Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Ölprinz, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

За коригирането на текста много помогна Мария Попова

 

Издание:

Карл Май. Краля на петрола

Роман

Издателство „Отечество“, София, 1991

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

Немска. Първо издание. Издателски №1779.

Дадена за набор м. декември 1990 г. Подписана за печат м. юли 1991 г.

Излязла от печат м. август 1991 г. Формат 16/60х90.

Печатни коли 28. Издателски коли 28.

Държавна фирма „Отечество“, пл. „Славейков“ №11, — София

Държавна фирма. „Георги Димитров’90“ — София

 

Избрани произведения в десет тома, том 7

Съставител и преводач, © Веселин Радков, 1991

с/о Jusautor, Sofia, ДЧ-3

ISBN 954–419–002–3

 

Karl May. Der Ölprinz

Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

1893–1894

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Der Oilprinz (Bd. 37)

История

  1. — Корекция

Десета глава
Чекът сменя собственика си

Междувременно изминаха два дни. Там, където реката Чели се влива в Рио Сан Хуан, наричана също и Рио дел Навахос, върху тесния нос от сушата, намиращ се между двете реки, имаше доста голям индиански лагер. В него навярно се бяха събрали около шестстотин навахи, и то не за да ловуват, защото в такъв случай щяха да донесат и шатрите си, а те не се виждаха. Следователно ставаше въпрос за военен поход, още повече че лицата на всички бяха покрити с бойни цветове.

Мястото беше изключително подходящо за бивак. Имаше формата на триъгълник, чиито две страни бяха обградени и защитени от реките, така че само откъм третата страна съществуваше възможност да бъде нападнат. Трева се намираше повече от достатъчно, както и храсти, и дървета, а пък за липса на вода изобщо не можеше да става дума.

На ремъци, опънати между дърветата, бяха окачени за сушене нарязани тънки парчета месо — необходимите провизии за планирания боен поход. Индианците или лежаха бездейно в тревата, или се къпеха в реките. Други дресираха конете си или се упражняваха в употребата на своите оръжия.

В средата на лагера бе издигната колиба от клони. В земята до вратата й бе забито едно копие, украсено с три орлови пера. Следователно в колибата живееше Нитзас-ини, върховният вожд на навахите. Той не се намираше във вътрешността й, а седеше пред входа. Навярно все още не бе навършил петдесет години, имаше яка, съразмерно развита фигура и което не можеше да не направи впечатление, лицето му не беше изрисувано с бои. По тази причина чертите му си личаха съвсем ясно. Впечатлението от тях можеше да се изрази с две думи: бяха благородни. В погледа му се четеше необикновена интелигентност, а и такова спокойствие и ведрина, които обикновено не се наблюдават у индианците. В никакъв случай той не правеше впечатление на див или полуцивилизован човек. Ако някой решеше да потърси причината за това, то бе достатъчно само да хвърли поглед на съществото, което седеше от едната му страна и разговаряше с него. Това беше… една скуоу.

Нечувано! Жена във военен лагер, и то седнала до вожда! Та нали е известно, че дори най-любимата индианска жена не бива да рискува така открито да сяда до своя мъж, в случай че той заема някакво що-годе по-изтъкнато обществено положение! А тук ставаше въпрос за върховния вожд на едно племе, което бе в състояние да Събере над пет хиляди воини. Но тази жена не бе индианска скуоу, а бяла. Нека го кажем накратко, тя беше майката на Ши Со, която се бе омъжила за вожда на навахите и му беше оказала благотворно, превъзпитаващо и облагородяващо влияние, както веднъж вече споменахме.

Облегнат на седлото на коня си, пред двамата се беше изправил висок и сух мъж, чието телосложение издаваше много голяма сила. Дългата му брада бе сребристобяла. Още от пръв поглед си личеше, че не е свикнал да бездейства нито минута и че е видял и преживял повече, отколкото хиляди други. Тези трима души водеха разговор, и то на немски език. Вождът също си служеше с него, което се обясняваше, разбира се, само с това, че жена му беше немкиня.

— И аз започвам да се безпокоя — каза в този момент белобрадият. — Разузнавачите ни се забавиха толкова дълго, че вече е крайно време най-сетне да получим някакво известие от тях.

— Сигурно им се е случило нещастие — обади се жената.

— Нямам такива опасения — намеси се вождът. — Касти-тине е най-способният съгледвач на племето и взе със себе си девет опитни разузнавачи, така че не ме е страх за тях. Вероятно не са могли тъй бързо да се натъкнат на нихорасите и са били принудени дълго да търсят, докато намерят следите им. Наложило се е да се разпръснат в различни посоки и да обходят по-големи участъци, а после не им е било толкова лесно отново да се съберат. Всичко това им е струвало твърде много време.

— Да се надяваме, че е така! И тъй, аз тръгвам и ще избера няколко воини да ме придружат.

— Вземи колкото искаш. Онзи, който яхва коня си и отива на лов за антилопи, не бива да е сам, а трябва да има достатъчно хора, за да изтощи дивеча.

— Тогава сбогом, Нитзас-ини!

— Сбогом, Маитсо!

Белобрадият се метна на коня и обикаляйки бавно из лагера, подкани няколко воини да го придружат. Те се съгласиха с радост, защото за индианците в онези райони ловът на антилопи е такова развлечение, което те страстно обичат. Белобрадият бе наречен от вожда Маитсо, а на езика на навахите тази дума означава вълк. От това можеше да се заключи, че немското име на мъжа е било някога Волф. Ако читателят си спомни, че младият другар и приятел на Ши Со се казваше Адолф Волф, няма да е трудно да се досети, че Маитсо бе онзи чичо, когото Адолф искаше да посети.

Белобрадият и придружаващите го индианци навлязоха надалеч в равнината и успяха да убият няколко антилопи. На връщане, когато все още им оставаше доста път до лагера, те забелязаха трима конници, които бавно се приближаваха от изток. Несъмнено бяха имали продължително и тежко пътуване, защото още отдалеч си личеше, че конете им са страшно изморени.

Щом видяха индианския отряд, тримата ездачи спряха конете си, за да се посъветват как да постъпят. После се приближиха. Тези хора бяха Полър, Бътлър и Краля на петрола.

— Добър вечер, сър!. — поздрави Гринли. — Виждам, че си бял, и затова предполагам, че ще ни дадеш верни сведения. От кое племе са индианците с теб?

— Навахи са — отговори Волф, като огледа непознатите с не особено благосклонно изражение на лицето.

— Кой ги предвожда?

— Нитзас-ини, върховният им вожд.

— А ти? Кой си ти? Невъзможно е да си навах!

— Защо не?

— Защото си бял.

— Пфу! Може да има и бели навахи. От дълги години живея близо до племето им и се причислявам към тях.

— Къде се намират в момента?

— Хмм, защо ми задаваш този въпрос?

— Защото непременно трябва да разберем къде са.

— Непременно ли? С други думи, трябва да ти кажа, така ли? Никой не е длъжен да ти го каже, а още по-малко пък аз.

— Въпреки всичко ще ми отговориш. Искаме да посетим Нитзас-ини, за да му предадем много важно известие.

— От кого?

— От неговите съгледвачи.

Ако Краля на петрола мислеше, че така веднага ще хване белобрадия на въдицата си, той се лъжеше. Напротив, белият ловец го загледа с още по-голямо подозрение от преди и каза:

— Съгледвачи ли? Не ми е известно да сме изпращали такива!

— Не се преструвай! Можеш да ни имаш доверие. Действително ви носим много важно известие от тях.

— Е, да предположим, че наистина няколко наши разузнавачи са се отправили нанякъде и че имат да ни съобщават нещо. Ти вярваш ли да им хрумне мисълта да ни изпратят вестта си по трима бледолики? Сигурно ще дойде някой от самите тях.

— Да, стига да може!

— Че защо да не може?

— Защото са пленени.

— Пленени? По дяволите! От кого?

— От нихорасите.

— Мътните те взели! Хора като нашите съгледвачи не попадат тъй лесно в плен.

— И въпреки това ги плениха!

— Къде?

— На два дни езда оттук, нагоре по долината на Чели.

— Колко са?

— Осем души.

— За съжаление броят им не съвпада, наистина не съвпада!

— По дяволите, ама че си недоверчив! Много добре знам, че са били десет. Двамата липсващи са убити от нихорасите.

— Убити ли? Слушай, мастър, внимавай! Никой от вас двамата няма физиономия, която да ми харесва. Имай грижата всичко, казано от вас, да е истина, иначе ще ви се случи нещо лошо!

— Както искаш! Не сме чак толкова умрели да ти правим услуга, а в замяна да получаваме само обиди и грубости!

— Не се ежи много-много! Виждам, че нямате оръжия и сте безпомощни. Не е необходимо кой знае какво въображение, за да ви сметне човек за скитници.

— Само защото сме бегълци ли?

— Ах, тъй ли? И откъде идвате?

— От нихорасите, където бяхме в плен.

— Хмм! Значи сте били техни пленници заедно с нашите съгледвачи?

— Да. Вдигай колкото щеш рамене! Ще дойде време да ни благодариш, че се изпречихме на пътя ти. Знаеш ли езерото Глуми Уотър, дето е от другата страна на Чели?

— Да.

— Е, недалеч от него Мокаши застреля вашия Касти-тине заедно с още един разузнавач, а останалите осем бяха пленени край Глуми Уотър и после отвлечени към Чели. Ние тримата също бяхме в ръцете на нихорасите, но успяхме да избягаме. Ако щеш вярвай, ако щеш недей — все ми е едно!

След като Волф чу името на Касти-тине, не можеше повече да се съмнява. Той изплашено възкликна:

— Касти-тине застрелян? Истина ли е? Ами останалите пленници? Мътните го взели, значи лошо ги чака!

— О, там има и други хора, чието положение не е по-розово!

— И други ли? Кои са те?

— Винету, Олд Шетърхенд, Сам Хокинс и още няколко уестмани, а заедно с тях и цял керван немски преселници.

— Ти луд ли си? — процеди Волф. — Олд Шетърхенд и Винету пленени?

Тогава се намеси Полър:

— Това съвсем не е всичко. Сред тях се намира и Ши Со, който идва от Германия заедно с един друг младеж на име Адолф Волф.

При тези думи белобрадият буквално изкрещя:

— Адолф Волф? Немец? Сигурен ли си?

— Разбира се. Нали бях водач на кервана. Мога да говоря немски и спечелих доверието им.

— Небеса! Ами тогава трябва да ви кажа, че аз съм чичото на Адолф Волф. Той идва при мен. Значи и той, и Ши Со са пленени? Бързо, бързо, елате с мен да отидем при вожда! Трябва всичко да ни разкажете, а после незабавно тръгваме да им се притечем на помощ.

Той пришпори коня си и препусна към лагера в галоп. Тримата бели го последваха, като скришом си размениха погледи, изпълнени със задоволство. Зад гърба им яздеха индианците. Единствената цел на Полър, Бътлър и Краля на петрола беше да се снабдят от навахите с оръжия и муниции, а после по най-бързия възможен начин да продължат пътя си. Естествено знаеха, че ще бъдат преследвани, и в никакъв случай нямаха намерение да се оставят да ги заловят. Можеше да се очакват само два варианта: или щяха да успеят да се измъкнат от навахите веднага след като се въоръжат с тяхна помощ, което бе най-изгодното решение за тримата, или щяха да ги задържат и да ги принудят заедно с тях да тръгнат на поход срещу нихорасите. В този случай най-важното беше да спечелят време и да изчакат някоя удобна възможност за бягство, а това можеше да се осъществи само ако се предотвратеше срещата на навахите с Олд Шетърхенд и неговите хора. Докато яздеха към лагера, Краля на петрола размисляше именно как да стане това. Отначало нищо не му хрумваше, но най-сетне му дойде на ум една подходяща мисъл. Олд Шетърхенд, Винету и спътниците им се намираха на левия бряг на реката Чели. Успееха ли да накарат навахите да останат на десния й бряг, срещата им сигурно щеше да се забави поне с няколко дни и можеше да се очаква, че междувременно все щеше да им се предложи удобен случай за бягство. Ето защо, за да не го чуе яздещият начело Волф, с приглушен глас Краля на петрола даде на двамата си другари следните указания:

— Попитат ли ни нещо, оставете ме аз да отговарям и преди всичко запомнете най-важното: не сме били на левия бряг на реката, а на десния, и Олд Шетърхенд с хората си се намира откъм същата страна на Чели.

— Защо е необходимо всичко това? — осведоми се Бътлър.

— Ще ти обясня по-късно, сега няма време.

Той беше прав, защото тъкмо в този момент ездачите влязоха в лагера. Намиращите се в него индианци отправиха учудени погледи към тримата непознати бели, понеже едва ли бяха предполагали, че ще се срещнат с бледолики в тази затънтена местност и при това когато бойната секира бе изровена. Волф продължи да язди заедно с тях до шатрата на вожда, който все още седеше пред входа й, там скочи от коня си и каза:

— Срещнах тези бели мъже и ги доведох при теб, защото ти носят много важно известие.

Нитзас-ини, Големият гръм огледа тримата новодошли, които също скочиха от седлата, и после попита Волф:

— Поздрави ли ги като приятели?

— Да.

Челото на вожда се покри с бръчки и той каза:

— Опитното око разбира още по кората на дървото, когато то е загнило отвътре. Ти не си държал очите си отворени.

Тримата бели не му бяха направили добро впечатление. Трябваше да са глухи, за да не го разберат от думите му. Затова Краля на петрола направи две-три крачки към него и полуучтиво полуукорително му каза:

— Има дървета, които вътрешно са здрави, макар кората им да изглежда болна. Нека Големия гръм съди за нас едва след като ни опознае!

Бръчките по челото на вожда станаха още по-дълбоки и гласът му прозвуча строго и недружелюбно:

— Изминали са неколкостотин лета, откакто бледоликите са дошли в нашите земи, тъй че сме имали достатъчно време да ги опознаем. Сред тях се броят на пръсти онези, които могат да бъдат наречени приятели на червенокожите мъже.

— Ние сме тъкмо от тях и ще ви го докажем.

— Ще имате късмет, ако можете!

— Късмет ли? Струва ми се, че няма от какво да се боим при вас, тъй като мистър Волф ни посрещна приятелски.

— Каквото той е направил и казал, не е обвързващо за червенокожите мъже. Аз съм върховният вожд на навахите, при които се намирате, и съдбата ви зависи не от неговата воля, а от моето решение.

При тези думи тримата мъже усетиха как страх свива сърцата им. Краля на петрола обаче не се издаде, а уверено продължи:

— Чувал съм, че Великия гръм е справедлив и мъдър предводител. Той сигурно няма да се отнесе враждебно към воини, дошли при него, за да спасят и него, и хората му.

