Ярослав Вайс
Сонди

Не беше нужно аспирантът Вохризек да казва каквото и да било: доктор Хулка можеше да прочете в очите му, които уплашено шареха на всички страни, че носи лоша новина. „Нима днес ще имам само грижи — помисли си той. — Добре поне, че неприятностите, за които ми говори погледът на Вохризек, навярно се разиграват на няколко светлинни години оттук. Все пак тази специалност има някакви предимства“ — каза си той саркастично.

Доктор Иржи Хулка, научен секретар на секцията за планетология и завеждащ Седми отдел на Института за изследване на Вселената, посочи на аспиранта Вохризек стола срещу бюрото си. Стола, а не креслото, което беше до него.

Томаш Вохризек, завършил планетология преди една година, аспирант в Седми отдел, първо пристъпи от крак на крак, после отново огледа нервно кабинета и внимателно седна на самия край на седалката от изкуствена кожа.

— Е, казвайте! — подкани го примирено доктор Хулка. Въпросът, който му зададе след това, можеше да бъде определен от някой юрист като сугестивен. — Пак ли е гръмнала някоя от сондите?

Вохризек преглътна мъчително, кимна колебливо и повтори последната дума на доктора, само че с малко по-различна интонация, после се разсмя неуместно — ха-ха, явно беше нервен.

Доктор Хулка се намръщи. Вохризек моментално престана да се смее и започна да сипе информация без излишни думи и връзки, лаконично и отмерено като компютър.

— Всичко протече както в предишните случаи. Меко кацане, контрол на функциите, начало на изследването съгласно програмата. Седемстотин и дванадесет часа безупречна работа. Първият сигнал за повреда — от трусове, оптическите уреди престават да действуват. Рязко повишаване на температурата и прекъсване на всички останали функции. Отново признаци на вулканично изригване.

— Изригване, изригване — изсумтя с досада доктор Хулка, — все този ваш вулкан. Според вас половината от Омикрон трябва да е покрита с действуващи кратери. Има ли вече някакви резултати от изследването на възрастта на рудите в неговата кора?

— Тази задача беше възложена на С–12 — Вохризек старателно разтвори на коленете си папката, която носеше със себе си. Хулка го гледаше как трескаво прелиства страниците и си помисли: „Това усърдие един ден ще му донесе поне доцентска заплата.“

— Ето, тук са… анализите дойдоха преди няколко часа. Периодът на полуразпадането… да, ето тук… Планетата Омикрон от системата на Барнардовата звезда е… както изглежда, малко по-стара от Земята…

— Колко по-стара? — По дяволите! — Точност, младежо, науката изисква да се изразяваме точно!

— Три пъти. Точно! Само че тук май нещо не съвпада. Може би… може би Поупетова неволно е сбъркала. — Вохризек се стараеше да прехвърли вината на секретарката на отдела.

— Глупости! — отсече хапливо Хулка. — Не е сбъркала. Просто зад всичко това се крие нещо. Нещо, за което все още не знаем как действува и защо. Слушайте, Вохризек, колко сонди вече кацнаха на — хм — вулкани?

— Шестнадесет. Включително и тази. От двадесет и девет.

— А снимките на повърхността?

Вохризек сви рамене, после си даде сметка, че на шеф се отговаря с пълни изречения, и каза гласно:

— Нищо. Съвсем обикновен релеф. Както винаги, образът е неясен, но иначе теренът наистина не се различава от представите ни за това, как трябва да изглежда планетата в съответствие с геоложката си възраст. Разбира се, не бива да забравяме, че от всички прибори камерите винаги първи престават да работят. Това също е типично.

Само тази задача липсваше на техния Седми отдел! Беше я поел още старият професор Тупка, когато обединените институти изстреляха автоматична междузвездна станция към звездата на Бърнард. Отначало обработването на данните от автоматичните сонди, които станцията изпращаше на планетите, не изглеждаше особено сложна работа — впрочем винаги е било така. Какво всъщност става: станцията се извежда в орбита около определена планета и по точно определена програма спуска няколко десетки сонди. Тя приема от тях данните и ги препраща на Земята, където Седми отдел ги подлага на преценка. Практичен, евтин, надежден метод.

