Тери Пратчет, Нийл Геймън
Добри поличби (7) (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)

Петък

Рейвън Сейбъл, строен, брадат и облечен в черно от глава до пети, седеше в черната си лимузина с изящна линия и говореше по черния си телефон с изящна линия с базата на Западното крайбрежие.

— Как върви? — попита той.

— Добре изглежда — отвърна шефът на маркетинга. — Утре закусвам с купувачите от всички водещи вериги супермаркети. Никакъв проблем. Следващия месец по това време ще продаваме ХАПНИ(tm) във всички магазини.

— Добре се справяш, Ник.

— Няма проблеми. Няма проблеми. Така е, защото знаем, че ти си ни зад гърба, Рейв. Страхотно ръководиш, пич. При мене винаги сработва.

— Благодаря ти — Сейбъл прекъсна връзката.

Беше особено горд с ХАПНИ(tm).

Корпорацията „Ново хранене“ бе започнала почти от нищото преди единайсет години. Малък екип от учени, които изследваха храната, огромен екип от служители по маркетинга и връзките с обществеността и стилна емблема.

Две години инвестиции и проучвания в „Ново хранене“ бяха произвели на бял свят ЖВАК(tm). ЖВАК(tm) съдържаше изпредени, преплетени и изтъкани протеинови молекули, покрити и кодирани, внимателно разработени така, че и най-ненаситните ензими в хранопровода да ги отминават; несъдържащи калории подсладители; минерални масла вместо растителни; целулоза, оцветители и ароматизатори. Крайният резултат беше храна, почти неразличима от всяка друга, като не броим две неща. Първо, цената, която беше малко по-височка, и второ, хранителното съдържание, по груба преценка еквивалентно на това на уокмен „Сони“. Нямаше значение колко изяжда човек — той губеше килограми^[1].

Дебелите го купуваха. Слабите, които не искаха да надебелеят, го купуваха. ЖВАК(tm) беше идеалната диетична храна — внимателно изпредена, изтъкана, структурирана и ошлайфана така, че да имитира каквото си искаш — от картофи, та до сърнешко, макар че пилешкото вървеше най-добре.

Сейбъл си седеше спокойно и гледаше как парите се леят. Гледаше как ЖВАК(tm) постепенно запълва екологичната ниша, опразнена от едновремешната немаркова храна.

След ЖВАК(tm) той пусна СНАКС(tm) — нездравословен „боклук“, направен от истински боклук.

ХАПНИ(tm) беше последният мисловен проблясък на Сейбъл.

ХАПНИ(tm) беше ЖВАК(tm) с добавка на захар и мазнини. На теория, ако ядеш достатъчно ХАПНИ(tm), ти а) ставаш много дебел и б) умираш от недохранване.

Парадоксът доставяше истинска наслада на Сейбъл.

В момента изпитваха ХАПНИ(tm) по цяла Америка. ХАПНИ-пица, ХАПНИ-риба, ХАПНИ-китайска храна, ХАПНИ-макробиотичен ориз. ХАПНИ-хамбургер дори.

Лимузината на Сейбъл беше паркирана пред „Бъргър лорд“ в Де Мойн, Айова — верига за бързо хранене, изцяло собственост на неговата организация. Тъкмо тук те изпитваха ХАПНИ-хамбургерите от шест месеца насам. Искаше да види какви са резултатите.

Той се наведе напред и почука по стъклото, отделящо го от шофьора. Шофьорът натисна едно лостче и то се плъзна встрани.

— Сър?

— Ще отида да хвърля едно око на операцията, Марлон. За десет минути. После се връщаме в Лос Анжелис.

— Сър.

Сейбъл влезе със спокойна крачка в „Бъргър лорд“. Беше точно като всяка втора закусвалня „Бъргър лорд“ в Америка^[2]. Клоунът Маклорди танцуваше в Детския кът. Сервитьорките имаха еднакви блеснали усмивки, които никога не достигаха до очите им. А зад тезгяха трътлест мъж на средна възраст в униформа на „Бъргър лорд“ шляпаше кюфтетата върху скарата и си свиркаше тихичко с уста, доволен от работата си.

Сейбъл се приближи до тезгяха.

— Здравейте-казвам-се-Мари — произнесе момичето зад щанда. — Какво-ще-обичате?

— Двоен голям бластертъндър с картофки допълнително, без горчица — поръча той.

— Нещо-за-пиене?

— Специален гъст разбит шокобананов шейк. Тя започна да натиска малките квадратчета с пиктограми на касата. (Грамотността вече не беше задължително изискване в тези ресторанти. Усмивката беше.) После се обърна към трътлестия мъж зад тезгяха.

— ДеБеТе, КД, горчица не — заръча му тя. — Шокшейк.

— Мммххмммм — изтананика готвачът. После подреди храната в малки хартиени контейнери, като се спря само за да бутне прошарената зализана лимба, паднала върху очите му.

— Готово — рече той.

Тя пое поръчката, без да го погледне, и той бодро се запъти към скарата, като тихичко си пееше: „Ооообичай ме нежно, оообичай ме дълго, не ме оставяй нивга да си тръгна…“

Тананикането на мъжа, забеляза Сейбъл, влизаше в сблъсък с музиката в заведението — дрънчащ като тенекия лууп на рекламния джингъл на „Бъргър лорд“. Отбеляза си наум да го уволни.

Здравейте-казвам-се-Мари му подаде неговото ХАПНИ(tm) и го всичкодоброса.

Намери малка пластмасова масичка, седна на пластмасовия стол и разгледа храната.

Изкуствено хлебче. Изкуствено кюфте. Пържени картофки, картоф нивга невидели. Сосове, които бяха всичко друго, но не и храна. Дори (Сейбъл беше особено доволен от това) изкуствен резен туршия с копър. Изобщо не си направи труда да разгледа млечния шейк. Той нямаше никакво хранително съдържание, но пък и онези, продавани от съперниците му, също нямаха.

Навсякъде около него хората ядяха не-храната си ако и да не беше точно с очевидна наслада, то поне с не по-голямо от обичайното отвращение, характерно за всички вериги за хамбургери по цялата планета.

Той се изправи, отнесе подноса си до контейнера с надпис „МОЛЯ, ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ ВНИМАТЕЛНО“ и изхвърли всичко. Ако му бяхте казали, че в Африка деца гладуват, щеше да се почувства поласкан, че сте го забелязали.

Някой го подръпна за ръкава.

— Партизанско име Сейбъл? — попита го дребен очилат човечец с шапка на „Америкън експрес“ и пакет, увит в кафява хартия в ръцете.

Сейбъл кимна.

— Така и си мислех, че сте вие. Огледах се и си викам: висок господин с брада, хубав костюм, тука не ще да гъмжи от тях. Пратка за вас, сър.

Сейбъл се подписа с истинското си име — дума с четири букви. Римува се с „млад“.

— Благодаря любезно, сър — рече му куриерът. После се умълча. — Онзи там — посочи той. — Онзи зад тезгяха. Не ви ли напомня на някого?

— Не — отвърна Сейбъл. Даде на човечеца бакшиш — пет долара — и отвори пакета.

Вътре имаше малки месингови везни.

Сейбъл се усмихна. Тъничка усмивчица, която изчезна почти на мига.

— Време беше — рече той. Мушна везните в джоба си, без да обръща внимание на това, че разваляха плавната линия на костюма му, и се върна в лимузината.

— Към офиса ли? — попита шофьорът.

— Летището — нареди Сейбъл. — И се обади предварително. Искам билет до Англия.

— Да, сър. Билет до Англия с връщане.

Сейбъл опипа везните в джоба си.

— Нека бъде единичен — каза той. — За връщането после ще му мисля. О, и освен това се обади в офиса и отложи всичките ми ангажименти.

— За колко време, сър?

— За обозримото бъдеще.

