Милан Райски
Вълча кръв (20)

Сам под Дяволския връх

Не знам защо, но началникът на горскотехническия участък отказа да дойде с мен на варда под Дяволския връх. Усукваше, че имал да изготвя много документи, ведомости, отчети, пък и времето за плащане на работниците наближавало. Как ли не се преструвах, че самичък ми е неприятно да изляза, но хитрият Зрубец много добре ме разбираше. То хубаво е да прекараме седмицата заедно, но той изглежда знаеше, че не понасям горският да ме заведе в чакалото и да кимне с глава: „Хайде, ето го там, стреляй! …“

В такива случаи се чувствувам като в цирк. Все едно клоунът с дежурна усмивка предлага: „Заповядайте, гръмнете още веднъж, няма нищо страшно, животното е вързано, отдавна сме го приготвили за вас!“… А така, както ми предлага шефът на участъка, ще се чувствувам като бълха в топъл кожух. Или още по-точно — като плъх в пълно със зимнина мазе!…

Събрах всичко необходимо в раницата си. Прибавих парче шпеков салам, парче сланина и един хляб. За останалото — чай, кафе, захар, сол и други подправки — Зрубец казва, че ще намеря в хижата. Дърва за горене имало достатъчно, така че нищо нямало да ми липсва. Вдигнах раницата на гръб, пушката на рамо, далекогледа на гърдите и хайде покрай потока към върха…

Очаква ме една седмица отпуск в планината. Цяла година предварително се радвам на тези броени дни. Мечтая как по-добре да ги оползотворя сред красивата природа, насаме с дивите животни … Денят се познава от сутринта! Ако тази поговорка е вярна, то и аз ще имам късмет. Първият ден от отпуската ми е слънчев и ведър. В тази част на планината есента е красива и спокойна.

Вървя бавно, дишам чистия въздух, а слънцето позлатява върховете на дърветата и спуска снопове лъчи в пролуките чак до земята. Вятърът подухва тихо, нежно, като че ли само иска да поправи прическите на дърветата и храстите. Въздухът мирише на загниваща ланска шума, но полянките около потока са все още зелени и свежи. Само яворовите листа бързо жълтеят и тъкат около потока златисточервен килим. Красива е гората, обагрена с цветовете на есента. Листата падат по земята, а ловците тръгват по пътеките на дивите животни. Времето на еленовите сватби и двубои е в разгара си.

Ориентирам се по малкото поточе, което се влива в пълноводния поток. Повече от пет години не съм минавал по тези места, гората се е променила, дърветата са израснали. А в коритото на поточето сякаш не тече вода, а нещо лъскаво и гъвкаво ласкае скалите и безшумно се плъзга надолу.

Млада пъстърва изскача от водата, за да улови дребна мушица. Опашката й разсича повърхността като с остър нож и миг след това рибата се гмурка обратно във вирчето. Между лесковите дървета около потока расте буйна папрат. На по-влажните места са израсли подбел и лопух с големи листа. Пътечката едва се забелязва сред буйната растителност. Високо над гората ехти гласът на сокол, а в храстите около мен писукат дроздове. Ето един излита пред мен и каца в короната на старата бреза. Но и там не се чувствува сигурен и бързо полита над гъстата гора…

По тази пътечка отдавна никой не е минавал и на места тя е обрасла с мека трева. През лятото хората нямат работа насам. За екскурзии е далече, теренът е силно пресечен, а сеч в тази част на гората не се разрешава. Това е добре, иначе цялата красота наоколо ще загине. Каква сила има във вековните дървета! От двете страни на поточето се издига гъста сенчеста гора. На някого би му се сторило, че е мъртва, без жива душа, но не е така. Гората е жива, тиха и скромна — познавам магията на вечния й живот. Само онзи, който живее в гората, усеща нейния пулс в шума на вятъра, в мириса на загниващите листа, в рева на елена и в полета на бекаса. Плахата птица прелита бързо между дърветата, отдолу крилете и тялото й сребреят, а отгоре се сливат с окраската на околните дървета и храсти.

Очаква ме поне четиричасово изкачване към върха. Но не бързам да стигна. До свечеряване има много време. Достатъчно е преди мръкване да стигна до хижата под Дяволския връх. Ще си приготвя скромна вечеря, а след това ще поседна на прага и ще слушам рева на елените. През прохладните нощи едрите животни не спят, кръстосват нашир и надлъж планината и водят сурови битки заради кошутите.

