Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от чешки
- , 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Ярослав Хашек. Безкрайни лъжи
Превод от чешки: Светомир Иванчев, Стефан Бошнаков, Василена Мирчева
Издателска къща „Труд“, 1998
Кн. 8 от поредица „Колекция «Хумор»“
ISBN: 9545280735
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)
I.
Как съпрузите Кноблох си измолиха син в Света гора
Един пролетен ден влакът за Бероун возеше 627 поклонници през тихото поле към прочутото място за поклонение Света гора край Пршибрам. Богородичните песнопения кънтяха величаво над долините и глъхнеха сред хребетите на Бърдо, където пастирите по склоновете плющяха с бичовете и се молеха на ангела Господен, докато звуците на малките камбани от близките спретнати селца трогателно и ликуващо даваха знак, че е станало пладне.
Високо над горите по белия небосвод се носеха облаци. По склоновете врещяха кози, а от влака продължаваха да звучат набожни песнопения. Не е възможно да се опише колко възвишено ехтеше куплет след куплет във варовиковите върхове, за да потъне в лесовете, където тук-там малки гъбки подаваха главици сред мъха, сякаш искаха да благодарят Богу за насладата, която изпитват.
Набожните поклонници във влака не ядяха, не пиеха и не пушеха. В първия вагон моми и момци придружаваха статуята на Дева Мария, която наскоро създаденото дамско и девическо сдружение бе тръгнало да освети.
Малката статуя бе прясно боядисана и сияеше великолепно под лъчите на пролетното слънце, които падаха върху позлатената й коронка.
В същия вагон недалеч от статуята на Дева Мария пътуваха и една възрастна госпожа и възрастният й съпруг с побелели коси. Госпожата носеше сребърно кръстче на шията си, а господинът набожно местеше зърната на броеницата си.
Тази прекрасна съпружеска двойка бяха господин и госпожа Кноблох, притежатели на бакалница. Те бяха бездетни. Който знае колко печално е да не виждаш около себе си десетина хлапета, би могъл да си представи как се е чувствал господин Кноблох, който при цялата си мъжественост цели трийсет години не бе успял да стане баща дори на едно отроче. Той, старият воин, свидетел на най-славната епоха на австрийското военно изкуство, нямаше дори син, когото да посвети на държавата.
А представете си празнотата, която изпитваше около себе си бакалката госпожа Кноблохова — тя не успя да я запълни дори след като постави в бакалницата си машина за гладене, край която се събираха домашните прислужнички и се хвалеха една друга колко са добри господарките им.
Нито гладилният валяк, нито оживлението около него можаха да възмездят желанието на набожната бакалка да стане майка.
Често пъти нощем, когато се събуждаха, двамата съпрузи размишляваха за безкрайната милост Божия, която все ги подминаваше.
В бакалията се настани тъгата и дори когато около гладилния валяк се разнасяха целомъдрените песни с весело съдържание, на съпрузите Кноблох целият дюкян им се струваше пуст като дом на покойник. Те вече бяха погребали всички надежди и все пак не се предаваха на отчаянието. Редуваха се в молитвите си към Бога да се смили над тях и да ги дари най-сетне с русокосо момченце, което да възпитат в религиозен дух и… „да дадат на властите“, както завършваше винаги молитвата си господин Кноблох. Това означаваше, че щяха да пожертват момчето на държавата.
И така, докато един ден не ги посети членът на второто доминиканско братство, портиерът Хамачек от Жижков, който водеше процесии до Мария Цел, и спомена, че напролет щял да ходи на Света гора. Това поклонение било само за онези, които желаят да си измолят на Света гора потомци. Освен две моми и двама момци се допускали само бездетни съпрузи.
— Това е специално поклонение, таксата включва освен парите за път и още три жълтици за благотворителни цели.
Сърцата на съпрузите Кноблох затупкаха радостно. Те оставиха племенницата си да се грижи за търговията през следващите два дни и с благочестиви помисли потеглиха към Света гора.
Господин Кноблох през целия път се молеше и след всяка молитва преместваше едно зърно от броеницата.
Като стигнаха в Пршибрам, си купиха за по-сигурно шест восъчни фигурки, изобразяващи дечица.
По пътя към Света гора господин Кноблох даде на един поправяч на счупени грънци монета от шест крайцера.
На Света гора си купиха две груби власеници за по две жълтици парчето, отидоха в хана, определен за нощуване, облякоха си власениците и се молиха до късно през нощта.
На следващата година на съпрузите Кноблох им се намериха шест близнаци. Както знаем, почтените съпрузи си бяха купили шест восъчни фигурки, изобразяващи дечица.
