Карл Май
Винету II (14)

14.
В „Крепостта“

Намирахме се на път към „скривалището“. Седях заедно с Олд Файерхенд край лагерния огън. Винету беше на пост и след завършването на една от обиколките си се приближи към нас. Олд Файерхенд го покани с движение на ръката да остане.

— Няма ли да седне моят брат край огъня? Пътят на арапахите не минава оттук. Ние сме в безопасност.

— Очите на апача са отворени винаги. Той няма доверие на нощта, защото тя е като жената — отговори Винету. С тези думи той се върна отново в тъмнината.

— Нашият приятел мрази жените — подхвърлих аз, за да сложа начало на един от онези задушевни разговори, които, водени под спокойно блещукащите звезди, не се изтриват дълги години от паметта.

Олд Файерхенд бавно свали от врата си лулата, натъпка я с тютюн и я запали.

— Така ли мислиш? — попита ме той. — А може и да не ги мрази.

— Но думите му изглежда потвърждават това.

— „Изглежда“ — кимна ловецът, — но не е така. Някога имаше една жена, заради която той бе готов да се бие и с дявола, но от онова време думата „скуоу“ не съществува повече за него.

— А защо не я е отвел в пуеблото си край реката Пекос?

— Тя обичаше друг.

— За това обикновено никой индианец не пита.

— Но другият беше негов приятел.

— А как е името на този приятел?

— Сега се казва Олд Файерхенд.

Вдигнах изненадано поглед. Ето че бях изправен пак пред една от онези съдби, на които Западът е толкова богат. Те придават на неговите герои и събития онази сурова окраска, която се свързва обикновено с понятието „Див Запад“. Нямах право да продължавам да разпитвам, но желанието ми за по-големи подробности сигурно се е четяло твърде ясно в израза на лицето ми, защото след кратко мълчание Олд Файерхенд продължи:

— Остави миналото на спокойствие, сър! Наистина, ако исках да говоря за него, ти може би щеше да бъдеш единственият, на когото щях да кажа нещо, защото те обикнах.

— Благодаря, сър! Мога да ти кажа откровено, че високо ценя дружбата ти.

— Знам, знам. Дал си премного доказателства за това. Без помощта ти неотдавна щях да загина. Положението ми беше много тежко и кървях като бизон, ранен на много места, когато най-сетне ти се появи. Само ме е яд, че не можах лично да си разчистя сметките с Тим Финети: веднага бих жертвал ръката си, стига да ми бъде отредено удоволствието да накарам онзи негодник да опита моя нож.

При тези думи по иначе тъй спокойното лице на ловеца премина бързо изразът на гняв и озлобление. И както седеше срещу мен с разискрени очи, аз разбрах, че той несъмнено имаше някакъв изключителен повод за разчистване на сметки с Парано или Финети.

Признавам, че любопитството ми растеше непрекъснато, нещо, което щеше да се случи и с всеки друг. За пръв път научавах главозамайващия факт, че моят Винету някога си беше отворил сърцето за едно момиче. Това бе останало в тайна дори за мене, неговия най-добър приятел и кръвен брат. Но трябваше да се въоръжа с търпение, което не ми струваше много усилия, тъй като от бъдещето със сигурност можех да очаквам разкрития по този въпрос.

Оздравяването на Олд Файерхенд бе станало по-бързо от очакванията ни и след сравнително кратко време тръгнахме на път, за да прекосим земите на войнствените дакота и се насочим към Манкицата^[1], на чийто бряг се намираше „крепостта“ на Олд Файерхенд, както се изрази той. Може би скоро щяхме да я достигнем, защото днес бяхме преплували вече Кайа Паха.^[2]

Там исках да се присъединя за известно време към ловците на животни с ценна кожа, които бяха ръководени от Олд Файерхенд, а след това щях да се опитам да достигна езерата на изток, като мина през Дакота и Прери дю Шиен^[3]. Може би щеше да ми се удаде случай по време на съвместния ни живот да надникна в миналото на Олд Файерхенд и ето защо сега продължих да седя мълчаливо на мястото си, като се размърдвах само от време на време, за да разбъркам огъня и да хвърля дърва в него.

При едно от тези движения пръстенът на Хари проблесна в светлината на пламъците. Въпреки че това стана само за миг, острият поглед на Олд Файерхенд съзря малкия златен предмет. Смаян, той скочи от удобното си положение на земята.

