Карл Май
Горски призрак (8)

Осма глава
Турчинът

Докато госпожа Хаузер разтребваше масата от вечерята, отвън се разнесе веселата песен на звънчетата на преминаващи по улицата шейни.

— Онези от града пристигат! — обади се тъкачът.

— „Казиното“! — добави жена му.

При тези думи тя хвърли угрижен поглед към Едуард, който в един момент, когато бе останал насаме с родителите си, все пак ги беше посветил в своите сърдечни неволи, без обаче да им каже, че самият той се кани да отиде на бала.

— Енгелхен наистина ли ще ходи на карнавалната вечер? — попита го тя.

Едуард положи усилия да се държи възможно по-непринудено.

— Ще ходи! — кимна той.

— Върви, че го разбери! — въздъхна майка му. — Иначе това момиче никога не е било толкова неразумно.

Никой не й отговори, понеже в същия момент някой отвори външната врата. После се почука и в стаята влезе… съседът Хофман, бащата на Ангелика.

— Добър вечер! — поздрави той, но гласът му прозвуча студено и враждебно.

Хаузер стана и учтиво му предложи стол да седне и той на масата.

— Заповядай, съседе, бъди ни добре дошъл! Хофман колебливо се приближи и седна на края на стола, като човек, който се кани веднага да си върви.

— Благодаря! Не искам да ви преча и няма да се заседявам.

— Да ни пречиш? Какви ги говориш?

— Дойдох само да попитам… — Той се запъна, понеже, кажи-речи, и на самия него му стана неприятно да изложи по каква работа ги беше посетил. Но все пак успя да се стегне и да подтисне краткотрайния пристъп на по-благородни чувства. — … исках… исках да попитам за дървата.

— А-а, значи си дошъл за наръча дърва, които ни зае онази вечер?

— Да. Бяха точно двайсет цепеници.

— Мисля, че наскоро Едуард ви ги върна заедно с въглищата.

— Не. Моята Енгелхен донесе само половината. Бяхте забравили другите десет.

— Е, тогава едно от децата ще ти ги донесе.

— Но час по-скоро! Самият аз се нуждая от тези дърва. Или по-добре ще е веднага да си ги взема.

— Но така ни обиждаш, съседе!

— Дали ви обиждам, или не, е все едно. Така ще стане. Слушай, Хаузер, ще ти го кажа веднъж завинаги: не държа особено много на това някой от вас непрекъснато да ми се мъкне в къщи.

Старият Хаузер втренчено го погледна.

— Какво? — попита той. — Не държиш особено много на това ли? Не те разбирам. Та нали винаги сме били добри съседи!

— Така е и няма защо да ставаме чак врагове, но ако я караме както досега, доникъде няма да стигнем.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хаузер, комуто беше много неприятно да разискват подобни неща пред децата, които, зяпнали от почуда, стояха неподвижно в ъглите на стаичката.

— И ме питаш още? Днес твоят Едуард пак разговаря с Ангелика. Забранявам му го веднъж завинаги! Той флиртува с нея. Не мога да търпя подобно нещо, защото момчето ти не е мъж за моята дъщеря.

— Аха, това ли било значи? Е, наистина не мога да споря с теб по този въпрос. Ти си баща на Ангелика и ти имаш правото да решаваш с кого да се среща и с кого не.

— И аз така мисля. Радвам се, че го разбираш. Впрочем, Зайделман ми забрани да общувам с вас.

— Зайделман ли? Че него какво го засяга?

— Негова си работа. Може би е във връзка с това, че в най-скоро време Ангелика ще се премести да живее у Зайделманови.

— Шегуваш ли се? Че какво ще прави там?

— Ще получи много хубава работа.

— Каква?

— Ами… хмм, какво ли ми каза Зайделман вчера, когато ме заговори в селото? Беше нещо по-особено. Домашна помощница или нещо подобно.

— Не го разбирам, но имам неприятното чувство, че нещо не е съвсем наред. Съседе, иска ми се да те предупредя да внимаваш!

— Не се нуждая от предупреждения, нито от съвети. И сам знам какво трябва да правя и какво не.

С тези думи Хофман пресече всякакъв отговор. Несвикнали с подобна грубост и съвсем беззащитни срещу нея, тъкачът Хаузер и жена му онемяха и останаха като истукани на местата си, гледайки как съседът им се отправя към вратата да си върви.

В същия миг любовта към неговата Енгелхен придаде на младия Хаузер смелост да се намеси в тази неприятна разправия. А може би не само любовта му го окуражаваше. Може би Арнд, човекът който искаше да залови Горския призрак, беше събудил мъжката гордост в Едуард, като го бе изтръгнал от смазващата го мизерия и като беше избрал в тази толкова отговорна работа за свой помощник именно него, младежа, който до този момент нито знаеше собствената си цена, нито можеше да е сигурен, че има кой знае какви способности.

Но каквато ида беше причината за неговата решителност, Едуард пристъпи напред и с припряно движение накара бащата на Ангелика да спре.

— А Енгелхен знае ли вече, че ще постъпва на работа у Зайделманови?

— Не. Още не съм й казал. Най-строго ти забранявам да се бъркаш в тези неща по какъвто и да било начин. Нали чу какво споделих с баща ти! Моята дъщеря не те засяга. Защо изобщо питаш?

— Защото ми се струва, че тя няма да се съгласи.

— Ами тогава трябва да си много добре осведомен.

— Мисля, че Енгелхен няма да се изложи толкова лекомислено на хорските клюки.

— Не ми говори за лекомислие, момче! — избухна Хофман. — Заплащането, което Ангелика ще получава при Зайделманови, хич не е за пренебрегване, а що се отнася до хорските клюки, на нея й напакости най-много общуването с теб.

Той се наведе пред печката, отброи десет цепеници, хвана ги под мишница и без да каже нито дума повече, излезе навън.

Едуард го проследи с втренчен поглед и такова изражение, сякаш някой го беше ударил през лицето. Майката бе готова всеки миг да се разплаче, а бащата тежко отпусна свитите си юмруци върху масата.

— Чашата вече преля — сърдито избоботи той. — Край с Хофманови! Момче, запомни го!

Едуард се накани да му възрази. Тогава майка му го хвана за ръката и нежно го побутна към вратата, защото се боеше от неприятна семейна сцена.

— Едуард, излез малко на въздух и се успокой! — умолително му каза тя. — Трябва да стиснеш зъби и да не губиш смелост. Върви!

Едуард се подчини. И без това не го свърташе в къщи. Въпреки всичко беше решил тази злощастна вечер да закриля Енгелхен.

Ала все още не му стигаше куражът да облече маскарадния костюм на турчин. Искаше първо още веднъж да се поогледа в кръчмата, за да види какво е положението. Замислен, той се спусна надолу по селската улица.

Когато стигна до гостилницата, забеляза, че там вече цари весело оживление. Залата бе силно осветена. Ехтеше музика. Помещението за посетители изглеждаше препълнено.

Едуард бавно обърна гръб и пое обратно. Изведнъж настръхна при мисълта за предстоящата шумна дандания и страшно много му се прииска тази вечер да си остане у дома в своята малка стаичка. Но мисълта за Енгелхен отново го сепна и му върна решителността. Не биваше да я оставя без закрила.

Докато вървеше така, потънал в мисли, насреща му се зададе някаква женска фигура, загърната в широк шал. Тя се накани бързо да се промъкне покрай него, но той успя да я разпознае.

— Енгелхен! — извика младежът.

Но тя сякаш не го чу. Тогава той се втурна подир нея и я хвана за ръката.

