Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амос Дарагон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La tour d’El-Bab, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Браян Перо. Кулата Ал-Баб

Канадска, първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Нина Славова

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

ISBN: 978-954-26-0473-0

История

  1. — Добавяне

6
Волфстан

Известно време „Мангуста“ се носеше безцелно по вълните на река Волф, докато най-сетне Беорф съзря красиво заливче, в което реши да акостира. Екипажът трябваше да се съвземе от преживените вълнения. Сълзливото хленчене на стария Грюмсон, битката с мойвите и загубата на Магнус бяха изострили нервите на всички. Налагаше се да направят почивка, за да може всеки да слезе от кораба и да стъпи на твърда земя. След прекараните две нощи в открито море, беше дошло време да се вдигне стан.

— Ще прекараме нощта на брега! — обяви Беорф като добър капитан. — Един здрав сън ще ни дойде добре, а и ще се възползваме от престоя да изчистим дракара!

— Аз се заемам с това! — предложи въодушевено Амос. — Ще го лъсна като чисто нова монета!

— Правилно! — възкликна дебеланкото. — Да не оставяме цялата тази кръв да засъхне! Миризмата ще стане непоносима!

Докато „Мангуста“ хвърляше котва недалече от устието, група от десетина човека, начело на която вървеше една пълна, дребна на ръст, но здрава и силна жена, излезе от гората.

— Кои сте вие и какво търсите тук? — ревна тя и намести плетената си ризница.

— Идваме от Упсгран и искаме да останем тук за през нощта! — любезно й отговори Беорф.

— Упсгран ли? — учуди се едрата жена. — Не ми казвайте, че сте успели да преминете през леговището на мойвите в делтата?!

— Нещо повече! — въодушевено се провикна Амос, който се бе качил на бастингажа, за да го чуят по-добре. — Дори убихме кралицата им! Вече няма никаква заплаха, делтата е разчистена!

— Ако това, което ми говорите, е вярно, ще бъдете посрещнати в земите ми като герои! — провикна се жената и начаса заповяда на хората си да проверят лично дали новината е истина. — Ей, вие двамата, я слезте от вашия кораб да си поговорим тук!

Амос и Беорф се спуснаха по една въжена стълба и се озоваха извън кораба. Водата им стигаше до кръста и лесно се добраха до брега.

— Предупреждавам ви — рече им войнствената жена с недоверие, — в сянката на гората се крият трийсетина войници с арбалети, които са насочили стрелите си към вас! Само да сте намислили нещо — и труповете ви ще заприличат на бодливи свинчета!

— Не се страхувайте, госпожо, искаме само малко да отдъхнем на твърда земя — увери я Беорф, хвърляйки бърз поглед към гората.

— Ще се научите някой ден, че в живота трябва да сте предпазливи, младежи! — натърти жената, като оглеждаше момчетата от глава до пети. — Вярно, че не изглеждате много зли! — добави тя поуспокоена. — Да ви се представя: Нерея Демоницата, управителка на село Волфстан, което се намира ей там, зад дърветата.

— За нас е удоволствие да се запознаем, госпожо! Аз се казвам Беорф Бромансон, а това е моят приятел Амос Дарагон. Аз съм новият старейшина на Упсгран и…

— Макар да си твърде млад — прекъсна го Нерея Демоницата, — може и да си старейшина, щом се казваш Бромансон… Упсгран винаги е било управлявано и ще бъде управлявано от фамилията Бромансон. А какво се е случило с предишния управител Банри?

— Чичо ми загина в морето… — сериозно отвърна Беорф, малко изненадан, че тази жена познава Банри.

— Жалко — сурово заяви Нерея. — Срещала съм го два или три пъти, беше мъж на място.

Дълги минути се изнизаха в пълно мълчание. Нерея се взираше все по-настойчиво в очакване да се завърнат хората й с потвърждение, че мойвите са изтребени завинаги. Ходеше насам-натам, като пуфтеше нетърпеливо. Амос повече не издържаше, затова се приближи към нея и я попита:

— Но какво става? Не можем ли да разпънем лагер на това място?

