Карл Май
Винету II (7)

7.
Опасна криеница

Беше по обед. Слънцето сипеше пареща жар върху нас, а пясъкът беше толкова дълбок, че конете направо затъваха в него. Това затрудняваше придвижването ни напред. Към два часа отново слязохме от седлата, за да дадем на конете да изпият остатъка от водата и да си поотдъхнат малко. Самите ние не пихме. Олд Дет не разреши. Беше на мнение, че можем да понесем жаждата много по-леко, отколкото животните, които трябваше да ни мъкнат през пясъците.

— Впрочем — добави той доволно усмихнат, — държахте се добре. Изобщо не знаете какво разстояние сме изминали. Мислех си, че ще стигнем Елм Крийк едва вечерта, но само след два часа ще бъдем там. Няма да намерите лесно човек, който да измине това разстоянийце с такива коне. — После старият се обърна към мен. — Но ти ме учуди най-много. Наблюдавам те от толкова дни и ме смайваш с каква лекота понасяш несгодите на такава езда.

— О, още в родината си бях отличен ездач.

— Възможно е. Но не е само това. Мистър Ланге, синът му, а и негърът са също добри ездачи, но има определена разлика. Само уестман или човек, който е бил дълго в Запада, може да седи така на седлото.

Ето ти на! Без да подозирам, бях излязъл от възприетата си роля, а това означаваше, че за в бъдеще трябваше повече да внимавам.

— Ах, имаш предвид стойката ми! — обадих се аз. — Научих я от тебе. Нали си мой учител и аз се старая във всичко да ти подражавам.

Олд Дет присви едното си око и каза с чувство на превъзходство:

— Я не ме будалкай! Това не се учи за няколко дни, а е плод на продължително упражняване. Да не говорим, че щях да забележа, ако си научил нещо допълнително.

— Е, щом толкова настояваш, ще си призная, че веднъж бях вече в Запада за по-дълго време, но наистина не в този район.

— А защо не си ми казал досега?

— Не съм ти казал ли? — престорих се на учуден. — Не си ме питал и затова не съм ти го разправил.

— Well! Нямам нищо против. Не искам да ти се бъркам в работите. Разбира се, че сам си си господар!

Продължихме ездата, но старият се отклони от западната посока малко на юг. Попитахме го за причината и той отвърна:

— В тази посока имам стар познат, с когото много ми се иска да се видим пак, а освен това ще мога да го поразпитам за някои неща. И без друго истинско чудо е, че още не сме се натъкнали на следи от команчите. Положително са се придържали повече към реката. Каква глупост от тяхна страна толкова време да търсят избягалия апач! Ако се бяха прехвърлили направо през Рио Гранде, щяха да изненадат враговете си.

— Сигурно са си мислили, че могат да го сторят и сега — каза Ланге, — защото ако Винету не успее да премине с ранения отвъд реката, апачите няма да имат никаква представа, че предателите команчи са толкова близо до тях.

— Хмм! Не си на съвсем погрешен път, сър. Тъкмо обстоятелството, че не виждаме команчите, ме кара да се тревожа за Винету. Те вече не са разпръснати, а изглежда са се събрали на едно място. Това е неблагоприятен знак за апача. Може би са го хванали.

— Каква би била съдбата на Винету в такъв случай?

— Най-ужасната, каквато може да си представи човек. Ако заловят прочутия вожд на апачите, това ще е нечувано събитие за команчите, което те ще трябва да отпразнуват по достоен, тоест по страшен начин. Ще го откарат под сигурна охрана у дома си, в селото на команчите, където са останали само жените, децата и старците. Там ще се грижат за него и ще го хранят добре, за да издържи после изтезанията на кола на мъчението колкото се може по-дълго време. Винету ще трябва да умре, но не бързо, не за един час, нито за един ден. Ще разкъсват тялото му постепенно с направо казано научна предпазливост, така че могат да изминат много дни, преди смъртта да го избави от мъките му. Такава е смъртта, достойна за един вожд и аз съм убеден, че и при най-изтънчени изтезания Винету няма да потрепне, а ще се подиграва и присмива на мъчителите си. Действително се боя за него и ви казвам искрено, че при нужда бих рискувал живота си, за да го спася. По всяка вероятност команчите се намират пред нас в западна посока. Ще насочим конете си малко на юг, за да се срещнем с един мой стар приятел. Може би от него ще научим, какво е положението край Рио Гранде: През нощта ще останем в дома му.

— Нима имаш приятел по тези места? — попитах го аз.

— Да. Той е ранчеро, земеделец, истински мексиканец от чист испански произход. Някога си някой от предците му е получил рицарско звание, затова и той сега се нарича кабалеро. Ето защо е дал и на ранчото си звучното име Естансия дел Кабалеро. А към него ще се обръщаме с името дон Атанасио.

След тези обяснения той продължи пътя си мълчаливо. Не успяхме да подкараме конете си отново в галоп; те затъваха твърде надълбоко в пясъка. Обаче постепенно пясъците започнаха да намаляват и към четири часа следобед поздравихме първите тревички. После пътят ни мина през прерия, където вакероси^[1] на коне пазеха едър добитък и овце. Нашите животни се оживиха и сами ускориха хода си. Пред нас се изпречиха дървета и най-сетне видяхме сред зеленината нещо да се белее.

— Това е Естансия дел Кабалеро — обясни ни Олд Дет. — Своеобразна постройка, издигната в стила на сградите, правени от индианците мокви и зуни, едно истинско укрепление, нещо, което е твърде необходимо в този район.

Приближавахме се до постройката и скоро можехме да различим и подробностите. Беше оградена със зид, висок колкото два човешки боя. На едно място в зида имаше висока и широка врата, пред която беше изкопан дълбок ров, останал сега без вода. Над него към вратата водеше широк мост. Постройката имаше кубовидна форма. Не можехме да видим приземния етаж, който се закриваше изцяло от зида. Първият етаж беше строен малко по-навътре, така че наоколо оставаше свободно място, широко колкото коридор, засенчено с бяло платно. Не забелязахме никакви прозорци. Върху този кубообразен първи етаж беше издигнат втори със същата форма. Неговата площ пак бе по-малка от площта на етажа под него, така че около стените му отново оставаше свободна ивица, засенчена с платно. Така приземният, първият и вторият етаж се състояха от три иззидани куба, като по-горният беше винаги по-малък от по-долния. Зидовете бяха бяло боядисани, платнището имаше същия цвят и ето защо белотата на постройката светлееше надалеч. Едва след като се приближихме още повече, забелязахме в зидовете на всеки етаж тесни отвори, подобни на амбразури, които изглежда служеха за прозорци.

— Хубав дворец, нали? — усмихна се Олд Дет. — Ще има да се чудиш на устройството му. Иска ми се да видя онзи индиански вожд, който си въобразява, че може да превземе тази къща!

Минахме по моста и стигнахме до врата, на която имаше направен малък отвор. Отстрани висеше камбана, голяма колкото човешка глава. Олд Дет удари камбаната. Звуците й сигурно можеха да бъдат чути на половин час път. Скоро след това през отвора се показаха индиански нос и месести устни. От устата се разнесе на испански въпросът:

— Кой е?

— Приятели на господаря — отвърна скаутът. — У дома ли си е дон Атанасио?

Носът и устата се смъкнаха надолу и се показаха две черни очи, след което се чуха думите:

— Каква радост! Сеньор Дет! Веднага ще ви пусна. Влезте, сеньори! Ще съобщя за идването ви.

Чу се шум от вдигане на мандало, после вратата се отвори и ние влязохме вътре. Човекът, който ни пусна в двора, беше индианец, облечен в бели ленени дрехи, един от онези индиос фиделес, тоест покръстени индианци, които за разлика от „дивите“, индиос бравос, се бяха примирили покорно с цивилизацията. Той затвори портата, поклони се ниско, след което с достойнство прекоси двора и дръпна една висяща край зида на къщата тел.

— Имаме време да обиколим къщата — каза Олд Дет. — Елате с мен да огледате постройката!

Едва сега можехме да видим изцяло приземния етаж. И по неговия зид имаше цяла редица от малки амбразури. Сградата се намираше сред заобиколен от зида двор, който беше доста обширен, но не бе павиран, а обрасъл с трева. Освен амбразурите не се виждаше нито прозорец, нито пък имаше врата. Обиколихме цялата къща и отново се върнахме при лицевата и страна, без да открием никакъв вход. Индианецът все още стоеше на мястото си и чакаше.

— Но как се влиза във вътрешността на постройката? — попита Ланге.

— Сега ще видите! — отвърна Олд Дет.

