Ерика Джонг
Страх от летене (8)

8.
ПРИКАЗКИ ОТ ВИЕНСКАТА ГОРА

Оковите на брака са толкова тежки, че трябват двама, за да ги носят — понякога дори трима.

Оттогава насетне се започна въртележката. Аз ходех на заседанията с Бенет, напълно убедена, че ще стоя до последната реплика, кълнях се пред самата себе си, че никога повече няма да се видя с Ейдриън, че всичко е приключило, че съм си взела своето и че вече — край; след което срещах Ейдриън и се предавах. Започнах да изпълнявам всички номера от популярните любовни песни и от най-лошите холивудски филми. Сърцето ми прескачаше. Виеше ми се свят, когато той се намираше наблизо. Той беше моето слънце. Сърцата ни си протягаха ръце. Когато се окажеше в същото помещение, аз изпадах в такова състояние на превъзбуда, че едва можех да се задържа на едно място. Беше някакъв вид лудост, пълно абсорбиране. Забравих статията, която се предполагаше, че трябва да пиша. Забравих всичко освен него.

Никой от номерата, които си прилагах по-рано, не минаваше вече. Опитвах се да се държа на разстояние от Ейдриън, използвайки ключови думи, като „съпружеска вярност“ и „прелюбодеяние“; казвах си, че той ще пречи на работата ми и че ако го имам, бих била прекалено щастлива, за да пиша. Опитвах се да си внуша, че наранявам Бенет, че наранявам себе си, че се излагам на показ. И наистина беше така. Но нищо не помагаше. Бях обсебена. В мига, в който влезеше в стаята и ми се усмихнеше — аз бях обречена.

След обяда на първия конгресен ден казах на Бенет, че отивам да плувам, и се измъкнах с Ейдриън. Отидохме с колата до хотела, взех банския си костюм, сложих си диафрагмата, събрах някои други принадлежности, после потеглихме за пансиона на Ейдриън.

Вече в стаята му, аз се съблякох чисто гола за нула време и легнах на леглото.

— Почти отчаяна, нали? — попита той.

— Да.

— Но защо, за Бога? Имаме толкова време.

— Колко?

— Колкото искаш — рече Ейдриън двусмислено. Сиреч, че ако ме зареже, вината ще бъде само моя. Психоаналитиците са такива. Никога не се чукайте с психоаналитик — е моят съвет към всички вас, младочки.

Във всеки случай не беше хубаво. Или не много. Беше само полунадървен и ме блъскаше и се въртеше диво вътре в мен, надявайки се, че няма да забележа. В крайна сметка получих някакво малко подобие на оргазъм и една путка, която ужасно ме болеше. Но бях доволна по някакъв особен начин. Сега ще успея да се освободя от него — мислех си, — не става за чукане. Сега ще мога да го забравя.

— Какво си мислиш? — попита той.

— Че ме начука наистина добре.

Спомних си, че бях използвала веднъж същата фраза и пред Бенет, но тогава тя беше много по-вярна.

— Ти си лъжкиня и лицемерка. Защо трябва да лъжеш? Знам, че не те начуках, както трябва. Мога да го направя и много по-добре.

Бях хваната натясно от неговата прямота.

— Добре — съгласих се мрачно, — не ме начука, както подобава. Признавам си.

— Това вече е по-добре. Защо винаги се опитваш да се правиш на социален работник? За да спасиш егото ми ли?

Той произнасяше „егоо“.

Замислих се за миг. Какво правех? Предполагах просто, че така трябва да се държа с мъжете. Ако не го правех, те щяха да се скапят или да полудеят. А аз не исках да накарам още един мъж да полудее.

— Слушай, изглежда, винаги мисля, че мъжкото его е толкова крехко, че трябва човек да го крепи нежно…

— Да, но моето не е чак толкова крехко. Мога да понеса признанието ти, че не съм те наебал, както трябва. Особено когато това е абсолютно вярно.

— В такъв случай, предполагам, че никога не съм срещала друг като теб.

Усмихна се доволно.

— Не, не си, патенце, и смея да кажа, че и занапред никога няма да срещнеш подобен. Казах ти, че съм антигерой. Не съм тук, за да те спася и да те отведа на бял кон.

За какво беше тук тогава, чудех се. Със сигурност — не за чукане!

Отидохме да плуваме на огромния обществен Schwimmbad в предградията на Виена. Никога през живота си не ми се бе случвало да видя толкова много препечена сланина. В Хайделберг нарочно бях избягвала обществените плувни басейни и сауни, а когато пътувахме — не посещавахме плажовете, населени с германци. Нарочно заобикаляхме Равена и другите тевтонски поселища. Но за сметка на това се зазяпвах завистливо в хубавите хлътнали пъпове из френската Ривиера и по богаташките, стегнати кореми из плажовете на Капри. Но тук бяхме заобиколени от планини от Schlag и Sacher Torte, преобразени в тлъстини.

— Като в „Страшният съд“ на Микеланджело е — рекох на Ейдриън. — Тоя, дето е на края на Сикстинската капела.

Той ми се изплези и ми направи гримаса.

— Хората наоколо просто се забавляват и си плуват, а ти втренчваш сатиричния си поглед в тях и виждаш навсякъде само разгул и поквара. Би трябвало да те наричам Мадам Савонарола.

— Правилно — съгласих се сговорчиво.

Щях ли някога да престана да се взирам, да правя дисекция и да разнищвам всичко? Вероятно — не.

— Но те наистина изглеждат като в „Страшният съд“ — додадох. — Божието отмъщение към германците за прасешката им природа е да ги направи да изглеждат самите те като прасета.

И Бога ми! Те изглеждаха: не само тлъсти, не само с друсащи се шкембета, провиснали ръце, двойни брадички и тресящи се бедра — но всичкото това бе и яркорозово. Пращящо. Изгоряло. По-червено от свинско печено по китайски. Изглеждаха като прасета сукалчета. Или пък като свинския зародиш, на който трябваше да правя дисекция във втори курс зоология — ватерло-оото в кариерата ми на колежанка.

Плувахме и се целувахме в басейна между другите прокълнати души. Аз носех черен бански с презрамки и с деколте, изрязано чак до пъпа, така че всички ме зяпаха — жените с неодобрение, мъжете похотливо. Усещах спермата на Ейдриън между краката си и как тя бавно изтичаше в хлорирания басейн. Една американка, дарител на английско семе за германците. Някакъв изчанчен План Маршал. Нека неговата сперма благослови водата им и ги покръсти! Нека ги очисти от греховете им. Ейдриън Кръстител. А аз — същинска Мария Магдалена. Ала се чудех също така дали плуването веднага след чукането нямаше да ме забремени. Може би водата ще изтласка спермата зад диафрагмата ми. Внезапно се ужасих от тази перспектива. И същевременно изведнъж ми се прииска да забременея. Представях си красивото бебе, което бихме направили двамата. Наистина бях налапала въдицата.

Седнахме на тревата под едно дърво и пихме бира. Говорехме за бъдещето си — каквото и да било то. Ейдриън, изглежда, мислеше, че аз трябва да напусна съпруга си и да се установя в Париж (където той щеше да прелита и да ме посещава периодически). Можех да наема мансарда и да пиша книги. Можех да ходя в Лондон и да пиша книги с него. Щяхме да бъдем като Симон дьо Бовоар и Сартър — заедно, но все пак отделно. Щяхме да се научим да страним от глупави неща като ревността. Щяхме да се чукаме и щяхме да чукаме всичките си приятели. Щяхме да живеем, без да се притесняваме за собственост или за притежание. Евентуално някой ден щяхме да основем комуна за шизофреници, поети и психиатри радикали. Щяхме да живеем като истински екзистенциалисти, вместо само да говорим за това. Щяхме да живеем, всички заедно, в геодезичен купол.

