Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Никола Кесаровски. Петият закон. Фантастични разкази и новели

Първо издание

Биб. Фантастика №25.

Рецензенти: Любен Дилов, Агоп Мелконян

Редактор: Елена Коларова

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Асен Баръмов

Художник: Христо БРАЙКОВ

Българска. Изд. № 882.

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Тираж: 40 115. Страници: 178. Цена: 0,53 лв.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1983

Печат: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново.

История

  1. — Корекция

1. Роботът не може да причини вреда на човека или със своето бездействие да допусне на човека да бъде причинена вреда.

2. Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите на човека, освен ако тези заповеди не противоречат на Първия закон.

3. Роботът е длъжен да се грижи за своята безопасност, доколкото това не противоречи на Първия и на Втория закон.

Айзък Азимов

4. Роботът е длъжен при всички обстоятелства да се легитимира като робот.

Любен Дилов

Убийството
(по разказа на баща ми)

Междуградският аеробус се спусна върху изкуствената трева, огромен и бял като преспа. Ескалаторът протегна стълбичката си и понесе първия пътник към хеликоптерната площадка. Беше дребничък мъж без никакъв багаж, без ръчна чанта дори. Нещо фанатично, една особена острота и скованост се долавяха в него. Той енергично се доближи до перилата откъм западната страна и се загледа в скупченото зад езерото градче. Над него в този час струеше залезът. Слънчевата пътека изтъняваше и златно докосваше брега. Мъжът гледаше натам и предчувствие за нещо хубаво стопли и погледа, и движенията му. Долу се точеха изостаналите пътници. Но той не ги забелязваше. После се качи в хеликоптера. Последен.

Веднага отвори книга, джобен формат. Унесено прелистваше страниците, поглеждаше тук-таме, погалваше ги, търсеше нещо по редовете и бързо го намираше. Види се, знаеше книгата наизуст. Красивата гледка на езерото долу и градчето отпред не отклониха погледа му нито за миг. Затвори книгата чак когато хеликоптерът кацна върху покрива на хотела.

На другия ден същият този човек седеше в най-укрепената килия на местния затвор. А няколко етажа под него се придвижваха първите работи по следствието за убийството, което той беше извършил предната вечер.

Убитият се оказа не кой да е, а Скот Мърфи — млад, седемнайсетгодишен писател, който с третия си бестселър, публикуван преди месец, бе станал най-четеният жив писател у нас. Жив до вчера. Модерната техника за часове превеждаше и бълваше книгите му в многонулеви тиражи. Той бе успял да се отскубне, временно, от беса на поклоннички и журналисти и да се потули в това затънтено градче. Бързаше поне да преполови новата си книга. После още едно укриване за седмица-две…

Ала пръв го откри убиецът му.

Скот Мърфи вечеряше. Допиваше кафето си, подсладено с мъничко захар и огромна доза наслада от удобствата на инкогнитото: насладата да бъдеш неизвестен и незабелязан, която можеш да почувствуваш истински само ако до преди година си мечтал за слава, внезапно си я получил, но скоро след това тя ти е дошла до гуша, опротивяла с принудата да бъдеш не точно ти, а самият той — нашумелият, всеизвестният… Изпитателно се загледа в появилия се пред бара мъж с напрегната походка на преследван или на преследващ. Затърси по-добро сравнение… Любопитството му обаче премина в тревога, когато онзи се насочи право към него и застана точно като за рапорт.

— Господине, вие сте любимият ми писател! Позволете ми да ви поздравя и прегърна.!

Сграбчи ръката му и театрално я стисна. Придърпа го нагоре. Смутено и с досада Скот Мърфи се изправи. Последва импулсивна прегръдка, силна, желязна, чупеща гръдния ми кош. Успя да издаде само дълбок чезнещ вик и главата му клюмна. Увисна безжизнен в ръцете на непознатия.

— Стой! Какво става там?! Но той го уби! — се разнесоха гласове.

Млада жена от съседната маса гледаше с немигащи очи и се силеше да преглътне. Появи се полиция.

Една явна и несвойствена умора в очите на следователя подсказваше за невероятната бъркотия в мислите му. Спокоен и уравновесен човек, сега той нервничеше. Очакваше първите справки и единствено към тях препращаше разстроената си надежда. След три-четири месеца излизаше в пенсия и това дело — негов финален спринт! — съвсем не беше без значение за някои детайли на бъдещето му. А каквото знаеше дотук, прилягаше повече за начало на криминален разказ, отколкото за реално следствено дело!

