Реймънд Фийст
Кралският корсар (12)

Глава 10
Открития

В небето изкрещя чайка.

Марк, Калис и Хари крачеха към залива. Слънцето вече се вдигаше над хоризонта. За младия полуелф, който не изглеждаше по-възрастен от Хари въпреки своите тридесет години, Фрийпорт бе странно изобилие от непонятни гледки и звуци. Беше се смълчал, оставяйки двамата си спътници да си говорят каквото сметнат за нужно, но гледаше, слушаше и изглеждаше очарован от разнообразието на острова. Хари беше споделил с Николас предната нощ, че е напълно възможно човек да забрави за съществуването на елфа, докато той не реши сам да направи някакъв жест или да проговори — толкова мълчалив беше станал.

Хари тъкмо се канеше да го попита нещо, когато иззад една обърната лодка край брега излезе дребничка фигура и тръгна по петите им. Преди другите двама да успеят да се обърнат, Калис вече беше извадил ловния си нож.

— Богове! Какво искаш от нас?

Непознатото дете прошепна:

— По-важното е какво искате вие тримата?

Детето беше облечено в мръсна груба туника и панталони. Под дългите крачоли се показваха кални пръсти. Тънките ръце, щръкнали от дрипавите ръкави, бяха също толкова мръсни като краката, а и за лицето не можеше да се каже, че е прекалено чисто. Над тясната брадичка и малката уста се очертаваха високи скули и две огромни сини очи. А дългата рошава червеникавокафява коса се вееше във всички посоки.

— Разкарай се от пътя ни, хлапе — каза нетърпеливо Марк.

— Хлапе значи! — извика просячето, изрита злобно Марк в пищяла и отскочи. — Ей затова ще си платите двойно за информацията.

Марк изохка, а Хари онемя от удивление. Калис каза кротко:

— Значи момиче. Добре, тогава махни се от пътя ни, момиче.

Продължиха пътя си, но момичето ги настигна и тръгна заднишком пред Марк.

— Аз знам много неща. Питайте всеки във Фрийпорт и всеки ще ви каже: „Щом искаш да разбереш нещо, питай Бриза.“

— А ти си Бриза, така ли? — каза Хари.

— Естествено.

Марк и Калис не казаха нищо и Хари подхвърли:

— Нашият капитан си търси остров да си вдигне къща.

Бриза спря да върви заднишком, застана на пътя на Марк и подхвърли презрително:

— Сериозно?

Марк се принуди да спре, а другите двама я заобиколиха отдясно. Той я изгледа и каза:

— Съвсем сериозно.

Тя се ухили и Марк с изненада забеляза, че има трапчинки на бузите. Загубил търпение, той повтори раздразнено:

— Да, съвсем сериозно.

И се опита да я заобиколи.

Тя тръгна едновременно с него и пак му препречи пътя.

— Нямам време за тия глупави игри — каза кисело Марк и отново се опита да я подмине.

Тя направи крачка назад, но се спъна в някакво намотано въже и тупна по задник на пясъка. Марк и Хари се засмяха, Калис остана равнодушен. Бриза изсумтя ядосано, щом Марк я подмина и извика след тях:

— Добре! Но като ви писне да обикаляте, елате да ме потърсите!

Развеселен, Марк й махна с ръка по моряшки за почест. Дори Калис се усмихна, а Хари направо се изкикоти.

 

 

Късно вечерта Хари, Калис и Марк се качиха на кея и завариха там Бриза да ги чака. Момичето седеше върху някаква бала и ядеше ябълка.

— Е? — каза тя.

Тримата се спогледаха и се опитаха да я подминат. Но тя скочи от балата и закрачи заднишком пред тях, опънала ръце зад гърба си и започна да ги дразни:

— Знам аз какво търситее…

— Казахме ти, че… — почна Марк.

— Не, не стее — припя Бриза.

— Какво не сме?

— Не сте дошли да търсите остров за капитана си. — Тя отхапа последното парче от ябълката и хвърли огризката през рамо в морето. Чайките закрещяха и се сборичкаха за нея.

— И какво търсим тогава? — попита я Хари, уморен от целодневното плаване.

Бриза скръсти ръце на гърдите си.

— Какво даваш, ако ти кажа какво търсите?

Марк поклати отегчено глава.

— Виж какво, момиче, нямаме време за игрички.

Тримата закрачиха по-бързо, а Бриза каза:

— Знам къде отидоха дърбинските търговци на роби.

Те спряха, спогледаха се и се обърнаха кръгом като по команда. Калис се върна при момичето и го стисна за ръката.

— Какво знаеш? — попита Марк.

— Оу! — извика тя и се опита да се отскубне, но Калис я държеше здраво. — Пусни ме, иначе няма да кажа нищо!

Марк сложи ръка на рамото на Калис и каза:

— Пусни я.

Калис го послуша, а момичето се дръпна, разтърка китката си и се нацупи.

— Майка ти не ти ли е казвала, че има и по-добри начини да привлечеш вниманието на една девойка? — Изгледа много сърдито Марк и продължи: — Никак не изглеждаш зле за мърляв разбойник, макар че според мен без брада ще си по-хубав. Смятах да не ви взимам много, но сега цената се вдига.

— Виж какво — каза Хари. — Кажи ни най-после какво знаеш и какво искаш.

— Зная, че преди един месец в града дойдоха някакви странни хора. Други, много повече, се струпаха по околните острови и много се стараеха да не ги забележат хората във Фрийпорт. Повечето говореха на кешийски, но с някакъв странен акцент, какъвто не бях чувала. Други пък дойдоха в града да накупят продукти. Не всичко наведнъж, но достатъчно, за да събудят любопитството ми. Нищо необичайно не може да се случи тук, без да го забележа. Затова реших да подуша тук-там. — Тя се усмихна. — Много съм добра в откриването на разни неща.

Хари неволно се усмихна.

— Сигурно.

— Е, ще се спазарим ли вече? — попита ги тя настойчиво.

— Каква ти е цената? — попита Марк.

— Петдесет златни реала.

— Нямам толкова злато — каза Марк.

— Какво ще кажеш за това? — попита я Хари.

И й подаде някакъв пръстен — златен и с голям рубин.

— Откъде си го взел това? — учуди се Марк.

Хари поклати глава.

— Забравих вече. — И се обърна към момичето. — Това покрива цената, която искаш.

— Добре — отвърна момичето. — Проследих една от групите им, запомних накъде потеглиха и тръгнах вечерта с една лодка след тях. Скоро видях и кораба — най-големия кораб, който съм виждала. Стоеше на котва малко отвъд носа. Беше черен и приличаше на квеганска галера, с високи предна и задна палуби и с много големи платна, и адски широк. Стърчеше високо над водата и мисля, че беше празен, но от него до близкия остров и обратно непрекъснато кръстосваха лодки. С хора и провизии. От това, което бяха струпали на брега, прецених, че се канят да тръгнат на дълъг път, може би чак към отвъдната страна на Кеш. Освен това имаха много патрули, поради което ми се наложи бързо да се махна.

