Ерика Джонг
Страх от летене (1)

1.
НА ПЪТ ЗА КОНГРЕСА НА СЪНИЩАТА, ИЛИ БЕЗЦИП-ЕБАНЕТО

Двуженството е да имаш един съпруг в повече. Моногамията е същото.

Анонимно (жена)

В самолета на Пан Ам за Виена имаше 117 психоаналитици и поне шестима от тях ме бяха лекували. А за седмия се бях оженила. Само Господ знаеше дали причината бе в тяхната некадърност или в моята съвършена неподатливост на психоанализа, но сега, след тринадесет години психоаналитични авантюри, ако не друго, се страхувах от летене дори повече отпреди.

В момента на излитането мъжът ми с вид на терапевт сграбчи ръката ми.

— Боже, ледена е! — рече той. Сигурно вече познаваше симптомите, нали я беше държал по време на толкова много други полети. Пръстите на ръцете ми (а и на краката) се вледеняваха, стомахът ми се качваше в гръдния кош, температурата на върха на носа ми падаше до нивото на тази на пръстите, зърната на гърдите ми се втвърдяваха и се здрависваха със сутиена (в случая — с роклята, тъй като не носех сутиен) и за един раздиращ миг ритъмът на сърцето ми и този на моторите се сляха, докато се мъчехме да докажем отново, че законите на аеродинамиката не са някакви суеверия, въпреки че дълбоко в себе си ги приемах точно за такива. Независимо от сатанинската ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПЪТНИЦИ бях убедена, че само собствената ми концентрация (и тази на майка ми, която, изглежда, винаги очакваше децата й да загинат при самолетна катастрофа) крепеше птичката в полет. Поздравявах се за всяко успешно излитане, но без излишен ентусиазъм, защото наистина вярвах, че в момента, в който се предовериш и напълно се отпуснеш, самолетът незабавно се разбива. Постоянна бдителност — това е девизът ми. В състоянието ми трябваше да преобладава умерен оптимизъм. Но в действителност настроението ми беше по-скоро предпазливо песимистично. „Добре — казах си, — изглежда, излетяхме и сме в облаците, но опасността все още не е отминала. Това е всъщност най-опасният въздушен пласт, точно над залива на Ямайка, където самолетът се накланя и завива, а надписът «Не пушете» изчезва. Точно тук бихме могли да падаме, крещейки, разкъсани на хиляди пламтящи парчета.“ Продължих усилено да се концентрирам, като помагах с това на пилота (наречен Донели, чийто акцент от Средния запад звучеше успокоително) да управлява шибания 250-местен самолет. Благодарях на Господа за неговата късо подстригана коса и за произношението му на човек, роден в Средна Америка. Макар самата аз да бях от Ню Йорк, никога не бих се доверила на пилот с нюйоркски акцент.

В момента, в който загасна надписът „Затегнете коланите“ и хората започнаха да се разхождат из салона, аз нервно се огледах, за да видя кой е на борда. Тук бе гърдестата мама психоаналитик Роуз Швам-Липкин, с която неотдавна се консултирах дали да сменя настоящия си аналитик (слава Богу, той поне липсваше). В самолета беше и доктор Томас Фромър, недодялан тевтонски експерт по Anorexia Nervosa; Фромър беше първият аналитик на мъжа ми. Тук бе благият и закръглен доктор Артър Фийт младши — третият и последен аналитик на приятелката ми Пиа. Нямаше спасение и от малкия д-р Реймонд Шрифт, натрапника, дето махаше на русата стюардеса (на име Ненси), все едно че вика такси. (Ходех при д-р Шрифт в продължение на една незабравима година, когато, едва четиринадесетгодишна, исках да уморя себе си от глад като наказание за това, че бях допуснала да ме начукат с пръст върху дивана в дневната на родителите ми. Той все настояваше, че конят от моите сънища е баща ми и че менструацията ми ще се възстанови, стига да приема „ше зъм жена“.) Зад него се усмихваше плешивият д-р Харви Смъкър, с когото се консултирах, когато първият ми съпруг реши, че е Исус Христос, и заплашваше, че ще ходи по водата на езерото в Сентръл парк. После идваше суетният д-р Ърнест Клъмнер, облечен в костюм по поръчка, предполагаем „блестящ теоретик“, чиято последна книга представляваше психоаналитично изследване на Джон Нокс. Зад Клъмнер седеше д-р Стентън Рапопорт-Розен с черната брада; той пък стана прочут в нюйоркските психоаналитични среди след преселването си в Денвър, където създаде нещо, наречено „Крос-кънтри групова ски-терапия“. Следваше д-р Арнолд Ааронсън; преструваше се, че играе шах на магнитна дъска с новата си съпруга, певицата Джуди Роуз (негова пациентка до миналата година). И двамата тайно се оглеждаха дали някой ги наблюдава и за секунда нашите погледи с Джуди Роуз се срещнаха. Джуди Роуз нашумя през петдесетте с това, че записа серия от сатирични балади за псевдоинтелектуалния живот в Ню Йорк. Изпя с хленчещ и преднамерено немузикален глас сагата за едно еврейско момиче, което ходи на курсове в Ню Скул, чете Библията заради прозата, говори за Мартин Бубър в леглото и се влюбва в своя психоаналитик. Сега вече се беше вживяла напълно в създадената от нея роля.