— Какъв пръстен носиш на ръката си, сър? — попита ловецът.

— Спомен за един от най-ужасните часове на моя живот.

— Ще ми дадеш ли за малко да го разгледам?

Изпълних желанието му. Той посегна към него с видима припряност и едва бе хвърлил на пръстена по-обстоен поглед и вече последва въпросът:

— От кого го имаш?

Беше го обхванала неописуема възбуда. Отвърнах му спокойно:

— Получих пръстена от едно около тринадесетгодишно момче в Ню Венанго.

— В Ню Венанго? — изтръгна се от гърдите му. — При Фостър ли беше? Видя ли Хари? Спомена за някакъв ужасен час, за някакво нещастие!

— Това беше едно приключение, при което заедно с моя храбър Хататитла ни грозеше опасността да бъдем живи изпечени — отвърнах аз, като протегнах ръка към пръстена.

— Чакай! — възпря ме Олд Файерхенд. — Трябва да знам, как е попаднал този пръстен у теб. Имам свещено право на това, по-свещено и по-голямо право от който и да било друг човек!

— Лежи си спокойно, сър — помолих го невъзмутимо. — Ако някой друг ми беше отказал да върне пръстена, щях да го принудя. Но на теб ще ти разкажа всички подробности, а след това сигурно можеш да ми докажеш и твоето право.

— Говори! Но знай, че този пръстен в ръката на някой друг, комуто имам по-малко доверие отколкото на тебе, би могъл да се превърне лесно в негова смъртна присъда! И така, разказвай, разказвай!

Олд Файерхенд познаваше Хари, познаваше и Фостър, а възбудата, в която бе изпаднал, свидетелстваше за огромния му интерес към тези две лица. На езика ми имаше десетки въпроси, но аз ги преглътнах и започнах разказа си за онази среща.

Подпрян на лактите си, великанът лежеше срещу мен край огъня и върху чертите на лицето му се бе отпечатало напрежението, с което следеше думите ми. Постепенно той се вживяваше все повече и повече и когато стигнах до мига, в който бях издърпал Хари пред себе си на коня, той скочи на крака и извика:

— Човече, това е бил единственият начин да бъде спасен! Треперя от страх за живота му! Бързо, бързо, разказвай по-нататък!

И аз се бях изправил на крака, защото онези ужасни минути отново бяха оживели пред очите ми. Продължих разказа си. Ловецът се приближаваше към мен все по-близо и по-близо. Устата му се отвори, сякаш искаше да погълне всяка дума, излизаща от моята уста. Широко разтворените му очи се бяха втренчили в мен, а тялото му се изви в такава поза, като че ли самият той седеше на гърба на бясно препускащия Хататитла, като че ли той самият се хвърляше във високо разплискалите се запенени води на реката и се мъчеше да изкачи в панически ужас стръмната, остро прорязана скала. От дълго време бе сграбчил ръката ми, стискаше я несъзнателно с все сила, а дъхът му излизаше от гърдите мъчително и шумно.

— Heavens! — извика той с дълбока въздишка, щом чу, че бях изкачил щастливо ръба на клисурата и бях отвел момчето в безопасност. — Беше страшно… ужасно! Такъв страх преживях, сякаш собственото ми тяло бе обгърнато от пламъците, макар и да знаех предварително, че си се спасил; иначе Хари нямаше да може да ти даде пръстена…

— Но той не ми го даде. Пръстенът му се измъкна неволно от пръста и той дори не забеляза това.

— Тогава е трябвало да върнеш чуждата собственост.

— Исках, но момчето избяга от мен. Видях го чак на разсъмване заедно с едно семейство, което се бе спасило от смъртта, защото къщата им се намираше в най-горния край на клисурата, а пожарът се беше разпрострял надолу.

— И като го видя, отвори ли дума за пръстена?

— Не, изобщо не ми беше дадена тази възможност, защото стреляха по мен и в крайна сметка си тръгнах.

— Такъв си е той, такъв си е! Хари не мрази нищо друго така както страхливостта: Помислил е, че ти липсва кураж. Но я кажи, какво стана с Фостър?