— След три седмици откъм островите се появиха някакви лодки и спряха извън Фрийпорт — продължи тя и се ухили: — Стана ми интересно и се върнах на острова. И видях, че са прехвърлили повечето хора на големия кораб. Но свалиха и много пленници на острова. Командваха ги шестима дърбински търговци на роби.

— А откъде знаеш, че това ни интересува? — попита Хари и задържа пръстена.

— Корабът ви е от Кралството, а всички пленници говореха на кралския език. Един прочут капитан изведнъж се появява след цели тридесет години — твърде много съвпадения според мен. Капитанът ви си е истински, но всички останали сте адски чистички и възпитанички. Вие сте от кралската флота. Дошли сте да търсите ония пленници, нали?

Хари й подхвърли пръстена и Бриза го улови.

— Къде ги отведоха? — попита Хари.

— На двата острова западно. — Тя изведнъж скочи, побягна и им извика през рамо: — А като се върнете, мога да ви разкажа и още.

— Как да те намерим? — извика Хари.

— Просто попитайте за Бриза, когото и да е! — отвърна момичето и се скри между две сгради.

 

 

Същата вечер няколко души от екипажа на „Хищника“ проследиха татуирания капитан из града, предадоха от човек на човек къде е и Николас и Гуда най-неочаквано се появиха в предпочитаната от Рендър гостилница.

Седнаха достатъчно близо до Рендър и той и двамата мъже с него моментално се умълчаха.

— Само въпрос на време, нали? — каза Николас достатъчно високо, за да го чуят всички в гостилницата.

— Рано или късно — отвърна Гуда. Представа нямаше за какво му говори Николас, но влезе в играта.

— Все някой ден, и то скоро, ще дойде кораб от Далечния бряг и ще донесе вестта за набезите. И тогава? Край на търговийката и на плячките. И тогава? Всички търговци от града ще се струпат пред градската управа да поискат главата на престъпника, забита на кол. — Николас хвърли поглед към Рендър, който го изгледа свирепо, и каза все така високо: — Много ще съм доволен да им го предам лично.

Рендър изсъска ядосано нещо на двамата си придружители, стана и излезе. Двамата изгледаха свирепо Николас и Гуда и го последваха.

Николас се отпусна в стола си и зачака.

 

 

Призори Антъни, Накор и Амос тръгнаха с Марк да огледат острова. Стигнаха след три часа. Островът по нищо не се отличаваше от десетките други наоколо. Прояден от вятъра и водата, покрит с гъсти храсталаци и бурени, той изглеждаше доста негостоприемно място над високите скали, без никаква пясъчна ивица. След цял час обикаляне най-после намериха едно плитко заливче. Над бреговата ивица стърчеше огромна постройка, заслонена от високи скали, които я скриваха отвсякъде освен откъм заливчето. Не се мяркаше жива душа.

Избутаха лодката на брега и се огледаха.

— Наскоро тук са идвали и са излизали много съдове — каза Амос и посочи дирите по пясъка над линията на прилива. Широка, отъпкана от човешки крака пътека отвеждаше към постройката. — Малко по-силен вятър и дъжд, и нямаше да ги видим. Оставени са само преди няколко дни.

Изкачиха се до грубо скованата постройка, бутнаха вратата и влязоха. Вонеше непоносимо на човешки изпражнения и на нещо още по-гадно. Из въздуха се носеха облаци тлъсти мухи — пируваха с труповете на пода.

Амос изруга.

Марк едва се сдържа да не повърне и се насили да огледа най-близкото до него тяло — май беше на момче.

Накор бързо огледа следващия труп и каза:

— Мъртви са отпреди три, най-много четири дни. Подути са и мухите вече са снесли личинките си.

Амос огледа помещението.

— Марк, знаеш ли, май е по-добре да излезеш…

Марк разбра, че Амос иска да му спести възможността да види сестра си или Абигейл след мъртъвците, сви устни и отвърна:

— Не.

Тръгнаха към средата на помещението.

— Циреите на Банат да ги хванат дано! — изруга Амос.

На пода лежаха пронизаните със стрели трупове на шестима мъже в облеклото на ловците на роби от Дърбин. Амос коленичи и огледа единия от тях. Свали черната му маска и видя татуировката на лицето на трупа.

— Това наистина са дърбински ловци на роби! — прошепна той удивено. — Кой би дръзнал да си навлече гнева на гилдията им?

Но се досещаше кой: същият безмилостен враг, овладял гилдията на убийците в Крондор, подчинявайки ги на собствената си цел, онзи, който беше извършил най-грандиозната измама в историята на цяла Мидкемия, развявайки пряпореца на легендарния Мурмандамус, за да тласне народите на севера — моределите, както и таласъмите — да завладеят Кралството. Само те можеха да убият шестима ловци на роби от Дърбин и Амос се досещаше защо. Никой жив човек не знаеше къде живеят пантатийските змиежреци. Знаеше се само, че е в някаква далечна земя отвъд морето.

Антъни обикаляше помещението съвсем невъзмутимо и оглеждаше закланите пленници.

— Има само едно момиче. Вижте, ето там — каза Накор.

Бързо отидоха до трупа и Антъни каза:

— Това е Уила. Работеше в кухнята.

Накор им посочи друг труп — на мъж със смъкнати до глезените гащи.

— Този не е бил от пленниците. Опитал се е да изнасили болното момиче преди да го убие — каза той. — И са го убили. — Дребничкият мъж поклати глава, огледа помещението и промълви: — Да натикат невинни деца тук като добитък е жестокост; но да ги оставят няколко дни с труповете и с умиращите е просто нечовешко.

— Никой не твърди, че тези, които стоят зад всичко това, са човешки същества, исаланецо — тихо каза Амос.

Антъни продължи да обикаля, сякаш търсеше нещо. И тъкмо когато Амос се канеше да ги подкани да излизат, се наведе и вдигна от пода някакъв парцал, използван очевидно за превръзка и извика:

— Маргарет!

— Как разбра? — попита Амос.

— Просто знам. Тя го е носила — отвърна магьосникът.

Марк огледа парцала и попита:

— Пострадала ли е? Виж, има кръв!

Антъни поклати глава.

— Мисля, че… използвала го е, за да превърже някой друг.

— Как разбра? — попита Марк.

— Просто… знам — отвърна магьосникът.

Амос се огледа и каза:

— Този набег е бил планиран от дълго време и с всички подробности. Повечето нападатели са дошли от Кеш или от другаде, но в тази работа трябва да са замесени поне стотина души от Фрийпорт. Проблемът е как да намерим някой, който е бил замесен и който да проговори. Този, който е организирал набега, сигурно е платил добре и… — той посочи разсъблечения мъж с прерязаното гърло — и е раздавал наказания много бързо. Малцина биха се осмелили да издадат такъв главатар. — Обърна се към Марк. — Трябва да намерим онова момиче и да видим какво още знае то.