Ето че от терасата над приземния етаж се наведе един човек, за да види кой стои долу. Щом забеляза индианеца, главата му изчезна и отгоре беше спусната тясна подвижна стълба, по която трябваше да се изкачим. Но ако някой си е помислил, че поне тук, на първия етаж, имаше някаква врата, то се е излъгал. Продължихме пътя си нагоре. На горния етаж и на покрива отново се появиха слуги, също облечени в бяло, които ни спуснаха втора и трета стълба, с чиято помощ се озовахме най-сетне върху плоската платформа на къщата. Тя беше покрита с цинкова ламарина, а отгоре беше насипан пясък. В средата се намираше четириъгълен отвор, откъдето започваше стълба, водеща към вътрешността.

— Още от преди столетия индианците са строили по този начин техните пуебло — обясни Олд Дет. — Никой не може да влезе току-така в двора. И ако все пак някой неприятел успее да се прехвърли през зида, то подвижните стълби ще бъдат изтеглени и той ще се намери пред постройката без врати. Наистина, в мирно време човек може да се прехвърли през зида и да се изкачи на първата тераса от седлото на коня си. Но във военно време не бих посъветвал никого да опитва подобно нещо, защото от платформата и от терасите, както виждате и вие, може да се обстрелва двора, зида и терена около него. Дон Атанасио има сигурно двадесетина вакероси и пеони^[2], които са въоръжени с пушки. Ако тук горе застанат двадесет такива човека, положително ще загинат стотици индианци, преди един от тях да се прехвърли през зида. Подобен начин на строеж е много целесъобразен в тези погранични райони и естансиерото е преживявал и отблъсвал успешно не една обсада.

От покрива на къщата се виждаше надалеч на всички страни. Забелязах, че зад нея на неголямо разстояние протичаше Елм Крийк. Водата беше хубава и бистра и не беше чудно, че по двата й бряга имаше обилна растителност. Видът на реката събуди в мен желанието да се изкъпя.

Водени от един слуга, ние заслизахме по стълбите и стигнахме по дълъг и тесен коридор на втория етаж, осветен от две амбразури в предния и задния му край. От двете страни се редяха врати, а в задния му край други стъпала водеха надолу към първия етаж. Следователно, за да стигнем до него, трябваше да изкачим откъм двора три подвижни стълби от външната страна на сградата и после във вътрешността да слезем два етажа обратно надолу. Това изглеждаше твърде усложнено, обаче си имаше сериозни основания при условията на живот в тези райони. Слугата изчезна зад една врата и след като се позабави доста, се върна, за да ни съобщи, че сеньор „Capitan de Caballeria“ ни очаква. Докато чакахме, Олд Дет ни даде някои пояснения.

— Не се сърдете на стария приятел Атанасио, че ви посреща така церемониално. Испанците обичат церемониалността, а това се е запазило и у произхождащите от тях мексиканци. Ако бях пристигнал сам, той отдавна щеше да излезе да ме поздрави. Но понеже с мен идват и други хора, сигурно ще има държавен прием. Не се смейте, ако се появи в униформа! В по-младите си години имаше чин на мексикански ротмистър и до ден-днешен обича да се показва в остарялата си униформа. Впрочем, той е великолепен човек!

В този момент се появи слугата и ние влязохме в приятно прохладна стая, чието обзавеждане някога навярно е било твърде скъпо; сега обаче всичко беше страшно избеляло. Три полузакрити със завеси амбразури пропускаха смекчена светлина. В средата на стаята стоеше висок слаб човек със снежнобяла коса и мустаци. Той носеше червени панталони със златисти лампази, високи ботуши за езда от лакирана кожа с шпори, чиито колелца имаха големината на монета от пет марки. Куртката на униформата беше синя и богато украсена със златни акселбанти. Златните пагони обаче сочеха не чин на ротмистър, а генералски чин. Отстрани беше препасал сабя със стоманена ножница, която имаше позлатени халки. Лявата му ръка държеше триъгълна шапка, чиито ръбове бяха богато украсени със златни шнурове. От едната й страна беше поставена блестяща катарама, придържаща пъстър кичур пера. Като че ли бяхме на карнавал. Но ако човек погледнеше старото сериозно лице и все още бодрите очи с добродушен израз, не можеше да си позволи да му се присмее дори на ум. Когато влязохме, господарят на дома удари токове, при което шпорите иззвънтяха и застана мирно.

— Добър ден, господа! Добре дошли!

Думите му прозвучаха хладно. Поклонихме се безмълвно. Олд Дет отговори на английски.

— Благодарим ви, сеньор капитан! Понеже минавахме през тази местност, имах голямото желание да предоставя на придружителите си почетната възможност да поздравят вас, храбрия борец за независимостта на Мексико. Позволете ми да ви ги представя!

При тези ласкателни слова по лицето на естансиерото премина доволна усмивка. Той кимна в знак на съгласие и отвърна също така на английски:

— Представете ги, сеньор Дет! За мен е голяма радост да се запозная с джентълмените, които сте довели.

Олд Дет назова имената ни. Кабалерото подаде ръка на всеки от нас, дори и на негъра, и ни покани да седнем. Скаутът попита къде са сеньората и сеньоритата, при което естансиерото веднага отвори една врата и двете дами, явно застанали готови в очакване, влязоха при нас. Сеньората беше хубава възрастна дама с дружелюбен поглед, а сеньоритата бе мило момиче, нейна внучка, както се разбра по-късно. И двете бяха облечени изцяло в черна коприна, сякаш имаха намерение да се появят в кралския двор. Олд Дет се забърза към тях и така сърдечно им раздруса ръцете, че мен ме хвана страх. Двамата Ланге се опитаха да издокарат по един поклон, а лицето на Хектор засия от широка усмивка и той извика:

— О мисис, мисис, колко хубава, колко коприна!

Аз пристъпих към сеньората, взех ръката й и я притеглих към устните си. Тя прие учтивостта ми с такова благоволение, че ми поднесе едната си страна, за да получи „бесо де кортесиа“, почетната целувка, което беше голямо отличие за мене. Същото се повтори и със сеньоритата. После отново насядахме. Веднага стана дума за целта на нашата езда. Разказахме онова, което счетохме за необходимо, разказахме и за срещата си с команчите. Домакините ни изслушаха с най-голямо внимание и аз забелязах, че си размениха многозначителни погледи. Щом свършихме, дон Атанасио ни помоли да му опишем двамата мъже, които търсехме. Извадих снимките и им ги показах. Едва бяха хвърлили по един поглед върху тях и сеньората извика:

— Те са, те са! Съвсем сигурно! Нали, скъпи Атанасио?

— Да — потвърди кабалерото, — наистина са те. Сеньори, тези мъже бяха при мен миналата нощ.

— Кога пристигнаха и кога си тръгнаха? — попита скаутът.

— Пристигнаха късно през нощта и бяха много изморени. Един от моите вакероси ги беше срещнал и ги доведе у дома. Спаха твърде дълго и се събудиха едва следобед. Най-много да са изминали три часа, откакто са си тръгнали.

— Хубаво! Тогава утре сигурно ще ги настигнем. Без съмнение ще намерим следите им.

— На всяка цена ще ги намерите, сеньор. Оттук мислят да се отправят към Рио Гранде и да я прекосят над Прохода на орлите, някъде между Рио Морал и Лас Морас Крийк. Впрочем пак ще чуем за тях. Изпратих подире им няколко вакероси, които ще ви кажат накъде са насочили конете си.

— Защо сте наредили да ги преследват?

— Защото се отплатиха за гостоприемството ми с неблагодарност. След като си тръгнаха, изпратиха при мен с измислено съобщение един вакеро, който пазеше стадо коне, задигнаха в негово отсъствие шест коня и изчезнаха по най-бърз начин.

— Позорно! Значи двамата мъже не са били сами?

— Не. С тях имаше група преоблечени войници, получили заповед да отведат до Мексико току-що наети новобранци.

— Тогава не ми се вярва вашите хора да върнат конете. Те са значително по-слаби от крадците.

— О, моите вакероси умеят да си служат с оръжията, а аз избрах най-свестните измежду тях!

— Говориха ли Гибсън и Олерт за своите работи и планове?

— Нито дума. Единият беше много весел, а другият много мълчалив. Бях им се доверил напълно. Понеже ме помолиха да им покажа разположението на стаите и обзавеждането им, те видяха и ранения индианец, когото иначе крия от всеки друг.

— Ранен червенокож тук? Кой е този човек и как е попаднал при вас?

Кабалерото се усмихна с чувство на превъзходство.

— Да, сеньори, ще се учудите. Подслонил съм тук парламентьора на апачите, за когото разказахте преди малко, ранения апач, превързан от Винету горе край Рио Леона. Това е старият вожд Инда-нишо.

— Инда-нишо, Добрия мъж? Умният и миролюбив вожд на апачите? Трябва да го видя!