Пред мен са седем дни и нощи. Само ако дяволът се забърка, може да ми попречи да застрелям елен. Към Дяволския връх е спокойно, рядко идват ловци. За мое щастие тук не е възможно да се изкачат с колите си, а днешните модерни авджии много не обичат да ходят пеша. Кладенчето е далеко от хижата. С две кофи човек отива и се връща за половин час. Но колко ли вода му трябва на ловеца? Не съм дошъл тук да се къпя, а бръсненето също не е задължително. За да си измия очите сутрин, са достатъчни две шепи вода. Но за какво утро говоря? Нали още по тъмно ще излизам на среща с елените. За всеки случай ще оставям ключа на гредата в дърварника, така ми нареди Зрубец. А после, без много да гледам часовника — хайде в гората! Денят вече е къс, по слънцето лесно се познава кога е обяд, а за вечеря елените сами ще ме събуждат с гърлен мощен рев.

Вървя вече час, а може би два, но не чувствувам умора. Краката ме носят леко, само дето гърбът ми е мокър. Отдавна не съм ходил толкова време пеша, отвикнал съм. Е, какво пък, няма да премина планината на един дъх. Свалям раницата и посядам на повалено от бурите дърво. Запалвам си цигара и гледам нагоре, право пред себе си. Човек в гората трябва да умее да гледа. Сега е трудно да се чете по следите. Разбира се, могат да се различат отпечатъците от елен и кошута, но по-трудно е да се определи кога са минали, спокойно ли са вървели или са бягали…

На тази височина поточето вече бълбука игриво по скалите, бърза надолу да се успокои от лудия си бяг. Какво го гони? Не са ли това вечната сила на дивата гора и безкрайният кръговрат на живота? … Не зная, за гората може много да се говори. Нейната сила и ползата от нея познава само онзи, на когото дълго е липсвала…

По стръмното сечище от другата страна на потока нещо се червенее. Поглеждам с далекогледа си — млад сръндак със слабо развити рога се мотае из храстите и спира на около трийсет крачки от мен. Встрани от него игриво подскача сърне, а майка му върти ушите си на всички страни като радари. Сръндакът нещо се тревожи. Вятърът духа откъм мен, затова животното е вдигнало високо глава, души въздуха и стои като вкаменено. Ето че ме забелязва. Няколко пъти избляка разсърдено и последван от сърната с малкото, се загуби надолу в гъстата гора. Отново настъпва тишина и на мен ми се струва, че всъщност не съм видял сърнешко семейство, а просто ми се е присънило в кратката дрямка.

Слънцето клони към залез, ставам и продължавам пътя си към хижата. Пътеката едва се забелязва, постепенно губя представа за времето и бавно ме обзема подтискаща несигурност дали вървя в правилна посока.

Не съм ли отминал вече разклонението, откъдето трябваше да тръгна вляво… Не, не съм забелязал нищо. Би трябвало да съм на прав път. Само че преди пет години тук растеше млада смърчова гора, през която не можеше изобщо да се мине, а сега дърветата са високи, проредени и между тях се вижда сечището, през което се минава за хижата. Не, не съм сбъркал пътя. Не съм пиян, че да отмина разклонението. Ако на самотен човек му се случеше тук да падне и да си счупи крак, може да бъде отписан от живота. Кой знае след колко време ще открият оглозганите му кости…

Един ястреб чертае високо над гората правилни кръгове, сякаш преподава на малките си геометрия. Носи се из редкия въздух като негова съставна част и за него сякаш не важат законите на земното притегляне. Лети и ме оглежда подозрително отгоре — не е свикнал да вижда хора по тези места.

Сенките на дърветата се удължават и пътечката вече съвсем не личи. За всеки случай вървя все успоредно с поточето. Ако не намеря хижата, по водата ще мога да се върна през нощта в селото. Много високо над планината забръмча самолет. След малко го забелязах — лети бавно, дребен е като ястреба, но не кръжи, а напредва бавно на изток към някой голям град. Едва там ще направи кръг и ще се спусне по бетонната писта на летището … Пак от другата страна на поточето в лещака нещо подскочи. Дали не е мечка? Едва ли!… По-скоро ще е пак някой самотен сръндак. Но в тази част на гората се срещат и мечки. При това не само по една-две. Бащата на Зрубец, дето е работил четирийсет години в горското стопанство, разказва снощи за тях до късно след полунощ.

Веднъж се приближил до бърлогата на мечка. Покачил се на скалата, надникнал предпазливо вътре и гледа — старата мечка спи в топлата хралупа. Горският направил снежна топка и прас! — улучил мечката. Но тя само замъркала, разтърсила глава и продължила да спи. Хвърлил още две топки горският и изглежда с последната улучил мечката на по-чувствително място, та огромното животно скочило и изревало така, че чак скалата потреперала. После се понесло надолу по склона и изпочупило дърветата наоколо като кибритени клечки.

