Милан Райски
Вълча кръв (6)

Остарелият вредител

За да го издебна, налагаше се да ставам в полунощ и още преди три часа да се качвам на старата върба, където си бях сковал малко чакало. За да виждам по-добре, бях проредил клоните на върбата и сега седях скрит от погледите на животните на мястото, най-подходящо за ловни срещи из целия участък. Отдясно се е ширнала равна ливада, ограничена от тръстиките при канала, а на другата страна — от храстите на рядката гора. Зад гърба ми шуми млада тополова гора, а пред мен се простира пшеничена нива. Пшеницата ухае на хляб, но старият сръндак в нея навлиза само нощем, а сутрин се изтегля към полянките между ниските храсти. Затова съм насочил пушката си нататък и внимателно оглеждам храсталаците чак до канала, обрасъл с висока тръстика.

По посивелия небосвод все още мъждукат звезди, но бавно, незабелязано загубват своя блясък и изчезват в безкрайния гълъбовосив простор.

Първа от пойните птици се обажда чучулигата. Излетяла високо, подмамена от светлината, тя се спуска към земята, за да възвести раждането на новия ден със своята възторжена песен. След това отново набира височина, лети във висинето и изведнъж се спуска над мен, като излива водопад от весели звуци.

Поглеждам приклада на заредената пушка. Отнякъде безшумно прилетя сова и кацна в клоните на съседната върба. Ловко прочесва перата на гърдите си с яката човка, пърха с криле и вече се готви да запее, но ме забелязва, примигва няколко пъти с воднистите си очи, разперва криле и отлита да търси по-спокойно място около отводнителния канал. Там някъде каца във висока топола и тъжно, напевно се сбогува с кратката лятна нощ.

Имам още няколко минути за спокоен размисъл и наблюдения. Небосводът светлее, но тъмнината се спотайва под дърветата, обвива храстите, пълзи из ниските места в ливадата, та дори с бинокъла не мога да различа контурите на дебелите дънери, които са като спрели на едно място диви животни.

Да си призная, вече губех вяра, че ще успея да се справя с този предпазлив, хитър сръндак. Щях да бъда по-доволен, ако никога не бях го срещнал. Но как да не се срещнем, когато и двамата ходим по едни и същи пътеки из рядката гора.

Дълго време в участъка беше спокойно. Откъде дойде, не знам, но много бързо стана център на вниманието със своите пакости. Говореше се, че е минал границата. Разправяха, че миналата година оттатък неуспешно стреляли по него и го направили зъл. Но това бяха само приказки, напълно възможно беше да е израсъл и по тези места. Само така можеше да се обясни това, че успешно се скриваше и дълги дни не можех да открия и следите му. Не исках да си призная, но, изглежда, познаваше гората по-добре от мен. А колкото повече остаряваше, ставаше все по-своенравен и зъл.

Втора година вече прави из участъка каквото си иска. Преди това тук се срещаха два, а през лятото и четири сръндака. Но сега той царуваше сам. Хората го срещаха, когато най-малко очакваха среща с него. Описваха го като много едър, с дълги вилообразни рога, остри и изгладени като от кехлибар. Доколко описанието отговаряше на истината, не знам, но факт бе, че в участъка не остана нито един по-млад сръндак, а когато се разгонваха сърните, старият ставаше още по-жесток и отмъстителен.

Само през зимата ставаше друг. Около него се събираше голямо стадо. Водеше го предпазливо и опазваше почти всички животни до пролетта. Когато падаше малко сняг, завеждаше стадото в люцерновото поле, а нападаше ли повече, преминаваше канала и навлизаше в разораните блокове с цвекло. През студените нощи намираше удобни, предпазвани от вятъра леговища, а в борбата с лисиците нямаше равен на себе си.

На фона на белия сняг се виждаше отдалече, действително бе по-едър от другите, и когато стадото пасеше, той оставаше с високо вдигната глава — стоеше на пост. А когато цялото стадо почиваше, той се отделяше малко встрани, обикновено с една и съща сърна заедно с малкото сърненце.

През пролетта, когато набъбваха пъпките на върбите и свежата трева се показваше над земята, сърните се разпръскваха. Едни се връщаха по местата, където бяха прекарали миналата година, други си търсеха нови места, но всички майки еднакво грижливо подготвяха условия за живот на новото поколение.