— Доколкото можах да установя, се беше отървало само онова семейство, за което току-що споменах. Огнената стихия, изпълнила котловината, погълна всичко, влязло в допир с нея.

— Ужасно, това е страхотно наказание за безполезното и престъпно намерение да се остави петролът да изтича, за да се покачат цените му!

— И ти ли познаваше Емери Фостър, сър? — запитах го сега.

— Бях няколко пъти при него в Ню Венанго. Той беше горделив богаташ, който навярно имаше някаква причина поне с мене да се отнася малко по-прилично.

— И Хари ли си виждал при него?

— Хари ли? — попита той със странна усмивка. — Да, виждал съм го у Фостърови и в Омаха, където момчето има брат… а може би съм го срещал и другаде.

— Можеш ли да ми разкажеш някои неща за него?

— Мога, но не и сега. Разказът ти ми подейства така, че не мога да се съсредоточа за подобен разговор. Но при по-подходящ случай ще научиш повече неща, това ще рече толкова, колкото и аз самият знам за него. А той не ти ли каза, какво търси в Ню Венанго.

— Каза ми. Хари се бе отбил само временно там.

— Тъй, тъй! Значи твърдиш, че се е отървал от опасността?

— Абсолютно сигурно.

— И си го видял да стреля?

— Великолепно, както вече ти казах. Той е едно много необикновено, рано узряло момче.

— Така е. Баща му е стар скалпирвач и не е отлял нито един куршум, който да не е намерил верния път между добре познатите две ребра на враговете му. От него е научил точната стрелба и ако си мислиш, че той не разбира кога и къде му е мястото да я използва, тогава се лъжеш страшно много.

— Къде е сега баща му?

— Ту тук, ту там и мога да кажа, че двамата се познаваме доста добре. Възможно е да ти помогна някой път да се срещнеш с него.

— Бих се радвал, сър.

— Ще видим. Стореното за сина си заслужава благодарността на бащата.

— О, нямах това предвид.

— Разбира се, разбира се. Познавам те. Но ето ти пръстена! Едва по-късно ще разбереш, какво означава, че ти го връщам. А сега ще ти изпратя апача, неговото време свърши. Лягай да спиш, за да си бодър рано сутринта! Утре конете ни ще трябва да се понапрегнат — предстои ни голям преход.

— Нали утре щяхме да стигнем само до Грийн Парк?

— Промених си решението. Good night!^[4]

— Good guard!^[5] Не забравяй да ме събудиш, когато дойде време да те сменя!

— Спи си спокойно! Мога да си отварям очите и заради теб; достатъчно си направил за мен!

Трябваше да съм не Олд Шетърхенд, а най-големият грийнхорн, ако и сега не бях разбрал как стоят нещата. Олд Файерхенд беше бащата на Хари, това бе ясно за мен като бял ден. Беше го издало още вълнението му по време на разказа ми. Към това се прибавяха и забележките му относно бащата на Хари, за когото говореше като за трето лице, докато очевидно имаше предвид себе си. Но тук стигах вече до границата на всичко онова, което можех да нарека „сигурни сведения“. Всичко останало представляваше безпочвени предположения, в които се мяркаха и изчезваха като мъгляви и неясни видения ту Олд Файерхенд, ту Винету, ту Парано.

Дълго време след като Винету се беше върнал и се беше завил в одеялото си край мен, за да спи, аз останах буден. Разказът ми беше възбудил и мене самия. Онази страхотна вечер отново бе оживяла пред очите ми с всичките си подробности. Между ужасните й картини постоянно изникваше образът на Олд Файерхенд и дори в последните мигове на онзи неясен полусън в ушите ми все още звучаха думите му: „Спи спокойно, достатъчно си направил за мен!“

Когато се събудих на сутринта, видях, че съм сам край огъня. Но не можеше двамата да са отишли нейде надалеч, защото малкото тенекиено котле с врящата вода висеше над пламъците, а до остатъците от месото от вчерашната ни вечеря се намираше отворената торба с брашното.

Отвих се от одеялото и се отправих към водата, за да се измия. Там стояха Винету и Олд Файерхенд и оживено разговаряха, а щом ме видяха, реагираха така, че ми стана ясен предметът на разговора им — това бях аз.

Не след дълго бяхме готови за тръгване и се отправихме в посока на крепостта.

