Тихомир Димитров
Душа назаем (2)

Малмьо, Швеция. В наши дни

Отражението на пристанището трепереше в сълзата върху бузата на Хелге, който правеше сутрешния си джогинг по красивата крайбрежна ивица на курортното градче. Сълзата беше предизвикана от студения януарски бриз над Балтийско море или поне така му се искаше да вярва. От години не му се беше удавало да се усмихва искрено и сърцето му да пее. Да му бъде широко на душата. Носталгичните спомени го връщаха към онези моменти в общежитието на учителския колеж в Стокхолм, когато в малката си стаичка събираше по двадесет човека, пиеха бира и вино, говореха за политика и книги, а той свиреше на китара и забавляваше всички. Една от младите педагожки мълчаливо стоеше в отсрещния край на стаята и го гледаше изпод дългите си руси кичури. Клара, неговата бъдеща съпруга.

Хелге изтри сълзата и се съсредоточи върху джогинга, като се опита да забрави сладкия спомен. „Това е вече в миналото, опитай се да го преодолееш, отново ще бъдеш щастлив, някой ден!“ Но уверенията на вътрешния му глас не бяха достатъчни. Един самотен човек бягаше за здраве. И никой не подозираше колко нещастен се чувства.

Хелеге Торгерсон имаше подреден живот, на който повечето хора по света биха завидели. Работеше като начален учител в родния си град и ежедневните занимания с деца му доставяха истинско удоволствие. Всъщност работата беше единственото, което го крепеше. Тя му даваше сили да става сутрин от леглото и да продължава напред.

Обитаваше наследствената къща на своите родители, не плащаше наем, получаваше учителска заплата, каквато само учителите в скандинавските страни могат да получават, караше чисто ново Волво, с две думи: животът му беше добре осигурен. Но това не правеше мизерията в душата му по-лесна за изтърпяване. Хелге страдаше от едно много популярно за съвременния европеец заболяване — самота и отчуждение, които стояха в основата на налегналата го от години тежка депресия.

Всяка сутрин, без изключение, той пробягваше пет километра по крайбрежната ивица на Малмьо — от единия й край до пристанището и обратно. После се прибираше вкъщи, взимаше си душ и отиваше на работа. На връщане се отбиваше на гости при някой от малцината си приятели от детството, които бяха останали в града, пиеха от тайните запаси водка, донесена от Русия, защото в Малмьо търговията с алкохол беше забранена, гледаха филми, спореха за глупости, после се прибираше уморен, но напълно трезвен (само той презираше алкохола в компанията и имаше основателни причини за това), лягаше си сам в огромната празна къща, и така до следващата сутрин, когато ставаше, обуваше си белите маратонки, слагаше спортния екип и паркираше Волвото на крайбрежната алея, за да започне сутрешния си джогинг.

През уикендите обичаше да посещава датската столица, за да си разнообразява живота. Копенхаген се намираше само на половин час път с туристически кораб или с влака по моста между двете държави. Беше жив, динамичен столичен град, за разлика от заспалия Малмьо, който се напълваше с хора само за месец-два през лятото, когато идваха предимно възрастни семейства от Стокхолм, немски туристи и от време на време се провеждаха младежки фестивали. Приятелчетата му обичаха да си правят чести екскурзии до Санкт Петербург, където компенсираха сухия режим и скуката от подредения семеен живот в празното и чисто като клиника пространство на шведския провинциален град. Ходеха по проститутки, напиваха се и носеха със себе си на връщане по бутилка „Смирнов“ — колкото да им стигне за седмица-две преди следващата екскурзия до Русия.

Хелге не пиеше и презираше платената любов, ето защо предпочиташе самотните разходки из улиците на Копенхаген през уикенда. Приятелите му се опитваха по всякакъв начин да го накарат да „живне“ малко, да го изкарат от депресията, да го вземат с тях на гуляите си в Русия, да му намерят жена, но той старателно избягваше тези опити и ги намираше за досадни. Харесваше компанията им, но не обичаше начина им на забавление. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Хелге им завиждаше за това, че имат семейства и деца, че има при кого да се приберат вечер, а не като него — в огромната празна къща, където вечеряше претоплен полуфабрикат от магазина, гледаше скучни филми по телевизията и после заспиваше сам в брачното легло на починалите си родители.

„Странно нещо е съдбата“ — мислеше си той. Майка му и баща му го бяха създали на същото това легло преди повече от 30 години, а сега той властваше над гладките бели чаршафи, потънал в обятията на самотата, като някакъв вид наказание и вечно припомняне за собственото му провалено семейство.