— Вие ли ще ни спасявате? — попита вождът и погледът му отново се плъзна презрително по фигурите на тримата. — Но този, който ще спасявате, трябва преди всичко да се намира в опасност.

— Точно такъв е случаят.

— Тогава ми кажи от каква опасност се каните да ни избавите!

— Опасността идва от нихорасите.

— Пфу! — възкликна вождът и направи пренебрежително движение с ръка. — Нихорасите са мъже, които ще смажем!

— Ти си мислиш така, но те далеч ви превъзхождат по численост.

— Дори да са десет пъти по сто пак ще ги унищожим, защото един навах струва колкото десет нихораси взети заедно. И вие искате да ни помогнете, вие, дето нямате никакви оръжия? Само някой страхливец може да позволи да му вземат пушката.

Тези думи бяха обида. Ако Краля на петрола я преглътнеше, наистина щеше да мине за страхливец и понеже това му беше съвсем ясно, той разгневено отговори:

— Дойдохме, за да ви направим добро, а ти ни отвръщаш с обидни думи, така ли? Незабавно си тръгваме.

Той се приближи до коня и си даде вид, че иска отново да се метне на седлото. Но вождът скочи на крака, повелително протегна ръка и извика:

— Насам, воини на навахите! Не позволявайте на тези бледолики да направят и крачка оттук!

На вика му незабавно се притекоха индианците и след като заобиколиха белите от всички страни, той продължи:

— Да не мислите, че при нас всеки може да идва и да си отива когато си поиска, също както прерийният заек влиза в дупката си и излиза от нея? Намирате се в ръцете ни и няма да напуснете това място, преди да съм ви разрешил. При първата крачка, която направите без съгласието ми, куршумите на моите хора ще ви повалят!

Думите на вожда прозвучаха заплашително, а и положението изглеждаше не по-малко заплашително, тъй като не една и две пушки се насочиха към тримата. Но и този път Краля на петрола успя да прикрие тревогата си. Той свали крака си от стремето и ръката от седлото, а после с възможно най-спокойния глас каза:

— Както искаш! Разбирам, че сме във ваша власт и трябва да се подчиним, но и с всичките си пушки няма да ни принудите да ви съобщим вестта, която искахме да ви донесем.

— Вестта ли? Знам я.

— Не я знаеш.

— Пфу! Искахте да ми кажете, че онези песове нихорасите са изровили бойната секира срещу нас.

— Не. Не е необходимо да ти го казваме, понеже ти вече го знаеш.

— Тогава сте искали да ми съобщите, че са тръгнали от вигвамите си. Но и за това нямам нужда от вас, защото съм изпратил съгледвачи, а те ще ме уведомят навреме.

— Ето тук се лъжеш. От твоите съгледвачи не можеш да получиш никаква вест.

— Защо?

— Защото са пленени.

— Пленени? От кого?

— Именно от нихорасите.

— Това е лъжа! Избрах най-опитните и най-умните мъже, на които и през ум няма да мине да се оставят да ги заловят. Прозирам те. Отгатнах всичките ти мисли!

— Тъй ли? Нима си толкова умен, че да можеш да надникнеш там, където се таят мислите ми?

— Да. На теб ти е известно, че винаги се изпращат разузнавачи, и можеш да се досетиш, че и ние сме постъпили така. Затова говориш за нашите съгледвачи, без да знаеш каквото и да било за тях.

— Тъй ли мислиш? За вас наистина щеше да е по-добре, ако не се беше случило онова, което знам. Ще ти покажа в какво голямо заблуждение си изпаднал. Ти си изпратил десет съгледвачи, предвождани от Касти-тине. Така ли е, или не е?

— Уф! Така е — учудено призна вождът.

— Тогава слушай по-нататък! Касти-тине беше застрелян заедно с още един воин…

— Уф, уф! Кой го застреля?

— Мокаши, вождът на нихорасите. Другите осмина бяха пленени също като нас.

— Също като вас ли? И вие ли бяхте в ръцете на нихорасите?

— Да. Успяхме да избягаме, но без оръжията си, защото ни бяха взети. Затова пристигнахме тук с голи ръце. И поради тази причина ти ни взе за страхливци. Как ще наречеш тогава собствените си разузнавачи, които също бяха принудени да предадат оръжията си, но нямаха необходимата съобразителност и енергия, за да намерят начин да избягат?

— Уф, уф, уф! — възкликна вождът. — Съгледвачите ми пленени, а Касти-тине застрелян! Това изисква отмъщение! Трябва незабавно да тръгнем и да нападнем тези песове нихорасите. Ние…

Той беше извънредно силно възбуден, което съвсем противоречеше на обичайното индианско спокойствие, и понечи да влезе в шатрата, за да вземе оръжията си. Но Волф, който до този момент беше мълчал, го хвана за ръката и каза:

— Стой, почакай! Трябва да разбереш къде се намират нихорасите, щом искаш да ги нападнеш. Тези мъже ще ти обяснят. Те знаят и други, далеч по-важни неща.

— По-важни ли? — попита вождът и се обърна. — Какво ли може да е по-важно от това, че Касти-тине е мъртъв и нашите разузнавачи са пленени!

— Ши Со също е в плен!

— Ши…

Вождът се опита да изрече цялото име на сина си, обаче устните му промълвиха само първата сричка. После той замръзна на мястото си, сякаш се вкамени, и само неспокойните му очи показваха, че все още е жив. Воините му се забутаха един друг, пристъпвайки все по-напред, но никой от тях не издаде нито звук. Краля на петрола разбра, че трябва да използва именно този миг, и с ясен и силен глас каза:

— Да, така е. И Ши Со е пленен. Той ще умре на кола на мъченията.

— А също и моят племенник Адолф, пристигнал заедно с него от Германия, е в ръцете на нихорасите — добави Волф.

При тези думи самообладанието на вожда се възвърна. След като се опомни, той си каза, че е под достойнството му да позволи на околните да разберат колко дълбоко го е засегнала тази вест. Затова той си наложи външно да изглежда спокоен и попита:

— Ши Со е пленен? Сигурен ли си?

— Напълно — отговори Краля на петрола. — Не само че лежахме вързани наблизо, но дори разговаряхме с него и с всичките му придружители.

— Какви хора има заедно с него?

— Един негов млад приятел на име Волф, няколко немски семейства, изселили се от Германия, както и цяла група от прочути уестмани, за които сигурно няма да повярвате, че са се оставили тъй лесно да ги пленят.

— Кои са тези мъже?

— Олд Шетърхенд…

— Олд Шетър… Уф, уф!

— Освен това Винету.

— Най-великият вожд на апачите! Уф, уф, уф!

— Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър, Дрол, Хобъл Франк, а това са несъмнено все хора, които ти едва ли ще причислиш към страхливците.

Наоколо се разнесоха силни викове на удивление, та дори и на уплаха, а това даде на вожда време да се овладее, тъй като самообладанието му отново се канеше да го напусне. Той разблъска хората, изпречили се на пътя му, и се втурна в шатрата си. Отвътре се чу гласът му, както и гласът на жена му, после двамата излязоха навън и жената извика:

— Нима е възможно? Истина ли е? Синът ми е попаднал в ръцете на нашите врагове нихорасите?

— Да — отговори Краля на петрола.

— Тогава трябва бързо да го спасим! Разправи ми всичко каквото знаеш, и ми кажи къде са враговете ни! Не бива да се бавим. И тъй, хайде, започвай, говори!

Естествено като жена тя съумяваше далеч по-малко да овладее вълнението си, отколкото вожда. Тя хвана Гринли за ръката и го разтърси, сякаш по този начин можеше да ускори получаването на тъй желаните сведения. А Краля на петрола й отговори спокойно:

— Да, наистина дойдохме да ви уведомим за всичко станало, обаче вождът ни посрещна като врагове, тъй че сега предпочитаме да запазим за нас каквото знаем.

— Куче! — грубо се обърна към него Големия гръм. — Не искаш да говориш ли? Има средства да ти отворим устата!

— Едва ли ще помогнат — отвърна Краля на петрола със самоуверена усмивка.

— Ще ви печем на бавен огън!

— Пфу!

— Ще ви вържем на кола на мъченията!

— Пфу! Ние сме храбри мъже и знаем да мрем.

В този момент жената сложи ръце върху рамото и ръката на своя съпруг и настоятелно го помоли:

— Бъди дружелюбен с тях! Искали са да ни донесат това известие и не заслужават да се отнасяш враждебно към тях.

— Лицата им не са лица на добри мъже. Нямам им доверие — отговори й мрачно той.

Жената на вожда продължи да го моли, а и Волф се присъедини към нея със своите упреци и възражения, защото се тревожеше за племенника си. С всеки нов поглед, хвърлен към тях, и на него тримата бели все по-малко му харесваха, но те не му бяха причинили никаква злина, а благодарение на техните сведения той можеше да спаси своя роднина. Това му даваше достатъчно основание също да се застъпи за тях. Вождът, който къде-къде предпочиташе да се отнесе към бледоликите сурово, не успя да устои на настояването на двамата и най-сетне заяви:

— Да бъде както искате. Нека бледоликите ни кажат в мир каквото имат да ни съобщават. И тъй, говорете!

Тази подкана бе отправена към Краля на петрола. Ако вождът мислеше, че Гринли незабавно ще я последва, то той се лъжеше, защото негодникът му отговори:

— Преди аз да изпълня желанието ти, трябва да знам дали вие ще изпълните нашите желания.

— Какви желания имате?

— Нуждаем се от оръжия. Ще ни дадете ли оръжия, ако ви направим услугата, която искате от нас?

— Да.

— Всеки ли ще получи по една пушка и нож?

— Да.

— А муниции?

— Също.

— Ами запаси от месо, тъй като не знаем дали скоро ще се натъкнем на дивеч?

— И месо ще получите, макар че е излишно, защото, докато сте при нас, няма да гладувате.

— Твърдо сме убедени в това, но за съжаление не можем дълго да останем тук.

— Кога искате да си тръгнете?

— Веднага след като ви разкажем случилото се.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Ще трябва да останете при нас, докато се убедим, че всичко, което ни казахте, е истина.

— Но това недоверие е обидно за нас. Каква причина можем да имаме, за да ви излъжем?

— Не знам. Но причините могат да са какви ли не.

— Нямаме нито една. Съществуват две възможности: или сме ваши приятели, или ваши врагове. В първия случай и през ум няма да ни мине да ви измамим, а във втория никога не бихме дръзнали да дойдем в лагера ви.

— Думите ти звучат така, сякаш човек спокойно може да ти се довери, обаче бледоликите имат двоен език. С единия говорят едно, а с другия друго.

— Ние не сме такива. Бяхме пленници на нихорасите, те искаха да ни убият и ние им се изплъзнахме с голяма мъка, излагайки се на не една и две опасности. Като ти казвам, че имаме желание да си отмъстим, ти трябва да ни повярваш. Само че не можем да изпълним намерението си, защото сме твърде слаби. Ето защо дойдохме при вас.

Вождът се канеше да продължи с възраженията си, но неговата бяла скуоу настоятелно го замоли:

— Повярвай им, иначе ще изгубим скъпоценно време и ще пристигнем твърде късно, за да спасим нашия син.

Тъй като и Волф се присъедини към молбата й, Големия гръм отговори:

— Вятърът поема в своя определена посока, но пресрещнат ли го високи планини, се вижда принуден да се обърне в друга посока. Вятърът е моята воля, а вие сте планините. Нека бъде както искате.

— Значи можем да си тръгнем когато пожелаем? — попита Краля на петрола.

— Да.

— И няма да ни създавате никакви пречки?

— Никакви.

— Значи сключихме споразумение. Нека го подкрепим, като изпушим лулата на мира.

При тези думи вождът веднага се навъси и викна:

— Не ми ли вярвате? Да не ме смятате за лъжец?

— Не, но по време на война никой не е задължен да спазва обещанието си, ако е дадено без дима на калюмета. Спокойно можете да запалите лулата на мира, защото намеренията ни са напълно честни. Ние говорим истината и ако пожелаете, ще ви го докажем.

— Ще ни го докажете? С какво?

— Най-напред със самия разказ, който ще чуете от нас. Веднага след това непременно ще стигнете до убеждението, че всяка негова дума е истина. А после мога да ви покажа дори и една хартия, чието съдържание ще потвърди всичко.

— Хартия ли? Пет пари не давам за нея, защото тя сигурно съдържа повече лъжи, отколкото устата е в състояние да изговори. А освен това не съм се учил да разбирам знаците, които се изписват по вашите хартии.

— Но мистър Волф несъмнено може да чете. Той ще ти каже, че сме почтени и откровени хора. Искаш ли сега да изпушиш с нас лулата на мира?

— Да — отговори вождът, щом забеляза умолителния поглед на жена си.

— И това ще важи за теб и всички твои хора?

— Да, за мен и за тях.

— Тогава вземи калюмета, нямаме време за губене.

Нитзас-ини носеше лулата на мира окачена на врата си.

Той я отвърза от шнура, натъпка с тютюн красиво гравираната й глава и я запали. След като според обичая дръпна от нея шест пъти, той я подаде на Краля на петрола, а от него тя премина в Бътлър и после в ръцете на Полър. Когато свършиха тази процедура, Краля на петрола сметна, че са вече в безопасност. Той не обърна внимание на това, че Волф не получи калюмета и следователно не се чувствуваше обвързан от споразумението им.

Най-накрая всички насядаха на земята и Гринли започна разказа си. Той спомена за нефтеното находище, но без да назове мястото му, осведоми ги също за продажбата му на банкера, както и за пътуването си в планините. Разбира се, че премълча истината. Каза, че още в ранчото на Форнър се бил срещнал с Бътлър, Полър и преселниците, както и с Винету, Олд Шетърхенд и други ловци. После всички попаднали в ръцете на нихорасите, а там те заварили вече пленените съгледвачи на навахите и от тях научили, че Касти-тине бил застрелян от Мокаши.

Навахите го слушаха мълчаливо, но човек лесно може да се досети, че както вождът, тъй и неговата скуоу вътрешно съвсем не бяха толкова спокойни, колкото изглеждаха. Та нали вече знаеха, че синът им се намира в голяма опасност. Волф също беше впил поглед в устните на разказвача и с напрегнато внимание очакваше всяка негова дума. Никой от тях не подозираше, че пленниците са вече на свобода и че само заради собствената си изгода Краля на петрола лъжеше, та се късаше. В този момент той млъкна за малко и вождът се възползва от това, за да го попита:

— А вие как успяхте да избягате?