— Ангелика, само една дума! Чух нещо за теб, което не мога да повярвам. Наистина ли ще се преместиш да живееш у Зайделманови?

— У Зайделманови ли? — изненада се тя. — Че какво ще правя там?

— Щяла си да им станеш домашна помощница!

— Кой ти го каза?

— Баща ти. Преди малко беше у нас.

— У вас ли? — от учудване Ангелика спря. Изглежда, в този миг почти бе забравила предишното си упорство. — И какво търсеше у вас?

— Дойде да поиска останалите дърва, които бяхме забравили. Но преди всичко ми забрани да разговарям с теб.

— Нищо не знам, не ми е казал нито дума.

— Е, сега го научи. Вероятно изобщо не те засяга повече. И без това не искаш нито да ме чуваш, нито да ме виждаш.

— И това ли ти го каза баща ми?

— Не. Но не е нужно някой да го казва. И сам го забелязах. Нали отиваш на бала!

— Естествено!

— Значи съм прав. Съвсем съм ти безразличен, иначе нямаше да ми причиниш такава болка.

— Това е само дребнава ревност.

— Не е така, Енгелхен! Тревожа се за теб. Повярвай ми, мястото ти не е на онзи бал! Засегната, тя вирна глава.

— Да не искаш да кажеш, че хората от „Казиното“ са твърде изтънчени за мен?

— Ах, ти все криво ме разбираш! Естествено, искам да кажа, че това общество не е подходящо да общуваш с него.

— Ами ако сега не, е, в бъдеще може и да стане — отвърна тя раздразнено. — Лека нощ!

След тези думи тя бързо се отдалечи. Връзките между двамата млади отново бяха скъсани.

С наведена глава Едуард Хаузер крачеше нагоре по улицата. В душата му всичко бе празно и мъртво. Единственото чувство, което в този момент изпълваше сърцето му, бе необуздан гняв към онзи нахален тип, дръзнал да подмами Енгелхен да отиде на бала.

В това настроение той влезе в бащината си къща. Там видя, че както малките му братчета и сестричета, така и децата на Байер си бяха вече в креватчетата, а родителите му също се канеха да лягат да спят. Ето защо никой не го обезпокои и не му беше никак трудно пак да излезе навън. Извади костюма на турчин от скривалището му, облече го под навеса за дърва, сложи си маската, наметна една стара мушама, която висеше в коридора и най-често се използваше от баща му, и повторно се отправи към долната махала на селото, където се намираше кръчмата.

Ангелика беше събрала вече първите впечатления от тази толкова важна за нея вечер. Много самоуверено се беше изкачила на първия етаж и там една гардеробиерка беше взела големия й шал. Откъм залата долиташе музика и голяма глъчка. Когато се обърна, изненадващо се озова пред високо стенно огледало и през маската си видя своето отражение. Отначало се стъписа, внимателно огледа фигурата си в леката рокля и почувства как внезапно цялото й тяло потръпна. Обзе я някакво странно чувство, нещо като разкаяние за това, че така слепешката беше последвала поканата на непознатия. Лека-полека в нея започна да се прокрадва разбирането, че мястото й не е тук.

Всъщност защо я бяха поканили? Обществото, което се събираше тук, за да се весели, иначе най-старателно се изолираше от по-бедната класа на тъкачите и надничарите. Защо я викаха тогава? Нали и тя бе само дъщеря на беден тъкач и Зайделманови й бяха предложили мястото на прислужница в дома си?

Тези въпроси изведнъж закръжиха в главата на Ангелика и тя намери само един отговор: „Защото си хубавичка и за господата от «Казиното» изглеждаш като някаква послушна играчка за някой и друг час от свободното им време“.. Когато стигна до този извод, усети как лицето й пламна от срам. Страшно й се прииска да си вземе обратно шала от жената, която стоеше зад гърба й и странно се усмихваше. Ала не събра нужната смелост и продължи да чака все така мълчалива и разколебана между стълбите и входа на залата.

Ето че изведнъж вратата на залата се отвори и оттам излезе някакъв господин с маска, облечен в стегнатата и елегантна униформа на кавалерийски офицер. Той изненадано вдигна глава и после бързо се втурна към Ангелика.

— А-а, ето ви и вас, моя красива приятелко! Най-после! Той улови ръката на момичето и кавалерски целуна върховете на пръстите й. Напълно объркана, тя изобщо не се отдръпна. Не беше свикнала на такова ухажване. А тогава офицерът (това беше Фриц Зайделман, чието лице бе скрито под копринена маска) хвана Ангелика под ръка и я повлече със себе си.

— Очаквах те с голям копнеж, красива италианке! — прошепна й той в ухото. — Чуваш ли, музиката ни подканя на валс! Естествено този танц е само мой.

Ангелика не тръгна доброволно с непознатия, но не се и възпротиви. Държеше се като кукла, която не усеща какво става с нея. Когато блясъкът на залата я заслепи през прорезите на маската, тя се закова на място. Наоколо видя танцуващи двойки, господа и дами, често в причудливи костюми, всичките с маскирани лица. Цигулките извиваха примамливи мелодии. Обширното помещение ехтеше от смехове, неспирно бърборене, кикот и весели гласове.

Непознатият мъж обгърна с ръка талията на Ангелика и танцувайки, двамата се смесиха с развеселената пъстра тълпа. Едва сега девойката намери време малко да подреди мислите си и когато музиката спря, тя отправи първия си въпрос към своя партньор:

— Знаете ли коя съм аз?

— Разбира се. Госпожица Ангелика Хофман.

— Познахте ме по костюма, нали? Значи сте човекът, който ме покани, така ли?

— Съвършено вярно — кимна той, докато я водеше покрай дългата страна на залата.

— А мога ли сега и аз да науча вашето име? — помоли го тя.

— О, не! — махна той с ръка в знак на отказ. — Така само ще развалите и на себе си и на мен изненадата, която искаме да запазим за полунощ. Маските ще се свалят точно в дванайсет часа.

Тя замълча. Както цялата необичайна обстановка, така и близостта на непознатия мъж я потискаха. Вярно, че много й допадаше великолепието на това увеселение, за чието организиране бяха прахосани такива средства, които за представите на хоенталци бяха нечувано големи. Кавалерийският офицер я заведе до малка масичка, поставена малко встрани от дансинга. В една кофичка там се изстудяваше вече бутилка вино. Имаше приготвени и две чаши. Партньорът й я накара да се чукне с него за веселото прекарване на вечерта, както и за доброто им приятелство. Сякаш огън премина по жилите на Ангелика и виното веднага я удари в главата. Тя никога не беше опитвала подобни напитки, а само бе чувала за тях.

После непознатият започна да бъбри с нея за незначителни неща. Попита я дали с радост е приела поканата, дали й харесва балът, дали родителите й са я пуснали с готовност. Ангелика отговори на всичко с да.

Но накрая последва един по-труден въпрос.

— Ами какво каза твоят любим? — осведоми се Фриц Зайделман.

Ангелика наведе глава. Знаеше, че този намек се отнася до съседския син Едуард Хаузер. Някак си това я възмути.

— Е? — настоя партньорът й. — Как го прие той?

Ангелика изправи глава и предизвикателно отвърна:

— Не знам за какво говорите. Аз нямам любим.

— Наистина ли? — усмихна се офицерът изпод маската си. — Ще се радвам, ако казваш истината. В такъв случай си свободна и бих могъл да ти предложа да стана твой кавалер. Какво ще кажеш? Съгласна ли си, милостива госпожице?