Мълчаха през целия път обратно до пристанището на Фрийпорт.

 

 

Върнаха се в „Червения делфин“ привечер. Хари ги чакаше и гледаше хитро.

— Какво се е случило? — попита го Амос.

— Рендър за малко не предизвика Ник — отвърна ухилено Хари. — Реши да обядва в друга кръчма. Един от нашите хора го забеляза, така че Ники се появил и седнал наблизо. Рендър почнал да крещи. Не е добре с нервите. Нашите хора пускат клюки за набезите и градските хора вече почват да се чудят дали наистина не е станало нещо неприятно — доста хора тука знаят, че се е гласяло нещо мътно през последните няколко месеца, и все повече са склонни да повярват на нас и да се усъмнят в Рендър. — Хари поклати глава. — Ако нещата тръгнат добре, например ако в шестък вечер някой си развърже кесията да черпи всички, които искат да слушат как Рендър ще обърка работите на всички за следващите пет години, като нищо ще се разбунтуват, ще хванат Рендър и ще го обесят сами, без да чакат доказателства. — Веселата му физиономия изведнъж стана сериозна. — Но мисля, че на Рендър вече му писва от нас. По улиците се говори, че утре или вдругиден ще отплава за набези по брега на Кеш и че си търси още хора за екипаж.

— Още хора? Значи ще налети на Ник още тази вечер, ако си го е наумил. — Амос се замисли. — Рендър може да я изиграе тая ръка по два начина. По-умният е да отплава още тази нощ и да не се мярка повече във Фрийпорт. Но той не се слави като много умен. Хитър и лукав — да, но не и умен.

— Доколкото го познавам тоя канибал, сигурно ще се опита да ми вземе кораба… затова му трябват още хора на кучия му син — продължи Амос замислено. — Ще убие Ник, ще прехвърли вината на мен, ще поиска да ме обесят, ще вземе най-добрия кораб и ще изчезне.

— Какво да направим тогава? — попита Марк.

— Ами… ще го оставим да се опита — отвърна Амос и се обърна към Хари. — Тичай да намериш Гуда и Ник, и колкото видиш от нашите хора, и ги доведи тук.

Хари тръгна, а Амос рече на Антъни и Марк:

— Вие почнете да търсите дали някой знае нещо за оная постройка, дето са държали пленниците; може да са си довели собствени дърводелци оттам, откъдето са се довлекли, но едва ли са мъкнали всичките дървета. И гледайте да не се забъркате в някоя беля.

Марк и Антъни излязоха и Амос каза:

— Чудно как магьосникът разбра, че оня парцал е бил на Маргарет?

Накор се ухили.

— Той е магьосник. А освен това е влюбен в нея.

— Тъй ли? — рече Амос. — Аз пък го мислех за студенокръвно.

Накор поклати глава и каза:

— Свенлив е. Но е влюбен в нея. Затова може да я намери, щом се наложи.

Амос го изгледа с присвити очи.

— Пак ли почваме със загадките, исаланецо?

Накор сви рамене.

— Аз ще взема да подремна. Тук след малко ще стане доста шумно. — Килна стола си назад така, че да може да се подпре на стената, и затвори очи. И само след миг започна лекичко да похърква.

Амос го изгледа и измърмори:

— Това пък как го направи — умът ми не го побира.

 

 

Корабът изстена и Маргарет каза:

— Чуй!

Абигейл я изгледа почти равнодушно.

— Какво?

— Променяме курса — каза й Маргарет. — Не усети ли как смениха посоката?

— Не. И какво от това? — попита равнодушно Абигейл.

Въпреки, че бяха получили прилично облекло и лична, много по-голяма каюта и добра храна, Аби все още беше потисната и почти непрекъснато хлипаше и лееше сълзи.

— Тръгваме на юг — каза Маргарет. — А аз очаквах, че ще тръгнем на изток, за да минем през Тъмните проливи. Но сега обръщаме на ляв борд… — Абигейл я изгледа тъпо — … надясно! Значи тръгваме на югозапад!

Абигейл поклати глава объркано, после в очите й проблесна искрица любопитство и тя попита:

— И какво означава това?

Със страх и без капка надежда Маргарет прошепна:

— Означава, че не отиваме в Кеш.

 

 

Мъжете си подвикваха приятелски ругатни за поздрав и леките жени в гостилницата се смееха високо. Николас пресуши вече седмата или осмата си чаша вино. В другия край на помещението седеше Рендър с петима свои хора и им шепнеше. Близо цял час Николас и пиратският капитан си бяха мятали злобни погледи, а Гуда и Хари продължаваха гръмко да увещават Николас да престане да пие. Той обаче продължаваше. Преди около час беше започнал да сипе закани по адрес на Рендър. Отначало мъжете до него едва го чуваха, но през последните пет минути въпреки врявата всички наоколо чуваха ругатните му съвсем ясно.

Изведнъж Николас се надигна и тръгна с клатеща се походка към масата на Рендър. Гуда и Хари се забавиха с реакцията си и го настигнаха чак когато двама-трима от мъжете с Рендър се бяха изправили с ръце на дръжките на сабите си.

— Сърцето ще ти извадя, свиньо мръсна! — изрева Николас и гостилницата притихна. — В боговете се кълна, ще те накарам да си платиш за онова, което направи!

Рендър го изгледа свирепо, а Гуда и Хари задърпаха принца назад. Един от хората на Рендър викна:

— Разкарайте го тоя пияница преди да сме го отървали от мъките!

— Що не опиташ — отвърна сухо Гуда. — Може пък да стане забавно. — Спокойната му физиономия, в добавка към цялата оръжейница, накичена по якото му тяло, прекрати всякакви по-нататъшни закани.

Рендър обаче стана и посочи обвинително с пръст.

— Всички чуха. Тоя човек ме заплашваше непрекъснато. Ако стане нещо неприятно, виновни ще са той и капитан Тренчард! Заклевам се пред всички тука, че ще вдигна ръка само за самозащита!

Николас започна да се дърпа, мъчейки се да се добере до Рендър, но Гуда и Хари го удържаха и го повлякоха извън кръчмата. Поведоха приятеля си, крепейки го под мишниците, по булеварда, стигнаха до „Червения делфин“, влязоха и почти понесоха Николас нагоре по стълбището към стаята в дъното на коридора.

Когато вратата се затвори, Николас се изправи и Хари го попита:

— Как си?

— Никога не съм пил толкова вода. Къде е нощното гърне?

Хари му го показа в ъгъла и Николас се облекчи, после попита:

— Мислите ли, че можем да разчитаме на кръчмаря?

— Не — отвърна Гуда. — Но му платих предостатъчно и добре го заплаших, така че няма да се раздрънка поне през следващите един-два дни.

— Сега ни остава само да чакаме — каза Николас.