А в „Бъргър лорд“ зад тезгяха шкембестият мъж със зализаната лимба плесна на скарата още половин дузина кюфтета. Беше най-щастливият човек на света и си пееше съвсем тихичко:

— … заек нивга си не хванал — и приятел мой не си.^[3]

* * *

Ония слушаха с интерес. Ръмеше лек дъждец. Старите ламарини и парчетата разнищен линолеум, които покриваха бърлогата им в кариерата, едва успяваха да опазят сушината — а когато валеше, те винаги разчитаха на Адам да измисли какво да правят. Не останаха разочаровани. Очите на Адам сияеха с радостта на познанието.

Предната нощ беше заспал чак в три часа под купчина „Нови Водолеи“.

— И имало един човек на име Чарлс Форт — разказваше той. — Можел да накара от небето да завалят риби и жаби и к’во ли не.

— Хайде бе — изсумтя Пепър. — Ха на бас. Ама живи жаби ли?

— О, да — отвърна Адам и захапа темичката. — Скачат насам-натам, квакат и изобщо. Хората накрая му давали пари, за да се махне, и… такова… — Той напъна гънки да се сети за нещо, от което публиката би останала доволна; доста четене му се беше струпало наведнъж. — … и той отплавал на кораба „Мари Селест“ и основал Бермудския триъгълник. Той се намира на Бермудите — поясни услужливо.

— Не, не може да е така — строго възрази Уенслидейл, — защото съм чел за „Мари Селест“ и на него не е имало никого. Известен е с това, че на него не е имало никого. Намерили го да си плава сам-самичък и на него нямало никого.

— Не съм казал, че е бил на него, когато са го намерили, нали така? — сряза го Адам. — Много ясно, че не е бил на него. Щото извънземните са кацнали и са го прибрали. Мислех си, че това всеки го знае.

Ония си поотдъхнаха. По отношение на НЛО стояха на по-твърда почва. Обаче в ню ейдж НЛО-тата не бяха много сигурни и затова изслушаха внимателно какво имаше да им каже Адам по темата. На съвременните НЛО-та обаче някак им липсваше драматизъм.

— Ако аз бях извънземно — огласи Пепър всеобщото мнение, — нямаше да се разкарвам и да дърдоря на хората за мистична космическа хармония. Щях да им кажа — гласът й стана носов и дрезгав, сякаш й пречеше зловеща черна маска: — „Тофа тух е лашерен блащер, тъй ше прафи какфото ти ше кашфа, швиня бунтофнишка.“

Всички закимаха. Една от любимите им игри в кариерата се опираше на една много успешна филмова поредица, в която имаше лазери, роботи и една принцеса с прическа като чифт стереослушалки((tm)). (Без никой думица да каже, се бяха разбрали, че ако някой ще ми играе някакви си тъпи принцеси, то това няма да е Пепър.) Но играта обикновено приключваше с битка кой да нахлупи на главата си кофата за въглища((tm)) и да почне да гърми планети. Адам най го биваше в това — когато той беше лошият, говореше така, сякаш наистина можеше да види сметката на света. Във всеки случай Ония бяха с цяло сърце на страната на разрушителите на планети, стига да им се позволяваше в същото време и да спасяват принцеси.

— Според мен така са правели едно време — заяви Адам. — Обаче сега е друго. Всичките ги обгръща едно такова яркосиньо сияние и обикалят и вършат добро. Нещо като галактически полицаи — обикалят и разправят на всекиго да живее във вселенска хармония и такива работи.

Последва мълчание — размишляваха над това как съвсем приличните НЛО отиваха зян.

— Винаги съм се чудил — обади се Брайън — защо им викат НЛО, като знаят, че са летящи чинии. Искам да кажа, ами значи те са Идентифицирани летящи обекти.

— Щото властите потулват всичко — обясни Адам. — През цялото време кацат милиони летящи чинии и властите постоянно ги потулват.

— Защо? — попита Уенслидейл.

Адам се подвоуми. Онова, което беше чел, не даваше бързо обяснение; „Нов Водолей“ просто приемаше за първооснова на вярата — своята и на своите читатели, — че властите потулват всичко.

— Щото са власти — обясни простичко Адам. — Властите тъкмо с това се занимават. В Лондон има една такава много огромна сграда, пълна с книги за всичко онова, което са потулили. Когато министър-председателят сутрин отиде на работа, първото нещо, което прави, е да прегледа голям списък с всичко, което е станало през нощта, и после му слага голям червен печат.

— На бас, че първо пие чай и после чете вестника — възрази Уенслидейл, с когото през ваканцията се беше случило паметно произшествие — беше влязъл неочаквано в офиса на баща си и там си бе оформил известни впечатления. — И си приказва за това какво са давали снощи по телевизията.

— Е добре де, ама след това вади книгата и големия печат.

— На който пише „Да се потули“ — додаде Пепър.

— Пише „Строго секретно“ — отхвърли Адам този опит за двупартиен творчески изблик. — То е като атомните иликтроцентрали. Непрекъснато гърмят, но никой никога не разбира, щото властите го потулват.

— Не гърмят непрекъснато — опъна се Уенслидейл. — Баща ми казва, че са ужасно надеждни и значи не трябвало да живеем в парник. Както и да е, в моя комикс^[4] има голяма картинка с иликтроцентрала и там нищо не пише за гръмване.

— Да — рече Брайън. — Но ти нали после ми го даде тоя комикс и аз знам що за картинка беше тази.

Уенслидейл се поколеба и после произнесе с глас, натежал от подложено на тежки изпитания търпение:

— Брайън, това, че там пише, че атомната енергетика преживявала бум…

Последва обичайната кратка схватка.

— Вижте какво — скастри ги Адам. — Искате ли да ви разкажа за Ерата на Водопоя или не?

Битката — в братството на Ония битките никога не бяха особено сериозни — утихна.

— Така — Адам се почеса по главата. — Заради вас забравих докъде съм стигнал! — оплака се той.

— До летящите чинии.

— Точно така. Точно така. Е, ако видиш летящо НЛО, тия от властите идват и те нахокват. В Америка през цялото време стават такива работи.

Ония кимнаха мъдро. В това поне нямаха никакви съмнения. Америка за тях беше мястото, където отиваха добрите хора, след като умрат. Бяха готови да повярват, че в Америка може да се случи какво ли не.

— Сигурно стават задръствания — предположи Адам. — Заради всичките тия мъже с черните коли, дето ходят да хокат хората, щото са видели НЛО. Казват ти, че ако продължаваш да ги виждаш, ще ти се случи Гаден инцидент.

— Сигурно ще те прегази голяма черна кола — предположи Брайън, както си чоплеше зарасналата рана на мръсното коляно. Лицето му светна. — Абе знаете ли — продължи той, — брат’чед ми каза, че в Америка имало магазини, в които се продавали трийсет и девет вида сладолед?

Това накара дори и Адам да млъкне. За кратко.

— Трийсет и девет вида сладолед няма — заключи Пепър. — В целия свят няма трийсет и девет вида сладолед.

— Може да има, ако ги смесваш — предположи Уенслидейл, като мигаше на парцали. — Нали се сещаш. Ягодов и шоколадов. Шоколадов и ванилов — и той се помъчи да се сети още английски видове. — Ягодов с шоколадов и ванилов — добави той неубедително.

— Освен това съществува и Атлантида — продължи Адам на висок глас.

С това успя да привлече интереса им. Атлантида страшно им хареса. Градовете, които потъват в морето, си бяха тъкмо като за Ония. Те изслушаха внимателно несвързания му разказ за пирамиди, странни жречески ордени и древни тайни.

— Изведнъж ли е станало или бавно? — поинтересува се Брайън.

— Ами хем изведнъж, хем бавно — обясни Адам, — щото много от тях избягали с лодки в другите страни и ги научили на смятане и на английски, и на история, и на такива работи.

— Не виждам какво му е толкова великото — тросна се Пепър.

