Карл Май
Горски призрак (18)

Осемнадесета глава
В надпревара със смъртта

Изминаха минута-две, докато комисарят успее да се ориентира в тъмнината. После забеляза Арнд, който стоеше на няколко метра по-нататък в галерията и внимателно осветяваше някакъв предмет.

— Какво е това? — попита комисарят.

— Празна вагонетка. Сигурно тук е имало две и Горския призрак е използвал първата от тях, за да избяга колкото е възможно по-бързо.

— А-а, значи затова е бил онзи подземен шум!

— Да. Вагонетките са върху релси и както изглежда, в тази посока галерията се спуска леко надолу. На първо време няма нужда да претърсваме продължението й на срещуположната страна. Естествено Горския призрак е потеглил надолу, понеже вагонетката ще се движи сама и постепенно ще набере значителна скорост.

— Лошо! Тогава е спечелил голяма преднина.

— За съжаление. Веднага трябва да се впуснем да го преследваме.

Арнд припряно отстрани предната подвижна стена на вагонетката, като я издърпа нагоре и после седна в малкото превозно средство така, че с краката си да може да забавя пътуването, ако вагонетката се засили прекалено много, което беше и опасно. Освен това вътре в нея намери дебела дъбова тояга, използвана очевидно твърде често като спирачка. Комисарят се настани зад гърба му.

— Държите ли се здраво?

— Да.

— Тогава тръгваме!

С тези думи Арнд ритна камъка, поставен пред едно от колелата. Отначало вагонетката потегли бавно, но после постепенно засили ход. Накрая полетя по релсите с бързината на галопиращ кон.

Това бе едно зловещо и опасно пътуване.

Над главите на двамата мъже беше ниският свод с прогнилия крепеж на галерията, отляво и отдясно — мрачните стени, от които непрекъснато капеше вода, а пред тях бе непрогледният мрак, който отстъпваше само на няколко крачки пред светлината на фенера.

В тясната галерия колелата трополяха и кънтяха върху релсите толкова силно, че, кажи-речи, правеха невъзможен всякакъв разговор. На Арнд му мина мисълта, че в тази тъмнина не е изключено да полетят с вагонетката право към гибелта си. Ами ако Горския призрак има тук скрити свои хора? Ако поставят засада на безумно дръзките си преследвачи? Може би някъде отпред в зейналата бездна от непрогледен мрак ги дебне смъртта!

Всички тези мисли минаха през ума на детектива в кратките минути на шеметното спускане. Но не намали скоростта. Бясната гонитба продължаваше със същата бързина. Той просто се осланяше на щастливата си звезда и се надяваше, че скоро галерията ще изгуби наклона си и ще стигнат до равно място, където скоростта на вагонетката щеше да намалее от само себе си. Тогава щяха да имат възможност по-спокойно да се огледат за Горския призрак…

За разлика от двамата преследваният престъпник добре познаваше галерията. Беше я използвал вече често. Затова двете вагонетки стояха винаги готови. В бъдещите набези на контрабандистите на галерията беше отредено да играе много важна роля, защото тя не свършваше при дупката до градинския зид на мелничаря Вилхелми, както Арнд бе успял вече да установи, а минавайки под избата на Червената воденица, продължаваше почти до границата на Бохемия, където излизаше на повърхността в една полусрутена пещера.

Горския призрак беше открил тези останки от един отдавна изоставен и забравен рудник и лека-полека планомерно бе разчистил галерията от срутилите се тук-там камъни и пръст. Беше поставил релсите и бе набавил вагонетките и накрая беше сключил с мелничаря Вилхелми онова споразумение за избата. Тя бе отделена от галерията с толкова тънък пласт земя, че при използването на подземния ход контрабандистите се излагаха на голямата опасност да бъдат разкрити от обитателите на Червената воденица. Ето защо избата на Вилхелми трябваше да се затрупа.

Такова беше положението под земята, където преследваният престъпник бягаше. Там той се чувстваше напълно сигурен и спокоен. След известно разстояние, докато неговата вагонетка се движеше шумно през тъмната галерия, без особена причина Горския призрак веднъж се обърна назад и изплашено се стресна. Не блещукаше ли там нейде зад него някаква слаба светлинка? Или може би превъзбудените му сетива си правеха лоша шега с него? Не беше в състояние да чуе абсолютно нищо, понеже друсането и трополенето на собствената му вагонетка поглъщаше всички други шумове.