Освен психоаналитиците, техните съпруги, екипажа и няколкото случайно попаднали тук простосмъртни в самолета пътуваха и техни деца, тръгнали на разходка. Синовете бяха навъсени юноши с широки гащи и коси до раменете; младите господа гледаха родителите си с огромна доза цинизъм и видимо презрение. Самата аз си спомням, че когато пътувах в чужбина с нашите като тинейджър, винаги се преструвах, че не съм с тях. Опитвах се да ги загубя в Лувъра! Да се размина със създателите си в Уфици! Да вися сама в някое парижко кафене на една кока-кола и да се преструвам, че тези шумни хора на съседната маса не са — макар че си беше повече от ясно тъкмо обратното — моите родители. (Видите ли, преструвах се на изгнаник от Изгубеното поколение, докато родителите ми се намираха на крачка от мен.) И ето ме отново в миналото, а може би в лош сън или в лош филм: „Психоаналитик“ и „Синът на психоаналитика“. Самолет, тъпкан с психодоктори и моето юношество — навсякъде около мен! Увиснала във въздуха над Атлантика със сто и седемнайсет психоаналитици, много от които бяха чували дългата ми, тъжна и вероятно отдавна забравена от тях история. Идеално начало за кошмара, в който щеше да се превърне пътуването.

Летяхме за Виена и поводът беше исторически. Преди векове, преди войни, през 1938, когато нацистите заплашиха семейството му, Фройд избяга от прочутата си приемна на „Бергасе“. През годините на Третия райх в Германия беше забранено дори споменаването на името му, а психоаналитиците биваха изселвани (ако имаха късмет) или пращани в газовите камери (ако нямаха). Сега Виена ги посрещаше отново, и то с големи почести. Дори беше открит музей на Фройд в старата му приемна. Кметът на Виена щеше да ги приветства и да даде прием в тяхна чест във виенското псевдоготическо кметство. Примамките включваха още безплатна храна, безплатен шнапс, разходки по Дунава, екскурзии в лозята, песни, танци, научни доклади и речи и пътуване до Европа, което щеше да бъде приспаднато от данъците. И най-вече щяхме да се порадваме на доброто старо австрийско Gemiitlichkeit. Хората, които бяха измислили scmaltz (и крематориумите), сега щяха да покажат на психоаналитиците колко добре дошли бяха те отново.

Добре дошли отново! Добре дошли отново! Поне на тези от вас, които надживяха Аушвиц, Белзен, лондонските бомбардировки и кооптацията на Америка. Willkommen! Австрийците са самото очарование!

Въпросът дали конгресът да се проведе във Виена беше горещо обсъждан в течение на години и сега мнозина от психоаналитиците пътуваха за там с неохота. Антисемитизмът беше само част от проблема, а съществуваше и възможността радикално настроените студенти от Виенския университет да организират демонстрации. Психоаналитиците не се ползваха с благоволението на новата левица поради това, че бяха прекалено големи индивидуалисти. Според левичарите те не правеха нищо, за да спомогнат за „световната борба за комунизъм“.