— Сигурно е било голям купон, като е потъвала — отбеляза мечтателно Брайън, като си спомняше единствения случай на наводнение в Долен Тадфийлд. — Разкарват млякото и вестниците с лодки и никой не те кара да ходиш на училище.

— Ако аз бях атлантидец, щях да остана — заяви Уенслидейл. Това беше посрещнато с презрителен смях, но той не отстъпи. — Просто трябва да си сложиш водолазен шлем, това е. И да заковеш всички прозорци и да напълниш къщите с въздух. Страхотна работа.

Адам го посрещна със смразяващия поглед, запазен за всеки, излязъл с идея, за която много му се иска да се е сетил пръв.

— Можело е и да стане — заключи той малко колебливо. — След като са отпратили всички учители с лодките, примерно. Може би тогава останалите са щели да останат и след като е потънала.

— Нямаше да се налага да се миеш — размишляваше Брайън, чиито родители го натискаха да се мие доста по-често, отколкото според него беше полезно за здравето. Не че от този натиск имаше смисъл. В Брайън имаше нещо дълбоко земно. — Защото всичко щеше да си е чисто. А и можеш да си отглеждаш водорасли и тям подобни в градината и да стреляш по акули. И да си гледаш октоподи и разни такива. А такива работи като училище няма да има, щото даскалите са се разкарали.

— Те може все още да си живеят там, долу — предположи Пепър.

Замислиха се за атлантидците, облечени в диплещи се мистични одежди и с нахлупени на главите аквариуми, които си гледат кефа дълбоко под океанските вълни.

— Хм — обобщи чувствата им Пепър.

— А сега какво ще правим? — попита Брайън. — Вънка като че се поразведри малко.

Най-накрая си поиграха на Чарлс Форт, който открива разни неща. Играта се състоеше в това, че някой от Ония обикаляше насам-натам, помъкнал древните останки от един чадър, докато другите го подлагаха на дъжд от жаби или по-скоро от жаба. Успяха да хванат във вира само една. Беше жаба на години, която ги знаеше от време оно и изтърпяваше техния интерес, смятайки, че това е цената, която си плаща, задето във вира няма водни кокошки и щуки. Известно време се примиряваше добродушно, а след това се шмугна в едно тайно и досега неоткрито скривалище в една стара тръба.

После се прибраха за обяд.

Адам беше много доволен от свършената работа. Винаги бе знаел, че светът е интересно място, а въображението му бе населило този свят с пирати, бандити, шпиони, астронавти и тям подобни. Но освен това го глождеше съмнението, че ако се задълбаеш сериозно, всички те ще се окажат просто хора, които се срещат в книгите, но иначе вече ги няма.

Докато това с Ерата на Водопоя беше наистина истинско. Възрастните пишеха много книги за него („Новият Водолей“ беше фрашкан с реклами за тях) и за Големия крак, Хората молци, Йети и морските чудовища; пумите в Съри наистина съществуваха. Ако на върха в Дариен Кортес си беше понамокрил леко краката при напън да налови жаби, щеше да се почувства също като Адам в момента.

Светът беше ярък и странен, а той се намираше точно в центъра му.

Излапа набързо обяда си и се прибра в своята стая. Оставаха му още доста непрочетени „Нови Водолеи“.

* * *

Какаото представляваше спечена кафява мътилка, изпълваща до половина чашата.

Има хора, прекарали стотици години в опити да проумеят предсказанията на Агнес Нътър. В по-голямата си част тези хора са били много интелигентни. Анатема Дивайс, която беше почти Агнес, доколкото й позволяваха генетичните промени, беше най-добрата от тази тайфа. Но никой от тях не беше ангел.

Мнозина при първа среща с Азирафел оставаха с три впечатления: че е англичанин, че е интелигентен и че е погей от чворесто дърво, накачулено от друсани маймуни. Две от тях бяха погрешни: Раят не се намира в Англия, каквото и да си мислят някои поети, а ангелите са безполови, освен ако наистина не желаят да положат усилия в полза на противното. Но че беше интелигентен, беше. Освен това, неговата интелигентност беше ангелска интелигентност, която, макар да не е кой знае колко по-висока от човешката, е много по-широка и притежава предимството на хилядагодишната практика.

Азирафел беше първият ангел, притежавал някога компютър. Компютърът беше евтин, бавен и пластмасов, широко пробутван като идеален за дребния бизнесмен. Азирафел го използваше набожно, за да си води сметките, които бяха толкова скрупульозно точни, че данъчните власти го бяха проверявали пет пъти, дълбоко убедени, че някъде там успява да се размине на косъм с убийството.

Но тези, другите изчисления, нито един компютър не можеше да ги направи. Понякога той си драскаше нещо на един лист. Листът беше покрит със символи, понятни само за още осмина души в света; двама от тях бяха спечелили Нобелова награда, а на един от оставащите петима много му течаха лигите и не му даваха никакви остри предмети поради онова, което можеше да стори с тях.

* * *

Анатема хапна за обяд природосъобразна супа и се надвеси над картите. Нямаше съмнение, че областта около Тадфийлд е богата на лей-линии; дори и прочутият преподобен Уоткинс бе намерил такива. Но освен ако тя не бъркаше напълно, тези линии започваха да променят разположението си.

Беше прекарала седмицата в измервания с магодолита и махалото и сега картата на Кралското географско дружество на областта Тадфийлд беше цялата покрита с точици и стрелкички.

Продължи да се взира в тях. После взе един флумастер и като от време на време поглеждаше в бележника си, започна да ги съединява.

Радиото работеше. Тя обаче не го слушаше. Така че голяма част от най-важните новини минаха незабелязано покрай ушите й и чак когато две-три ключови думи проникнаха в съзнанието й, тя започна да се заслушва.

Някой си, наричан Говорител, като че беше на ръба на истерията.

— … опасност за служителите и за обществото — говореше той.

— И колко точно радиоактивен материал е изтекъл? — попита интервюиращият. Последва пауза.

— Не бихме казали изтекъл — каза говорителят. — Не е изтекъл. Временно е изгубен.

— Искате да кажете, че все още се намира в сградата?

— Със сигурност не виждаме как би могъл да бъде изнесен от нея — отвърна говорителят.

— Без съмнение сте взели под внимание и терористичната дейност?

Последва нова пауза. После говорителят подхвана със спокойния тон на човек, на когото всичко това вече му е дотегнало и след като приключи, смята да напусне и да се хване да развъжда пилци.

— Да, предполагам, че сме длъжни. Трябва ни само да намерим терористи, способни да извадят цял ядрен реактор от бункера, както си работи и без никой да забележи. Реакторът тежи около хиляда тона и е висок към дванайсет метра. Така че доста якички терористи ще да са били. Може би ще желаете да им звъннете, господине, и да ги поразпитате с вашия надменен, обвинителен тон.

— Но вие казахте, че електроцентралата продължава да произвежда електричество — зяпна журналистът.

— Продължава.

— Но как така, след като няма реактори?

Човек можеше да види налудничавата усмивка на говорителя дори и по радиото. Както и химикалката, забодена в колонката „Ферми за продажба“ във вестник „Светът на домашните птици“.

— Не знаем — отвърна той. — Надявахме се вие в Би Би Си, каквито сте умни копелета, да имате някаква представа.

Анатема погледна картата си.

Онова, което рисуваше, приличаше на галактика от типа на онези, издялани върху по-доброкачествените келтски монолити.

Лей-линиите се местеха. И оформяха спирала.

Чийто център беше — приблизително, с допустимите отклонения, дължащи се на грешки, — но въпреки това, чийто център беше… Долен Тадфийлд.

* * *

На няколко хиляди километра оттам почти в същата минута, докато Анатема се вглеждаше в своите спирали, увеселителният кораб „Морбияи“ заседна на триста клафтера дълбочина.