Мъжкарите се оттегляха в най-затънтените места на гората и очукваха ликото от порасналите вече нови рога. Освободени от грижата за стадото, набираха сили за следващия сватбен период. А той идваше така бързо и неочаквано, както си отиваше пролетта. Едва се издигаха слънчогледите до човешки бой и из полето можеха да се видят млади сръндаци посред бял ден. Препускат след сърните в големи кръгове, скриват се с тях някъде из гъстата царевица и не след дълго излизат оттам успокоени, уморени, закрачили бавно из по-ниските жита.

През миналата година наблюдавах остарелия сръндак при гонитбата. Беше зъл и жесток и аз още тогава си обещах, че ако се наложи, няма да спя, но ще поваля този грубиян. Гоних го през целия сезон, но не ми се удаде втори случай да стрелям по него.

Тази година предварително бях проучил къде излиза сутрин и вечер на паша. Беше остарял и посивял, водеше със себе си неотлъчно своята сърна и малкото мъжко сърне с наболи рогца. Оставаше да изчакам до началото на сезона и да му видя сметката.

Щом започна ловният сезон, излязох с пушка към люцерновата нива. Тревата бе израсла до колене, ухаеше сладко на мед и роса. Седнах под един клонест бъзов храст, забодох пред себе си чатала, сложих шапката и върху нея пушката. Бях готов за дългоочакваната среща.

Утрото плахо пристъпваше из полето. С първите проблясъци на слънцето се обади кукувицата. Прелетя от съседната топола, кацна в клоните на стройната трепетлика и закука над пробуждащото се поле. Чучулигата побърза засрамена да се издигне във висините и оттам радостно зачурулика. Дълго летя над полето и пя, докато птичият хор не погълна нейното солово изпълнение в общата симфония на слънчевото утро. Някъде зад гърба ми тайнствено цвърчаха яребици; като суетни стопанки те предаваха една на друга нощните си преживявания.

Вече е време сърнешкото семейство да се покаже. Появяването им почти винаги е неочаквано, все едно че се намирам в театър. С разсъмването природната завеса се е вдигнала и аз дълго разглеждам сцената. Никъде следа от артистите. Неочаквано в средата на полянката се появява сърната, оглежда внимателно околността, души въздуха и, убедена, че няма никаква опасност, навежда глава към росната трева. Сигурно така ще стане и днес, но на мен ми се иска да видя как сърната предпазливо наднича от храстите. Колко е внимателна, преди да се покаже…

Някъде от акациите край пътя излетя сива врана. Понесе се над полето, като злобно грачеше. Сигурно неприятел се е приближил към гнездото й и тя иска да отдалечи опасността от малките си. Ще трябва някой ден да се огледам нататък. Но нека се справя с този сръндак, пък после ще има време да въвеждам ред в гората. Само че след първата врана излетя втора и също започна злостно да грачи. Това беше лошо. Сърните също разбират тревожното грачене на птиците и стават много по-бдителни. Едната от враните прелетя над бъзовия храст, може би искаше да кацне, но ме забеляза, из грачи и размаха големите си криле над люцерновото поле. Втората се присъедини към нея, двете направиха няколко кръга и се загубиха зад акациите. Огледах полето с далекогледа, но не открих нищо. Едва като го свалих от очите си, видях на около петдесетина крачки пред мен две пъстри кучета. Такива едни, малки и космати, на педя от земята, а са обезпокоили враните… Значи вече са измътили малките си и се страхуват за тях.

Кучетата стояха нерешително и ме гледаха, едното се завъртя и бързо се пъхна в храстите. Другото продължаваше да ме гледа. Няма какво повече да чакам, казах си аз, и вдигнах пушката. Изстрелът проехтя над полето, но кучето отскочи, излая и побягна след другаря си. Не го улучих. Тези дребосъци ще направят сума пакости в гората.

Бързо събрах нещата си и потеглих към селото. За мое нещастие след обяд комбайните окосиха люцерната и добре обмисленият ми план се провали.

Наложи се отново да тръгна наслуки из гората и да търся неочаквана среща със сръндака. Бях твърдо решил да не му позволя този сезон да остави потомство. И в гората, и по полянките имаше достатъчно паша. Младата сочна трева едва цъфтеше. Тук-там се виждаше детелина, а и листата на храстите не бяха още жилави. За какво му е на стария хитрец да излиза от гората и да рискува кожата си? Така си мислех аз и дни наред търсих следите му.

В едно утро, когато слънцето се бе вдигнало на две копрали над гората, го зърнах. За съжаление само го зърнах. Хрускаше за закуска върбови клонки на около десетина крачки от мен. Докато сваля пушката си, животното ме усети и със злостно блякане побягна. Огледах хубаво мястото и реших в клоните на върбата да си направя чакало. Щом идва тук, ще го чакам, поне веднъж и той ще сбърка.