— Нещо като „Жълтата подводница“? — казах аз.

— Да, защо не?

— Ти си неизлечим романтик, Ейдриън… Уолдън Понд и всичко останало.

— Виж — аз не разбирам какво му е по-супер на лицемерието, с което ти живееш. Да си играеш на такива дивотии, като „съпружеска вярност“, „моногамия“, да живееш сред милион противоречия, да те отглежда мъжът ти като някаква талантлива малка глезла и никога да не стъпиш на собствените си два крака. Ние поне ще бъдем честни. Ние ще живеем заедно и ще се ебем открито с всички. Никой няма да експлоатира никого и никой няма да се чувства виновен за това, че е зависим…

— Поети, шизофреници и психодоктори?

— Е, няма кой знае каква разлика между тях.

— Никаква като че ли.

Ейдриън беше усвоил екзистенциализма в едноседмичен курс в Париж от Мартин — онази френска актриса, която беше престояла в хамбара.

— Много бързо — отбелязах аз. — Някакъв опростен екзистенциализъм. Нещо като вечерния курс на Берлиц. По какъв начин успя тя?

Ейдриън ми описа как отишъл в Париж, за да види Мартин, и как тя, за да го изненада, го посрещнала на Орли със своите приятели Луиза и Пиер. Те трябвало да прекарат цялата седмица заедно, без да се разделят никога, да си казват всичко един на друг, да се чукат във всички възможни комбинации и без никакви „извинения от глупаво морално естество“.

— Ако заговорех за пациентите си или за децата си, или за приятелката си у дома, тя казваше: „Не представлява интерес.“ Ако протестирах, че имам нужда да работя, че трябва да припечеля нещо или пък че трябва да спя, или да избягам от интензивността на опита, тя казваше: „Не представлява интерес.“ Не минаваше нито едно от обичайните извинения. Всъщност беше ужасно в началото.

— Звучи по фашистки. И всичко това в името на свободата.

— Добре, разбирам какво искаш да кажеш, но това не беше фашизъм, защото всъщност нейната идея целеше да те накара да разгърнеш предела на своята издръжливост. Трябваше да стигнеш до дъното на преживяването дори ако се окажеше, че то е самият ужас. Мартин е била луда. Тя е била хоспитализирана, надживяла го е и е получила различни нови просветления. Взела се е в ръце и е станала много по-силна отпреди. Тази седмица имаше същия ефект за мен. Аз трябваше да се преборя с ужасяващото чувство, че не правех планове, че не знаех къде ще ходим, че бях ограничен в своята интимност, че зависех от други трима души за всичко и по всяко време. Това пробуди у мен всичките могъщи проблеми на детството. А сексът — сексът беше ужасяващ отначало. Да се чукаш групово е по-трудно, отколкото си мислиш. Трябва първо да се изправиш лице в лице със собствения си хомосексуализъм. Мисля, че това беше просветление.

— А беше ли забавно? Не звучи да е било много забавно. — Все пак бях заинтригувана.

— След първите няколко травмиращи дни стана чудесно. Ходехме навсякъде заедно, ръка под ръка. Пеехме по улиците. Деляхме храната си, парите, всичко. Никой не се сещаше за работа или за отговорности.

— А децата ти?

— Те бяха с Естер в Лондон.

— Значи, тя се притесняваше за отговорностите, докато ти си играеше на екзистенциалист, както Мария-Антоанета на пастирка.

— Не, всъщност не беше съвсем така, защото нещата винаги са двупосочни. От време на време Естер изчезваше с разни други типове и ме оставяше да се оправям сам с децата. Не беше еднопосочно.

— Добре де, но те са твои деца, нали?

— Притежание, притежание, притежание — почти изрецитира Ейдриън, обзет от неприязън към моите въпроси. — Всички еврейски принцеси сте такива.

— Научи от мен термина „еврейска принцеса“ и първото нещо, което правиш, е да го използваш срещу ми. Майка ми ме е предупредила да се пазя от мъже като теб.

Той положи глава в скута ми и завря нос в путката ми. Двойката дебели германци под съседното дърво се изхилиха. Въобще не ми пукаше.

— Слуз — рече той.

— Твоята слуз — уточних аз.

— Нашата слуз — поправи ме той. И тогава каза изведнъж:

— Искам да те накарам да изживееш нещо, както ме накара да го изживея Мартин. Искам да те науча да не се страхуваш от това, което е вътре в теб.

Впи зъби в бедрото ми. Там останаха отпечатъци.

Когато в пет и тридесет се прибрах в хотела, Бенет ме чакаше. Не ме попита къде съм била, но ме прегърна и започна да ме съблича. Започна да прави любов — с мен, със слузта на Ейдриън, с нашия триъгълник във всички значения на тази дума. Никога не е бил толкова страстен и нежен, а аз рядко съм се чувствала толкова възбудена. Че беше много по-добър любовник от Ейдриън — нямаше две мнения. Беше ясно също така, че Ейдриън е внесъл промяна в начина, по който се любехме, беше ни накарал да се ценим поновому. Милувките ни бяха съвършени. Станала бях изведнъж така ценна за Бенет, сякаш току-що се беше влюбил в мен.

Къпахме се заедно във ваната, пръскахме се с вода. Сапунисвахме си взаимно гърбовете. Аз бях малко ужасена от собствения си промискуитет, от това, че можех да прелитам от един мъж на друг и да се чувствам толкова пламенна и опиянена. Знаех, че щях да си платя по-късно с чувството си за вина и със злочестината си, с които само аз умеех така жестоко да се наказвам. Но точно сега бях щастлива. За първи път се чувствах подобаващо оценена. Възможно ли е сборът от двама мъже да изгражда една нова пълноценна личност?

Едно от най-паметните събития по време на конгреса беше приемът във виенското Ратхаус. Паметно — защото предоставяше необикновената възможност да се наблюдават 2000 или дори повече психодоктори, които се тъпчеха, сякаш бяха гладували в Биафра цяла година. Паметно — защото предоставяше рядката възможност да се наблюдават няколко улегнали стари психоаналитици, които танцуваха фръг или поне нещо, което те си мислеха, че е фръг. Паметно — защото напредвах с валсова стъпка през цялото това изживяване, облечена в червена кашмирена вечерна рокля, покрита с паети; тях аз ръсех, оставяйки диря по пода зад себе си, докато преминавах от една бална зала в следващата и докато танцувах ту с Бенет, ту с Ейдриън. Все още не можех да направя своя избор. Където и да отидех, оставях подире си следи от улики.

Старомодно облечено бичме — кметица на Виена — обсипваше с herzliche Griisse Анна Фройд и другите психоаналитици и бълваше безкрайни германски тъпотии за това колко щастлив е град Виена да приеме отново всички тях. Разбира се, не се чувстваше и намек за начина, по който те го бяха напуснали през 1938 г. Без петдесет-членен оркестър, който да свири в тяхна чест валса „Синият Дунав“, без някой да ги отрупва с herzlichenf Griissen и с безплатен Schnaps.

Когато пристигна храната, стадото от психоаналитици в официално облекло се втурна с мучене и грухтене към масите.

— Бързо, те се блъскат, за да бъдат на първа линия! — изблея една матрона с акцент, напомнящ Флетбуш, наслоен с оттенъци на Скерсдейл и Ню Скул.

— Вече им сервират кейк в съседната зала — додаде друга стокилограмова хубавица, напъхана в костюм с панталон в канареножълто и цялата святкаща от фалшиви диаманти.