За капитан Винсънт това беше просто поредният проблем. Знаеше, че трябва да се свърже със собствениците, това, което му убягваше в този компютризиран свят, бе — кои точно са собствениците в момента.

Компютрите — от тях идваше цялата беда. Документите на кораба бяха компютризирани и той можеше за някакви си микросекунди да минава под най-изгодния в момента флаг, когато намери за добре. Навигацията му също беше компютризирана и постоянно обновяваше разположението му чрез спътници. Капитан Винсънт търпеливо бе обяснил на собствениците, които и да бяха те, че неколкостотин квадратни метра стоманена обшивка и един варел нитове биха били по-добра инвестиция, и съответно бе информиран, че тази препоръка не съответствала на актуалните предвиждания за развитието на съотношението цена/полза.

Капитан Винсънт силно подозираше, че въпреки всичката електроника корабът ще струва повече на дъното, отколкото на вода и вероятно щеше да потъне в най-прецизно уцеленото корабокрушение в цялата история на мореплаването.

По дедукция това означаваше и че той е по-ценен мъртъв, отколкото жив.

Седеше зад бюрото си и спокойно прелистваше „Международните морски кодове“, чиито шестстотин страници съдържаха кратки, ала съдържателни съобщения, предназначени да предадат по света известие за всяка мислима възможност в мореплаването с минимум объркване и най-важното, на минимум цена.

Ето какво искаше да каже той: „Плавахме по курс юг-югозапад на трийсет и три градуса северна ширина и четирийсет и седем градуса и седемдесет и две минути западна дължина. Помощник-капитанът, който, както може би си спомняте, бе назначен в Нова Гвинея противно на волята ми и вероятно е ловец на глави, посочи със знаци, че нещо не е в ред. Оказа се, че през нощта огромна част от дъното се е издигнала на повърхността. Върху нея се наблюдават голям брой сгради, много от които с пирамидална структура. Ние заседнахме в двора на една от тях. Има някакви доста неприятни статуи. Дружелюбни старци в дълги одежди се качиха на борда на кораба и радостно си общуват с пасажерите, които смятат, че ние сме организирали това. Молим за съвет.“

Търсещият му пръст се плъзна бавно надолу по страницата и спря. Добрите стари Международни кодове. Бяха измислени преди цели осемдесет години, но хората по онова време наистина са мислили сериозно що за заплахи биха могли да дебнат в дълбините.

Той хвана писалката и записа: „XXXV QYYX.“

В превод това означаваше: „Открих загубения континент Атлантида. Върховният жрец току-що спечели състезанието по мятане на обръчи.“

* * *

— Как пък не!

— Точно така е!

— Не може да бъде!

— Точно така си е!

— Не е! Добре тогава, ами вулканите? — Уенслидейл се облегна назад с тържествуваща физиономия.

— Какво вулканите? — попита Адам.

— Всичката тая пяна идва от центъра на Земята, където е страшно горещо — обясни Уенслидейл. — Гледах едно предаване. С Дейвид Атънбъро беше, значи е вярно.

Останалите от Ония погледнаха Адам. Беше все едно гледаш тенис.

Теорията за Кухото земно кълбо не вървеше много-много в кариерата. Измамната идея, удържала на проучванията на такива забележителни мислители като Сайръс Рийд Тийд, Булвер-Литън и Адолф Хитлер, се огъваше опасно под напора на изпепеляващата, очилата логика на Уенслидейл.

— Не съм казал, че цялата е куха — оправда се Адам. — Никой не казва, че цялата е куха. Сигурно е дебела сума ти километри, за да има място за лавата, петрола, въглищата, за тибетските тунели и за такива работи. Но под тях в крайна сметка е куха. Така мислят хората. А на северния полюс има дупка, за да влиза въздух.

— Никога не съм виждал такава дупка в атласа — изсумтя Уенслидейл.

— Властите няма да позволят да я сложат на картата, щото хората могат да отидат и да погледнат вътре — обясни Адам. — Защото хората, дето живеят там, вътре, не искат през цялото време някой отгоре да ги зяпа.

— Какви са тия тибетски тунели? — попита Пепър. — Нещо спомена за тибетски тунели.

— А… Не ви ли разправях? Три глави се поклатиха.

— Невероятно е. Нали знаете за Тибет?

Те кимнаха колебливо. В ума им бе изникнала поредица от образи: якове, Еверест, хора на име Грасхопър, мънички старци, седнали върху планини, други хора, които се учат на кунгфу в древни храмове, и сняг.

— Е, нали знаете за ония учители, дето напуснали Атлантида, когато потънала? Те отново кимнаха.

— Ами някои от тях отишли в Тибет и сега управляват света. Наричат се Тайният съвет. Заради това, че са учители, предполагам. Та там има един таен подземен град, който се казва Шамбала, и тунели, които минават навсякъде под света, така че те знаят всичко, което става, и командват всичко. Някои хора смятат, че те всъщност живеят под пустинята Гоби — добави той надуто, — но повечето компетентни авторитети са на мнение, че са си точно в Тибет. Във всеки случай там е по-добре за тунелите.

Ония инстинктивно сведоха погледи към мърлявия, покрит с боклуци варовик под краката си.

— И как така знаят всичко? — зачуди се Пепър.

— Ами просто трябва да се ослушват — рискува да предположи Адам. — Само да си седят в тунелите и да се ослушват — това им трябва. Нали ги знаете какъв слух имат учителите. Могат да чуят как някой шепне чак в другия край на стаята.

— Баба ми опираше чаша до стената — обади се Брайън. — Казваше, че било отвратително това колко ясно чувала всичко, което става у съседите.

— И тези тунели минават навсякъде, така ли? — попита Пепър, все още вторачена в земята.

— Под целия свят — потвърди Адам натъртено.

— Сигурно са ги копали много време — усъмни се Пепър. — Помниш ли, като се опитахме да прокопаем оня тунел в нивата? Цял следобед копахме, а пък, за да влезеш целият вътре, трябваше да се сгърчиш.

— Да, ама те са го правили това милиони години. Щом имаш милиони години на разположение, можеш да изкопаеш страшни тунели.

— Пък аз си мислех, че китайците са завладели тибетците и на Лай-Лай Ламата му се наложило да замине за Индия — обади се Уенслидейл, но не особено убедено. Уенслидейл четеше всяка вечер вестника на баща си, но прозаичното световно всекидневие сякаш винаги се стопяваше под мощта на Адамовите обяснения.

— На бас, че сега са там, долу — продължи Адам, без да му обръща никакво внимание. — Сигурно вече са навсякъде. Седят под земята и се ослушват.

Спогледаха се.

— Ако почнем да копаем много бързо… — обади се Брайън.

Пепър, която беше много по-схватлива, изпъшка.

— Що ти трябваше да го казваш?! — скастри го Адам. — Ще ги изловим, ама друг път — по-силно не можа ли да викаш! Тъкмо си мислех, че можем да се хванем да копаем, ама не — ти трябваше да се провикнеш да ги предупредиш!

— Според мен те изобщо не са ги изкопали всичките тия тунели — опъна му се Уенслидейл. — Това е неразумно. Тибет е на стотици километри оттук.

— Да бе. Да бе, да. А ти сигурно по ги разбираш тия работи от мадам Блатвататски? — изсумтя Адам.

— Виж, ако аз бях тибетец — заговори Уенслидейл със спокоен тон, — щях да прокопая направо до кухото в средата, а после да притичам вътре и да копая нагоре право там, където искам да попадна.

Обмислиха го подобаващо.

— Трябва да признаеш, че е по-разумно от тунелите — каза Пепър.

— Ами да, аз тъкмо това мисля, че правят — съгласи се Адам. — Няма как да не са се сетили за нещо толкова просто.

Брайън се загледа замечтано в небето. Показалецът му изследваше съдържанието на едното му ухо.