 

 

Някъде призори в гостилницата на „Червения делфин“ нахълта банда мъже. Едно от прислужващите момчета спеше под една от масите и трополенето моментално го събуди. Работата му беше да пази и да предупреждава гостилничаря, ако дойдат гости по никое време или ако влязат просяци или крадци.

Но като видя мъжете с извадени саби, момчето изпълзя изпод масата и се сви до стената. Не му стискаше да вдига тревога при толкова много въоръжени главорези.

Когато натрапниците се добраха до вратата в дъното на втория етаж, всички врати по коридора се отвориха и от тях наизлязоха други въоръжени мъже. Задрънча стомана в стомана и битката се разгоря сериозно.

Николас и Гуда пазеха вратата в дъното. Двама от нападателите направиха плах опит да стигнат до тях, но присъствието на мъжете със сабите по праговете от двете им страни бързо ги отказа. После откъм стълбището се чу вик, който надмогна дрънченето на оръжията и крясъците.

— Престанете! Заповед на шерифа! Спрете!

Нападателите, хванати натясно в коридора, се обърнаха и неколцина от тях понечиха да си отворят с оръжие пътя за бягство, но стражите бързо ги надвиха. Останалите в коридора се скупчиха на едно място и един извика:

— Предаваме се!

Николас мрачно се усмихна на Гуда и каза:

— Рендър.

От една врата излязоха Амос и Хари, с Уилям Глътката по петите им. От друга врата се появиха Антъни, Марк и Накор. Всички тръгнаха след хората на Рендър по стъпалата долу, където ги чакаха стражите на Патрик Дънкасъл.

Амос се приближи до момчето, дето беше спало под масата и му даде една жълтица.

— Добре се справи. Кажи на господаря си, че му благодаря, задето ни предостави хана.

Момчето си излезе, а Амос бутна Рендър в голямата съседна стая и го натисна да коленичи пред дългата маса. Четиримата капитани, които седяха зад нея, го изгледаха.

Уилям Глътката влезе след Амос и каза:

— Това, което каза Амос, е вярно. Рендър дойде с хората си с намерение да убиват.

После зае мястото си зад масата и каза:

— Знаеш закона, Рендър. Корабът ти е конфискуван, а ти отиваш в тъмницата.

— Не! Бях измамен! — извика Рендър.

— Преди да сте извлекли този боклук оттука — каза Амос, — трябва да го попитам за някои неща. Отговорите сигурно ще ви интересуват.

Глътката погледна другите капитани, които се намираха в града — всички освен капитан Страшното око, — и те кимнаха.

— Кой ви плати, за да нападнете Далечния бряг? — попита Амос.

Рендър го заплю, в отговор на което Амос го зашлеви с опакото на облечената си в ръкавица ръка и Рендър се срина на пода, а по брадичката му потече кръв. Амос коленичи до него.

— Нямам време за нежности с теб, Рендър, а и честно казано, нямам и такова желание. Ако те изхвърлим на улицата и дадем да се разбере, че си провалил търговията по Далечния бряг за следващите пет години, че си работил за дърбинските ловци на роби и че си лишил останалите капитани и екипажите им от плячка, колко време ще им трябва според теб на гражданите, за да те разкъсат жив?

Рендър не отвърна нищо. Амос продължи:

— Само помисли за нещастните курви, които няма да могат да си печелят парите, след като превозите за Крудий, за Карс и Тулан секнат. Помисли за мъжете на Фрийпорт, за които няма да има кораби да ги наемат. Помисли за честните търговци, за които няма да има пристанища по-близо от Елариал и Свободните градове.

— Амос, чухме слуховете — каза Глътката. — Вярно ли е това?

— Вярно е, Уилям — отвърна Амос. — Този кучи син миналия месец поведе над хиляда души срещу Далечния бряг и срина до основи Крудий. Фортът при Барран е унищожен, Карс и Тулан — опустошени — не знаем колко, но смятаме, че щетите са ужасни. За много години напред нито търговия ще можете да въртите в херцогството, нито набези да правите.

Уилям Глътката стана — лицето му бе пребледняло от гняв — и изрева на Рендър:

— Ти си кретен! Ще докараш срещу нас Кралската флота! И за какво?

Рендър замълча, но Амос го хвана за едното ухо и изви окачения на него златен фетиш. Мъжът изпищя от болка, а Амос каза:

— Или за повече злато, отколкото може да си отмъкне с честен труд за цял живот — няма да е зле да претърсите трюма му, — или за…

Амос сграбчи кесията на колана на Рендър и я изсипа на пода. С монетите и скъпоценните камъни падна и един пръстен с преплетени змии. Амос го показа на Уили Глътката и попита:

— Виждал ли си такъв?

Глътката го огледа и го подаде на другите капитани. След като всички отвърнаха, че не знаят какво е, Николас рече:

— Той слуга ли им е, или доброволно работи за тях?

Амос сграбчи Рендър за ръката и го вдигна на крака.

— Нито му стиска, нито може да е религиозен фанатик. Платен слуга е.

— Амос, благодарим ти за предупреждението. Ще трябва да се подготвим за отмъщението на Кралството. — След което посочи с пръст към Рендър. — А ти ще увиснеш на бесилката утре призори! И всички от екипажа ти ще бъдат продадени в робство!

— С хората му правете каквото искате, но Рендър ми трябва — заяви Амос.

— За какво?

— За да разбера кой му е наредил.

— Не можем да го пуснем, Амос — каза Глътката. — Ако го направим, колко ще струва тогава капитанският ни договор?

Амос вдигна рамене.

— Толкова, колкото е струвал винаги: почти нищо. Това е договор, сключен от страх и алчността винаги го е застрашавала. Никога не е имало достатъчно изгода за един капитан, за да наруши съюза, докато не се появи някой, който да му плати толкова, че такива като Рендър да си загубят ума. — Той огледа стаята. — И като стана дума за тия, дето си губят ума, къде е Питър?

— Казаха му да дойде — отвърна Глътката.

Амос въздъхна.

— Пратете да го потърсят. Подозирам, че в този набег са се замесили двама идиоти. Тук ли беше Страшното око по време на нападенията миналия месец?

— Беше тръгнал за плячка в Горчивото море — отвърна Морган.

— Намерете го преди да е успял да предупреди господарите им, че сме ги разкрили — настоя Амос. — Предлагам ви да се спазарим.

— За какво да се спазарим? — попита Глътката.

— Ако ми позволите да изтръгна от Рендър това, което ми трябва, ще ви обещая, че никакъв наказателен флот няма да дойде срещу Фрийпорт.

Глътката присви очи.

— Как можеш да го направиш?

— Защото аз съм кралският адмирал на Западните владения — отвърна Амос.

Петимата капитани се спогледаха.

— Значи — рече Червения — не си откупувал само прошка, когато ме гонеше край брега на Квег?