— Не се блъскайте! — извика изискан (или може би изгасващ) на вид по-възрастен психоаналитик, облечен в демодиран смокинг и с пояс на шотландски карета. Той беше премазан между някаква жена, която се мяташе към блюдото с пуйка, и мъж, току-що домогнал се до местното блюдо. От единия до другия край на масите не можеше да се види нищо друго освен дълги ръце, които грабеха хищно храна със сребърни вилици.

Докато траеше това удивително представление, от балкона над централната бална зала свиреха прочувствено цигулките. Псевдоготическите арки на високия таван бяха осветени от хиляди псевдосвещи и само неколцина твърдоглавци продължаваха да се въртят на дансинга под звуците на заглъхващия виенски валс. О, пътешествия, приключения, романтика! Аз излъчвах здраве и добро самочувствие, каквито можеше да излъчва жена, наебана за един ден четири пъти от двама различни мъже, но в съзнанието ми беше истинска бъркотия от противоречия. И, уви, не можех да ги проумея всичките.

Понякога ставах предизвикателна и мислех, че имам абсолютното право да сграбча всяко удоволствие, което ми се предлага, докато трае краткият ми престой на тази земя. Защо пък да не бъда щастлива и да не живея като епикурейка? Какво лошо имаше в това? Знаех, че жените, които извличаха най-много полза от живота (и от мъжете), бяха същите, които изискваха най-много; знаех, че ако се държите така, сякаш сте ценена и желана, и мъжете ви намират ценена и желана; че ако отказвате да бъдете изтривалка, никой не би си позволил да ви третира като такава. Знаех, че сервилните жени ги стъпкват и че към жените, дето се държаха като кралици, се отнасяха като към такива. Но в момента, в който предизвикателното ми настроение отминеше и аз се преизпълвах с мъка и отчаяние, изпитвах ужас, че ще загубя и двамата мъже и че ще бъда изоставена съвсем сама, изпитвах жал към Бенет, проклинах себе си за своята нелоялност и се презирах безкрайно за какво ли още не. После исках да изтичам при Бенет и да помоля за прошка, да се хвърля в краката му с предложението да му износя дванадесет деца незабавно (най-вече за да циментирам собствените си окови), да му обещая да му служа като вярна робиня в замяна на каквато и да била сделка, стига тя да включваше сигурност. Готова бях да стана сервилна, преситена, захаринено сладка: сиреч, целия вързоп лъжи, който откакто свят светува, минава за женственост…

Ала нито една от тези линии на поведение не изглеждаше смислена и аз го знаех. Нито да доминираш, нито да бъдеш доминирана. Нито да бъдеш кучка, нито да бъдеш сервилна. И двата варианта можеха да се окажат капани. И двата не водеха доникъде освен към самота, и двата следователно трябваше да бъдат избягвани. Но какво можех да сторя? Колкото повече се мразех, толкова повече намразвах себе си за това, че се мразех. Безнадеждно беше.

Прекарвах като на скенер лицата от тълпата, за да открия Ейдриън. Но нито едно от тях не ме задоволяваше. Всичките ми изглеждаха груби и грозни. Бенет знаеше какво правя и проявяваше влудяващо разбиране.

— Изглеждаш като в „Миналото лято в Мариенбад“ — рече той. — Случило ли се е, или не се е случило? Единствено психоаналитикът й знае със сигурност.

Беше убеден, че Ейдриън „само“ олицетворяваше баща ми — в такъв случай това беше Kosher. Само! Накратко казано, просто „разигравах“ Едипова ситуация, както и „неосъществена трансференция“ спрямо моя германски психоаналитик д-р Хаппе, да не говорим за д-р Колнър, когото току-що бях напуснала. Бенет можеше да разбере всичко. Всичко, докато ставаше дума за Едипов комплекс. Всичко, докато ставаше дума за трансференция, а не за любов.

В известен смисъл Ейдриън беше по-лош.

Срещнахме се на страничното стълбище под готическата арка. И той като мен беше преизпълнен с интерпретации.

— Продължаваш да тичаш напред-назад помежду ни — рече. — Чудя се кой от нас е Мами и кой Тати?

Изпитах внезапния налудничав импулс да си събера багажа и да се махна далеч и от двамата. Може би не ставаше въпрос да избирам между тях, а просто да избягам и от двамата. Уповаваща се на собствените си ръце. Стига с тези безсмислици да тичам от един мъж

[# Кашер (евр. — храна, отговаряща на сир. религ. изисквания. — Б. пр.]

към следващия. Време е поне веднъж да стъпя на собствените си два крака. Защо това ми изглеждаше толкова страшно? Другите възможности бяха още по-лоши, нали? Един цял живот фройдистки интерпретации или един цял живот лейнгиански интерпретации! Какъв избор! Бих могла поне да се влея в редиците на религиозните фанатици, на учените чудаци или на доктринерите марксисти. Всяка една система е усмирителна риза, ако се придържате настойчиво и всеотдайно към нея без никакъв хумор. Но аз не вярвах в системите. Човешкото същество беше несъвършено и във висша степен абсурдно. В какво вярвах тогава? В хумора. В присмеха над системите, над хората, над самата себе си. В присмеха даже над собствената си нужда да се смееш през цялото време. Във виждането на живота като противоречив, многостранен, разнообразен, смешен, трагичен и с мигове на жестока, безбожна красота. Във виждането на живота като плодов кейк заедно с вкусните сливи и лошите ядки — еднакво предназначени да бъдат погълнати лакомо, защото не можете да се наслаждавате само на сливите, без от време на време да се натравяте и от ядките. (Поразказах нещичко от това на Ейдриън.)

— Животът като плодов кейк! Страхотно речовита си, нали? — каза Ейдриън предимно като констатация, отколкото като въпрос. — Е, и? Кое му е новото? Или искаш да направиш просто нещо ново?

И ме дари с влажна, лигава целувка; езикът му беше една от сливите в плодовия кейк.

— Докога ще продължаваш да ме нараняваш по този начин? — попита Бенет, когато се прибрахме в хотела. — Няма да търпя до безкрайност.

— Съжалявам — отвърнах. Прозвуча толкова неубедително.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук, да вземем следващия самолет и да се връщаме в Ню Йорк. Не можем да продължаваме с това безумие. В ужасно състояние си, като омагьосана, като полудяла. Искам да те отведа у дома.

Започнах да плача. Исках да се върна у дома. И същевременно никога да не се връщам повече там.

— Моля те, Бенет. Моля те, моля те, моля те.

— Молиш ме за какво? — озъби се той.

— Не знам.

— Даже не ти стиска да останеш с него. Ако си влюбена, защо тогава не поемеш последствията и не заминеш при децата му в Лондон? Но не можеш да направиш дори това. Не знаеш какво искаш! — Спря за малко. — Трябва да заминем веднага.

— Каква полза? Ти никога вече няма да ми вярваш. Провалих всичко. Безнадеждно е.

И мисля, че наистина повярвах в тези си думи.

— Може би, ако се приберем вкъщи и ако се подложиш веднага на психоанализа, ако разбереш защо си го направила, ако го превъзмогнеш, може би ще успеем да спасим брака си.

— Ако отново се подложа на психоанализа! Това ли е условието?

— Не заради мен, а заради себе си. Само така няма да продължиш да правиш тези неща.

— Правила ли съм го някога преди? Правила ли съм го? Даже когато си се държал отвратително с мен, даже когато не ми говореше в Париж, даже през всичките тези години в Германия, когато бях толкова нещастна, когато имах нужда да се обърна към някого, когато бях самотна и изолирана от теб и от постоянната ти депресия — никога не съм се забърквала с другиго. Никога! Макар че ме предизвикваше. Казваше ми, че не знаеш дали искаш да бъдеш женен за мен. Казваше, че не знаеш дали искаш да бъдеш женен за писателка. Казваше, че са ти чужди моите проблеми. Никога обаче не си ми казал, че ме обичаш. И щом заплачех и се чувствах нещастна, защото онова, което исках, беше малко нежност и близост, ти ме пращаше на психоаналитик. Подменяше всичко с психоанализа. Ако се появеше опасност и от най-малката близост, ти ме пращаше на психоаналитик.