Денят беше хладен. Конете ни бяха добри и понеже бяха отпочинали, успяхме бързо да изминем значително разстояние по покритата със зеленина равнина.

Доста странна промяна забелязах днес в поведението на двамата мои спътници към мен. Съвсем очевидно в държанието им към мен имаше едно внимание, което бих нарекъл по-скоро дълбоко уважение и ми се струваше, че в погледите на Олд Файерхенд, които ми отправяше от време на време, се таеше сдържана нежност. Освен това биеше на очи също и едва ли не любвеобилното внимание и преданост, показвани от двамата мъже един към друг. Едва ли биха се грижили един за друг повече дори двама братя, които се чувствуват свързани вътрешно с кръвна връзка и с всяка фибра на своето същество. Сега имах чувството, че нежната загриженост на двамата фокусираше в моята личност.

Когато спряхме по обед и Олд Файерхенд се отдалечи, за да разузнае околността на лагера ни, Винету се опъна на земята край мен и докато вадех храната, ми каза:

— Моят брат Шарли е смел като голямата котка на гората и е мълчалив като устата на скалата.

Посрещнах с мълчание този странен увод.

— Той е яздил през пламъците на петрола, а не е разказал на своя брат Винету нищо за това — продължи апачът.

— Езикът на мъжа — отвърнах аз — е също като ножа в ножницата. Той е остър и не става за игра.

— Моят брат Шарли е мъдър и има право. Но Винету е тъжен, когато сърцето на неговия приятел е затворено към него като камъка, в чиито недра е скрито златото.

— А беше ли сърцето на вожда на апачите по-отворено към неговия бял приятел?

— Разбира се. Апачът му разкри всички тайни на прерията. Той го научи да намира следата и да прави всичко, каквото трябва да умее един велик воин.

— Моят червенокож брат направи всичко това. Но проговори ли и за Олд Файерхенд, на когото е отдал душата си, проговори ли за жената, чийто образ живее в сърцето му?

— Винету я обичаше, а любовта не живее в неговата уста. Но защо моят брат не ми разказа за момчето, което Хататитла пренесъл през огъня?

— Защото щеше да прозвучи като самохвалство. Познаваш ли това момче?

— Винету го е носил на ръцете си; показвал му е цветята в полето, дърветата в гората, рибите във водата и звездите по небето. Той го е учил да изстрелва стрелата от лъка и да се качва на гърба на дивия мустанг. Той го е дарил с езиците на червенокожите мъже и най-накрая му даде пистолета, чийто куршум беше убил Рибана, дъщерята на асинибойните.

Погледнах го учудено. У мен започна да се заражда едно подозрение, което едва ли бих се осмелил да изрека гласно. И все пак може би щях да го сторя, ако тъкмо в този момент не се бе завърнал Олд Файерхенд и не ни беше отвлякъл вниманието с яденето. Но докато се хранехме, не можех да не мисля постоянно за думите на Винету, които, съпоставени с казаното от Олд Файерхенд, а още по-преди и от Хари, пораждаха най-изненадващи факти. Не само че Олд Файерхенд беше баща на Хари, което вече бях отгатнал, но и майката на момчето не беше никоя друга освен онази девойка, обичана от Винету, която все пак бе встъпила в брак с белия ловец Олд Файерхенд.

След няколко часа почивка ние потеглихме отново. Конете ни се носеха в такъв бодър тръс, сякаш знаеха, че на едно определено място ги очаква няколкодневна почивка. Изминахме така значително разстояние, когато заедно с настъпващия вечерен здрач се приближихме толкова много до планинската верига, издигаща се зад долината на Манкицита, че теренът започна да се изкачва нагоре. Сега яздехме покрай рекичката в една клисура, която очевидно щеше да ни изведе перпендикулярно към Манкицита.

— Стой! — разнесе се внезапно глас нейде отстрани из храстите и в същото време между клонаците към нас се насочи дулото на карабина. — Каква е паролата?

— Храбро!

— И?

— Потайно — изрече Олд Файерхенд паролата, като острият му поглед се мъчеше да проникне сред гъсталаците. При последната дума клоните се разтвориха и пропуснаха да мине един човек, при чийто вид бях обзет от радостна изненада.