— Ще ви го покажа. Дойде при мен в много лошо състояние. Трябва да ви кажа, че Винету ме познава и се отбива винаги при мене, когато минава из тази област, защото знае, че може да ми се довери. След като потеглил от форт Индж, скоро настигнал другия вожд. Инда-нишо бил получил един куршум в ръката, а друг — в бедрото. Винету го превързал край Рио Леона; след това веднага тръгнали на път. Но раненият стар човек бил хванат здравата от треска вследствие раните си, а команчите се били разпръснали навред из пустинята, за да го заловят. И досега за мен си остава загадка как Винету е успял да го доведе до моята естансия въпреки тези трудности. Подобно нещо може да извърши само Винету. Но оттук нататък не бяха в състояние да продължат, понеже Инда-нишо не можеше да се държи повече на седлото — толкова беше отслабнал от разтърсващата го треска. Изгубил е много кръв, което не е дреболия на неговата възраст, той е над седемдесет години.

— Просто да не повярва човек! Да яздиш от форт Индж дотук с такива рани! Пътят, който са изминали, е почти шестдесет английски мили. На такава възраст това може да издържи само един червенокож! Моля, продължете!

— Пристигнаха вечерта и заудряха камбаната. Слязох и познах Винету. Разказа ми всичко и ме помоли да подслоня неговия червенокож брат, докато дойде да го прибере. Той самият трябвало веднага да се прехвърли отвъд Рио Гранде, за да съобщи на своите племена за предателството и приближаването на команчите. Изпратих с него най-добрите си вакероси, за да разбера дали ще му се удаде да се промъкне. Те трябваше да го придружат и после да ме уведомят.

— Е, и? — попита Олд Дет нетърпеливо. — Прехвърлил ли се е?

— Да. И това ме успокои. Винету е постъпил много умно, като е преминал Рио Гранде не горе при Рио Морал, където команчите са устроили засада, а далеч по-надолу. Вярно, че там няма брод. Реката е буйна и за да я преплуваш, трябва да рискуваш живота си. Въпреки това моите вакероси са се прехвърлили заедно с него и са го придружавали, докато са се уверили, че повече няма да се срещне с команчите. Сега вождът е уведомил своите апачи и те ще посрещнат враговете си както трябва. Но елате за малко с мен при стария вожд, ако нямате нищо против, сеньори!

Наставахме, сбогувахме се с дамите и слязохме в приземния етаж. Долу се озовахме в коридор, подобен на горния. Влязохме в най-задната лява врата.

Старият индианец лежеше в прохладно помещение. Вече бях започнал да се страхувам, че сега ще свърши криеницата, на която си играех по отношение на Олд Дет. Инда-нишо щеше да ме разпознае и да ме поздрави като Олд Шетърхенд. Но не излезе така. Треската му наистина беше отслабнала, но старият бе все още много слаб и безучастен и едва можеше да говори. Очите и страните му бяха дълбоко хлътнали. Наоколо нямаше лекар. Но кабалерото ни каза, че Винету бил майстор в лекуването на рани. Бил ги наложил с лековити билки и строго забранил да се развързват. Щом като преминела треската на ранения, вече нямало опасност за живота му; само дето бил много отпаднал от силната загуба на кръв и от треската.

Навън в коридора заявих на естансиерото, че ми се иска да се изкъпя в реката.

— Щом като искате да се къпете, няма нужда да обикаляте по стълбите — каза той. — Ще ви пусна да излезете на двора направо оттук.

— Но струва ми се, че нямаше врати?

— О, има, само че изходът е закрит! Накарах да го направят, за да имаме път за бягство, ако някога неприятелски настроени червенокожи успеят да влязат в къщата. Ето вижте, оттук се излиза право навън!

До стената стоеше едно шкафче. Той го изтика настрани и аз видях замаскирана портичка, водеща към двора. Отвън я закриваше храст, специално засаден за тази цел. Домакинът ме изведе навън и посочи насреща към едно място на външния зид, където също се издигаха подобни храсталаци.

— Оттам се излиза към реката. Това е най-краткият път. Но почакайте за малко тук! Ще ви изпратя удобни дрехи.

В този миг някой заудря камбанката на входната врата. Дон Атанасио се отправи към нея, за да отвори и аз го последвах. Отвън чакаха петима ездачи с великолепни, яки фигури, хората, които беше изпратил подир крадците.

— Е? — попита той. — Не водите ли конете?

— Не, дон Атанасио — отвърна един от тях. — Бяхме се приближили вече доста до крадците и от следите им разбрахме, че сигурно ще ги настигнем след четвърт час. Но точно тогава се натъкнахме на диря оставена от много коне, която се сливаше с тяхната, идваща откъм север. Вероятно се бяха срещнали с команчите. Продължихме по следите им и скоро ги видяхме пред нас. Наистина бяха команчи, над петстотин и не можехме да рискуваме да се приближаваме повече.

— Съвсем правилно. Няма да си залагате живота на карта заради няколко коня, я! Приятелски ли се отнесоха команчите към белите?

— Не можеше да се разбере от разстоянието, на което се намирахме.

— В каква посока яздеха?

— Към Рио Гранде.

— Тогава няма защо да се страхуваме от тях. Всичко е наред. Вървете при стадата си!

За съжаление кабалерото се лъжеше твърде много.

Имаше защо да се страхуваме от червенокожите, и то не малко; понеже, както научихме после, те веднага разбрали от Гибсън, че раненият вожд на апачите се намира в Естансия дел Кабалеро. Вследствие на това отряд команчи тръгнали на път за естансията, за да заловят Инда-нишо и да накажат дон Атанасио за приятелското му отношение към апачите. Но сега той най-спокойно се изкачи нагоре по стълбата, а скоро слезе един пеон, който ме помоли да тръгна с него. Изведе ме навън през входната врата и стигнахме до реката. По-нагоре от естансията имаше брод, което си личеше от вълничките, образувани по повърхността на водата. Но по-надолу от брода реката беше много дълбока. На това място Анхело, пеонът, се спря. Върху ръката си беше преметнал дрехи от ленено платно.

— Ето, сеньоре — каза той. — Щом се изкъпете, облечете тези дрехи! Мога да взема веднага дрехите, които ще съблечете. А после дайте знак с камбаната при входа; ще ви отворя веднага!

Той се отдалечи с моите дрехи, а аз скочих във водата.

Беше цяло удоволствие да се гмуркаш и да плуваш в дълбоката река след жегата на деня и уморителната езда. Повече от половин час плясках из водата преди да се облека. Едва бях свършил с обличането, когато случайно погледнах към отсрещния бряг. От моето място погледът ми можеше да проникне между дърветата до следващия завой на реката в посока срещу течението й. Там видях да се приближава дълга верига от конници един след друг, така както яздят обикновено индианците. Затичах се към входната порта и заудрях камбаната. Отвори Анхело, който ме беше очаквал.

— Бързо при кабалерото! — казах аз. — Откъм другия бряг на реката към естансията се приближават индианци!

— Колко са?

— Сигурно над петдесет.

Човекът видимо се беше изплашил при първите ми думи. Но след като му казах тази цифра, лицето му отново придоби спокойно изражение.

— Само петдесет ли? — попита Анхело. — Тогава положението не е толкова лошо. Ще се справим с петдесет, а и с повече червенокожи, сеньоре. По всяко време сме готови за такова посещение. Не мога да се кача до кабалерото, защото трябва веднага да уведомя вакеросите! Ето ви дрехите! Залостете вратата след мен и тичайте при дон Атанасио! Но изтеглете стълбите след вас!

— А какво става с конете ни? На сигурно място ли са?

— Да, сеньоре. Отведохме ги при вакеросите, за да могат да пасат на свобода. Седлата и оглавниците занесохме в къщата. Никой не може да ви вземе конете.

Сега Анхело бързо се отдалечи. Затворих след него вратата и се изкачих по стълбите, като ги изтеглях веднага след себе си. Тъкмо бях достигнал платформата и се появиха дон Атанасио и Олд Дет. Естансиерото ни най-малко не се изплаши като му съобщих за приближаването на петдесет индианци.

— От кое племе са? — попита той спокойно.

— Не знам. Не можах да разпозная боите по лицата им.

— Е, скоро ще разберем. Или са апачи, изпратени от Винету за да вземат ранения вожд, или са команчи. Във втория случай вероятно ще си имаме работа с отряд от разузнавачи, които ще ни питат дали сме забелязали някъде апачи. Получат ли отговор, ще си продължат пътя.

— Но все пак ми се струва, че идват с неприятелски намерения — обади се Олд Дет. — Съветвам ви час по-скоро да вземете мерки за отбрана.