— Къде, по дяволите, щеше да бъдеш сега без психоаналитика? Още щеше да пишеш и да преписваш! до безкрай едно и също стихотворение. Още нямаше да си в състояние да изпратиш творбата си където и да било. Още щеше да си уплашена до смърт от всичко. Когато те срещнах, ти тичаше като луда, не работеше системно над нищо, беше изпълнена с милион планове, които никога не се реализираха. Аз ти осигурих място за работа, давах ти кураж, когато се себененавиждаше, вярвах в теб, когато ти самата не си вярваше, плащах за проклетия ти психоаналитик само и само да можеш да пораснеш и да се развиеш като човешко същество, вместо да плуеш с всички останали от побърканото ти семейство. Продължавай да ме упрекваш за проблемите си! Аз бях този, който единствен някога те е подкрепял и те е окуражавал, и онова, което ти можа да сториш в отплата, бе да се затичаш след този задник, англичанина, и да се вайкаш пред мен, че не знаеш какво ти се ще. Върви по дяволите! Последвай го на майната си! Аз се връщам в Ню Йорк.

— Но аз искам теб! — казах и се разплаках. Исках да го искам. Исках това повече от всичко друго. Мислех за времето, което бяхме прекарали заедно, за лошите времена, които бяхме преживели заедно, за времето, когато бяхме в състояние да се утешим, да се окуражим взаимно, за начина, по който той беше застанал зад работата ми и ме бе подкрепил тогава, когато изглеждах така, сякаш щях да се метна от някоя скала. Начина, по който изтърпях армията заедно с него. Годините, пожертвани за тая идиотщина. Мислех за всичко, което знаехме един за друг, за това как се бяхме бъхтали, за да останем заедно, за упоритата решителност, която ни крепеше, докато светът наоколо се сгромолясваше. Бяхме делили даже мъката и тази връзка изглеждаше много по-силна, отколкото каквото и да било, което имах с Ейдриън. Ейдриън беше мечта. Бенет бе моята действителност. Беше ли той суров? Е, добре, значи действителността бе сурова. Ако го загубех, щях да бъда неспособна да си спомня собственото име.

Прегърнахме се и така, както плачехме, започнахме да се любим.

— Исках да ти направя бебе ето тук — рече той, ръгайки все по-дълбоко и по-дълбоко вътре в мен.

Следващият следобед бях отново с Ейдриън, легнала на одеяло във Виенската гора, а слънцето надничаше през клоните на дърветата.

— Ти наистина ли харесваш Бенет, или просто изброяваш достойнствата му? — попита Ейдриън.

Откъснах дълго зелено стръкче и започнах да го дъвча.

— Защо задаваш такива язвителни въпроси?

— Не съм язвителен въобще. Ти просто си прозрачна.

— Браво — казах аз.

— Действително смятам така. Нима мислиш, че радостта изобщо не съществува в живота? Или само тези болестни тъпотии, като „моят психоаналитик — твоят психоаналитик“, „обичай-ме-обичай-болестта-ми“. Ти и Бенет, изглежда, наистина се вайкате страхотно много. И се извинявате страхотно много. И си цялата преизпълнена с чувството за отговорност и за дълг и за това какво бил направил той за тебе. И защо да не го направи за тебе? Да не би да си някакво чудовище?

— Понякога мисля, че съм.

— Обясни ми причината, за Бога. Не си грозна, не си глупава, имаш хубава путка, красиво шкембенце, купища руса коса и най-големия дирник между Виена и Ню Йорк — чиста сланина! — Шляпна го, за да наблегне. — За какво си седнала да се притесняваш толкова?

— За всичко. Аз съм много зависима. Редовно превъртам. Изпадам в ужасни депресии и трудно изплувам за глътка въздух. Освен това никой мъж не иска да бъде обвързан с жена писателка. Те притежават опасни наклонности. Мечтаят, когато се предполага, че готвят. Притесняват се за книги вместо за бебета. Забравят да изчистят къщата…

— Исусе Христе! Каква прекрасна феминистка си ми!

— О, на приказки съм голяма работа. И даже мисля, че вярвам в това, но тайничко; аз съм като момичето в „История на О“. Искам да бъда укротена от някакво голямо говедо. „Всяка жена обожава фашиста“, както казва Силвия Плат. Аз се чувствам виновна за това, че пиша стихове, когато трябва да готвя. Чувствам се виновна за всичко. Защо ти е да биеш жена, щом можеш да я накараш да се чувства виновна. Ето първия принцип на войната между половете според Айсидора Уинг. Жените са си своите собствени най-големи врагове. И чувството за вина е най-главното оръжие на себебичуването. Знаеш ли какво е казал Теди Рузвелт?

— Не.

— Покажи ми жена, която да не се чувства виновна, и аз ще ти покажа мъж.

— Теди Рузвелт никога не е казал подобно нещо.

— Не, но аз го казвам.

— Ти просто умираш от страх от него — това е то!

— От кого? От Теди Рузвелт ли?

— Не, идиотка такава — от Бенет. И не искаш да си го признаеш. Страх те е, че ще те зареже и че ще откачиш… Не знаеш, че можеш да се справиш и без него, и те е шубе да го проумееш, защото цялата ти смахната теория ще се издъни. И ще трябва да престанеш да мислиш за себе си като за безхарактерна и зависима, и новият ти образ няма да ти хареса.

— Само ако ме видиш, когато съм на прага да превъртя…

— Дрън-дрън!

— Само да ме видиш. Ще избягаш на километри.

— Защо? Толкова ли си непоносима?

— Така казва Бенет.

— Ами тогава защо той не е избягал? Всъщност това е лайнен номер, за да те държи нащрек. Виж — аз веднъж преживях с Мартин периода, когато тя превъртя. Сигурен съм, че при теб не би могло да бъде по-зле. Човек трябва да изкльопа много гадории от хората, за да получи от тях и доброто.

— Леле, колко добре звучи — мога ли да си го запиша?

— На видеокасета ли? — и се целунахме продължително. Когато спряхме, Ейдриън рече: — Знаеш ли, за интелигентна жена ти си пълна идиотка.

— Изричаш едно от най-милите неща, които някога някой ми е казвал.

— Това, което искам да кажа, е, че ти можеш да имаш каквото си пожелаеш, само че не го знаеш. Би могла да хванеш Господа за шлифера. Тръгни с мен и ще видиш колко малко ще ти липсва Бенет. Ще изживеем цяла одисея. Аз ще открия Европа — ти ще откриеш себе си.

— Това всичко ли е? Кога започваме?

— Утре или вдругиден, или в събота. Щом свърши конгресът.

— И къде ще отидем?

— Ето тук е номерът.

— Никакви планове. Просто изчезваме. Ще бъде нещо като „Гроздовете на гневните“. Ще бъдем скитници.

— Гроздовете на гнева!

— Гневните.

[# Става дума за романа на Дж. Стайнбек, „Гроздовете на гнева“, известен у нас като „Гневът на мравките“. — Б. пр.]

— Гневът като гняв Господен.

— Гневните.

— Бъркаш, пиленце. Ти си необразован, както сам си призна. Стайнбек е американски писател — „Гроздовете на гнева“.

— Гневните.

— Окей, бъркаш, но карай да върви.

— Дадено, любов.

— Значи имаш предвид да заминем ей така, без определена цел?