Хелге си взимаше душ и за пореден път си говореше сам. Внушаваше си, че не носи вина, дори косвена, за трагичната смърт на жена си. Алкохолът му беше отмъкнал Клара преди много години. Беше я завлякъл в бездната и той не успя да я извади оттам, не успя да я изтръгне от лапите на зависимостта, колкото и да се опитваше. Любовта на живота му се разболя от цироза, погрозня, сбръчка се и умря буквално в ръцете му. Отиде си ей така — като на шега. И което е най-лошото: след всички драми, след пиянските свади и счупените чинии, след разтърсващите семейни скандали, в които Хелге воюваше с нея и с нейния алкохолен демон, минути преди да издъхне, тя го беше погледнала в очите и с последни сили му беше казала, че го обича…

Настъпиха дълги дни и нощи, а после седмици, месеци и години на самосъжаление и самота. Той откри, че поговорката: „Времето лекува всичко“, е една долна лъжа. Дори напротив — с времето ставаше все по-зле. Лежеше сам върху огромното легло и понякога мастурбираше със затворени очи, а в главата си извикваше спомени за онези хубави години в колежа, когато се запознаха с Клара.

Тогава тя беше млада и жизнерадостна бъдеща учителка, отворена за хората и за света, винаги се намираше в центъра на вниманието, беше душата на всяка компания. Господи, колко много се гордееше с нея! Правеха секс на всевъзможни места — в асансьора на общежитието, в нейната кола — на паркинга пред колежа рано сутрин, малко преди да започнат занятията, в кабинета на един от преподавателите. Спомняше си продължителните, изключително интимни моменти на наслада през уикендите, които прекарваха, без да излизат от същото това легло, вкопчени един в друг, вече като младо семейство. И се опитваше да ги възстанови. Опитваше се да преживее поне един процент от тогавашната реалност сега — в самотните си фантазии. Но се получаваше точно обратното: мастурбацията ограбваше спомените му, притъпяваше сетивата му за тези отдавна отминали вълшебни мигове, дърпаше го още по-надолу в мрака на самосъжалението.

„Да, някога и твоята душа пееше, приятелю, — каза Хелге на огледалото в банята, — а не като сега — само да мълчи“. Облече се и тръгна към училище. Днес беше втора смяна.

* * *

Наблюдаваше русите детски главички, наведени над блокчетата за рисуване. Нямаше настроение за учебни игри, затова постави на малчуганите задача да нарисуват сцена от любимия си филм. Докато те усърдно се трудеха, той се наслаждаваше на тишината, потънал в собствените си мисли: „Тези слънчеви душички са толкова чисти и неопетнени“. Хелге обичаше децата именно защото носеха твърде малко емоционален багаж, даже никакъв. „Ако Клара беше жива, сега сигурно щяхме да имаме едно такова русо хлапе вкъщи. Може би дори щях да преподавам на собствения си син или дъщеря.“

Липсата на деца той поне отчасти компенсираше с преподавателски труд. Мъниците го зареждаха с енергия, бяха жизненоважен лъч светлина в убийствено скучното му ежедневие. Би вършил тази работа и без пари, но никога не отказваше щедрия чек, който образователната система на Швеция му даваше всеки месец на десето число.

Въпреки безбожно високите цени в скандинавския град, допълнително напомпани заради туристите, фактът, че живее сам и че не плаща наем или ипотека, му позволяваше да спестява голяма част от заплатата си. Можеше да пътува почти навсякъде по земното кълбо, стига да реши. Приятелите му непрекъснато го подтикваха към това: „Сега си млад и необвързан, наживей се, кога ще пътуваш, като остарееш ли?“

Нито веднъж не ги придружи на пищните им гуляи в Русия, за които беше слушал всякакви легенди, измислици и лъжи. Отбягваше старателно младите момичета, които се опитваха да му пробутат. Наглостта им веднъж стигна до там, че му регистрираха профил в сайт за запознанства и дори пуснаха обяви в местния вестник, където публикуваха телефонния номер и адреса му.

Започнаха да го търсят всякакви пропаднали жени — откачалки, пияници, дебелани, грозни или самотни стари моми, дори една-две наркоманизирани тийнейджърки. Алкохолът беше официално забранен в родния му град и младите започваха да друсат още от пубертета. Не вярваше, че човек може да срещне любовта на живота си по обява. „Само отчаяните прибягват до тези обяви — търсеше си оправдание Хелге, — и какво друго можеш да очакваш от едно запознанство в интернет, освен още повече отчаяние? Не, благодаря, имам си достатъчно!“

— Господин Торгерсон, вижте, нарисувах летящата чиния от „Деня на независимостта“, която всеки момент ще пусне лазерния си лъч и ще разруши целия град с високите небостъргачи, харесва ли Ви? — една от неговите ученички го върна в настоящето.

Хелге се усмихна дружелюбно и погали момиченцето по главата. Само авторката на това „произведение на изкуството“ можеше да различи „летяща чиния“ и „високи небостъргачи“ в безогледната цапаница, която навираше под носа му за проверка. Но той знаеше, че децата трябва да се поощряват и че творческата дейност е важна за развитие на въображението им. Качеството на самите рисунки нямаше никакво значение.

— Справила си се чудесно, Сара! Вижте всички, — провикна се той към класа.

— Сара вече е готова. Нарисувала е сцена от „Деня на независимостта!“ Това е любимият й филм. Кой от вас го е гледал, кой обича филми за извънземни? Вдигнете ръка, ако има такива!

Няколко деца жизнерадостно протегнаха ръце във въздуха.