— Това е направено вече. Всеки от хората ми знае, какво трябва да прави в такъв случай. Погледнете, ето там тича Анхело към най-близо намиращите се коне! Ще яхне един от тях, за да предупреди вакеросите. Най-късно след десет минути те ще съберат стадата. Двама от тях ще останат при животните, за да ги пазят. Другите ще заемат позиции срещу червенокожите. Ласата им са опасни оръжия, защото един вакеро се е упражнявал с ласото повече от индианеца. Карабините им стрелят по-надалече от лъковете и старите пушки на червенокожите. Няма защо да се страхуват от петдесет индианци. А ние тук в естансията сме и без това защитени. Нито един червенокож не може да се прехвърли през зида. Впрочем мога ли да разчитам на вас? Заедно с негъра сте петима добре въоръжени мъже. Като прибавя себе си и още осем души, които се намират в сградата, ставаме четиринадесет. Тогава бих желал да видя индианците, които ще успеят да разбият вратата. О не, сеньоре! Червенокожите ще ударят камбаната най-миролюбиво, ще попитат каквото ги интересува и пак ще се отдалечат. Щом разузнавачите забележат горе на платформата четиринадесет добре въоръжени мъже, ще си подвият опашката. Работата е направо безопасна.

Лицето на Олд Дет все още изразяваше съмнение. Той поклати глава.

— Като се поразмисля, положението ми се струва опасно. Убеден съм, че си имаме работа не с апачи, а с команчи. Какво ще търсят тук? Едва ли ще са дошли само на разузнаване, защото ако наоколо се намираше неприятелски отряд апачи, щеше да има и следи. А нещо друго едва ли ги интересува, за да питат тук. Не, тази банда си има съвсем определена цел, за да идва тъкмо при вас, дон Атанасио, и това е раненият вожд.

— Нищо не знаят за него! Кой би могъл да им каже?

— Гибсън, човекът, когото преследваме и който е бил при вас. Нали сте му показали Инда-нишо. Предал го е на команчите, за да спечели благоразположението на племето. Ако това не е вярно, да не се казвам повече Олд Дет, дон Атанасио. Или се съмнявате?

— Възможно е. В такъв случай команчите ще се опитат да ни принудят да им предадем ранения.

— Естествено. А да не би да го направите?

— В никакъв случай! Винету ми е приятел. Поверил ми е Инда-нишо и аз трябва да оправдая това доверие. Команчите няма да получат ранения. Ще се отбраняваме!

— Това ще ви вкара в голяма беда. Вярно, че ще успеем да отблъснем петдесетте индианци, но те ще се върнат десеторно повече и тогава сте загубен!

— Това е божа работа. Във всички случаи ще удържа думата си, дадена на Винету.

При тези думи Олд Дет подаде ръката си на естансиерото.

— Вие сте почтен човек и можете да разчитате на помощта ни. Предводителят на команчите ми е приятел. Може би чрез него ще ми се удаде да предотвратя опасността за вас. Да не би да сте показали на Гибсън и тайните врати в зидовете?

— Не, сеньоре.

— Това е добре. Докато червенокожите не знаят нищо за тези входове, ще можем да се защищаваме. А сега да слезем да вземем оръжията!

По време на отсъствието ми моите спътници бяха получили стаи, където бяха отнесени вещите ни. Отправихме се към тях. Помещението, определено за мен, се намираше откъм фронталната страна на къщата и се осветяваше чрез две от споменатите амбразури. Тук беше окачена и карабината ми. Когато посегнах да я сваля от стената, хвърлих поглед навън и забелязах индианците, които излизаха иззад дърветата над естансията на онова място, където се намираше бродът на реката. Бяха прекосили реката на конете си и се приближаваха към сградата в галоп, но без да крещят, както правеха обикновено, а в коварно и заплашително мълчание. По цветовете на боите, с които бяха покрити лицата им, успях да установя, че бяха команчи. Мигновено спряха конете си край външния зид, който беше толкова висок, че скриваше конниците от погледа. Бяха въоръжени с копия, лъкове и стрели. Само човекът, който яздеше начело и вероятно беше предводителят им, държеше в ръката си пушка. Неколцина от тях влачеха след конете си някакви дълги предмети. Отначало ги помислих за прътове за палатки, но скоро щях да разбера, че съм се лъгал. Тичешком напуснах малката стаичка, за да уведомя останалите. Щом излязох в коридора, от отсрещното помещение се появи Олд Дет.

— Внимание! — изкрещя той. — Команчите се прехвърлят през зида. Домъкнали са млади дръвчета вместо стълби. Бързо на платформата!

Но това не можа да стане така бързо, както той желаеше. Пеоните се намираха един етаж под нас, там, където бяха обикновено помещенията за прислугата. За тях пътят до платформата беше още по-дълъг отколкото за нас. Но пък на нас двамата ни беше и попречено да се изкачим бързо горе, защото едновременно с кабалерото в коридора изскочиха и двете дами, обсипвайки ни с боязливи въпроси. Може би изминаха няколко минути, преди да изкачим стълбата, а при подобно положение това е скъпоценно време. Пагубните последици от загубата на време се проявиха веднага. Когато достигнахме платформата, първият индианец вече прехвърляше зида. Последва го втори, трети, четвърти. Оръжията ни бяха в ръцете, но вече не можехме да им попречим да влязат в двора, освен ако не искахме просто да ги застреляме. С помощта на споменатите млади дървета те прехвърлиха зида и изкатериха трите платформи с невероятна бързина. Сега ние стояхме в средата на покрива на най-горния етаж, докато те се намираха около него.

— Насочете пушките си към тях! Не ги оставяйте да се приближат! — заповяда Олд Дет. — Преди всичко трябва да спечелим време.

Преброих петдесет и двама червенокожи, от които досега нито един не беше издал някакъв звук. Бяха ни изненадали напълно. Но все пак не се осмелиха веднага да ни нападнат, а стояха очаквателно около платформата и държаха готови лъковете и стрелите си. Бяха оставили копията си долу, за да не им пречат при катеренето. Кабалерото пристъпи няколко крачки към тях и ги попита на онази смесица от испански, английски и индиански думи, която се употребява в тамошните погранични райони:

— Какво търсят червенокожите мъже при мен? Защо влизат в дома ми, без да са поискали преди това разрешение?

Предводителят им, който сега бе взел пушката си в ръка, направи няколко крачки напред.

— Воините на команчите дойдоха, защото бледоликият е техен враг. Слънцето на днешния ден е последното, което вижда в живота си белият човек.

— Не съм враг на команчите. Обичам всички червенокожи мъже, без да се интересувам към кое племе принадлежат.

— Бледоликият изрече голяма лъжа. В тази къща е скрит един вожд на апачите. Кучетата апачи са врагове на команчите. Който подслонява при себе си апач, е наш враг и трябва да умре.

— Карамба!^[3] Да не би да желаете да ми забраните да приемам у дома си хора когато си поискам? Кой заповядва тук, вие или аз?

— Воините на команчите се изкатериха на тази къща и значи те са господарите тук. Предай ни апача! Или ще отречеш, че се намира при тебе?

— Нямам намерение да отричам. Само страхливците лъжат. Аз обаче не се страхувам от команчите и ще…

— Чакай! — прекъсна го тихо Олд Дет. — Никакво прибързване, дон Атанасио!

— Мислите ли, че трябва да отричам? — попита мексиканецът.

— Разбира се. Откровеността е равна в случая на самоубийство.

— Самоубийство ли? Та какво ли ще направят тези хора срещу нашите четиринадесет пушки?

— Много, тъй като вече се намират тук горе. Вярно, че повечето от тях ще паднат убити. Но и ние, дон Атанасио, ще отнесем няколко стрели и остриета на ножове. А дори и да победим, оцелелите ще доведат останалите петстотин. Оставете ме да действам аз. Ще говоря с тях.

Олд Дет се обърна към предводителя на индианците.

— Думите на моя брат ни учудват. Откъде им е хрумнало на команчите, че тук се намира някакъв апач?

— Знаем — настоя кратко запитаният.

— Тогава знаете повече от нас.

— Да не искаш да кажеш, че се заблуждаваме? Тогава лъжеш.

— А ти произнасяш дума, която ще заплатиш с живота си, ако я повториш. Не търпя да ме наричат лъжец. Виждаш насочените ни към тебе пушки. Само един знак от мен и те ще изгърмят и ще те убият заедно с твоите хора.

— Само някои. Но другите ще изпратят при вас своите братя. Недалеч се намират още много воини на команчите, повече от десет по десет и по пет. Те ще заличат тази къща от земята.

— Но сигурно няма да се прехвърлят през зида, защото сега сме предупредени. Оттук ще ги поздравим с толкова много куршуми, че никой от тях няма да оцелее.

— Бледоликият има широка и голяма уста. Защо говори той с мене? Да не би да е собственик на къщата? Кой е той, какво име носи, та се осмелява да говори с предводителя на команчите?

