Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 124 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Диан Жон (2011)

Повече информация за книгата „Душа назаем“, както и начин за покупка на хартиеното издание можете да намерите в официалния сайт на автора.

 

Издание:

Тихомир Димитров. Душа назаем

Българска. Първо издание, 2008 г.

Корица: Петя Петрова и Георги Тодоров, 2008 г.

Редактор: Стефка Стефанова, 2008 г.

Предпечатна подготовка: Александър Цончев, 2008 г.

 

Фондация „КОМ“

ISBN: 978–954–8745–12–3

София, 2008

Лиценз

Поставянето на линкове е свободно. Използването на части или на цялото произведение за некомерсиални цели е позволено с посочване на автора и линк към оригинала. Използването с комерсиална цел се заплаща по споразумение. Публикуване на преработки не се допуска по никакви причини.

 

Сърдечни благодарности!

 

За критики, мнения и впечатления относно съдържанието на тази книга, за издателски предложения и за достъп до цялото творчество на Тихомир Димитров, както и за обратна връзка с автора, моля посетете:

 

Писателския блог на Тишо.

История

  1. — Добавяне

Малмьо, Швеция

Още щом влезе между глухите стени на голямата си къща, Хелге се почувства така, сякаш след дълго отсъствие отново се завръщаше в Ада. Прекалено много спомени, прекалено много мечти бяха погребани тук — безгрижното му детство, приключенията му като юноша, любовта на покойните му родители, усмивката на Клара. Тяхно място сега заемаше гробната тишина — постоянна спътница в живота на един самотник и единствен свидетел на неговите страдания.

Трябваше да си разопакова багажа, да се приготви за новата работна седмица и да поспи, да събере сили, но не го свърташе на едно място. Нямаше желание за нищо друго, освен да се махне. Да избяга. Да отиде някъде много далеч. Унижението от начина, по който се бяха погаврили с последната му надежда, с вярата, че отново е срещнал любовта, прагматичността на цялата ситуация и нейната жестокост го премазваха психически. Хелге си мислеше, че това е дъното — най-ниската точка, до която може да стигне човек в нещастието си.

Десет минути по-късно, седнал пред домашния компютър, той се намираше още по-надълбоко. Невярващите му очи мъчно разчитаха ситния шрифт на писмото:

„Човек се учи, докато е жив, и вие току-що получихте един много ценен урок: сделките с Дявола не са хубаво нещо! Ако нашите наблюдения са точни, би трябвало в момента да преживявате огромно разочарование от последствията на желанието, срещу което толкова лекомислено продадохте душата си. Можете да изберете да ни повярвате или не. Това няма никакво значение за нас! По-важното е, че разполагаме с писмен документ, който потвърждава съгласието ви да предадете душата си ЗАВИНАГИ във владение на Тъмните сили. Ето още един ценен урок: когато подписвате някакъв договор, четете всичко, дори малкия шрифт. В случая: «общите условия», с които се съгласихте, без да мислите. Адът е едно доста мрачно и самотно място, където можете да прекарате хилядолетия насаме със собствените си страхове. Уверяваме ви, те са много повече и много по-ужасни, отколкото предполагате. И ви очакваме с огромно нетърпение! Животът е кратък. Наслаждавайте му се, докато можете!

Послепис: ще бъдем честни и ще Ви съобщим, че все пак има някакъв начин да си върнете душата обратно. Така и така след време сами ще разберете, няма защо да го крием от Вас. Какъв е той ли? Ами трябва да направите огромна саможертва в името на доброто, за да компенсирате собствената си глупост. Какво ще кажете за 50 хиляди долара дарение в полза на бездомните сираци? Имате три дни, за да наберете и изпратите средствата и само 30 секунди, за да се възползвате от тази възможност сега!“

Отдолу се мъдреше надпис:

„Обещавам да събера и да изпратя 50 000 долара дарение в рамките на следващите 72 часа, в противен случай декларирам, че се отказвам от душата си завинаги в името на Сатаната и съм готов да отида при него, когато и както той пожелае.“

След текста имаше кръгъл бутон: „ЗАКЛЕХ СЕ“ и брояч, който отмерваше оставащите секунди: 30, 29, 28, 27, 26…

Без да губи ценно време, Хелге натисна бутона. На екрана се появи банковата сметка и името на фондацията, на която трябваше да преведе парите, за да спаси безсмъртната си душа.

Всичко най-после си идваше по местата. Беше попаднал във вълчи капан и „случайните“ съвпадения от близките дни получаваха своето, макар и нелогично, обяснение. Беше продал душата си на Дявола. Не само това. Беше спал с Дявола! Припомни си думите, които стояха над вратите на Дантевия „АД“, колко пъти ги беше цитирал в часовете по „История на изкуството“: „…и ще пребъда аз във вечността: надежда всяка тука оставете!“ Точно така възнамеряваше да направи. Да остави всякаква надежда именно тук.

„Странно“ — мислеше си Хелге, — „колко дълбоко успокоение носи мисълта, че светът се простира далеч отвъд границите на човешките възприятия. Дори чувството за самота изчезва“. Вече нямаше нужда да си разопакова багажа. Чакаше го дълъг път. Без да се съблича, той се претърколи върху леглото и заспа дълбок, непробуден сън.

На сутринта Хелге не отиде на работа. Нито на следващата, нито на по-следващата сутрин. Вместо това, той мина през банката и сложи подписа си върху платежно нареждане за дарение в размер на 50 000 долара. Останалите пари от натрупваните в продължение на години спестявания получи в брой и в пътнически чекове. След това ипотекира къщата. Изтегли бърз, неизгоден заем с висока лихва, който нямаше намерение да връща никога. Остави Волвото в заложна къща срещу обидно ниска сума. Извади си нова кредитна карта, която му даваше възможност да се разпорежда със събраните средства от цял свят.

Мина през мястото, което вече не възприемаше като свой роден дом, а като „гробница за мечти“. Погледна старинната фасада и за миг се почувства гузен, че толкова лекомислено се лишава от наследствен имот. Сумата на заема не покриваше дори половината от реалната стойност на красивата къща. Махна с ръка. Какво значение имаха парите в сравнение с проклятието, което тегнеше над това място? Грабна все още опакования багаж и тръгна към гарата, като се стараеше да минава по страничните улички, за да не срещне случайно някой познат. Не искаше да дава обяснения. Не му се говореше с никого. Качи се на първия влак за Стокхолм. Международното летище там беше по-голямо и даваше повече възможности за избор на дестинация върху еднопосочния му билет.