Амос кимна и изръмжа:

— Оставете ме да ви кажа всичко, а после ще решите. Нито имаме време, нито интерес да прекратим дейността ви тук. Тръгнали сме да спасим дъщерята на херцог Мартин и други хора от Крудий. Някой е платил на Рендър и Питър за тоя набег, включени са били не само дърбински ловци на роби, но и цурански наемни убийци. — Разказа им всичко, което знаеше за нападението над Крудий и завърши с думите: — Така че сега ни чакат много по-важни неща, отколкото да слагаме край на препитанието ви.

— Че какво ни пречи да ви задържим тук като заложници бе, Амос? — рече Глътката.

— Защото единственият начин да бъде спрян Арута да изпрати тук флот, който да изгори целия ви хубав град до основи, е като бъде върната племенничката му цяла-целеничка в Кралството, идиот такъв! — изрева Амос.

— А можем да го направим така, че да се окаже и изгодно за вас — намеси се Николас.

— Как? — попита Глътката.

— Търговията никога не е била от силните ми дисциплини — каза Николас, — но знам, че печелите, защото осигурявате нужни стоки. — Младежът огледа петимата капитани. — В продължение на една година няма да има никакви наказателни мерки срещу Фрийпорт. След това тук ще дойде един кралски кораб. Всеки, който остане тук, ще получи пълно опрощение за миналите си престъпления, стига да се закълне във вярност на Кралството и да не престъпва повече закона. Който предпочете иначе, ще му бъде дадена възможност да си замине по живо по здраво и да си продължи занаята някъде другаде.

— Че какво ще спечелим ние от всичко това? — изръмжа предизвикателно Глътката.

— Преди всичко мир — каза Марк.

— И защита от Кеш и Квег, ако започнат да си мислят, че ще стоите добре на картата като част от техните владения — добави Гуда.

— Кеш, Квег, Кралството — има ли разлика? — каза Глътката. — Губернатори и данъчни агенти, закони и други подобни дивотии. Това ще е гибел за нашия начин на живот.

— Отчасти — отвърна Николас. — Рейдове повече няма да има.

Амос се ухили.

— Уили, двамата с теб все пак понатрупахме нещо през годините, за да гоним търговските кораби като пощурели момци момите по Средилетие.

Глътката кимна.

— Така е, но какъв ще е смисълът да останем тук, Амос? Щом ще ставаме поредното пристанище на Кралството…

— А ако Фрийпорт продължи да действа като свободно пристанище? — намеси се Николас. — Ако един търговец може да дойде тук и да си стовари легално стоката за Кралството, без мита и такси?

— Някои ще продължат да идват тук — каза Глътката, — въпреки че това е по-далечният път от Квег или Крондор. Но пък има определени товари с висока печалба.

— Но кралят няма да го приеме това спокойно, Ник — каза Амос.

— Мисля, че ще го приеме. Опасностите от Фрийпорт се видяха съвсем ясно през последните няколко седмици. Струва си да се лишим от някои приходи, за да запазим спокойствието в този район. Щом Кеш може да си позволи да разреши на капитаните на Дърбин свободно да влизат и излизат, защо Кралството да не може?

— Всъщност защо не? — съгласи се Амос.

— Ти можеш ли да накараш краля да се съгласи, Амос? — попита Глътката.

— Аз — едва ли, Уилям. Но племенникът му сигурно ще може — отвърна Амос и сложи ръка на рамото на Николас.

— Племенникът му? — възкликна Червения.

— Това да си остане между нас. Закълнете ми се, а после ще решите сами как да съобщите на населението какво сме се разбрали тук. Но това момче е Николас, син на принца на Крондор и братовчед на Маргарет, отвлеченото момиче.

— Аз съм нейният брат Марк — добави Марк. — Баща ми е херцогът на Крудий. — При споменаването на баща му очите му се присвиха, но той си замълча.

— Имаме ли друг избор? — попита Глътката.

— Никакъв — каза Амос. — Но все пак ще ви оставим време. Една година, за да размислите.

— Дайте ми хартия и перо — каза Николас. — Ще напиша писмо до баща ми или до този, който би дошъл тук следващата пролет в случай, че не се върнем. До една година ще трябва да решите и да изберете едното или другото.

Глътката се съгласи.

— Патрик? — каза Николас.

— А-а… ваше височество? — отвърна шерифът.

— Засега нещата ще останат каквито си са, но ако капитаните успеят да убедят гражданите да приемат нашите условия когато и да е през следващата година, ти ще действаш като Върховен кралски шериф на Фрийпорт. Съгласен ли си?

Патрик кимна, а Николас продължи:

— Вие, петимата капитани, ще получите кралски грамоти за назначението ви за кралска ескадра на флотата на Крондор. По-убедително ще изглежда, когато баща ми се появи тук идущата пролет, ако на мачтите ви се вее кралското знаме. Вие сами ще се разберете помежду си кого ще назначите за върховен.

Амос се обърна към Рендър.

— А ти сега ще ни кажеш всичко, което знаеш, мръсно псе. Въпросът е само дали ще го кажеш по лесния начин, или по трудния.

Рендър заплю Амос и викна:

— Настоявам за капитанските си права според съюзния ни договор! Все още не сме част от скапаното ви кралство! Никакви права нямаш върху мен, нито съм осъден! Настоявам за лично правосъдие.

Амос се обърна към капитаните.

— Вие нали няма да…

Глътката го прекъсна:

— Длъжни сме, Амос. Не можем да нарушим правилата на договора, докато хората ни не приемат законите на краля. В противен случай…

— Казахте, че можем да разпитаме Рендър в замяна на благосклонността на Кралството! — изрева Амос.

— Дали сме кръвна клетва пред Капитанския договор! — изрева му в отговор Морган и останалите гръмко го подкрепиха. — Ако изобщо имаме капка чест от тази страна на ада, то това е нашата клетва!

— Ти си бил достатъчно дълго в Братството и го знаеш много добре, Амос — каза Уилям Глътката. — Може да си убиец, крадец или богохулник, пак ще те приемем сред нас, но ако бъдеш изобличен като клетвопрестъпник, никой няма тръгне по море с теб.

Морган изгледа пленника и добави:

— Аз лично с радост бих изтръгнал сърцето на този предател със собствените си ръце, Тренчард, но думата си не можем да прекършим. Нарушим ли клетвата си, ставаме като него.

— Много добре, Рендър — каза Амос и свали шапката и палтото си. — Щом държиш на капитанската си привилегия…

— Не! — извика Рендър. — Не ти, Тренчард. Той! — И посочи Николас.

— Момъкът го обвини, а и договорът забранява двубоя между двама капитани — каза Глътката.

— За какво става въпрос? — попита Николас.

Амос пристъпи до него и му заговори тихо:

— Като капитан, Рендър има правото да се защити в личен двубой. Ти си този, който трябва да го убие.

Николас го изгледа стреснато и прошепна:

— Аз никога не съм убивал човек, Амос.

