Карл Май
През дивия Кюрдистан (6)

Шеста глава
Лов на мечки и хора

На другата сутрин Кадир бей лично ни събуди с думите:

— Ставайте, ако наистина искате да дойдете с нас в Миа. Скоро тръгваме.

Тъй като според местните обичаи спяхме с дрехи, веднага го последвахме. Получихме кафе и студено печено и после се качихме на конете. Пътят за Миа водеше през няколко кюрдски села. Те бяха заобиколени от добре напоявани градини. Малко преди Миа местността стана твърде стръмна. Трябваше да прекосим и планински проход. Там вече ни очакваха няколко мъже. Това очевидно озадачи бея. Той ги попита защо не са останали в Миа.

— О, бей, от вчера насам се случиха много неща, които искаме да ти съобщим — осведоми го един от кюрдите. — Дохуб вече ти е казал, че несторианците са напуснали селото ни. Нощес един от тях беше в горното село и посъветва свой приятел, на когото е задължен, бързо да се махне от Миа, ако иска да спаси живота си.

— И от това се страхувате? — попита беят.

— Не, защото сме силни и храбри и ще се справим с тези гяури. Но тази сутрин научихме, че християните са изтребили правоверни жители от Савита, Мианиш, Мурги и Лисан, а в околностите на Серару някои къщи са опожарени. Яздихме насам, за да те пресрещнем и да ти донесем колкото се може по-бързо тази вест.

— Тръгваме! Да видим дали е вярно!

Яздехме възможно най-бързо надолу по склона и скоро стигнахме до място, където пътят за горното и долното село се разделяше. Поехме по горния път, тъй като беят притежаваше в това село къща. Там той беше посрещнат от множество кюрди, които бяха въоръжени с пики и дълги копия. Това бяха ловците. Слязохме от конете и надзирателят на къщата ни донесе освежителни питиета. Докато се подкрепяхме, беят разпита навън за вълненията, избухнали между несторианците. Резултатът очевидно бе задоволителен, защото, когато влезе при нас, той се усмихваше като човек, напразно обезпокоен от околните.

— Съществува ли опасност? — попитах го аз.

— Никаква. Християните са ни изоставили, за да не плащат повече налози, а отсреща в Серару една стара къща е опожарена. Тези страхопъзльовци говорят за въстание и пролята кръв, а гяурите ще бъдат доволни, ако ги оставим на мира. Ела! Заповядах да потеглим на лов. Ще яздим до Серару. Ще видим на място, че страховете на хората от Миа са били напразни.

— Ще се разделим ли? — попитах го аз.

— Защо? — каза той малко изненадано.

— Ти говореше за две мечешки семейства.

— Ще останем заедно и първо ще унищожим едното, а после и другото семейство.

— Далече ли е оттук?

— Моите хора са проследили дирите. Те ми казаха, че трябва да яздим само половин час. Ще ловуваш ли наистина с нас?

Кимнах, а той продължи:

— Тогава ще ти дам няколко копия.

— За какво?

— Не знаеш ли, че с куршум мечката не може да бъде убита? Тя умира едва когато много копия се забият в тялото й.

Това не говореше добре за кюрдите и техните оръжия. Или ловците бяха страхливи, или пък оръжията им не струваха.

— Можеш да задържиш копията за себе си! — отговорих му аз. — Един куршум е достатъчен, за да убиеш мечката.

— Прави каквото знаеш — каза Кадир бей самоуверено, — но стой наблизо, за да ти помогна, ако изпаднеш в беда.

— Аллах да те пази така, както ти ме пазиш.

Излязохме извън селото. Групата конници изглеждаше, като че ли е тръгнала на лов за газели, толкова несериозно ми изглеждаше всичко. Спуснахме се първо в долината, после прекосихме няколко хълма. Минахме през стръмни склонове и лесове, докато накрая се добрахме до букова гора с храсталаци между дърветата.

— Къде е бърлогата на животните? — попитах бея.

Кадир посочи неопределено пред себе си.

— Откриха ли следите?

— Да, от другата страна.

— Аха! Искаш да обградиш бърлогата?

— Ще подгонят животните насам. Застани от дясната ми страна, а този бей от Запада да застане отляво, за да мога да ви защитавам.

— Всички мечки ли са в бърлогата? — запитах отново.

— Къде могат да бъдат? Те тръгват да търсят плячка само вечер.

Бяхме се разположили по твърде своеобразен начин. Всички седяха на конете и образуваха полукръг, като хората в началото на хайката се намираха на разстояние четиридесет крачки един от друг.

— Може ли да стреляме, ако мечката се приближи? — попитах нетърпеливо.

— Стреляйте! Но няма да можете да я убиете и затова гледайте да избягате!

— А ти какво ще правиш?

— Когато мечката се появи, човекът, който е най-близо, ще хвърли своя джерид в тялото й и веднага ще препусне обратно с всички сили. Мечката ще го подгони, а следващият конник ще я преследва. И той ще хвърли копието си и после ще избяга. Мечката ще се втурне след него и така ще продължава, докато тя остане без дъх. След като много копия се забият в тялото й, тя ще умре от раните си.

Преведох всичко това на англичанина.

— Страхлив лов! — изруга той. — Жалко за кожата! Може ли да направим търговия, сър?

— Как така търговия?

— Искам да купя вашата мечка.

— След като съм я убил?

— Пфу! Когато е още жива.

— Това би било необичайно.

— Така да бъде! Колко искате?

— Не мога да продам мечката, без да е моя.

— Няма и да бъде ваша. Когато дойде, стреляте встрани. Аз ще я застрелям и затова я откупвам от вас.