Беше ми поръчано от едно новосъздадено списание да наблюдавам отблизо целия този цирк и да напиша язвителна статия. Като начало се насочих към д-р Смъкър, на когото една от стюардесите сервираше кафе в офиса. Той едва ме разпозна.

— Какво мислите за завръщането на психоанализата във Виена? — попитах с най-жизнерадостния си репортерски глас. Д-р Смъкър, изглежда, се стъписа от шокиращата откровеност на въпроса ми. Погледна ме продължително и изпитателно. — Пиша статия за новото списание „Voyeur“ — допълних. Очаквах, че поне леко ще се усмихне, като чуе заглавието.

— Е, добре — флегматично изрече Смъкър, — а вие какво мислите по въпроса?

После се заклатушка към ниската си изрусена жена, облечена в синя плетена рокля със зелено крокодилче над дясната й (синя) цица.

Трябваше вече да зная защо аналитиците винаги отговарят на въпроса с въпрос! И защо пък тази нощ щеше да бъде по-различна от всяка друга независимо от факта, че летяхме в Боинг 747 и ядяхме непозволена храна.

„Еврейска наука“, както антисемитите я наричат. Обърни всеки въпрос с главата надолу и го напъхай в задника на питащия. Изглежда, всички психоаналитици са талмудисти, изхвърлени от семинарията още в първи курс. Спомних си една от любимите шеги на дядо ми:

Въпрос: „Защо евреинът винаги отговаря на въпроса с въпрос?“

Отговор: „А защо да не отговаря евреинът на въпроса с въпрос?“

В крайна сметка при повечето от аналитиците ме потрисаше най-вече липсата на въображение. Добре, първият ми помогна много — германецът, който щеше да изнася доклад във Виена, — но той беше рядко срещана порода: остроумен, самоосмиващ се, без претенции. У него липсваше тази досадна праволинейност, която караше и най-блестящите психоаналитици да изглеждат помпозни. А пък другите, при които ходех — те бяха покъртително праволинейни. Конят, който сънувате, е баща ви. Готварската печка, която сънувате, е майка ви. Купчинките лайна, които сънувате, са всъщност вашият психоаналитик. Това се казва трансференция. Нали?

Сънувате, че си чупите крака, докато карате ски. Всъщност сте си счупили наистина крака на ски и лежите на дивана с пет килограма гипс, благодарение на което сте прикован за седмици вкъщи, но за сметка на това имате възможността да се порадвате на пръстите на краката си и да поразмишлявате върху гражданските права на паралитиците. Да, но счупеният крак в съня ви представлява вашият собствен „осакатен“ полов орган. Винаги сте искали да имате пенис и сега чувствате вина за това, че нарочно сте си счупили крака, за да изпитате удоволствието да ви го гипсират, нали?

Не!

[# Кашсрпа храна — каноните на еврейската религия забраняват употребата на определени храни — Б. пр.]

Добре, нека не се занимаваме с въпроса за „осакатения генитал“. Бездруго това е умряла работа. Да забравим майката — готварска печка, и психоаналитика — купчинка лайна. Какво ли остава освен миризмата? Не говоря за първите години на психоаналитични сеанси, през които се трепеш, за да откриеш собствената си лудост, та да можеш да свършиш поне някаква работа, вместо да посветиш целия си живот на неврозата си. Говоря за времето, когато двамата с мъжа си, подлагани на психоанализа, откакто се помните, сте стигнали дотам, че не можете да вземете нито едно решение, колкото и маловажно да е то, без вашите двама психоаналитици да проведат консилиум, кацнали на облак над главите ви. Чувствате се като троянските воини от „Илиадата“, над чиито шлемове се боричкат Зевс и Хера. Говоря за времето, когато бракът ви се е превърнал вече в „menage a quatre“^[1]. Вие, той, вашият психоаналитик, неговият психоаналитик. Четирима в леглото. Този филм е определено с отметка „x“.^[2]

Намирахме се в описаното състояние почти през цялата изминала година. Всяко наше решение се свързваше с психоаналитика или с процеса на психоанализата. Да се преместим ли в по-голям апартамент? „По-добре първо да видим какво става.“ (Евфемизъм на Бенет за: „Обратно при психоаналитика“.) Да имаме ли дете? „По-добре първо да изясним нещата.“ Да се запишем ли в нов тенисклуб? „По-добре първо да видим какво става.“ Да се разведем ли? „По-добре първо да изясним подсъзнателното значение на развода.“

Казано накратко — изглежда, че бяхме стигнали критичната точка в брака (пет години и чаршафите, получени като сватбен подарък, са почти износени) и че бе дошло време да решим дали да купим нови чаршафи, дали евентуално да имаме дете и да преживеем докрая вСеки един с лудостта и на другия, или просто да зарежем призрака на брака (изхвърляме чаршафите) и да започнем отново да играем играта „Намери си легло“.