— С помощта на малко джобно ножче, което нихорасите не бяха забелязали. Вярно, че ръцете ни бяха вързани, но въпреки това един от моите двама другари успя да бръкне в джоба ми, да извади ножчето, да го отвори и след като сряза моите ремъци, можах и аз да освободя ръцете му.

Минута-две Големият гръм гледа замислено пред себе си, после бързо вдигна глава и попита:

. — И по-нататък?

— След това бързо скочихме на крака и се втурнахме към конете. Възседнахме първите три животни, които ни се изпречиха, и препуснахме.

— Преследваха ли ви?

— Да, но не ни догониха.

— Защо освободихте само себе си, а не помислихте и за другите?

Това беше опасен въпрос, при който Нитзас-ини отправи пронизващ поглед към Краля на петрола. Гринли разбра, че в този момент трябва много да внимава, и отговори:

— Защото нямахме време. Един от пазачите забеляза, че се размърдахме. Приближи се към нас. Естествено, че в такъв случай не ни оставаше нищо друго, освен незабавно да си плюем на петите.

Той си помисли, че обясненията му са напълно достатъчни, и ето защо не успя да прозре коварството, скрито в следващия въпрос на вожда:

— Ножчето все още ли е у теб?

— Да.

— Лежахте ли близо до другите пленници?

— Да.

Далеч по-добре щеше да е, ако беше казал „не“, но вече нямаше как, защото бе потвърдил тъкмо обратното. Той започна да подозира каква цел преследваше Големия гръм и ето че в момента вождът с много суров глас каза:

— Ако не бяхме пушили с вас лулата на мира, щях да заповядам да ви вържат с ремъци!

— Защо? — изплашено попита Гринли.

— Защото сте или лъжци, или подли страхливци.

— Не сме нито едното, нито другото.

— Мълчи! Или сега ни лъжете, или сте се отнесли към другите пленници като истински мерзавци.

— Нямахме възможност да ги спасим!

— О, имали сте! А дори и друго да ви е било невъзможно, то си могъл поне да дадеш ножчето на човека, който е лежал най-близо до теб.

— Времето ни беше съвсем недостатъчно.

— Не лъжи! Дори и да си прав, тогава би трябвало да надхитрите нихорасите. Докато са ви преследвали, сте могли тайно да се върнете и да освободите пленниците.

— Беше невъзможно. Ако са ни преследвали двайсет или трийсет души, в лагера са останали другите двеста и седемдесет.

Едва бе изрекъл тези думи и вече съжаляваше. И наистина незабавно се разбра, че е направил голяма и непростима грешка, понеже вождът го попита:

— Значи нихорасите са триста, така ли?

— Да.

— Виждаш, че ние сме много повече от тях и въпреки това преди ни каза, че били далеч по-многобройни от нас. Внимавай, езикът ти е раздвоен!

— Не бях преброил точно воините ти — оправда се Гринли.

— Тогава по-добре си отваряй очите! Щом посред нощ си видял каква е числеността на нихорасите, би трябвало сега посред бял ден да знаеш по-точно колко воини са се събрали тук. На кой бряг на реката бивакуват нихорасите?

— На десния.

— Кога се канят да тръгнат?

— Едва след няколко дни — излъга Краля на петрола, — защото очакват и други воини.

— Опиши ни мястото по-подробно!

Гринли изпълни желанието му, доколкото бе възможно, а после добави:

— Вече ви казах всичко каквото знам и се надявам, че и ти ще удържиш на думата си. Дай ни оръжия и ни пусни да продължим пътуването си!

Големия гръм замислено поклати глава и след кратко мълчание отговори:

— Аз съм Нитзас-ини, върховният вожд на нихорасите, и никога не съм нарушавал думата си. А вие доказахте ли, че сте ни казали истината?

— Ти трябва да признаеш, че всичко, което ти казах, е вярно!

— Вярно е, но въпреки това не е изключено да си негодник.

— Тогава ще ви представя едно необоримо доказателство — то изцяло ще разпръсне съмненията ви.

Той не забеляза или пък не обърна внимание на предупредителните погледи, хвърляни му от Бътлър и Полър. Бръкна в джоба си и извади чека, адресиран до банката в Сан Франциско, който беше получил от банкера. Подавайки го на Волф, той каза:

— Ето, хвърли един поглед на този документ за изплащане на голяма парична сума! Не смяташ ли, че подобен чек за толкова много пари, и то като се имат предвид особените обстоятелства, може да бъде даден само на един почтен човек?

Волф внимателно огледа чека, а после прочете съдържанието му на вожда. Както вече на няколко пъти досега, Нитзас-ини се загледа замислено в земята и след малко каза:

— Значи името ти е Гринли?

— Да.

— Как се казват двамата ти спътници?

— Ето този е Бътлър, а другият е Полър.

В този момент Волф понечи да върне чека на Краля на петрола, обаче вождът бързо го дръпна от ръката му, сгъна го, тъй както го носеше и Гринли, пъхна го под пояса си и продължи да говори, сякаш не бе направил нищо особено:

— Чувал съм за един бледолик на име Гринли, когото наричат Краля на петрола. Ти познаваш ли го?

— Това съм аз — отвърна Гринли.

— Освен това съм чувал и за друг бледолик на име Бътлър, който бил предводител на Търсачите. Познаваш ли този човек?

— Не.

— Да не е този тук!

— Не е.

— Къде се намира петролният извор, който си продал?

— Край Чели.

— Не е вярно, по бреговете на реката няма капка петрол.

— Прав си, исках да кажа недалеч от Чели.

— Къде?

— Край Глуми Уотър.

— И това не е вярно.

— О, вярно е!

— Не ми възразявай! Тук не е останала и педя земя, където да не е стъпвал кракът ми. По тези места няма никакъв петрол. Ти си мошеник!

— Гръм и мълния! — избухна Краля на петрола. — Нима трябва да…

— Мълчи! — прекъсна го вождът. — По лицата ви веднага разбрах, че не сте честни хора, и изпуших с вас калюмета само защото ме принудиха.

— Изглежда, търсиш повод, за да се отметнеш от думата си, а?

Големия гръм направи горд и пренебрежителен жест и след като по лицето му се плъзна неизказано презрителна усмивка, отговори:

— Заради хора като вас нито един истински мъж не би казал някога зад гърба ми, че не съм удържал на думата си.

— Тогава ни дай оръжия, муниции и месо и ни пусни да си вървим по пътя! И ми върни хартията! Защо я взе?

— Няма да я върна на теб, а на онзи, комуто принадлежи. Ти с измама си получил тези пари от бледоликия, купил от теб петролния извор, където няма никакъв петрол. Вълка сигурно знае какво трябва да направи.

Той измъкна чека от пояса си и с многозначителен жест го върна на Волф. Белият бързо го пъхна в джоба си.

— Чакай! — извика Гринли и очите му гневно заблестяха. — Този документ е мой!

— Добре — каза Волф и по лицето му се плъзна твърде доволна усмивка.

— Тогава ми го дай!

Няма — отговори му Волф със същата доволна усмивка.

Защо? Да не искаш да ме обереш?

— Не.

— Давай го тогава!

— Няма.

— В такъв случай си крадец и аз…

Но ето че Волф го прекъсна със съвсем друг тон:

— Мери си думите, мистър Гринли! Обидиш ли ме, с теб е свършено. Аз не съм крадец.

— Защо тогава задържаш чека, който е мой?

— Защото някои неща от разказа ти не са ми съвсем ясни и защото настояваш тъй бързо да си тръгнеш оттук. Хора, които с такава мъка едва са се отървали от пленничество и смърт, се нуждаят от почивка и грижи. И едното, и другото можете да получите тук, но вие искате да си вървите. Освен това всеки друг на ваше място би се присъединил към нас в похода ни срещу нихорасите, за да си отмъсти. А вие и туй не желаете. Гледате само да си тръгнете, и то колкото е възможно по-скоро. Естествено такова поведение навежда на мисълта, че по петите ви идват хора, от които ужасно много се страхувате.

— Не е твоя работа какво мислим и какво искаме — надуто му отвърна Краля на петрола. — Аз пуших с вожда лулата на мира, което е обвързващо и за всичките му хора. Той е длъжен да изпълни обещанията си и няма право да ми взема каквото и да било.

— Съвсем правилно, сър! Големия гръм сигурно ще удържи на думата си.

— Тогава ми върни чека!

— Аз ли? Нямам такова намерение! В никой случай няма да го открадна, а само ще го запазя.

— Пъкъл и сатана! За кого ще го пазиш?

— За онези, които идват по следите ви — отговори му той, а щом видя, че Краля на петрола се кани гневно да избухне, Волф го сряза, като доста енергично му викна:

— Затваряй си устата! Не си въобразявай, че ти си човекът, който ще ме сплаши! Ако сте честни хора, можете спокойно да останете при нас. Дали тези пари ще ти бъдат изплатени три-четири дни по-рано, или по-късно, няма никакво значение, това няма да те докара до просешка тояга. Ще ви кажа какво мисля. Отначало ви сметнах за джентълмени, но след като изслушах твоя знаменит разказ, нещата се промениха.

— Но това е самата истина!

— Глупости! Нали каза, че заедно с вас са били пленени Олд Шетърхенд, Винету, Сам Хокинс, както и други ловци?

А сте избягали само вие тримата! Мистър Гринли, това е извънредно странно. Ти спомена имената на такива мъже, които далеч по-лесно могат да избягат, отколкото хора като вас. А може би дори тъкмо вие сте ги предали в ръцете на нихорасите: Но както и да е. Винету и Олд Шетърхенд сами ще се погрижат за себе си. В момента за мен най-важното е този чек. Ние ще освободим пленниците, тъй че няма как да не се срещнем с тях, или пък те сами ще се освободят и по следите ви ще дойдат до тук. Значи и в този случай ще се запознаем. Тогава естествено ще се видим с банкера Ролинс и ще му покажем чека. Ако работата ти е чиста, спокойно можеш да останеш при нас, но ако си лъжец и измамник, този път целият ти труд е бил на вятъра.

При тези думи Краля на петрола скочи на крака и изкрещя:

— Тъй ли смяташ да постъпиш? Това ли ще ми кажеш?

Така ли ще се отнесеш с мен? Какво те засяга, че трябва бързо да продължа? Нима е нужно да ти обяснявам съображенията си? Аз държа на своето: лулата на мира е изпушена и никой няма право да ме задържа тук!

— Нито един човек няма да се опита да те задържи — спокойно отговори Волф.

— И трябва да получа всичко, каквото ми бе обещано!

— Оръжия, барут, куршуми и месо ли? Да, ще ги получиш.

— Искам да ми върнете и чека! Той е мой!

— Едва след като го докажеш!

— Не, сега, веднага! Не бива нищо да ни вземате, защото вождът пуши с нас калюмета от свое име, както и от името на всички свои хора.

— Вярно е. Но мистър Гринли, да не би да ме смяташ и мен за индианец, за навах?

— Не ми задавай такива глупави въпроси!

— Добре! Значи аз не се числя към племето на Големия гръм. А да не би и аз да пуших с теб калюмета?

Гринли втренчи поглед в лицето му и нищо не отговори.

— Да, така е — каза Волф с усмивка на превъзходство. — Иначе може и да си голяма лисица, но днес съвсем не се прояви като хитрец. Напротив. Тук в Дивия запад човек не се разхожда със стотици хиляди долари в джоба си и ако все пак някой го прави, то поне не ги изважда и никому не ги показва. Вече чу каквото имах да ти казвам. И така, разбрахме се.

Той се изправи и се накани да се отдалечи. Тогава Краля на петрола го сграбчи за ръката и му кресна:

— Давай чека или ще те удуша!

С мощен замах Волф го отхвърли надалеч, измъкна револвера си, насочи го към него и заплашително отговори:

— Дръзнеш ли да направиш само една-единствена крачка към мен, куршумът ми ще ти прониже черепа! Остани при нас или се махай, все ми е едно, но няма да видиш чека, преди да освободя племенника си и преди да разговарям с банкера! Стига толкова приказки!

Той действително си тръгна. Скърцайки със зъби, Краля на петрола беше принуден да гледа как Волф се отдалечава, без да може да го задържи. Побеснял от ярост, той се обърна към вожда, но Нитзас-ини усмихнато го изслуша, а после с непоклатимо спокойствие му отвърна:

— Вълка е свободен човек и може да постъпва както си иска. Ако останеш при нас, ще си получиш хартията.

— Трябва да тръгна!

— Тогава нека банкерът допълнително ти я изпрати. Ти ни донесе едно известие и в замяна на това ти давам оръжия, муниции и месо, макар че навярно не ни каза истината. Не искай нищо повече от мен. Ще останеш ли при нас?

— Не.

— Тогава незабавно ще получиш уговореното. После можете да продължите пътя си.

Той отиде да даде необходимите заповеди, а и другите навахи се отдръпнаха от тримата бели също както гълъбите отстъпват на нивата пред враните. Негодяите останаха сами. Никой не можеше да ги чуе и затова, без да се стесняват, те свободно дадоха воля на чувствата си.

— Какъв проклет тип е този Волф! — започна да ругае Гринли. — Наистина не иска да ми върне чека!

— У мен се породиха подобни подозрения още когато видях, че се каниш да им го покажеш — обади се Бътлър. — Излезе такъв глупак, какъвто и със свещ да търсиш, не можеш намери!

— Мълчи бе, тъпако! Нямах друг изход. Нали не искаха да ми повярват и някак си трябваше да се легитимирам.

— Да се легитимираш! С чек, придобит чрез измама! Къде се е чуло и видяло подобно нещо! Е, вече сам видя какъв успех пожъна с тази легитимация.

— Не можех да го предвидя.

— Но аз го предвиждах. Къде остана наградата ни за всички положени усилия, за всички опасности, които преодоляхме? Един-единствен миг ни отне всичко.

Препирнята им продължи доста време. Когато най-сетне и Полър започна да му прави упреци, Гринли го застави да млъкне с няколко груби ругатни и после продължи:

— Възможно е и да съм бил непредпазлив, но все още далеч не всичко е загубено. Пак ще си върнем чека.

— От Волф ли? — попита Бътлър с усмивка на съмнение.

— Да.

— Да не би да искаш да останеш тук и да чакаш, докато дойдат нихорасите или Олд Шетърхенд и Винету?

— Нямам такова намерение! Ще си тръгнем.

— Тогава ще отпишем чека!

— Няма. Казах, че ще си тръгнем, но това няма да стане преди да сме принудили Волф да ни го даде.

— И как ще го принудиш?

— Не забравяй, че ще получим оръжия.

— Значи ще се бием с него, така ли?

— Да, ако не ни остава друг избор.

— А индианците? Чия страна ще вземат в случая, как мислиш?