— Колко давате?

— Петдесет фунта, сър, стигат ли?

— Повече от достатъчно. Но исках да видя колко ще ми предложите. Нямам намерение да я продам. Линдси се намръщи.

— Защо не, сър? Не съм ли ваш приятел?

— Подарявам ви я. Вижте как ще се оправите.

Англичанинът така раззина уста от радост, че между огромния му нос и ушите се образува кладенец.

— Вземете все пак петдесетте фунта, сър! — каза той.

— Няма да ги взема.

— Тогава ще бъдем квит по друг начин. Йес.

— Аз съм ви задължен отдавна. Но искам да поставя и едно условие. Любопитен съм да видя как кюрдите преследват мечката и не бих искал веднага да стреляте. Оставете ги да хвърлят няколко копия. Става ли?

— Ще ви направя тази услуга.

— Пазете се! Стреляйте в окото на животното или в сърцето,

[#1 Копие. — Бел. нем. изд.]

ако се изправи. Тукашните мечки не са опасни, но предпазливост не е излишна.

— Хм! Ще ми направите ли една услуга?

— С удоволствие, стига да мога, сър Дейвид.

— Отстъпете ми за малко вашата пушка! Тя е много по-добра от моята. Ще ми я дадете ли временно?

— Ако ми обещаете, че няма да попадне в лапите на мечката!

— Вземете!

Разменихме оръжията си. Линдси беше добър стрелец, но аз исках да видя какво ще прави, като види мечката.

Отрядът кюрди се разпръсна. Половината се отправи с кучетата, за да подгонят мечката, а ние образувахме полукръга, който описах. Халеф и двамата араби взеха копия и заеха място в редицата на ловците. Ние с англичанина останахме при бея. До мен беше и кучето ми, което не пуснах с хайката.

— Вашите кучета ще се нахвърлят ли върху мечката, или само ще я подгонят? — попитах бея.

— Няма да се нахвърлят, а само ще я обградят, за да не избяга.

— Значи е страхлива.

— Ще я опознаеш.

Измина доста време, докато по врявата забелязахме, че гончиите са тръгнали. Разнесоха се висок лай и човешки гласове. Лаят се чуваше все по-близо, а виковете малко по-отдалеч. След няколко минути пронизителен вой показа, че някое от кучетата е ранено.

— Внимавай, ефенди! — предупреди беят. — Мечката сега ще се покаже.

Предположението му беше вярно. Сред близката горичка се дочу пращене и се показа черна мечка. Тя не беше голяма. Един добър изстрел можеше да я умъртви. Като ни видя, мечката се спря, за да може спокойно да обмисли какво да прави при толкова неприятните за нея обстоятелства. С полугласен рев тя изрази досадата си, а очите й ни гледаха недоволно. Беят не я остави на спокойствие. Там, където се бяхме спрели, дърветата бяха по-нарядко, така че можехме да се придвижим с конете. Кадир бей препусна към мечката, размаха едно от копията си и го хвърли към нея. То се заби и остана да стърчи в козината й. После беят пришпори треперещия от близостта на звяра кон.

— Бягай, ефенди! — извика ми той, като префуча покрай мен и англичанина.

Мечката изрева от болка, помъчи се да се освободи от копието и тъй като не успя, се втурна след бея. Мигновено двамата ни съседи се насочиха срещу животното и хвърлиха вече отдалеч копията си. Едното улучи, без обаче да се задържи. Мечката се обърна и подгони ловците. Беят забеляза това, върна се, насочи коня си срещу животното и хвърли второто си копие по него. То се заби още по-дълбоко. Мечката побесня, изправи се и се опита да счупи дръжката, докато други двама конници отново нападнаха разярения звяр.

— Сега ли, сър? — викна ми Линдси.

— Сега, сложете край на мъките й.

— Тогава ми дръжте коня!

Той подкара коня си към мен, тъй като, за да избегнем мечката, се бяхме разделили, слезе и ми подаде юздите. Тъкмо искаше да се обърне, когато клоните отново запращяха и се показа втора мечка. Това беше женската. Тя бавно се движеше из храсталака. С нея беше малкото й, което разчиташе на помощта на майка си. Мечката беше по-голяма от мъжката и ръмженето й звучеше заплашително. Положението не беше съвсем безопасно: от едната страна мъжката мечка, от другата — женската, а ние — по средата. Но хладнокръвието на моя мистър Крилат бик бе непоклатимо.

— Женската мечка, сър? — попита ме той.

— Да, първо нея!

— Уел! Ще бъда учтив. Дамата е с предимство. Линдси кимна със задоволство, свали тюрбана си и пристъпи с насочена пушка към мечката. Животното забеляза приближаващия неприятел, дръпна малкото между задните си крака и се изправи, за да посрещне човека с предните си лапи. Линдси се приближи на три крачки от звяра, прицели се в главата му така спокойно, като че стоеше пред някаква картина, и дръпна спусъка.

— Назад! — предупредих го аз.

Викът ми беше излишен, защото Линдси мигновено отскочи встрани и държеше пушката си готова за втори изстрел. Но той не беше нужен. Мечката размаха безпомощно лапи във въздуха, извърна се бавно и се строполи на земята.

— Мъртва ли е? — попита англичанинът.

— Мъртва е, но изчакайте, преди да я доближите.

— Уел! Къде е другата?

— Там отсреща!

— Останете на мястото си! Ще й пратя втория куршум.

— Дайте ми пушката! Искам преди това да заредя празната цев.

— Прекалено дълго е.