Работата ми отне два дни, човек си мисли, че раз-два и чакалото ще бъде готово, но не излезе така. Най-напред донесох подходящи дъсчици, след това проредих върбата, сковах стълба от клоните и едва тогава пристъпих към направата на самото чакало. В клоните на тази върба прекарах най-малко петнайсет вечери. Но всичко беше напразно. Старият сръндак сякаш потъна вдън земя. Реших, че хитрецът се е преместил в слънчогледовия блок и изоставих чакалото.

В горния край на блока бе останала от миналата година купа слама, Мястото бе удобно и подходящо, освен това бе дошло времето на сърнешките сватби. Започнах всяка вечер да се качвам на върха на купена. Този път имах по-голям успех. Видях три пъти стария сръндак.

Веднъж призори той излезе от слънчогледа, огледа се и сведе глава да пасе. Сигурно му бе омръзнала еднообразната храна. За жалост беше на около половин километър и докато се колебаех дали да стрелям, или да се приближа, нещо го изплаши и хитрецът му с хитрец, бързо се скри в слънчогледовия блок.

А един след обяд го видях да гони млада сърна. Гонеше я упорито, с дълги скокове и наведена глава. Сърната беше една такава мъничка, нежна, едва двегодишна, бягаше с отворена муцунка. Догони я и злобно я захапа за шията. Сърната отново побягна, докато той пак я върна в слънчогледовия блок…

И още веднъж станах свидетел на неговата жестокост. От слънчогледа излезе едва надвечер. За стрелба и дума не можеше да става, беше твърде далече от купата слама. Мислех да сляза и да обиколя блока от другата страна. Но бе твърде късно, докато стигна, щеше да се стъмни, а и сръндакът едва ли щеше да ме чака. Примирих се с мисълта, че ще бъда само наблюдател и вдигнах бинокъла вместо пушката.

От слънчогледа след него излезе стара едра сърна. Няколко мига тя души въздуха и въртя големите си уши на всички страни и след това смирено наведе глава. Сръндакът не й обръщаше внимание, преструваше се, че пасе. Сърната тръгна с наведена глава към него, сякаш искаше за нещо да го помоли. Той я остави да се приближи, неочаквано наведе глава, скочи и я удари с рогата в левия хълбок. Сърната се търколи и докато се изправяше на колене, жестокият мъжкар още веднъж я блъсна силно с рогата си в ребрата. След това вдигна гордо глава, сякаш кой знае какъв звяр е победил, и се върна на своето място, огледа се и все едно, че нищо не се беше случило, сведе глава да пасе.

Сърната едва се надигна, постоя разкрачена нашироко, като гледаше към него тъжно и неразбиращо. Старият сръндак продължаваше да се преструва, че не я забелязва. Сърната отново се окуражи и бавно тръгна към него. Сръндакът злостно почна да рови с предните си крака, сведе глава и докато тя го гледаше учудено, отново я удари с рога в хълбока. Този път сърната се задържа на крака, това може би раздразни злобния старец, затова се засили и бухна с пълна сила животното в ребрата. Сърната отново падна, но жестокият сръндак не я остави, скочи върху тялото й с предните крака и започна да я тъпче…

Горката стара сърна с последни сили се надигна и побягна. Сръндакът се спусна да я преследва, но скоро се отказа. Старата сърна, прогонена от своя дългогодишен партньор, се скри в слънчогледовата нива, а злобният мъжкар стоя дълго с вдигната глава, взирайки се след нея в спускащата се тъмнина.

Така неусетно настъпи есента. Кратките топли дни на циганското лято се изнизаха като кехлибарени зърна от скъсана броеница и зимата някак бързо влезе в правата си. Аз се предадох, сезонът бе приключил, а на стадото беше нужен опитен водач. Ходех често да наблюдавам стадото. И отдалече откривах посивялото чело на водача. Той също гледаше към мен, но в очите му нямаше злоба.

Зимата беше студена, но сърнешкото стадо издържа без големи загуби. От глад не страдаше, а заради студа се събираха и топлеха в общи леговища. Старият мъжкар пак се отделяше и лягаше само с една сърна, която водеше малко.

Остаряваше, но бе все така предпазлив.

Напролет сърните една след друга напуснаха стадото, а старият мъжкар бързо разгони младите сръндаци. През май в участъка вече нямаше нито един освен него. Продължаваше да ходи с избраната сърна, а подрастващото сърне вече свеждаше към него малките си рогца.

