Ярослав Вайс
Затвор

I. Неуредени сметки

Тук е студено като в морга! Само това липсваше! Не вярвам в света да има по-гадна и по-проклета дупка от тая. Не че съм някоя мимоза или пандизчийско гевезе, пази боже! А че повечето от дранголниците не струват пукната пара, също ми е известно. Да вземем Пидълтаун — винаги съм мислел, че няма да видя нещо по-мизерно. Като си спомня помията, дето там й викаха обяд, просто… Но нали човек се учи, докато е жив. В Пидълтаун поне имаше някакъв обяд. Тук вече трети ден съм на пости.

Ама аз ще им дам да разберат. До един съм си ги писал в сметките и можете да бъдете сигурни, че нищо добро не ги чака. Пръв ще си го отнесе съдията Уилсън. Отсега се радвам, като си помисля как ще му размажа физиономията. Да не би нарочно да съм я накълцал оная бабушкера! Ако не беше викала, нищо нямаше да й се случи, не е ли така? Просто е като фасул, почитаеми Уилсън; кой ти е крив, дето не го разбираш? Аз на твое място час по-скоро щях да се пръждосам на другия край на света. Щото, като се чупя оттука…

Добре че такива мисли малко посгряват човека. През живота си не съм студувал така в тая страна! Все едно че сме на Северния полюс. Ей, вие, кучи синове, къде сте? Аз си имам права и искам одеяло. Или направо две, чувате ли?

Нищо! Ясно. Като вчера и като оня ден. Мръсници проклети, да не съм осъден на единичен затвор?! Ама почакайте, момченца, и на вас ви се пише всичко. Като в банка.

И тая противна червена светлина вече ми лази по нервите. Само да знаех кой го е измислил тоя тъп номер. Ще рече човек, че продължава цяла вечност. Ако не беше някоя щуротия, щях да си помисля, че навън има пожар. Такъв идиотски цвят!

Ей, вие там, дявол да ви вземе! Гладен съм! Самсон, ленива пандизчийска мършо, я се покажи! Три дни не съм слагал троха в устата, по-точно откакто изведоха Очилатия. Какво ли са искали от него? Не ще да е нещо добро. Бая бяха оклюмали, като дойдоха да го вземат, Самсон се тресеше като пача. Добре поне, че кофата с вода е тука, инак да съм издъхнал от жажда. Ако Очилатия ме видеше как пия от нея — сто на сто щеше да драйфа. Много е ekelhaft^[1] за такъв префинен господинчо, слава богу, че поне той не ми пие вече кръвчицата. Кой ти е крив, Очилатко, като си такъв побъркан ревнивец, иначе сега вместо в дранголника можеше да си седиш у дома и да си играеш с твоите бинокли. Астроном, пфу! И за какво му е на света такъв човек? За нищо! Дявол да го вземе, какво може да са искали от Очилатия?

Ох, тая идиотска червена светлина — почти като косите на Пеги. Пеги! Момиченце, да не мислиш, че съм те забравил? И дума да не става! Не се бой, ще има да се поровя още в рижавите ти коси, миличка, а после ще съжаляваш, че изобщо си ме срещнала. Змия такава, с теб ще си разчистя сметките преди Уилсън. Да не мислиш, че съм откачил и не се досещам кой ме е предал? Ще направиш най-добре да си напишеш завещанието, пиленце. Щото, като се видим, няма да имаш време за това.

Вече можеха да престанат с това глупаво театро. Ей вие, Самсон, Пъркинс, дяволски пандизчийски плъхове, къде сте? За какво ви плащат?! Гладен съм, чувате ли? Гладен съм! Ако някой от вас не се появи веднага с кофа кльопачка — и двамата влизате в списъка ми, разбирате ли?! Не? Значи не разбирате? Чакайте тогава, само да се чупя оттука. Всички, разбирате ли, всички ще съжалявате! Ще ви се иска по-скоро да настъпи краят на света, измет такава, ще ви се иска… Само да се измъкна оттук…

II. Врата

— Андреас! — извика Смит. — Андреас!

В ключалката изтрака ключ и вратата се отвори със скърцане.