Линдси пристъпи към ранената мечка, която се бранеше от своите преследвачи. Беят тъкмо искаше да забие ново копие в нея, но забеляза англичанина и ужасен спря. Кадир бей смяташе, че той е загубен. Линдси обаче остана спокоен на мястото си, когато видя, че мечката се нахвърля върху него. Англичанинът я остави да се доближи, изчака да се изправи за смъртоносна прегръдка и стреля. Вторият изстрел беше също така успешен и животното падна мъртво.

Вдигна се невъобразима врява. Тя можеше да бъде заглушена само от лая на кучетата. Удържаха ги с мъка да не се нахвърлят върху мъртвите мечки. Англичанинът равнодушно се върна при коня си и ми предаде пушката.

— Сега отново можете да заредите, сър. Йес!

— Добре, вземете си коня!

— Как свърших работата?

— Много добре!

— Уел! Радвам се! Хубаво е в Кюрдистан, великолепно!

Кюрдите не можеха да се начудят. За тях беше нечувано, че някой без кон и само с една пушка може да се справи с две мечки. Линдси наистина се бе държал геройски. Загадка за мен остана само фактът, че мечешкото семейство беше заедно, макар мечето да бе доста голямо. С много усилия кюрдите успяха да го вържат, защото беят искаше да го отведе живо в Гумри.

Потърсиха и бърлогата на мечките. Откриха я в непроходим гъсталак и следите показваха, че семейството се е състояло само от възрастните и малкото мече. Едно от кучетата беше мъртво, две други — ранени. Можехме да бъдем доволни от лова.

— Ходих — обърна се беят към мен. — Този бей от Запада е много храбър човек. Сега вече не се учудвам, че вчера беруарите не са могли да ви надвият, докато накрая не ви изненадаха.

— И тогава нямаше да ни надвият, но аз забраних на спътниците си да се защитават. Не исках отново да си имаме работа с някой кръвен отмъстител.

— Как е възможно да улучи и двете мечки в очите?

— Познавам и друг ловец, който винаги поразяваше дивеча или враговете си в окото. Той беше добър стрелец и имаше много добра пушка, която никога не пропускаше целта. Но да не говорим повече за това! Къде е другото място, където ще ловуваме?

— На изток, в близост до Серару. Ще потеглим нататък.

Няколко мъже останаха при плячката. Ние, останалите, продължихме ездата си. Напуснахме гората и навлязохме в едно дефиле. Тук течеше поток, покрай който тръгнахме. Начело на колоната яздеше беят с двамата хадедихни. Халеф се движеше сред най-гъстата тълпа кюрди, с които се опитваше да разговаря с жестове, а ние с англичанина яздехме накрая. Бяхме се улисали в разговор и не забелязахме, че сме изостанали и не виждаме вече кюрдите. Внезапно пред нас прозвуча изстрел.

— Какво е това? — попита англичанинът. — Стигнахме ли до мечките, сър?

— Още не.

— Кой стреля тогава?

— Ще видим. Елате!

Сега изтрещя истински залп. Очевидно изстрелът преди това беше послужил за сигнал. Подкарахме конете си в галоп. Враният ми кон летеше като стрела по неравния терен, но внезапно подковата му се закачи в корен на пълзящо растение. Забелязах го, но не успях навреме да дръпна юздите на Рих. Конят се преметна, а аз излетях далеч от седлото. За два дни това беше второто ми падане. Но сега то не завърши така благополучно като вчера. Дали бях паднал на главата си, или бях ударил слепоочието си в приклада на пушката, не зная. Останах да лежа безжизнен на земята.

Когато отново дойдох на себе си, почувствах някакво тръскане, от което ме болеше цялото тяло. Отворих очи и видях, че вися между два коня. Бяха закрепили колове между седлата им и ме бяха привързали за тях. Пред и зад мен яздеха около трийсет въоръжени хора, между които повечето като че. бяха ранени, и сред тях съзрях и вързания Линдси. Предводителят на отряда държеше юздите на моя Рих, носеше и оръжията ми. Бяха ми оставили само ризата и панталоните, докато Линдси освен тези наистина необходими дрехи беше запазил и красивия си тюрбан. Някой ни беше пленил и ограбил.

Един от конниците се обърна и забеляза, че съм отворил очи.

— Спрете! — извика той. — Жив е. Колоната спря веднага. Всички ме заобиколиха в кръг. Предводителят подкара коня си към мен и ме попита:

— Можеш ли да говориш?

Нямаше смисъл да мълча. Затова му кимнах утвърдително.

— Ти ли си Кадир бей? — започна разпитът.

— Не.

— Не лъжи!

— Казвам истината.

— Кой си тогава?

— Чужденец от Запада.

Той се изсмя злорадо.

— Чувате ли? Той е чужденец от Запада. Ходи на лов за мечки с хората от Гумри и Миа и говори нашия език.

— Бях гост на бея, а че не говоря съвсем добре вашия език, сигурно чуваш. Несторианци ли сте?

— Така ни наричат мюсюлманите.

— И аз съм християнин. Идвам от Европа.

— Ти? — Човекът отново се разсмя. — Ти носиш облеклото на жителите на пустинята. Искаш да ни измамиш!

— Казвам истината!

— Не ти вярвам. Дори и да си християнин, си от онези, които изпращат своите свещеници, за да насъскат кюрдите, турците и персите срещу нас, и това е още по-лошо, отколкото, ако почиташ лъжливия Пророк. Твоите хора нараниха тежко някои от нашите и ти ще изкупиш вината им с кръвта си.

— Казвате, че сте християни, а искате да проливате кръв? Какво сме ви направили ние двамата? Ние дори не знаем дали вие сте нападнали бея, или той — вас.