— Бе смешна работа — рече той. — Цял живот се мъкнеш на училище да учиш т’ва и онова и никой нищо не ти казва за такива работи като Бермудския триъгълник и енелотата, и тоя Стар завет, дето тича насам-натам из центъра на Земята. Що ли трябва да учим всичките ония скукотевини, като може такива разкошни работи да учим, това искам да знам.

Всички се съгласиха в хор.

После излязоха и си играха на Чарлс Форт и атлантидците срещу Древните господари от Тибет, обаче тибетковците се възпротивиха, че да използваш мистични древни лазери, не било честно.

* * *

Имало едно време, когато издирвачите на вещици са били хора уважавани, макар то да не продължило особено дълго.

Матю Хопкинс например, генералът издирвач на вещици от средата на седемнайсти век, издирвал вещици из цяла Източна Англия и вземал от градове и села по девет пенса на парче на всяка открита от него вещица.

Тъкмо там била бедата. На издирвачите на вещици не се плащало на час. Всеки издирвач на вещици, прекарал седмица в оглеждане на местните бабишкери, докладвал впоследствие на кмета: „Браво на вас, кьорава магьосница няма сред тях“, получавал в отговор неискрени благодарности, паница чорба и многозначително „сбогом“.

Така че, за да е на печалба, на Хопкинс му се налагало да изнамира забележителен брой вещици. Това го направило, твърде слабо казано, непопулярен сред селските съвети. Най-накрая самият той бил обявен за вещица и обесен в едно източноанглийско село, в което били стигнали до разумния извод, че могат да съкратят разноските, като обесят посредника.

Мнозина смятат, че Хопкинс е бил последният генерал на Издирвачите на вещици.

Строго погледнато, те са прави. Но може би не точно както си го мислят. Армията за издирване на вещици продължила своя поход, макар и по-тихомълком.

Истински генерал издирвач на вещици вече няма.

Нито пък има полковник издирвач на вещици, майор издирвач на вещици, капитан издирвач на вещици, че дори и лейтенант издирвач на вещици (последният се претрепал, падайки от едно много високо дърво в Кейтърам през 1933 г., докато се опитвал да постигне по-добър изглед към нещо, за което бил убеден, че е сатанинска оргия от най-изроден вид, но то всъщност било годишната вечеря с танци на Сдружението на пазарските търговци от Кейтърам и Уайтлийф).

Сержант издирвач на вещици обаче съществува.

А вече има и редник издирвач на вещици. Името му е Нютон Пълсифър.

Обявата беше отпечатана в „Газет“ между хладилника втора употреба и котилото не точно далматинчета:

СТАНИ ПРОФЕСИОНАЛИСТ. ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК НА ПОЛОВИН РАБОТЕН ДЕН ЗА БОЙ СЪС СИЛИТЕ НА МРАКА. ОСИГУРЕНА УНИФОРМА И ОСНОВНО ОБУЧЕНИЕ. ПОВИШАВАНЕТО В ЧИН Е СИГУРНО. БЪДИ МЪЖ!

По обяд той телефонира на номера, изписан най-отдолу на обявата. Обади се жена.

— Здравейте — плахо смънка той. — Прочетох обявата ви.

— Коя точно, миличък?

— Ъ-ъ… онази във вестника.

— Добре, миличък. Е, мадам Трейси разбулва воала всеки следобед без четвъртъците. Приемаме и групови посещения. Кога ще желаеш да проникнеш в тайните, миличък?

Нютон се поколеба.

— В обявата пише „Стани професионалист“ — обясни той. — Нищо не пишеше за мадам Трейси.

— Е, тогава значи ти трябва мистър Шадуел. Само секундичка, да видя дали е тук.

По-късно, когато с мадам Трейси вече се поздравяваха с кимване, Нют разбра, че ако се бе отзовал на другата обява, онази в списанието, мадам Трейси щеше да предложи строга дисциплина и интимен масаж всяка вечер освен в четвъртък. Имаше и още една обява, лепната в някаква телефонна кабина. Когато много по-късно Нют я попита какво пък засяга тази обява, мадам Трейси отговори „четвъртъците“. Най-накрая се чу звук от стъпки по незастлани коридори, продрана кашлица и един глас с цвят на стар шлифер избоботи:

— Да?

— Прочетох обявата ви. „Стани професионалист.“ Исках да разбера нещо повече.

— Да. Мнозина искат да разберат нещо повече, а мнозина… — гласът заглъхна внушително, а после отново гръмна с пълна сила — … мнозина не БИХА ИСКАЛИ.

— О — изцвърча Нютон.

— Как се казваш, момко?

— Нютон. Нютон Пълсифър.

— ЛУЦИФЕР? Какви ги говориш? Да не би да си Изчадие на мрака, изкушаващо и измамно създание от преизподнята, покварени ръце, протегнали се от казаните на Хадес в измъченото, похотливо иго към твойте скверни господари адови?

— Пълсифър — поясни Нютон. — С „П“. За другото не знам, но иначе сме от Съри.

Гласът от слушалката прозвуча леко разочаровано:

— О. Да. Ху’уво ’начи. Пълсифър. Пълсифър. Виждал съм туй име и преди комай?

— Не знам — отвърна Нютон. — Чичо ми държи магазин за играчки в Хаунслоу — додаде той, в случай че това помогне с нещо.

— Тъйййй лиййй? — попита Шадуел.

Диалектът на господин Шадуел беше неопределим. Той галопираше из цяла Британия като млекар от къща на къща. Тука луд уелски сержант, задръстващ новобранци, там шотландски старейшина, току-що изловил някого да прави нещо в неделя, и нейде измежду тях намусен овчар от Долините или начумерен скъперник от Съмърсет. Нямаше значение накъде завръщаше диалектът му, от това той не ставаше по-любезен.

— Всичките ти зъби твои ли са си?

— О, да. Освен пломбите.

— Як ли си?

— Предполагам — заекна Нют. — Искам да кажа, тъкмо затова исках да постъпя доброволец. Брайън Потър от Счетоводството може да прави почти сто лицеви опори, откакто постъпи доброволец. И е минавал на парад пред кралицата майка.

— Колко са ти зърната?

— Моля?

— Зърна, момче, зърна — рече сприхаво гласът. — Колко зърна имаш на гърдите?

— Ъ-ъ… Две?

— Добре. Ножици имаш ли си?

— К’во?!

— Ножици! Ножици! Ти да не си глух?

— Не. Да. Искам да кажа, имам ножици. Не съм глух.

* * *

Какаото почти се беше втвърдило. По вътрешната страна на чашата беше поникнала зелена козина.

Тънък слой прах покриваше и Азирафел.

Купчинката бележки до него се трупаше. „Правите и акуратни предсказания“ се бяха превърнали в маса стърчащи разделители за книги, направени от ивици вестник.

Азирафел се размърда и се ощипа по носа.

Почти го беше схванал.

Беше му напипал формата.

Никога не беше срещал Агнес. Очевидно тя беше твърде умна. Обикновено Раят или Адът забелязваха тия с пророческите дарби и изпращаха по съответния мисловен канал достатъчно шумове, за да предотвратят всякаква прекомерна точност. Всъщност рядко ставаше нужда; обикновено тези хора намираха начин да генерират собствено статично електричество като самозащита срещу образите, кънтящи в главите им. Например горкичкият старец свети Йоан си имаше своите гъби. Майка Шиптън — бира. Нострадамус — колекцията си от интересни препарати от Изтока. Свети Малахия — казана за ракия.

Добрият стар Малахия. Готин дядка беше той — седеше си там и си мечтаеше за бъдещите папи. Пияндурски философ, то е ясно. Можеше да стане и истински мислител, ако не беше тая пуста пукница.

Печален край. Понякога наистина се налага да се надяваш, че неизразимо великият план е измислен както трябва.

Мислене. Имаше нещо, което трябваше да свърши. О, да. Да се обади на свръзката си и да се оправи с нещата.