Пет от тях бяха момичета, едното — момче.
III.
Какво се случило на недостойния братовчед на почтения господин Кноблох по пътя от Щирия за Прага
Нека тази глава бъде за поука на всички свободомислещи. Нека им служи като предупреждение никога да не се спречкват с лица от духовническото съсловие, защото от тази история се вижда как Бог посрамва безбожниците при подобни случаи.
С разхайтения братовчед на господин Кноблох се запознахме още в предишната глава и положително всички са се зарадвали, след като са разбрали, че му се е родило теле без глава.
От яд той продал цялото си имущество и си наумил да отиде в Прага, където имал намерение зложелателно да се натрапи на своя съвършено почтен братовчед, бакалина Кноблох от Жижков.
Читателят вече е научил, че този низък човек богохулствал от сутрин до вечер, и затова едва ли ще бъде изненада за някого, че когато се събудил сутринта във влака преди Виена, той не възхвалил Бога, въпреки че прелестната утрин се усмихвала на пътниците.
Освен това не забравяйте, че денят бил петък, а той носел от ресторанта на гарата голям къс свинско печено и лакомо го залапал, дори предложил една тлъста мръвка на достойната монахиня в купето:
— Вземете си това чудесно месце, заповядайте, вижте какви апетитни сланинки има по него, петъчният ден е най-големият празник за мен!
В Пардубице при тях седнали още двама пътници, които много се забавлявали с монахинята:
— Гледай какъв зевзек, а тя даже не се сеща какво да му отговори!
А недостойният братовчед на господин Кноблох не признавал Господа, говорел грешни работи чак от Прага и си мислел: „Мълчи си, страхува се, че каквото и да ми каже, хубавичко ще я затапя.“
И той не престанал да й досажда през целия път за голямо развлечение на останалите двама пътници, а когато дошло време да слизат на гарата в Прага, доблестната монахиня извадила от чантата си табелка, подала я на тримата проклетници и те посрамени прочели: „Глухоняма съм“, а от другата страна същото на немски: „Ich bin taubstumm.“
Ето как църквата победи жалкия безбожник.
IV.
Как архиепископът насмалко не стана кръстник на малкия Франтишек
У Кноблохови се готвеше кръщене на единствения малък езичник, който надживя петте си сестри, които погинаха за двайсет и четири часа както пиленцата на токачката, когато духне студен вятър. Остана жив само този дребосък със сплескана глава, дължаща се на намесата на госпожа Холфел, бабата, която помагаше при раждането, за да бъде продължен родът Кноблох.
Лекарят, който прегледа бебето, каза, че по всяка вероятност ще остане слабосилно, но ще оцелее.
Така че господин Кноблох потърси кръстник, извънредно горд от бащинството си.
Преди всичко, рече си той, кръстник на детето трябва да стане някой голям човек.
Клисарят Тихачек го посъветва да помоли пражкия архиепископ да кръсти детето му. Бакалинът Кноблох си облече черен костюм, изповяда се, причести се и се запъти важно и достойно към Храдчани. По пътя се отби в кръчмата „При рицарите на Светия кръст“, където го чакаше клисарят Тихачек, и двамата потеглиха в тихия есенен предобед през Карловия мост.
Изпиха набързо още по една чаша в „Глаубиц“ и както си вървяха по улица „Острухова“, клисарят Тихачек се разприказва за това, колко му трябвали пет жълтици. Той успя да ги вземе на заем от господин Кноблох, преди да стигнат до Храдчани. Малко след това вече се намираха пред двореца на архиепископа и влязоха. Господин Кноблох целуна ръка на облечения в смешни старовремски дрехи вратар, а клисарят Тихачек се изгуби някъде.
Господин Кноблох остана насаме със строгия вратар.
— Ваша милост — попита той, — бих ли могъл да говоря с негово високопреосвещенство господин архиепископа, княз на чешката земя?
Вратарят мълчаливо поклати глава. Татко Кноблох го обливаха една след друга горещи и студени вълни.
— Любезни господине — занарежда жалостно той, — идвам във връзка с кръщенето, най-учтиво ви моля.
Вратарят още веднъж поклати мълчаливо глава.
— Коленопреклонно ви моля, ваше благородие, идвам заради кръщенето, нека князът на чешката земя, достопочтеният архиепископ и негово високопреосвещенство има добрината да прояви милост към един малък езичник.
В пасажа се появиха четирима от дворцовите слуги и се заслушаха.