Из селата се пръснаха приказки за злия омагьосан сръндак. Говореше се, че нападал старите баби, които събират сухи клони в гората. Някакъв мъж в кръчмата разправял, че го прогонил от гората, където отишъл да коси трева за зайците си. Не обръщах голямо внимание на приказките, но тези истории започнаха да ме дразнят.

Поради дългата зима ловният сезон бе открит едва през юли. На сърните, особено на младите, им бе необходимо време да заякнат, а малките трябваше да свикнат сами да се оправят в живота. Тогава често виждах стария сръндак. Пасеше между храстите или заставаше сред върбите край канала. Стоеше така дълго, не знаех дали чувствуваше, че е остарял, или просто беше сит, но рядко се случваше да изляза в гората, без да го открия.

Щом приключи дългият охранен период, срещнахме се още първия ден при чакалото. Слънцето беше още високо над хоризонта, а аз седях в своето чакало. Всичко бях подредил така, че да ми бъде под ръка. Далекогледа отдавна бях поставил на пушката, бинокълът висеше закачен на сухия клон отдясно на седалката. Позицията ми бе идеална, можех да стрелям еднакво добре и на двете страни, откъдето очаквах да се появи. Само дето от миналата година двете тополи пред мен бяха поизрасли и разпънали клони, та закриваха малко полянките, но какво да се прави, нямаше да изсека заради един сръндак цялата гора!

Сръндакът със своята сърна излизаше на паша като по часовник — от пет и половина до шест часа. Само че днес, сякаш знаеха за откриването на лова, не се показваха. Часовникът ми показваше вече шест и половина, стана седем часа, а старият сръндак никъде го нямаше. Поседях още половин час и, разстроен, събрах нещата си. Мислех си: докога ще се подиграва това животно с мене? Ще стана за смях сред ловците! … Недоволен от играта на случая, аз тромаво се спуснах по паянтовата стълба. Като стъпих на последното стъпало над земята, то изпращя и се счупи. Как да е запазих равновесие, но като погледнах напред, не можех да повярвам на очите си. Старият сръндак със сърната спокойно си пасяха под двете тополи. Кръв нахлу в главата ми и зашумя в слепоочията. С усилие на волята се овладях. Сръндакът все още не ме забелязваше.

Предпазливо, без шум, свалих пушката от рамото си. Задържах дъх и се премерих, но в този момент Сръндакът направи крачка и застана зад младата топола. Докато се изместя, той мина зад храста и едва го забелязвах…

Да бях слязъл с минута по-рано, щеше да бъде мой. Ядосвах се сам на себе си. Но все още играта не бе загубена. Важното беше, че не ме усети. Успокоявам се и предпазливо вървя след мъжкаря. Вятърът духа откъм него, все още имам шанс да го издебна…

Минавам до дигата на канала, спускам се от другата страна и вървя из тръстиката. Краката ми са мокри, но не обръщам внимание на нищо друго освен на стария сръндак. Вървя приведен и вдигам често-често глава. Най-после се приближавам към удобно място. Оглеждам се и виждам на около осемдесет метра тялото на животното. За сигурност поглеждам през бинокъла да не би да е сърната. Не, той е! Но вместо да се успокоя, топла вълна залива тялото ми. Свалям пушката и се премервам. Той стои, обърнал задницата си към мен, сякаш ми се присмива. Чакам да се обърне, а той спокойно отгризва листа ту отляво, ту отдясно и не се помръдва.

Опирам пушката до бялата кора на младата топола и чакам. Той все още стои на място. Постепенно се успокоявам. Вече е мой! Следя всяко негово движение през далекогледа на пушката. Ето — бавно прави крачка напред и се обръща. Само че сега храстите ми пречат. На куршума много не му трябва, и най-слабото препятствие го отклонява. А сръндакът става нещо неспокоен, постоянно се движи и скоро се загубва в храсталака.

