Брайън Перо
Кулата Ал Баб (12)

11
Изненадващо посещение

На сутринта, когато Нерея Демоницата се приближи, прозявайки се, към прозореца на стаята си, сърцето й замалко щеше да спре да бие! Волфстан беше неузнаваем! Всички къщи бяха построени наново с красиви червени тухли. Всяко жилище като по чудо се бе сдобило със здрави дървени врати, сламен покрив, широки прозорци и великолепни каменни комини. Дъсчената ограда, която опасваше селото, бе подменена и новите дървени трупи бяха перфектно подредени. Улиците, които по-рано бяха покрити с отъпкана кал, сега бяха павирани със здрави каменни плочи и мозайки от павета. Бяха прокопани два нови кладенеца, а в средата на централния площад царствено се издигаше фонтан, от който тихо изтичаше живописно ручейче и напояваше зеленчуковите градини на обитателите на селото. Навсякъде имаше цветя и във въздуха се носеше сладко ухание на ябълков пай.

— Леле! — изрева жената паникьосано. — Аз съм умряла!

Управителката на Волфстан трябваше да се ощипе няколко пъти, за да повярва, че още е жива и че великолепната гледка на селото не е нито сън, нито кътче от викингския рай. Тя се втурна навън, за да се увери, че всичко това е истина. Също като нея, селяните се разхождаха по улиците и търкаха невярващо очи. Всички следи от битки, насилие, война и нищета бяха напълно заличени и на тяхно място се бе възцарило спокойствието и меката хубост на красиво провинциално градче.

Амос, Лолия и Медуза също излязоха навън, подкрепяйки Беорф под мишниците. Дебеланкото се чувстваше много по-добре, но все още му беше трудно да ходи.

— Брей! Ама какво е станало с това село? — възкликна Лолия, съвършено замаяна от онова, което виждаше.

— Същинско чудо! — извика горгоната. — Вчера всичко беше в развалини, а сега…

— Прекрасно е! — обади се на свой ред Беорф, ококорил очи.

— Мисля, че братята Грюмсон много са искали да ни благодарят — заяви Амос. — И това е доказателството. Погледнете ей там!

Пазителя на маските се приближи до малко площадче, украсено с цветя и елегантни пейки от фино издялан камък. Между тях се издигаше статуя с четири лица за четирите природни елемента, над всяко от което имаше желязна маска, символизираща етера.

— Сега разбирам защо шумерите толкова много са искали да притежават близнаците като роби! — обърна се Пазителя на маските към приятелите си. — Ако само за една нощ тези духове са успели така да преобразят селото, можете да си представите какви чудеса са способни да извършат по кулата Ал Баб.

— Аз си го представям! — изведнъж се обади Беорф. — Но какво ще правим с Грюмсон?

— Бъди спокоен, имам нещо предвид — отвърна му Амос. — Обсъдихме това с Лолия и имаме план.

— Ако ти се заемеш с това — усмихна се беоритът, — ще мога да спя спокойно: петстотин варвари за мен завчера и един демон за теб сега — нищо работа!

В този момент из селото се разнесе вик. Един пазач, който крещеше неудържимо, дотича при тях:

— Пристига Урм Червената змия! Нашият крал пристига! Кралят е тук!

Викът му бе последван незабавно от този на Нерея Демоницата:

— Всички по местата си! И в пълно снаряжение! Дръжте се така, сякаш всичко е наред! Всъщност всичко си е наред, но не както обикновено — всичко е наред, но е по-красиво! Въобще… населението да се събере на големия площад! Бързо! Бързо!