Под плачевно надвисналата периферия на филцовата шапка, чиято форма, възраст и цвят биха причинили големи затруднения и на най-прозорливия човек, сред гъстата растителност на сплъстената сиво-черна брада стърчеше нос с толкова застрашителни размери, че би могъл да се използва като колче за слънчеви часовници с всякаква големина, по чиято сянка да бъде отчитано времето. Вследствие на буйния растеж на брадата, с изключение на този обонятелен орган, създаден с такова разточителство, от останалите части на лицето се виждаха само две малки хитри очички, надарени изглежда с изключителна подвижност, които бързо се местеха между мен, Винету и Олд Файерхенд с израза на шеговито лукавство.

Тази горна част бе разположена върху тяло, което оставаше скрито до коленете в една стара ловна дреха от кожа на козел, изработена очевидно за някоя значително по-едра фигура. Ето защо малкото човече имаше вида на дете, което бе облякло за собствено удоволствие нощницата на дядо си. Изпод тази предостатъчно дълга дреха надничаха две сухи сърповидни крачета. Те бяха напъхани в легинси, украсени с ресни и толкова вехти, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди десетина години и сега позволяваха свободно да се видят чифт ботуши с високи и широки кончови, където в случай на нужда можеше да се помести и целият им собственик.

В ръката си човечето държеше стара пушка, която имаше извънредно голяма прилика с някоя цепеница, и като го гледах как се приближава в този си вид и с известно достойнство, не можех да си представя по-съвършена карикатура на прериен ловец.

— Сам Хокинс? — извика Олд Файерхенд. — Какво ти е станало на очите, та ми искаш паролата?

— Нищо им няма, сър! Обаче държа постовият да показва от време на време, че не я е забравил. Добре дошли в нашия дом, мешърз! Ще има да се радват, много ще се радват. Ще се побъркам от щастие, че виждам отново моя някогашен „грийнхорн“, наричан сега Олд Шетърхенд, и Винету при това, великия вожд на апачите, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Тъй като бях скочил на земята, за да го поздравя, той ми подаде и двете си ръце и така пламенно ме притисна към ловната си дреха, че тя изпращя като празен сандък, а после издаде напред покритите си с гъсти косми устни, за да ме целуне; с едно извъртане, без да губя присъствие на духа, успях да се изплъзна от тази нежност. Тъмната му някога брада беше доста посивяла.

— И аз се радвам сърдечно и искрено да те видя пак, скъпи Сам — заявих му аз, казвайки истината. — Но я ми отговори, не си ли разказвал на Олд Файерхенд, че ме познаваш и си бил мой учител?

— Разбира се, че съм му разказвал.

— А ти не ми каза, че тук ще срещна моя добър Сам Хокинс!

Този приятелски упрек бе отправен към Олд Файерхенд и траперът ми отвърна с усмивка:

— Исках да те изненадам. Впрочем тук при мен ще завариш и други двама твои добри познати.

— Да не би да са Дик Стоун и Уил Паркър, които не се отделят от Сам?

— Да. Твоето появяване ще достави на двамата голяма радост. Но… какво е положението, Сам, кои от нашите хора са си у дома днес?

— Всички без Бил Бълчър, Дик Стоун и Мак Флечър, ако не се лъжа, които излязоха, за да „правят месо“. И малкият сър дойде отново.

— Знам, знам, че пак е тук. Иначе как беше? Имаше ли червенокожи?

— Благодаря, благодаря, сър; не мога да си спомня да съм виждал някакви червенокожи, макар че — добави той, като посочи към допотопното си пушкало, — „Лиди“ се намира в добро настроение и отлична форма.

— А примките?

— Донесоха ни добра плячка, много добра, ако не се лъжа. Можеш сам да се убедиш, сър. При вратата ще намерите малко вода, ако не се лъжа.

Сам Хокинс ни обърна гръб и се отправи към скривалището си, а ние продължихме.

Тази малка сцена ми показа, че се намираме близо до крепостта, защото несъмнено траперът бе застанал недалеч от нейния вход, за да бди над сигурността й. Започнах внимателно да се оглеждам наоколо, за да открия „вратата“.