Така беше, докато насочиха междузвездната станция към третата планета, която обикаляше около звездата на Бърнард, временно наречена Омикрон. Всъщност тя беше по-скоро планетка, а не планета. Станцията се спусна на сравнително ниска орбита, много по-ниска от тая, по която кръжеше единствената луна на планетата, и започна да изпраща изследователски сонди. Още първата престана да излъчва данни точно след осемдесет часа. Причината беше първо в силните трусове, после в промяната на координатите по отношение на станцията и накрая — в рязкото повишаване на температурата с няколкостотин градуса. Засега втората и третата сонда изпращат данни, които говорят, общо взето, за спокойна и гостоприемна планета с атмосфера, доста сродна на земната (с изключение на по-голямото съдържание на амоняк и сяра).

Автоматичната станция продължаваше да спуска на Омикрон нови сонди и броят на тези, които почти при същите обстоятелства както първата преставаха да работят, непрекъснато се увеличаваше. Прекратяването на дейността им винаги се съпровождаше с рязко повишение на температурата и увеличено съдържание на химически елементи, характерни за горенето при високи температури. Най-логичното обяснение наистина беше това, че под сондата внезапно се е отворил кратерът на действуващ вулкан. Само че правдоподобно ли беше на планетата да има толкова обширна вулканична дейност?

Вохризек се изкашля и прекъсна мислите на доктора.

— Хм… ако позволите — започна той, като при това гледаше втренчено ръба на панталона на своя шеф, — хрумна ми нещо.

— Ами, хайде, изплюйте камъчето, Вохризек. Нали затова сте при нас, да ви хрумва нещо.

— Открих… открих известна зависимост между природните явления на планетата и нашите сонди — продължи Вохризек като плувец, който вече е намокрил в студената вода гърдите си и сега бавно се потапя до шията. После млъкна за малко и запремига срещу шефа си. — Съставих си часов график на отделните изригвания и забелязах, че времето между тях е винаги едно и също — двеста четиридесет и три часа, което отговаря точно на двадесет и три обиколки на планетата около нейната ос. Но и луната на планетата прави своята обиколка около нея за двеста четиридесет и три часа!

Или всеки път, когато луната се намира над някоя от нашите сонди, сондата изгаря.

Доктор Хулка забрави за миг, че трябва да държи аспиранта си на разстояние. Виж ти как му сече пипето на това момченце! В отдела има четиридесет висококвалифицирани специалисти, но само един се е сетил за това. Останалите явно използват мозъка си твърде рядко.

— Слушайте, Том — подхвана професорът приятелски, но телефонът го прекъсна. — Момент — извини се той.

Разбира се, отново беше Ева. Вече била с двете момчета при участъковия лекар. Не му харесвали червеникавите петна по телата им и се страхувал да не е скарлатина. Да, скарлатина, тази стара, вече твърде рядка инфекциозна болест. Незабавно ги изпратил за основно изследване в центъра за диагностика. Точно сега били в приемната и тя помолила сестрата да й разреши да се обади, че…

Той я прекъсна.

— Не се безпокой, Ева… Нали познаваш лекарите. Достатъчен им е един симптом, необоснована взаимозависимост и вече правят изводи. Момчетата трябва най-напред основно да се изследват и ако подозрението се потвърди — моля, — тогава можеш де се страхуваш. Но сега няма за какво.

Той говореше с тих, убедителен глас, за да я успокои. Накрая обеща, че веднага след работа ще се прибере у дома. Затвори телефона; Вохризек все така учтиво го гледаше в устата.

— Извинете, семейна дреболия. Момчетата вдигнали малко температура, върнали ги от училище и жената се е побъркала, защото някакъв лекар прибързано я уплашил, че са болни от скарлатина. Каква безсмислица — сигурно самият той в живота си не е виждал нито един случай.

Вохризек се усмихна с разбиране.

— Но да се върнем към вас, момче, вие наистина сте открили нещо интересно. Това е първата конкретна крачка в изследването на проблема, нещо смислено, което може да се доразработи. Какво е положението със сондите, които са още на път?

— В момента летят две, едната ще кацне вдругиден, втората — четиридесет и осем часа по-късно. А дванадесет сонди все още работят на Омикрон.

— Е… ще ги дебнем — каза доктор Хулка и в гласа му се долавяше не само оправдан научен интерес, но и малко от страстта на праисторическия ловец.