Амос погледна Рендър, който вече бе свалил палтото и ризата си и бе разкрил алените татуировки по гърдите и гърба си, и отвърна:

— Не мога да си представя, че ще се намери друг, когото да мразиш по-лесно, момче. Това е човекът, който уби Бриана и който отвлече братовчедката ти и девойчето, което толкова обичаш.

Но Николас съвсем не изглеждаше убеден.

— Не знам дали ще мога… просто да го убия.

— Нямаш друг избор, синко — мрачно каза Амос. — Ако откажеш, той ще си излезе оттук като свободен човек.

— Но те не могат да…

— Могат и ще го направят. Това не ти е Кралството и санът ти тук не означава нищо. — Сниши глас и сложи ръце на раменете му. — Виж, той със сигурност ще се опита да те убие, ако му дадеш шанс, така че недей. Ако той победи, ще си излезе оттук с всичките права на свободен човек. Такъв е капитанският закон.

— А момичетата? Ние няма да разберем…

— Тези момци — кимна Амос към петимата капитани — се тревожат по-малко за нашите пленници и повече за главите си. Дай им и най-малкия шанс да премислят и те могат да решат, че да те задържат като заложник в случай, че баща ти дойде с флот, всъщност не е никак лоша идея. Ще мислим как да съберем сведения след като се погрижиш да останеш жив, Николас. — В гласа му, както и на физиономията му, се четеше искрена тревога. — Трябва, разбери ме.

Николас кимна и започна да се съблича. Останалите бързо разкараха масите и столовете от помещението. Червения очерта с тебешир голям кръг на пода, а Глътката викна един мъж с арбалет на вратата и каза:

— Правосъдието ни е просто. Двамата влизате в кръга; единият излиза. Ако някой се опита да избяга от кръга, ще бъде признат за виновен и ще бъде застрелян.

Двамата противници пристъпиха към кръга и Хари прошепна на Николас:

— Също като коридора за фехтовка в двореца. Мисли само за оръжието.

Николас кимна. Част от тренировките им включваше дуел в един тесен коридор, в който не можеш нито да настъпиш бързо, нито да се отдръпнеш на едната или другата страна, без да рискуваш да те наранят.

Рендър взе една тежка сабя и я вдигна над главата си. Николас протегна своята сабя напред, разбирайки, че противникът му може да замахне мигновено отгоре, било за да парира атаката му или за да отсече главата му. Глътката каза:

— Дано Банат, богът на крадците и пиратите, да даде сила на онзи, чиято кауза е справедлива.

Николас застана в готовност. А после сабята на Рендър изсъска във въздуха и на Николас едва му остана време да вдигне своята, за да блокира. Пое удара и усети силата му чак до рамото си. И едва сега осъзна, че това вече не е упражнение, нито тренировка — мъжът срещу него се опитваше да го убие.

Страх прониза сърцето му и го стисна за гърлото, но часовете всекидневни тренировки му спасиха живота. Рефлексът замести обзетата от ужас и паника мисъл и той парираше успешно всеки удар. За по-малко от минута Рендър предприе десетина атаки, всяка от които бе контрирана от принца. Лявото стъпало го жегваше всеки път, когато преместеше тежестта си на него, и болката всеки път се оказваше все по-силна.

Николас усети солената влага на собствената си пот в ноздрите си и ужасът пред смъртта удвои усилието му да оцелее. Но все още не се осмеляваше сам да предприеме контраатака. Хари му подвикваше окуражително, но мълчанието на останалите беше смразяващо.

А Рендър нападаше и нападаше, и всеки път Николас го посрещаше със силна защита. Кракът го болеше толкова, че му се искаше да закрещи, да се срине на пода и да се свие на кълбо, и да го стиска, докато това парещо пулсиране се уталожи, но да направи това означаваше да загине.

Рендър замахна с посичащ удар и Николас стисна зъби, блокира и отвърна с внезапен удар, който отпрати със залитане назад изненадания татуиран капитан. Николас не тръгна след него, защото болката отново жегна крака му и коляното му се разтрепери.

Принцът отстъпи крачка назад — гледаше Рендър в очите — и се насили да задиша бавно и дълбоко. „Ще заболи — каза си наум момчето. — Но ще го преживееш. То е само болка, а болката може да се преодолее.“

Рендър настъпи, но вече малко по-предпазливо, усетил бързината на младежа. Николас чакаше неподвижно и следеше всяка стъпка на капитана. Стоеше с леко разтворени крака, разпределил тежестта си равномерно, въпреки че левият му крак пареше от болка. А после Рендър нападна с мълниеносна комбинация от удари — високо, ниско, отново посичане отгоре и мушкане отдолу, принуждавайки младежа да заотстъпва в крачка с него. Николас поемаше всеки удар и беше съсредоточил цялото си внимание в оръжието на противника. Миризмата на страха в ноздрите му, болката в стъпалото му, хората наоколо — всичко това го беше оставил настрана, потънал в наложения му ритъм на атаката.

А после Рендър удължи прекомерно посичащата атака и Николас перна рязко рамото на пирата и го посече дълбоко. По червените татуировки и бялата кожа потече кръв, но Рендър като че ли не забеляза раната.

Николас пристъпи напред и после — назад. Докато се отдръпваше от Рендър, за миг изгуби концентрация и изведнъж болката го прониза в стъпалото и той изохка. Залитна и Рендър налетя свирепо, усетил, че младежът се е разсеял от нещо.

Николас едва успя да блокира удара към шията си и острието на пиратската сабя го перна по лакътя. Почти заслепен от болката, той контрира и видя как собствената му сабя посече капитана в ребрата. На свой ред Рендър изохка от болка, дръпна се, а Николас усети, че пръстите му изтръпват. Прехвърли бързо сабята в лявата си ръка и примигна, за да проясни погледа си.

Рендър стоеше пред него, стиснал раната в ребрата си, и изведнъж Николас чу силния глас на Амос:

— Открил се е, момче! Убий го!

Николас стискаше неловко дръжката на сабята в лявата си ръка, а погледът на Рендър като че ли взе да се прояснява. Напук на стичащата се от рамото и от раната в ребрата кръв, той се усмихна. Николас понечи да тръгне отново напред и парещата агония в левия крак отново го жегна. Той отстъпи и Рендър скочи напред.

Николас посрещна атаката, отблъсна сабята на Рендър настрани и контраатакува, насочил острието на оръжието си право в корема на капитана. Очите на Рендър се опулиха невярващо и от устата и носа му потече кръв.

За миг очите му се взряха в очите на Николас, но вместо омраза или страх, в тях сега се четеше ням въпрос, сякаш Рендър питаше: „Защо?“ След което рухна на пода.

Мъжете се скупчиха около Николас и Амос го попита:

— Какво ти стана?

Николас помълча дълго, докато схване въпроса, а кракът му затрепери и изведнъж се огъна под тежестта му. Залитна да падне, но Хари и Марк го подхванаха и го задържаха.