„Милостива госпожице?“ Как звучаха само тези думи! Те лесно можеха да завъртят главата на неопитното момиче. А каква великолепна маска носеше, как блестяха пръстените по ръцете му!

— Да! — промълви тя.

— Тогава ела!

Той отново я дръпна да танцуват, а после я заведе до една дълга маса, където пак имаше вино и други освежителни напитки. Накара я да опита сладко вино, както и да вкуси от такива лакомства, каквито девойката не беше виждала през живота си.

Край масата седяха или стояха и други двойки и се завърза общ разговор. Между отделните групи и маси полетяха шеги. В празничната суетня на забавата Ангелика приличаше на сомнамбул. Тя не виждаше нищо и не чуваше нищо и все пак зажаднялата й душа поглъщаше всичко наоколо: и разточителния блясък на светлините, и ослепителния разкош на костюмите, и безгрижната веселост на околните, и музиката. О, помоли се тя, че кой ли може да си позволи да живее тъй богато и изискано и винаги да участва в подобни увеселения!

Скришом оглеждаше своя кавалер, на когото дължеше всичко това. Кой ли беше той? Не можеше да отгатне, но забеляза, че той, изглежда, имаше известна тежест в този кръг от отбрани хора. Девойката седеше безмълвна до него и не се възпротиви, когато хвана и задържа ръката й в своята.

Но внезапно офицерът я пусна и посочи към един турчин, който току-що се появи на входа.

— Най-после! — каза той и бързо се изправи. — Вече си бях помислил, че няма да дойде!

— Кой? — попита Енгелхен.

— Ей онзи там, при вратата, е мой приятел. Моля те, извини ме за момент!

Той прекоси залата, приближи се до турчина й му стисна ръката.

— Е, ето те и теб! Как пристигна до селото? В своя маскараден костюм и в тази чужда за него среда и обстановка Едуард не се чувстваше никак добре и все не можеше да се отърве от чувството, че тази вечер нямаше да има щастлив край. Но когато видя Кавалерийския офицер да се насочва към него, той се стегна. Мозъкът му заработи трескаво. От обръщението на непознатият си направи заключение, че е някой добър приятел на Щраух, който дори знае какъв костюм и каква маска ще носи той. Едуард реши да се държи възможно най-хладнокръвно.

— Имах късмет — засмя се бодро той, — че се качих на една шейна, която тъкмо тръгваше за Хоентал. Иначе наистина щях да се чудя какво да правя.

Той често беше срещал Щраух и знаеше, че младият търговец леко фъфлеше. Опита се да го имитира, доколкото можеше. Впрочем копринената маска променяше и бездруго гласа му почти до неузнаваемост.

— Знаменито, ти си станал истински турчин! — каза офицерът. — Любопитен съм да видя дали поне твоята Мари ще те познае. Но я ми кажи къде са пръстените ти?

— Свалих ги — бързо успя да се измъкне Едуард.

— Аха, хитрец такъв! Иначе по тях някой би могъл да те познае!

Едуард Хаузер плъзна поглед по украсените с множество пръстени ръце на другия. Дали пръстенът-печат на средния пръст на дясната му ръка можеше да се вземе за доказателство, че пред него бе застанал Фриц Зайделман?

— Но днес си страшно непохватен и мълчалив! — укорително промърмори офицерът. А после, снижавайки гласа си, продължи. — Изобщо не ме попита дали съм постигнал целта си!

„Да е постигнал целта си?“ — бързо размисли Едуард. Каква цел? Дали не ставаше дума за Енгелхен! Във всеки случай младежът съзнаваше, че не биваше току-така да изтърси някой директен въпрос. Трябваше да е предпазлив.

— Хмм! — промърмори той. — Ако съдя по настроението ти, всичко се нарежда чудесно.

— Така е. Харесва ли ти момичето?

— Горе-долу!

— Горе-долу ли? Ти да не си сляп? Че сравни я с останалите! Несъмнено тук тя е най-красивата! Едва в тази рокля се разкриват всичките й прелести.

Едуард се изкашля. Не успя да каже нито дума. Страшно му се искаше да повали с юмрук този нахален тип. Но наистина, сега и сам забеляза колко красива бе Ангелика… и точно днес му беше съдено да я загуби…

— Защо се покашля тъй подигравателно? — попита Зайделман. — Имаш направо змийска кръв в жилите си, но аз ти казвам, че тя просто ме подлудява! Ще направя всичко възможно да я спечеля. Впрочем съвсем скоро тя ще се премести да живее постоянно у нас. Ще бъде нещо като домашна помощница. Това беше мое предложение и баща ми го прие.

Сега вече Едуард разбра със сигурност, че разговаря с младия Зайделман.

— А дали ще иска да отиде да живее у вас? — осведоми се той привидно спокойно и непринудено.

— Какво ще рече да иска? — Зайделман махна многозначително с ръка. — Щом баща й е съгласен, тя ще трябва да се подчини. И освен това — тук той размърда пръсти, сякаш броеше пари, — освен това нали ще й се плаща. Накратко казано, можеш да ми вярваш, че ще се справя с това момиче. Още тази вечер ще получи първата целувка от мен.

— Това ще е… — кипна Едуард, но после бързо се овладя. — Наистина ще е пълна победа — довърши той изречението си съвсем не така, както първоначално възнамеряваше.

Поласканият Зайделман се усмихна.

— Да, пълна победа, скъпи приятелю. Можеш незабелязано да ни наблюдаваш. Може би ще успееш да станеш свидетел на моя успех.

С тези думи той прекъсна разговора, за да се върне при Ангелика. А Едуард се загуби в блъсканицата около дългата маса с напитки и деликатеси.

Младежът беше в неописуемо настроение. Измъчваше го тревогата за Енгелхен, разяждаше го с мъка сдържаният гняв към Фриц Зайделман, който безотговорно и недостойно си играеше с нищо неподозиращото момиче, потискаше го съвсем чуждата за него обстановка, а на всичко отгоре беше принуден да се преструва, че се весели, докато вътрешно го изгаряха съвсем други чувства.

От време на време изпиваше чаша вино, но стоеше далеч от дансинга. Нека останалите си мислят каквото си искат за странния турчин! Просто не бе в състояние да бъбри и да се шегува с някое съвсем непознато момиче. Освен това видя, че не може да се мери в танците с присъстващите на увеселението двойки. И така привидно безцелно се шляеше наоколо, но всъщност скришом зорко наблюдаваше Енгелхен и нейния кавалер.

Онова, което видя, никак не беше успокоително. Напротив, то само засили тревогата и гнева му. Лека-полека у него назря решението в случай на нужда с бързи и енергични действия да се притече на помощ на любимото момиче. Изобщо не си зададе въпроса какви ще са последствията.

А тъкмо от това се беше опасявал Арнд, зрелият и опитен мъж. Събитията се развиха точно според неговите предвиждания. Едуард издебна момента, когато Фриц Зайделман хвана ръката на своята италианка и тръгна да я извежда от залата. Турчинът чевръсто се втурна към изхода, изпревари ги и се престори, че има някаква работа в преддверието на гардероба. Между закачалките, отрупани с дрехи, и стълбите помещението образуваше ъгъл, където човек можеше да се скрие доста добре. Именно там се свря Едуард с надеждата, че Ангелика и Зайделман ще поспрат за известно време на откритото място недалеч от него. Там нямаше кой да ги безпокои, което естествено бе твърде важно за Зайделман. Гардеробиерката беше задрямала на стола си. Пръстите на ръцете й бяха сплетени, а главата й беше клюмнала на гърдите.