Олд Дет направи презрително движение с ръка.

— А кой е предводителят на команчите? Дали е някой прочут воин, или участва в Съвета на мъдреците? Той не носи перата на орела в косите си, а по него не виждам и никакво друго отличие на вожд. Но аз съм един от вождовете на бледоликите. От кое племе на команчите сте вие, че първи да питате кой съм аз? Името ми е Коша-певе и съм пушил лулата на мира с Ойо-колтса, вожда на команчите. Вчера говорих с неговия син Ават-вила, а през нощта спах при неговите воини. Приятел съм на команчите, но ако ме наричат лъжец, ще им отговоря с куршум.

От редиците на червенокожите се разнесе мърморене. Предводителят им заговори тихо с тях. По погледите, които отправяха към Олд Дет, можеше да се разбере, че името му им беше направило голямо впечатление. След кратко съвещание предводителят отново се обърна към скаута.

— Воините на команчите знаят, че Коша-певе е приятел на Белия Бобър, но думите му не са думи на приятел. Защо скрива той присъствието на апача?

— Нищо не крия от вас, а твърдя, че той не е тук.

— Но ние научихме тъкмо обратното, и то от един бледолик, който потърси закрилата на команчите.

— Кое е името на този бледолик?

— Името му не е направено за устата на команчите.

То звучи като Та-и-а-о.

— Да не е Гавилано?

— Да, така е.

— Тогава команчите са станали жертва на голяма заблуда. Познавам този човек. Той е злодей и лъжата е винаги на езика му. Воините на команчите ще съжаляват, че са го взели под закрилата си.

— Моят брат се лъже. Бледоликият ни каза истината. Ние знаем, че Винету е довел Инда-нишо и след това е избягал през Хонобиш^[4]. Но ние бързо ще го преследваме и ще го заловим за кола на мъчението. Знаем, че Инда-нишо е ранен в ръката и крака. Ние знаем дори мястото, където той се намира.

— Ако е вярно, тогава кажи ми го!

— Оттук се слиза три пъти надолу в къщата до един тесен проход, в който има вляво и вдясно врати. Трябва да се отвори последната врата отляво. Там апачът лежи на постеля, от която не може да стане, защото е много слаб.

— Бледоликият те е излъгал — заяви спокойно старият скаут, въпреки че се изплаши при думите на команча. — На описаното място няма да намериш никакъв апач.

— Пуснете ни тогава да слезем долу и да проверим кой казва истината — ти или бледоликият!

— Разбира се, че не мога да направя това. Тази къща е отворена за хора, които влизат с разрешението на собственика й, а не за онези, които я нападат.

— След думите ти сме принудени да мислим, че все пак апачът се намира тук. Белият Бобър ни заповяда да вземем с нас Инда-нишо и ние ще се подчиним на заповедта му.

— Отново се заблуждаваш. Не отказвам да изпълня желанието ти, защото апачът се намира тук, а защото искането ти е обида за мен. Щом Олд Дет ви казва, че са ви излъгали, значи трябва да му вярвате. Ако въпреки това поискате да влезете със сила, тогава опитайте се! Та не разбирате ли, че един-единствен човек от нас е достатъчен да защищава входа? Ако застане тук долу край стълбата, може да застреля всеки от вас, който се осмели да слезе надолу. Нищо няма да постигнете със сила, но ще ви направя едно помирително предложение. Слезте долу пред вратата и помолете да влезете както си му е редът, тогава може би ще ви посрещнем като приятели!

— Коша-певе ни дава съвет, който е много добър за него, но не и за нас. Ако съвестта му е чиста, тогава нека ни пусне да слезем в къщата. Не го ли стори, ще останем на мястото си и ще изпратим вестоносец, за да доведе всички команчи. Тогава Коша-певе сигурно ще се види принуден да ни пусне да влезем.

— Пак не! Дори да дойдат и хиляда команчи, оттук могат да слизат само един по един и моментално ще заплатят с живота си. Впрочем няма да успееш да изпратиш вестоносец, понеже щом излезе извън закрилата на зида, ще го просна на земята с куршума си. Аз съм приятел на команчите, но вие дойдохте като врагове и ще се отнасяме към вас като към такива!

По време на цялата разправия пушките ни бяха насочени към индианците. Въпреки че им се беше удало да изкачат платформата, те все пак бяха в по-неизгодно положение от нас. Това изглежда разбираше и техният предводител, защото отново започна тихо да се уговаря с хората си. Но и нашето положение не беше за завиждане. Олд Дет се почеса замислено зад лявото ухо.

— Работата е лоша. Благоразумието ни забранява да се отнасяме неприятелски към команчите. Ако доведат и другите, с нас е свършено. Е да, ако можехме да скрием апача така, та да не го намерят! Но познавам къщата подробно и знам, че няма скривалище.

— Тогава да го изнесем навън! — посъветвах аз.

— Навън ли? — изсмя се старият. — Да не си се побъркал, сър? Та как ще стане това?

— Забрави ли двете тайни врати? Намират се откъм задната страна, а команчите са отпред. Ще пренеса Инда-нишо до храсталака край реката, докато те си отидат.

— Идеята не е лоша — обади се Олд Дет. — В момента не помислих за тези врати. Все ще го изнесем някак си, но какво ще правим, ако команчите са поставили навън постове?

— Не ми се вярва. Те не са много повече от петдесет. Неколцина е трябвало да останат отпред извън зида при конете. В такъв случай не може да се очаква да поставят още хора и откъм задната страна.

— Добре, тогава можем да опитаме, сър. Заеми се с тази работа заедно с един от пеоните. Ще се постараем да не те забележат като слизаш, а после ще застанем така, та да не могат да ни броят и да забележат липсата на двама от нас. Нека жените ви помагат и да върнат шкафчето на старото му място, след като се озовете навън.

— И още едно предложение — подхвърлих аз. — Не бихме ли могли да преместим в стаята на болния тъкмо жените? Щом индианците видят, че там живеят жени, ще се убедят още повече, че вътре не е имало никакъв индианец.

— Точно така! — забеляза старият кабалеро. — Само трябва да сложите няколко одеяла и да преместите хамаците на жена ми и внучката. Във всяка стая има куки за окачане. Нека жените легнат веднага в хамаците. А ти ще намериш за апача най-доброто скривалище малко по-надолу от мястото, където се къпа. Там цъфтят нагъсто надвесени до водата петунии. Зад тях сме скрили нашата лодка. Остави апача в нея, така няма да го намери никой команч. Нека Педро дойде с тебе. Едва когато се върнете, ще разрешим на индианците да влязат във вътрешността на къщата.

И така аз и пеонът, който се казваше Педро, слязохме незабелязани долу, където двете жени с тревога очакваха развитието на нещата. Когато им съобщихме за какво става дума, те бързо ни помогнаха да изпълним замисленото. Пренесоха без бавене одеялата и хамаците. В едно от одеялата увихме апача. След като чу, че команчите са дошли, за да го търсят, той каза със слаб глас:

— Инда-нишо е видял много зими и дните му са преброени. Защо трябва добрите бледолики да бъдат убити заради него? Нека го предадат на команчите, но преди това да го убият. Той моли за това.

Отказах му решително и установих, че старецът не ме позна и по гласа. Той наистина бе много отпаднал и изтощен. Изнесохме го набързо от стаята. Отместихме шкафчето и благополучно пренесохме ранения през замаскираната врата извън къщата. Досега не ни беше забелязал никой. Навън имаше храст, който ни скриваше за момента. А сега бързо през двора към малката вратичка в зида, закрита от храсталаците. Пропълзяхме през нея и отново се озовахме сред храсти. Но сега между нашето скривалище и близката река се простираше открита ивица земя, която трябваше да прекосим. Надзърнах внимателно навън и за мое разочарование видях един седнал на земята команч, а край него лежаха копието, колчанът със стрелите и лъкът му. Той навярно пазеше задната страна на зида — едно обстоятелство, което изглежда правеше невъзможно изпълнението на плана ни.

— Трябва да се върнем, сеньор — обади се Педро на испански, след като му посочих червенокожия. — Бихме могли да го убием, но ще си навлечем отмъщението на останалите.

— Не, няма да го убиваме в никакъв случай! Но сигурно има начин да го подмамим да се премести.

— Не ми се вярва. Няма да напусне поста си, докато не го извикат.

— И въпреки това съм скроил нещо, което обещава успех. Ще останеш скрит тук. Аз обаче ще се покажа на индианеца. Щом ме забележи, ще се престоря на изплашен и ще побягна. Той ще започне да ме преследва.

— Или ще ви изпрати някоя стрела.

— Е, това наистина може да се очаква.