От този миг нататък той непрекъснато се обръщаше и напрягаше зрение и… ето пак, наистина беше светлина! Тя се движеше, потрепваше, извиваше ту на една, ту на друга страна, изчезваше, а после отново се появяваше.

„Преследват ме! — мина му светкавично през ума, ала веднага след това му хрумна и една друга мисъл: — Но ще връхлетят право в ръцете на смъртта!“

Той също разполагаше с дебела тояга за спиране на малкото превозно средство. Държейки я здраво, Призрака я постави пред едно от предните колела и не след дълго вагонетката спря. Престъпникът хвърли дебнещ поглед назад.

— Ето ги — процеди той през зъби. — Почакай, мерзавецо… последният ти час е ударил!

Горския призрак изтича десетина метра срещу преследвачите си, бързо изкърти няколко дъски от крепежа на галерията и ги нахвърля напреки на релсите. После пак се оттегли назад в мрака, където беше неговата вагонетка. Дебелата тояга под колелата й пречеше да продължи пътя си надолу по лекия наклон. Тъй като му бяха избили от ръката празния револвер, сега престъпникът извади втори, който беше зареден.

Преследвачите бързо приближаваха. Кънтящото трополене на колелата в тясната галерия нарасна, превръщайки се в адски шум. Фенерът се полюляваше, а светлината му потрепваше на всяко място, където релсите бяха свързани с болтове.

И ето че последва удар… трясък, силен вик… и веднага след това проехтяха три-четири изстрела от револвера на Горския призрак. Многократното ехо усили ефекта от гърмежите толкова, сякаш цяла батарея едновременно беше стреляла с всичките си оръдия. Още докато ехото от револверните изстрели тътнеше из галерията, Горския призрак издърпа тоягата изпод колелата и отново се метна във вагонетката.

— Вървете в пъкъла! — изкрещя, обърнат назад, предводителят на контрабандистите и избухна в подигравателен смях.

После даде силен тласък на вагонетката и тя полетя надолу по тъмната галерия.

* * *

Малката вагонетка на преследвачите беше връхлетяла върху неочакваното препятствие, беше излетяла от релсите, а седящите в нея хора бяха изхвръкнали навън. Без да губи присъствие на духа, Арнд защити фенера с лявата си ръка и така го запази от счупване. Но пък ръката му кървеше. Освен това го болеше цялото тяло, тъй като здравата се удари на няколко места.

Той чу оглушителния трясък на изстрелите, от които за щастие не го улучи нито един, чу подигравателните думи и смеха на Призрака, а после и трополенето на отдалечаващата се вагонетка. Скърцайки със зъби, детективът разбра, че престъпникът отново му се беше изплъзнал.

Но още в същия миг пак бе на крака и освети около себе си. Тогава забеляза комисаря, който лежеше на земята и стенеше. След малко полицейският служител посегна с дясната ръка към главата, също като току-що пробуждащ се човек, и сетне с мъка се надигна на колене.

— Ранен ли сте? — попита го детективът.

— Леко, на челото. Не е страшно. — С носната си кърпа той изтри тънката струйка кръв. После се изправи в цял ръст и каза: — Да не обръщаме повече внимание на тази драскотина! Виждате ли? Ето така! Превързвам я с носната си кърпа. А сега да продължим преследването! Въпреки всичко този негодник няма да ни избяга!

Арнд се радваше, че има до себе си толкова енергичен и дееспособен спътник. Иначе този човек само щеше да му пречи. Той забеляза дъските върху релсите и ги отстрани. После с помощта на комисаря отново изправи вагонетката върху релсите.

— Не е повредена — установи той. — Цяло щастие е, че тези вагонетки са направени толкова здрави. Нищо не бива да ни спира! Напред! Тръгваме!

И вагонетката на преследвачите потегли. Тъй като релсите не се спускаха вече толкова стръмно, скоростта им оставаше умерена. Отново по лицата на мъжете закапаха капки вода от скалистия свод над главите им, отново галерията зловещо закънтя от трополящите колела, отново пред погледите им, вторачили се в непрогледния мрак, зейна широко отворената паст на непознатата опасност…

Междувременно Горския призрак пак спечели значителна преднина. Вече приближаваше целта си. Престъпникът ликуваше, защото беше убеден, че при изхвръкването на вагонетката от релсите преследвачите му са пострадали тежко. А вероятно после куршумите му ги бяха довършили окончателно.