— Очаквахме Кадир бей, защото знаехме, че ще мине през дефилето, когато отива на лов. Но ако ти наистина не си беят, значи е успял да се измъкне с всичките си хора.

— Къде ни водите?

— Ще научиш, когато пристигнем.

— Поне ми позволете да възседна някой кон.

— И за нас ще е по-добре. Но ще те оставим вързан, за да не избягаш.

— Няма да избягам.

— Кой е твоят спътник? Той рани двама от моите хора, застреля един кон и говори език, който не разбираме.

— Англичанин е.

— Англичанин? Той носеше кюрдски дрехи.

— Защото са най-удобни.

— Да не е някой мисионер?

— Не.

— Какво прави тук?

— Пътуваме из Кюрдистан, за да опознаем хората, животните и растенията, градовете и селата.

— Лошо ви се пише, защото сигурно сте шпиони. Какво ви е грижа за тази страна. Ние не ходим във вашата, за да изучаваме хората, градовете и селата ви. Сложете го на коня и го вържете за другия мъж, за който казва, че е англичанин. Завържете и животните им едно за друго!

Заповедта веднага беше изпълнена. Хората носеха толкова много въжета и ремъци със себе си, че очевидно се бяха приготвили за много по-голяма плячка от нас двамата. Така вързаха въжетата между Линдси и мен, че бягството бе невъзможно. Англичанинът проследи тези приготовления с неописуемо изражение. После се обърна към мен, на лицето му видях изписани всички горчиви чувства на света. Стиснатите устни образуваха полукръг, чиито краища сякаш щяха да захапят брадата, а безцветният му нос беше увиснал унило като траурно знаме.

— Е, сър Дейвид? — попитах аз.

Той кимна бавно два или три пъти и после каза:

— Йес!

Повече не бе необходимо и да каже, защото в интонацията му звучеше цяла гама от възклицания.

— Ние сме в плен — подех отново аз.

— Йес!

— И полуголи.

— Йес.

— Как се случи?

— Йес!

— Вървете по дяволите с вашето йес! Попитах как се случи, че ни плениха?

— Как се казва на кюрдски мошеник или измамник?

— Мошеник е хейлебас, а измамник — херамбас.

— Тогава питайте тези хейле и херамбас как са успели да ни заловят.

Предводителят сигурно чу кюрдските думи, обърна се и попита:

— Какво си приказвате?

— Исках моят спътник да ми разкаже как сме попаднали в ръцете ви — отговорих аз.

— Говорете кюрдски, за да можем и ние да разбираме!

— Той не разбира кюрдски.

— Тогава не говорете за неща, които не са позволени.

Несторианецът отново се обърна, уверен, че ни е дал добър урок. Аз обаче бях доволен, че не ни забрани изобщо да говорим. Някой кюрд сигурно би го направил. Вървите ни не бяха чак толкова голямо бреме. Краката ни бяха така свързани, че примката минаваше под корема на коня и от лявата ми ръка и крак въжето беше вързано за дясната ръка и крак на англичанина, Освен това и конете ни бяха вързани един за друг. Китките ни обаче бяха свободни — оставиха ни да държим юздите. Нашите сегашни повелители имаше много да учат от индианците.

— И така, разкажете, сър Дейвид! — помолих аз Линдси.

— Уел! Преметнахте се като вчера. Изглежда, в най-ново време се усъвършенствате в това изкуство. Подкарах коня си след вас. Разбирате ли?

— Разбирам много добре. Продължавайте!

— Конят ми се строполи върху вашия арап и аз, хм? Йес!

— Аха! И вие се преметнахте?

— Уел! Но моят го направи по-добре от вашия.

— Може би в това изкуство сте се упражнявали повече от мен.

— Сър, как се казва човка на кюрдски?

— Некул.

— Добре. Внимавайте с вашия некул.

— Благодаря за предупреждението, сър Дейвид! Откакто се занимавате с кюрдски, начинът ви да се изразявате е станал много изискан. Нали?

— Не е чудно при тези ядове. И така, паднах на земята и успях да се изправя бавно. Нещо в мен се беше прекършило. Пушката беше изхвърчала далеч, а коланът ми паднал. Всички оръжия бяха на земята. Тогава дойдоха тези херамбас и се нахвърлиха върху мен.

— Но вие сте се отбранявали?

— Разбира се, но само с ножа и единия пистолет. Затова и успяха да ме разоръжат и завържат.

— Къде отидоха беят и хората му?

— Не видях никой от тях, но чух далечни изстрели.

— Сигурно са попаднали между два отряда на несторианците.

— Може би. Когато свършиха с мен, се заловиха с вас. Мислех, че сте мъртъв. Има случаи, когато и добрият конник може да си счупи врата. Нали, сър?

— Възможно е!

— Вързаха ви между две кранти. После потеглихме.

— Разпитаха ли ви?

— Да! Отговарях им. И още как! Йес!

— Трябва много да внимаваме в коя посока ни водят. Къде се намира дефилето, в което ни сполетя бедата?

— Точно зад нас.

— В тази посока е слънцето. Значи яздим на изток-югоизток. Все още ли ви харесва Кюрдистан, както и когато улучихте мечката?

— Хм! Жалка страна понякога! Кои са тези хора?

— Несторианци.

— Превъзходна християнска секта! Нали, сър?

— Често кюрдите са се отнасяли с тях толкова чудовищно, че не бива да се учудвате, ако и те поне веднъж искат да си отмъстят.

— Можеха да изчакат по-подходящ момент. Какво да правим?

— Нищо, поне засега!