— Кракът ми… — тихо каза той.

Отнесоха го до един стол и го сложиха да седне. Хари свали ботуша му и Николас погледна стъпалото си. Лицето му се сгърчи. Беше станало тъмнолилаво.

— Богове! — ахна Хари. — Все едно че кон те е настъпил.

— Какво му е? — попита Амос.

Накор поклати глава, но не отвърна нищо. След като силната болка поутихна, виолетовочервеното също започна да се стапя пред очите им.

Погледът на Николас се проясни и той промълви:

— Какво каза, Амос?

— Казах, какво ти стана?

— О, ръката ми ли? — отвърна Николас. Огледа я, но не видя кръв. Издърпа ръкава нагоре и видя вишневочервения оток на лакътя — той бързо потъмняваше, но нямаше нито порязано, нито счупено.

— Виждал съм те с часове да тренираш с лявата — каза Хари. — Защо ти беше толкова трудно?

— Не знам. Кракът ми… — отвърна Николас.

Амос и останалите от Крудий погледнаха надолу и видяха, че и двата крака на Николас са си съвсем наред.

— Оправи се! — възкликна Гуда.

Николас поклати глава. Кракът му вече изглеждаше съвсем нормално.

— Заболя ме. Много остра болка, когато стъпвах на него. С всяка следваща стъпка ставаше все по-лошо.

— Сега боли ли те? — попита Накор.

Николас стъпи на него и отвърна:

— Съвсем малко… Вече изобщо не ме боли.

Накор отново кимна, но и този път не каза нищо.

Амос се обърна към другите капитани.

— Е, получихте си правосъдието. — И се обърна към Марк и Хари. — Вземете няколко от нашите момчета да придружат шерифа. Нещо против, шерифе?

— Не — отвърна Патрик.

— След като обкръжите екипажа на Рендър, кажете им, че ще откупя свободата на всеки, който може да ми каже кой е отвлякъл момичетата от оня остров и накъде може да са тръгнали — каза Амос на Марк. — Разпитайте ги един по един, защото ако са заедно, тези долни копелета ще ви лъжат.

Марк кимна и двамата с Хари излязоха.

Амос се обърна и видя, че Николас се е взрял смълчан в безжизненото тяло на Рендър. Лицето му беше добило пепеляв цвят и той сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Не се тревожи, синко, ще свикнеш.

— Надявам се да не свикна — отвърна младежът с насълзени очи.

И без да обръща внимание на никого, бавно тръгна към стаята си.

 

 

На другия ден Николас спа до късно. Пленяването на екипажа на Рендър се бе оказало по-лесно, отколкото се очакваше. Всички мъже бяха на борда на кораба си, „Тъмната дама“, в очакване на заповед да тръгнат с лодки към „Хищник“, за да го завладеят. Няколкото закани от обкръжилите ги лодки, че ако не сложат оръжие, корабът им ще изгори, набързо ги убедиха. Амос бе отбелязал, че са по-нерешителни от моряците на Кралството, тъй като плават за плячка. Но докато започнат разпита, имаше още цели пет часа, а Николас беше изтощен от дуела.

По дървените стъпала се чу трополене и той отвори вратата. На стълбището стоеше задъханият Хари.

— Какво има? — попита Ник приятеля си.

— По-добре ела долу — отвърна му Хари и бързо заслиза обратно.

Долу, в частната гостна, която Амос беше избрал за щаба си, го завариха да заседава с Уилям Глътката и с Патрик Дънкасъл. Амос погледна Николас и каза:

— Те са мъртви.

— Кои? — попита Николас, уплашен да не чуе имената на Маргарет и Абигейл.

— Екипажът на Рендър. Всички до един са мъртви.

— Всички? — присви очи Николас, мъчейки се да осмисли новината.

— Да — каза Патрик с едва сдържан гняв. — А също и шестима от моите хора. Някой е отровил водата за пиене в затвора. Загубих петима пазачи и един готвач.

— Никой ли не е останал жив?

— Гадна работа. Някой осолил храната, така че всички ожаднели. Ние тук не сме някаква си жестока пасмина все пак и затова са им дали вода. Тъмничарите се хранят със същата храна като затворниците, затова са измрели и те.

— Има и още — каза Амос.

— Да. Още десетима мъртви в града — каза Глътката.

— Изглежда, са от тия, които са участвали в рейда — каза Амос. — Ако изобщо намерим Питър Страшното око и екипажа му, обзалагам се, че ще е на морското дъно. И съм сигурен, че и цуранските наемници ще са с тях. Някой е започнал да прикрива следите.

— Значи всички са мъртви? — каза отчаяно Николас.

Амос кимна.

— Не е трудно да се направи, ако разполагаш с религиозни фанатици, готови да умрат. Отравянето на водата на кораба е много по-лесно, отколкото в затвора. И ми помнете думата, че ще намерим още поне двайсет мъртъвци из града до довечера. Не че много ме е еня за съдбата на тия мръсни кучи синове, дето нападнаха Далечния бряг, но ми се искаше да изтръгна каквото може от тях.

— Ще съобщя в града, че всеки, който е участвал в рейда, има повече шанс да остане жив, ако ни се предаде — каза Патрик.

— Не си въобразявай, че това ще свърши някаква работа — отвърна му Амос, стана и се почеса по брадата. — Имаш цял затвор, пълен с мъртъвци, който доказва, че това е лъжа.

— По дяволите, Амос! — отвърна Патрик. — Ще се погрижа никой непознат да не се приближава до този, който ни се предаде.

Амос поклати глава.

— И ще ми разправяш, че твърде дълго не съм свивал по кривия път, Патрик, така ли? Я си помисли, ти сам какво би направил, ако си участвал в този набег? Същото, което и аз. Ще избягаш в планината и ще се храниш с горски плодове и яйца на чайки, докато не се увериш, че онова, което иска смъртта ти, е напуснало острова.

Глътката присви очи.

— „Онова“ ли? Да не искаш да кажеш „онзи“, Амос?

— По-добре да не знаеш, Уилям. Няма да ти хареса. — Амос се обърна към Марк и Хари и каза: — Знаете какво да направите, нали?

Марк кимна.

— Да. Трябва да намерим онова момиче.

 

 

Марк се събуди с усещането, че не е сам. Гуда му даде знак да мълчи и посегна за сабята си. А след това се чу глас:

— Казах ви, че трябва само да попитате за мен и ще ви намеря.

Бриза беше седнала на леглото на Марк и той изведнъж се сконфузи и посегна за ризата и панталоните си.

— Знаеш ли къде са отвели пленниците?

Бриза го изгледа насмешливо, докато се мъчеше да се облече, завит с одеялото, усмихна се лукаво и каза:

— Я виж какво хубаво тяло си имал, сърдитото ми момче. Впрочем, как се казваше?

— Марк — отвърна той бързо.

— Знаеш ли, че си още по-хубав, когато си притеснен? — каза тя и се ухили.