— Какво обичате, господине? — попита надзирателят.

Може би за стотен път Смит се учуди мислено на учтивостта на пазача.

— Слушайте — каза той, — какво става? Този странен грохот… И защо не свети лампата?

— Вероятно авария в електроцентралата, господин Смит — сви рамене Андреас. — Опитах се да се обадя, но телефонът не работи.

— Не работи ли? — изненада се Смит.

— Никакъв сигнал.

Смит се почеса по главата.

— Много неприятно, исках да попиша още малко, а вече се мръква — каза той и млъкна.

— Имате ли нужда от нещо друго, господин Смит? Смит се поколеба, после поклати глава.

— Не, благодаря ви. Навярно ще легна да спя.

Пазачът кимна. На вратата се спря за малко и после каза:

— Лека нощ, господин Смит.

— Лека нощ, Андреас.

Събуди го необикновен студ. Бяха му взели часовника, не можеше да се ориентира точно за времето, но беше сигурен, че е спал няколко часа. Това означаваше, че още е нощ. Само че защо беше толкова студено? Все пак през този годишен сезон…

Неочаквано си даде сметка и за нещо още по-странно. Беше нощ — и въпреки това през малкото прозорче, високо горе под тавана, в килията струеше светлина. С някакъв особен червеникав цвят като отблясък от пожар. Пожар ли?!

Той скочи и започна да чука по вратата. Никой не идваше, надзирателите сигурно спяха. Усети как страхът го прободе в стомаха и почука още веднъж и още веднъж.

— Андреас! — извика той. — Андреас!

Откъм коридора долови стъпки, които се приближаваха към вратата на килията. Престана да удря по ламаринената облицовка и зачака, докато бравата отстъпи с характерното скърцане. Влезе Андреас.

— Какво обичате, господин Смит? Надзирателят се държеше така естествено, че Смит изведнъж се смути. Всъщност защо се е разбеснял така?

— Извинете… аз… исках да попитам… Работи ли вече телефонът?

Въпросът му не развълнува Андреас.

— Не, господин Смит — отвърна спокойно той. — Все още никакъв сигнал.

Смит се засрами.

— Извинете, че ви събудих, Андреас. Изведнъж ме обзе такъв страх, държа се като малко момче. Сърдите ли се?

— Не — отвърна Андреас. — Не се сърдя. Впрочем аз не спя, господин Смит.

Смит най-после се сети за какво беше извикал надзирателя.

— Слушайте, Андреас, защо тук изведнъж стана тъй страшно студено?

— Ще ви донеса някакво одеяло, господин Смит.

— Но кажете ми, разбирате ли защо е така? И каква е тази странна червена светлина в килията? Уплаших се, че някъде има пожар.

— От небето е, господин Смит — каза Андреас. — Целият небосвод е съвсем червен. А за пожара може би сте прав — струва ми се, че видях някъде в далечината пламъци. Искате ли още нещо, господин Смит?

— Андреас, какво казват другите? Попитахте ли поручика?

— Поручик Слатер снощи отиде някъде, господин Смит. Още не се е върнал.

— Къде може да е през нощта? Та тук наоколо няма никой, при когото да отиде. С колата ли излезе?

— Не, господин Смит. Колата стои пред дома на поручика.

— Странно. Брокинг също ли го няма?

— Не мога да го намеря, господине. Трябваше да застъпи на нощно дежурство, но изчезна някъде. Като се върне поручикът, това май няма да му хареса.

— Сигурно не, доколкото познавам вашия началник. Слушайте, Андреас, значи тази нощ вие тук сте сам за всички килии, така ли?

— Миналия ден откараха Хутчисън, господин Смит. Сега вие сте единственият ни затворник.

— По-скоро искате да кажете, че ние двамата сме единствените хора в цялата околност, нали? Този факт не ви ли се струва интересен? Затворник и надзирател. Ами ако се опитам да избягам, Андреас?

— Ще трябва да ви попреча, господин Смит.

— Андреас, знаете ли изобщо за какво съм тук? Обвиняват ме в нещо, което не съм направил.

— Случва се понякога, господине. Сигурно накрая всичко ще свърши добре.