Разбира се, вземането на решение се усложняваше допълнително от анализа — неговата основна постановка внушаваше (макар обратното да бе повече от очевидно), че през цялото време нашето състояние се подобрява. Рефренът звучеше приблизително така:

„О, скъпи, аз имах такава склонност към самоунищожение, когато се оженихме, но сега съм къде-къде по-добреее!“

(Подразбирай, че си могла да намериш някой по-добър, по-мил, по-хубав, по-умен и дори с повече късмет на фондовата борса.)

На което той би следвало да отговори:

„О, скъпа, аз ненавиждах всички жени, когато се влюбих в тебе, но сега съм къде-къде по-добреее!“

(Подразбирай, че би могъл да намери някоя по-мила, по-хубавка, по-умна, по-добра готвачка, на която да й се падне дори по-голямо наследство от състоянието на баща й.)

„Вразуми се, Бенет, старче — казвах му в себе си, когато подозирах, че има подобни мисли, — ти би могъл да се ожениш и за някоя с още по-голям комплекс за фалос, кастрация и нарцисизъм.“ (Първата поука от това да бъдеш съпруга на психоаналитик е да умееш да го биеш по главата със собствения му жаргон в най-подходящия момент.)

Впрочем самата аз си мислех така и ако Бенет прозираше мислите ми, то той не го показваше. Нещо не вървеше в брака ми. Нашите два живота течаха успоредно като железопътни релси. Бенет прекарваше деня в офиса, в болницата, при психоаналитика си, а вечерите — отново в офиса, обикновено до девет или десет часа. Аз преподавах два дни в седмицата и през останалото време пишех. Преподавателската ми програма беше лека, писането — изтощително и когато Бенет се прибереше вкъщи, бях готова за излизане и вилнеене. Бях се наситила на самота, на дългите часове в компанията на пишещата си машина и на фантазиите си. И навсякъде срещах мъже. Светът, изглежда, беше претъпкан със свободни и интересни мъже, които ги нямаше никакви, преди да се оженя.

Какво всъщност се случваше с брака? Дори и да обичате мъжа си, неизбежно идва момент, когато чукането с него става безвкусно като сирене „Велвета“: засищащо, дори прекалено хранително, но без да предизвиква тръпка във вкусовите жлези, без горчиво-сладка жилка, без опасност. А вие сте си мечтали за презрял „Камамбер“, рядко срещано козе сирене: ароматично, креместо, разцъфнало.

Аз не бях против брака. Всъщност вярвах в него.

Нужно е да имаш един най-близък приятел в този враждебен свят, човек, на когото си предан независимо от всичко, човек, който винаги да ти е предан. Но къде остават другите желания, които след време бракът не може да утоли? Безпокойството, гладът, спазъмът в корема, блъсъкът в путката, желанието да бъдеш изпълнена, да бъдеш чукана във всяка дупка, копнежът за сухо шампанско и влажни целувки, за уханието на божури в луксозен апартамент през юнска нощ, за светлината съвсем в края на кея във „Великия Гетсби“… Не самите тези неща — защото се знае, че скуката на богатите е по-голяма и от нашата, — а представите, които те пораждат. Язвителните, горчиво-сладки думи от любовните песни на Коул Портър, тъжните сантиментални стихове на Роджърс и Харт, всичките романтични глупости, за които копнееш с едната половинка на сърцето си и на които горчиво се подиграваш с другата.

Да израснеш жена в Америка. Каква уязвимост! От малка главата ти се пълни с реклами за козметика, с любовни песни, полезни съвети, куроскопи, холивудски клюки и морални дилеми на ниво телевизионна сапунена опера. Какви песнопения звучат от рекламите за хубав живот! Какъв странен катехизис!