— Откажете се, сеньор! — предупреди ме пеонът. — Рискът е твърде голям. Команчите стрелят с лъковете си с такава сигурност, с каквато стреляме ние с карабините. Като побегнете, ще му обърнете гръб и няма да можете да видите стрелата и да я избегнете.

— Ще избягам през реката. Ако плувам по гръб, ще мога да наблюдавам команча и щом стреля, ще се гмурна. Той ще помисли, че кроя нещо срещу неговите хора и вероятно ще ме последва във водата. На отвъдния бряг ще го посрещна и ще го обезвредя за известно време. Ще го зашеметя с удар в главата. Няма да напускаш това място, преди да съм се върнал. Когато се къпах, забелязах едно място, където петуниите растат нагъсто и знам къде се намира лодката. Ще я взема и ще спра с нея точно отсреща.

Педро се мъчеше да ме отклони от намерението ми, но аз нямах право да обръщам внимание на възраженията му, защото не виждах друг начин да спасим апача. И така, незабавно преминах към действие. За да не издам мястото, където се намирахме, най-напред се промъкнах на известно разстояние между храсталаците покрай зида и после се показах. Това създаде впечатлението, че съм завил иззад ъгъла. Команчът не ме забеляза веднага. Скоро обаче той обърна лицето си към мен и веднага скочи. Аз се поизвърнах настрани, за да не може по-късно да разпознае чертите на лицето ми. Извика ми да спра, но тъй като не се подчиних, той грабна лъка от земята и дръпна една стрела от колчана. Преди още да успее да стреля, с няколко бързи скока аз достигнах крайбрежния храсталак. Мигновено се хвърлих във водата, легнах по гръб и заплувах към другия бряг. След няколко секунди червенокожият изскочи между храстите, забеляза ме и се прицели. Стрелата излетя от тетивата и аз светкавично се гмурнах.

Не ме улучи.

Когато се появих над водата, видях команча да стои на брега в очакване с наведено напред тяло. Той разбра, че очевидно не бях ранен. Нямаше при себе си друга стрела, тъй като колчанът беше останал на предишното си място. Затова захвърли лъка и скочи във водата. Точно това ми беше целта. За да го подмамя, се престорих, че съм лош плувец и го оставих да ме наближи. След това пак се гмурнах и заплувах колкото можех по-бързо надолу по реката. Когато отново изскочих на повърхността, се бях озовал близо до брега. Команчът беше далеч по-нагоре в реката и се оглеждаше. Сега вече имах желаната преднина, доплувах до брега, излязох на него и се затичах между дърветата срещу течението на реката. Забелязах голям, обрасъл с мъх дъб, който беше подходящ за целта ми. Тичешком преминах на около пет крачки от него и продължих още малко, после описах дъга и се върнах обратно при дървото, за да се скрия зад него. Плътно притиснат до дънера, зачаках пристигането на червенокожия, който във всички случаи щеше да последва ясно оставените от мен следи. Ето че той се зададе като стрела; беше отправил погледа си към следите ми, дишаше тежко, а от него капеше вода. Той отмина дървото и аз го последвах. Неговото шумно дишане му попречи да долови стъпките ми, още повече, че стъпвах на пръсти. Трябваше да правя големи скокове, за да го застигна. Последва още един мощен скок, при който се сблъсках с него така, че той се простря напред на земята с голяма сила. Веднага го притиснах с коляно и го хванах за гърлото. Един юмручен удар по слепоочието и той не помръдна повече.

Недалеч от мястото, където лежеше победеният ми противник, се беше прекършил един чинар, и то в посока към реката, чиито води течаха може би на около метър под изсъхналия му връх. Това ми даваше великолепна възможност да вляза отново в реката, без да оставям следи. Покачих се на дънера и вървях по него, докато се намерих над водата. После скочих в реката. Почти право насреща забелязах ярките цветове на петунията. Заплувах натам, отвързах лодката, качих се в нея и загребах към онова място на брега, където щяхме да натоварим апача. Като стигнах там, завързах лодката за един корен и изскочих от нея. Трябваше да побързаме да свършим, преди команчът да беше дошъл на себе си. Отнесохме на ръце Инда-нишо до лодката, където с помощта на едно одеяло и на дрехите му направихме подходяща постеля. Педро се върна веднага при зида. Аз откарах отново лодката под петуниите, завързах я здраво, преплувах разстоянието обратно и в гъстите храсти съблякох ленените си дрехи, за да ги изцедя от водата. След като пак се облякох, внимателно огледах отсрещния бряг, за да установя дали команчът вече се е съвзел и дали е наблюдавал действията ни. Обаче нищо не можах да открия. Оттеглихме се в естансията през скритата врата. За всичко това ни беше необходим не повече от четвърт час. От сеньората получих сухи ленени дрехи и сега можех да се изсмея в лицето на всеки команч, който би се опитал да твърди, че съм излизал извън къщата и дори съм бил в реката.

После жените легнаха в хамаците си, а аз и Педро се изкачихме горе на платформата, след като взехме с нас и оръжията си. Незабелязано се присъединихме към останалите. Двете страни все още преговаряха. Олд Дет беше продължил да настоява, че претърсването на къщата било обида за него и за естансиерото. Щом му дадох знак, че апачът е на сигурно място, той бавно отстъпи и най-сетне заяви, че ще бъде разрешено на петима команчи да се убедят, че няма никакъв апач.

— Защо само на петима? — попита предводителят им. — Ние всички сме еднакви. Каквото прави един от нас, това имат право да вършат и останалите. Олд Дет може да ни има доверие. Нищо няма да докоснем в къщата. Никой от нас няма да повреди каквото и да било, нито пък да вземе нещо.

— Добре! Нека видите, че сме великодушни. Всички ще можете да влезете в къщата, за да се убеди всеки от вас, че съм ви казал истината. Но искам преди това да оставите всичките си оръжия, както и да ни дадете разрешение да задържим тук всеки от вас и да го накажем, ако се допре до някого от нас или до някакъв предмет без позволението ни.

Докато червенокожите се съвещаваха относно това условие, Олд Дет ме помоли да му разкажа как бях изнесъл стария вожд. Уведомих го накратко и все пак възможно най-подробно. И докато обяснявах как бях надхитрил и приспал червенокожия, старият скаут ме изгледа с широко отворени очи, а замисленият му и питащ поглед не се отмести от мен дълго време. Но той не ме прекъсна. След като свърших, каза:

— Още в Ла Гранж, а и по-късно съм ти изказвал признанието си, но днес ще трябва да го удвоя. Още си много млад, но ми се струва, че си врял и кипял.

С тези думи той ми обърна гръб и се отправи към червенокожите, които междувременно бяха решили да приемат условието на скаута. Оставиха на земята лъковете, колчаните и ножовете си и заслизаха надолу един по един. Още преди да изляза от къщата с Педро, вакеросите се бяха събрали навън в откритата равнина и непрестанно ни наблюдаваха. Бяха добре въоръжени и имаха хубави коне. Очакваха знак от страна на господаря си, но тъй като такъв знак не беше последвал, те се държаха спокойно.

Бяхме определили естансиерото и Олд Дет да отворят всички помещения на команчите. Трима останаха на платформата, а останалите се разпределиха по коридорите, за да посрещнат веднага с оръжията си всяко изстъпление на червенокожите. Аз се намирах в най-долния коридор и застанах пред вратата на стаята, където беше лежал апачът. Команчите заслизаха надолу право към тази врата. Олд Дет я отвори. По израженията на индианците си личеше убеждението им, че ще заварят там Добрия Мъж. Но вместо него видяха двете жени, които лежаха и четяха в хамаците си.

— Уф! — извика предводителят разочаровано. — Това са скуоус^[5]!

— Да — засмя се Олд Дет. — И тук се бил намирал вождът на апачите, както е излъгал бледоликият. Но влезте и го потърсете!

Погледът на предводителя бързо обходи помещението, след което той махна с ръка:

— Един воин не влиза във вигвама на жените. Тук няма никакъв апач. Окото ми щеше да го забележи.

— Тогава потърсете го в другите помещения!

Измина повече от час, докато индианците завършиха обиска. След като не намериха никаква следа от апача, те се върнаха отново в посочената им първоначално стая. Жените трябваше да я напуснат и сега тя беше претърсена най-старателно. Червенокожите вдигнаха дори одеялата и дюшеците, които бяха на земята. Изследваха внимателно и самия под да не би някъде да има кухо място. Най-сетне се убедиха, че търсеният от тях човек не се намираше в естансията. След като предводителят призна това, Олд Дет рече:

— Нали ви казах, ама не ми повярвахте. Имали сте по-голямо доверие на един лъжец, отколкото на мене, приятеля на команчите. Когато отида при Белия Бобър, ще му се оплача.

— При него ли иска да отиде моят бял брат? Тогава може да язди с нас.