— Няма да се намесят. Изпушихме с тях лулата на мира и докато не напуснем лагера им, те нямат право да застават на негова страна и да предприемат действия срещу нас. Та нали той заяви, че не се числи към тях. Положението ще е друго, ако напуснем лагера и после решим да се върнем. Тогава калюметът ще е изгубил силата си. Вижте, носят ни месото! Скоро ще последват пушките и ножовете и тогава ще направя едно посещение на Волф. Ще ми помогнете, нали?

— Естествено! За такава сума човек ще поеме и по-голям риск: Можем да опитаме как ще потръгнат нещата. Стане ли твърде опасно, ще гледаме навреме да се откажем от това спречкване. Но там неколцина индианци възсядат конете си. Накъде ли тръгват?

— Може да ни е безразлично. Едва ли ни засяга.

Бътлър много се лъжеше. Вождът се приближи до тях заедно с един воин, който носеше дълги тънки парчета сушено месо.

— Кога се канят да ни напуснат бледоликите? — попита той.

— Веднага щом получим каквото ни обеща.

— И накъде ще насочите вашите коне?

— Надолу към коритото на Рио Навахос. Искаме да се спуснем по течението на Колорадо.

— Тогава можете веднага да тръгнете. Ето ви месото.

— Ами останалото?

— Също ще го получите. Виждате ли онези конници?

— Да.

— Те взеха за вас три пушки, три ножа, барут и олово.

Ще яздите заедно един час, а после, след като ви дадат тези неща, те ще се върнат в лагера ни.

Тримата се спогледаха разочаровано. Вождът много добре забеляза изражението на лицата им, но се престори, че нищо не е видял.

— Защо не ни ги дадете още сега? — попита Бътлър.

По устните на Големия гръм заигра особена усмивка и той отговори:

— Чувал съм, че бледоликите имат обичая да изпращат скъпите си гости с почетна свита. Точно това ще направим и ние.

— Приемаме с благодарност, но и сами можем да носим оръжията си.

— Защо ще си правите този труд? Нали в момента не ви трябват. Вижте, хората тръгват! Те обичат да яздят бързо. Гледайте да не изостанете, защото, ако пристигнат на мястото, където им наредих да ви предадат оръжията, а вас ви няма там, нищо няма да получите.

Той направи с ръка движение за сбогом и със сияещо от злорадство лице им обърна гръб. Беше изпълнил обещанието си и същевременно бе осуетил плановете на белите.

— Каква хитра лисица е този червенокож! — процеди Гринли. — Изглежда, е подозирал намеренията ни.

— Така е — съгласи се Бътлър. — Ами нали този червенокож негодник е приятел на Олд Шетърхенд и Винету! Когато човек си има работа с такъв тип, може със сигурност да се закълне, че ще бъде надхитрен и измамен. Сега няма на какво повече да се надяваме.

— Пфу! Съвсем не съм изгубил надежда.

— Наистина ли? Мислиш ли, че все още е възможно да постигнем нещо?

— Да.

— Как?

— Ще изчакаме, докато шестимата подлеци поемат обратно, и тогава ще се върнем.

— За да се разправим с Волф?

— Да.

— Би било нова глупост, защото всички червенокожи ще го подкрепят. Нали ти сам каза, че напуснем ли веднъж лагера им, калюметът губи силата си.

— Да, ако го нападнем открито, наистина ще е глупост.

— Значи ще стане тайно, така ли?

— Да. Можете да се досетите, че в най-скоро време навахите ще тръгнат да освобождават мнимите пленници, и ние знаем, че ще поемат по десния бряг срещу течението на реката. Ще яздим подир тях, докато достигнем мястото, където ще спрат да пренощуват, Там тайно ще ги наблюдаваме и много бих се учудил, ако не ни се удаде някой изгоден случай да се докопаме до Волф.

— Може и да си прав. Тази мисъл отново ми вдъхва надежда. Дано само онзи тип носи у себе си чека!

— Че къде иначе ще го дене? Тук в Дивия запад няма огнеупорни каси, където човек да съхранява излишните си пари.

Те възседнаха конете си и потеглиха, без да се сбогуват.

Та на кого ли можеха да кажат „сбогом“? Изглежда, никой не им обръщаше внимание, но това бе само привидно, защото всъщност очите на всички тайно ги следяха.

Когато Краля на петрола и двамата му спътници започнаха да се спускат по стръмния склон към реката и изчезнаха от погледите на индианците, Волф отново се появи. Той се беше оттеглил зад няколко дървета и в момента се отправи към шатрата на вожда, пред която Големия гръм свика на съвещание най-изтъкнатите си воини. Бялата му жена много се тревожеше за техния син и подканяше мъжа си час по-скоро да тръгне, за да нападне нихорасите. Той я утеши с това, че Ши Со се намирал в компанията на толкова прочути, храбри и опитни воини. А от своя страна Волф добави:

— Освен това пленниците се убиват едва след като войната свърши и индианците се завърнат в селата си. Но тя все още изобщо не е започнала, тъй че няма защо да се страхуваш за сина си, както и аз съм далеч от мисълта да се тревожа за племенника си кой знае колко. Преди всичко трябва да помислим за най-належащото. В никакъв случай не бива да забравяме да поставим скрит съгледвач долу при реката.

— Защо? — попита вождът.

— Ако не се лъжа в предположенията си, след като получат оръжията, тримата бели ще се върнат и ще тръгнат по петите ни. От такава огромна сума човек не се отказва току-така, без да е направил всичко възможно да си я върне.

— Мислиш, че ще се опитат да те принудят да им дадеш хартията ли? — попита вождът.

— Нека дойдат! Те напуснаха лагера ни и димът на калюмета не може повече да ги закриля. Ще се запознаят с куршумите ни.

— Да, но ако ги видим, а те много ще внимават да не се мярнат пред очите ни. Сигурно ще се промъкват тайно подир нас, за да издебнат подходящ случай да ме нападнат. Поради тази причина и заради моята безопасност трябва да знам дали изобщо са решили да се върнат. Ето защо те моля да изпратиш долу при реката един съгледвач на кон.

— Защо да е на кон?

— Защото скоро ще тръгнем оттук и без кон ще му е трудно да ни догони.

Вождът изпълни молбата му и после вече можеше да започне съвещанието за похода срещу нихорасите, който по необходимост се ускори тъй много.

Всъщност нямаше какво чак толкова да обсъждат. Действително можеше да се предположи, че Гринли, Бътлър и Полър не им казаха цялата истина, но беше очевидно, че са били пленени, защото бяха дошли без каквито и да било оръжия. А и това, че съгледвачите на навахите, Олд Шетърхенд и Винету заедно със спътниците си са попаднали в ръцете на нихорасите, също можеше да се приеме за истина. Във всеки случай и нихорасите бяха изпратили съгледвачи, които сигурно са открили вече лагера на навахите, тъй като противниковите разузнавачи не са могли да им попречат. Несъмнено нихорасите вече са решили да преминат към нападение и това тяхно намерение се е затвърдило от бягството на тримата бледолики. За нихорасите не е било трудно да се досетят, че бегълците ще отидат при навахите, за да потърсят закрила и да ги известят за случилото се. Това предимство на врага можеше да се заличи само чрез бързо нападение, тъй че нихорасите сигурно незабавно са потеглили в поход срещу навахите. Навахите пък от своя страна бяха на мнение, че не бива да изчакват това нападение, а сами да го изпреварят или поне да тръгнат да пресрещнат неприятеля. Ето защо започнаха да се стягат за път и бяха готови едновременно със завръщането на шестимата ездачи, придружавали Гринли, Бътлър и Полър. Когато ги попитаха как са се държали тримата, индианците заявиха, че след като получили оръжията и мунициите, белите спокойно продължили пътя си, без да издават с каквото и да било, че таят някакви намерения отново да се върнат. Въпреки това съгледвачът остана долу при реката и в случай че бледоликите се завърнеха, получи нареждане да ги пропусне да минат покрай него, да ги наблюдава кратко време и после, описвайки широка дъга, да ги заобиколи и изпревари, за да догони и уведоми другарите си.

Естествено колоната тръгна по десния бряг срещу течението на реката, защото навахите повярваха в думите на Краля на петрола, че нихорасите трябва да се търсят именно там. Когато слънцето клонеше вече на заник, се появи съгледвачът и съобщи, че тримата бели действително са се върнали и следвали навахите по петите. Тъй като успяха да научат намеренията на бледоликите, индианците нямаше защо да се страхуват от тях.

Продължиха да яздят през цялата вечер и спряха едва към полунощ, понеже според съвършено погрешните си представи смятаха, че всеки миг е възможно да се натъкнат на нихорасите. Разположиха се на лагер, но не запалиха огън, защото той можеше да ги издаде.

Отначало възнамеряваха да поставят няколко стражи в посоката, откъдето бяха пристигнали, за да попречат на тримата бели да се приближат до бивака им, но Волф, който единствено ги интересуваше, разубеди навахите, като им обясни, че това е излишно. Със сигурност можеше да се очаква, че Бътлър, Полър и Гринли нямаше да се появят, защото в тъмнината им бе невъзможно да проследят дирите на индианците. Луната щеше да изгрее доста по-късно.

Изпратиха няколко поста напред, защото това го изискваше всеобщата безопасност. Издигнаха шатрата на вожда, за да може бялата му жена да спи в нея. Тя легна върху одеялата, но от грижи и тревоги по сина си не можа да намери покой. Въздухът в шатрата бе толкова задушен, че след известно време тя стана и излезе навън.

Луната се беше издигнала над крайбрежните дървета и отразяваше лика си във водите на тясната, но доста дълбока река. Наоколо цареше пълна тишина. Само понякога изпръхтяваше кон или пък шибваше с опашка, за да прогони комарите, които гъмжаха край реката. Иначе не се долавяше никакъв друг шум. Наистина ли никакъв? Май не бе така, защото тъкмо в този миг откъм другия бряг внезапно се разнесе нещо като тананикане в такт шест осми:

— Фитифитифити — фитити — фитити — фитити- фи-тифитифити — фитити — фитити — ти!

Индианците се стреснаха от сън и учудено наостриха слух. Човешки глас ли бе това, или някакъв инструмент? Вождът тихо се приближи до жена си и я попита:

— Чу ли тези звуци? Никога досега не съм слушал подобно нещо. Какво ли може да е?

— Някой имитираше цигулка и си тананикаше валс — отговори тя.

— Цигулка? Валс? Не знам какво означава това.

Тя понечи да му обясни, но не успя, защото в същия миг отсреща се разнесе:

— Клилилилилили — лилили — лилили — клилилили-лили — лилили — лилили — лилили — ли!

— Сега пък нещо друго! — прошепна вождът.

— Това е имитиране на кларнет.

— Кларнет ли? За пръв път чувам такова нещо. Мисля, че отсреща…

— Трарара та — та — та — трарара та — та — та…! — прекъснаха го звуците отсреща.

— Това е тромпет — обясни жената, която също не знаеше какво да мисли. И преди вождът да успее да й отговори, звуците продължиха:

— Чингчингчинг чингбумбум — чингбумбум — чинг-бумбум — чингчингчинг — чингбумбум — чингбумбум — бум!

— А това е големият барабан с чинелите — обади се жената, чието смайване нарастваше с всяка изминала минута.

— Тромпет, барабан, чинели? — попита Големия гръм. — Но това са все думи, които не разбирам. Да не би отсреща да има някакъв зъл дух?

— Не, не е дух, а човек.

— Сигурна ли си?

— Да. Той имитира с гласа си различни музикални инструменти.

— Но това не е музиката на червенокожите мъже, нали?

— Не, на бледоликите е.

— Дали този отсреща е бледолик?

— Възможно е.

— Но нали всичките са пленени! Ще изпратя няколко разузнавачи да се промъкнат тайно до това странно същество.

Няколко минути по-късно малко по-надолу, където необикновеният инструменталист не можеше да ги забележи, четирима навахи преплуваха реката, изкатериха се по отсрещния бряг и запълзяха нагоре срещу течението. Не след дълго се разнесе сподавен вик, а после, държейки наполовина над водата някакво човешко тяло, четиримата отново прекосиха реката. Когато изправиха човешкото тяло на краката му, един от индианците докладва на вожда:

— Ето този бледолик беше. Стоеше облегнат на едно дърво и с пръсти барабанеше по корема си.

Големия гръм се приближи до странната фигура, огледа я и попита:

— Какво правиш тук посред нощ? Кой си и кои са хората, с които си тръгнал на път?

Нитзас-ини си послужи със смесица от английски и индиански думи. Непознатият човек не го разбра, но тъй като се досети какво го питаха, отговори на немски:

— Добър вечер, господа! Аз съм господин кантор емеритусът Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден. Това градче е прочут летен курорт и се намира на железопътната линия от Дрезден за Цитау или от Дрезден за Кьонигсбрюке и има един ресторант, където по време на големия летен сезон всяка седмица се организира музикална вечер. Защо прекъснахте моите творчески занимания? Измокрих се до кости.

Индианците не разбраха нито дума. Но човек лесно може да си представи радостната изненада на бялата жена, щом чу тъй познатите звуци на родния си език. Тя бързо се завтече към емеритуса и възкликна:

— Вие говорите немски? И сте немец, кантор от околностите на Дрезден? Как, за Бога, се озовахте тук, на брега на Чели?

Сега вече беше ред на господин канторът да се слиса. Той отстъпи няколко крачки назад и като плесна с ръце, извика:

— Да чуя моя роден език от устата на индианка! Една истинска индианка, която говори немски!

— Заблуждавате се. Вярно, сега съм жена на индианец, на вожда на навахите, но по рождение съм немкиня.

— И сте се омъжили за индианец? А как се казва вашият господин съпруг?

— Нитзас-ини, Големия гръм.

— Големия гръм ли? Та ние искаме да отидем тъкмо при него!

— Така ли? Казахте „ние“, значи не сте сам?

— Опазил Господ! Събрали сме се цял отряд славни уестмани и герои, Винету, Олд Шетърхенд, Сам…

— Мога ли да науча къде се намират в момента спътниците ви?

— По петите на нихорасите.

— Но те се канят да ни нападнат.

— Да, ако не се лъжа, чух нещо подобно.

— Съобщавате ми изключително важна вест, защото сме тръгнали в поход срещу нихорасите. Искаме да ги изпреварим и първи да ги нападнем.

— Какво, тръгнали сте срещу тях ли? Струва ми се, че сте на погрешен път, уважаема госпожо вожд.

— Защо?

— Защо ли? Ами защото нихорасите се намират отсреща на левия бряг.

— Не са ли тук, на десния?

— Не.