И за кой ли път вече си го преповтаряше:

Писателят бе убит в ресторанта на представителния хотел на градчето. Пред цял салон посетители!

Начинът на убийството? — Удивителен! Чрез прегръдка!

Мотиви? — Неизвестни. Нещо повече — убиецът не само не оказа съпротива при задържането, ами нагло изигра ролята на потресен от собственото си деяние човек!…

Минутите се изнизваха и следователят се чувствуваше все по-неуютно. Заусеща пристягащия допир на презрамката на потника, неподозираната твърдост на старите си, удобни обувки. Погалваше с увяхнал поглед електронното устройство, което трябваше да отпечата заявените справки. Насила се задържаше до прозореца. Опитваше да се отмори както обикновено с представата за света през очите на птица, свряна в трепкащата грамада на тополата отпред. Но вместо това барабанеше по перваза или стъклото. Докато отведнъж, осъзнал слепотата на надхвърлилата основанието си нервност, той се разсмя неудържимо.

— Боже господи, как беше… Да! „В района на Бермудския триъгълник е изчезнала безследно летяща чиния със снежен човек и лехненското чудовище на борда!“… Просто, ясно и неразбрано…

Раздразнението му, самонавилото се до отказ раздразнение, се обърна в любопитство.

Смъртта настъпила веднага. От счупване на гръбначния стълб. Други наранявания: строшена лява надлакътна кост и всички ребра. Всички! А писателят бил много здрав физически, набит и жизнен. Заклет спортист, с афинитет към силовите спортове. Това налагаше определен извод за физическата свръхсила на убиеца. На който извод пак невзрачната му външност би се изсмяла с пародиен възторг!… Защото убиецът бе хилав, метър и петдесет и пет сантиметра. И вирнатият му учуден нос даже декларираше една откровена неориентираност на самочувствието.

Откъм терминала се разнесе гонг — тих и мелодичен. Следователят улови края на тясната хартиена лента с отпечатващата се все още на нея информация за медицинското освидетелствуване на убиеца и миг след това мургавото му южняшко лице побледня. Той изпусна лентата. Погледна без нужда към вратата.

УБИЕЦЪТ БЕ РОБОТ!

Робот-убиец! Случило се беше невъзможното…

Следователят комай препускаше из кабинета — лавинната галиматия от мисли го облада и физически.

Странно! Немислимо!… И не толкова, че е убит нашумелият писател. Не толкова дори, че е убит от робот. Защото, действително, не са малко вече случаите, когато неволно, при особени обстоятелства, роботи са убивали хора. Наскоро в пристанището робот падна върху човек, премаза го!… В случилото се вчера обаче имаше нещо по-сериозно! Нещо несравнимо по-сериозно и по-ужасно от самия акт на насилствената смърт:

НА ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ РАЗПИТ УБИЕЦЪТ НЕ БЕ ДЕКЛАРИРАЛ, ЧЕ Е РОБОТ!

Иначе казано, появил се беше робот, който не се легитимираше като робот. Прецеденти на нарушения, все при нещастни случаи, на първите три закона на роботиката има, но това е първото нарушение на Четвъртия закон! Нарушение, абсолютно невъзможно според технологията на роботопроизводството.

Абсолютно невъзможно, но се бе случило!

А ако и други нелегитимиращи се роботи бродят между хората?!

Последното следователят произнесе на глас.

Малко след това нареди да се подсили охраната и извика робота на втори разпит.

Андроидът бавно, мудно влезе в кабинета, потънал в себе си и с израз на мирова скръб. Покорно и в крайна обърканост се доближи до голямото голо бюро. Вдигна очи, но не издържа погледа на следователя. Простодушно, с призив да му вярват, което личеше и в начина, по който приповдигна книгата джобен формат, заговори:

— Исках да поздравя любимия си писател… Бях щастлив, когато го прегърнах… Това, че умря… е голямо нещастие за мен! Много по-голямо, отколкото можете да си представите!

Нищо ново. Същото бе казал и първия път. Със същите думи. Със същия вяло-безстрастен тон на изпаднал в дълбока депресия човек.