Той се изправи, протегна се и се обади по телефона. После си помисли: защо не? Струва си да се опита.

Върна се и започна да ровичка из купчината бележки. Агнес наистина беше добра. И хитра. Точните предсказания не интересуваха никого.

С листче в ръка той позвъни на „Справки“.

— Ало? Добър ден. Много сте любезни. Да. Според мен номерът е в Тадфийлд. Или Долен Тадфийлд… А, или може би Нортън, не съм сигурен точно за кода. Да. Йънг. Името е Йънг. Съжалявам, няма инициали. О, добре, може ли да ми продиктувате всичките? Благодаря ви.

Един молив се вдигна и задращи яростно. На третото име се счупи.

— А — обади се Азирафел. Устата му внезапно превключи на автопилот, а умът му експлодира. — Според мен е този. Благодаря ви. Много сте любезни. Приятен ден ви желая.

Той затвори слушалката почти благоговейно, пое си дълбоко дъх на няколко пъти и отново започна да набира. С последните три цифри видя зор, защото ръката му трепереше.

Вслуша се в бибипкането. После отсреща се обади глас. Беше глас на средна възраст, не точно недружелюбен, но вероятно тъкмо си подремваше и не се чувстваше чак най-добре.

— Тадфийлд, шейсет и шест-шест — каза той. Ръката на Азирафел се разтрепера.

— Ало? — рече слушалката. — Ало!

Азирафел се стегна.

— Извинете — каза той. — Набрал съм верния номер. И затвори слушалката.

* * *

Нют не беше глух. И си имаше ножици. Освен това си имаше огромен куп вестници. Де да бе знаел, че войнишкият живот се състои главно от прилагане на първото върху второто, размишляваше той, никога нямаше да постъпи в тая армия.

Издирвачът на вещици сержант Шадуел му беше направил списък и го беше лепнал на стената в мъничкия си, претъпкан апартамент над магазинчето на Раджит за вестници и видеокасети под наем. Списъкът гласеше:

1) Вещици.

2) Необясними феномени. Феноменатрици. Феноменици. Абе знаеш за какво става въпрос.

Нют търсеше всичките. Той въздъхна, взе поредния вестник, огледа първа страница, отвори го, втора страница изобщо не я погледна (там никога нямаше нищо) и се изчерви, ама направо като рак, докато провеждаше задължителното преброяване на зърната на трета страница. Шадуел много настояваше за това.

— Не може да им имаш вяра, хитреците му недни — беше казал той. — То ще е все едно да ни се покажат открито, да ни предизвикат един вид.

Двойка, облечени в черни пуловери с поло яки, гледаше на кръв обектива на девета страница. Те твърдяха, че били глави на най-голямото вещерско сборище в Сафрон Уолдън и възстановявали сексуалната мощ, като използвали за целта малки, изключително фалически пластмасови куклички. Вестникът предлагаше десет куклички на читателите, готови да им пишат за „Моят най-мрачен момент на импотентност“. Нют изряза статията и я пъхна в папка.

На вратата се потропа приглушено.

Нют отвори. На прага стоеше куп вестници.

— Помести се, редник Пълсифър! — ревна купът и влезе в стаята, тътрейки крака. Вестниците рухнаха на пода и разкриха издирвача на вещици сержант Шадуел. Той се изкашля страдалчески и наново запали угасналата си цигара.

— Трябва да го следиш. Той е от тях — нареди Шадуел.

— Кой, сър?

— Свободно, редник. Него. Онзи дребничкия, мургавкия. Господин така нареченият Раджит. Ужасающо идолопоклонство, това е. Рубиненото присвито оченце на малкото жълтичко богченце. Жени с прекалено много ръце. Вещици, нихната верица.

— Но нали той ни дава безплатно вестници, сержант — възрази Нют. — Не твърде стари при това.

— И вуду. Бас ловя, че се занимава с вуду. Принася кокошки в жертва на оня барон Събота. Нали знаеш, високата черна гадина с цилиндъра. Връща мъртвите обратно, за да, и ги кара да работят в неделя. Вуду.

Шадуел започна да души замислено из въздуха. Нют се опита да си представи хазаина на Шадуел като вуду-поклонник. Разбира се, господин Раджит работеше в неделя. Всъщност заедно с пълничката си мълчалива жена и пълничките си весели дечица той работеше денонощно — календарът нямаше значение за него — и прилежно задоволяваше нуждите на района от безалкохолни напитки, хляб, тютюн, бонбони, вестници, списания и онзи сорт порнография от горната лавица, само при мисълта за която очите на Нют се насълзяваха. Най-лошото, което можете да си представите господин Раджит да направи с една кокошка, беше да ви я продаде с изтекъл срок на годност.

— Но господин Раджит е от Бангладеш или от Индия, оттам някъде — възрази редникът. — Мислех си, че вуду идва от Западните Индии.

— А — отвърна издирвачът на вещици сержант Шадуел и отново си дръпна от цигарата. Или поне така изглеждаше. Нют всъщност никога не беше виждал изцяло цигарата на шефа си — заради начина, по който свиваше длани около нея. Когато ги изпушваше, дори правеше така, че фасовете изчезваха. — А.

— Е, не е ли така?

— Скрита мъдрост, момко. Вътрешни военни тайни на армията на издирвачите на вещици. Когато бъдеш посветен, както си му е редът, ще узнаеш тайната истина. Някои видове вуду може и да идват от Западните Индии. Признавам ти го. О, да, признавам ти го. Но най-лошият вид. Най-мрачният вид, който идва от, хм…

— Бангладеш?

— Апчиххх! Да, момче, баш оттам. Взе ми го от устата. Бангладеш. Баш.

Шадуел накара фаса да изчезне и успя тайничко да си свие нова цигара — не се видяха ни хартийки, ни тютюн.

— Такааа. Намери ли нещо, редник?

— Да, ето това — Нютон му подаде изрезката. Шадуел присви очи и я огледа.

— Ох, тия ли? — възкликна той. — Мани ги. Разправят, че са вещици, а, мътните ги вземали? Лани ги проверих. Отидох там в броня от правда и с наръч подпалки, разбих вратата — излезнаха чистички, та чистички. Мъчат се да съживят бизнеса с простотии по пощата. Глупотевини. Най-обикновен дух нема да познаят, ако ще да ги заръфа за дъната на гащите! Гламавщини. Не е като едно време, момче.

Той седна и си наля чаша сладък чай от мръсния термос.

— Нявгаж да съм ти разправял как мене ме вербуваха за армията? — попита той.

Нют го прие като намек да седне. Поклати глава. Шадуел запали цигарата си с очукана запалка „Ронсън“ и се прокашля одобрително.

— Лежахме с него в една килия — издирвача на вещици капитан Фолкс. Десет години за палеж. Подпалил сборище на вещици в Уимбълдън. Всичките е можел да ги излови, ама не случил на ден. Хубав човек. Всичко ми разказа за битката — великата война между Рая и Ада… Таман той ми съобщи Съкровените тайни на армията на издирвачите на вещици. Чираците на магьосниците. Зърната. Всичкото там… Той знаеше, че умира, чаткисваш ли. Требеше да намери некой да продължи традицията. Като тебе сега… — Шадуел поклати глава.

— Дотука са ни докарали, момче — рече той. — Преди неколкостотин години, р’бираш ли, сме били много могъщи. Стояли сме между света и мрака. Ние сме били тънката червена линия. Сфащаш нъли, тънката червена огнева линия.

— Мислех си, че църквите… — понечи да се включи Нютон.

— Ба! — възкликна Шадуел.

Нют беше виждал тази дума напечатана, но за първи път чуваше някой да я произнася.