— Наистина ли? Сигурен ли сте? За нас е много важно да не би да се лъжете.

— Изобщо не е възможно да се заблуждавам. Щом ние, апостолите на изкуството, знаем нещо, то го знаем със сигурност и както трябва. Та нали бяхме нападнати тъкмо от нихорасите!

— Това ми е известно. И трима от вашите хора са се спасили.

— Трима ли? Много вероятно имате предвид Бътлър, Полър и Краля на петрола. За съжаление те ни се изплъзнаха.

— Изплъзнаха ли се? Значи са избягали? Да не би да искате да кажете от вас?

— Да.

— Но те ни увериха, че са ваши спътници. Как е възможно тогава да бягат от вас?

— Така е, повярвайте ми!

— Ще трябва да ми обясните всичко по-подробно. Тези трима мъже ни разказаха, че когато им се удало да се спасят, Олд Шетърхенд и хората му все още били в плен.

— Това или е лъжа, или е някаква грешка в летоброенето. Когато те офейкаха, ние отдавна вече бяхме свободни. Нима сте срещнали тези три лица?

— Дори разговаряхме с тях.

— Тогава се надявам, че сте били предпазливи?

— Защо?

— Защото те са, изглежда, хора, на които, след като ги види човек, не бива да им има никакво доверие. Просто им личи, че са големи мошеници. Успяха да измамят дори мен, мен, сина на музите. А това несъмнено означава много, страшно много! Ще ви разкажа всичко по-късно, госпожо вожд.

— Добре, по-късно. Засега преди всичко искам да разбера къде се намират Олд Шетърхенд и Винету.

— Не знам.

— Така ли? Но от предишните ви думи излезе, че знаете.

— Възможно е. От една страна, самият аз не се интересувам особено от такива неща, защото мислите ми изцяло са заети с моята героична опера, а от друга, спътниците ми не споделят с мен чак толкова много, колкото, изглежда, предполагате. Това е израз на извънредно нежното им внимание към мен, за което наистина трябва да съм им благодарен. Те не желаят да ми досаждат с подобни простосмъртни дела, тъй като съм зает с далеч по-възвишено творчество. Затова не знам къде са в този момент Олд Шетърхенд и Винету. Мога само да ви кажа, че преследват нихорасите. Ако ме бяха взели със себе си, сега щях да съм в състояние точно да ви посоча мястото, където да ги намерите.

— Кога се разделихте с тях?

— Още преди обяд. Взеха със себе си само Ши Со.

— Какво? Ши Со? Моя син?

— Вашия син ли? Той син ли ви е?

— Да. Не знаехте ли?

— Не. Знаех само, че е син на Нитзас-ини, но че е и ваш син, това не ми беше известно.

— Но нали ви казах, че съм жена на вожда!

— Вярно. Но знаете ли, за един апостол на изкуството хич не е толкова лесно да се оправи в семейните отношения на една фамилия, в която майката е бяла, а бащата има меденикав цвят на кожата. Ще премисля нещата много щателно и после е доста вероятно да се намери за вас в операта ми, да речем, ролята на червенокожата героиня, защото за бялата вече имам прототип в лицето на госпожа Розали Еберсбах.

Канторът се стори на жената доста чудноват. Тя леко поклати глава и после попита:

— А всъщност какво правехте преди малко на мястото, където ви намериха?

— Композирах.

— Тоест работехте над операта си?

— Да. Композирах героичния триумфален марш.

— Толкова шумно?

— Така се налага, няма как иначе. Трябва добре да чуя как звучат отделните инструменти.

— Но това много лесно може да ви струва живота!

— Няма такава опасност!

— О, има! Ами ако наблизо се намираха неприятели?

— Е, да, ама нямаше.

— Толкова ли бяхте сигурен?

. — Да.

— Откъде знаехте?

— Сам Хокинс ми каза. Затова и не ме надзираваше толкова строго, тъй че успях да се измъкна, без да ме забележат. Отдалечих се достатъчно, за да не могат да ме чуват и започнах да репетирам отделните партии на оркестъра. Но за съжаление точно тогава внезапно бях прекъснат. Сграбчиха ме за гърба, стиснаха ме за гърлото така, че композирането ми направо стана невъзможно, и ме довлякоха до тук. надявам се, че пак ще ме върнат на отсрещния бряг.

— И това ще стане. Има ли много път до лагера ви?

— Е, сигурно ще трябва да повървите не по-малко от четвърт час, тъй като бях принуден да се отдалеча на достатъчно голямо разстояние, за да не ме чуят.

— А кой ръководи хората?

— Сам Хокинс пое главното командване. Олд Шетърхенд даде само указанието да ги следваме по дирите им колкото е възможно по-бързо. След свечеряване естествено бяхме принудени да бивакуваме, защото в тъмнината следите не се виждаха достатъчно. А сега ще поговоря с нея.

Тя се накани да му обърне гръб, но той я задържа за ръката и я помоли:

— Не забравяйте да му кажете, че съм апостол на изкуството и син на музите! Не бива така да ме влачат през реката, както направиха преди!

Тогава към него се приближи Волф, който до този момент стоеше настрана и слушаше разговора им, и троснато му каза:

— В такъв случай по-добре да си бяхте останали у дома. Дивият запад не е място за синовете на музите!

— Защо? — попита канторът.

— Защото, ако поне донякъде ви приличат, всички те са съвсем смотани и откачени хора.

— Охо! Ще трябва да ви помоля да смените тона, с който ми говорите…

— Мълчете! Извършили сте непростима непредпазливост! Ако Сам Хокинс е повярвал, че наоколо няма неприятели, значи се е излъгал. А това, че сте се отдалечили от лагера, без да поискате разрешение, е могло лесно да струва живота на всички. Ами ако вместо нас оттук бяха минали нихорасите?

— Но те са отсреща, на левия бряг!

— Не е изключено да са прехвърлили реката. Тогава с вас беше свършено. Впрочем ние не смятаме сведенията ви за меродавни. Ще се наложи да изпратим няколко съгледвачи, за да разберем дали разказът ви отговаря на истината, или не.

— Всичко е чиста истина! Давам ви честната си дума.

— Пет пари не давам за думата ви. Изглеждате ми толкова сбъркан в главата, че никак не завиждам на онези, които са принудени да се разправят с вас. Кой знае колко пъти вече сте им донесли нещастие.

— Нито веднъж! Изобщо от изкуството може да се очаква само щастие и благодат.

— Но от вашите апостоли едва ли, ако приличат на вас.

— Господине, това е обида! Вие говорите немски, кой сте всъщност? Да не сте мой съотечественик?

— Да.

— В такъв случай би трябвало да сте по-учтив. Когато се срещнат съотечественици толкова далеч от родината, е редно да се радват, а не да се дразнят един друг!

— Прав сте, но онзи, който не се раздразни при срещата си с такава „скица“ като вас, сигурно ще е някой ангел. Вие не само застрашавате безопасността на спътниците си, ами дори излагате живота им на опасност, а това донякъде засяга и мен, защото, ако не се лъжа, при вас се намира и един човек, който ми е много близък.

— Че кой ли може да е той? Да не е госпожа Розали Еберсбах?

— Глупости! При вас няма ли един млад немец на име Волф?

— Да, разбира се, Адолф Волф.

— Е, аз също се казвам Волф.

— Ами тогава вие сте може би дори самият чичо, а?

— Откъде ви хрумна това предположение?

— Знам, че той отива при чичо си. Вие също се казвате Волф и споменахте, че ви е близък. Тогава е естествено да си помисля, че е ваш племенник.

— Така е. С това доказахте, че сте в състояние да мислите логично, и предлагам да се помирим. Седнете! Ще се наложи да почакате тук, докато съгледвачите се върнат. Аз самият ще тръгна с тях.

После Волф преведе на индианците, каквото беше научил от кантора, и решиха той, придружен от двама червенокожи, да преплува реката, за да потърси лагера на белите.

И тримата бяха добри плувци. Лесно и бързо се прехвърлиха на отсрещния бряг, а след това се насочиха наляво, за да се приближат до лагера, промъквайки се покрай реката. Не бяха стигнали все още кой знае колко далеч, когато дочуха стъпки. Бързо се скриха зад няколко храста. Хората, които се задаваха, разговаряха, обаче тихо. Когато наближиха, Волф забеляза, че са двама. Те се спряха и внимателно се ослушаха.

— Ама наистина е ужасен човек — обади се един от тях — и никога не може да остане седнал на задните си части. Щом се разположим на лагер, веднага се измъква и дим да го няма. Сега трябва да го търсим по всички посоки на света и при това не бива да викаме името му, защото нейде може да са се скрили хора, които да таят не особено приятни чувства към нас. Стари приятелю Дрол, не мислиш ли, че след като го открием, ще трябва да го вържем?

— Да — съгласи се другият. — Операта, която иска да създаде, е откачена работа, а самият той е още по-откачен. Може да ни вкара в голяма беля. Наистина не ни остава никакъв друг изход — ще се наложи да го вържем!

Волф разбра, че си има работа с немци, и иззад храста ги поздрави:

— Добър вечер, господа, много се радвам да срещна тук съотечественици.

Но още в същия миг двамата изчезнаха от погледа му и той долови само как изчаткаха петлетата на пушките им. Още при първата му дума двамата сякаш потънаха в земята.

— Къде се изгубихте? — продължи Волф. — От поведението и бързината ви разбирам, че сте добри уестмани, но в случая предпазливостта ви е излишна. Нали чувате, че и аз говоря немски.

— Тия номера не ни минават — дойде в отговор иззад един храст. — по света има негодници, дето понявга също могат да си служат с немски.

— Но аз не съм негодник!

Когато с кратки думи той се представи като чичо на Адолф Волф и им разказа за срещата си с кантора, Хобъл Франк възкликна:

— По дяволите, добре, че не се изпозастреляхме един друг! Значи вий сте чичото на Адолф Волф? Тогаз няма защо да пълзите повече из онези храсталаци, ами излезте да се видим, стара немска кримка такава!

— С удоволствие, но първо да ви кажа още нещо. С мен са и двама воини на навахите. Как ще се отнесете към тях?

— Тъй дружелюбно, като че са ми единствените кръщелници. Навахите са наши приятели!

— Добре тогава, идваме!

Той излезе от скривалището си заедно с индианците. Двамата ловци също изникнаха като изпод земята. Единият от тях му подаде ръка и каза:

— Сега вече можем да отговорим на поздрава ви. И тъй, добър вечер и добре дошли сред приятели. Да се представим, за да знайте кои сме: аз съм господин Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке, известен като ловецът на мечки Хобъл Франк. А този е моят приятел и другар, тъй нареченият Леля Дрол, алиас господин Себастиан Мелхиор Пампел.

— Радвам се лично да се запозная с двама толкова славни уестмани. Ще ме заведете ли до вашия лагер?

— С голямо удоволствие. Позволете ми да бъда ваш цицерон (Франк отново прави един от своите каламбури, като явно има предвид думата „чичероне“ (ит.) — водач из музеи и други забележителности. Б. пр.), но ми кажете преди това, къде собствено се намира нашият кантор!

— Той е в бивака ни — отговори Волф. — Видяхме се принудени да го задържим, докато узнаем с какви хора пътува и къде да го отведем.

— Мога да ви кажа къде да го отведете — в лудницата. Този човек ни е създал вече толкова много неприятности и главоблъсканици!

Когато достигнаха лагера, видяха, че там се намират само преселниците с жените и децата си. Другите бяха тръгнали да търсят кантора.

— Как ли ще ги уведомим? — попита Франк. — Не можем да ги върнем, защото не знаем накъде са поели.

— Изстреляйте една пушка — посъветва го Волф. — Тогава незабавно ще дотичат.

— Възможно е наблизо да има неприятели. С изстрела ще ги примамим насам.

— Няма такава опасност. Тъй като само аз съм запознат с разположението и на двата лагера, мога със сигурност да кажа, че няма от какво да се опасяваме.

Франк последва съвета му и стреля с пушката си. После внимателно се заслушаха, за да разберат дали скоро ще дочуят стъпките на завръщащите се хора.

Преселниците оглеждаха новопристигналите с любопитни погледи. Отначало се постреснаха при вида на двамата индианци, но обстоятелството, че ги бе довел Франк, бързо ги успокои. Изстрелът наистина донесе очаквания резултат. За кратко време един по един отсъстващите хора се завърнаха. Човек лесно може да си представи колко много се зарадва Адолф Волф, когато неговият чичо му се представи. С какво удоволствие чичото и племенникът биха се усамотили някъде, за да си поприказват на спокойствие за родината, за роднините и за всичко, каквото им беше на сърцето и душата, но нямаше никакво време за такива разговори. Чувствата на отделните хора трябваше да отстъпят на заден план пред общата опасност. Понеже в момента Волф играеше ролята на представител на навахите, започнаха да се обръщат към него за всички по-важни въпроси.

След като поименно му представиха всички присъствуващи, той най-напред се обърна към банкера:

— Ако не се лъжа, представиха ви като мистър Ролинс от Арканзас. Така ли е?

— Да, сър — отговори му той.

— Да не би да сте банкерът Ролинс?

— Да.

— И сте купили един петролен извор?

— За съжаление, да, но там няма никакъв извор.

— Тъй си и мислех. Измамили са ви.

— И то как! За съжаление тримата мерзавци ни се изплъзнаха. Много се надявам да успеем да ги догоним.

— Значи не желаете да ги оставите да си вървят по пътя?

— Не. Та нали ми взеха чека и се канят да отидат до Сан Франциско, за да го осребрят.

— Ако нямате друга причина да ги преследвате, оставете ги тогава на мира.

— Тъй ли? Такъв съвет ли ми давате? Откъде ви хрумна подобна мисъл?

— Имам ей това основание. Я вижте какво ще ви покажа! Той измъкна някаква хартия от джоба си и я подаде на Ролинс. Щом банкерът й хвърли един поглед, радостно изненадан извика:

— Сър, та това е моят подпис, моят чек, който мислех, че е в ръцете на Гринли!

— Както виждате, сте се лъгали. Чекът не е вече у него.

— Така е, наистина е така. Е, сега всичко е наред. Няма защо да се страхувам, че ще изгубя тази сума. А всички останали разходи, направени досега, просто ще отпиша от сметката.

После накараха Волф да разкаже как се е добрал до чека. С кратки думи той изпълни това желание. А когато спомена, че Гринли, Бътлър и Полър са обърнали конете си и отново идват насам, Сам Хокинс попита:

— Мистър Волф, да не би тези типове да са тръгнали по петите ти?

— Естествено искат да издебнат някой удобен случай, когато се отдалеча от другите, за да ме нападнат и да си върнат документа.