Ето че в този момент двойката мина през двукрилата врата. Ангелика понечи да слезе надолу по стълбите, но Зайделман я задържа.

— Почакай, де! Какво ще правиш долу? С костюма и маската си само ще привлечеш вниманието на любопитните върху себе си. Освен това с тази лека рокля като нищо можеш да си навлечеш някоя простуда на студения въздух. По-добре да останем тук!

Момичето спря разколебано и дълбоко пое въздух.

— Така ми се вие свят — оплака се тя.

— Това е от танците и виното — успокои я той. — И аз чувствам същото. Свали си маската, де! Така ще се освежиш и ще ти олекне.

Ангелика го послуша.

— Вътре е ужасно горещо — въздъхна тя. Той я погледна възхитено в очите, които вече не бяха скрити.

— Просто не си свикнала да танцуваш и да пиеш толкова — реши да я поучи Зайделман. — Баща ти не обича удоволствията, а изглежда, и не разполагате с необходимите пари. Извинявай, нямах намерение да бъда нетактичен. Исках да кажа само, че когато дойдеш да живееш у нас и когато…

— У вас ли? — бързо го прекъсна Ангелика. Той разбра, че е прибързал, понечи да се поправи, но после реши просто да бъде откровен.

— Да, у нас — каза той. После набързо свали маската си. — Ще ти покажа с кого говориш. Аз съм Фриц Зайделман.

За секунда-две Енгелхен пребледня, но веднага след това кръвта нахлу в главата й и тя силно се изчерви. Изненадано възкликна:

— Господин Зайделман!

— Шшшт, дете! Говори по-тихо! Не бива никой да ни чуе. Хората не бива да узнаят, че ние двамата…

Ужасеният израз на лицето й го накара да замлъкне.

— Моля ви — каза тя тихо, но решително, — пуснете ме да си вървя!

— Къде… ще ходиш? — заекна той. — Искаш да се върнеш в задушната зала?

— Не. Трябва да си ходя у дома.

Тя се опита да се освободи от него, но той я държеше здраво.

— Остани поне още малко! — умолително каза Зайделман. — Остани, докато чуеш всичко, каквото имам да ти казвам! Бъди откровена! Страхуваш ли се от мен?

Тя го погледна право в очите.

— Не.

— Е, защо тогава искаш да избягаш?

— Защото мястото ми не е при вас.

— Не е при мене ли? Какво значи това? Аз те обичам, Ангелика. Нима хората, които се обичат, не бива да са един до друг?

— Това са само празни думи. Не ви вярвам.

— Искаш ли да ти дам доказателства?

Отведнъж Ангелика бе станала много сериозна. Беше нещо като внезапно отрезвяване. Тя виждаше лицето на младия търговец съвсем близо до своето и в очите му забеляза особен израз. И именно погледът на тези очи й помогна да разбере, че предупреждението на Едуард навярно не е било неоснователно. Обзе я силно чувство на срам и гъста руменина заля лицето и шията й.

— Пуснете ме, господин Зайделман! — храбро каза тя. — Повтарям, че не ви подхождам. Аз съм бедна, а вие сте богат.

— Ах — разпали се той, — какво ли представлява цялото ми богатство пред теб?! Ще ти докажа колко много те обичам. Баща ти още ли не ти е казал за какво говорих с него?

Ангелика трепна. Дали пък любовта му наистина не е толкова голяма, че вече да е ходил при баща й, за да поиска ръката й? Гордост и суетност отново замъглиха здравия й разум.

— Вие сте ходили… при моя баща… за да поискате… — заекна тя.

— Не, не! — смутено я прекъсна той. — Първо трябваше да се разберем ние двамата, нали така? Но с него разговаряхме за нещо друго!

Тя го погледна очаквателно, без да продума. В същото време се сети за Едуард, помисли си колко по-различно се проявяваше неговата любов.

— Не искаш ли винаги да си близо до мен? — прошепна й Зайделман.

— Какво имате предвид? — отвърна Ангелика на въпроса с въпрос.

— Да дойдеш в нашия дом на някоя добре платена служба! Руменината бавно изчезна от лицето й. Значи това… това беше неговата любов!

— Не! — студено каза момичето.

— О, да! Баща ти вече даде съгласието си! — тържествено изтърси той.

— Да дойда като прислужница?

— Но, Ангелика… не говори така, де! Имам предвид като помощница на майка ми! Една млада дама на такава служба идва по важност веднага след самата домакиня. Тя е като член на семейството. Помисли си само! — опита се да я поласкае Зайделман. — Освен това ще се виждаме всеки ден и ти ще получаваш заплата от двеста марки годишно!

— Двеста марки?

В този въпрос се съдържаше всичко, каквото имаше да му отговори. Но той не му обърна внимание.

— И от мен ще получиш тайно още толкова! — увери я той. — Именно защото те обичам! Защото те желая за моя жена! Но за съжаление в момента желанието ми не е възможно да се изпълни, понеже засега родителите ми не бива нищо да узнават. А и ние двамата все още не се познаваме достатъчно добре. Тепърва ще трябва да свикваме все повече един с друг. И за да може всичко да стане, без да се вдига шум и да привличаме вниманието на хората, ще се преместиш да живееш в нашия дом! Я си помисли! Тогава ще можем всяка вечер тайно да си бъбрим!

Очите на Енгелхен заблестяха от възмущение. Срам и отвращение накараха кръвта да нахлуе в главата й и страните й пламнаха. Нима действително стоеше толкова ниско, че се осмеляваха да й правят подобно предложение?

— Такива ли са значи намеренията ви? — попита тя. — Да ме купите за четиристотин марки годишно?

Тя блъсна Зайделман и той отстъпи една-две крачки и й метна гневен поглед.

— Какво? Отхвърляш предложението ми? — скръцна със зъби той.

Ангелика трябваше да събере цялата си смелост.

— Пуснете ме да си вървя — настоя тя. Зайделман изведнъж успя да се овладее.

— Само за една минутка още! — възрази той. — Няма как, ще трябва да ми я дадете, защото сигурно ще си признаете, че имам известни права над вас, скъпа госпожице!

С хаплива ирония Зайделман наблегна на думите „вас“ и „скъпа госпожице“.

— Права ли? — удиви се Ангелика, съвсем безпомощна срещу подобни маниери.

— Да, многоуважаема моя, права! Поканих ви на бала на „Казиното“ в едно отбрано общество, в каквото навярно никога не сте попадали, и освен това платих за роклята, дето я носите.

Отначало Ангелика изобщо не намери думи да отвърне на тази обида. След малко каза със заекване:

— Та аз не съм ви… не съм ви… молила! Зайделман грубо се изсмя.

— Да, но я приехте, съкровище мое! Сигурен съм, че ще приемете и другото.

Изплашеното и притеснено момиче не знаеше вече какво да каже. Без дори да се сети за шала си, тя се задърпа към стълбите. Но и да се беше сетила, нямаше да й е удобно да разбуди задрямалата гардеробиерка.

— Ще си вървя! — изхълца тя през сълзи.

Тогава Фриц Зайделман нагло се изтъпанчи пред нея.

— Така ли? Искаш да си вървиш? Е, в такъв случай първо щети кажа още нещо. Нямам нищо против — върви си! Ала ти обръщам внимание на последствията! Знаеш, че като работодател държа баща ти в ръцете си. Щом проявяваш такова презрение към любезното ми предложение, тогава с цялото си семейство ще тръгнеш по просия. Изобщо няма да има повече никаква работа за някой от близките ти. Тогава ще се озовеш в същото положение като Хаузерови. Ще се видиш на улицата!