 

Сиво-зеленият предутринен небосклон бавно светлееше и се обагряше в розово. Мъдрият Уиоп неспокойно се въртеше в леглото, оплетено от меки треви, застлано с най-хубавите козиняви постилки и най-фините кожи, каквито имаше народът му. Събуди се още в дълбоката черна нощ и дълго се взира високо нагоре, където трябваше да бъде покривът на колибата. Днес отново започва празникът на Великия червен бог. Днес отново върху Уиоп и неговия народ ще се спре милостивото око на Най-висшия от могъщите. Всеки ден хората на Уиоп му се кланят, призовават го и му се молят — ала само веднъж на три седмици и два дни настъпва нощта на жертвоприношението, нощта, през която окото на бога е най-широко отворено, ухото му слуша най-добре, а мисълта му е най-добронамерена. През тази нощ той се носи величествено по небосвода и гордо поглежда към тях. Много богове живеят под земята, на земята и във водата, ала един-единствен е всемогъщ — Великият червен бог високо на небето.

Понякога, когато се гневи на Уиоп и на неговия народ, той скрива лицето си зад завеса от облаци и не позволява никому да зърне усмивката му. Тогава народът плаче, а жените удрят главите си в земята. „Защо се гневи най-могъщият от могъщите? — питат те Уиоп. — Защо не носи щастие на семействата ни, плодородие на нивята и майчините утроби, защо не се вслушва дори в най-горещите ни молитви?“ В такива нощи навред звучат тъжни напеви, напеви на смирение и самоотричане, изпълнени с копнеж за вярна служба на Великия червен бог. В такива нощи горят огньовете на жертвоприношението и техните пламъци се стремят да достигнат облаците. Тези огньове могат да разтопят скалите като сняг и се издигат високо нагоре. Преди много и много поколения народът на Уиоп беше открил тази особена материя, която излъчва топлина, подобна на слънчевата. В нейните пламъци металните оръжия се превръщат мигновено в мътна локва и белезникавата й жарава изпепелява жертвата, преди да отзвучи болезнения й вик.

Хората на Уиоп не палят такъв огън на всеки бог. Има богове, които живеят на земята с хората, в горите и във водите — за тях са достатъчни и малки, запалени с обикновени дърва огньове, и молитви, изричани тихо, за себе си. Но Великият червен бог заслужава много, много повече. Само да благоволи да бъде винаги щедър и милостив и да показва лицето си на всеки три седмици и два дни, когато е най-достъпен и най-близък.

Така мисли Уиоп, докато лежи в постелята си. Мисли как да омилостиви днес Най-висшия от боговете, за да видят неговото лице. Как да разгонят тежката завеса на облаците, които заплашват да забулят небесата и да направят нещастни Уиоп и неговите хора.

Уиоп лежи в постелята и не може да заспи отново. И как ще може, когато настъпва толкова важен ден? Ден, в който ще направи жертвоприношение на Великия червен бог. Хубаво облечени момичета ли? Или силни, доблестни млади бойци? Или пък част от родитбата? Всичко получава Великият червен бог, повече, отколкото и най-големите военачалници. Уиоп му принася в жертва и пратениците на Малкия сребърен бог, промъкнал се насила на нощния небосвод. Един от тези пратеници и сега стои в колибата за жертвоприношения и очаква да го вземе Най-висшият от боговете.

Тези пратеници са много особени. Не говорят, не се движат, само стоят разкрачени на тънките си нозе и присмехулно гледат наоколо с мътни очи. Но те не ще примамят Уиоп да премине на тяхна страна и да измени на Великия червен бог. Нали техният господар е толкова дребен и незначителен в сравнение с Най-висшия от боговете — той не изпраща никого на земята, защото познава своята сила.

Мъжете на Уиоп търсят непрестанно пратениците на Малкия сребърен бог и щом намерят някой, на място го ослепяват с пареща мазна пръст от свещения жертвеник, а после го отнасят в колибата и там го пазят грижливо с насочени копия. Безпомощният, сляп пратеник на Малкия сребърен бог нито за миг не остава без надзор. Уиоп знае добре какво дължи на своя господар и закрилник.