— Йохан, разкажи на всички кой е любимият ти филм за извънземни.

Докато Йохан търсеше подходящите думи в бедния си детски речник, за да изрази възхищението си от „Пришълецът“, Хелге кимаше одобрително с глава, но мисълта му отново го връщаше назад — към спомените.

Преди време се беше опитал да сложи край на самотата. Беше си казал: „Стига толкова, не мога повече да живея като парцал! Ще затворя тази страница от живота си и ще започна да пиша нова“. Така и направи. Или поне се опита. Тръгна на фитнес, взе да обръща внимание на външния си вид, започна да идва винаги изгладен, избръснат и парфюмиран на работа. Поръча си от интернет книги за самоусъвършенстване, които го учеха как да мисли положително, правеше упражнения по Йога и медитираше върху светлата страна на живота.

Колежките му скоро забелязаха внезапната промяна. Започнаха да се питат как така един млад и хубав мъж като Хелге си няма жена и защо води такъв самотен, аскетичен начин на живот. За щастие преподавателките в началното училище, където работеше, не познаваха нито компанията му от колежа в Стокхолм, нито неговите приятели, нито пък покойната му съпруга. Беше започнал работа в това училище скоро след нелепата й смърт и винаги избягваше темите за миналото. Но жените усещаха зеещата празнота в него, отблъскваше ги отчаянието му и те някак инстинктивно го отбягваха, поне докато той не реши да го скрие под паравана на новата си, уж жизнерадостна самоличност. И те веднага забелязаха промяната във външния му вид, в маниерите. Дори започнаха да му правят комплименти. В коридорите на училището се понесоха слухове за тайните му срещи с една от учителките. Говореше се дори, че имат планове за брак. Въпросната учителка един ден събра смелост и сама дойде в кабинета му, за да го покани на кафе след работа. „Хубаво, симпатично миньонче — каза си Хелге, — защо пък не?“ И се съгласи.

Беше интелигентен събеседник, умееше да изслушва, имаше чист и спретнат външен вид и което е най-важното — не пиеше, а това го правеше привлекателен в нейните очи. Излизаха два пъти, ходиха на кино. Той най-накрая се осмели да докосне ръката й в тъмното, макар да се чувстваше нелепо, като тийнейджър, но тя не се отдръпна, дори напротив — вкопчи се в него и му прошепна в ухото, че много й харесва да прекарват времето си заедно. Още същата вечер той я заведе у дома и прави секс с нея върху голямото семейно легло, на което неговите родители го бяха създали и на което консумираше брака си с Клара преди години. Тя беше страстна и добра любовница, опитваше се всякак да му угоди и Хелге започна да се притеснява, че нещата стават твърде сериозни, че започва да се чувства прекалено комфортно и че тя може да измести Клара от първото място в сърцето му.

Един ден й съобщи категорично, че повече не иска да се срещат. Сам не знаеше защо го прави. Каза й, че ако тя не е съгласна да си смени работата, той лично ще се премести в друго училище, само и само да не се виждат всеки ден, за да не си усложняват живота, пък и да сложат край на слуховете за аферата между тях. Тя се разплака, удари му шамар пред всички, по средата на училищния двор през голямото междучасие. Обърна му гръб и той повече никога не я видя. Разправят, че се върнала при бившия си мъж — някакъв търговец на рециклирана пластмаса в Германия. Не знаеше дали това е вярно. Не го интересуваше. След този кратък инцидент бездната отново се разтвори пред него и гостоприемно го прие в обятията си…

— И после Пришълецът се сби с другото чудовище и оттам се отвори ей такава дупка в пода, и той избяга, и после искаше да изяде хората в космическия кораб — обясняваше разпалено малкият Йохан, видимо впечатлен от случилото се в любимия му филм с извънземни.

Звукът на училищния звънец събуди преподавателя от краткия унес на спомените.

— И така, дайте си рисунките, ще ги поставим в рамки и ще ги закачим в коридора на училището, за да могат всички деца да им се порадват. А най-добрите ще получат награда от училищното ръководство. Не забравяйте да си напишете съчиненията за петък и ако не знаете някоя думичка, просто оставете празно място в тетрадката. Следващия път ще играем на една игра, казва се: „Познай липсващата думичка“. Сега сте свободни.

С радостни възгласи децата оставяха на бюрото една върху друга рисунките с незасъхнали бои, така че те още повече се зацапваха, но това нямаше никакво значение, стига те да бяха доволни от нарисуваното. Докато детската глъч утихваше в коридора, Хелге погледна святкащия римайндър на мобилния си телефон. Напомняше му за срещата в апартамента на Свен довечера — още едно събиране с неговите приятели в изцяло мъжка компания, на което щяха да заговорничат срещу жените и да правят планове за поредната си „командировка“ в чужбина, както и да се опитват да му уредят среща с някоя неомъжена жена. Щяха и да се подиграват с него заради стерилния му начин на живот, но той ги обичаше въпреки всичко. Знаеше, че в подигравките им няма никаква злоба, а само топъл приятелски опит с шегите си да го изкарат поне за малко от мрака на депресията, в която бе изпаднал.