— Ще загине клетият езичник, дълбокоуважаеми господине — казваше възбуден господин Кноблох, — ще му се разтреперят крачетата и фъррр! — душата му ще отплува в геената огнена, дето, ваша милост, ще плува, ще плува, без да му се вижда краят, не е кръстено сиромашкото!
Отзад слугите започнаха да си шепнат, че тоя нещастник сигурно се е побъркал. Вратарят се беше изправил пред господин Кноблох с цялото си ужасно великолепие. Палячовската му ливрея сияеше в пасажа на двореца.
Господин Кноблох усещаше, че се е доближил до царството небесно, че стои на свещена земя, и мозъкът му трескаво подбираше подходящите изрази:
— Сърцето ви ще се размекне, ваша милост, само да знаехте какво чудо стана. Небето и майката Божия си казаха думата, уважаеми. Нито едно земно същество не е достойно да кръсти един езичник освен негово високопреосвещенство, достопочтения господин архиепископ и княз на чешката земя.
— Миришете на бъчва — отбеляза строго вратарят, — не ми досаждайте или ще повикам да ви арестуват!
Отчаяният господин Кноблох падна на колене и се разрида:
— Най-учтиво ви моля, ваше благородие, дошъл съм заради кръщенето, нека благоволи князът на чешката земя, достопочтеният архиепископ и негово високопреосвещенство да се смили над езичника!
Вдигнаха го и го изведоха навън. Вратарят каза нещо на войника, който пристъпваше напред-назад с отмерени крачки и охраняваше входа, и той викна на господин Кноблох да си върви по пътя и да не досажда.
Клетникът седна съкрушен на най-близката пейка на Лоретанския площад.
Наоколо цареше тишина. Статуите около входа на кралския дворец, манастирът на барнабитките — всичко гледаше строго и величествено към него. После се чу тракане на колела и се зададе една закрита карета.
Господин Кноблох разпозна каляската на архиепископа, скочи и хукна в бесен тръс подир колата, която влезе през портите на двореца, с няколко скока се озова с нея вътре и се изпречи пред вратичката.
Вратарят го хвана за яката, а от колата полека слезе мъж, облечен с ливрея, някакъв камердинер, който викна на бързащия да го посрещне дворцов прислужник:
— Sie, Karl, holen Sie die Aprikosen.[1]
И наистина в каляската имаше кошница с прекрасни кайсии, за които бяха ходили до града, защото негово високопреосвещенство извънредно много ги обичаше.
Докато разтоварваха кайсиите, двама от лакеите държаха господин Кноблох, който се опитваше да се измъкне и крещеше задъхан:
— За Бога, умолявам ви, трябва да разговарям с негово високопреосвещенство, достопочтения архиепископ и княз на чешката земя, да кръсти езичника, най-смирено ви моля.
Той така се блещеше, че слугите го стискаха още по-яко, а един от тях му каза:
— Не се ходи така при негово високопреосвещенство.
После дойдоха двама стражари, хванаха господин Кноблох за рамото и го поведоха, придружени от един дворцов лакей, към храдчанския полицейски участък. След тях вървяха рояк деца и няколко бабички от онези, които винаги се мотаят из Храдчани, и когато господин Кноблох изчезна зад остъклената врата на участъка, едната бабка изврещя:
— Май искал да убие господин архиепископа!
Подложиха господин Кноблох на подробен разпит.
Той говори надълго и нашироко за Светото кръщение, за езичниците, за себе си, за господин архиепископа. Обясни им колко много желаел господин архиепископът да стане кръстник на сина му.
Обадиха се в полицейския участък в Жижков, за да се провери в жилището на господин Кноблох дали показанията му са верни. През това време господин Кноблох седеше на една пейка и слушаше разказа на лакея за това, че господин Кноблох се държал като луд.
След три часа се получи съобщение, че задържаният бил тръгнал сутринта към Храдчани, за да помоли архиепископа да стане кръстник на детенцето му.
Освободиха господин Кноблох и го посъветваха при такива случаи да се обръща за съдействие към консисторията.
Представете си учудването на сериозния вратар в двореца на архиепископа, когато след седем-осем минути отново видя господин Кноблох, който учтиво се обърна към него с въпроса:
— Извинете, ваша милост, къде се намира многоуважаемата консистория?
На другия ден господин Кноблох подаде писмено заявление до консисторията. Молбата му беше отхвърлена на основание отпътуването на господин архиепископа за околностите на Кладно.
Кръстник на пеленачето стана клисарят Франтишек Тиханек, който дари на кръщелника си онези пет жълтици, които беше взел на заем от баща му, когато го водеше при господин архиепископа в Храдчани.
Ето как все пак представител на духовенството стана кръстник на малкия Франтишек.