Наляво от нас се разкри тесен пролом, образуван от две близо издигащи се една срещу друга скалисти стени, покрити горе с къпинаци. Двете стени можеха да се достигнат с разперени ръце. Цялата ширина на дъното на този пролом бе заета от поток, по чието твърдо, каменисто корито не оставаха никакви следи. Той изливаше бистрата си прозрачна вода в рекичката, покрай която бяхме яздили нагоре до клисурата. Тук Олд Файерхенд се отклони към тесния пролом и ние бавно го последвахме. Едва сега разбрах и думите на Сам, че ще намерим малко вода пред вратата.

Бяхме яздили няколко минути в тази посока, когато скалите се приближиха още повече една към друга, и се изпречиха пред нас в толкова плътна маса, че изглеждаше пътят да свършва дотук. Но за мое удивление Олд Файерхенд продължаваше да язди и аз го видях да изчезва посред извисилите се скали. Винету го последва и когато и аз самият достигнах загадъчното място, забелязах, че гъсто спускащите се отгоре диви пълзящи растения не само покриваха скалата, ами образуваха и нещо като завеса, зад която пътят продължаваше в дупка, подобна на тунел, където цареше пълна тъмнина.

Дълго време продължихме да лъкатушим из завоите в слаб здрач и пак се озовахме в пролом, подобен на изминатия вече преди малко.

Спрях се изненадан, когато стените му се разтвориха.

Намирахме се на входа на обширна котловина, заобиколена отстрани от непристъпни скали. Обградената от шумнати храсталаци и дървета площ имаше почти формата на окръжност и бе покрита със свежа трева. По нея пасяха няколко стада от коне и мулета, а между тях се скитаха много кучета, една част от които бяха вълча порода, служещи на индианците като товарни животни или пазачи, а останалите бяха от онези дребни, бързо тлъстеещи смесени породи, чието месо е голям деликатес за червенокожите.

— Ето ви моят „замък“ — обърна се Олд Файерхенд към нас, — моята крепост, в която може да се живее по-сигурно, отколкото в някой форт.

— А няма ли там някакъв изход към планините? — попитах аз, като посочих към отсрещната страна на котловината.

— Дори и скункс^[6] не би могъл да се измъкне навън, а и от външната страна е почти изключено да се изкатериш по склоновете. Нерядко някои червенокожи са се промъквали наоколо, без да подозират, че тези отвесни скалисти зъбери не образуват плътна маса, а заграждат такава прекрасна долина.

— Но как откри това великолепно място?

— Преследвах един ракун^[7] до цепнатината, която по онова време все още беше закрита от пълзящи растения, и веднага се разположих тук.

— Самичък?

— Отначало бях сам и неведнъж съм се изплъзвал от смъртта, защото намерих тук сигурно и изпитано убежище от преследването на червенокожите. По-късно събрах тук моите „момчета“. На това място можехме да складираме кожите и да устояваме на суровите изпитания на зимата.

Още докато изговаряше последните си думи, над зелената равнина се разнесе рязко изсвирване. Веднага на различни места наоколо храстите се разтвориха и се появиха известен брой човешки фигури, по които от сто метра си личеше, че имат право на поданството на Запада.

Приближихме се в лек тръс към средата на котловината и скоро бяхме обкръжени от хората, които с най-цветисти думи дадоха израз на радостта си от завръщането на Олд Файерхенд. Между тях се намираше и Уил Паркър, който, зарадван, че пак ме вижда, се държа много комично. Винету също го поздрави приятелски.

Посред тази радостна глъчка, която хората можеха да си позволят, разбира се, само в това уединено място, видях, че Винету се е заел да сваля амуницията на коня си. После плесна леко Илчи, като по този начин му даде указание да се погрижи сам за вечерята си, нарами седлото, оглавника и одеялото и се отдалечи.

Последвах примера му, тъй като сега Олд Файерхенд имаше много малко време, за да се занимава с нас, пуснах на воля храбрия Хататитла и предприех оглед на околността.

Мощните земни сили бяха издигнали нагоре скалните маси при образуването на планините като някой гигантски сапунен мехур; след разпукването му се беше образувало отворено отгоре полукълбо с високи непристъпни стени, което приличаше на потънал кратер на великански вулкан. После под въздействието на въздуха и слънцето, вятъра и дъждовете твърдата каменна покривка на дъното се беше разпаднала и бе станала достъпна за растителния свят. Насъбраната вода си бе пробила постепенно път от едната страна на скалите и образувала потока, който днес ни беше служил като водач.