— Няма да бягаме?

— В положението, в което се намираме?

— Хм! Хубава дреха имах. Чудно хубава! Вече я нямам. В Гумри ще ни дадат други дрехи.

— Това е най-малката беда. Какво стана с парите ви?

— Взеха ги. А вашите?

— И тях. Но аз и без това бях останал с малко пари — гласеше отговорът ми.

— Хубаво гостоприемство, сър! Как мислите, какво ще правят с нас?

— Животът ни не е застрашен. Хората рано или късно ще ни пуснат. Но дали ще получим обратно нещата си, това е много съмнително.

— Ще изоставите оръжията си?

— Никога, дори и да се наложи да ги търся едно по едно из цял Кюрдистан!

— Уел! Ще търся с вас!

Яздехме през широка долина между две възвишения, които се простираха от североизток към югоизток. После свихме наляво и се заизкачвахме из планината, докато стигнахме до високо плато. Оттук на изток се виждаха къщите на няколко селища и река, където се вливаха няколко потока.

Спряхме да починем в дъбова гора. Конниците слязоха от конете. И на нас позволиха да седнем, но ни привързаха за ствола на едно дърво. Всеки извади за храна каквото носеше, а за нас остана привилегията да ги гледаме как ядат. Линдси се изкашля навъсен и изръмжа:

— Знаете ли какво би ме зарадвало, сър?

— Какво?

— Шунка и лапа от мечка.

— Забравете тази прищявка! Гладен ли сте?

— Не, ядът ме засити. Вижте онзи мъжага. Не може да се оправи с револверите.

Хората разглеждаха на спокойствие всичко, което ни бяха отмъкнали. Видяхме как нашето имущество минаваше от ръка на ръка, накрая и парите. Те бяха грижливо прибрани. Вниманието на новите собственици привличаха най-вече оръжията. Предводителят държеше двата ми револвера. Той не можеше да „загрее“ как се борави с тях, прехвърляше ги из ръцете си и накрая ме попита:

— Стреля ли се с това?

— Да.

— Как става?

— Не става с думи, а с показване.

— Покажи тогава!

Мъжът не се замисли, че малкият предмет може да бъде опасен за него.

— Няма да го разбереш — казах аз.

— Защо?

— Защото първо трябва да проумееш конструкцията и да знаеш как да боравиш с лекото оръжие.

Имах предвид карабината „Хенри“. Подобно на револверите тя беше снабдена с предпазител, с който мъжът не знаеше какво да прави.

— Обясни ми тогава — подхвърли той.

— Вече ти казах, че това трябва да се демонстрира!

— Ето ти пушката!

Той ми подаде карабината и когато я почувствах в ръката си, знаех, че няма от какво повече да се страхувам.

— Дай ми нож, за да мога да отворя спусъка на пушката! — казах му аз.

Предводителят на несторианците ми подаде нож, аз го взех, дръпнах предпазителя назад с острието му, макар и да можех да го направя с най-лекия натиск на пръста, и задържах ножа в ръката си.

— Кажи ми какво да улуча? — попитах го след това. Той се огледа и после каза:

— Добър стрелец ли си?

— Да.

— Тогава свали една от онези шикалки!

— Ще сваля пет, а ще стрелям само веднъж.

— Не е възможно.

— Възможно е. Да заредя ли?

— Зареждай!

— Тогава ми дай кесията, която висеше на пояса ми. Ти си я привързал за своя пояс.

Заредих пушката, но ми беше жал за патроните.

— Какви са тези малки неща в кесията? — попита той.

— Ще ти ги покажа. Който има подобно нещо, не се нуждае от барут или куршум, за да може да стреля.

— Виждам, че не си кюрд, защото притежаваш неща, които никой в тази страна не е имал. Наистина ли си християнин?

— Наистина.

— Кажи ми „Отче наш“!

— Не говоря добре кюрдски. Трябва да ме извиниш, ако направя някоя малка грешка.

Постарах се да не бъркам. Той ме поправяше от време на време, тъй като не знаех думите „изкушение“ и „изкупление“. Накрая, все пак доволен, каза:

— Ти наистина не си мюсюлманин, защото един мюсюлманин никога нямаше да произнесе молитвата на християните. Ти няма да злоупотребиш с оръжието и затова ще ти дам кесията.

Спътниците му не сметнаха, че посТъпва непредпазливо. Всички те принадлежаха към една народност, която дълго време не се беше съпротивлявала срещу насилието на своите потисници. Затова и не оценяваха какво значи един решителен мъж да държи в ръцете си оръжие. А и всички бяха любопитни да видят как ще стрелям.

Извадих един патрон и се престорих, че зареждам. После се прицелих в клона с шикалките, от които пет трябваше да сваля. Натиснах пет пъти и те паднаха. Удивлението на несторианците беше безгранично.

— Колко пъти можеш да стреляш с тази пушка? — попита ме предводителят.

— Толкова, колкото пожелая.

— А с тези малки оръжия?

— И с тях много пъти. Да ти обясня ли?

— Направи го!

Поставих карабината до себе си и посегнах към револверите. Линдси напрегнато наблюдаваше всяко мое движение.

— Казах ви, че съм европеец. Ние сме миролюбиви хора, но ако ни нападнат, никой не може да ни победи, защото имаме чудодейни оръжия. Вие сте повече от тридесет храбри бойци. Ако ние двамата не бяхме вързани за това дърво и искахме да ви убием, щяхме да свършим с вас само за три минути. И то с тези три оръжия. Вярваш ли ми?

— И ние имаме оръжия — каза несторианецът с едва доловима загриженост.