Най-после галерията стана равна и вагонетката бавно спря. Негодникът изскочи навън и като си пое дълбоко дъх, застана неподвижно до нея. Но съвсем скоро трепна, вдигна глава и внимателно се заслуша. Стори му се, че из подземния проход отново се разнесе далечен грохот от колела.

Погледна назад и видя как иззад последния завой на галерията пак се появи малка светлинка.

— Пъкъл и сатана! — запроклина той полувисоко. — Нима тези мерзавци са все още по петите ми?!

Вече започна да го обзема страх. Ако в най-скоро време не ги принудеше да се върнат, неминуемо щяха да открият тайната му — втория изход на галерията.

Отново се заслуша напрегнато. Шумът от колела ставаше все по-силен, светлината се приближаваше все повече и повече.

За него нямаше вече друго средство за спасение, освен да възпламени мината, поставена тук в случай на крайна необходимост. След като отломките от скалата се разхвърчат наоколо и затрупат подземния проход, тогава нека някой дойде и му докаже, че се е разхождал с вагонетката под земята! И дори ако онези подлеци зад него бяха останали здрави и читави след преобръщането на вагонетката и след револверните изстрели, едва ли щяха да се отърват от срутващите се скали — те или щяха да ги смажат, или да ги погребат живи.

Пипнешком, престъпникът бързо продължи да се придвижва напред, докато най-сетне стигна до мястото, където отстрани в стената беше поставен и изкусно прикрит дълъг възпламенителен фитил. Той беше свързан с взривно устройство, което според неговото мнение щеше да е достатъчно, за да срути тази последна част от галерията и по такъв начин да издигне непреодолима преграда между нея и шахтата с водещите нагоре стъпала.

Арнд и комисарят не подозираха абсолютно нищо за застрашаващата ги смъртна опасност, към която бързо ги носеше вагонетката. Забелязаха само, че тя постепенно започна да забавя ход.

— Галерията става вече равна — извика Арнд в ухото на комисаря. — Ще трябва да… чакай, какво е това там?… Внимавай! Дръж се здраво!

Отново се разнесе трясък. Бяха се сблъскали с изоставената от беглеца вагонетка. Но в резултат на намалената им скорост ударът съвсем не беше толкова силен.

— Слизайте! Прикрийте се зад вагонетката! — нареди Арнд. — Онзи тип може пак да стреля!

С тези думи той направи два скока назад и закри светлината на фенера, за да не предлага на неприятеля толкова удобна цел. Пипнешком комисарят се добра до него.

— Тук беглецът е зарязал вагонетката — прошепна Арнд. — Внимавайте!

— Смятате ли, че Горския призрак се е скрил нейде наблизо и ни дебне? — шепнешком попита комисарят.

— Възможно е. Затова ви посъветвах най-напред да потърсите прикритие. Но вече по-скоро вярвам, че престъпникът е продължил бягството си пеша. Иначе отдавна пак да е стрелял по нас. Освен това сигурно е изоставил вагонетката си точно тук, защото галерията е станала равна и няма как да продължи напред.

— Тогава да не се бавим дълго тук, а и ние да продължим преследването пеша.

— Тъкмо се канех да ви предложа същото. Нека опитаме! Но пак ви казвам: внимание, внимание!

Двамата предпазливо се изправиха на крака. Арнд съвсем лекичко откри фенера. Напрегнаха слух и зрение. В тъмната галерия пред тях нищо не помръдваше. Никой не стреля.

След малко бавно продължиха напред. Внезапно Арнд сграбчи ръката на комисаря и го задържа.

— Ей там! Виждате ли онази искряща светлинка?

— Сякаш се катери нагоре по стената! Какво е това? Преди още полицейският служител да беше изговорил въпроса си до край, детективът трескаво го дръпна назад.

— Да се махаме! — изкрещя той. — Това е горящ възпламенителен фитил! Ще последва взрив! Да бягаме, иначе сме загубени!

Двамата се затичаха, за да спасят живота си. Минаха пак покрай двете вагонетки и продължиха в посоката, откъдето бяха дошли. Препъваха се в релсите. Блъскаха се в укрепените мокри стени. Мълчаливо стискаха здраво зъби и с мощни скокове бягаха напред. Знаеха много добре, че зад гърба им ги дебне смъртта, безмилостна, коварна смърт, протегнала костеливите си ръце, за да ги сграбчи й бавно да ги задуши.