Хаузерови! Тази дума възвърна на Ангелика цялата й смелост, накара я да дойде на себе си.

— Сега показахте вече истинското си лице, господин Зайделман! — храбро отвърна тя. — Сега разкрихте истинския си характер. Вярно, и Хаузерови, и ние сме все бедни тъкачи, но имаме чест и умеем да я пазим. Никому няма да позволим да ни я отнеме — и на вас също. Преди малко намекнахте за Едуард Хаузер. Е, добре, ще ви кажа истината. Наистина го обичам и държа на него. Той е хиляди пъти по-добър от вас. Никога не би бил способен да извърши подобна низост. Едуард ме предупреди да не ходя на бала, но аз не го послушах. Сега ще си нося последствията. А вие можете да сте сигурен, че с всичко съм наясно. Втори път няма да ме подмамите. Вие не сте почтен човек, вие сте негодник…

Зайделман стоеше със свити юмруци, пребледнял от ярост. Той видя, че високият възбуден глас на Ангелика събуди задрямалата гардеробиерка и сега тя слушаше всичко. Това съвсем му отне разсъдъка и той понечи да се нахвърли върху Ангелика. В същия миг обаче някаква ръка изненадващо и грубо го хвана за рамото.

— Зайделман, остави момичето на мира! — каза един суров и повелителен мъжки глас.

Зайделман се стресна и бързо се обърна.

— Щраух! По дяволите! Какво те прихваща? Пиян ли си? Не виждаш ли, че тази глупава фуста…

Широко разтворил крака, турчинът се изправи пред него и тикна юмрука си под носа му.

— Още една такава дума, която не ми харесва, и ще те науча как трябва да се държиш с едно почтено момиче!

— Но, Щраух…!

— Какъв ти Щраух! Край на комедията! — Едуард рязко смъкна маската от лицето си. — Ето, виж кой съм!

— Едуард! — изхълца Ангелика. — Ти?… О-о! Слава Богу! С втренчен поглед Фриц Зайделман зяпаше турчина така, сякаш виждаше призрак. Но после с яростен вик се нахвърли върху него. Едуард очакваше подобно нещо. С лявата си ръка побутна момичето да отстъпи настрани, а с десницата си силно блъсна нападателя назад.

Младият тъкач беше подготвен за такова спречкване, защото, прикрит в своя ъгъл до стълбите, беше доловил всяка дума от разговора между Зайделман и Ангелика и вече неведнъж му бе струвало огромно усилие да се въздържи да не изскочи от скривалището си, за да каже няколко не особено ласкави думи на този безсрамен тип, който така измъчваше момичето. А с още по-голямо удоволствие би го сграбчил за яката и би го изхвърлил надолу по стълбите.

Ала успя да се овладее. Увереността, че щяха да се случат и други, по-лоши неща, че сигурно щеше да събере още по-убедителни доказателства за простащината на Зайделман, обузда нетърпението му. Освен това въпреки голямата си възбуда и възмущение той все пак помисли и за Арнд, за човека, при когото бе постъпил на служба. Какво ли би казал покровителят му, ако Едуард Хаузер, неговият помощник и съюзник, допусне тъй лекомислено да бъде подведен да извърши някоя глупава постъпка? Не, колкото и трудно да му беше, той, Едуард, трябваше да се овладее и да чака.

И той изчака дотогава, докато най-сетне положението на момичето стана толкова тежко и нетърпимо, че Едуард просто трябваше да се намеси и да й помогне. Реши да си разчисти сметките със Зайделман и да го постави на място. Разкривайки самоличността си, той му помогна да осъзнае заблудата си.

Радостта от признанието на Енгелхен беше породила у Едуард безгранична смелост. Съвсем открито тя бе заявила, че обича съседския син, макар да беше беден и без особено положение в селото, макар да не можеше да й обещае подаръци, нито да я води по такива разкошни увеселения. Това, че беше узнал за любовта й, придаде на Едуард непоклатима, блажена увереност. Вече не се боеше дори и от дявола и в случай на нужда беше готов да излезе срещу безброй врагове, само и само да запази Ангелика за себе си.

Какво ли го интересуваше Фриц Зайделман, този суетен и нахален тип, който винаги разчиташе на властта на баща си над бедните зависими тъкачи от Хоентал! Хаузерови се бяха изплъзнали вече от тази власт, защото Едуард знаеше, че зад гърба си има такъв покровител, който съвсем очевидно далеч превъзхожда Зайделманови по богатство и влияние, а сигурно ги превъзхожда също и по ум, и по предвидливост.

Младият тъкач грубо блъсна Зайделман настрани и подвикна на изплашената гардеробиерка да му подаде мушамата и шала на Ангелика. Жената побърза да изпълни желанието му, обаче Зайделман чевръсто застана между нея и Едуард.

— Почакай, подлецо! Няма току-така да ми се изплъзнеш. Ти тайно си се вмъкнал на нашето увеселение. Я влизай в залата! Там пред всички други ще ми дадеш подробни обяснения!

Сграбчи Едуард за ръката, но той се изтръгна и силно го блъсна.

— Не ме докосвай, иначе за нищо не отговарям! — заплаши го младият Хаузер. — Друг път ще си поговорим. Във всеки случай ти имаш да си признаваш повече неща. Всъщност заслужаваш бой за безсрамното си поведение към едно почтено момиче. Остави ни на мира, иначе ще променя решението си, ще си разчистя сметките с теб незабавно!

Сякаш само за секунди Едуард се беше преобразил изцяло. Ангелика го гледаше с широко отворени, светнали очи, в които се четеше възхищение от постъпката на нейния спасител. Обикновено толкова кроткият и скромен младеж като че надрасна себе си.

Изглежда, Зайделман разбра, че е по-уместно да не се изхвърля много-много, а да прекрати свадата.

— Пиян е — скръцна със зъби той, обръщайки се към гардеробиерката.

Едуард слизаше вече надолу по стълбите заедно с момичето и не чу тези думи. Те и бездруго бяха заглушени от силния шум, идващ от току-що отворената врата на залата. Оттам излязоха няколко господа и дами и възбудено попитаха каква е тази разправия при гардероба. За миг Зайделман се видя заобиколен от тях. Чувстваше се страшно неловко и моментът му се виждаше твърде неудобен, за да им дава обяснения.

— После! — махна с ръка. — Трябва да изляза за малко. След тези думи той поиска палтото си, бързо се облече и се втурна по стълбите подир двамата. Но долу преживя един доста неприятен инцидент.

От вратата на кръчмата (поне така се стори на Зайделман) в този момент изхвръкна някакъв непознат и толкова несръчно се изпречи на пътя на забързания Зайделман, че той се сблъска с него, подхлъзна се и тежко падна върху плочките в преддверието на приземния етаж.

— Прощавайте! — учтиво се извини непознатият и побърза да излезе на улицата.

Фриц Зайделман започна да ругае. Не пострада сериозно, но цялото тяло го болеше. С мъка се изправи на крака и куцайки, бавно се измъкна навън.