— Няма да можете да ги използвате, защото първият, който посегне към пушката, копието или ножа си, ще умре най-напред. Но ако не се съпротивлявате, няма да ви причиним зло, а ще се разберем с добро.

— Няма да успеете, тъй като сте вързани за дървото.

— Имаш право. Но ако пожелаем, скоро ще бъдем свободни — му отвърнах с напълно спокоен тон. — Това въже е омотано само около нас и дървото. Аз ще дам двете малки оръжия на другаря ми, както правя сега. После вземам ножа и виж — с едно рязване сме свободни.

Каквото му говорех, това и вършех. Изправих се до дървото с карабина в ръка. Линдси стоеше до мен с револверите. Той кимна широко усмихнат, любопитен за всичко, което правех, защото не можеше да разбере думите ми.

— Ти си умен човек — каза предводителят, — но защо ни съсипа въжето? Седни обратно и обясни за двете малки оръжия.

— Вече на два пъти ти казах, че то не може да се обясни, а само да се покаже. Но ще го направя, ако изпълните това, което искам от вас.

Едва сега започваше да му става ясно, че не се шегувам. Той се изправи, последван и от другите, и всички посегнаха към оръжията си.

— Какво предлагаш? — попита той заплашително.

— Изслушай ме спокойно! Ние сме хора, с които не трябва да се шегуват дори и когато са пленени. Вие обаче ни ограбихте и вързахте, като че ли сме крадци и разбойници. Искаме да ни върнете всичко!

— Няма да го направим!

— Тогава ще изпълня желанието ти и ще ти покажа как се борави с нашите оръжия. Но запомни: първият, който стреля по нас или иска да ни прободе, ще умре най-напред! По-добре да се разберем с добро, отколкото да ви убиваме!

— И вие ще загинете!

— Но повечето от вас ще ни изпреварят!

— Трябва да ви вържем, защото ще ви отведем при нашия мелик.

— Няма да ни отведете при вашия мелик — ще се защитаваме. Но ако ни върнете всичко, което ни принадлежи, ще ви последваме доброволно. Така ще можем да се покажем пред него като истински войници.

Добрите хорица не бяха кръвожадни и много се страхуваха от оръжията ни. Спогледаха се, казаха си нещо тихо и накрая предводителят им попита:

— Какво искаш да получиш обратно?

— Всички дрехи.

— Ще ги имаш.

— Парите и всичко, което беше в джобовете ни.

— Трябва да ги задържим, за да ги предадем на нашия мелик.

— И оръжията.

— И тях трябва да задържим, иначе може да ги използвате срещу нас.

— Накрая искаме нашите коне.

— Искаш невъзможното!

— Е, добре. Сами ще сте виновни, ако си вземем със сила това, което ни принадлежи. Ти си предводителят и си задигнал имуществото ни. Трябва да те убия, за да си върна заграбеното.

Вдигнах карабината. И Линдси държеше пистолетите си готови за стрелба.

— Стой, не стреляй! — заповяда човекът. — Наистина ли ще ни последваш, ако ви върнем всичко?

— Да — отвърнах аз.

— Закълнете се!

— Обещах ви, това е все едно, че сме се заклели.

— И няма да посягате към оръжието?

— Няма, освен ако не трябва да се отбраняваме.

— Тогава ще получиш всичко.

Той размени полугласно отново няколко думи с хората си и, изглежда, им обясни, че пак ще получат каквото са ни отнели. Най-сетне оставиха нещата пред нас, така че проверихме дали всичко е налице. Ние облякохме дрехите си, а през това време Линдси ме накара да му разкажа за резултата от преговорите. Когато привърших, по лицето му се изписа колебание:

— Какво направихте, сър! Свободата ни е в ръцете им!

— Мислите ли? Без бой няма да се предадем!

— Трябваше да разстреляте всички!

— Петима или десетима, но после щяха да ни надвият. Освен това не трябва така позорно да злоупотребявам с доверието на предводителя им. Бъдете доволен, че взехме обратно нещата си. Ще съумеем да се оправим и по-нататък.

— Къде ни водят?

— Ще разберем тепърва. Впрочем, сър Дейвид, можете да бъдете сигурен, че приятелите ни няма да ни изоставят. Зная, че Халеф ще направи всичко възможно, за да ни помогне.

— Вярвам. Храбрец е!

След като прибрахме всичките си неща, се качихме на конете и продължихме по пътя. Трябваше само да смушкам коня, за да бъда свободен, но бях дал дума и исках да я удържа. Яздех до предводителя, който не отделяше от мен угрижения си поглед.

— Питам те пак, накъде ни водиш? — започнах отново.

— Това ще реши меликът.

— Къде е той?

— Ще го чакаме на склона на планината.

— На кого е мелик?

— На Лисан.

— Значи сега е в Лисан и ще дойде по-късно?

— Той тръгна да преследва бея на Гумри.

— Аха! И защо се отделихте от него?

— Нямаше нужда от нашата помощ, защото видя, че беят е тръгнал с малко хора. Като се върнахме малко назад, ви срещнахме.

Загадката бе решена. Врагът е бил толкова многоброен, че приятелите ни не са могли да се доберат до нас. Пътят отново ни поведе нагоре по стръмното и долината на Саб се изпречи пред очите ни. Дотам трябваше да яздим няколко часа. След около два часа стигнахме до самотно селце, което се състоеше само от четири къщи. Три от тях бяха- от кирпич, а четвъртата, двуетажна, имаше здрави зидове. Зад нея се простираше доста обширна градина.

— Оставаме тук — каза предводителят.

— На кой е тази къща?