„Грижи се за дупето си“, „Изчервявай се на място“, „Обичай косата си“, „Искаш ли по-хубаво тяло? Ние ще префасонираме това, което имаш“, „Сиянието на лицето ти да идва от него, а не от кожата ти“, „Далеч си стигнала, скъпа!“, „Как да заковеш всеки мъж от зодиака“, „Звездите и твоята чувственост“, „На мъж се предлага Къти Сарк“, „Диамантите са за цял живот“, „Ако ви трябва дамски душ…“, „Трайност и свежест вървят заедно“, „Как разреших проблема с интимната си миризма“, „Момиче, да не ти пука!“, „Дамите навред обичат «Шанел» №5!“, „Кое кара срамежливото момиче да се отпусне?“, „Femme, ние го нарекохме на теб!“

Изглежда, всички реклами и куроскопи трябваше да внушават, че ако притежаваш достатъчно нарцисизъм и полагаш съответните грижи за миризмите си, косата си, циците, миглите, под мишниците, чатала, звездите от хороскопа си, белезите си, избора на уискито си на бара — то ти ще срещнеш красив, могъщ, потентен и богат мъж, който ще задоволи всяко твое желание, ще запълни всяка една дупка, ще накара сърцето ти да прескача (или да спира), очите ти да плачат от радост. И естествено заедно с него ще полетите към луната (за предпочитане на невидими ангелски крила), където ще живеете напълно щастливи завинаги.

Най-умопомрачителното в цялата тази идиотщина беше, че дори да си достатъчно умна, дори да си прекарала младостта си единствено в четене на Джон Дън и Шоу, дори да си учила история, зоология или физика с желанието да посветиш живота си на трудна и пълна с предизвикателства кариера — да, дори да направиш всичко това, не можеш да се измъкнеш: главата ти е пълна със сапунени копнежи, в които плува всяка гимназистка. Видите ли, независимо от това дали коефициентът ти за интелигентност достига 170 или само 70, мозъкът ти пак беше промит. Само украсата бе различна. Само приказките звучаха малко по-интелигентно. Под цялото това лустро ти копнееш да бъдеш унищожена и пометена от любов, да бъдеш изпълнена от гигантски фалос, от който бликат сперма, сапунени мехури, коприна, сатен и, разбира се, пари. Никой не си беше направил труда да ти каже какво всъщност представлява бракът. За разлика от европейките ти не беше въоръжена дори с философията на цинизма и прагматизма. Трябваше да не пожелаваш друг мъж след сватбата, както и съпругът ти да не пожелава друга жена. А после идваше желанието и ти изпадаше в паника и себененавист. Каква порочна жена си! Как може да си падаш по чужди мъже? Как можеш да се втренчваш в подутината под панталоните им? Как можеш да стоиш на съвещание и да си представяш чукането на всеки един от господата в стаята? Как можеш да седиш във влака и да ебеш с очи напълно непознати спътници? Как можа да изработиш всичките тия истории на мъжа си? Някой някога да ти е казал, че навярно те нямат нищо общо с него?

А другите копнежи, които бракът задушава? Например копнежът от време на време да хванеш гората, да разбереш дали все още можеш да мислиш самостоятелно, да разбереш дали ще успееш да оцелееш сама в горска хижа, без да полудееш; накратко, да разбереш все още ли си целокупна, след като си била години наред половинката от нещо (като двата задни крака на бутафорните кончета по панаирите, които всъщност са двама души, скрити под покривало).

След пет години брак ме беше хванала лудостта; лудостта за мъже, за самота. Лудост за секс и лудост за отшелнически живот. Всички тези чувства бяха противоречиви — нещо идиотски лошо. Знаех, че моите желания бяха и неамерикански — което пък беше още по-лошо. Ерес е в Америка да живееш по друг начин освен като половинка от съпружеска двойка. Самотата е неамериканска. Може да бъде простена на мъж — особено ако е „бляскав ерген“, който излиза с „кандидат-звезди“ през краткия интервал между два брака. Но за жената се предполага винаги, че е сама, защото е зарязана, а не защото това е собственият й избор. И към нея се отнасят като към пария. За жената просто няма достоен начин да живее сама. Е, може и да се справя финансово (не чак така добре като мъжа), но емоционално нея никога не я оставят на мира. Приятелите, роднините, колегите не й позволяват нито за миг да забрави липсата на съпруг, липсата на деца, накратко — своето себелюбие; всичко това е упрек към американския начин на живот.