— Не зная… понякога сериозно се съмнявам. Разбира се, най-просто ще бъде, ако ме оставите да си отида. Нима ви приличам на престъпник?

— Не, господин Смит. Но не бива да ви пускам. Ще ви донеса одеялата.

— Добре, Андреас, благодаря. Не приемайте сериозно това, което ви казах. Беше само на шега. Но за одеялата ще ви бъда наистина задължен.

 

Първото нещо, което Смит забеляза при второто си събуждане, беше, че червената светлина е станала още по-ярка. Значи все пак не му се беше сторило. И рязкото и силно застудяване също не беше плод на неговата фантазия. Той си спомни за съвършената климатична инсталация в своя кабинет и потрепери.

Мислите му прекъсна Андреас, който донесе закуската в алуминиева чиния. Пред очите му се бяха образували виолетово-сини кръгове.

Смит му благодари.

— Ако непрекъснато дежурите — отбеляза той, — скоро ще рухнете. Крайно време е Брокинг да ви смени.

— Брокинг не може да ме смени, господин Смит — каза безизразно Андреас. — Преди един час го намерих долу под скалата. Мъртъв е, господин Смит.

— Какво?! Брокинг мъртъв! За бога, какво е търсил на скалата? Мислите, че се е подхлъзнал, или…

— Не зная — отговори Андреас. — Погребах го, затова се забавих малко със закуската. Ще се постарая да получите обяда и вечерята си навреме, господине.

— Знаете ли какво, Андреас? Бъдете така добър — върнете се след около половин час. Необходимо ми е да обмисля нещо. Ще дойдете ли?

— Добре — каза Андреас. — Ще дойда.

 

— Андреас, трябва незабавно да изляза — каза Смит, когато след тридесет минути надзирателят отново влезе в килията.

— Такова нещо не се предвижда — каза Андреас.

— Но аз не искам да избягам — извика Смит. — Вие не ме разбирате. Необходимо ми е само да се огледам как изглежда наоколо.

— Все си е същото, господин Смит — сви рамене Андреас. — Само като че ли става все по-студено, а и червената светлина се засилва. Иначе няма много за гледане.

— А пламъците, за които говорехте снощи?

— Вече не се виждат.

— А поручик Слатер?

— Още не се е върнал.

На Смит му секна дъхът.

— Разбирате ли, че вече няма да се върне? — каза той бавно и отчетливо.

Андреас го погледна спокойно.

— Сега вече не ви разбирам, господине. Защо да не се върне?

Смит трепереше не само от студ, но и от вълнение.

— Защо ли? — повтори и втренчено загледа Андреас в очите. — Спомняте ли си онзи странен грохот вчера?

— Да, спомням си.

— Какво тътнеше така, Андреас? И защо?

— Не зная, господин Смит.

— А знаете ли защо е толкова студено?

— Не.

— Ами тази червена светлина, откъде се е взела?! Защо Брокинг е мъртъв?

— Не зная. Смятам да отида в кухнята да проверя за обяда, господин Смит. Там трябва да има някакви консерви!

— Почакайте! Ще ви кажа още нещо. Аз дишам тежко. А и вие някак си пухтите, не сте ли забелязали?

— Сега, като казвате, ми идва наум, че сте прав, господине. Да, още от сутринта се задъхвам.

— Андреас, пуснете ме навън.

— Не може, господине.

— Чувство за дълг ли?

— Нямам право да ви пусна, господин Смит.

— Но аз съм невинен!

— Ако сте невинен, сигурно ще дойде заповед да ви освободим. Тя дори може да е вече на път.

— За бога, Андреас, нима не разбирате, че никога никаква заповед няма да дойде? Че вече няма да дойде нищо и никой? Нито поручик Слатер! Нещо е станало. Нещо е станало, Андреас, разбирате ли?

— Какво мислите, че е станало, господине?

— Не зная. Катастрофа… край на света… слънцето е угаснало… или… можете да мислите каквото си щете. Аз наистина не зная. Но нещо е станало!

Андреас се замисли за миг.

— Изглежда, сте прав, господине — каза после той.

Смит почувствува как по тялото му премина вълна на облекчение. Засмя се.