Когато градските порти се отвориха пред краля на викингите, всички бяха готови. Урм Червената змия и личната му гвардия, съставена от петдесет свирепи воини, бяха посрещнати от почетен кортеж. Хората хвърляха цветя по пътя им. Липсваше само червеният килим. Кралят — гигант с червена коса и брада, широки рамене и здрави крака като стволове на дървета — пристъпи към Нерея. Носеше голям стоманен шлем, украсен с два големи рога на бик. Плетената му ризница блестеше с хиляди светлинки, а в дясната си ръка държеше необичайна по размер бойна секира. Управителката се бе проснала в нозете му, когато Урм взе думата:

— Добър ден, Нерея! Твоят пратеник стигна до мен! Идвам с триста мъже и провизии, които чакат на дракарите в… в… в залива…

Червената змия едва сега забеляза великолепието на Волфстан. Това село беше прекалено красиво и подредено, за да е било жертва на варварски набези! Урм рязко се обърна към главния си военачалник и тихо го попита:

— Наистина ли сме във Волфстан? Да не би да сме сбъркали селото?

— Да, това е… не… да, наистина… — заекна мъжът, не по-малко удивен от своя крал. — По-скоро не… да… би трябвало да сме точно тук!

— Но пратеникът каза, че… че селото се е превърнало в жалки руини — прошепна монархът.

— Да, ваша Светлост, действително. Не разбирам.

— В името на Тор — измърмори Урм, — това село е по-хубаво от собствената ми столица! Когато се върна, някои от архитектите ми ще си имат разговор с мен!

— Какво казахте, ваше величество? — подсмихна се Нерея.

Урм се прокашля и продължи:

— Казвам, че… ще бъде чест да ви помогна в битката срещу врага!

— Твърде късно е за помощта ви! — отвърна якото женище с видима гордост. — Ние се справихме сами.

— Я почакайте, да не би да казвате, че сте изтребили сами варварските армии? — невярващ запита кралят.

— Да, да… всъщност… Нищо работа. Нали знаете как става? Те са огромни, те са грозни, но когато сърцето им е в гащите… лесно можеш да ги стреснеш!

— Но вашият пратеник ми каза, че били стотици и атакували Волфстан! И че селото ви е в развалини!

— Пратеникът ви е казал истината, сир. По време на последната атака срещу нас варварите бяха поне петстотин! — продължи управителката тържествено и с гордо вирната глава. — Може би ви е трудно да го повярвате, като гледате колко чистичко е наоколо, обаче що се отнася до селото — е, да кажем, че добре поработихме с метлата, бучнахме няколко цветенца, сменихме два-три прозореца и тем подобни дреболии! Ала трябва да си го признаем, о, велики кралю: Волфстан изглежда доста скромно в сравнение с предишния му вид! Може дори да се каже, че… хм… че е малко печален за гледане и… ви моля да ме извините за това.

— Хайде, Нерея, не се притеснявайте за нищо — каза Урм, който трудно си представяше какъв ще да е бил предишният блясък и великолепие на село Волфстан. — Това тук… никак не е зле, като се има предвид, че сте отбили толкова нападения през годините. Наистина е добре… дори много добре, да!

— Е, тогава съм по-спокойна! — отвърна Нерея с най-сладкия си глас. Радвам се, че ви харесва. Мога ли да ви разведа наоколо?

— Разбира се! Приемам с огромно удоволствие! — Урм се извърна към личната си гвардия и заповяда: — Да се донесат провизиите и хората ми да се отпуснат, няма да има битка при Волфстан! Вместо това ще устроим голямо празненство в чест на Нерея Демоницата и нейната победа над варварите!

— Благодаря, ваше величество, това е твърде голяма чест! — скромно отвърна управителката, но с трепет в гласа. — Уверявам ви, че само изпълних дълга си!

— Ако всички мои военачалници имаха и половината от вашия усет за добре свършена работа, госпожо, отдавна щях да съм господар на целия свят!

— Може би се доверявате твърде много на мъжете и малко на жените! — дръзко вметна жената воин, като му смигна. — Е, да тръгваме! Ако благоволите да ме последвате, ще започнем от моя щаб!

— Възхищавам се на неизмеримата ви храброст, скъпа Нерея! — доверително й прошепна кралят, като се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо. — Но откъде впрочем излиза този възхитителен аромат на ябълков пай, който се носи над цял Волфстан?