— На брата на мелика. Ще те заведа при него. Спряхме пред къщата. Тъкмо слизах от коня, когато доловихме високо, плачливо скимтене. Обърнахме се и видяхме куче, което се спускаше по склона с големи скокове. Беше моят Доян, малко преди нападението го бях поверил на Халеф. Каишката, с която Халеф го водеше, беше разкъсана и инстинктът бе довел вярното животно по следите ми дотук. Кучето заподскача около мен с висок лай и аз с мъка го успокоих. Дадох му юздите на коня, то ги захапа и така бях сигурен, че никой няма незабелязано да отвлече моя жребец. После влязохме в къщата. Предводителят ни поведе по стълбата и ни посочи да го чакаме в една стаичка. Не след дълго се върна.

— Следвайте ме, но преди това оставете оръжията си тук — каза той.

— Защо са тези претенции?

— Братът на мелика е свещеник.

— Но ти самият беше при него с оръжията си!

— Аз съм му приятел.

— Аха! Значи се страхува от нас.

— Така е.

— Може да е спокоен. Кажи му, че при нас не го заплашва опасност.

Мъжът ни въведе в стая, където седеше стопанинът на къщата. Той беше слабоват, застаряващ мъж, чието сипаничево лице не ми направи приятно впечатление. Човекът махна с ръка и водачът се оттегли.

— Кои сте вие? — попита той, без да ни поздрави.

— А ти кой си? — казах аз също така кратко.

Той сбърчи чело.

— Аз съм братът на мелика от Лисан.

— А ние сме пленници на мелика от Лисан.

— Не се държиш като пленник.

— Защото се предадох доброволно в плен и съм сигурен, че няма дълго да остана тук.

— Доброволно ли? Но ти не си задържан по твоя воля!

— Не съм. Но ние се освободихме и последвахме хората ви по собствено желание, иначе можехме да им отнемем живота. Не са ли ти разказали това?

— Не вярвам.

— Ще се научиш да вярваш.

— Бил си при бея на Гумри! — продължи той. — Как успя да стигнеш до него?

— Предадох му поздрави от роднини.

— Не си ли негов васал?

— Не. Чужденец съм в тази страна.

— Християнин, както разбрах?

— Правилно си чул.

— Но християнин, който вярва в погрешно учение!

— Аз съм убеден, че то е правилното.

— Нали не си мисионер?

— Не съм. А ти свещеник ли си?

— Някога исках да стана — отвърна той.

— Кога ще дойде меликът?

— Още днес. Но не се знае точно по кое време.

— И дотогава трябва да остана в твоята къща?

Той потвърди, а аз продължих да разпитвам:

— Като какъв?

— Като такъв, какъвто си — пленник.

— И кой ще ме задържи?

— Моите хора и твоята дума.

— Твоите хора не могат да ме задържат, а аз вече изпълних обещанието си. Казах, че ще ги последвам, и го направих.

Несторианецът се замисли.

— Може би имаш право и няма да бъдеш мой пленник, а гост.

Той плесна с ръце. Появи се възрастна жена.

— Донеси лули, кафе и рогозки! — заповяда й той. Най-напред бяха донесени рогозките и седнахме от двете страни на мъжа. Наричаха го свещеник, защото някога бе пожелал да стане такъв. Той беше вече по-любезен, а когато донесоха и лулите с тютюна, дори благоволи и сам да ги запали. Осведомих се как живеят несторианските халдейци и научих неща, от които на човек можеха да му настръхнат косите.

Воините се бяха разположили около къщата. Както разбрах, това бяха бедни, обикновени селяни, според представите на номадите и бойците, незначителни хора. Не умееха да си служат с оръжие, а от някои необмислени думи на нашия домакин се убедих, че в случай на истинска опасност от десет кремъклийки едва ли биха гръмнали и пет.

— Сигурно сте уморени — каза той, след като изпихме кафето. — Позволете да ви покажа стаята.

Той стана и отвори една врата. Вероятно от учтивост се отдръпна встрани, за да минем първо ние. Едва бяхме прекрачили прага, и домакинът затръшна вратата след нас, като я залости с резе.

— Ах? Какво значи това? — попита Линдси.

— Коварство. Какво друго?

— Оставихте се да ви надхитрят.

— Не. Очаквах подобно нещо.

— Защо влязохте, щом сте го очаквали?

— Понеже исках да си почина. Все още всичко ме боли от падането.

— Можехме да си починем и някъде другаде, а не тук като пленници.

— Не сме пленници. Погледнете тази врата. Вече я разгледах, докато разговаряхме. Няколко ритника или един хубав удар с приклад са достатъчни, за да я разбият.

— Хайде да го направим веднага!

— Не ни заплашва опасност.

— Да не би да искате да чакате, докато дойдат повече хора? Няма да ни е трудно да яхнем конете и да изчезнем.

— Това приключение ме привлича. Предоставя ни се най-добрата възможност да опознаем живота на тези християнски сектанти.

— Не ми е особено интересно. Свободата ми е по-скъпа.

В този момент чух сърдитото ръмжене на моето куче, а после и лаенето му по онзи особен начин, от което разбрах, че се защитава от нападател. Единственият прозорец в стаята беше толкова малък, че човек дори не можеше да провре глава през него, а освен това гледаше и в друга посока. Не можех да видя какво ставаше. После чух рязък лай и веднага след него вик. Не можех да остана повече в стаята.

— Елате, сър Дейвид!

Блъснах вратата с рамо — тя поддаде съвсем малко.

— Вземете пушката — каза Линдси, грабвайки също и своето оръжие.