— Църквите ли?! Че те какво са направили? И те са същите. Почти в същия занаят са. Не мойш им вярва, че ша стъпчат Лукавия, щото ако го стъпчат, край със занаята им. Ако ще преследваш тигър, не щеш спътници, дето си представят лова като замеряне с мръвки. Не, момко. От нас зависи. Срещу мрака.

Всичко утихна за миг.

Нют винаги се опитваше да види във всеки човек най-доброто, но скоро след като влезе в АИВ, му беше минавало през ум, че неговият началник и единствен колега войник е уравновесен точно колкото обърната наопаки пирамида. В случая „скоро“ означаваше няма и пет секунди. Главният щаб на АИВ представляваше воняща дупка със стени в никотинов цвят — почти беше сигурно, че са облепени тъкмо с това; а подът беше с цвят на цигарена пепел и почти без съмнение тъкмо с това си и беше застлан. Имаше малко квадратно килимче. Нют избягваше да стъпва на него по възможност, защото то засмукваше обувките му.

На едната от стените висеше пожълтяла карта на Британските острови със самоделни флагчета, забодени тук-таме по нея; повечето бяха на разстояние евтин еднодневен билет за отиване и връщане от Лондон и обратно.

Но Нют през последните няколко седмици беше заседнал тук, защото… ами ужасеното очарование се бе превърнало в ужасено съжаление, а после в нещо като ужасена привързаност. Шадуел беше излязъл висок към метър и петдесет и носеше дрехи, които, без значение какви бяха всъщност, краткосрочната ти памет винаги, дори и в най-пресния ти спомен, ги представяше като стар шлифер. Зъбите на стареца може и да си бяха неговите до един, но само защото никой друг не би ги поискал за нищо на света; един-единствен от тях да беше сложил под възглавницата, това би накарало Феята Зъбче да си сдаде вълшебната пръчка.

Шадуел май я караше единствено на сладък чай, кондензирано мляко, свити на ръка цигари и някаква сърдита вътрешна енергия. Но си имаше Кауза, на която отдаваше докрай всичките ресурси на своята душа и на Картата си за пенсионерско намаление. Вярваше в тази кауза. Тя го захранваше като турбина.

Нютон Пълсифър никога през живота си не бе имал кауза. Нито пък, доколкото знаеше, бе вярвал в нещо. Беше конфузно, защото на него много му се искаше да вярва в нещо — беше разбрал, че вярата е спасителният пояс, който помага на повечето хора да преплуват бурните води на Живота. Хубаво щеше да е да повярва в някой върховен Бог, макар че би предпочел да си побъбри с Него половин час, преди да приеме вярата, та да си поизясни това-онова. Беше киснал в какви ли не църкви в очакване на онзи единствен проблясък синя светлина, но проблясъкът не беше дошъл. Тогава пък се бе опитал официално да стане атеист, но не притежаваше твърдата като скала и самодоволна сила на вярата дори за това. А всичките политически партии до една му се струваха еднакво нечестни. От екологията пък се бе отказал, когато екологичното списание, за което бе абониран, представи на читателите си план за градина за самозадоволяване и там бяха нарисували екологичната коза, вързана на метър от екологичния пчелен кошер. Нют беше прекарал много време в къщата на баба си на село и смяташе, че поназнайва нещичко за навиците както на козите, така и на пчелите, и оттам заключи, че това списание го прави банда смахнати къркандета. Освен това в него твърде често се срещаше думата „общност“. Нют винаги бе подозирал, че хората, които редовно използват думата „общност“, я използват в много специфичен смисъл, който изключваше него и всички негови познати.

После се беше опитал да повярва във Вселената, което му се виждаше достатъчно надеждно, докато най-невинно не бе започнал да чете нови книги, чиито заглавия съдържаха думи като „хаос“, „време“ и „квантов“. И откри, че дори и хората, които си вадеха хляба, така да се каже, с Вселената, не вярваха в нея наистина и всъщност доста се гордееха с това, че не знаят какво точно е тя и дори възможно ли е да съществува на теория.

За праволинейния ум на Нют това беше непоносимо.

Нют не беше повярвал във „Вълчетата скаути“, а после, като порасна достатъчно, не повярва и в скаутите^[5].

Обаче беше готов да повярва, че работата на чиновник по заплатите в „Юнайтед холдингс Пи Ел Си“ е възможно най-скучната на света.

Ето как изглеждаше като мъж Нютон Пълсифър: ако влезеше в някоя телефонна кабина и се преоблечеше, на излизане можеше да прилича на Кларк Кент^[6].

Ала беше открил, че доста харесва Шадуел. С хората често ставаше така — за най-голяма Шадуелова досада. Семейство Раджит го харесваше, защото си плащаше редовно наема, не правеше проблеми, а расизмът му беше такъв един намръщен и косвен, че никак не ги обиждаше — просто Шадуел мразеше наред всички хора по света независимо от каста, цвят и вероизповедание и не възнамеряваше да прави изключение за никого.

Мадам Трейси го харесваше. Нют се изуми, когато откри, че наемателката от съседния апартамент е майчински настроена душица на средна възраст, чиито посетители джентълмени се отбиваха колкото заради мъничкото строга дисциплина, на която все още беше способна, толкова и за да пийнат по чайче и да си побъбрят с нея. Понякога, след като смукнеше триста грама „Гинес“ в събота вечер, Шадуел се изтъпанваше в коридора между двете стаи и почваше да крещи неща като „Блуднице вавилонска!“, но тя сподели с Нют на четири очи, че открай време му била благодарна за това, тъй като най-близкото място до Вавилон, до което е стигала, беше Торемолинос. Все едно безплатна реклама, така беше казала.

Беше казала също и, че нямала нищо против, дето той думкал по стената и ругаел по време на следобедните й сеанси. Коленете я въртели, та невинаги можела да трака с чукалото по масичката, обясни му тя, та малко глухо думкане й идвало таман.

В неделя тя му оставяше на прага ядене, захлупено с чиния да не изстива.

Нямаше как да не харесваш Шадуел, така казваше тя. Но какво ли от това — със същия успех можеше да мятка хлебни топчета в някоя черна дупка.

Нют се сети за другите изрезки и ги бутна през оклепаното бюро.

— Това какво е? — попита подозрително Шадуел.

— Феномени — обясни Нют. — Нали ми наредихте да търся феномени. Боя се, че в днешно време феномените са повече от вещиците.

— Някой стрелял по зайци със сребърни куршуми и на другия ден една от селските бабишкери куцала? — попита с надежда Шадуел.

— Боя се, че не.

— Някоя крава да се е тръшнала и да е умряла, след като някоя жена я е погледнала?

— Не.

— Какво тогава? — тросна се Шадуел. Той се затътри до лепкавия кафяв бюфет и измъкна кутия кондензирано мляко.

— Разни странни работи — обясни Нют.

Беше прекарал седмици наред в подобни занимания. Шадуел наистина беше оставил вестниците да се трупат. Някои от тях бяха отпреди години. Нют имаше доста добра памет — може би, защото за двайсет и шест години живот му се бяха случили много малко неща, с които да я запълни, и беше станал голям спец по някои от най-езотеричните теми.

— Всеки ден сякаш изниква нещо ново — Нют взе да се рови из четириъгълничетата от вестникарска хартия. — Стават някакви смахнати работи с атомните електростанции и като че ли никой не знае защо. А някакви хора твърдят, че загубеният континент Атлантида бил изплувал. — Той изглеждаше горд с постигнатото.

Ножчето на Шадуел проби кутията с кондензирано мляко. Нейде далече иззвъня телефон. И двамата инстинктивно не му обърнаха внимание. И без друго търсеха само мадам Трейси, а някои обаждания не бяха предназначени за мъжки уши. Първия ден Нют добросъвестно беше вдигнал слушалката, беше изслушал внимателно въпроса, беше отговорил „В момента слипове, сто процента памук, от «Маркс енд Спенсър»“ и слушалката замлъкна.

Шадуел вдъхна дълбоко.