После въздухът потрепери от страхотен гръм. Стори им се, сякаш земята се разцепи. Каменният под под краката им се разлюля и изглежда, целият подземен свят се превърна в див, неуправляем хаос. Над и до бегълците крепежът запращя и запука. Късове скала шумно падаха наоколо. Последваха ги сриващи се земни маси. Силното въздушно налягане просна двамата мъже на земята тъй както тичаха един до друг.

— Затрупани сме! — едва изпъхтя комисарят, след като всичко наоколо утихна.

— Спокойно! — предупреди Арнд. — Трябва само да запазим хладнокръвие! Нали все още можем да дишаме и да говорим! Даже чувствам лек полъх на свеж въздух. Вярно, че съм затиснат от страхотна тежест. Възможно ли ви е да се движите?

— Едва-едва.

— На първо време и това стига. А сега пуснете ръката ми… тъй! Ще опитам да се измъкна.

Арнд запъна ръце и колене в земята и с всички сили се опита с рамене да поотмести дъските от крепежа, паднали върху него, както и затисналите ги камъни и срутилата се пръст.

Ала смазващата го тежест не се помръдна. Детективът усети как постепенно го обзема ужас. Нима беше писано животът му, както и всичките му усилия в служба на справедливостта да свършат тъй? Нима му беше писано никога повече да не види слънцето и да бъде погребан жив тук, дълбоко под земята?

Волята му се разбунтува срещу тези мисли. Той непрестанно подновяваше усилията си да се освободи. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване, артериите му заплашваха да се пръснат. Дробовете му шумно и трудно си поемаха въздух. И ето че най-сетне една от дъските малко поддаде и се повдигна нагоре. Със силата на отчаянието Арнд продължи да напъва с гръб… отначало се дочу леко трополене, като от отърколени камъчета и буци пръст, а след това последва по-силен шум, като от преобръщането на едри каменни късове. Накрая успя да хване полуизгнилите дъски и греди и без особени усилия ги отмести настрани.

Малко по-късно двамата допреди броени минути затрупани мъже се видяха коленичили един до друг и започнаха да разчистват от пътя си последните останки от срутилите се камъни и дървен материал. След като дълбоко си пое дъх, Арнд с облекчение каза:

— Слава Богу! Изглежда, сме се намирали на самата граница, докъдето е стигнало срутването на галерията. Ако не бяхме побягнали толкова бързо, щяхме да бъдем живи погребани. А сега да се връщаме!

— Да, да се връщаме! — повтори комисарят, който също въздъхна с облекчение. — Преди всичко трябва да се опитаме да излезем от галерията.

— Надявам се да успеем. Предполагам, че взривът е бил поставен нейде наблизо до вагонетките. Следователно разрушенията към онзи край ще са много по-големи, отколкото към входа, откъдето влязохме. Значи имаме изгледи за спасение само ако се върнем обратно.

— А какво мислите за цялата история?

— Трудно е да се каже — отвърна Арнд. — Горския призрак запали скрит възпламенителен фитил и така предизвика тази експлозия. Явно престъпникът се е бил подготвил за евентуално преследване под земята. Сега сигурно мисли, че ни е затрупал дълбоко под земната повърхност. Дано не ни се изплъзне завинаги!

Те запълзяха обратно по срутилия се камънак, покрил надалеч пода на галерията. Придвижването им напред бе твърде бавно, но все пак възможно.

— Пфу! — обади се след известно време комисарят, който следваше Арнд по петите. — Надушвате ли нещо?

— Изглежда, това е рудничен газ. Кой знае какви ли други нещастия и разрушения е причинила експлозията. Ще трябва да изгася фенера.

— Но тогава ще останем на тъмно и рудничният газ бързо ще ни настигне.

— В противен случай фенерът ми ще го възпламени и сами ще си докараме ново нещастие. Хайде, напред! Ако ще би да смъкнем цялата кожа от дланите и коленете си! Касае се за живота ни!

Миризмата ставаше все по-силна и все по-тежка. Напрягайки всички сили, двамата мъже продължиха да си проправят път напред.

Изведнъж комисарят изохка и остана да лежи на земята.

— Не мога повече!

— Станете! — подкани го Арнд. — Станете, ако ви е мил животът!

Отговорът беше само стенания.

— Стегнете се! — изкрещя му детективът. — Купчините камъни вече намаляват! Ето тук… слава Богу… мога да напипам релсите.