— Не, момчето ми, прекалено е опасно. Тези земи гъмжат от ужасяващи създания и диви варвари. Мой дълг е да ви предпазя и… добре… нека ти обясня. Моето село заема стратегическо положение при устието на река Волф и е нещо като страж за тези земи. Тук вече не се намираш в кралството на Харалд Синия зъб, а във владенията на крал Урм Червената змия. Както без съмнение ти е известно, двамата монарси са викингски съюзници, само дето след войната при Рамусбергет нещата вече не вървят на добре! По време на тази война аз спечелих една голяма морска битка с мерените, точно ей там, в делтата. Избихме хиляди от тях! Обаче труповете им привлякоха мойвите и тези създания сега потапят всички продоволствени кораби, които приближават до крайбрежието. Пречат ни дори да ловим риба, тъй че когато уловът е слаб, моят народ умира от глад. На всичко отгоре варварите от Източните земи постоянно ни нападат, съсипват реколтата и пленяват жители на Волфстан, за да ги продават в робство, не знам точно къде. Трябва да удържа положението на всяка цена, защото Урм Червената змия е решил да разпростре властта си отвъд Волф… и… ако вие наистина сте разрушили гнездото на мойвите, вече ще е лесно да снабдявам армията си с провизии и така ще се защитаваме по-успешно!

— Мъртви са! — внезапно изрева отдалече един от хората на Нерея. — Мойвите са мъртви!

— Велик е Тор! — възкликна Нерея и вдигна ръце към небето. — Веднага да тръгне пратеник до нашия крал Урм! Имаме нужда от оръжие, храна и нови дракари! Съобщете на селяните, че най-сетне спокойно могат да излязат с лодки и мрежи! Довечера ще пируваме!

Заповедите бяха изпълнени незабавно и пратеникът напусна брега в посока към кралската столица, на борда на дълъг плавателен съд с триъгълно платно.

Нерея покани целия екипаж на „Мангуста“ да я последва в селото. Грюмсон, синовете му и Лолия взеха със себе си някои вещи и се присъединиха към Беорф. Колкото до Амос, под претекст, че е малко болен, той се върна на борда на дракара, за да прави компания на Медуза. Както и друг път, за предпочитане беше горгоната с особения си външен вид да не се показва пред хората.

— Благодаря ти, че реши да останеш с мен, Амос — прошепна му неговата приятелка тихичко, за да не привлича вниманието.

— За нищо — усмихна й се той. — Тази вечер предоставям светските задължения на нашия капитан!

— Беорф е длъжен да създаде връзки със старейшините на други населени места и това, че може да обсъди нещата с тази Нерея, е чудесно.

— А ние ще можем да спим спокойно, защото знам, че Лолия няма да изпуска от поглед Грюмсон и старият скъперник ще си кротува.

* * *

Село Волфстан беше доста жалко на вид. Бе разположено точно зад широка горска ивица и се издигаше върху едно скалисто възвишение в средата на обширна ливада.

От това място се виждаше цялата делта на Волф и немалка част от дивите Източни земи, поне в ясно време. Повечето от къщите бяха опожарявани и укрепленията, изградени от подострени колове, будеха единствено съжаление. Навсякъде се виждаха петна от сажди и кръв, свидетелства за многобройните битки, които бяха водени по тези места. Край едно полуразрушено жилище Беорф срещна тъжния поглед на две деца, които явно оплакваха смъртта на някой от родителите си. По-нататък върху набързо сглобени носилки бяха проснати десетки тежко ранени викинги, останали без капка сила. В това време едно русо момиченце с ангелски поглед се спусна към Нерея, стисна я в прегръдките си и проплака:

— Дай ми да ям, Нерея. Толкова съм гладна.

— Ама разбира се — нежно отвърна здравенячката, като се опитваше да прикрие вълнението си. — Сега ще можем да ловим в реката, мойвите си отидоха завинаги! Търпение, детето ми. Тази вечер ще имаме риба.

— Чумата да ги тръшне всички дечурлига! — измърмори Грюмсон. — Само знаят да искат и да тровят живота на хората.

— Какво чух? — сухо попита Нерея и се извърна към него с пламнали като въглени очи.

— Не обръщайте внимание на този човек — посъветва я Лолия. — Той е едно противно същество, ала синовете му са екипаж, за какъвто човек може само да си мечтае. Само затова го търпим на борда.

— Вижте, момчета — обърна се скъперникът към четиримата си синове, без да обръща внимание на думите на Лолия, — огледайте се и вдъхнете миризмата на смърт, която цари на това място. Няма на света нещо по-хубаво от картината на нищета и насилие. Никой не принуждава тези хора да се бият… ала те взаимно се изтребват! И за какво? За власт и пари! Да покоряваш земи, да разширяваш кралства, да властваш над другите, да убиеш съседа си — ето това ми харесва в човешкия род. Хората далеч са изпреварили демоните!