— Целта за теб е да откриеш колко си силна. Целта е да започнеш да вярваш, че можеш да стъпиш на собствените си крака — това би трябвало да е достатъчна цел за когото и да било.

— А Бенет?

— Ако е умен, просто ще забегне с някое друго маце.

— И ще го направи ли?

— Така поне бих постъпил аз във всеки случай. Виж, ясно е, че ти и той трябва да се преустроите по някакъв начин. Не бива да продължавате да хленчите цял живот. Хората може и да умират в Белфаст и в Бангладеш, но това е само допълнителна причина, поради която трябва да се научите да се забавлявате. Предполага се все пак, че животът трябва да бъде забавен, или поне част от него. Ти и Бенет звучите като двойка фанатици: „Надежда всяка оставете: краят е близък.“ Не правите ли нищо друго, освен да се притеснявате? Това е такава дяволска загуба на време.

— Той те нарича с най-лошите възможни епитети — казах аз през смях.

— Така ли?

— Нарича те „частичен обект“.

— Наистина? Хубаво, но той също е шибан „частичен обект“. Психологизиращо копеле.

— И ти се изяви в психологизирането, нали, скъпи? Понякога мисля, че би трябвало да се махна и от двама ви. ЖЕНА ЗАДУШЕНА ОТ ПРОФЕСИОНАЛЕН ЖАРГОН. ЛЮБОВНИКЪТ И СЪПРУГЪТ — ЗАДЪРЖАНИ ЗА РАЗПИТ.

Ейдриън се засмя и ме погали по задника. Няма професионален жаргон за това. Беше един целокупен обект. Задник и половина фактически. Никога не съм се чувствала по-щастлива за дебелия си задник, отколкото, когато бях с Ейдриън. Ако мъжете само знаеха! Всички жени си мислят, че са грозни, дори красивите. Мъж, който разбере тази тайна, би могъл да начука повече жени и от Дон Жуан. Всички те мислят, че путките им са грозни. Всички те намират дефекти във фигурите си. Всички те мислят, че задниците им са прекалено големи, гърдите им — прекалено малки, бедрата им — прекалено тлъсти, глезените им — прекалено дебели. Дори моделите и актрисите, дори жените, за които си въобразявате, че са толкова красиви, че нямат за какво да се притесняват — дори и те се притесняват през цялото време.

— Обичам дебелия ти задник — рече Ейдриън. — Колко ли храна си погълнала, за да се сдобиеш с такъв дебел задник. Хмм! — и заби зъбите си в него. Канибал. — Сбърканото във вашия брак е — допълни той на задника ми, — че целият е изтъкан само от работа. Никога ли не се забавлявате заедно?

— Разбира се, че да… еее, боли!

— Кога например? — седна той. — Разкажи ми кога ви е било весело.

Напъвах мозък. Караниците в Париж. Автомобилната катастрофа в Сицилия. Скандалите в Паестум. Скандалите за това кой апартамент да вземем. Караницата, задето напусках психоаналитиците. Тази заради карането на ски. Караницата заради самата караница.

— Било ни е весело много пъти. Няма защо да ме въртиш на шиш.

— Ти си лъжкиня. Всичките ти психоанализи са истинска загуба на време, ако още продължаваш да лъжеш непрекъснато самата себе си.

— Весело ни е в леглото.

— Само заради това, че аз не те начуках, както трябва, бас ловя.

— Ейдриън, мисля, че ти наистина искаш да разрушиш брака ми. Това е играта ти, нали? Доставя ти удоволствие и си зациклил на тази тема. Може аз да съм зациклила на тема „чувство за вина“. Бенет може да е зациклил на тема „професионален жаргон“. Но ти си зациклил на тема „триъгълници“. Това е твоята специалност. С кого живееше Мартин, та въпросното обстоятелство я направи толкова привлекателна за теб? С кого се чукаше Естер? Ти си брачен вампир, ясно ли ти е! Ти си лешояд.

— Да, когато намеря мърша — обичам да я почистя. Ти го каза, не аз. Метафората за лешояда е твоя, патенце. Мъртвата плът — също твоя. И тази на Бенет.

— Мисля, че харесваш Бенет повече, отколкото си признаваш. Мисля, че те вълнува.

— Само не мога да реша дали съм педал или не — изхили се той.

— Бас държа, че си.

— Мисли си каквото искаш, патенце. Каквото и да е, но все нещо ще ти пречи да се порадваш истински на живота. Каквото и да е, но ще продължиш да страдаш. Познавам го добре твоя тип. Проклета еврейска мазохистка. Всъщност доста харесвам Бенет, само че той пък е проклет китайски мазохист. Би му сторила добрина, ако изчезнеш. Така ще му стане ясно, че не може да продължава да живее по този начин, страдайки през цялото време и призовавайки Фройд за свидетел.

— Ако се махна, ще го загубя.

— Само ако не си е струвало да го имаш.

— Защо казваш това?

— Защото е повече от очевидно. Ако той се махне, значи не е за теб. А вземе ли те обратно, всичко ще бъде вече на съвсем нова основа. Никакво раболепие повече. Никакво безкрайно манипулиране един другиго с чувството за вина. Нищо не можеш да загубиш. А ние междувременно ще си прекараме страхотно!

Преструвах се пред Ейдриън, че не съм изкушена, но всъщност бях. И то жестоко. Като си помислех, Бенет, изглежда, наистина знаеше всичко за живота освен едно — че забавлението също представляваше важна част от него. Животът беше продължително боледуване, което трябваше да бъде излекувано с помощта на психоанализата. Можете и да не се излекувате, но в края на краищата нали човек умира при всяко положение. Медицинската кушетка ще се издигне край вас и ще се превърне в ковчег, а шест психоаналитици в черни костюми ще отнесат ковчега ви (и ще изсипят над зейналия ви гроб своя професионален жаргон).

Да, Бенет знаеше за частичните обекти и за цялостните обекти, за Едип и за Електра, за училищната фобия и за клаустрофобията, импотенцията и фригидността, отцеубийството и майцеубийството, желанието за пенис и желанието за утроба, отработването и свободните асоциации, депресията и меланхолията, интрапсихичния конфликт и екстрапсихичния конфликт, носологията и етиологията, сенилната деменция или ранната деменция, проекцията и интрожекцията, самоанализа и груповата терапия, формирането на симптомите и изострянето им; знаеше за състоянието на амнезия и състоянията на бягство, за патологичния плач и смях насън, за безсънието и прекомерното спане, за неврозите и психозите — много преди тези понятия да бяха стигнали до ушите ви — но, изглежда, не знаеше нищо за смеха и за майтапа, за остроумниченето и за словоплетениците, прегръдките и целувките, песните и танците; накратко — за всички онези неща, заради които си струваше да се живее. Сякаш бихте могли да пожелаете животът ви да бъде щастлив чрез психоанализата. Сякаш бихте могли да я карате и без смях, щом имате психоанализата. Ейдриън умееше да се смее и в този момент бях готова да продам душата си за него.

Усмивката. Кой беше казал, че усмивката е тайната на живота? Хиленето на Ейдриън беше чисто келешко. Аз също се смеех през цялото време. Когато бяхме заедно, чувствахме, че сме в състояние да победим всичко единствено и само със смях.

— Трябва да се махнеш от него — рече Бенет — и да се върнеш към психоанализата. Той не ти носи добро.

— Прав си — отвърнах. Какво бях изрекла току-що? Прав си, прав си, прав си. Бенет беше прав, и Ейдриън

— също. Мъжете са ме харесвали, защото винаги съм се съгласявала с тях. И не само на думи. В момента, в който изречах нещо, аз наистина си вярвах.

— Нека се върнем в Ню Йорк веднага, щом завърши конгресът.