— Не е възможно. Конят ми е уморен, мога да тръгна едва утре. А воините на команчите ще напуснат тази местност още днес.

— Не. И ние ще останем тук. Слънцето си отива, не искаме да яздим през нощта. Ще тръгнем, щом се зазори и тогава моят брат ще може да дойде с нас.

— Добре! Но няма да ви придружа сам. Имам още четирима спътници.

— И те ще бъдат добре дошли при Белия Бобър. Нека белите ми братя ни разрешат да лагеруваме през нощта близо до къщата.

— Нямам нищо против — заяви естансиерото. — Вече ви казах, че съм приятел на всички червенокожи мъже, които дойдат при мен миролюбиво. А за да ви го докажа, ще ви подаря една крава, която ще бъде заклана. Запалете огън да се изпече месото.

Това обещание настрои команчите добре. Сега те наистина бяха убедени, че са постъпили несправедливо към нас и поведението им бе най-миролюбиво. Изглежда, че за това допринасяше и авторитетът, който имаше сред тях Олд Дет. Те наистина не бяха пипнали нищо в къщата и сега я напуснаха без подкана от наша страна. Стълбите бяха спуснати надолу и портата стоеше отворена. На платформата останаха на пост няколко въоръжени пеона. Въпреки промененото поведение на червенокожите, нямахме право да бъдем непредпазливи. Останалите слязохме долу заедно с индианците, а ето че се приближиха и вакеросите. Те получиха нареждането да уловят от стадата едно животно. Всичките коне на команчите се намираха край предната страна на зида. При тях бяха стояли три поста. И на останалите страни индианците бяха оставили постове. Сега тези хора бяха извикани. Един от тях беше човекът с лъка, когото бях примамил отвъд реката. Твърде оскъдното му облекло беше все още мокро. Той се беше върнал на поста си и още не беше намерил удобен случай да разкаже на предводителя си странния инцидент. Сега се приближи до него и му съобщи преживяното, но така, че ние белите не успяхме да чуем нищо. Изглежда, че вече беше свършил с доклада си, когато погледът му падна върху мен. Поради боите, по лицето му не можах да забележа някаква промяна в изражението му, но той направи гневно движение, посочи към мен и извика на предводителя няколко думи, които не разбрах. Предводителят ме огледа с изпитателно-застрашителен поглед и се приближи към мен.

— Бледоликият е преплувал преди известно време реката. Ти си ударил този воин, така ли е?

Олд Дет се намеси веднага, като пристъпи към нас и попита червенокожия какво иска да каже с тези думи. Воинът разказа какво му се беше случило. Но скаутът се разсмя развеселен.

— Изглежда, че червенокожите воини не могат да отличават един от друг различните бели. А и изобщо не е ясно дали онзи, който е срещнал този воин на команчите, е бил бледолик.

— Бял беше — потвърди със сигурност индианецът. — И не някой друг, ами този тук! Видях лицето му, когато плуваше по гръб. А имаше и също такива бели дрехи.

— Тъй! Значи е преплувал реката с дрехите си? Твоите дрехи са все още мокри. Пипни неговите и ще се убедиш, че са напълно сухи!

— Съблякъл е мокрите и в къщата е облякъл други.

— Как е влязъл в къщата? Нали вашите воини стояха пред портата? Никой не можеше да влезе или да излезе, без да използва стълбите, по които бяха застанали всички воини на команчите. Възможно ли е тогава моят спътник да е напускал къщата?

Индианците се задоволиха с този отговор, а най-сетне и самият пост сметна, че се е заблудил. След като естансиерото забеляза, че от известно време из околността се скитала банда конекрадци, към която несъмнено принадлежал непознатият, въпросът беше приключен. Остана само загадъчното обстоятелство, че не беше открита никаква следа, от която можеше да се разбере в каква посока бе избягал този човек. За да разрешат тази загадка, предводителят на червенокожите, постът и още неколцина други преминаха с конете си брода и се отправиха към мястото, където бях повалил моя преследвач. Но за щастие сега започна да се смрачава, така че не беше възможно да се извърши по-подробен оглед на мястото. Олд Дет, хитрецът, ме взе, за да се разходим край реката. С очи, отправени към ездачите на другия бряг на реката, ние си давахме вид, че вниманието ни е заето само с тях; в същото време продължихме да вървим бавно и непринудено се спряхме до петуниите. Старият трапер заговори толкова тихо, че можехме да го чуваме само аз и апачът в лодката:

— Тук е Олд Дет заедно с младия бледолик, който скри тук Добрия Мъж. Може ли вождът на апачите да познае гласа ми?

— Да — прозвуча също така тихият отговор.

— Сега команчите вярват, че Добрия Мъж не се намира тук. На Зазоряване те ще си тръгнат. Ще може ли моят брат да издържи толкова дълго в лодката?

— Апачът ще издържи, защото полъхът от водата го освежава и треската няма да се върне. Но Добрия Мъж иска да знае докога ще остане тук Олд Дет със своя другар.

— Утре тръгваме с команчите.

— Уф! Защо се присъединява моят приятел към враговете ни?

— Защото търсим няколко души, които са при тях.

— Ще се срещнат ли белите мъже с воините на апачите?

— Твърде е възможно.

— Тогава искам да дам един тотем на младия бледолик, който изложи живота си на опасност, за да ме скрие; щом покаже тотема на воините на апачите, той винаги ще бъде добре дошъл при тях. Олд Дет е хитър и опитен ловец. Кучетата команчи няма да го заловят, ако след настъпването на тъмнината ми донесе парче бяла кожа и нож. Преди зазоряване може да дойде да вземе тотема, който ще изработя през нощта.

— Ще ти донеса и двете неща — и ножа, и кожата. Желае ли още нещо Добрия Мъж?

— Не. Инда-нишо е доволен. Нека добрият Маниту бди винаги над пътищата на Олд Дет и младия бледолик!

После се върнахме. Никому не бе направило впечатление, че се бяхме спирали край реката за минута. Скаутът ми обясни:

— Голяма рядкост е някой бял да получи тотема на индиански вожд. Имаш голямо щастие, сър. Тотемът на Добрия Мъж може да ти бъде от голяма полза.

— А ти искаш да рискуваш да му занесеш нож и кожа? Ако те спипат команчите, тогава с тебе и апачът е свършено.

— Глупости! Да не ме мислиш за някой ученик? Знам точно какво мога да рискувам и какво не.

Не можех да му кажа, че тотемът на Добрия Мъж нямаше за мен особена стойност, защото беше необходимо само да кажа името си на някой апач и неговата закрила ми беше осигурена. Но така щях да се издам. И без това ми се беше сторило, че докато му бях разказвал приключението си край реката, в очите на скаута бе проблеснало нещо като подозрение или известно съмнение.

Скоро след пристигането ни в естансията се завърна и предводителят на команчите, който не бе имал успех. Вече не беше възможно да се проследи дирята.

Остатъкът от деня и нощта преминаха без неприятности. Рано сутринта бях разбуден от Олд Дет. Той ми подаде четириъгълно парче бяла щавена кожа. Разгледах го. Непосветен човек не би могъл да забележи нищо особено, освен няколко тънки резки върху гладката страна на кожата, чието значение ми беше твърде добре познато.

— Това ли е тотемът? — попитах стария скаут, като безпомощно въртях насам-натам парчето кожа между пръстите си. — Не мога да открия по него нищо особено.

— Не е и необходимо. Само го покажи на първия срещнат апач и той ще ти обясни какво съкровище притежаваш! Писмените знаци на тотема са все още невидими, защото Добрия Мъж няма у себе си боя. Но ако го дадеш на някой апач, той ще оцвети резките, след което гравираните фигури ще изпъкнат. Но за бога, не показвай това парче кожа на никой команч! Иначе ще се отнесе към тебе като към враг. А сега се преоблечи и ела навън! След малко команчите ще бъдат готови за път.

И действително, червенокожите се занимаваха със закуската си, която се състоеше от останките на вчерашното месо. После те събраха конете си, за да ги напоят на реката. Това стана за щастие по-нагоре от мястото, където лежеше скрит апачът. Ето че сега се появи и естансиерото с двете си дами, които вече не показваха никакъв страх пред червенокожите. Като видя конете ни, водени от вакеросите, той се обърна към Олд Дет, поклащайки глава:

— Това не са коне за вас, сеньор. Нали знаете каква цена има добрият кон. Понеже сме стари приятели, ще получите заедно с вашите спътници по-хубави коне, защото пътуването, което ви очаква, е дълго и тежко.

Приехме предложението на дон Атанасио с благодарност. По негова заповед вакеросите уловиха за нас пет полудиви коня. После се сбогувахме с него и двете му дами и потеглихме заедно с команчите.

