Чудомир
Малко археология

Урок по патиниране

Като млад учител, който едва бе почнал да се занимава с музейно дело, си наех квартира в дома на отдавна починалия оръжеен майстор при полка в града ни. Един ден син му почистваше къщата и между другите вехтории, струпани в коридора, забелязах две малки статуетки. Едната представляваше бронзово орле с разперени крила върху малък пиедестал, а другата — ранен гладиатор с щит, полегнал на лявата си страна. Същите статуетки имаше в нашия музей. Попитах го:

— Що щат тия неща у вас?

— Имаме си ги — казва. — Те бяха доста, но аз ги разпилях. Някои раздадох на познати, други изхвърлих.

— Но отгде ги имате? Кой ви ги даде?

— Един човек, един възрастен човек ги носеше. Аз бях малък тогава, когато идваше и ги оставяше на баща ми, той отливаше по няколко от тях и му ги предаваше. После научих, че бил директор на музея в съседния град. Продавал ги човекът на този, на онзи.

— Но те имат такава патина, казвам, че сякаш векове са стояли под земята.

— А, никакви векове. Само по няколко месеца.

— Е как така, как е възможно?

— Много просто. Когато войниците лягали да спят, татко ги заравял край клозетите, там дето за по-бързо ходили по малка нужда, и от това ръждясвали така хубаво.

Колекционер

Бях вече уредник на музея, когато пристигна тежък гост — историк, археолог и един вид мой шеф. Посрещнах го, нагостих го, начерпих го, вследствие на което остана много доволен от музея, от работата ми и пожела да разгледаме старата църква в близкото село. Наех файтон и след час бяхме пред самата църква. Оставих госта малко да почака, а аз отидох до дома на свещеника за ключа. Той беше нещо зает и не дойде. Отворих, разгледахме църквата, търсихме подписи на зографа по иконите, пушихме, плюхме по пода, а гостът, понеже страдал от някакъв сърбеж, си чеса гърба о една колона и на излизане гледам: в джеба на пардесюто му една малка икона.

— А, рекох, така не може! Така не бива! Свещеникът на мене даде ключа, мене познава и ми се доверява, какво ще каже, като забележи, че иконата липсва.

— Е, холан, не бой се, няма да забележи. Голяма работа! За една нищо и никаква иконичка кой ще повдига на въпрос?

— Въпросът, казвам, вече е повдигнат от мене и ако не я поставите на мястото, ще ви заключа тук и ще отида да извикам попа и клисаря.

— Ама разбери, казва, аз съм колекционер, събрал съм доста такива икони и не съм имал никакви неприятности досега.

— Вие и сега няма да ги имате, казвам, неприятности ще имам само аз.

С голяма неохота я постави пак на иконостаса, върнахме се, без да си продумаме, и дълго време той не посети вече ни града ни, ни музея и постоянно говореше против мене и работата ми в него.

Нумизматика

В нашия град имаше двама доморасли археолози, двама отракани търговци на стари монети и всевъзможни „антики“. Те кръстосваха околията, събираха такива неща и ги продаваха на частни лица и музеи. В страната ни се срещат често едни „монети“, наречени „свинята с прасенцата“… Те са големи, груби и от едната им страна съвсем наивно е изобразена свиня със седем, девет или тринадесет прасенца. Мошениците, които ги измислили, създали и легенда около тях: който притежава такава монета, все едно, че има в ръцете си разковничето, с което може да открива всякакво заровено имане. Отливат те големи количества и ги продават скъпо и прескъпо на наивни селяни и иманяри.

Нашите доморасли археолози бяха успели да излъжат моя предшественик един-два пъти, бях предупреден, че имат и от тия монети и че ще се опитат да ме измамят чрез подставени лица. Един ден пристига при мене млад работник и ми дума:

— Днес, като копаехме кладенец на бай Коста Вълнаря, намерих тази пара̀ и ми казаха, че струвала скъпо. Колко пари ще дадеш за нея?

Сложих я аз под лупата, разгледах я внимателно и му казвам:

— Тази, казвам, е със седем прасета, а такива имаме, ако беше с девет, тогава работата щеше да бъде по-друга. Вярно е, че са редки и скъпи монети.

След няколко дни пристига друг и ми носи монета с девет прасета.

Пак я разглеждам сериозно и казвам:

— Съжалявам, но много им дълги зурлите и приличат на диви, а ние купуваме такива монети, ако прасетата са породисти.

Не щеш ли, след седмица пристига познат старец, бивш златар, и ми носи пак такава монета, но с тринадесет прасета. Разглеждам я бавно, съсредоточено, обръщам я, чукам я с нокът и му казвам:

— Монетата е добра и струва пари, но много са мършави прасенцата, дядо Цаньо, дръгливи са много, отгде ще им взема храна да ги угоя до Коледа. Подръж ги у вас още два-три месеца, поохрани ги и пак ми ги донеси. Ако пък нямаш храна, поискай от тоя, дето ти я е дал да я донесеш в музея. Той трябва да има цял хамбар с царевица, защото знам, че отглежда още много прасета у тях.

Повече от тези монети не ми се предложиха.

Точна инвентаризация

Не се мина много, един от тия местни археолози почина и след няколко дни отидох у дома му хем да изкажа съболезнованията си, хем да видя не е ли оставил нещо интересно за музея. Оказа се, че почти нищо не оставил. Жена му обаче ми предаде един каталог по нумизматика, няколко незначителни части от стари накити и джебното му тефтерче.

Поразлистих това бележниче, попрегледах го и на една страница прочетох следното:

Римски монети, бронзови, намерени при каптиране на Айтоските бани на брой 11. Купени за 3 лв.

Същите продадени на казанлъшкия музей за лева 12.

Понеже под бележката беше отбелязана и датата на продаването, проверих в инвентарната книга и намерих, че римските монети от Айтоските бани са вписани като находка из околностите на Казанлък.

Такива историйки се случваха по онова време, преди тридесет години, когато растеше, цъфтеше и се мъчеше да завърже плод родната ни археология.