— Добре — съгласих се и в момента също си вярвах. Иначе гледах Бенет и си мислех колко добре го познавам. Той беше сериозен и трезв понякога почти до степен на лудост, но точно това и обичах у него. Неговата абсолютна надеждност. Неговата вяра, че животът е пъзел, който в крайна сметка може да бъде подреден чрез упорита работа и непоколебимост. Аз споделях убеждението му, колкото споделях и смеха с Ейдриън. Обичах Бенет и го знаех. Знаех, че мястото ми е в неговия живот,

[# Наука за болестите. — Б. пр.]

а не в този на Ейдриън. Тогава какво ме караше толкова настойчиво да го изоставя и да замина с Ейдриън? Защо аргументите на Ейдриън проникваха до костния ми мозък?

— Би могла да имаш любовна връзка и без аз да разбера — добави той. — Дал съм ти толкова свобода.

— Знам — увесих глава.

— Ти наистина го направи заради мен, нали? Трябва да си ми била страшно ядосана.

— Във всеки случай той е импотентен през повечето време — рекох.

Сега ги бях предала и двамата. Бях открила на Ейдриън тайните на Бенет. И на Бенет — тези на Ейдриън. Разнасях клюки от единия до другия. А аз бях най-предадената от всички. Бях пример за предател. Нима изобщо не можех да бъда лоялна? Исках да умра. Смъртта е единственото подходящо наказание за предателите.

— Знаех, че ще се окаже импотентен или хомосексуалист. При всяко положение ясно е, че мрази жените.

— Откъде знаеш?

— От теб.

— Бенет, вярваш ли ми, че те обичам?

— Да, и това само прави нещата още по-лоши.

Стояхме и се гледахме един другиго.

— Понякога просто се уморявам да бъда сериозна толкова много. Искам да се смея. Искам да се забавлявам.

— Предполагам, че в края на краищата моята мрачност отблъсква всички — рече той тъжно. И после изброи момичетата, с които това се беше случило. Знаех ги по име. Прегърнах го.

— Бих могла да имам любовници и без ти да разбереш. Познавам много жени, които го правят… (В действителност познавах само три и те го бяха превърнали в постоянен навик.) Но това в известен смисъл ще бъде дори по-лошо. Да водя таен живот и да се прибирам вкъщи, при теб, сякаш не се е случило нищо. Не, ще ми бъде още по-непоносимо. Поне аз не бих могла да го понеса.

— Може би трябваше да разбера колко самотна си се чувствала — въздъхна той. — Може би грешката е моя.

След това правихме любов. Не се преструвах, не приемах Бенет за някой друг, а за самия Бенет. Не ми трябваше. Бенет бе мъжът, когото исках. По-късно си мислех, че той грешеше. Този брак беше мой провал. Ако го обичах достатъчно, щях да изцеря тъгата му, вместо да се оставя да бъда погълната от нея или да копнея да избягам.

— Няма нищо по-трудно от брака — казах.

— Наистина мисля, че аз те докарах дотук — рече той.

После заспахме.

— Това, че проявява своето проклето разбиране, ме кара в известен смисъл да се чувствам още по-зле. Господи, толкова виновна се чувствам!

— Е, и? Какво е новото? — попита Ейдриън. Бяхме открили нов плувен басейн в Гринцинг — малък и очарователен, с относително малко на брой дебели германци. Седяхме на циментовия му ръб и пиехме бира.

— Досадна ли съм? Повтарям ли се? — Все риторични въпроси.

— Да — отвърна Ейдриън, — но аз обичам да ми досаждаш. По-забавно е, отколкото, ако ме забавлява някой друг.

— Харесва ми да говоря с теб, когато сме заедно. Не се натягам да ти направя впечатление. Казвам ти каквото мисля.

— Това е лъжа. Нали вчера положи толкова труд да ме убедиш, че съм страшен чукач, а аз изобщо не се показах такъв.

— Правилно. — Отговорът ми дойде прекалено бързо.

— Но знам какво искаш да кажеш. Говорим си хубаво. Без напрежение и засечки. От време на време Естер изпада в някакви свои продължителни мрачни мълчания и аз никога не знам какво мисли тя. Ти си открита. Противоречиш си непрекъснато, но на мен точно това ми допада. Човешко е.

— И Бенет изпада в продължителни мълчания. Аз също бих предпочела да си противоречи, но той е прекалено съвършен. Няма да се ангажира с мнение, без да е сигурен, че то е окончателно. Не може да се живее така — да се опитваш през цялото време да бъдеш дефинитивен, — дефинитивна е само смъртта.

— Нека пак да поплуваме — рече Ейдриън.

— Защо си ми толкова сърдита? — попита Бенет по-късно същата вечер.

— Защото се отнасяш с мен като към някаква частна собственост. Защото твърдиш, че не можеш да проявиш разбиране към проблемите ми. Защото никога не казваш, че ме обичаш. Защото никога не ме лижеш. Защото ме упрекваш за всички свои нещастия. Защото изпадаш в тези продължителни мълчания и никога не позволяваш да те утеша. Защото ругаеш приятелите ми. Защото се затваряш и не допускаш никакъв човешки контакт. Защото ме караш да се чувствам задушена до смърт.

— Майка ти те е задушила, не аз. Аз съм ти дал всичката свобода, която си пожелала.

— Това е словесно противоречие. Човек не е свободен, когато свободата трябва да му бъде „дадена“. Кой си ти, че да ми „даваш“ свобода?

— Покажи ми само един човек, дето е напълно свободен. Кой? Има ли някой? Родителите ти са те изчанчили — не аз! Винаги ме упрекваш за това, което ти е сторила майка ти.

— Когато те критикувам по някакъв повод, ти ми навираш в носа поредната психоаналитическа интерпретация. И винаги е свързана с майка ми или баща ми — никога онова, което е между нас. Не можем ли просто да се ограничим до нас двамата?

— Бих искал да стане. Но не се получава. Ти непрекъснато преживяваш наново детството си независимо от това дали си го признаваш или не — какво, по дяволите, си мислиш, че правиш сега с Ейдриън Гудлъв? Та той изглежда точно като баща ти — или може би не си го забелязала?

— Не съм забелязала. Той въобще не прилича на баща ми.

Бенет изсумтя:

— Разсмиваш ме.

— Слушай — няма да споря с теб по въпроса дали прилича или не на баща ми, но това, по дяволите, е наистина първият път, когато си проявил някакъв интерес към мен или си се държал така, сякаш ме обичаш. Може би трябваше в действителност да начукам някого пред очите ти, та да разбереш, че ти пука за мен. Много е смешно, нали? Нима твоята психоаналитична теория не казва нищо по въпроса? Може би на дневен ред идва твоят Едипов проблем. Може би аз съм майка ти, а Ейдриън прилича на баща ти. Защо не седнем всички заедно и групово не разнищим случая? Всъщност мисля си, че Ейдриън е влюбен в теб. Аз съм само връзката между двамата. В действителност той иска теб.

— Не би ме учудило въобще. Казах ти: мисля, че е педал.

— Защо не преспим всичките заедно и не разберем в какво се състои проблемът?

— Не, благодаря. Но не разчитай да те спирам, ако това искаш.

— Няма.

— Давай! — изкрещя Бенет със страст, на каквато не предполагах изобщо, че бе способен. — Махай се с него! Никога вече няма да можеш да работиш сериозно. Аз съм единственият човек в живота ти, който те е крепял толкова дълго, продължавай и зарежи всичко! Съсипи се напълно и въобще не очаквай да свършиш нещо, което да си струва.

— Как можеш да очакваш да напишеш нещо интересно, след като те е страх да опиташ нещо ново? — попита Ейдриън.