Както научих по-късно, Инда-нишо, когото трябваше да оставим тежко ранен и болен, е бил прибран от дошлите по-късно апачи и пристигнал невредим в родното си село. Дотолкова моите усилия се бяха увенчали с успех. Но наскоро след това той все пак бил повикан от Маниту…

Слънцето още не беше изскочило иззад хоризонта, когато се прехвърлихме през Елм Крийк и препуснахме на запад; начело яздехме ние петимата заедно с предводителя на команчите, следвани от хората му на техните дребни, рошави, кльощави и все пак толкова издръжливи коне. Още не бе ставало дума кога и къде ще се срещнем с главните сили на команчите. Сега научихме, че те нямало да спират, за да изчакат малкия отряд; предводителят на петдесетте индианци получил заповедта да плени Добрия Мъж в естансията и да го изпрати към селата на команчите под охрана от десет души. Останалите четиридесет трябвало след това с форсирана езда да се отправят към Рио Гранде и оттам да тръгнат по следите на главния отряд, за да се присъединят към него. Тъй като Белия Бобър научил от Гибсън, че Винету е избягал, прехвърляйки се отвъд реката и веднага ще събере апачите, команчът бе разбрал необходимостта от най-голяма бързина, за да бъдат изненадани враговете им преди те да се организират за защита. За нас най-важното беше да заварим Гибсън при команчите.

След около един час достигнахме мястото, където нашите червенокожи придружители се бяха отделили вчера от главния отряд. На юг от нас, край Рио Гранде, се намираше местността Проходът на орлите и форт Дънкан, който трябваше да бъде избягван от индианците. След още един час се показаха оскъдни следи от трева и пустинята Нуесес остана зад нас. Дирите, по които вървяхме, образуваха права линия, която не се пресичаше от други следи. Следователно команчите бяха останали незабелязани. Постепенно земята започна да се кичи с оскъдна зеленина и най-сетне на запад забелязахме да се появява гора. Тя известяваше наближаването на Рио Гранде дел Норте.

— Уф! — обади се предводителят с въздишка на облекчение. — Не ни срещнаха никакви бледолики и никой няма да ни попречи веднага да се прехвърлим отвъд реката. Кучетата апачи скоро ще ни видят пред себе си и ще започнат да вият от страх при вида на нашите храбри воини.

Продължихме да яздим още известно време спокойно между чинари, брястове, ясени, каучукови дървета и къпини, след което стигнахме до реката. Белия Бобър беше добър водач на хората си. Следата, която ни служеше като пътеуказател, водеше право към мястото, където имаше брод. Тук Рио Гранде беше много широка, но с малко вода. Над нея стърчаха гърбовете на пясъчни наноси. В този рохкав пясък имаше опасни места, където човек лесно можеше да потъне. Както успяхме да заключим по следите, команчите бяха лагерували на брега през изминалата нощ. С увереност предполагахме, че бяха тръгнали на път също така рано, както и ние. Но те не са могли да яздят тъй бързо като нас, защото са се намирали в ловните територии на апачите и са били принудени да вземат предпазни мерки, което неминуемо е забавило бързината на придвижването им. Така например се виждаше, че преминаването на реката е станало с голяма предпазливост. Многобройни отпечатъци от стъпала доказваха, че неколцина воини са слизали от конете си, за да проучат измамните пясъчни наноси. Местата, удобни за преминаване, бяха обозначени със забити в земята клони. За нас беше по-лесно да прекосим реката, защото бе необходимо само да ги следваме. Пясъците разделяха реката на няколко ръкава, които трябваше да бъдат преплувани от конете ни. На отсрещния бряг отново се наложи да преминем тясна ивица от гора и храсталак, след която пак последва трева и най-сетне пясъци. Намирахме се в областта, разположена между Рио Гранде и Болсон де Мапими, която е толкова удобна за местопребиваване на диви индиански племена. Тя представлява обширна пясъчна равнина, прекъсвана само от по-малки или по-големи кактусови полета. Ясните следи водеха през тази равнина в почти западна, леко клоняща на юг посока. Обаче ако си бях представял, че ще настигнем команчите още на същия ден, то аз се бях излъгал. Пясъкът, отхвърлян далеч назад от конските копита, бе доказателство, че са бързали много. Препускахме все по-нататък и по-нататък. Най-накрая пресякохме тясна, ниска и пустинна верига от хълмове, след което пак започна пясъчна равнина.

Не можех да не се учудя на издръжливостта на индианските коне. Бяхме яздили около четиридесет мили, но въпреки това те все още не показваха признаци на умора. А нашите животни, които бяхме получили от дон Атанасио, доказаха, че смяната в естансията е била изгодна.

В ранния следобед забелязахме за наша изненада, че следата внезапно променяше посоката си. Завиваше на югозапад. Защо ли? Трябваше да си има причина. Олд Дет ни обясни случилото се, а аз се престорих, че не бях забелязал веднага онова, което беше направило впечатление и на него. По отпечатъците от копитата си личеше, че команчите бяха спирали тук. Точно откъм север на дирята от червенокожите се натъкваше следата на двама души. Скаутът слезе от коня си, разгледа отпечатъците и направи следния извод:

— На това място към команчите са се присъединили двама индианци. Донесли са някакво съобщение, което е дало повод на воините на Белия Бобър да променят посоката си. Не ни остава нищо друго, освен да ги последваме.

Предводителят на нашите червенокожи придружители също слезе от коня си и потвърди мнението на скаута, след като и той беше разгледал дирята. И така, насочихме се на югозапад и до вечерта продължихме да яздим в същата посока, но бяхме принудени да позабавим хода, за да щадим конете. Дори когато се спусна здрачът, отпечатъците от конски копита все още се различаваха върху гладката пясъчна повърхност. Но после всичко се изгуби в тъмнината. Наканихме се да спрем. Обаче в този миг конят ми разду ноздри, изцвили силно и се устреми по-нататък. Вероятно беше надушил вода и аз не му попречих. И наистина, за няколко минути се озовахме при някаква река и там спряхме. След една толкова бърза и уморителна езда като днешната, водата бе истинско ободряване и за хора, и за животни. За кратко време бе избрано мястото за лагеруване. Червенокожите поставиха часови и пуснаха конете да пасат под техен контрол. Ние, белите, насядахме един до друг. Олд Дет започна дълги изчисления, за да разбере каква ли ще е тази река, където се бяхме озовали толкова неочаквано, и най-сетне стигна до убеждението, че пред нас е реката Морелос, вливаща се в Рио Гранде при Прохода на орлите. На следното утро се оказа, че се намирахме край значителна по размерите си река, която бе преплувана от команчите недалеч от нашия лагер. Отново започнахме да следваме дирите им. Около обед следата се насочи повече на запад и в тази посока забелязахме, че пред нас се възправят голи планини. Олд Дет направи замислена физиономия.

— Тази история не ми харесва — промърмори той. — Не разбирам защо Белия Бобър рискува да навлезе в тази местност. Знаеш ли кой е районът, разпрострял се пред нас?

— Да, това е Болсон де Мапими — отвърнах аз, тъй като въпросът беше отправен явно към мене.

— А познаваш ли тази пустиня?

— Само от географската карта.

— Мапими е истински развъдник, от който във всички епохи разбойнически диви племена са нахлували в околните земи, граничещи с него. Но да не би да си помислиш, че тази земя е непременно плодородна, понеже ражда такова човешко множество? Опитът ни учи винаги едно и също; пустинните области са били изходен пункт за преселенията на народите. Никой не може да се добере до племената горе на платото или в пропастите, долините и планините. Знам със сигурност, че там са се установили няколко диви племена на апачите. Ако команчите имат намерение да ги нападнат, в такъв случай мога само да ги съжалявам, не апачите, а команчите. На север апачите ловуват и скитат между Рио Гранде дел Норте и Рио Пекос; техен е и целият северозапад чак до Хила. Тъй че команчите рискуват да влязат в капан, който много лесно може да се затвори зад гърба им.

— Тежко ни! Тогава и ние ще загазим.

— Да, но не ме е страх чак толкова. Не сме направили нищо лошо на апачите и затова се надявам да не се отнесат враждебно към нас. В случай на нужда твоят тотем ще има добро въздействие.

— А не е ли наш дълг да предупредим команчите?

— Ами опитай се, сър! Кажи на един глупак десет пъти, че е глупав, сигурно няма да ти повярва. Преди малко обясних на предводителя им какво мисля. Той ме наруга и каза, че трябвало да следва дирята на Белия Бобър: Ако не сме искали да вървим с тях, сме били свободни да яздим накъдето си щем.

— Ама че грубиян!

— Да, команчите не взимат уроци по етика и добро поведение. Ще се учудя, ако горе не ни се крои нещо неприятно. Преминахме границата, но дали и как ще я прехвърлим на връщане, това е писано вече в друга книга, която още не съм чел.