Следователят с видимо усилие на волята си се сдържа да не изкрещи това, което безмълвно крещяха вече и очите, и лицето му. Овладя се, направи тежка крачка към терминала, откъсна висящата хартиена лента с медицинската експертиза. Още една тежка крачка и с остър жест поднесе лентата към очите на андроида, който, вече съвсем объркан, зачете. Едната му ръка се повдигна и застина на половината път до лентата. Очите му, уплашени съвсем по човешки, и те сякаш изумено пошепнаха заедно с устата:

— А че съм… робот… не знаех…

„Невероятно, какво е това?! Роботът не знае, че е робот!!! Формено безумие! Ако е недодялана мечешка шега, време е да свърши!… Ако е сън, време е да се събудя!… А ако не е! Е, тогава този абсурд трябва да докаже правото си на реалност! Трябва да се представи и обоснове!… Само като си помисли човек, роботът да не знае, че е робот… Ако е така, той не е и подозирал за силата си и го е… Смачкал го е като дете, което смачква врабче в нежността си…

А ако наистина и други такива роботи бродят сред нас?! И как да не настръхнеш, като гледаш едрата фигура на полицая и стигащия до рамото му андроид. Сила и слабост, застанали редом и дигизирани всяка в своята противоположност. Невъобразимо! След като си представя, че роботи управляват цялата производствена дейност на земята! И само производствената ли? Всичко управляват! Цялата ни цивилизация се е отпуснала в пластмасово-металните им ръце. А те, ТЕ НЕ ЗНАЯТ, ЧЕ СА РОБОТИ! По дяволите, та това и във филмите не го е имало!… И какво може да последва? Страшно е да се помисли… Но в същност, не съм аз този, който трябва да прецени.“

Следователят седна пред пулта на терминала. След минута цялата система от роботопроизводители и роботопотребители бе алармирана за наличието на нелегитимиращ се робот-андроид от серията „БИО-3“.

Баща ми замълча. Няколко пъти отпи от кристалната чаша. Разклати я, ледът в нея прозвънне, отпие и неотстъпно гледа все точно там, където най-няма нищо за гледане — в тревата на метър-два пред себе си. Дори не в тихо течащата край нас река. Но без всякакво значение беше къде точно гледа, защото положително виждаше съвършено други неща.

… Спомням си сега тази последна моя среща с баща ми и дългия ни разговор, който тук се опитвам да подредя. Седя в огромното плетено кресло пред пустеещото му вече ранчо, гледам облаците, задрямвам, пробуждам се, пак задрямвам. Нищо не ми се прави, пуснал съм времето да тече край мен. Пристигнах неочаквано и за самия себе си, не бях стъпвал тук от погребението му. По един много сложен остапбендеровски начин успях да открадна почти цяло денонощие от сгъстената си програма. Прищявка ли беше това? От онези, които те карат да си прахосваш времето напук, когато си най-зает? Своеобразните стачки на личността срещу плътния и агресивен обръч на задължения, срещи, неотложни дела? Пристигнах в Лейк Констънс, дълго се размотавах из къщата, където баща ми преживя последните си години. Ходих на гроба му. И до Южния завой ходих.

През цялото време ми беше трудно да се освободя от чувството, че баща ми е нейде край мен, улисан в ежедневието си — кривнал встрани стрък на живия плет ще откърши, загледан към запад нещо за времето ще промърмори, кучето ще смъмри и после ще го погали зад ушите… Усещах дима от лулата му даже, макар че бяха минали толкова много години.

За последен път го видях точно седмица преди смъртта му. Беше на осемдесет и шест. А вече имаше и вид на толкова! Винаги невероятно младолик, даваха му петнайсет-двайсет години по-малко. Беше изпил с приятелите си не една и две бутилки, спечелени от басове за неговата възраст с нищо неподозиращи наивници в по-отдалечените кръчми. Но когато навърши осемдесет и почина майка ми, всяка следваща година започна да го състарява колкото пет! Никога не бях допускал, че е възможно смъртта на един от съпрузите да се отрази така силно на другия! Още повече, че не бе личало да има някаква особена привързаност между двамата. Баща ми беше сух и корав човек и от каквото и друго тесто да беше майка ми, едва ли би успяла докрай да балансира ръбестия му характер. Особено след неговото последно следствено дело — тема табу в нашето семейство! — и последвалото му пенсиониране, когато той вече и сам със себе си не можеше да живее в сговор. Но ето, че щом тя почина, за пет-шест години само този челичен мъж спешно изравни своя външен вид с календарното число на годините си. Как щеше да продължи — не знаех, но бясното темпо на остаряване ме притесняваше. И това именно притеснение, а не привързаност — такава никога не е съществувала, не съществува и днес между членовете на нашата фамилия — беше главната причина да спохождам стария от време на време.