Нищо, пак ще те намеря! Мълчаливо се заканвам и тръгвам след него. Докато напълно се стъмни, има още време, няма да ми избягаш. Стискам зъби и се старая да пристъпвам леко като котка. Правя няколко крачки, спирам се и оглеждам храстите. Този път не искам да пропусна шанса си. Вятърът духа все още срещу мен. Приближавам се до мястото, където за втори път ми се загуби из храстите. Отдясно растат тръстика и водни лилии, във водата не е влязъл. Вляво са върбите, а зад тях черен бъз. Вижда се краят на горичката, но сръндакът го няма никъде. Къде ли се скри дяволът? Неочаквано зад бъзовия храст нещо изпращя. Ето го! Но с два-три скока и ядно блякане животното изчезва във високата трева. По гласа му разбирам, че се е спрял наблизо и слухти. Пак ме измами дяволът! Прехапвам устни и по-скоро от инат, отколкото от някаква реална надежда, тръгвам след него. Бавно се приближавам зад бъзовия храст. Бавно пристъпвам към мястото, откъдето чух гласа му. Ако не е избягал, трябва да бъде някъде наблизо. Пристъпвам, цял съм слух и зрение…

Това, което последва, трая може би само един миг. За колебание нямаше време. На не повече от пет-шест крачки видях червеникавия гръб на животното. Главата му е наведена ниско в тревата, сръндакът спокойно пасе. Не може да бъде сърната, тялото е по-едро. Без да мисля повече, вдигам пушката и се премервам. Все пак, за да не направя грешка, чакам да вдигне глава. Ето, той вдига глава. Привечерната тишина е накъсана от изстрели и ехото. Гледам и не мога да повярвам на очите си. Сръндакът стои като вкаменен. Сякаш позира пред обектива на любител-фотограф. Но ето, че се вдига на задните крака и с високи скокове се загубва зад младите тополи.

Това е невъзможно. Вече го виждах паднал! Тичам към мястото, дето стоеше, търся следи от кръв. Не може да не съм улучил от такова близко разстояние!… Но кръв няма, само следи от задните копита дълбоко са се забили във влажната земя. Сред високата трева тялото му е оставило дълга тясна просека. Но напразно се оглеждам по тревата за капки кръв. Излизам от горичката и отново забелязвам силуета на сръндака в люцерновата нива. Поглеждам с бинокъла, той е! Жив и здрав, а аз не мога да проумея как е възможно това. Остава да повярвам на хорските приказки, че е омагьосан и че куршум не го лови!… Та нали аз най-добре го познавам! Но въпреки това стоя нерешително, загубил вяра, че ще успея да застрелям този стар мъжкар.

Не, отказвам се да го преследвам повече тази вечер. Страхувам се, че ако стрелям още веднъж и не улуча, напълно ще го прогоня от участъка. Дори нещо по-лошо, напълно ще загубя вяра в себе си и в пушката, а това е все едно да повярвам, че е омагьосан.

Утрото бавно се пробужда от сладката дрямка. Ранобудната кукувица кука от високата топола и се вслушва в гласа си. От храстите се чува накъсаното кряскане на фазани — мъжките се надпяват. Близо до върбата с чакалото изскача едър заек. Спира се, няколко мига оглежда полянката и след това започва да си мие грижливо с предни лапи лицето. По кората на старата върба почуква кълвач. Поглеждам в тази посока и застивам от изненада. Под клоните на върбата сред млечнобелите изпарения на утринната мъгла прозира силуетът на моя сръндак. Чувствувам как ме обзема треска. Но преди да затракат и зъбите ми, хващам пушката и се премервам. Сръндакът е склонил глава и спокойно си пасе. Насочвам кръста на мерника пет-шест сантиметра зад предната плешка. Сега ще видим дали си омагьосан! Леко натискам спусъка.

Из малката горичка стихва ехото на неочаквания изстрел. Старият мъжкар пада като подкосен във високата трева. Няколко мига чакам със заредена пушка, да не би да ме изненада. но около трупа му нищо не се помръдва. Обзет от нервна възбуда, бързо слизам от дървото и приближавам към мястото, дето остана да лежи.

Намирам го полегнал на хълбок, с изпънати крака, с изцъклено грамадно око. Опипвам тънките вилообразни рога и си мисля, колко ли хълбоци е надупчил!…

Все още не мога да повярвам, че всичко стана толкова лесно. След това свалям пушката от рамото си, откъсвам върбово клонче и го слагам в поотворената муцунка на животното. Измъчи ме ти, но може би затова трябва да ти отдам последна почит според всички ловни правила.

Стоя дълго със свалена шапка пред тялото на сръндака, който воюва с мен за живота си почти две години. Сега лежи достойно по мъжки, опънал се сред високата трева, а над него се накланят дългите стъбла на острицата, увенчани с нанизи от трептящи на слънцето капчици роса. Утрото е тихо, ведро и спокойно. В небосвода се издига чучулига и пее ода на слънчевия ден. А аз стоя и гледам тялото на едрия сръндак. Мисля си — дали бе необходима моята намеса. Изпитвам жал за красивото животно, но едновременно с това чувствувам някакво облекчение, не, не може да се нарече задоволство…