Ако пратеникът поиска да избяга, ще го убият на място. Ала пратениците не смеят и да се помръднат, щом стоят пред бойците, закриляни от силата на Великия червен бог. Те само злокобно святкат със сребърните си тела и понякога, много рядко, се опитват да размахат дългите си пипала… Бойците на Уиоп ги наказват за всяко движение. Пратениците не смеят да кажат нито дума, боят се от Уиоп и неговите мъже, боят се от Великия червен бог.

Уиоп мисли и тъмносивата нощ се превръща в розово утро. Утро, което предвещава чудесен ден, в чийто заник на небосвода ще изплува червеното лице, голямото всевиждащо око.

Отвън долитат тихи гласове и в отвора на колибата се появява първият маг Ртзу. Той скланя глава и пита може ли да влезе и да наруши почивката на великия вожд. Уиоп му кимва.

— Влез, Ртзу. Вдигни очи, аз съм велик, но те почитам.

— Могъщи Уиоп, настава денят на голямото жертвоприношение — казва магът с поглед, все още сведен към земята, — заветният ден, когато ще пристигне Най-висшият от боговете.

— Зная — махва с ръка Уиоп, — зная и съм готов.

— Днес ще пламнат огньовете на жертвоприношението — звучи силният глас на мага, — огньове, които ще омилостивят сърцето на Великия червен бог и той ще покаже на теб и на твоя народ благосклонния си лик. Ще му направим големи жертвоприношения, каквито никога не сме му правили. Ослушай се, могъщи Уиоп, и ще чуеш песента на избраните красавици, които днес ще преминат в служба на Най-висшия от боговете. Чуй и радостните викове на силните младежи — те знаят, че днес ще встъпят във войската на Великия червен бог. От кошарите се обаждат добичета, кози и овце. А хамбарите пращят от зърно, което в знак на покорство ще предадем на пламъците, за да го отнесат на нашия господар.

Уиоп слуша и нищо не казва. Знае, че магът ще се погрижи добре за всичко. Хубаво е да имаш могъщ бог и надежден маг.

— Могъщи Уиоп, мъжете хванаха нов пратеник на Малкия сребърен бог — казва магът, — вчера се спусна с прашните облаци на земята. Мъжете го проследиха и докато той се оглеждаше безпомощно, го нападнаха изотзад и го плениха. Храбрият Тзуи се хвърли върху него и за миг го ослепи с шепа свещена пръст. После със собствените си ръце го върза и нареди да го отнесат в обредната колиба. Пратеникът стои там и трепери на тънките си нозе, могъщи Уиоп. Чака твоето решение.

— Нека още днес премине в служба на Най-висшия от боговете — махна с ръка Уиоп. — Как възнагради храбрия Тзуи?

— Разплаках го от радост, могъщи Уиоп. Още днес ще премине във войската на Великия червен господар. В небесната войска няма да има по-храбър боец от Тзуи.

— Такава е волята на Великия червен бог — усмихва се Уиоп. — И ти, и аз му служим.

Магът се покланя, допира с глава коляното си и заднишком излиза от колибата на Уиоп.

Уиоп се върти още малко в меката си постеля от треви. После отхвърля козинявата завивка и вика своите жени. Мести погледа си от една на друга, накрая се спира на немладата, ала още силна Зуик. „Тя е работлива и добра жена — мисли си той, — знае как да зарадва мъжкото сърце. Великият червен бог ще бъде доволен, когато тази вечер в знак на почит му я изпрати върху белия пламък.“

Той отпраща останалите жени и взема Зуик в леглото си.

Добре е да имаш могъщ бог. Добре е да имаш надежден маг. Добре е да започнеш големия ден като мъж.

 

Доктор Хулка отчаяно се потеше. Сигурно не беше от горещината, в телевизионното студио имаше климатична инсталация и вентилаторите моментално изсмукваха топлината от нажежените лампи. Доктор Хулка се потеше от вълнение.

Наистина Павел Хладек, коментаторът на телевизионната програма „Вечер, предназначена само за вас“ — която според проучването на социологическия отдел на телевизията се следеше от цели 70% от възрастното население, — му беше обещал, че разговорът ще протече по точките, които бяха подготвили на срещата в Института за изследване на Вселената, а и предварителният разговор в студиото наистина беше минал така, но доктор Хулка все не можеше да се освободи от неувереността, с която бе влязъл в сградата на телевизията. Искрено казано, самоувереното държане на исполина Хладек му действуваше като стимулатор на безпокойство. „Да, стимулатор“ — повтаряше си докторът и бързо бръкна в джоба си, където си бе приготвил туба антивълнин. Тук той просто не се чувствуваше добре.