— Мани ги, тези феномени не са от тия, дето ни трябват — рече той. — Не виждам как вещиците ги праят таквизи работи. Тях по ги бива да потопяват разни неща, ша знайш.

Нют отвори и затвори уста няколко пъти.

— Ако ще сме силни в борбата с вещерството, не можем да си позволим такива работи да ни разсейват — продължи Шадуел. — Нещо по-вещерско така, намерил ли си?

— Но американските войски са кацнали там да го пазят — изхленчи Нют. — Несъществуващ континент…

— Има ли вещици на него? — попита Шадуел и за първи път прояви искрица интерес.

— Не пише — отвърна Нют.

— Мани го тогава, то е само политика и география — заяви презрително Шадуел.

Мадам Трейси надникна иззад вратата.

— Ку-ку, господин Шадуел — поздрави тя и махна дружелюбно на Нют. — Някакъв господин ви търси по телефона. Здравейте, господин Нютон.

— Къш, блуднице — машинално отвърна Шадуел.

— Винаги се изразява толкова изискано — каза мадам Трейси, без да му се връзва. — А в неделя ще сготвя вкусен черен дроб.

— По-скоро с Дявола шъ вичерям, жено.

— Та ако ми върнете чиниите от миналата седмица, много ще ми е от помощ, сладурчето ми — рече мадам Трейси и заприпка, залитайки, на осемсантиметровите си токчета обратно към своя апартамент и към каквото там беше прекъснато.

Шадуел се отправи, мърморейки, към телефона, а Нют огледа унило изрезките си. Имаше една за камъните на Стоунхендж, които се измествали, като че били железни пломби в магнитно поле.

Смътно долавяше едната страна на телефонен разговор.

— Кой? А. Мда. Да. Тъй ли казваш? Кой клас нещо ще да е туй? Да. Как ’кайш, гус’ине. Та значи къде е т’ва място…?

Но тайнствено местещите се камъни не бяха по вкуса на Шадуел.

— Хубаво, хубаво — увери Шадуел събеседника си. — Веднага се фащаме с него. Ш’ пратя най-добрия си отряд и всеки момент ш’ ви докладвам за успех. Ник’ви съмнения. Дочуване ви, гус’ине. И вас да благослови, гус’ине — вилката отново щракна под затворената слушалка и гласът на Шадуел, вече не приведен, образно казано, в отбранителна стойка, произнесе:

— Леле-мале! Педераз южняшки!^[7]

Той се затътри обратно в стаята и се вторачи в Нют, сякаш беше забравил какво дири младежът там.

— Та ти за к’во ми приказваше?

— За всички тия неща, дето стават… — подзе Нют.

— Мда. — Шадуел продължи да гледа през него, докато умислено тракаше с празната кутия по зъбите си.

— Та има едно малко градче, където през последните няколко години климатът е много странен — продължи услужливо Нют.

— Какво? Дъждове от жаби и такива работи? — поободри се Шадуел.

— Не. Просто времето през цялата година е нормално за сезона.

— Ти на т’ва феномен ли му викаш? — възкликна Шадуел. — Момче, аз такива феномени съм виждал, че да ти се накъдри косата! — и пак почна да трака.

— Да си спомняте някога времето да е било нормално за сезона? — възкликна Нют леко раздразнен. — Нормалното време за сезона не е нормално, сержант. Тогава по Коледа има сняг. Кога сте виждали за последно сняг по Коледа? И дълъг, горещ август? Всяка година? И хладна есен? Времето, за което сте си мечтали като малък? Когато на пети ноември никога не е валяло, а по Коледа винаги е падал сняг?

Погледът на Шадуел като че ли се размъти. Той спря, поднесъл наполовина кутията с кондензирано мляко към устните си.

— Като малък никога не съм мечтал — рече тихо той. Нют усети как се хлъзга по ръба на някаква дълбока, грозна яма. Дръпна се мислено назад.

— Просто е много странно — рече той. — Тука някакъв синоптик се изказва за средните стойности и за нормите, и за микроклимата, и за такива работи.

— Това какво ще рече? — попита Шадуел.

— Ще рече, че и той не знае защо — отвърна Нют, който не беше прекарал години наред в периферията на бизнеса, без да прихване това-онова. Той изгледа изкосо сержанта издирвач на вещици.

— Вещиците са известни с това, че влияят на времето — подсказа му той. — Проверих в „Открития“.

„О, Боже — помисли си той — или която и да е подходяща божествена същност, не ме оставяй да прекарам още една вечер в кълцане на вестници в тоя пепелник тука. Нека изляза на чист въздух. Нека правя онова, което в АИВ отговаря на ходенето на водни ски в Германия, каквото ще да е то.“

— Само на шейсет и пет километра оттук е — обади се той нерешително. — Мислех си, че бих могъл… така де, да отскоча утре дотам. И да поогледам, нали се сещате. Сам ще си платя бензина — додаде той.

Шадуел обърса замислено горната си устна.

— Т’ва място — рече той — да не би да се вика Тадфийлд?

— Точно така, господин Шадуел — потвърди Нют. — Как се сетихте?

— Чудех се на к’во ли си играят тия южняци — промърмори Шадуел.

— Мдаааа — произнесе той на висок глас. — Що пък не?

— Кой да играе, сержант? — попита Нют. Шадуел не му отговори.

— Мда. Лошо няма, предполагам. Ама ти си плащаш бензина, нъл’тъй?

Нют кимна.

— Тогаз да си тука в девет часа сутринта — нареди му Шадуел. — Преди да заминеш.

— За какво? — попита Нют.

— Да си земеш бронята от правда.

* * *

Тъкмо Нют си беше тръгнал и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Кроули, който даде на Шадуел горе-долу същите нареждания като Азирафел. Шадуел отново го изслуша проформа, докато мадам Трейси възхитено се суетеше зад гърба му.

— Два пъти ви търсят за един ден, господин Шадуел — рече тя. — Вашата малка армия сигурно настъпва със страшна сила!

— Мани съ от очите ми, чума такваз, поразата да те порази! — измърмори Шадуел и затръшна вратата. Тадфийлд, помисли си той. Е, добре. Стига да си платят навреме…

Нито Азирафел, нито Кроули командваха Армията на издирвачите на вещици, но и двамата я одобряваха или поне знаеха, че началството би я одобрило. Така че тя фигурираше в списъка на Азирафеловите посредници, защото беше, тъй де, Армия за издирване на вещици, а те трябваше да подкрепят всички, обявяващи се за издирвачи на вещици по същия начин, както САЩ подкрепяше всички, обявили се за антикомунисти. А в списъка на Кроули армията фигурираше поради малко по-засуканата причина, че хора като Шадуел не вредяха по никой начин на Адовата кауза. Тъкмо обратното, по всеобщо мнение.

Строго погледнато, Шадуел също не командваше АИВ. Според платежните му ведомости тя се командваше от генерал издирвач на вещици Смит. След него идваха полковниците издирвачи на вещици Грийн и Джоунс и майорите издирвачи на вещици Джаксън, Робинсън и Смит (без роднинска връзка между двамата). Следваха майорите издирвачи на вещици Тенджър, Кутиа, Млякоу и Бюфет, тъй като на този етап ограниченото въображение на Шадуел беше започнало да се опъва. Подир тях — капитаните издирвач на вещици Смит, Смит, Смит, както и Смийт и Пактака. А после — петстотин редници, ефрейтори и сержанти издирвачи на вещици. Мнозина от тях се казваха Смит, но нямаше значение, защото нито Кроули, нито Азирафел някога са си правили труда да четат чак до там. Те просто плащаха на всички тях.

В крайна сметка двете суми общо възлизаха на около шейсет лири годишно.

Шадуел по никой начин не смяташе, че върши нещо престъпно. Армията беше свещен дълг и човек трябваше да предприеме нещо. Старите монетки от по девет пенса не валяха като едно време.