Нещо повече: самата тя (макар да знае колко нещастни са омъжените й приятелки) също не си дава мира. Живее така, сякаш е постоянно пред прага на някакво голямо събитие. Сякаш очаква прекрасният принц да я вземе и отведе от „всичко това“. Кое всичко? Самотата да живееш затворена в собствената си душа? Убеждението, че ти си си ти, вместо да бъдеш половинка от нещо друго.

Моят начин да се спася от цялата тази идиотщина не се свеждаше (все още) до това да си намеря любовник, нито пък (все още) да хвана гората, а да си развинтвам фантазията на тема „Безцип-ебане“. Безцип-ебането бе повече от ебане. Нещо като платоничен идеал. Безцип, защото щом сте заедно, циповете изпадат като листенца от роза, бельото отлита подобно на духнато глухарче, езиците се преплитат и се разтопяват. Цялата ти душа изтича през езика в устата на любовника ти.

За истинското, върховно, с оценка „шестица“ безцип-ебане никога не трябва да познаваш добре мъжа. Бях забелязала например как всички мои увлечения се изпаряваха веднага, щом се сприятелях с господина, започнех да съчувствам на проблемите му и да изслушвам брътвежите за жена му, бившите му жени, за майка му и децата му. След това можех да го харесвам, дори да го обичам — но без страст. А аз търсех страстта. Бях научила също така, че най-сигурният начин да прокудиш увлечението е да пишеш за някого, да наблюдаваш тиковете и гримасите му, да разчлениш личността му в категории. След това той ставаше закарфичено насекомо, изрезка от вестник, класирана в папка. Можех да харесвам неговата компания, дори понякога да му се възхищавам, но никога повече нямаше да бъда във властта му, да ме кара да се будя разтреперана посред нощ. Вече не го сънувах. Той имаше лице.

Другото условие за безцип-ебането беше краткостта. А анонимността пък го правеше почти неземно.

Докато живеех в Хайделберг, пътувах четири пъти седмично до Франкфурт за консултации при моя психоаналитик. Пътуването траеше цял час в едната посока и влаковете станаха важна част от моя измислен живот. В експресите срещах постоянно хубави мъже, които едва говореха английски, а поради моето незнание на френски, италиански и дори немски техните клишета и баналности ми убягваха. Колкото и да ми е неприятно да го призная, в Германия има все пак някой и друг хубав мъж. Преди години бях гледала някакъв италиански филм, който ме беше вдъхновил за един от сценариите на безцип-ебането. С течение на времето го разкрасявах все повече и докато пътувах назад-напред между Хайделберг и Франкфурт и от Франкфурт до Хайделберг, мислено го разигравах стотици пъти:

Мръсно купе на европейски влак (втора класа). Твърди седалки от изкуствена кожа. Плъзгаща се врата към коридора. А зад прозореца преминават маслинени дървета. От едната страна седят две сицилиански селянки с едно дете помежду им. Изглежда, са майка, баба и внучка. И двете се надпреварват да тъпчат момиченцето с храна. Отсреща до прозореца седи хубава млада вдовица с плътен черен воал и тясна черна рокля, която подчертава пищната й фигура. Тя обилно се поти, а очите й са подпухнали. Седалката по средата е празна. Мястото до вратата е заето от една страхотно дебела мустаката жена. Огромните й кълки преливат и на свободната площ до нея. Тя чете долнопробен фотороман, в който героите са заснети модели, а диалозите излизат от устата им във вид на облачета дим. Петимата се клатушкат в такт с влака, вдовицата и дебеланата мълчат, майката и бабата говорят ту на детето, ту помежду си за храна. И точно тогава, скърцайки, влакът спира на гара, която (може би) се казва Корлеоне. В купето влиза висок флегматичен войник, небръснат, с разкошна коса и трапчинка на брадата, с мързелив, но някак си дяволит поглед; войникът се оглежда нахално, забелязва половинката празно място между дебелата и вдовицата и сяда с флиртаджийски извинения. Макар че е потен и рошав, той представлява великолепно парче плът, леко вмирисана от горещината. Скърцайки, влакът потегля.

