъщност най-силното му желание беше да измъкне Белфегор оттук, независимо от нищожните изгледи за успех. А изгледите да възстанови паметта на жена си бяха най-добри, ако успееше да я отведе при Рийд Чалмърс, който притежаваше далеч по-задълбочени познания както в психиатрията, така и в магията. А ако Медоро не беше съгласен да играе според правилата, можеше да се изметне в последния момент.

Някой извика пред входа на палатката. Слугата изхвръкна от стаята си и излезе да провери кой е. След малко влезе отново с голяма бохча, в която се оказаха оръжията и доспехите. Ший ги огледа, докато Медоро мрачно разсъждаваше. Мечът, макар и леко закривен в края като сабя и с баланс, пренесен към върха на острието, беше по-прав от всичко, което беше попадало в ръцете му досега, а оръжейникът се беше постарал да му изкове и остър като игла връх. Във вързопа имаше островръх шлем с къса стоманена наплетка, която да пази врата, остър кинжал, малък кръгъл щит от кован месинг и ризница. Доволен от огледа, той ги остави встрани и вдигна очи към Медоро:

— Е?

Младият сарацин го изгледа хитро.

— О, господарю Хар, смееш ли да се нагърбиш с неща, за които няма да е достатъчна и половината от армията ни?

— Ти не се тревожи за тези работи! — ухили се самоуверено Ший. — Все пак ще ти подскажа нещичко: падам си малко магьосник.

Медоро притисна слепоочията си с връхчетата на пръстите и каза:

— Един е Аллах и в Светите Писания е казано, че никой не ще умре, преди да е дошъл часът му. Заповядай и ще ти се подчиня като роб!

— Мислиш ли, че Роджър ще дойде, ако изпратиш да го извикат?

— Не, по-скоро ще затръшне завинаги вратата си за мен.

— Тогава ще се наложи ние да отидем при него. Знаеш ли къде точно се намират покоите му?

— Не е трудно да науча.

— Добре, но засега няма да го правим. Просто ти излагам плана. Колко души командваш?

— О, шейх, аз съм едва капитан при господаря Дардинел и командвам само осемдесет човека.

Ший не можа да се въздържи да не оплаче горко сарацинската армия, щом разчиташе на храбростта на капитани като този сантиментален женкар, но в момента нямаше никакво време да се задълбочава в изследването на проблема.

— А можеш ли да извикаш трима-четирима от тях тук?

— Думата ти е закон! — каза Медоро, който удари почтителен метан и се изправи.

Ший не хареса никак скритото пламъче, проблеснало за миг в погледа на сарацина. Спря го и каза:

— Задръж! Нека като начало опитаме само с един. Върху него ще проверим дали магията ще свърши работа, или не.

Медоро седна и плесна с ръце.

— Извикай Тарико ал-Малик да се яви веднага тук под страх от смъртна казън! — каза той на слугата. След това вдигна лютнята си и започна да подрънква леко, а обсипаната му със скъпоценни камъни гривна заискри на светлината на гръцкия фенер, който бяха запалили по време на вечерята.

— Ще ми услужиш ли за малко с гривната си? — попита Ший.

Когато въоръженият до зъби мъж влезе, Ший каза на Медоро да му заповяда да седне и да се отпусне, след което постави фенера пред войника. Младият сарацин продължи да подрънква на лютнята си, а Ший разлюля гривната пред очите на войника, като междувременно започна да повтаря на нисък глас онова, което беше останало в главата му от магията за сън на Астолф.

Магията, или хипнотичният сеанс, се оказа малко необикновена, но свърши работа. Мъжът подбели очи и сигурно щеше да падне назад, ако не беше облегнат на стената на палатката.

— Чуваш ли ме? — попита го Ший.

— Да.

— Ще се подчиняваш на моите заповеди.

— Като на заповедите на баща си.

— Емирът иска да изненада лагера. Дисциплината трябва да се затегне. Разбираш ли какво ти говоря?

— Всичко, което каза, господарю.

— Веднага след вечерната молитва ще изтеглиш ятагана си, ще хукнеш през лагера и ще започнеш да сечеш въжетата на палатките.

— Волята ти е закон.

— Ще отсечеш колкото е възможно повече въжета, независимо от това, кой какво ти заповядва.

— Слушам и се подчинявам.

— Ще забравиш за тази заповед в момента, в който трябва да започнеш да действаш.

— Слушам и се подчинявам.

— И ще забравиш кой ти е дал тази заповед.

— Волята ти е закон.

— Събуди се!

Мъжът примигна и се изправи със залитане, сякаш краката му продължаваха да спят. Когато се съвзе напълно, Ший го попита:

— Какви заповеди си получил?

— Трябва да охранявам входа на палатката на господаря Дардинел, но застъпвам след вечерната молитва. Но доколкото си спомням, господарят Медоро не ми е давал никакви заповеди.

— Ти си забравил. Трябва да изпратиш тук четирима мъже от отряда, нали, Медоро?

— Точно както го каза — произнесе разсеяно Медоро.

Мъжът тръгна да излиза.

— Имаше ли…

— Нищо друго! — прекъсна го твърдо Ший. Той погледна към Медоро, който се беше втренчил с възхищение в него.

— Истината ти казвам, шейх Хар! — успя да произнесе най-накрая той. — Сякаш пророците са слезли отново на земята. Мислиш ли, че ще изпълни заповедта ти?

— Ако не го направи, ще му спретна такава магия, че ще го накарам да си изяде шлема! — увери го Ший, който вече беше убеден, че може да разчита със сигурност на пълната подкрепа на поганеца. — Слушай, хайде когато влизат другите, да изкараш още някое от твоите ориенталски парчета. Мисля, че това определено помага за по-бързото им приспиване.