Току-що му бях казала, че няма да замина с него и че съм решила да се завърна с Бенет у дома. Седяхме в триумфа на Ейдриън, паркиран на улицата зад университета. (Бенет участваше в заседанието на тема „Агресията в големите групи“.)

— Непрекъснато се хвърлям да опитвам нови работи и точно в това е проблемът.

— Глупости. Ти си изплашена малка принцеса. Предлагам ти да опиташ нещо, което наистина би могло да те промени, нещо, за което наистина би могла да пишеш, а ти бягаш. Обратно при Бенет и в Ню Йорк. Обратно в малката си безопасна, брачна, уютна дупчица. Господи, колко доволен съм, че не съм женен вече, щом бракът води именно към това. Мислех, че си с повече характер. След като прочетох всичките ти „чувствени и еротични“ стихове — в кавички, — имах по-добро мнение за теб. — И ме погледна с отвращение.

— Ако прекарвах цялото си време в опити да бъда чувствена и еротична, щях да съм прекалено уморена, за да описвам състоянието си — защитавах се.

— Неискрена си — възкликна той, — пълна симулантка. Никога няма да намериш нещо, за което си струва да пишеш, ако не пораснеш. Смелостта е първият принцип. Ти си просто изплашена.

— Не ме тормози.

— Кой те тормози? Просто слизам на нивото ти! Ако не се научиш да бъдеш смела — няма да разбереш нищо за шибаното писане.

— А ти, по дяволите, какво знаеш за това?

— Знам само, че съм прочел нещичко от твоите писания и че там показваш частици от себе си. И ако не внимаваш, ще станеш фетиш за всякакви вманиачени типове. Всички смахнати на света ще ти се струпат на главата.

— Вече ми се е случвало до известна степен. Моите стихове са щастливи ловни полета за всички мозъци, дето им е избил балансът — изплагиатствах аз Джойс, но Ейдриън, бидейки неграмотен, нямаше да забележи. Месеци наред след като излезе първата ми книга, получавах безброй странни телефонни обаждания и писма от мъже; кореспондентите ми предполагаха, че правя всичко, за което пишех, и че го правех с всеки и навсякъде. Внезапно станах нещо като обществена собственост. Усещането беше чудновато. В известен смисъл всеки наистина пише, за да съблазни света, но когато това се случи, започва да се чувства като курва. Несъответствието между живота и творбата се оказва по-голямо от всякога. А хората, съблазнени от произведението ви, са съблазнени обикновено поради всякакви погрешни причини. Или пък поради истинските причини? Дали пък всички смахнати на този свят имат телефонния ви номер? И дори не само вашия.

— Мислех, че между нас наистина се случваше нещо хубаво — рече Ейдриън, — но сега вече — край! Защото тебе просто те е шубе. Наистина ме разочароваш… Е хайде, не ми е за първи път да ме разочарова жена. Оня ден, когато те видях да се караш на регистрацията, си помислих: ето наистина една превъзходна жена — истински борец. Тя не приема живота на колене. Но съм сбъркал, изглежда. Ти не си авантюристка. Принцеса си. Извини ме, че се опитах да смутя твоя малък, сигурен брак. — Той завъртя ключа в контакта и подкара колата, за да подчертае думите си.

— Да ти го начукам, Ейдриън! — Възклицанието ми беше неубедително, но това бе всичко, за което можах да се сетя в момента.

— Остави ме мене — иди си вкъщи и си го начукай сама. Върни се към битието си на осигурена дребнобуржоазна женичка, която през свободното си време пише.

Думите му бяха най-грубите от всичко, което ми беше наговорил досега.

— А ти какво си мислиш, че си бе — осигурено дребнобуржоазно докторче, което си играе на екзистенциалист през свободното си време? — почти виках аз.

— Хайде, само че, ако обичаш, крещи по-силно, патенце — въобще не ме притеснява. Не съм длъжен да давам отчет за живота си пред теб. Аз знам какво правя. Ти си тази, която е така дяволски нерешителна. Ти си тази, която не може да реши дали да бъде Айсидора Дънкан, Зелда Фицджералд или Марджори Морнингстар! — И Ейдриън форсира мотора драматично.

— Заведи ме вкъщи — рекох.

— С удоволствие, стига да ми кажеш къде беше това.

За момент замълчахме. Ейдриън продължаваше да форсира мотора на място и не правеше никакъв опит да потегли, а аз просто седях, разкъсвана на две от моите демони близнаци. Щях ли да бъда просто една домакиня, която пише през свободното си време? Това ли беше моята съдба? Щях ли да продължа да изпускам приключенията, които ми се предлагаха? Щях ли да продължа да живея като лъжкиня? Или щях да направя така, че моите фантазии и животът ми да се слеят в едно, макар и само за миг.

— А ако променя решението си? — рекох.

— Много е късно. Ти вече провали всичко. Никога вече няма да бъде същото. Честно казано, не знам и дали все още искам да те взема.

— Ти наистина си жесток човек! Един кратък момент нерешителност, и се отказваш от мен. Очакваш да зарежа всичко — живота си, съпруга си, работата си — ей така, без никакво колебание, да те последвам в Европа, както повелява някаква недопечена лейнгианска идея за изживявания и приключения. Поне да ме обичаше.

— Не намесвай любовта тук и не оплесквай всичко. Само като чуя подобно нещо — и капут! Какво общо има в тая работа любовта?

— Много.

— Пълни дрисни. Когато казваш любов, ти имаш предвид сигурност. Добре, но такова нещо „сигурност“ не съществува. Дори ако си отидеш вкъщи, при сигурното си мъжленце, не е речено, че утре няма да се строполи мъртъв от сърдечен удар или че няма да те зареже заради някоя друга мацка, или че просто няма да престане да те обича. Можеш ли да гадаеш бъдещето? Можеш ли да предсказваш съдбата? Кое те кара да мислиш, че твоята сигурност е толкова сигурна? Само едно е сигурно — че ако се откажеш да опиташ, никога повече няма да получиш този шанс. Смъртта е дефинитивна, както каза вчера.

— Не мислех, че си ме слушал.

— Ето колко ти е акълът. — Той се взираше в кормилото.

— Ейдриън, ти си прав за всичко освен за любовта. Любовта наистина има значение. Има значение това, че Бенет ме обича, а ти — не.

— Е, добре, а кого обичаш ти? Замисляла ли си се някога? Или проблемът е по-точно кого можеш да експлоатираш и да манипулираш? А може би е в това кой ти дава повече? Или в края на краищата става въпрос за пари?

— Тъпо е.

— Така ли? Понякога си мисля, че ти просто знаеш колко беден съм, знаеш, че искам да пиша книги и че изобщо не ми пука дали практикувам медицината — за разлика от твоите богаташи американски доктори.

— Напротив, бедността ти се нрави на моя обратен снобизъм. Аз харесвам бедността ти. От друга страна, ако успееш като стария Рони Лейнг — няма да си беден. Ще стигнеш далеч, момчето ми. Психопатите винаги успяват.

— Защо ми се струва, че цитираш Бенет.

— Но нали ние вече се разбрахме, че си психопат.

— Ние, ние, ние — самодоволното изредактирано „ние“. Господи, сигурно е ужасно удобно да си натопен в брачната досада и да употребяваш изредактираното „ние“. Но нали то е присъщо и на изкуството? И дали това удобство не окарикатурява човека? Не е ли крайно време да промениш живота си?

— Яго — ето кой си ти. А защо не — змията от Райската градина.

— Ако това, което имаш ти, е рай — благодаря на Господа, че не ми го е отредил.

— Трябва да се връщам.

— Къде да се връщаш?