Марк замръзна за миг, след което продължи да се облича под одеялото. Отметна го и започна да си надява ботушите.

— Какво си открила?

— А цената?

— Какво искаш? — попита я той кисело.

Бриза се нацупи престорено и отвърна:

— Мислех, че ме харесваш.

Търпението му се изчерпа и той я стисна за тънката ръчица.

— Аз дори не съм…

И изведнъж в гърлото му се опря острието на кама. Той веднага пусна момичето и кимна:

— Така е по-добре. Не обичам да ме пипат така. Ако ми беше дал поне малко шанс, сигурно щях да ти покажа точно как обичам да ме пипат, но след като ми развали настроението, ще платиш в злато.

Гуда стисна ръката на момичето като в клещи и рязко отдръпна камата от гърлото на Марк.

— Я стига с тия игри, момиче — каза старият наемник. — И не се опитвай да ми вадиш камата от ботуша си. Ще ти счупя ръчицата преди да си посегнала. — Изчака малко, след което я пусна.

— Добре — каза навъсено момичето. — Хиляда златни реала и ще ви кажа каквото искате.

— Защо мислиш, че ще ти ги платим? — попита Марк.

Тя го изгледа много мрачно и отвърна:

— Защото ще ги платите.

Марк се поколеба малко, след което каза:

— Изчакай малко.

Излезе и след няколко минути се върна с Николас и Амос.

— Това момиче твърди, че знае какво се е случило, когато пленниците са били отведени от острова. Иска хиляда златни реала, за да ни го каже.

Амос бързо кимна и каза на момичето:

— Ще ги получиш. Е, къде са?

— Първо златото.

Амос кипна, но се сдържа и отвърна:

— Добре. Да тръгваме.

— Къде? — попита Николас.

— На кораба. — Кимна и Гуда отново стисна здраво ръката на момичето.

— Ей! — изохка тя.

— Не нося толкова злато със себе си, момиче. Държа го в каютата си. И не се бой, няма да пострадаш. Но ако ни излъжеш, ще те хвърлим през борда.

Бриза тръгна с тях с ръмжене, но без да се съпротивлява. Амос бързо вдигна останалите от екипажа в хана и всички поеха към пристанището.

Качиха се на „Хищник“ и капитанът отиде при първия си помощник Родес, поговори си тихо с него и после поведе Николас и Бриза към каютата си. Марк и другите останаха да чакат на палубата.

Щом влязоха каютата, Амос махна на момичето да седне на койката, а на Николас да остане при вратата, за да прегради пътя и за бягство.

— Е, момиче, казвай къде са пленниците.

— Първо златото — отвърна Бриза.

Амос отиде до писалището, зад което в пода имаше тайник, отвори капака, извади една торба и я разклати. После я сложи на писалището, развърза я, бръкна, извади пълна шепа жълтици и ги показа на момичето.

— Ето го златото. Сега ни кажи какво знаеш.

— Дай си ми златото първо — настоя момичето.

— Ще си го получиш, когато ни кажеш къде са пленниците.

Момичето се поколеба и за миг Николас си помисли, че ги лъже, но тя каза:

— Е, добре. Когато разказах на приятеля ви, че проследих онези главорези до мястото, където държаха в плен приятелите ви, не му казах всичко.

— Продължавай — подкани я Амос.

— Имаше един кораб, закотвен в дълбоки води, доста далече от острова. Подобен на него не бях виждала, а доста кораби съм виждала в живота си да идват във Фрийпорт. — Тя описа набързо кораба. — Десетки лодки прекарваха хора от острова до кораба. Не посмях да се приближа много, но съм сигурна, че откараха всички.

— Накъде тръгнаха.

— Не стоях достатъчно, за да видя, но по това време можеха да отплават само на юг. Онзи кораб имаше много по-голяма водоизместимост от този, тъй че разбирате за какво говоря.

Амос кимна и каза:

— Щом е газел толкова дълбоко, вероятно е плавал цяла седмица, за да избегне рифовете около островите.

— Значи не си видяла накъде са заминали? Тогава защо да ти даваме златото? — каза Николас.

— Защото преди два дни дойде един търговски кораб от Кеш. Шквалът го отнесъл на една седмица западно и е завил на североизток, за да стигне във Фрийпорт. Един от моряците ми каза, че бил наблюдател на мачтата два дни преди да стигнат до Фрийпорт и видял най-големия кораб, който бил виждал. Плавал към залеза.

— Към залеза — повтори Амос.

— Но Кеш е на изток — вметна Николас.

— А островите са точно на запад оттук — добави Бриза.

— Но натам няма нищо — каза Николас. — Нататък е Безкрайното море.

— Баща ти веднъж ми показа едни карти… — почна Амос.

— От Макрос Черния! — възкликна Николас. — На тези карти са показани други континенти!

Амос кимна, помълча, след което каза:

— Отвори вратата.

Николас го послуша. На прага стоеше първият помощник и Амос му нареди:

— Родес, екипажът да се приготви. Тръгваме.

— Слушам, капитане.

Момичето се надигна от койката.

— Искам си златото!

— Ще си го получиш — отвърна Амос. — Когато се върнем.

— Когато се върнем ли? — изсъска тя като разярена котка. — Кой е казал, че искам да пътувам с вас до другия край на света?

Амос й отвърна с най-мрачната си усмивка.

— Аз, момиченце. И само да разбера, че си ни пратила да гоним вятъра, ще ти се наложи да плуваш доста повече от тоя залив.

Момичето извади камата си, но Николас се беше подготвил и бързо изби оръжието от ръката й.

— Дръж се прилично — каза й той и за повече убедителност извади сабята си. — Никой тук няма да те докосне, освен ако не ни създадеш неприятности. Но тези хора са много важни за нас и ако ни лъжеш, много ще си изпатиш. Затова по-добре ни го кажи още сега.

Момичето заприлича на притиснато в ъгъла мишле. Като се увери, че няма път за бягство, отвърна:

— Не ви лъжа. Онзи моряк ми описа твърде подробно кораба, за да е съвпадение. Същият е. Било е южно от Стръмните рифове, западно от Трипръстия остров. Знаеш ли го?

Амос кимна.

— Ако сведенията ти се окажат верни, ще си получиш златото, че и още отгоре. Ще поръчам да ти донесат одеяла в склада за въжета. Стой настрана от хората ми. Ако ни създадеш неприятности, ще те заключа в склада с веригите, където е много по-неудобно. Ясно ли ти е?

Момичето кимна навъсено, после вдигна непокорно брадичка и попита:

— Сега мога ли да си изляза?

Амос стана.

— Да. А, Николас…

— Да?

— Не се откъсвай от нея, докато не се отдалечим достатъчно, за да не може да се върне с плуване. Ако се опита да скочи, удари я по главата.

Николас отвърна с мрачна усмивка:

— С най-голямо удоволствие.

Момичето го изгледа навъсено.