Избрах за своя цел най-отдалечения край на котловината и закрачих между храстите и скалите, които почти винаги образуваха отвесна стена, а понякога дори надвисваха над котловината. В тази стена забелязах многобройни отвори, закрити с животински кожи, които вероятно водеха към жилищни или складови помещения.

Докато се разхождах така безцелно, съзрях на една издадена скала, на която човек можеше да се изкачи, малка колиба, направена от чворести клони. От нея вероятно се откриваше хубава гледка над долината и затова реших да се изкатеря до там. Скоро намерих ако не пътечка, то поне стъпки от хора, които си бяха проправяли път до нея. Проследих ги.

Беше останало съвсем малко разстояние до колибата, когато забелязах, че от ниската и тясна врата се измъкна човешка фигура, която едва ли е могла да бъде смутена от моето появяване, защото човекът изобщо не ме видя, а гърбом към мен се приближи до ръба на скалата и като засенчи очите си с ръка, се загледа надолу.

Той носеше пъстра ловна риза от дебел плат и легинси, които бяха украсени с ресни покрай външния си шев от кръста чак до долу. Малките мокасини бяха обшити богато със стъклени перли и бодлите на бодливото свинче. Косата му бе привързана около главата с червена кърпа, а ешарп от същия цвят заместваше пояса.

Щом се изкачи на малката платформа, непознатият долови шума от стъпките ми и бързо се обърна. Истина ли беше или измама? Бях радостно изненадан.

— Хари! Нима е възможно? — И вече се отправих с бързи крачки към момчето.

Но погледът му беше сериозен и студен, нито една черта по обгореното му от слънцето лице не издаваше радостно вълнение от моето появяване.

— Ако не беше възможно, нямаше да ме срещнеш тук, сър — отвърна той. — Но основание за един такъв въпрос имам по-скоро аз, а не ти. Кой ти разреши да влезеш в нашия лагер?

Нима бях заслужил такова посрещане? Отвърнах му с една-единствена дума, още по-студено и спокойно от него:

— Pshaw! — След това заслизах внимателно обратно, обръщайки му гръб.

Продължих безгрижно обиколката си и едва след известно време се приближих към мястото за лагеруване. Междувременно се беше свечерило. В средата на обширната котловина гореше с високи пламъци буен огън, около който се бяха насъбрали всички обитатели на крепостта без намиращите се извън нея. И Хари бе заел мястото си сред мъжете; скоро забелязах, че във всяко едно отношение той беше равноправен с тях. Както ми се стори, сега той ме оглеждаше със съвсем други погледи.

Разказани бяха не едно и не две лично преживени приключения, които слушах с голямо внимание, докато най-сетне се надигнах, за да видя по стара привичка какво прави конят ми. Напуснах огъня и закрачих в тъмнината, над която се разстилаше звездното небе така приветливо и ясно, сякаш милионите му светлинки не изпращаха лъчите си към тази земя, където най-високо развитите същества бяха застанали едно срещу друго с оръжие в ръка, за да си оспорват един другиму правото на съществуване.

Тихо радостно изцвилване в края на храсталаците, опасващи потока, ме накара да отида при Хататитла, който ме беше познал и сега потри нежно глава о рамото ми. Двойно по-мил ми беше станал, откакто ме пренесе през огън и вода: притиснах страната си до шията му и започнах да го галя по стройния и кадифен врат.

Едно кратко изпръхтяване, познато ми като предупредителен знак, ме накара да погледна настрани. Някаква човешка фигура се приближаваше към мен и аз забелязах движението на крайчеца на обвитата около главата кърпа. Това беше Хари.

— Извинявай, ако те смущавам — прозвуча сега гласът му малко несигурно. — Мислех си за Хататитла, комуто дължа живота си, и много ми се прииска да поздравя доброто животно.

— Ето го, тук е. Няма да смущавам поздрава с присъствието си. Good night!

Обърнах се да си вървя, но едва бях направил десетина крачки, когато дочух полугласно повикване:

— Сър!

Спрях се. Хари ме последва колебливо, а своеобразното потрепване в гласа му издаде смущението, което той не можеше да преодолее така бързо.

— Аз те обидих!