— Ами… това е… — заекна едрата жена, която и сама нямаше представа. — Всъщност ние току-що закрихме нашия ежегоден празник! Празнувахме… Ябълковият пай, който… който, както всеки тук знае, придава на войниците сила и храброст! Малко е сложно за обяснение, ще ви разкажа по-късно, когато приключим с обиколката, която ви обещах! Да тръгнем оттук!

Урм Червената змия се разходи из улиците на селото под ръка с Нерея, която любезно го водеше към щабното здание. Управителката и нейният крал стигнаха до мястото, където нашите четирима търсачи на приключения си почиваха безгрижно в меката утрин — на площадчето, до статуята на петте елемента. Когато ги видя, Нерея спря при тях:

— Любезни владетелю, позволете ми да ви представя Беорф Бромансон и неговите другари Амос, Лолия и Медуза. Беорф е младият старейшина на Упсгран, селище във владенията на Харалд Синия зъб. Той е от расата на беоритите. Трябва да призная, че без него битката с варварите може би нямаше да завърши по този начин!

— Радвам се да се запознаем, млади управителю! — Урм здраво стисна ръката на момчето. — Значи си от Упсгран? Благодарение на подвига на Юло Юлсон срещу дракона от Рамусбергет твоето село е прочуто из цялата ни земя! Какъв мъж беше този Юлсон! Какъв герой!

Трябва да се знае, че Юло Юлсон, който в Упсгран беше известен с прякора Голямата уста, в действителност беше повече самохвалко, отколкото храбрец, и повече домашар, отколкото храбър воин! Всъщност Амос и Беорф свършиха цялата работа в Рамусбергет, но скромно бяха запазили това в тайна. Затова момчетата едва удържаха смеха си, когато кралят започна да превъзнася заслугите на Юло.

— За мен също е чест да се запозная с вас, сир! — приветливо отговори Беорф. — Юло Юлсон щеше да е поласкан да бъде на моето място сега, за да се срещне с вас. Неговият дух и храброст неотменно присъстват в сърцата ни!

— Разказват, че е загинал в битка с цяла армия мерени отвъд Голямата бариера — доверително каза Урм. — Така ли е?

— Да — отвърна Беорф, който, за да се позабавлява, реши да подхрани тази легенда. — Освен с мерените, трябваше да се бие и с три морски змии и един грифон, преди самият бог Локи да слезе на земята и да го предизвика на дуел. До самия си край Юло презираше смъртта. И да ви кажа, за малко божеството да остави кожата си на земята!

— Хм… но какво може да стори човек срещу божество? — въздъхна Урм Червената змия. — Този Локи е същинска напаст! Дано никога не се изпречи на пътя ми, защото… о, да… ще му причиня сериозен главобол!

— Главоболие, сир, главоболие — поправи го Нерея.

— Да де… това исках да кажа… главоболие — продължи Урм, малко засрамен. — Е, добре, радвам се, че се запознахме, приятели. Ако мога да направя нещо за вас, само ми кажете!

Без да чака втора покана, Амос се възползва от представящата се възможност:

— Всъщност да, бихме искали да продължим пътуването си към изворите на река Волф в посока към Мрачното море. И тъй като пътят е опасен, бихте ли ни предоставили ескорт?

— И докъде искате да стигнете?

— До Солниците! — намеси се Медуза, която знаеше маршрута благодарение на сведенията, изтръгнати с хитрост на борда на „Мангуста“.

— Хм… тази територия не ми принадлежи, това са варварски земи — заразсъждава на глас Червената змия. — Обаче, тъй като току-що сме ги победили, едно навлизане във владенията им без съмнение ще ги накара да кротуват. Така че съгласен съм! Аз и флотата ми ще ви съпроводим до Солниците!

Юношите в хор благодариха за великодушието на краля, който побърза да продължи разходката си с Нерея.

— Добър удар, Амос! — възкликна Беорф, когато монархът се отдалечи достатъчно.

— Трябва да се възползваш от шанса, когато ти се представи! — усмихна се Пазителя на маските. — Ти знаеш ли къде са Солниците, Медуза?

— Нямам ни най-малка представа! — прихна горгоната. — Варваринът нямаше време да ми го обясни!