— Млъкнете, Грюмсон, това е заповед! — избоботи Беорф. — Не е нито времето, нито мястото да излагате на показ низките си страсти!

— Ах, колко съжалявам за забележките си, капитане! — просъска старецът и направи дълбок реверанс.

Всички млъкнаха и Нерея заведе гостите си до сградата на своя щаб — високо дървено здание с овъглен покрив. Тримата й военачалници я очакваха с тревога.

— Няма да издържим нова атака! — призна единият, когато тя влезе.

— И аз мисля така — потвърди вторият. — Нужни са ни седмици, преди хората ни да се възстановят.

— Войниците ни са изгладнели, ранени и изнемощели — допълни третият. — Трябва да евакуираме населението и да отстъпим земята си. Всичко свърши!

— Млъкнете, страхопъзльовци! — изкрещя началничката им и размаха юмрук заплашително. — Загубихме стотици в тази изтощителна война! Сирачетата оплакват смъртта на семействата си! Ние сме на ръба на силите и издръжливостта, а вие искате точно сега да изоставим всичко! Да избягаме, така ли? Значи сме се били за нищо? Не, господа! Настанили сме се на тази земя по заповед на нашия крал и ще стоим тук до смърт! Няма да се върна с наведена глава при Урм Червената змия и да се извинявам, че съм се провалила.

— Ето това се казва демон! — промърмори Грюмсон към синовете си.

Нерея внезапно се обърна и заби юмрук в корема на стария скъперник. Той се строполи на земята, като дишаше на пресекулки.

— Затваряй си устата, когато говоря на моите хора, боклук такъв! Считай това за първо и последно предупреждение!

— Повечето ви воини наистина са на края на силите си — пристъпи Лолия към Нерея, — но мисля, че мога да ги вдигна на крака. Ще ми разрешите ли да се заема с тях?

— Тази малката наистина ми харесва! — провикна се управителката на селото. — Прави каквото искаш, само ги спаси!

Лолия незабавно напусна стаята и отиде да приготви някои от своите отвари.

— Ами ние? С какво можем да ви помогнем? — попита с готовност Беорф. — Корабът ми е на ваше разположение. Тръгнали сме към Източните земи, но можем известно време да…

— Вие направихте достатъчно, като изтребихте мойвите — отряза Нерея и се отпусна на един стол. — Имаме нужда от хора, от нови воини, които да издържат още месец, колкото да се възстановим.

— Мога да отида да потърся подкрепления — с въодушевление предложи Беорф.

— Не — въздъхна жената. — Докато се върнеш, всички ще сме мъртви. Впрочем вече изпратих вестоносец.

— Значи няма какво друго да се направи?

— Трябва да удържим. Трябва да удържим позицията спрямо и срещу всички останали!

— А очаквате ли скоро ново нападение?

— Да, за съжаление — отговори единият от военачалниците. — От една седмица насам варварите атакуват всяка вечер. Знаят, че сме изтощени и мнозина от нас са ранени. Боя се, че тази вечер ще е финалният им набег!

— Мисля, че това предположение е основателно — продължи друг командир. — Никога по-рано варварите не са били проблем за нас. Те живееха на племена и водеха кървави войни само помежду си, без да закачат съседните кралства. Но откакто започнаха търговията с роби, селищата им се обединиха, съперниците се сдобриха и сега представляват внушителна сила. Варварите разполагат със здрави мечове, които купуват от големите тържища на Изтока и почитат един нов бог, когото наричат Енки. Принасят в жертва млади момичета в негова чест, после се събират на мрачни церемонии и ядат черния дроб на жертвите си. Кълна се в Тор, че тези хора са диви зверове, които са способни на най-отвратителни дела.

— Значи така — обърна се Беорф към братята Грюмсон. — Вие четиримата идете да постегнете укрепленията колкото може по-добре. През това време баща ви ще отиде да извика Амос от кораба. Трябва да се приготвим за довечера! Намислил съм голяма изненада за онези варвари!

— Отказвам да се върна сам на кораба! — изведнъж проплака Грюмсон.

— Господин Грюмсон! — ядоса се старейшината на Упсгран. — Вие по принцип сте под мое командване, но тъй като сме във владенията на Нерея, мога да ви прехвърля на нейните заповеди, ако сметна това за уместно! Е, какво решавате?

— Мисля… аз… да, да… веднага отивам на кораба… ще предупредя Амос — заекна старецът.

— Чудесно! Сега всички на работа! Варварите няма да превземат този хълм! Кълна се в това!