— На какво се смеете, господине?

— Аз ли… всъщност не знам. Спомних си за миг за ония глупаци, които ме пратиха тук. Главният редактор Бубер — какво ли прави сега?

Надзирателят го гледаше със студени, безизразни очи.

— Извинете, Андреас — каза Смит, всъщност вие не познавате Бубер. Но това няма значение. Уверявам ви, че да се мисли в този момент за Матезий Бубер е много смешно. По всяка вероятност той вече е мъртъв.

— Разбирам, господине — каза Андреас.

Смит се успокой.

— Трябва да излезем навън, Андреас — каза той. — Може би все още ще успеем да се спасим. Тук е колата на поручика. Ако някой изобщо се спаси, то… А ако не… Разбирате ли, Андреас, ако това наистина е краят на света, аз искам да го видя. Искам да присъствувам на него.

— Не може, господин Смит — поклати глава Андреас.

Смит го изгледа изненадан.

— Не ми ли вярвате? Не вярвате ли, че това е катастрофа?

Надзирателят се поколеба.

— Вярвам, господине — каза той. — Вие сте образован човек и сигурно тези работи ги разбирате по-добре от мен. Вярвам ви.

— Тогава защо да не може? — Смит отново се ядоса, гласът му леко изграчи.

— Нямам заповед. Не мога да ви пусна.

— Полудели ли сте, Андреас?! — За миг Смит престана да се владее. — Нима вашата кратуна още не е проумяла всичко… — Най-сетне той успя да се успокои. — Не искам да ви обиждам, Андреас. Но, ей богу, щях да бъда по-доволен да ми крещите, отколкото… Андреас, разберете, никаква заповед или нареждане нямат вече смисъл. Нищо от това, което е било досега, няма смисъл. Вие вече не сте пазач, а аз не съм затворник — ние сме само двама души, които подир малко може би вече няма да са живи, разбирате ли ме?

— Разбирам, господин Смит.

Андреас отвори вратата, после неочаквано се обърна рязко и повали Смит, който вървеше след него. Вратата отново се затвори и ключът се превъртя отвън. Смит поседя малко в недоумение на пода, после скочи и започна бясно да рита ламаринената облицовка на вратата. Откъм коридора се дочу приглушен глас.

— Направих го с нежелание, господин Смит — говореше пазачът. — Но нищо друго не ми оставаше. Вие сигурно щяхте да се опитате да избягате.

— Отвори, идиот такъв, букова главо! — крещеше Смит. — Чуваш ли, незабавно отвори! Не разбираш ли какво става?

— Разбирам, господин Смит, вие ми го обяснихте и аз го разбрах.

— Тогава защо не отвориш, за бога?

— Не мога, господин Смит.

— Но аз не искам да умра тук, в тази дупка, чуваш ли, не искам! Отвори — риташе той вратата, — отвори!

 

— Нямам право, господин Смит.

Беше тихо. Смит не знаеше колко време се беше съвземал от тъпото вцепенение. Зави се с всичките три одеяла, които имаше в килията — температурата навярно вече бе паднала под нулата.

— Андреас? — каза полугласно.

— Тук съм, господин Смит.

Смит не продължи. Гледаше към вратата, зад която беше другият човек, и лицето му постепенно се проясняваше. Червената светлина, която проникваше през прозорчето високо горе на стената, ставаше все по-интензивна, но Смит вече не се интересуваше от нея. Мислеше за Андреас, за студените му, безизразни очи. Искаше да ги види отново. Но знаеше, че никога вече няма да ги види.

III. Без шанс

От килия номер 27 се разнесоха удари — някой риташе вратата.

— До гуша ми дойде от тоя кретен! — каза студено поручик Бетанкур. — Тревиан, Арас!

Двамата широкоплещести надзиратели дадоха да се разбере, че ако поручикът наистина много държи на това, могат и да застанат мирно.

— Да, господине? — насили се да отговори и за двамата Тревиан.

— Заемете се с него.

— Добре.

— Господине! — излая сърдито поручикът.

— Добре, господине — изпълни нареждането Тревиан, като сви рамене. В коридора той се обърна към Арас: — Ако предпочиташ, остави го на мен!