— Така ли? — отвърнах аз хладно и спокойно. — Заблуждаваш се. Навярно спрямо теб бих могъл да изпитвам снизходителност, но не и обида.

Измина доста време, докато той намери думи, за да отговори.

— Тогава прости ми за моето заблуждение!

— С удоволствие. Свикнал съм хората постоянно да се заблуждават в мен.

— Надявам се повече да не злоупотребявам със снизхождението ти.

— Въпреки това по всяко време ще ти бъда на разположение.

Вече се канех отново да си тръгна, когато той с бърза крачка се приближи съвсем до мене и сложи длан върху ръката ми.

— Мистър Шетърхенд! — Сега гласът му прозвуча умолително, така че аз неволно се спрях. — Едва преди малко научих кой си ти и тогава осъзнах колко несправедливо постъпих спрямо теб. Олд Шетърхенд не може да бъде подъл подпалвач. Но аз взех последните ти думи в онзи „блъф“, преди да се разделим, за скрита заплаха и повярвах, че си си отмъстил по такъв долен начин. Аз… те моля да ме извиниш.

— Добре, Хари, приемам извинението ти с удоволствие. През онова утро след пожара ти беше страшно развълнуван и не бе в състояние да направиш трезва преценка на нещата. Да не говорим повече за това! Ето ти ръката ми! Отсега нататък да бъдем приятели!

Момчето въздъхна с видимо облекчение, когато хвана предложената му десница.

— Добре, нека не засягаме сега лични чувства. Но ти си спасил и живота на баща ми, като си се изложил на най-голяма опасност. Разреши ми поне затова да ти благодаря дотолкова, докол…

— Не е необходимо! — прекъснах го бързо. — Всеки уестман е готов да извърши стореното от мен, а и тук стават съвсем по-други неща, отколкото споменатите от тебе. Онова, което един от нас направи за другия, може би е сторено за него вече десетократно от трети и едва ли си заслужава да говорим за това. В преценките си не бива да се ръководиш от мащаба, който ти дава твоята детска любов.

— Първо аз бях несправедлив, но сега си несправедлив ти, и то спрямо самия себе си. Искаш ли да бъдеш такъв и към мен?

— Не.

— Тогава ще мога ли да те помоля за нещо?

— Говори!

— Смъмряй ме винаги, сър, когато не съм прав, но не споменавай повече за снизхождение! Съгласен ли си?

— Съгласен.

— Благодаря ти! А сега да се връщаме при огъня, за да кажем на останалите „лека нощ“. Ще ти покажа твоето спално помещение. Ще трябва скоро да си лягаме, защото утре ще ставаме рано.

— Каква е причината?

— Край Би Форк съм поставил примките си и ти ще дойдеш с мене, за да видиш плячката.

Няколко минути по-късно ние се озовахме пред една от споменатите вече кожени врати. Хари отметна кожата, за да ме пропусне да вляза в едно тъмно помещение, което скоро бе осветено от свещ, направена от еленова лой.

— Тук е спалнята ти, сър. Нашите мъже се оттеглят в тези помещения тогава, когато се опасяват, че под открито небе може да ги пипне ревматизъм.

— И ти смяташ, че този неприятен гостенин не ми е непознат?

— Иска ми се да е обратното, но долината е влажна, а околните планини задържат вятъра, така че предпазливостта не вреди, както казват отвъд, в Стария свят! Приятни сънища!

Хари ми подаде ръка и като кимна приятелски, излезе навън.

Когато останах сам, аз се огледах в тясната килия. Тя не беше природно образувание, а бе изсечена в скалата от човешка ръка. Каменистият под беше застлан с щавени кожи. Стените бяха покрити по същия начин, а в дъното се намираше постеля — креват, сглобен от гладките стебла на черешови дървета. Отдолу имаше дебела постелка от меки кожи, а отгоре бяха разпрострени достатъчен брой оригинални одеяла, изработени от индианците навахи.

На няколко колчета, забити в цепнатините на стените, бяха окачени различни предмети, които ме убедиха, че Хари ми беше дал на разположение собствената си „стая“!

Само голямата умора, която чувствувах в момента, ме накара да остана в тясното затворено помещение, понеже който е прекарвал нощите си сред безкрайната открита свободна прерия, много трудно може да се реши веднага след това да използва затвора, наречен от цивилизования човек „жилище“.