— В рая. При удобната ми дребна, брачна досада. Към изредактираното „ние“ и към карикатурите. Трябват ми за опора.

— Точно както аз ти трябвам за опора, щом ти стане скучно с Бенет.

— Виж, ти сам го каза — всичко е свършено.

— Точно така.

— Добре, откарай ме тогава до хотела. Бенет скоро ще се прибере. Не искам пак да закъснявам. Тъкмо ще е чул доклада за „Агресията в големите групи“ — може пък и да го наведе на някоя мисъл.

— Ние сме малка група.

— Вярно, но човек никога не знае.

— Сигурно истински би ти харесало, ако те пребие, нали? Тогава ще се почувстваш същинска мъченица.

— Възможно е. — Подражавах като маймуна на Ейдриъновата студенина. Това го вбесяваше.

— Виж — защо да не направим просто нещо колективно — ти и аз, и Бенет. Бихме могли да прекосим континента a trois .

— С мене нямаш проблеми. Но ще трябва да убедиш и него. Няма да ти е лесно. Той е просто един буржоазен доктор, женен за малка домакиня, която писателства през свободното си време. Непоклатим е — за разлика от тебе. Сега, моля те, закарай ме вкъщи.

Ейдриън включи колата този път вече на сериозно и потегли. Поехме по обичайния си криволичещ маршрут, из крайните виенски улици; естествено, губехме се на всеки завой.

След около десет минути такова возене ние започнахме да се смеем отново в приповдигнато настроение. Общата ни некадърност винаги успяваше да породи у нас някакво взаимно задоволство. Това не можеше да трае дълго, разбира се, но поне за момента беше опияняващо. Ейдриън спря колата и се наведе да ме целуне.

— Не се прибирай — рече ми, — нека прекараме нощта заедно.

[# A trois — тримата (фр.). — Б. пр.]

Борех се със себе си. Какво бях аз — изплашена домакиня ли?

— Добре — отвърнах (и моментално съжалих). В края на краищата какво можеше да промени една-единствена нощ? Нали се връщах в Ню Йорк с Бенет.

Вечерта, която последва, беше само поредният от тези мъгляви сънища. Започнахме да пием в някакво работническо кафене на Рингщрасе, целувахме се и пак се целувахме между бирите, давахме си бира от моята в неговата уста и от неговата в моята, слушахме жадно как една възрастна натруфена дебелана критикува разходите, свързани с американската космическа програма, и как тези средства би трябвало да бъдат похарчени тук, на Земята (за да се построят крематориуми?), вместо да се пръскат на вятъра на Луната, после ядохме (целувайки се и по време на вечерята) в един открит ресторант-градина, хранихме се един другиго с Leberknodel и Bauernschnitzel на страстни хапки и много пияни се прибрахме в пансиона на Ейдриън; там за пръв път се любихме, както трябва.

— Мисля, че бих те обичал — ми каза той, докато ме ебеше, — ако вярвах в любовта.

В полунощ си спомних внезапно за Бенет, който ме чакаше вече шест часа в хотела, и скочих от леглото, слязох долу до телефонния автомат, взех на заем два шилинга от сънения портиер и се обадих. Беше излязъл. Оставих жестоко съобщение, което гласеше: „Ще се видим сутринта“, после накарах телефонистката от централата да запише моя телефонен номер и адреса. И се върнах в леглото, където Ейдриън хъркаше като прасе.

Около час лежах будна и разтревожена; слушах Ейдриън как хърка и мразех себе си за своята непочтеност. Бях неспособна да се отпусна достатъчно, за да заспя. В 1 часа след полунощ вратата се отвори и вътре влетя Бенет. Беше ми достатъчен само един поглед и разбрах, че ще ни разпартушини и двамата. Дълбоко в себе си изпитах задоволство — заслужавах да бъда убита. Ейдриън също.

Вместо това Бенет се съблече и ме наеба яростно точно там, върху леглото, долепено до Ейдриъновото. По средата на въпросното странно изпълнение Ейдриън се събуди и загледа с очи, блеснали като на боксов фен по време на особено садистичен мач. Когато Бенет свърши и все още лежеше без дъх върху ми, Ейдриън се наведе и започна да гали гърба му. Бенет не реагира. Преплетени и потни, най-накрая заспахме и тримата.

Разказах тези събития възможно най-простичко, защото онова, с което бих могла да ги разкрася, вероятно нямаше да ги направи по-шокиращи. Целият епизод беше безмълвен — сякаш и тримата играехме заедно в пантомима и всеки от участниците бе репетирал ролята си толкова години, че тя му бе станала втора природа. Ние само повтаряхме в движения онова, което бяхме правили във фантазията си много пъти. Всичко случило се — от оставянето на адреса при телефонистката до Ейдриъновите ласки по хубавия, тъмен гръб на Бенет — беше така неизбежно, както в гръцките трагедии или като в кукленото шоу „Пънч и Джуди“. Спомням си някои подробности: хриптящото хъркане на Ейдриън, разяреното лице на Бенет, когато влетя в стаята (и в бърза последователност вътре в мен), начина, по който заспахме, вплетени един в друг, големия комар, дето смучеше омешаната ни кръв и ме тормозеше с налетите си. Пробудих се в синята светлина на ранното утро, за да открия, че съм го смазала при някое от обръщанията си. Беше оставил кървава следа на чаршафа като петно от менструация на миниатюрна жена.

На сутринта ние се отрекохме един от друг. Нищо не се бе случило. Просто сън. Слязохме по бароковите стъпала, все едно че бяхме отделни наематели, които за пръв път се срещат на извитата стълба.

В столовата закусваха петима от английските и френските участници в конгреса. Те обърнаха като един главите си и зяпнаха в нас. Поздравих ги прекалено сърдечно, особено Рубен Финкел — червенокос, мустакат англичанин с ужасен кокни акцент. Цинично ухилен като Хъмбърт Хъмбърт, той ни беше засичал безброй пъти с Ейдриън из плувните басейни и кафенетата; често си мислех, че ни следи с бинокъл.

— Здрасти, Рубен! — рекох.

Ейдриън също го поздрави, но Бенет не каза нищо. Продължи да върви напред като в транс. За момент ми проблесна, че може би нещо повече се беше случило между двамата мъже през нощта, но аз бързо го пропъдих от съзнанието си. Защо?

Ейдриън предложи да ни закара до хотела. Бенет рязко отказа. Ала после, като не можахме да намерим такси, Бенет в крайна сметка отстъпи; отстъпи безмълвно, дори без да кимне на Ейдриън. Ейдриън вдигна рамене и хвана волана. Аз се свих на две на лилипутската задна седалка. Този път Бенет даваше указания и ние не се загубихме. Но през целия път между нас цареше ужасно мълчание, като изключим директивите на Бенет. А на мене ми се говореше. Бяхме преживели нещо много важно заедно и нямаше смисъл да се преструваме, че не се е случило. То можеше да стане началото на някакъв вид разбирателство между нас, а вместо това Бенет се беше заинатил да го отрича. И Ейдриън не помагаше много. Всичките им приказки за анализи и самоанализи не струваха пукната пара. Изправени пред истинско събитие в собствения им живот, те се оказаха неспособни дори да го обсъдят. Хубаво беше да си аналитик-воайор и да правиш дисекция на нечии чужди хомосексуални желания, на нечий друг Едипов триъгълник, на нечие друго прелюбодеяние, но изправени лице в лице със собствените си проблеми, те бяха загубили и ума, и дума. И двамата гледаха право напред, като сиамски близнаци, сраснали на съдбоносно, но иначе невидимо място, отстрани на врата. Кръвни братя. А аз бях жената, която им бе погодила мръсен номер. Жената, която бе допринесла за тяхното падение. Пандора и нейната кутия на злото.