Тогава се съсредоточаваме само върху клатушкането на вагона и ритмичното триене между бедрата на войника и тези на вдовицата. Разбира се, той е притиснат също и към ханша на дебелата, а тя пък се опитва да се отдръпне; нещо напълно излишно, защото юнакът въобще не я забелязва. Само гледа как се люлее големият златен кръст между гърдите на вдовицата, в дълбокото й деколте. Бум. Пауза. Бум. Ту в едната, ту в другата влажна гърда. Колебае се помежду им като парализиран между два отблъскващи магнита. Трапът и махалото. Хипнотизиран е. Тя втренчено следи през прозореца дърветата, сякаш за пръв път в живота си вижда маслинено дърво. Войникът се изправя непохватно, с полупоклон към дамите, и се бори да отвори прозореца. Когато сяда отново, ръката му уж случайно докосва корема на вдовицата. Тя сякаш не забелязва. Той слага лявата си длан на седалката помежду им и започва да подпъхва и да обвива с настойчиви пръсти меката плът на бедрото й. Тя продължава да гледа втренчено всяко едно маслинено дърво, сякаш е самият Господ, който току-що ги е създал и сега се чуди как да ги нарече.

Междувременно огромната дебелана прибира фоторомана в лъскавата си зелена найлонова мрежа, пълна със смрадливи сирена и почернели банани. Бабата загъва някакви остатъци от салам в мазно парче вестник. Майката навлича пуловер на момиченцето и обърсва лицето му с носна кърпичка, грижливо напоена с майчина плюнка. Скърцайки, влакът спира на гара, която (може би) се казва Прици, и дебелата, майката, бабата и момиченцето напускат купето. Композицията потегля отново. Отново започва да подскача и златният кръст между влажните гърди на вдовицата, пръстите лазят под бедрата й, а тя продължава да фиксира маслините. Тогава пръстите се плъзгат между бедрата й, разтварят ги и продължават нагоре към голотата около дебелите черни чорапи и колана с жартиерите, вмъкват се под него към влажното пространство между краката й, а там няма гащи.

Влакът влиза в galleria, т.е. тунел, и в него целият символизъм е изконсумиран на тъмно.

Следват войнишкият ботуш във въздуха, черните стени на тунела, хипнотичното клатене на влака, който се изнизва от тунела с дълго и пронизително изсвирване.

Без да каже нито дума, тя слиза на спирка, наречена може би Бивона. Пресича релсите, стъпвайки внимателно, с крака, обути в тесни черни обувки и дебели черни чорапи. Той гледа втренчено след нея, сякаш е Адам, който се чуди как да я нарече. Тогава скача от влака и се втурва подире й. Точно в този момент по успоредния коловоз тръгва дълга товарна композиция, скрива я от погледа му и му препречва пътя. След двадесет и пет товарни вагона тя е изчезнала завинаги.

Ето един сценарий на безцип-ебане. Безцип, видите ли, не защото „дюкяните“ на европейските мъже са повечето с копчета, отколкото с ципове, и не защото героите са така смайващо привлекателни, а защото случката притежава светкавичната сбитост на съня и е лишена от всякакви угризения и от чувство за вина; няма приказки за нейния починал съпруг или за неговата годеница; няма разсъждения; няма въобще никакви приказки. Безцип-ебането е абсолютно чиста работа. То е без всякакви задни помисли. Няма надцакване. Мъжът не „взема“, а жената не „дава“. Никой не се опитва да сложи рога на мъжа или да унижи жената. Никой не се опитва да доказва нещо или да получи нещичко от другия. Безцип-ебането е най-чистата история на света. То е по-голяма рядкост и от еднорог. И на мен не ми се беше случвало никога да срещна такъв. Когато имах усещането, че почти съм успяла, откривах просто кон с картонено образувание или двама клоуни, пъхнати в бутафорен костюм на еднорог. С Алесандро, флорентинския ми приятел, почти се случи. Но той се оказа в крайна сметка само клоун в костюм на еднорог. Разгледай този гоблен, моят живот.