— Така е, и аз тъй си представям нещата. Но не само че няма да успеят, ами ще ни паднат в ръцете.

— Да се надяваме.

— А после няма много-много да се церемоним с тях. Поне в едно съм сигурен, че няма пак да ни избягат. Къде сте се разположили на лагер?

— На около четвърт час път оттук надолу по реката на отсрещния й бряг.

— Мислиш ли, че тримата са вече близо по петите ви?

— Не. Те са могли да следват дирите ни, само докато е било светло, но после са се принудили да чакат. Значи сме спечелили значителна преднина.

— Добре, значи утре ще ги заловим.

— А може и да не е утре!

— Защо?

— Защото сигурно ще се наложи да се разправяме с нихорасите.

— Хмм, вярно. Много ми се иска да знам какво ли ще предприемат тези негодници, щом стигнат до предишния ви бивак и видят, че птичките, които са имали намерение да уловят, са излетели.

— Лесно може да си представи човек.

— Смяташ ли? Аз не мисля така.

— Естествено те ще прехвърлят реката и ще тръгнат по следите ни.

— Не вярвам Мокаши да излезе толкова глупав.

— Глупав? Защо наричаш подобна стъпка глупост?

— Защото по численост далеч ги превъзхождате. Той води със себе си триста воини и сигурно ще изпрати напред съгледвачи да наблюдават лагера ви. Щом забележат, че сте го напуснали, те ще влязат с конете си в него, ще огледат подробно целия терен и тогава ще трябва направо да са слепи, за да не видят, че имате два пъти повече мъже от тях. Ще отнесат това известие на вожда и той ще се окаже достатъчно предпазлив, за да не ви нападне.

— И какво смяташ, че ще направи? Ще се откаже ли?

— Не. Той ще се оттегли и незабавно ще изпрати бързи вестоносци до селото си, които ще трябва да доведат подкрепления. Ще нападне едва когато пристигне помощта.

— Нима ще очаква от нас да извършим подобна глупост — да стоим и да чакаме, докато той удвои броя на воините си? Не, не, мистър Хокинс, аз съм на съвсем друго мнение.

— Ами нека го чуем! Нещата могат да се изяснят истински едва след като всеки каже какво мисли.

— Действителното положение напълно се разминава с твоята представа. Краля на петрола ни излъга, когато каза, че нихорасите се спускали по десния бряг. Лесно могат да се прозрат подбудите, от които се е ръководил.

— Well. Искал е да забави битката между навахите и нихорасите и тъй да спечели време, за да изпълни своя план.

— Така е. Нихорасите яздят надолу по левия бряг, за да нападнат изненадващо навахите, а навахите се изкачват по десния бряг, за да ги изпреварят. От цялата история ще излезе такава криеница, която сигурно ще продължи достатъчно дълго, за да може междувременно Краля на петрола отново да се докопа до чека. Но всичко това не е известно на нихорасите. Те нямат представа, че Краля на петрола е бил при нас и ни е тръснал такава лъжа. Те ще намерят изоставения ни лагер, ще видят следите и незабавно ще тръгнат по тях, за да ни нападнат в гръб най-неочаквано. Подобно нападение изневиделица напълно ще заличи численото превъзходство на навахите. Сигурно ще се съгласиш с мен.

— Нищо не мога да възразя, обаче ми се струва, че няма да постъпят както ти предполагаш. Впрочем в случая съществува и едно друго обстоятелство, с което трябва най-много да се съобразяваме.

— И кое е то?

— Това, че Олд Шетърхенд и Винету заедно с Ши Со. тръгнаха напред.

— Чух го вече, но все още не мога да разбера защо са постъпили така. Навярно имат намерение да наблюдават нихорасите, а?

— Всъщност не е там причината. Такова наблюдение е излишно, защото бяхме почти сигурни, че нихорасите ще насочат конете си право към навахите. Налагаше се самите навахи да бъдат предупредени за предстоящото нападение.

— А-а, значи тримата са искали да дойдат при нас?

— Да.

— Но тогава те неизбежно ще бъдат забелязани от нихорасите, които се намират между нас и тримата.

— Това няма да стане, защото Олд Шетърхенд имаше намерение да яздят, описвайки дъга. Той и Винету имат най-хубавите коне в целия Запад, а от останалите животни Ши Со избра най-бързия жребец. И тъй можеше да се очаква, че те навреме ще изпреварят нихорасите.

При тези думи лицето на Волф придоби замислено изражение, а после той каза:

— Не ми е приятно да чуя, че им е хрумнала подобна мисъл. Изобщо не е необходимо да ни уведомяват.

— Разбира се, че е необходимо! Нали съгледвачите ви са заловени! Не могат да ви донесат никакво известие!

— Нашите постове са много внимателни. Сигурно щяха да забележат приближаващия неприятел. А ето че сега сме принудени да се лишим от помощта на Винету и Олд Шетърхенд, двамата мъже, на които най-много може да се разчита.

— Да се лишим ли? Не разбирам защо.

— Разбира се, че ще се лишим. Дори и да успеят да заобиколят нихорасите и да ги изпреварят, пак няма да се срещнат с нас. Няма да ни заварят в лагера и няма да знаят какво да предприемат. Зад гърба им ще са неприятелите, а нас няма да ни има. Ще стоят, ще се споглеждат и смаяно ще поклащат глави.

При тези думи Сам избухна в смях и извика:

— Да стоят, да се споглеждат и да клатят глави? Хи-хи-хи-хи! Какви мисли ти идват само, мистър Волф! Твърдиш, че познаваш тези двама прочути мъже, но излиза, че изобщо не ги познаваш. А аз ти казвам, че няма да стоят като истукани, нито ще се споглеждат, а още по-малко пък смаяно ще клатят глави. Много ми се ще да науча кога и от кого някой от тях се е слисвал! Ако имаш такова мнение за тях, мога само да те съжалявам, страшно да те съжалявам!

— Мистър Хокинс, приемаш думите ми прекалено дословно. Да, познавам тези двама мъже, мога да го твърдя, и знам какво са вършили и какво са способни да извършат. Няма друг уестман, дето да ги превъзхожда. Но все пак и те са само хора, а има някои положения, когато дори и човекът, който е олицетворение на самата мъдрост, може да сгреши.

— Да, но не и тези двамата, ти казвам. Понякога наистина ти иде да помислиш, че са направо всезнаещи. У никой друг човек досега не съм забелязал подобни умения. Те притежават такава способност да предчувствуват нещата, която почти граничи с ясновидство. Естествено туй качество им е вродено, а после е доразвито и изтънчено с много упражняване. Убеден съм, че въпреки многобройните отпечатъци, оставени от конете ви при напускането на лагера, те ще открият следите на Гринли, Полър и Бътлър. Ще видят, че тримата са тръгнали подир вас, и кой знае какво ще предприемат. Може би ще направят нещо, за което никой друг няма и да помисли. Но ето че сега се сещам — не сме говорили още за Касти-тине и другите изчезнали съгледвачи. Не разбрахте ли къде са се забавили?

— Разбрахме.

— Е?

— Бяхме изпратили десет разузнавачи. Осем са пленени от нихорасите, а останалите двама са убити.

— От кого?

— Естествено от нихорасите.

— Това предположение ли е?

— Не е предположение, а го знаем със сигурност.

— От кого?

— От вашия Крал на петрола.

— Аха! Значи той ви го каза?

— Да.

— И му повярвахте?

— Разбира се. Защо да не му повярваме? Съгледвачите ни тръгнаха срещу враговете, били са заловени от тях и застреляни. Съвсем е просто.

— Не е толкова просто, колкото си мислиш. Чувал съм, че особено Касти-тине е бил отличен съгледвач, така ли е?

— Не само това. Въпреки младостта си той беше истински майстор в разузнаването.

— Тъй! И на вас не ви ли направи впечатление, че тъкмо когато не е бил сам, а е бил придружаван от деветима свои другари, той е проявил такава непредпазливост и е допуснал да бъде изненадан и убит?

Волф погледна изпитателно Сам в очите и го попита:

— Какво целиш с тези думи?

— Да те накарам да видиш истината. Не нихорасите са убили вашите съгледвачи.

— Ами кой?

— Краля на петрола.

— Краля… на петрола? — повтори Волф с тон, по който си личеше, че изобщо не го вярва.

— Да, Краля на петрола — потвърди Сам.

— Заблуждаваш се. Кой те метна така?

— Слушай, мистър Волф, Сам Хокинс не може току-тъй да бъде метнат!

— Възможно е, но тогава си тъй озлобен срещу Краля на петрола, че озлоблението ти те е навело на едно неоправдано предположение, накарало те е да си направиш погрешно сметката.

— Нито съм предполагал нещо, нито съм пресмятал, а твърдението ми се основава на факти.

— Мътните го взели! Тогава говори! Какви са тези факти?

— Касти-тине си е свършил отлично работата. Той се е промъкнал до вожда на нихорасите толкова безпогрешно, че Мокаши непременно е щял да му падне в ръцете, но точно в този момент се е появил друг, съвършено случаен човек и от засада е застрелял вашия съгледвач заедно с придружителя му.

— И убиецът, казваш… казваш… е твоят Крал на петрола?

— Не само аз казвам, ами наистина е бил той.

— Докажи ми го, докажи го!

— Нищо по-лесно от това. Имало е свидетели, двама мъже, които са искали, но не са могли да предотвратят убийството, защото е станало твърде бързо. И тези свидетели седят тук при нас.

— Тук ли? — попита Волф и търсещият му поглед обиколи всички наоколо.

— Да. Това са мистър Ролинс и мистър Баумгартен. Само ги попитай, нека всичко ти разкажат.

Отначало Волф не искаше да повярва. Но след като банкерът най-подробно му описа случилото се, той не можеше повече да се съмнява и затова толкова по-яростно извика:

— Значи е бил този тип, този мерзавец! И тъкмо него го приехме сред нас като гост. Седеше в непосредствена близост до мен, тъй че можех да забия ножа си в сърцето му. И не сме подозирали нищо, нищо, абсолютно нищо!

— Така е, дори сте ги въоръжили тези хорица, хи-хи-хи-хи! — засмя се Сам по своя особен начин. — Много добре сте се справили, наистина изключително добре!

— Мълчи, мистър Хокинс! Как да си представим подобно нещо? Възможно ли е такова нахалство? Нима човекът, който е убил съгледвачите ни, може после да дръзне да дойде при нас и да ни поиска помощ и подкрепа?

— Току-що разбра, че е възможно. Добре, че поне си задържал чека. Но самия негодник сте го оставили да си отиде, а заедно с него и двамата му помагачи.

— Да, за съжаление. Но съм убеден, че е само временно. Може би още утре пак ще ни паднат в ръцете.

— Хмм! — обади се Сам.

— Какво има да „хъмкаш“?

— О, нищо, исках само да кажа, че често не всичко става тъй, както ни се иска.

— Пфу! Негодниците са по петите ни и не е необходимо да правим нищо друго, освен да ги почакаме.

— Правилно. Ами ако стане тъй, че да не можете повече да чакате? Колко лесно може да се случи нещо, което напълно да ви отвлече вниманието в съвсем друга посока! Или пък не е изключено и Краля на петрола да размисли иначе и да се върне.

— Тогава ще го преследваме и няма да мирясаме, преди да го заловим! Още утре ще изпратя срещу него няколко съгледвачи, за да бъда сигурен дали действително е тръгнал по петите ни, или не.

— И той ще види тези съгледвачи и ще офейка.

— Нищо подобно, защото ще избера най-добрите си хора. Значи той, той е убиецът на Касти-тине! Вождът трябва да го научи, и то веднага! Той очаква вести. Трябва да те заведа при него, за да направим съвещание и да решим какво ще предприемем утре. Тръгваш ли с мен?

— Не — отговори Хокинс. — Нека той дойде тук.

— Не забравяй, че е изтъкнат вожд! Навярно има правото да очаква, че ще си тъй учтив да го посетиш!

— Какво? Как? Нима дотам си се поиндианчил, че цениш и поставяш един червенокож по-високо от един бял?

— Не, обаче той е вожд.

— Хубаво! Той е предводител на своите червенокожи воини, а аз съм временен предводител на тези бели лейдис и джентълмени. Изобщо не бива да ги напускам, дори и да искам.

— И защо?

— Днес, преди още да тръгне на път с Винету и Ши Со, Олд Шетърхенд ми каза, че ще бележи мястото, където ще останем да пренощуваме, като прекърши три млади дръвчета. Ние следвахме дирите му и привечер се натъкнахме на този знак. Трябва да останем тук.

— Защо?

— Той пожела да пренощуваме на това място. Не го попитах за основанията му. Сигурно има някакви причини, а щом човек като него смята, че ги има, значи те са достатъчно основателни, за да се съобразяваме с тях. А не е изключено и самият той да дойде.

— Още тази нощ?

— Да.

— Няма да може.

— О, той може каквото поиска.

— Щом е тръгнал към нашия последен бивак и при това е бил принуден да опише дъга, за да заобиколи нихорасите, не е възможно още тази нощ да се появи тук.

— Туй не ме засяга. Той е имал някаква причина да ми определи това място, където да го чакаме, иначе цялата уговорка ще е напълно излишна. Не бива да напускаме този бивак, тъй че изпрати някой да повика Големия гръм. Нека той дойде тук!

— Както искаш. Няма да настоявам.

Той възложи на двамата индианци, дошли заедно с него, поръчението да направят съответното съобщение на техния вожд и те незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта му.

До този момент разговорът беше воден на английски език и тъй като немските преселници не го разбираха, не знаеха за какво бе станало дума. Ето защо госпожа Розали Еберсбах помоли Хобъл Франк да й каже най-важното, което той направи на немски. Щом Волф чу това, премина също на немски и започна да подхвърля тук-там по някоя забележка в разказа на Франк.

Изобщо, изглежда, Хобъл Франк му беше допаднал. Двамата бързо размениха куп въпроси и отговори. При странния начин на изразяване, типичен за Франк, сериозното лице на Волф започна да придобива все по-развеселен израз, докато накрая той възкликна през смях:

— Ама ти наистина си бил голям оригинал, също както те описаха, но тогава не ми се вярваше.

— Описвали са ме? Че кой? — попита дребосъкът.

— Олд Шетърхенд.

— Какво описание ми направи той — устно или писмено?

— Устно, разбира се, устно.

— И как ме нарече? Оригинал?

— Да, или нещо подобно.

— Подобно ли? Покорно благодаря за супа без подправки! Аз не съм подобен, изобщо на никого не съм подобен. Онова, което съм, съм което трябва, от глава до пети. И щом многоуважаемият Олд Шетърхенд ме е нарекъл оригинал, ще бъда такъв, защото това е чест за мен. Измежду десет души едва ли ще намериш и трима оригинали, понеже не всеки е изучавал оригинални науки.