Сега, излегнат в креслото пред осиротялото ранчо и опитващ се да подредя последния ни разговор, искам да спомена за три изречения, които моят баща беше издумал бавно и съдбовно цели двадесет и шест години преди това. И не че беше чак такъв скъперник на думите, та да помня, в коя година кое изречение е произнесъл, а защото тези три изречения съдържаха една много странна и не по-малко далновидна мисъл.

По онова време баща ми излезе в пенсия. Той, нашумелият в целия щат криминален следовател излезе в пенсия ненадейно за всички нас веднага след приключването на най-неуспешното следствие в инак завидната му кариера! Следствие, което бе водил, но не бе успял да доведе до край. Бяхме озадачени, чувствувахме, че се е случило нещо, опитвахме се да разберем. Но той не само че никога не заговори за това следствие, но и по никакъв начин не желаеше да му го припомнят.

Аз завърших специализацията си по психологическите науки и бях пред избора на по-нататъшния си път. Имах няколко много изгодни, примамливи и перспективни предложения, и то от водещи фирми. Скромността си е скромност, но според данните, които бях показал в областта на науката, и аз също бях един също така много изгоден, примамлив и перспективен обект за сделка. Знаеха го и фирмите, и аз го знаех, знаеше го и професорът ми. Размислях, претеглях плюсовете и минусите. А те бяха необозрими. Зад всеки плюс се криеше уловка, зад всеки минус прозираше добра компенсация — било то в долари или в някаква друга съблазнителна за всеки млад учен форма на свобода. Давах си сметка, че, така или иначе, сега аз продавах себе си и щом това не може да се избегне, то трябва да стане поне по най-изгодния за мен начин. Ваканцията преди последните си изпити прекарах в Лейк Констънс. И тогава именно баща ми произнесе трите паметни за мен изречения, които на всичко отгоре бяха свързани със загадъчното му последно следствие. Три изречения, с които наистина не ми каза почти нищо за същността на самото следствие! Но с тях той определи моя предстоящ избор, а чрез него и цялото ми бъдеще. Ето ги тези три изречения, които няма да забравя никога:

„Сине, ти си интелигентно момче и искам да те попитам слушал ли си някога симфония без фа-диез. или пък да си композирал случайно такава?… Подобна симфония ме накараха да напиша при последното ми следствие… Доколкото виждам как вървят нещата и доколкото схващам как ще продължат те. смятам да ти предложа при избора на служба да се ориентираш към мястото, което днес би избрала онази, знаеш я. Сюзън Келвин, и не само съм сигурен, че ще направиш добър избор с това. ами и че ще ми благодариш един ден за съвета…“

Това бяха трите му паметни изречения. И за да потвърдя колко дълбоки и правилни бяха те, сега с четирийсетгодишно закъснение бих благодарил на баща си. стига да съм сигурен, че настоящото ми писание има шансове да го догони нейде там из райските пасбища на дедите…

И до днес не съм проумял по какъв именно ход на мисли той е стигнал до препоръката, която ми даде за избор на служба! „Доколкото виждам как вървят нещата и доколкото схващам как ще продължат те…“

се беше обосновал той. Но какъв ли ход на мисли се е криел зад този превъзходен извод? Казвам превъзходен не само затова, че животът доказа правилността му, а и защото вече бях получил същия този съвет от една личност, далеч по компетентна от него — криминалния следовател в градчето Лейк Констънс, щат Южна Дакота, — една личност, за която е смешно слабо да се каже просто, че е компетентна, защото тя беше самата… да, самата Сюзън Келвин!…

Двайсет и шест години баща ми не беше промълвил и дума за последното си следствие. И по силата на някакво предчувствие само седмица преди смъртта си стори това, което сигурно е смятал, че един ден е длъжен да стори.