Другият надзирател поклати отрицателно глава.

— Дума да не става.

Тревиан се изплю.

— Има си хас! Как можах да си помисля, че ще пропуснеш случая да строшиш няколко ребра?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: като трябва да се бие някой — бий! Само че ми призлява, като гледам с какво удоволствие го правиш.

— Слушай — закани му се Арас, — не забравяй, че и ти имаш ребра. Никак не ми се ще да ти го докажа.

— А и доста трудно ще го направиш — Тревиан замахна с огромния си юмрук и фрасна силно Арас по устата. — И това ти стига, за да се убедиш — добави той, докато замаяният Арас се надигаше от земята.

Двамата влязоха в килията, разкрасени с по няколко драскотини, но затворникът явно нищо не забеляза.

— Най-после! — извика той. — Вече си мислех, че наистина сте си изгубили ума. Бързо!

— Чуваш ли го? — Арас погледна помирително към Тревиан и се засмя. — Той казва, че сме си изгубили ума.

Тревиан също се усмихваше.

— Е, как е на Марс, момче? — обърна се той към затворника. — Разправяй!

— Вече ви казах, че не съм от Марс, а от Фаон — отсече затворникът нетърпеливо. — А за разправяне сега няма време. Разполагаме само с половин час, трябва да побързаме.

Арас се наслаждаваше на положението.

— Ще трябва да ни го повториш още веднъж, момченце! — нареди той. — До какво ни остава само половин час?

Затворникът сви рамене.

— Ако закъснеем — вие губите! В края на краищата това е вашият роден край, не моят. Точно в дванадесет часа по тукашно време подразделението на Тенган ще отвори коридор във вашата атмосфера и ще се спусне по него. Цялата операция продължава частица от секундата. Не ме ли намерят на уговореното място, ще приложат вариант Б.

— Интересни ги дрънка! — отбеляза Тревиан, но Арас го прекъсна:

— Продължавай! — кимна той на затворника. — И се постарай да не ги объркваш много. Последния път каза „втори вариант“.

Затворникът нервно пристъпи от крак на крак.

— Втори или Б е едно и също, и без туй при нас го наричаме другояче. Трябва да сте благодарни, че успях толкова бързо да овладея вашия език; само че вместо това вие се хващате за думата. Вариант Б означава разграждане. Разпадане на материята, ако не ви звучи прекалено жестоко. И ви остава все по-малко време.

Тревиан проговори, преди Арас да успее да отвори уста.

— Шеги ли си правиш, или наистина си хахо? — попита той.

— Нито едното, нито другото — каза бързо затворникът. — Ако на мястото на Тенган бъдат Кивирк или Ране, може би ще имате някакъв шанс. Кивирк несъмнено ще се опита поне да ме намери. Но Тенган не е свикнал да рискува — той изпълнява точно предписанията.

— Така че сега лошо ни се пише? — отново направи гримаса Арас.

— Зависи от това, какво искате. Засега всяка цивилизация, с която сме се срещали във Вселената, е имала интерес да продължи своето съществуване. Не мога да повярвам, че вие сте изключение.

— Разбираш ли го? — обърна се Арас към другия надзирател.

Тревиан вдигна рамене.

— Какво искаш от един хахо?

Затворникът изведнъж избухна:

— Не виждате ли, че искам да ви спася?! Възможно ли е изобщо съдбата на вашата планета да зависи от трима тъпаци, каквито сте вие и вашият поручик?!

Тревиан поклати глава и пристъпи напред. Арас притвори очи и изсъска:

— Така значи. За поручика спокойно можеш да казваш каквото си щеш. Само че за мен — той присви колене, — за мен няма да си отваряш човката!

— Извини се — каза бързо Тревиан на затворника. — Извини се, докато все още е време. Инак с удоволствие ще те срита в корема и аз пръста си няма да мръдна, за да му попреча.

— Идиоти!

Тревиан се отдръпна настрана, отвратен от радостния блясък в очите на Арас. Погледна часовника си. Той показваше единадесет часа и петдесет и три минути. Юмрукът на Арас строши първите алуминиеви ребра на затворника.