Само че, от друга страна, един разговор по телевизията означаваше много. Кога друг път ще има възможност да разкаже пред толкова хора за всичко, което се правеше в института, и за блестящите успехи на отдела, ръководен именно от него. Няма как, популярността е много важно нещо, тя предоставя възможности, а от възможности се нуждае и той.

— Е, какво, докторе, можем ли да започваме?

— Моля — събра кураж Хулка. — Така ли да седя, или да се…

— Както искате, докторе, и без това ви снимат пет камери, а ние ще си изберем тази, която ви е хванала най-добре.

Хладек огледа студиото, кимна на хората зад стъклото на режисьорската кабина и плесна с ръце.

— Започваме! Следващият гост на „Вечер, предназначена само за вас“ е доктор Иржи Хулка, кандидат на науките. Всички вие сигурно познавате доктор Хулка ако не по физиономия, то несъмнено благодарение на неговото последно откритие. Без преувеличение мога да кажа, че участието на такава забележителна личност в нашата програма е чест не само за мен, но и — сега говоря и от ваше име — за цялата многобройна общност на телевизионните зрители.

Блестящите, необикновено бели зъби се оголиха не срещу камерата, а срещу лицето на доктор Хулка, който в същия миг, кой знае защо, си даде сметка колко износен е този самоуверен човек.

— Докторе, можете ли да обясните на мен и на зрителите как стигнахте до вашето сензационно, без преувеличение гениално откритие? Имам предвид драмата, която сте изживявали, когато сте разкривали тайните на природата, когато сте превъзмогвали закостенелите възгледи на хора, от които сте заобиколен. Крайно вълнуващо е да го чуеш от самия автор на откритието.

Доктор Хулка си пое дъх и подхвана научения наизуст текст:

— Знаете ли, не се касаеше толкова за драма, колкото за прецизна, изнурителна работа. Когато с колегата Вохризек открихме факта, че нашите сонди престават да действуват в резултат на някаква закономерност, ние естествено започнахме да мислим от какво се поражда тя. И забелязахме, че причината може да е в луната на тази планета. Разбира се, предположението е едно, а доказателството — друго. Да стигнем до него означаваше месеци на обстойно, мравешки упорито събиране и изследване на факти и търсене на привидно невъзможни взаимозависимости. Усърдие и фантазия — ето изискванията към откривателя. Колко пъти съм казвал на колегата Вохри…

— Разбира се, не бива да забравяме вашия млад помощник, надеждния учен Томаш Вохризек. За него, казано без преувеличение, работата с вас е била добра школа, нали?

— Човек не бива прекалено да се хвали, но мисля, че научих на нещо нашия Том — така в института наричаме колегата Вохризек. Поне се стараех да му предам всичко, което аз самият знам. Колко пъти съм му казвал, че ученият никога, никога не бива да се поддава на изкушението преждевременно да генерализира, тоест да обобщава събраните факти, никога не бива да се поддава на илюзията, че вече всичко знае и може да прави изводи. В науката важи едно правило — казвах му аз: сто пъти мери, преди да отрежеш, защото иначе може да се посрамиш. И за…

— Това, разбира се, е много вярно, без преувеличение — истински афоризъм. Но, докторе, нашите зрители сигурно проявяват интерес към мига, когато в главата ви е блеснала първата мисъл, прераснала после във вашата революционна теория. Така да се каже — бихме искали да надникнем под повърхността на фактите, да разкрием деликатната и сложна душа на учения, ако мога да се изразя по-поетично… Кажете ни нещо по този въпрос!

— По стечение на обстоятелствата много добре си спомням този миг. Помогна ми малко една случайност. Защото този ден…

— Да, случайността, която винаги помага на подготвените. Не бъдете толкова скромен, докторе.