Накрая Франк се накани да приключи разговора с думите:

— А утре ще им покажем на тези нихораси, че не струват повече от индианците, любители на горчица.

— Индианци, любители на горчица ли? — учудено попита Волф. — Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли?

— Не, господин Франк, за пръв път научавам, че има индианец, който е любител на горчица.

— Тъй ли? Е, туй е вече нечувано! Има не само един, а дори двама индианци любители на горчица. И наистина ли не познаваш никого от тях?

— Не.

— Нито възрастния, нито младия?

— Не. И къде живеят тези индианци?

— Туй изобщо не е важно. Ще ти е достатъчно да знаеш, че са били във Вашингтон на посещение при Великия бял баща. Може би ти е известно кого наричат тъй?

— Да. Индианците са дали това име на президента на Съединените щати.

— Правилно! Както чувам, не си лишен от всякакви заложби за изучаване на науката. И тъй племето изпратило тез двама индианци във Вашингтон, за да изложат някои техни желания пред Великия бял баща. Като пратеници е трябвало да бъдат приети с изискано внимание и ето защо ги поканили на вечеря при президента. Седнали един до друг в най-отдалечения ъгъл на масата, която за малко да се счупи под тежестта на отрупалите я бутилки, паници и чинии. Имало ястия, дето двамата нивга през живота си не били виждали, а още по-малко пък били опитвали. При туй пред тях били сложени ножове, вилици и лъжици и те трябвало страшно много да внимават как ще се държат. Тогаз старият хитро пошепнал на младежа: „Нека моят млад брат зорко следи от кое ястие белите гости ще си вземат по най-малко. Сигурно туй ще е най-скъпата и най-прекрасната гозба. Точно от нея ще загребем здравата.“ И тъй двамата внимателно наблюдавали и забелязали, че гостите гребвали най-мъничко от някаква кафеникава кашица, поднесена в малки фини стъклени купички, дето били сложени върху сребърни подставки. Във всяка купичка имало по една лъжичка от черупка на костенурка. Тогаз старият индианец отново казал на младия: „В тез стъклени съдове се намира най-скъпото и най-вкусно ястие. Моят брат може да достигне с ръка един от тях. Нека той пръв си вземе от тази храна.“ Младият индианец придърпал стъкления съд, гребнал пълна лъжица, а след нея бързо напъхал в устата си и още една. При туй се огледал да види дали някой не е забелязал, че наведнъж е изял две пълни лъжици. Никой не им обръщал внимание. Едва тогаз той започнал да разнася с език великолепното ястие из устата си и да го дъвче. Старият вперил в лицето му изпълнения си с напрегнато очакване поглед. Та туй лице постепенно взело да става жълто, червено и синьо и дори зелено, но оставало неподвижно и безизразно, щото даже при най-силни болки на един индианец не бива да му мигва окото. Но постепенно очите му взели все повече да се изцъклят и да сълзят, докато накрая по страните му неудържимо рукнали потоци от сълзи. Тогаз младият индианец със страшно усилие и прилив на безумна храброст преглътнал и… горчицата слязла в стомаха му и на него му станало по-добре, само дето от очите му все още неудържимо се стичали сълзи. Затуй старият индианец любопитно го попитал: „Защо плаче моят млад червенокож брат?“ Младежът за нищо на света не искал да си признае, че прекрасното ястие тъй съсипало нервите му и тъй застрашило живота му, и ето защо отговорил: „Тъкмо си спомних как преди пет години баща ми се удави във водите на Мисисипи. Затуй плача.“ При тез думи той побутнал купичката към своя съплеменник. Старият видял колко хитро постъпил по-младият му брат и последвал примера му — на бърза ръка налапал две пълни лъжици и после тутакси затворил уста. Но след малко устните му отново се разтворили и започнали да се затварят и отварят подобно на шаран, когато е на сухо или като човек, дето е пъхнал в устата си гореща хапка, а няма как да я извади. После челото на стария се покрило с бръчки, веждите му се качили нависоко, а от гърлото му се разнесло извънредно подозрително гъргорене. Цветът на лицето му взел да се сменя като на хамелеон. Едри капки пот закапали от всичките му пори. Очите му се налели с кръв и плувнали в сълзи, които скоро прелели и неудържимо потекли по бузите му. Видял младежът и състрадателно го попитал: „Защо плаче моят по-голям червенокож брат?“ Тогаз, призовавайки на помощ цялата сила на волята си, старият преглътнал горчицата и като простенал и дълбоко поел дъх, отговорил: „Плача, задето преди пет години не си се удавил заедно с баща си!“ Тъй, господин Волф, туй е то прочутата история за двамата индианци, любители на горчица, които ти още не познаваш.

Последицата от тези сериозно изречени думи бе всеобщ гръмогласен смях. Във възцарилата се наоколо нощна тишина той сигурно се чуваше на четвърт час път. Ето защо не бе никак чудно, че откъм реката се разнесе висок глас, който извика на смесица от индиански и английски:

— Нима бледоликите са си загубили ума или са станали жени, та не умеят да се владеят? Когато човек не е у дома си в своята шатра, зад всяко дърво може да има скрит враг.

Беше Нитзас-ини, който идваше, последван от няколко от своите най-добри воини. Той водеше и бялата си жена, може би защото пратениците му бяха казали, че тук също има жени. Лагеруващите се изправиха на крака, за да го поздравят. Той се спря пред отворения кръг от хора и острият му изпитателен поглед се спря на всеки един от тях. Когато забеляза Сам Хокинс, сериозният израз на лицето му се посмекчи и подавайки му ръка, вождът каза:

— И моят бял брат Сам ли е тук? Тогава знам, че това шумно веселие няма да ни докара някоя беда, защото Сам Хокинс изобщо няма да си отвори устата, ако знае, че наблизо се намират неприятели.

Той стисна ръцете на Дик Стоун и Уил Паркър, а после поименно му представиха и останалите мъже. Изобщо не обърна внимание на жените. Когато му споменаха името на Адолф Волф, Нитзас-ини сложи длан върху главата на младежа и каза:

— Ти си приятел на сина ми и племенник на моя бял брат. Бъди добре дошъл във вигвамите на навахите! Ти ще си като дете на нашето племе.

Когато погледът му се спря върху Хобъл Франк, който също му беше представен с името си, вождът се поусмихна и каза:

— Моят брат Франк знае всички тайни на небето и земята. Ще можем да научим много неща от него.

— Това е вярно — отговори Франк съвсем сериозно. — Радвам се, че великият вожд на навахите го знае и признава. Затуй ще поставя в негова услуга всичките си научни познания.

После Хобъл Франк направи поклон пред бялата скуоу и я заговори на родния си език:

— Почитаема госпожо, чувствам се много щастлив да се запозная с вас. Ако знаех, че все още нищо не сте чували за мен, щях да бъда тъй любезен да ви се представя с всичките си имена…

— Не е необходимо, господин Франк — прекъсна го тя с весела усмивка. — Вече ви познавам много добре.

— Навярно от разказите на моя приятел Олд Шетърхенд?

— Да. Понякога Винету също е споменавал за вас.

— Страшно се радвам. Въпреки туй дипломатично ви напомням, че истинската действителност или действителната истина никога не може да бъде напълно разкрита само от един разказ или с някакво си описание. Онуй, дето го знайте в момента за мен, е, тъй да се каже, като светлинка от мъждукаща свещ. Но остана ли при вас седмица, тогаз ще заблестя пред очите ви като слънце, чиито лъчи ще накарат всички звезди да избледнеят. Бъдете тъй добра да ми разрешите да ви запозная с тук присъствуващите дами и господа! Преди всичко ей тук е застанала нашата доблестна госпожа Розали Еберсбах. После…

Той се накани да премине към следващия, но госпожа Розали го избута настрани с думите:

— Квото си започнал веднъж да правиш, прави го както трябва! Разбрахте ли ме! Сама ще се погрижа за представянето си. За таз работа не ни е нужен някакъв си господин, дето казва, че уж бил учен, ама едно пълно име не може да запомни кат хората.

— Ха — обади се той, — да не би да искате от мен винаги да декламирам всичките ви имена, дето сте ги имали от люлката та чак до гроба? Споменах настоящето ви име и то сигурно е достатъчно!

— Достатъчно ли било? Хайде де! Да, при обикновени обстоятелства е достатъчно, но в случай че те представят, когато впечатлението от първия миг е толкоз важно, човек трябва да бъде съвършено изчерпателен с имената.

И обръщайки се към бялата скуоу, тя продължи:

— И така аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер, родом съм от Хаймберг в Саксония, а туй е Юлиус, мой втори съпруг й майстор ковач…

Така тя назова имена та на всички членове на преселническите семейства, а после покани жената на вожда да седне при тях. Бялата скуоу с готовност прие поканата й и скоро жените завързаха много оживен разговор, воден по нейна молба на тих глас, защото в присъствието на мъжете си индианските жени трябва да мълчат, дори когато мъжете им не разговарят.

И в този случай отначало мъжете мълчаха. Вождът седеше до Сам Хокинс и без да пророни нито дума, дълго гледа мрачно право пред себе си. Индианската учтивост забраняваше на останалите да нарушат мълчанието му. След около четвърт час той най-сетне отвори уста:

— Нека моят брат Сам ми каже накъде отидоха Олд Шетърхенд и Винету!

— Те са по петите на нихорасите, за да ви предупредят, в случай че се окаже необходимо.

— Тогава нека Сам ми разкаже какво се е случило!

Сам изпълни желанието му. Без да се впуска в подробности, той осведоми вожда за всичко. След като свърши, Нитзас-ини отново гледа известно време втренчено пред себе си, а после каза:

— Още утре наказанието ще сполети убийците. Готови ли са моите бели братя да ни помогнат?

— Да — отговори Сам. — Вашите врагове са и наши врагове, а нека нашите приятели бъдат и ваши приятели.

— Те са ни приятели. Да го подкрепим, като изпушим калюмета.

Той свали лулата на мира от врата си, отвори торбичката за тютюн и натъпка лулата. Щом я запали, Нитзас-ини се изправи на крака, дръпна и издуха дим към небето и земята, а после и към четирите посоки на света и каза:

— Всички бледолики, които са се събрали тук, ще бъдат наши братя и сестри. Говоря от името на цялото племе на навахите. Хау!

Всъщност според обичаите вождът би трябвало да държи дълга реч, но обстоятелствата бяха такива, че той предпочете да бъде колкото е възможно по-кратък. При последната индианска дума „хау“, която означава потвърждение на казаното и е нещо като нашето „амин!“, той подаде лулата на Сам и отново седна. Хокинс се изправи, също дръпна шест пъти от лулата и каза:

— Пуша и говоря от името на моите бели братя и сестри, събрали се тук. Нека бъдем като синове и дъщери на навахите и в мир, и във война да сме добре дошли при вас. Аз казах. Хау!

Той пак седна на земята и върна лулата на вожда, който я задържа и я допуши. Когато лулата угасна, навахът я окачи на шнура и каза:

— Утре, преди още слънцето да се е издигнало над главите ни, кръвта на убиеца и на двамата му придружители ще изтече.

— Мислиш ли, че дотогава ще успеят да пристигнат тук? — попита го Сам.

— Те ще бъдат тук.

— Но няма да дойдат, яздейки открито, а тайно ще се промъкнат. Ще трябва да внимаваме много добре, за да ги забележим.

— Ще изпратя срещу тях двама мъже, които имат зрението на орела. Те ще ми известят точно къде ще се появят белите.

— Що се отнася до това, мястото може да се отгатне съвсем лесно.

— Какво иска да каже моят брат Сам?

— Естествено те ще следват вашата диря и ще се озоват на мястото, където лагерувате в момента. Необходимо е само да се скриете наблизо и те ще ви паднат в ръцете.

— Моят брат каза верни думи, но въпреки всичко ще изпратя двамата съгледвачи срещу тях, за да мога на всяка цена и съвсем сигурно да заловя тримата бледолики.

— Ами ако не ти остане време за тази работа?

— Че кой може да ми попречи?

— Нихорасите.

— Те няма да ми попречат да заловя убийците, напротив, ще ми помогнат. Нихорасите са тръгнали към нашия лагер. Ще го заварят изоставен и ще ни последват. Следователно убийците ще се озоват между тях и нас. Индианците ще ги вкарат в ръцете ни.

— Ще се радвам, ако не се лъжеш.

— Не се лъжа. Какво друго могат да направят нихорасите, освен да ни следват?

— Изглежда, Олд Шетърхенд беше на друго мнение.

— И все пак е тръгнал на път да ни предупреди, нали?

— Може би го е използвал само като претекст, за да не се види принуден да каже истината.

Минута-две вождът размисля над току-що чутото, а после, тъй като благодарение на проницателността си почти отгатна истинското положение на нещата, с приглушен глас попита:

— Може би той си мисли, че нихорасите не са поели право към нашия лагер, а?

— Кажи-речи, тъй изглеждаше — също тъй тихо отвърна Сам.

— Тогава е възможно само едно — да са хвърлили око на други хора.

— Така е.

— На вас ли?

— Тъй предполагам. Олд Шетърхенд нищо не спомена.

— Премълчал го е, понеже сред моите бели братя има и такива, които сигурно ще се изплашат.

— Така и предполагам.

Волф пак се беше присъединил към тях. Тъй като седеше до вожда, той успя да чуе последните тихо разменени изречения и в момента изрази своето противоположно мнение:

— Според мен това, дето го каза, е съвсем погрешно. На нихорасите и през ум няма да им мине да си губят времето в опити да ви заловят, щом веднъж сте им избягали, и би трябвало да си кажат, че вече ще сте нащрек. Единствената правилна стъпка, която могат да направят и ще направят, е, първо, да нападнат нас, понеже сме по-силни от вас, а после, едва след като са ни победили, да се заемат с вас.

— Това становище си има своето пълно основание, ако не се лъжа — обади се Хокинс, — но ние се намираме в техния тил, а старо изпитано правило е, че винаги и преди всичко човек трябва да гледа тилът му да е свободен и сигурен.

— Вече казах, че Олд Шетърхенд и Винету едва ли могат да знаят какво е истинското положение и как да постъпят. След като заобиколят и изпреварят нихорасите, за да ни предупредят, двамата ще се озоват пред тях. И понеже няма да ни заварят в лагера, ще им бъде трудно да вземат правилно решение.