Друг път ловували с кучета. Мечката изскочила от скалите, свила по страничната пътечка и срещнала самотен овчар. Тя го уловила с предните си лапи, здравата го раздрусала и блъснала встрани от пътя си. Повече от час свестявали изплашения до смърт човек. Бащата на Зрубец разказваше надълго и нашироко такива истории и винаги завършваше с думите: „Какво пък, мечката понякога има повече разум в главата си от човека!“ …

След това си спомняше за друг случай и пак започваше да разказва с увлечение.

Веднъж получили разрешение да застрелят мечка-стръвница. Тя правела много поразии сред стадата в планината. Разкъсвала животните, без да прави разлика между диви и питомни. Приготвили й плячка и много нощи чакали в засада, но мечката все не идвала. Отчаяли се и на много места поставили капани. В един от тях стръвницата се хванала. Като разбрала, че няма да се отърве от прегръдката на желязото, сама прегризала лапата си и заедно с капана я захвърлила на пътеката.

Минало дълго време. Веднъж горският служител вървял из гората и неочаквано видял, че мечката подскача около пътеката, дето захвърлила капана с лапата си, и души по земята — търсела своята лапа. Вкаменил се горският на мястото си, но стръвницата не го забелязала, заета с издирването на лапата. Разбира се, не намерила нищо. Ловците отнесли лапата заедно със скобата в селото. Тогава мечката се приближила до дървото, където бил поставен капанът, и яростно изтръгнала из корен младия смърч. Захвърлила дървото встрани, изревала страшно и тръгнала през гората на три крака… „Наистина в главата на мечката има разум!“, потрети горският и се зае да разказва друга история, преди да ни пожелае лека нощ…

Вървял веднъж през гъста млада гора. Неочаквано съвсем близо пред него се изправила на задните си лапи грамадна мечка. Пушката била на рамото му, а в лицето си чувствувал горещия дъх на животното. От страх ли, от отчаяние ли, той вдигнал ръка и зашлевил два шамара на мечката. От изненада животното стояло като вкаменено и изведнъж се обърнало и хукнало през младите смърчове, като направило след себе си просека, широка един метър…

Този случай, макар уж последен, извика в паметта на горския още един, вече наистина последен…

Излязъл веднъж от гората в края на сечището и гледа — на крайното дърво се покатерила мечка. Стъпила на най-долния клон, хитрата Мецана обирала отгоре узрелите малини, без да се драска в малинака. С едната лапа се придържала, а с другата обирала сочните плодове. Бащата на Зрубец опрял пушката си в чатала на млад смърч, премерил се хубаво и ба-ам!… Улучил клона, на който стояла хитрата Мецана. Животното паднало в средата на малинака. Веднага обаче се изправило на крака и хукнало да бяга надолу из сечището като пияно, а горският се превивал от смях, доволен от сполучливата шега.

Кой знае дали историите на стария горски служител бяха правдиви или измислени. В тази част на планината мечки се срещат често дори днес, след толкова години. Мечката наистина избягва срещи с човека, но не бива да се забравя, че фантазията на хората, прекарали живота си в гората, е богата и че те понякога сами забравят кое са преживели наистина и кое са си измислили през дългите скучни часове…

И на мен ми се иска да срещна мечка, която да ме нападне като на шега, и аз да я застрелям, но дали ще ми повярват, че съм действувал в самоотбрана — това е друг въпрос…

До настъпването на тъмнината не остава много време. А аз все още не съм открил отклонението на пътечката.

Слънцето е виснало като огромен портокал над върховете на смърчовете. Гората е тиха и под короните вече тъмнее. Склоновете вляво все още са осветени от слънчевите лъчи, а тези отдясно потъват в здрач. В загретия въздух бръмчат сърдито оси — зимата ще бъде дълга и студена. Лек ветрец разклаща клоните на дърветата. Вървя из гората и се чувствувам едновременно чужд на дивата гора и частица от нея, която се движи насам-натам, търси своето място и само сред планината се чувствува най-добре.

Някъде нагоре в сечището изрева самотен елен. Спирам се под клонест явор, опирам раницата си на дънера и слушам. От дървото тихо пада лист след лист. Те летят бавно, полюшвани от вятъра, спираловидно се спускат и застилат земята с цветен килим. До настъпването на нощта може би има най-много час, но аз съм спокоен. Вече открих, че не съм сбъркал пътя. Пред мен е скалата, на която обядвахме с горския преди пет години. Дърветата около нея са израсли, камъкът е покрит с мъх, но формата си не е променил…

Тръгвам по отклонението от главната пътечка към върха. Последните слънчеви лъчи светят вече в гърба ми. След малко пресичам най-високото сечище. То е обрасло цялото с малинови храсти. Оттук през долчинката — право нагоре, и ще стигна при кладенчето. Там ще почина, ще пийна водица и след малко ще отворя вратата на хижата. Няма да нощувам под открито небе в гората. А ще изляза с пушката чак утре вечер…

Неочаквано в края на сечището пак изрева самотен елен. Ревът беше мощен, предизвикателен, кръвта в тялото ми закипя. Останах на място като закован. Всички сетива в мен се наостриха. Умората от дългия път изчезна, бързо свалих пушката си от рамото, приклекнах зад едно повалено дърво и зачаках. Еленът отново изрева силно със самочувствие и готовност за бой.