Той посегна назад, помогна на своя спътник да се изправи и го затегли подир себе си.

— Тъй! Тук пак можете да се изправите на крака. Олюлявайки се, полузашеметеният човек се остави изцяло в ръцете на Арнд. Краката му се раздвижиха машинално и надпреварата със смъртта отново започна.

Арнд беше хванал комисаря за колана и с полусвита ръка го тикаше пред себе си. Без тази груба помощ напълно изтощеният човек просто щеше да рухне където си беше и щеше да стане жертва на опасния газ гризу. Напрегнатото преследване, двукратното жестоко падане, измъкването измежду камъните на полусрутената галерия, пълзенето по остроръбестите скални отломки, както и свързаната с всичко това душевна възбуда съвсем бяха изчерпали силите на комисаря. И коленете на детектива силно трепереха, ала той стискаше зъби и се държеше.

Най-сетне въздухът започна да става по-чист. Двамата поспряха да си починат малко, но Арнд забеляза, че гибелните газове отново заплашват да ги догонят, и паническото им бягство продължи.

Вече бяха стигнали приблизително до мястото, където вагонетката им беше изхвърлена от релсите и Горския призрак бе стрелял по тях, когато пред тях изведнъж нещо проблесна.

— Светлина, светлина! — изпъхтя комисарят. — Тръгнали са да ни търсят!

— Шшшт! Тихо, да чуем!

Двамата спряха и внимателно се ослушаха. Приглушено, но все пак ясно доловиха дълбок басов глас, а веднага след това различиха размахван във въздуха фенер.

— Арнд… братовчеде Арнд!

— Лесничеят! — заликуваха двамата. — Моят добър приятел Вундерлих!… Вече сме спасени! Елате! Бързо!

Радостта и отново събудилата се надежда придадоха нови сили на комисаря и двамата се втурнаха напред.

— Братовчеде Арнд! Братовчеде Арнд! — Виковете ставаха все по-силни и по-силни. — Свети Нимрод, ако и едно косъмче му е паднало от главата, на всичките ще им извия врата!

Минута по-късно мъжете, които се обръщаха един към друг с „братовчеде“, топло се прегърнаха. Отначало Арнд протегна и двете си ръце към лесничея, ала това не задоволи стария. Той сграбчи детектива, заради когото бе изживял такъв страх, и здравата го притисна до гърдите си. В същото време в очите на Вундерлих се появи подозрителен влажен блясък.

Междувременно неколцината полицаи и граничари, следвали лесничея по петите, се заеха да помогнат на комисаря, който по почти чудотворен начин се беше съвзел и оживил благодарение на радостта от избавлението им от страшната опасност.

— Далече ли е до изхода? — беше първият въпрос на Арнд.

— Никак — засмя се Вундерлих. — Ей там отзад се намира изходът от този миши капан! Има само няколко минути път до там.

— Тогава да побързаме! Но изгасете фенера! Зад нас се разпростира газ гризу!

Лесничеят доста се изплаши.

— Газ гризу ли? Небеса, тогава трябва да си плюем на петите!

Той се втурна напред и само след броени минути стигнаха до отвесната дупка, в която сега имаше спусната стълба. По нея мъжете се изкачиха, без в момента да обръщат някакво внимание на продължението на галерията в противоположна посока.

— Но, по дяволите — не можа да се сдържи лесничеят, — къде изчезна Горския призрак?

— За това по-късно! — махна с ръка Арнд. — Първо един друг въпрос: къде са контрабандистите?

— Във воденицата.

— Всичките ли?

— Всичките! Здраво вързани. Не могат да избягат. Петнайсет души ги охраняват.

— Ами другите?

— Хукнаха към шахтата. — Какво е станало там?

— Никой не може точно да каже. Внезапно страхотен гръм разтърси земята, а после откъм входа на рудника към небето се издигна огромен огнен стълб. Сигурно е разрушена цялата шахта на „Божия благословия“.

Арнд беше дълбоко потресен.

— Господи, толкова широк обсег на действие ли е имал взривът?!

— Клетите миньори под земята! — продума комисарят. А детективът мълчеше. Беше имал намерение, след като излезе от галерията, преди всичко да продължи преследването на Горския призрак. Когато обаче узна огромните размери на унищоженията, причинени от експлозията, той си каза, че това вече не е толкова належащо и че навярно престъпникът със собствената си ръка беше сложил край на живота си.