За да придаде по-голяма тежест на мнението си, той бе говорил по-високо, така че всички чуха думите му. По тази причина Сам неволно също му отвърна с по-силен глас:

— И аз ще повторя каквото вече ти казах — за Винету и Олд Шетърхенд никога не е било трудно да вземат правилно решение. Те винаги знаят как трябва да постъпят. Никога не съм виждал някой от тях да се колебае какво да направи в следващия момент.

— И въпреки всичко има мигове, когато изменя разумът дори на най-умните.

— Туй не важи за двамата. И днес те много добре са знаели защо тръгват и защо ние оставаме тук на лагер.

В този миг откъм най-близките дървета се разнесе дълбок мъжествен глас:

— Само така, Сам Хокинс! Човек винаги трябва да защитава честта и доброто име на своите другари. Наистина знаехме много добре какво вършим и защо го вършим.

Тези думи бяха изречени от Олд Шетърхенд. Той се приближи, разтърси ръцете на навахите, на Волф и на бялата жена на вожда, а после се обърна към Нитзас-ини:

— Защо моите братя не са поставили стражи? Наистина нямало е от какво да се опасяват, защото Винету и аз бяхме на разузнаване, но предпазливостта не бива никога да се забравя.

Той не се учуди ни най-малко, че навахите се намираха вече тук, вместо в предишния си лагер. Същото безразличие показваше и Нитзас-ини. Той знаеше, че Олд Шетърхенд бе взел сина му Ши Со със себе си, но се връщаше без него. Защо? Как му се искаше да попита. Бащиното му сърце копнееше да види сина, но като воин, а още повече като вожд той не биваше да проявява тези чувства.

Когато забеляза Олд Шетърхенд, бялата скуоу скочи на крака. Тя не се осмеляваше да му зададе какъвто и да било въпрос. Но къде беше синът й? Погледът й се опита да прониже тъмнината. После със силен, ликуващ вик: „Ши Со, слънце мое!“, тя се втурна към дърветата.

Присъствуващите останаха неподвижни по местата си, без да проговорят нито дума. Вождът седеше с безизразно лице, сякаш беше каменна статуя. И ето че след около десетина минути от тъмнината дочуха да се приближават стъпки. Жената водеше сина си за ръка. Щом двамата достигнаха кръга от хора, тя пусна ръката му и най-спокойно отново седна на мястото си.

Ши Со се приближи до баща си и му подаде ръка. Вождът огледа сина си. Видя фигурата му, изпълнена с младежка сила, свежото му лице, интелигентните черти, ловките движения. За миг в очите му пробляснаха гордост и радост, но после лицето му си остана тъй безизразно, както и преди. Той не пое ръката на сина си, а се престори сякаш изобщо не я бе видял. Ши Со се обърна и седна до Адолф Волф. Той ни най-малко не се почувствува обиден. Знаеше колко много го обича баща му. Известни му бяха индианските правила за благоприличие и вече съжаляваше, че е подал ръка на баща си. Беше го направил само защото идваше от Европа. А според нравите в родината му това не бе позволено. Все още той беше момче и в присъствието на мъже не биваше да прави нищо, което при сегашното положение не бе абсолютно необходимо.

Олд Шетърхенд наблюдаваше тази сцена с усмивка на задоволство. Той знаеше, че в това семейство имаше много повече любов и щастие, отколкото в някои изискани бели семейства, чиито членове в присъствието на други хора взаимно си оказват внимание и нежност, но останат ли сами, се държат един към друг като куче и котка. В този момент вождът го попита:

— Беше ли моят брат Олд Шетърхенд в предишния ни лагер?

— Не. Ако бях ходил до него, сега нямаше да е възможно да съм тук. Но Краля на петрола, Бътлър и Полър бяха вече там, нали?

— Да.

— И сте им дали оръжия и муниции?

— Да.

— Казали са ви, че са яздили заедно с нас, че всички сме били заловени от нихорасите, но те са имали късмета да избягат, нали?

— Така е. Откъде го знае моят брат? Да не би да е разговарял с тримата убийци?

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Изказах само мое предположение. Тези убийци са имали нужда от оръжия, тъй че са били принудени да дойдат при вас, защото освен навахите наблизо няма други хора, от които могат да ги вземат. При това е трябвало да ви излъжат и да ви кажат, че са спътници и закрилници на Ши Со. Всичко е толкова близо до ума, че всяко дете би се досетило. Но дори и да имах време, пак нямаше да ми хрумне мисълта да отида до предишния ви бивак, защото още привечер научих, че вече сте го напуснали.

— Кой ти го каза?

— Собствените ми очи.

— Уф! Значи си ни видял?

— Да. Бях се покатерил на едно високо дърво от тази страна на реката, за да се огледам за нихорасите, и видях колоната ви да се движи по отвъдния бряг срещу течението на реката.

— Тогава може би и нихорасите са ни видели?

— Не са.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде го знаеш?

— От самите тях. Те го казаха и аз го чух, защото ги подслушах. Ши Со беше заедно с нас. Той пазеше конете, докато Винету и аз се промъквахме към неприятеля. Сега се върнах с Ши Со, за да осведомя моите бели братя за положението на нещата и после да посетя червенокожите си братя. Винету остана там и продължава да наблюдава враговете. Много се радвам, че заварих тук моя брат Нитзас-ини и че не е необходимо да посещавам воините на навахите.

— И аз много се радвам след толкова дълга раздяла отново да видя моя брат Шетърхенд. Утре неприятелите ще ни паднат в ръцете.

— И аз мисля така, макар да знам, че мнението на моя брат се гради върху една лъжлива предпоставка.

— Поразяващата ръка се заблуждава. Аз мисля същото, което мисли и той.

— Невъзможно.

— Напротив. Нихорасите ще заварят лагера ни празен и ще тръгнат по дирите ни.

— На първо време нихорасите изобщо няма да се отправят към лагера ви, а ще нападнат нас. Те не подозират, че воините на навахите са изоставили бивака си.

— Уф! Нима моите бели братя ще бъдат нападнати?

— Да.

— Къде?

— Нихорасите са си въобразили, че ги следваме по петите, за да отидем при навахите и да ги предупредим. Затова са се установили на лагер край Зимната вода и замислят там да ни обградят.

— Край Зимната вода ли? Измислили са много умен план, защото няма друго място, което да е по-подходящо за нападение. Но моите братя няма да минат оттам, нали?

— Напротив, ще отидем право там.

— И ще се биете?

— Да. Но може би изобщо няма да се стигне до битка. Възможно е нихорасите да се предадат без каквато и да било съпротива.

— Уф! Как ли ще е възможно?

— Като воините на навахите ни помогнат. Мисля, че можем да разчитаме на тях!

— Щом пожелаеш, ще ви помогнем. Но ние мислехме да изчакаме неприятеля отвъд реката, при сегашния ни лагер.

— Не знам къде лагерувате в момента, обаче Зимната вода е много по-подходящо място за нашата цел.

— Моят брат е прав. Ще отидем с него при Зимната вода. Но как тогава ще заловим Краля на петрола и другите двама подли убийци?

— Искате да ги заловите? — попита Олд Шетърхенд и по лицето му се изписа лек израз на изненада, което иначе бе изключително голяма рядкост за този мъж.

— Да — отговори вождът.

— Но нали вие сте ги снабдили с пушки и муниции!

— Защото ни излъгаха.

— И безпрепятствено сте ги оставили да си отидат!

— Защото им бях дал думата си!

— А-а, сега вече се досещам! Ти още не си знаел, че Краля на петрола е убил двамата ти съгледвачи.

— Не, не го знаех.

— И си го научил едва от моите спътници?

— Така е.

— А сега искаш да ги преследваш, за да отмъстиш за смъртта на разузнавачите?

— Искам и трябва да отмъстя за тях, но не е необходимо да преследвам бледоликите, защото те ни следват по петите.

— Наистина ли? Странно! Би трябвало да се радват, че са се изплъзнали и от вас, и от нас!

Тогава се намеси Волф, като по лицето му се изписа извънредно доволен и самоуверен израз:

— Е, да, но ако чекът все още беше в ръцете им!

— Не се ли намира вече у тях?

— Не. Аз им го взех и го задържах.

— А-а! И как стана това?

Волф разказа случилото се и после добави:

— После взехме мерки да ги наблюдаваме какво вършат и така научихме, че са тръгнали по петите ни. За да бъдем по-сигурни, се канехме на разсъмване да изпратим двама съгледвачи срещу тях.

— Хмм! Това не е безопасно. Те тъй и тъй сами ще дойдат, а съгледвачите лесно могат да ги прогонят.

— Вярно е, и аз също бих се отказал от изпращането на разузнавачи — каза вождът, — но кога смяташ, че трябва да потеглим към Зимната вода?

— Щом се разсъмне.

— Тогава тримата все още няма да са тук. Сам виждаш, че се налага да оставим няколко души да ги наблюдават.

— Да, за съжаление. Бих предпочел самият аз да се нагърбя с тази задача, но от мен ще има нужда при Зимната вода. От Волф и от теб също. Значи нямаме друг избор. Трябва да оставим някой да ги следи. Но избери най-добрите, най-хитрите и най-надеждните си хора!

— Тъй ще направя. Няма защо да се тревожиш.

— Кажи им, че е по-добре да ги застрелят, отколкото да ги оставят да избягат. Мразя кръвопролитията, но тези убийци са като диви зверове. Ще се лепнат по петите ни и ако не се доберат пак до чека, заплашва ни кървавото им отмъщение. И още нещо — не виждам кантора. Къде е той?

— В моя лагер. Беше избягал оттук и се беше отдалечил доста надолу по реката. Там пееше и вдигаше страшен шум. Изпратих няколко воини да прекосят реката. Те го плениха и го доведоха в лагера ни.

— Какъв непредпазлив и непоправим човек! Действително трябва да бъде връзван!

— Прости му! Намерих ви благодарение на виковете му и на шума, който вдигаше.

— Това не е извинение за глупостта му. Вече неведнъж ни е вкарвал в беда.

— Разумът му не си е на мястото, където трябва да бъде.

— Но не е и там, където не би трябвало да бъде, защото за съжаление, изглежда, изобщо му липсва.

— Да наредя ли да го доведат?

— Да. Тъй като не може да разговаря с воините ти, ще вземе да направи още по-големи щуротии, отколкото ги върши тук.

Изпратиха един индианец да доведе кантора. Едва след това Олд Шетърхенд започна да разказва за днешното си приключение.

Нито от неговия остър поглед, нито от погледа на Винету се изплъзнало, че нихорасите, чиято диря следвали, постепенно преминали към значително по-бавно темпо на езда. Каква ли била причината?

Двамата прочути мъже нямаха навика да се допитват за съвет или мнение до другите, когато сами можеха да се доберат до верния извод. Ето защо не споделили наблюдението си с никого от спътниците си, дори го премълчали и пред Сам Хокинс. Само удвоили вниманието си и разбрали, че не са се излъгали.

— Какво ще каже моят брат Шетърхенд? — попитал Винету.

— Както изглежда, никак не бързат да догонят навахите — гласял отговорът.

— Моят брат мисли също като мен. Навярно са решили да отложат нападението си срещу навахите. В такъв случай става ясно на кого са хвърлили око.

— Естествено на нас.

— Да, но защо? Най-умното, което могат да направят, е незабавно да нападнат навахите — те нямат никакви точни сведения, защото едни от съгледвачите им са убити, а останалите са пленени.

— Нека моят брат Винету не забравя, че сме по петите им и имаме няколко много добри коня. С бърза и усилена езда поне неколцина от нас могат да ги заобиколят и изпреварят, за да предупредят навахите.

— Уф! — кимнал Винету. — Това ще е причината.

— Да, вероятно е така. Те искат да предотвратят този наш ход и да освободят своя тил. Като нищо може да се очаква на вожда им Мокаши да хрумне подобна мисъл. И сега яздят по-бавно, за да са сигурни, че ще ги наближим още повече, и когато намерят подходяща местност, няма да им се наложи дълго да ни чакат. Ако предположението ни е вярно, е необходимо само да поразмислим кое място в тази посока ще им се стори най-удобно за нападение. Нали моят червенокож брат Винету отлично познава местността?

— Моят брат също я знае.

— Тогава нека размислим!

— Уф! — възкликнал Винету не след дълго. — Има едно такова място, което ще достигнат още преди свечеряване.

— И аз се сещам за него. Имаш предвид Зимната вода, нали?

— Да. И ти ли?

— Също.

Наистина е странно колко често тези двама мъже са имали еднакви мисли и едни и същи чувства. И двамата едновременно се сетили за Зимната вода.

— Възможно е там да ни очакват — обадил се Олд Шетърхенд.

— Сигурен съм — съгласил се апачът.

— Нали не искаш да налетим право на пушките и ножовете им?

— Не.

— Тогава трябва да се уверим как стоят нещата.

— Налага се да изпратим някой да ги наблюдава.

— Кого?

— Моят брат Шетърхенд е по-предпазливият и по-разсъдливият от нас двамата.

— Не съм, това е моят брат Винету, чиито поглед и сетива са много по-изострени от моите.

— Олд Шетърхенд е по-силен от мен. Много по-добре може да противостои на всяка опасност.

— А ти си по-ловък и по-пъргав. Но защо се сравняваме така един с друг? Зимната вода е твърде опасно място, което на самотния съгледвач ще отнеме прекалено много време и ще му струва прекалено големи усилия. Би трябвало да отидат поне двама.

— Тогава и двамата ще яхнем конете.

— Добре. Тук могат да се лишат от нас, понеже, докато отсъстваме, едва ли ще ги застраши някаква опасност. Зад нашите хора няма неприятели, а пред тях ще яздим ние. Все някак ще се справим. Всъщност би трябвало да вземем още някой.

— Защо?

— В случай че нихорасите искат да нападнат нас, ние двамата сме напълно достатъчни. Но ако нямат такова намерение и въпреки всичко са решили да се насочат към навахите, ще се наложи да предупредим Нитзас-ини. А никой от нас двамата няма да има възможност да се заеме с тази задача.

— Така е.

— Следователно ще трябва да вземем и трети човек.

— Кого ще избере моят брат Шетърхенд?

— Предлагам Ши Со.

— Добре. Той е отличен ездач и познава местността не по-зле от нас. Никой друг от останалите не е запознат с нея. Значи ще вземем сина на вожда. Ще кажем ли на другите защо и къде отиваме?

— Не мисли ли моят брат Винету, че е по-добре да премълчим?

— Да, така е. Сред преселниците има и мъже, които не са герои, както и жени и деца, а на тях не бива предварително да се говори за опасности. Ако узнаят всичко в последния момент, пак няма да е късно.

Колкото бързо било взето това решение, толкова бързо го и привели в изпълнение. Само след броени минути тримата препуснали напред в галоп, докато другите продължили пътя си в същото бавно темпо.