От долния край на сечището се чу отговор. Вторият бързаше да каже: „И аз съм тук, също съм силен, вече навлизам в твоя район, не се страхувам от теб!“…

Плодовете на малините кърваво блестят, осветени от лъчите на залязващото слънце. Бодливите храсти изглеждат като мек, къдрав килим, преплетен със златната сърма на слънчевите лъчи. Въздухът над сечището трепти, а аз очаквам с нетърпение срещата на двата елена.

Три кошути и две малки еленчета се появяват в средата на сечището, сякаш невидим магьосник замахна с магическа пръчка. Едва след тях с бавна достолепна крачка пристъпва „Той“… А от долната част на сечището отново се чува рев. Няколко мига по-късно се показва и вторият елен. Двете животни са едри и мощни, със силни рога и кипяща кръв…

Вече се изправят един срещу друг. Кошутите и еленчетата се преструват, че безучастно пасат, само от време на време повдигат глави и гледат с умните си очи двата елена. Двамата съперници навеждат глави. От очите им сякаш проблясват светкавици, които разпалват и моята кръв.

Рогата удариха в рога. Животът за двете животни се стесни в средата на сечището. Мускулите им са опънати до скъсване, във вените им бушува гореща кръв. Шиите отново се изпъват, телата се напрягат като струни и следва нов удар. Удар отпред, удар отстрани, удар отгоре, удар отдолу. От гърдите им се чуват гърлени стонове, но жестокият бой продължава. Все още не може да се каже кой ще победи…

Слънцето вече се скрива зад гребена на планината. Светлината в широкото сечище бързо намалява. Премервам се в тялото на елена, който ми се струва по-стар и по-слаб. Търся сърцето на този, който е осъден от природата да загине. Не, законът на дивата гора не е несправедлив и жесток. Така трябва да бъде, за да се запази родът и новото поколение да израсне толкова силно, колкото най-силният от днешното. Рогата се удрят и сплитат за последен път. Кошутата и еленчетата вече не пасат, а наблюдават жестоката борба. Кръстчето на далекогледната мушка се заковава на една длан зад предната плешка. Почти без желание, механично натискам спусъка. Последният рев на уцеленото животно е заглушен от силния гърмеж. По-старият елен подгъва колене и пада напред. По-младият гледа учудено. Той не може да разбере как така изведнъж противникът му падна пред него. Заслепен от борбата, вече вдига глава и иска победоносно да изреве, но едрата кошута скача и повежда стадото към дола — усетила е миризма на барут. В средата на сечището остават само двата елена. Единият лежи, кръвта му изтича, а по-младият стои в недоумение над него.

Чувствувам как ме облива задушаваща топлина. Гърлото ми е пресъхнало от вълнение, а не изпитвам никаква радост от успеха. Младият дванайсетак се впуска в лек тръс след стадото. След малко сечището стихва. Около мен отново се чува неприятното бръмчене на осите. В средата на сечището лежи едър елен и животът му угасва, както угасва хубавият есенен ден. Над ниските храсти стърчат внушителните рога на стария дванайсетак. Но новият трофей не ме радва, не мога да си обясня защо.

Запалвам втора цигара с тръпнещи ръце. След малко от задния си джоб изваждам остър нож и отрязвам главата на животното. Поставям върху тялото празната гилза. Мирисът на барут ще държи на разстояние поне за една нощ хищниците…

Вдигам тежката глава на елена и чувствувам как умората ляга върху плещите ми. Вървя бавно към хижата. Отдалече виждам червената стряха на сградата, но не изпитвам особена радост. Приближавам се и откривам, че тук всичко си е така, както го оставих преди пет години. От другата страна на гората отново се чува рев на елен, но този път това не предизвиква в мен никакви емоции. Поставям главата с широките разклонени рога пред входа до дърварника. Поглеждам някак гузно в двете големи очи, от които допреди малко искряха пламъците на живота.

Нима дойдох само за това? … Ловната страст ми се струва жестока, за момент съжалявам, но от дола отново се чува рев на елен. Може би двама нови съперници вече стоят един срещу друг. Ето, сега ще чуя тъпия удар на рогата… Животът в гората продължава…

Вземам ключа и отварям хижата. Но не се задържам дълго вътре. Излизам и спирам, при главата на елена чувам рева на неговите събратя и си мисля: „Имаме ли право да се месим в живота на дивите животни?“ …