Свежият нощен въздух го облъхна и той взе да разсъждава по-спокойно. Нямаше и следа от двамата, нито от онзи дебелашки непознат, когото Фриц хиляди пъти прати по дяволите. Накъде ли се бяха отправили Едуард Хаузер и момичето? Едва ли щяха да останат да се разхождат по улицата. Сигурно се бяха насочили към дома на Хофманови. Зайделман сви яростно юмруци. Този Едуард, този просяк, придружаваше хубавата Ангелика. Той щеше да получи целувките, отказани на един Фриц Зайделман! Възмутително! Може би двамата щяха да си пошушукат малко в коридора на Хофмановата къща. Какво ли трябваше да направи? Хмм! Фриц познаваше цялата къща много добре, понеже заради Ангелика доста често тайно се беше навъртал наоколо. Лека-полека в главата му назря един план. Намисли да използва пътя зад градините и по този начин да изпревари младата двойка. Щеше да има време да се промъкне в двора и да се скрие.

Той се върна в кръчмата, мина през нея, прекоси градината й, прехвърли се през оградата и се затича зад селските къщи, докато най-сетне стигна до малката градинка на Хофманови.

След като внимателно се ослуша и се убеди, че всичко наоколо е спокойно, той я прекоси и наостри слух до капака на един от прозорците. И наистина, след като родителите знаеха, че любимото им дете е поверено в сигурните ръце на господин Зайделман, те вече си бяха легнали спокойно да спят. Тъй като нямаха куче, Фриц не се страхуваше, че ще бъде открит.

Задната врата бе затворена само с дървено мандало, което с помощта на една връв посветеният човек лесно можеше да вдигне и отвън. Без да се замисля, Зайделман направи точно това, тихо се промъкна в коридора, пак затвори вратата и пропълзя в самия край на дълбокия ъгъл Под стълбите. Там спокойно можеше да изчака развитието на събитията и ако имаше късмет, щеше да чуе всяка дума на двамата в коридора.

Такива сметки си правеше Фриц Зайделман и те излязоха верни. Не беше седял кой знае колко дълго в неудобното си скривалище и ето че навън се разнесоха стъпки, които се приближаваха към входната врата.

* * *

Без особено да бързат и в пълно мълчание, Едуард и Енгелхен се връщаха у дома. Сърцата на двамата млади, чийто живот иначе преминаваше толкова монотонно, бяха преизпълнени с бурни чувства, породени от шеметните събития през последния час, но те боязливо се опитваха да ги потиснат, както и да не дадат израз на мислите си. Ето защо изобщо не завързаха разговор и предпочетоха мълчаливо да вървят един до друг. Когато се озоваха пред дома й, Едуард реши да се сбогува:

— Ето че пристигнахме. Лека нощ, Енгелхен. Приятни сънища!

Но момичето го задържа и с гальовен глас каза:

— Едуард, нима веднага ще си тръгнеш? Да не би така да искаш да ме накажеш?

Младежът гледаше покрай нея в празното пространство и мълчеше.

— Едуард! — пак поде Ангелика. — Държах се отвратително, но не бива да се сбогуваш с мен с изпълнено от гняв сърце. Не бих го понесла!

— Не съм разгневен, дори не съм ти сърдит, Енгелхен — увери я Едуард.

— Но защо искаш веднага да си вървиш? Толкова се страхувам. Още толкова много неща имам да ти казвам!

— Друг път, Енгелхен! Виж, ти мръзнеш, ще се простудиш! Момичето наистина трепереше. Обаче не отстъпи.

— Тогава влез вътре поне за две-три минути! Родителите ми вече са си легнали да спят.

— Какво говориш?!

— Само до коридора! — умолително каза тя и стисна ръката му.

Тя задърпа подир себе си съвсем слабо съпротивляващия се Едуард и след като стигнаха зад къщата, отвори вратата, през която само преди броени минути се беше промъкнал и Зайделман.

— Ей там до стълбите е малката пейка, на която майка пере. Внимавай… гледай да не се удариш!… Тук можем да седнем за малко.

Едуард я последва, без да каже нито дума. От близостта на любимото момиче беше изпаднал в някакво щастливо опиянение и в това състояние се чувстваше готов на всякакъв риск. А че той, Едуард Хаузер, на когото Хофман строго беше забранил да поддържа каквито и да било връзки с дъщеря му, посред нощ тайно се вмъкваше в дома на баща й, е, това наистина си беше риск. В случай че го изненадаха, младежът се излагаше на опасността да бъде изхвърлен навън.

Двамата стояха съвсем близо един до друг на пейката и не подозираха, че на две-три крачки от тях се намираше човекът, който се беше опитал да разруши щастието им. Завързаха тих разговор. Ангелика, която просто преливаше от благодарност към своя закрилник, преди всичко много искаше да научи как бе успял да влезе на бала. Но Едуард само махна с ръка и каза:

— За това ще говорим някой друг път, Енгелхен! Сега има нещо по-важно. Знаеш ли, че през последните дни бях много нещастен?

— Знам. Аз бях виновна!… Прости ми! Вместо отговор той безмълвно я притисна до себе си и я целуна.

— Сега и самата аз не разбирам поведението си, Едуард — тихо продължи Енгелхен. — Вярваш ли ми?

— Но аз го разбирам — кимна младежът със сериозен вид. — Твърде много неща ти се събраха. Първо, баща ти искаше да се отзовеш на поканата на непознатия и второто беше красивата блестяща рокля на италианка. Нали?

— Да — засрамено си призна Ангелика.

— И третото, Енгелхен, е и най-лошото!

— Третото ли?

— Да. Не ми се иска да ти го казвам, защото би могла пак да ми се разсърдиш.

— Не бива да мислиш така, Едуард! Онова, което преживях днес, ще ми бъде като обеца на ухото за бъдеще.

— Добре го каза, Енгелхен. Така ми олеква на сърцето. Знаеш ли, иначе баща ти е свестен човек, но в него има нещо от фарисеите, които благодарят на Бога, че са по-добри от другите хора. Той просто е обсебен от високомерие.

— И?

— Ти си негова дъщеря.

По-рано Едуард никога не би се осмелил толкова откровено да изрази подобно мнение пред Енгелхен, обаче сега вярваше в нейната промяна. И отговорът й наистина потвърди убежденията му.

— Да — кимна тя, — такъв е баща ми, такава съм и аз. Или не, Едуард, бях такава. Сега някак изведнъж станах съвсем друга. Вече осъзнах колко те обичам. Разбраха какво лошо и високомерно същество съм била!

— Мила моя хубава Енгелхен! — Едуард направо засия от щастие.

— А какъв прекрасен човек си ти, Едуард! Досега изобщо не го бях подозирала. Когато се изправи тъй смело срещу Зайделман, наистина се почувствах горда с теб. И повярвай, вече ми е съвсем ясно, че не искам никой друг мъж освен тебе!

За известно време в тъмния коридор се възцари пълна тишина. След малко Едуард отново поде разговора:

— Но какво ще каже баща ти?

— Не се безпокой! Вярно, че Зайделман му е завъртял главата, но разкажа ли му на какви подлости е способен този човек, сигурно ще си промени мнението.

Свреният под стълбите Фриц Зайделман чу всяка дума от разговора на двамата. Изпитваше голямо желание да изскочи и да заудря с двата си юмрука, ала предпазливостта му повеляваше да се въздържи. А към предпазливостта се присъедини и разсъдливостта. Той беше доловил и първия въпрос на Ангелика, останал и до този момент без отговор. А именно отговорът му много го интересуваше. Следователно трябваше търпеливо да почака. И наистина, съвсем скоро търпението му бе възнаградено.

— Но сега ми разкажи най-после — отново поде Енгелхен, — как попадна сред поканените гости! Действително съм много любопитна да го чуя.