— Да, точно така, впрочем не — накратко: имам двама сина близнаци и този ден жена ми се обади, че била с тях на лекар, а той я изпратил в инфекциозната болница, защото имали скарлатина. Впрочем така ми каза жена ми. Лекарят изразил само съмнение. Разбирате ли, от пръв и сигурно повърхностен поглед е направил извод за болест, която има такива и такива признаци. И чисто и просто изпратил момчетата в инфекциозното отделение, там да предприемат нещо, най-вероятно е имал предвид пълно, задълбочено изследване, което точно да определи дали действително се касае за скарлатина или не. Жена ми обаче приела за окончателен неговия повърхностен извод, на който и той самият навярно не би държал, и отчаяна ми позвъни да ме пита какво да прави. Ева, казах й, докато не знаеш със стопроцентова сигурност, че това не е нищо друго освен скарлатина, значи не е скарлатина. Но можете ли да убедите една жена, още повече майка. Тя си знаеше своето. Фактите не я интересуваха, стигаше й страхът. Така че…

— Много добре. Факти, факти, факти. Без преувеличение — те са алфата и омегата на научната работа — и ето това, уважаеми зрители, би трябвало да запомним всички. Вашите момчета, разбира се, оздравяха, нали?

— Да, още след няколко дни, беше обикновена ангина, която прилича на скарлатината по един-единствен признак. Но това не е главното. Точно тогава с колегата Вохризек започвахме да работим върху проблематиката на сондите и аз си казах, че в никакъв случай не бива да правим преждевременни изводи, защото признаците може да се окажат второстепенни. Ако съдехме по повърхностните резултати от изследванията на планетата по онова време, ние спокойно можехме да кажем, че вероятно прословутите зелени човечета крадат нашите автоматични сонди и дори палят огньове под тях. Защо не, нали индикаторите наистина регистрираха рязко покачване на температурата?

Напрегнатият съсредоточен израз изчезна от лицето на доктора.

— Но вместо да се задоволите с подобно евтино обяснение, вие започнахте с най-важното, с издирването на взаимните зависимости, така ли?

— Ами да, нали през всичкото време говоря за това. Просто обърнахме внимание на зависимостта между периода, през който луната на Омикрон обикаля около планетата, и времето, когато отделните сонди престават да действуват. Сега вече можем категорично да заявим, че теорията на Хулка — Вохризек за приливите е доказана. Защото установихме по безспорен начин, че спътникът на планетата е с много плътна маса и понеже се движи сравнително близо около Омикрон, в резултат на гравитацията се получават приливи. Накратко казано, можем да си ги представим като приливите и отливите на Земята, само че нашата Луна не е в състояние да раздвижи твърдата почва, а само водата. А на Омикрон слабата кора на планетата се пропуква и пропада, при което се излива нажежена магма, така че в зависимост от движението на спътника около планетата непрестанно се образуват нещо като вулканични кратери. Този непрекъснат, повтарящ се на всеки двеста четиридесет и три часа цикъл трудно ще позволи някога върху повърхността на Омикрон да се образува твърда кора. В резултат на това можем да предположим, че на Омикрон не може да възникне живот, поне в нито една от формите, подобни на човека. Защото той никога не ще издържи такива резки температурни промени, до каквито редовно се стига на планетата. Тази теория…

— Наистина, докторе, мога само от името на всички телевизионни зрители да ви поздравя. А вие, приятели — коментаторът Хладек се обърна отново към първата камера, — сигурно ще се съгласите с мен, че примерът на доктор Хулка най-добре илюстрира важността на точния и надежден извод: едва когато опознаем със сигурност всички факти, можем да правим заключения, които няма да представляват само безплодно фантазьорство. А сега заедно с групата за традиционна поп музика на Петър Спалени нека пожелаем на двете момчета на доктора и на всички негови сътрудници успехи и — никаква скарлатина, ха-ха-ха!

Червената светлинка на камерата угасна, подир няколко секунди я последваха и лампите. В студиото настана неестествено спокойствие.

— Беше чудесно, докторе! — Хладек плесна бодро доктора по гърба.

Докторът унило кимна. За разлика от коментатора, той имаше чувството, че съвсем не беше чудесно.

 

На разстояние много светлинни години от Земята могъщият Уиоп, храненикът на Великия червен бог, победител на Малкия сребърен бог и неговите пратеници, спеше спокойния сън на здрав мъж.