По негово предложение двамата излязохме на риболов при Южния завой. Вместо рибарските такъми обаче той извади от багажника на колата си чанта с отбрани напитки и закуски. Разположихме се на приятно място до самия бряг. След продължително мълчание — през което можах да разгледам и да си припомня познатите ми от детинство точки-ориентири на местността и да позадържа и поглед, и сърце върху неузнаваемо остарялото лице на баща ми — той заговори по темата-табу за нашето семейство, последното му следствие.

Самият аз бях научил служебно доста неща във връзка с това следствие и можах да направя съществено допълнение към разказаното от баща ми. За което той ми благодари искрено. Да, искрено ми благодари, но все пак само дотолкова, че научи конкретния вариант на случилото се. За него беше по-важен крайният резултат! Причината за случилото се баща ми не е знаел цели двайсет и шест години и през всичките тези двайсет и шест години е разигравал в самотата си такова множество от варианти, че, мислел той, действително случилият се вариант едва ли би му направил особено впечатление. И все пак истината го порази! Опитвах се да си представя как ли за него — не кой знае колко добре запознатия с въпросите на роботиката следовател — е изглеждал този сам по себе си сериозен казус: робот да наруши основен закон на роботиката! Едва ли го е приемал като допуснато вътрешно противоречие в самия робот. Това поне сигурно е знаел, то се знае от всички, и от децата: роботът е произведен и нагласен по такъв начин, че просто технически е невъзможно да бъде нарушен някой закон на роботиката — миг преди това роботът блокира!

И действително, самата конструкция и структурата на самоуправлението в робота изключват каквато и да било възможност за противоречие в обичайния смисъл на думата. Виж, когато (и ако) се стигне до нарушение на основен закон на роботиката, това наистина е противоречие, но от друг ранг, то е в същност противоречие в самия смисъл, в самата дефиниция, то е контрадикцио ин адиекто[1], като „студена топлина“ например… Да, но подобни противоречия могат да съществуват в езика, в теорията, не и в практиката!

А ако все пак се осъществят черно на бяло? Както този странен робот в кабинета на баща ми? „А че съм… робот… не знаех…“ По какъв начин старият е можел да окачестви това, което е виждал с очите си? Що за реална невъзможност се бе изпречила на пътя му?… Какво ли си е мислил?

Е, да, повреда в робота, това сигурно е било първото, което му е дошло на ум. Но колкото и малко да е познавал роботите и техните принципи на действие и производство, той не е могъл да не знае, че основен принцип при робота е моменталното му и пълно блокиране при появата на каквато и да било неизправност в него! Голяма част от анекдотите, достатъчно популярни, за да бъдат известни и на баща ми, в които роботът се държи като пиян или луд, почиват на онези именно секунди или минути преди блокирането му, в които контролиращото го устройство в централната част на „мозъка“ наблюдава като през лупа всичко и във вътрешните процеси, и в поведението, докато прецени, че роботът трябва да бъде блокиран. Баща ми не може да не е знаел това и вероятно много скоро е отхвърлил хипотезата за повреда. Но с какво е заместил тази хипотеза? И въобще заместил ли я е с нещо заслужаващо внимание? Заместил ли я е на времето? Прозрял ли е нещо през двайсет и шестте години до момента, в който заговорихме по тази тема край Южния завой?…

Едва ли! Продължителното му мълчание, а и начинът, по който мълчеше тогава, при последния ни разговор, след като ми разказа началото на историята, загледан неотстъпно в тревата на метър-два пред себе си, подсказваше, че той не се бе добрал до задоволително обяснение.

Самият аз знаех достатъчно по въпроса. И служебно, и от личен интерес се бях запознал с тази история и можех да му кажа истината. Баща ми сигурно се досещаше за това. И го показваше в същност! Мълчанието му продължи дълго, достатъчно дълго, за да прозвучи като ясна покана към мен. Едно дълго, тежко, бащино мълчание. Разбирате какво значи то, нали? Това страшно нещо: бащиното мълчание!… В което пулсираше близък, глух и измъчен глас: „Хайде, сине, кажи ми, време е да науча всичко…“

Тогава и аз на свой ред се загледах в някакво място, където няма нищо за гледане, и заговорих.

Бележки

[1] Противоречие в смисъла.