— Това беше наистина трудна работа — призна си Едуард с дълбока въздишка. — След като настоя да отидеш на бала, хвана ме страх за теб. Подозирах, че ти подготвят някаква клопка, и на всяка цена исках да бъда близо до теб, за да те закрилям. Единствената възможност за това беше да получа по някакъв начин достъп до карнавалната вечер.

— И как го постигна?

— Несъмнено щеше да направи впечатление, ако някой се беше опитал без разрешение да се вмъкне в балната зала — продължи Едуард с обясненията си. — Затова трябваше да се помъча по някакъв начин да се докопам до онзи разпознавателен знак, определен да служи като пропуск за увеселението. Имах късмет. Човекът, който дава маски под наем и в чийто магазин отидох, за да си избера костюм за вечерта, ми повери един такъв знак, забравен там от търговеца Щраух, с молбата да му го върна. Вече имах каквото ми трябваше, обаче съществуваше опасността Щраух да забележи липсата му и да се обърне към онзи човек. Налагаше се да му попреча. Хрумна ми идеята да принудя Щраух изобщо да се откаже да ходи на бала. Ах, Енгелхен, никак не ми беше лесно да се реша, а и после имах големи угризения заради цялата работа!

Думите му прозвучаха толкова жално, че Ангелика се стъписа.

— Че какво си направил толкова? — угрижено попита тя. Едуард събра целия си кураж. Сега трябваше да си признае всичко.

— Написах едно писмо до търговеца Щраух, в което му забраних да участва в бала. Прибавих и предупреждението да не казва нищо на другите членове от клуба „Казино“.

— Ти си му забранил? И той се подчини? Звучи странно!

— Не чак толкова, колкото си мислиш! Лично на мен, разбира се, нямаше да се подчини. Само щеше да ми се изсмее. Но ми хрумна една идея. Първо преправих почерка си, а после знаеш ли как подписах писмото?

— Как?

— От името на Горския призрак!

— Господи! — възкликна силно изплашеното момиче. Не можа да каже нищо друго. Обзе я смътното предчувствие, че в случая нейният герой се беше впуснал в твърде рискована авантюра.

Но Едуард продължи разказа си:

— Съчиних писмото така, сякаш наистина е изпратено от Горския призрак, и явно Щраух повярва. Още тази сутрин разбрах, че се е отказал от запазения за него костюм, ей този на турчин. Това ми даде увереността, че планът ми е успял. И така взех освободените „турски“ одежди и отидох на бала вместо Щраух. На първо време никой не ме обезпокои. Дори Фриц Зайделман ме помисли за Щраух и завърза разговор с мен, сякаш бях неговият най-добър приятел. Това стана близо до вратата на залата. Нали ме видя и ти!

След тези думи в Ангелика надделя вече чувството на голяма радост от успеха на младежа.

— О, Едуард — прошепна тя, — това е било много смела постъпка! Гордея се с теб! Възхищавам ти се!

Но предизвикалият възхищението й герой само въздъхна и каза:

— Не говори така! Самият аз никак не се гордея със себе си. Онова писмо страшно ме тревожи. Написах го, за да сплаша Щраух, да си осигуря достъп до карнавалната вечер и да мога да те закрилям. Но не е изключено и в написването на писмото, и във фалшифицирания подпис някои хора да видят наказуемо деяние и да…

— Ами!

— Като нищо! Поне трябва да го имам предвид. Един човек, който разбира от тези неща, ми обърна внимание на това.

— Ах — опита се да го успокои момичето, — че кой ли ще се досети, че тъкмо ти си го написал? Едуард сбърчи загрижено чело.

— Е, за това не е нужна кой знае каква досетливост. Появих се на бала вместо Щраух и с неговия костюм на турчин, макар да нямах право на достъп в онази зала. Значи…! Зайделман не е толкова глупав да не пресметне, че две и две прави четири. А от него трябва много да се пазя. За случилото се през тази вечер той никога няма да ми прости!

— О, Господи, така е! — въздъхна Ангелика. — А той има толкова много приятели!… Едуард — тя обгърна врата му с ръце, — страхувам се за теб!

— Не се тревожи… аз съм под могъща закрила!

— Под могъща закрила ли?

— Да — кимна Едуард, който, спомняйки си за своя благодетел, постепенно възвърна увереността си. — Зайделман ме уволни и ме завлече с последното заплащане. Помислил си е, че ще ме докара до просешка тояга, но тъкмо това нещастие се оказа за мен истинско щастие. На първо време ни помогна лесничеят, а после за нас се погрижи и един друг човек.

— И друг човек ли? Кой?

— Един тайнствен непознат. Всъщност не биваше да казвам нито дума за него, но, изглежда, и вие съвсем скоро ще се нуждаете от чужда помощ, защото Зайделман сигурно и на вас няма да дава повече работа. Та тъкмо затова ще ти призная, че познавам един човек, който без съмнение ще може да ви даде добър съвет и да ви подкрепи.

— Какво говориш, Едуард? Смайваш ме! Че кой е този всемогъщ закрилник?

— И на мен не ми е известно.

— И на теб ли? За мен това е цяла загадка. Та ти би трябвало да знаеш поне името му, би трябвало да знаеш къде живее и…

— Разбира се, че тези неща ги знам, обаче не бива нищо да казвам. На служба съм при непознатия, и то за твърде високо възнаграждение. Към моите задължения преди всичко спада дискретността. Но… виж, Енгелхен, ние се обичаме и искаме да се оженим. Тогава навярно мога поне да ти загатна нещичко, за да не се безпокоиш повече за мен, а също и за вас. Но не бива да приказваш за това пред никого, ще мълчиш дори и пред родителите си. Ще ми обещаеш ли най-тържествено?

— Обещавам.

— Ако планът ни успее, аз съм сигурен, че непознатият постоянно ще се грижи за мен.

— Какво се каните да правите?

— Да заловим един човек.

— Кой е той?

— Длъжен съм да мълча.

Девойката му хвърли боязлив поглед.

— О, Едуард, вече няма да имам нито един спокоен миг! Подозирам какво премълчаваш!

Смутеният младеж разбра, че се е разприказвал прекалено много и побърза да разсее твърде основателните подозрения на Ангелика, която естествено си бе помислила за Горския призрак.

— Цялата работа съвсем не е толкова опасна, колкото си мислиш — отвърна той, като нарочно се разприказва надълго и нашироко, за да не й даде никаква възможност да му възрази. — Мога да ти намекна нещичко, но подробности не бива да издавам. Става въпрос за един човек, който е избягал от затвора отвъд границата. С доста голяма сигурност полицията предполага, че се крие някъде в околностите на нашето село. Е, него искаме да спипаме.

— Говориш ми така само за да ме успокоиш — недоверчиво каза Ангелика.

— Не е вярно! Наистина е така.

— Ами тогава значи твоят покровител е полицай, може би дори да е таен полицай, а?

Олеле! Ето че Едуард съвсем загази.

— Не, не! — енергично възрази той. — Съвсем не е така. Енгелхен, задоволи се с това, което ти казах! Не мога да раздрънкам всичко. Във всеки случай няма защо да се боиш за мен. Поне в това отношение не. По-опасна ми се струва работата с Фриц Зайделман. И преди всичко се безпокоя какво ще каже баща ти.

— Заради тази вечер ли?

— Ами да. Сигурно Зайделман ще го хване по-изкъсо.

— Аз ще го подготвя. Всичко ще му разкажа, всичко! После ще разбере, че Зайделман е подлец, и ще…

— И какво ще направи, Енгелхен?

Тя се притисна доверчиво към младежа.

— Знаеш ли, Едуард, мисля, че в крайна сметка баща ми ще ти бъде благодарен за намесата.

— Ах, това ще е чудесно!

— Да, и тогава навярно пак ще ти разреши да ни посещаваш.

— Значи ще отмени отвратителната си забрана! — разпали се Едуард.

Ангелика кимна унесено.

— И не е изключено да даде благословията си, за да… Момичето замлъкна. Но сияещият от щастие Едуард допълни:

— … за да станеш моя жена, скъпа Енгелхен. Двамата продължиха да си шепнат така още доста време. Най-сетне си спомниха, че е време да се разделят. След още една целувка Едуард безшумно се измъкна навън, а Ангелика грижливо затвори вратата подир него. Нищо неподозираща, тя се отправи към стаичката си, като мина по коридора съвсем близо до Фриц Зайделман, който все още дебнеше, свит в ъгъла под стълбите.

Междувременно Едуард се преметна през оградата, разделяща имота на Хофманови от градинката на Хаузерови. Изведнъж сякаш от ствола на едно дърво се отдели неясен човешки силует и някакъв мъжки глас тихо му подвикна:

— Хей!

Едуард се стъписа. Помисли си, че е Фриц Зайделман, който бе решил да го издебне на това място, и се приготви за юмручен бой. Но веднага другият разкри заблудата му.

— Аз съм, непознатият.

И действително беше Арнд, който очакваше своя помощник. Беше дошъл от кръчмата по главната улица и затова не забеляза Зайделман, промъкнал се в дома на Хофманови. Арнд бе очаквал, че Фриц ще се скрие нейде наоколо, за да издебне Едуард, но с предположението си не беше отгатнал всички подробности. Вече си мислеше, че усилията му са били напразни, и реши поне да размени няколко думи с младия Хаузер.

В щастливото си опиянение младежът се накани веднага да се разбъбри надълго и нашироко, ала детективът го изпревари:

— В дома на Хофманови ли беше?

— Да, изпратих Ангелика и…

— Добре, добре! Видя ли Зайделман?

— Зайделман ли? Че той е в кръчмата! Арнд тихо се изсмя.

— Не ми се вярва. По-скоро се опасявам, че дебне нейде наоколо. Но остави на мен тази грижа! По-добре ми разкажи какво стана? Имаше ли неприятности?

Едуард, който се чувстваше като победител, защото през тази паметна вечер отново бе спечелил своята Енгелхен, гордо изпъчи гърди и пое дълбоко въздух.

— О, не! — увери го той. — Е, имаше едно спречкване със Зайделман…

— Разбрах — подметна детективът.

— … но иначе всичко мина според плана ми. Зайделман ме помисли за Щраух…

— И до края ли не забеляза заблудата си?

— Забеляза я. Най-сетне самият аз му се разкрих.

— Тъй, тъй! Ще трябва да ми разкажеш всичко по-подробно!

И Едуард Хаузер започна да разказва. Арнд мълчеше и остави младия човек спокойно да свърши. Докато слушаше, челото му се покри с бръчки, а лицето му придоби разтревожен израз.

— Всичко това няма да остане без последствия — каза той, след като Едуард млъкна. — За съжаление трябва да ти призная, че не съм кой знае колко доволен от теб. Надявам се да не си извършил и други непредпазливи постъпки?

Лека-полека тонът на Арнд подейства охлаждащо и отрезвяващо на младия Хаузер. Той наведе глава и нищо не отговори. Тогава Арнд отново го попита:

— Е? Как стоят нещата?

— Не знам какво означава въпросът ви — малодушно отвърна младежът.

— Тогава малко ще ти помогна и ще се изразя по-ясно. Стара истина е, че влюбените са слепи и глухи и са склонни да вършат глупави номера или нека по-добре ги наречем необмислени постъпки. В края на това приключение Ангелика Хофман сигурно е поискала да узнае как изобщо си се озовал на бала. Ето че кимаш. И така! Вероятно си й разказал историята за забравената игла и за писмото до Щраух, нали?

— Наистина така стана.

— И после?

— После тя изрази тревогата си за мен, понеже Фриц Зайделман щял да ми отрови живота. Обсъдихме и положението на Хофманови, към които Зайделман сигурно няма да е вече тъй благоразположен, както досега.

Арнд се прояви като отличен познавач на човешката душа. Всичко това вече го беше предвидил, а подозираше и други неща. Сякаш и той бе присъствал на разговора между Ангелика и Едуард в тъмния коридор на къщата на Хофманови. Просто отне думата на младежа и без да го пита, довърши собствения му разказ така:

— И най-накрая, за да утешиш загрижената Енгелхен, си се позовал на помощта на своя приятел и закрилник, при когото си постъпил на служба, за да заловите Горския призрак. Не беше ли така?

— Не, не! — припряно размаха ръка Едуард. — Не съм приказвал нищо за Горския призрак.

— Ами какво?

— Казах й, че става въпрос за някакъв избягал престъпник от Бохемия.

— Великолепно си се справил!

Едуард несигурно вдигна поглед. Поради тъмнината не можеше да види какво изразява лицето на детектива, ала и бездруго се чувстваше твърде неловко.

— Наистина великолепно! — продължи междувременно Арнд. И този път Едуард много добре усети, че това беше ирония, нескрита ирония. — Твоята Енгелхен вече ще е твърдо убедена, че си й казал самата истина. А знае ли, че аз съм човекът, който живее у лесничея?

— Изобщо не съм го споменавал!

— А че съм таен полицай?

— Изказа подобно предположение, но аз го отрекох.

— Тъй, тъй! Е, драги ми Хаузер, извършил си истински подвиг. Дано Господ даде сега Ангелика Хофман да прояви повече разум от теб и да си държи устата затворена! Иначе не е изключено всичко да се провали.

— Още утре рано сутринта пак ще я предупредя най-строго да мълчи.

— Направи го! Може би ще има полза. Кажи й, че ако се разприказва, ти ще си изпатиш! Вероятно това ще даде добър резултат.

— Ах — въздъхна Едуард, — бих могъл да…

— Абсолютно нищо не можеш, драги. Сега си върви у дома! Всъщност имах да ти съобщавам нещо важно, ала поне за известно време ми премина желанието да ти доверявам каквито и да било тайни. В момента не си в състояние да постъпваш разсъдливо. Лека нощ! Утре пак ще си поговорим.

Едуард стоеше сломен, като осъден на смърт човек, и втренчено гледаше пред себе си в снега. Когато най-сетне вдигна глава, Арнд вече беше изчезнал. Младият Хаузер напрегна зрението си да види нещо в тъмнината и му се стори, че отсреща край оградата на Хофманови отново се мерна силуетът на неговия покровител. Но не подвикна на Арнд, нито се затича подир него. Поне за момента всичката му смелост се беше изпарила. Отпусна безсилно ръце.

Но това пак беше глупаво от негова страна, или може би и да не беше. Във всеки случай поведението му в известна степен повлия върху по-нататъшното развитие на събитията, защото човекът, който се беше мернал край оградата, съвсем не беше Арнд, а Фриц Зайделман, поел предпазливо към дома си. Главата му беше пълна с важните новини, които току-що беше узнал, скрит в ъгъла под стълбите.

Младият Хаузер видя как силуетът на другия потъна в тъмнината на нощта. В този миг един силен порив на вятъра изсвири край ъгъла на къщата, вдигна вихрушка от сняг и накара Едуард да потрепери от студ. Обзе го и някакво неприятно чувство, подобно на смътно предчувствие за предстояща беда.