Няколко удара бяха достатъчни, за да разбием вратата. В стаята, където седяхме преди това, имаше четирима мъже, които сигурно трябваше да ни охраняват. Те тръгнаха срещу нас с насочени пушки, но, изглежда, нямаха намерение да стрелят.

— Стойте! Спрете! — каза единият приятелски.

— Засега вие останете вместо нас!

Казвайки това, го избутах настрана и се спуснах надолу, където присъстващите бяха образували широк кръг около конете ни. До животните на земята лежеше любезният ни домакин, а върху него беше кучето.

— Потегляме ли, сър? — попита Линдси.

— Да.

В следващия миг възседнахме конете.

— Стойте! Ще стреляме! — извикаха няколко души. Действително няколко пушки се насочиха срещу нас, но не им обърнахме внимание.

— Доян, гери!

Кучето скочи. Взех пушката си в ръка и я размахах над главата. Линдси направи същото и конете ни се спуснаха през кръга от хора. Зад нас изгърмяха два изстрела, но не ни улучиха. Със силни викове всички несторианци скочиха върху конете си, за да ни преследват. Още от мига на залавянето ни приключението беше почти комично. То представляваше убедително доказателство за това, че тиранията е в състояние да направи безсилен един цял народ. Какво можехме да направим ние двамата срещу многобройните врагове, ако само имаха кураж!

Не обръщахме повече внимание на преследвачите си и препуснахме възможно най-бързо обратно по пътя, откъдето бяхме дошли. Стигнахме до възвишението, а несторианците изостанаха далеч зад нас.

— От тези вече няма защо да се страхуваме — каза Линдси.

— Но не и от другите.

— Защо?

— Възможно е да ни срещнат.

— Тогава ще ги избегнем,

— Това не винаги е възможно.

— Ами ще си пробием път. Уел!

— Сър Дейвид, може да е много трудно да го направим. Наистина разбирам, че нашите пазачи от охраната на мелика бяха само негодна, страхлива и лошо въоръжена тълпа, която той е отпратил, за да не му пречи. Осмелиха се да ни нападнат, защото бяхме само двама, а на всичко отгоре и беззащитни.

— Но повече няма да се оставя да ме пленят! Йес!

— И на мен не ми се иска, но човек не знае какво може да му се случи.

Бързо прекосихме високото плато, където преди това бяхме почивали. Спряхме в отсамния му край и аз извадих далекогледа, за да огледам намиращите се под нас долини и склонове. Не забелязах нищо обезпокоително и продължихме пътя си към долината. Най-сетне след продължителна езда стигнахме до мястото, където ни бяха пленили. Линдси искаше да завием надясно, понеже там се намираше Миа и в тази посока бяхме ловували, но аз спрях разколебан.

— Не е ли по-добре да се спуснем по левия склон, сър Дейвид? — попитах аз. — Там бяха нападнати нашите. Дори би било добре да огледаме мястото на битката.

— Ще срещнем всички в Миа или Гумри — отвърна той.

— Гумри е наляво. Елате!

— Отправяте се към нова опасност, сър! — предупреди Линдси. Завих наляво, без да му отговоря, а той ме последва с неохота. След малко видях корена, в който се беше спънал конят ми, а на около осемстотин крачки по-надолу намерихме убит кон, от който бяха свалили седлото и юздата. Оскъдната трева и ниските храсти бяха изпотъпкани. А от изпръсканите с кръв камъни се виждаше, че тук е имало битка. Следите от боя водеха към долината. Кюрдите се бяха впуснали в бягство, а несторианците ги бяха последвали. Това развълнува англичанина. Той забрави неотдавнашното си предупреждение и подкара коня си в тръс.

— Елате, сър! Трябва да видим какво се е случило! — извика ми той.

— Внимавайте! — предупредих аз на свой ред. — Долината е широка и открита. Ако врагът се върне, ще ни забележи. Тогава с нас е свършено.

— Не ме интересува. Трябва да помогнем на своите.

— Те вече нямат нужда от нас.

Но това не спря Линдси и бях принуден да го последвам през откритата местност, въпреки че предпочитах да се движа под прикритието на дърветата.

Най-долу долината правеше завой. Вътрешната му страна почти опираше до потока и ни пречеше да виждаме напред. Недалеч от това място намерихме разсъблечен труп. Беше кюрд, личеше по кичура коса на темето му. Завихме покрай потока. Конете ни не бяха направили и сто крачки, когато сред дърветата и храстите на склона нещо прошумоля и веднага бяхме заобиколени от цял куп въоръжени мъже. Двама от тях хванаха юздите на коня ми, а няколко други ме сграбчиха за краката и ръцете, за да ми попречат да си послужа с оръжието. Същото сполетя и англичанина, който се озова сред такава гъста тълпа от врагове, че конят му не можеше да помръдне. Извикаха му нещо, но той не го разбра и посочи към мен.

— Кои сте вие? — попита ме един от тях.

— Приятели сме на несторианците. Какво искате от нас?

— Не сме несторианци. Така ни наричат само нашите врагове и потисници. Халдейци сме, а вие сте кюрди!

— Ние не сме нито кюрди, нито турци или пък араби. Само носим облеклото на тази страна. Чужденци сме.

— Откъде сте?

— Аз съм алеман, а спътникът ми е инглиз.

— Не познавам алеманите, но инглизите са лоши хора. Ще ви заведа при мелика, който ще реши какво да ви правим.

— Къде е той?

— По-надолу. Ние сме челният отряд и ви видяхме да идвате.

— Ще ви последваме. Пуснете ме.

— Слез от коня!

— Разреши ми да остана на седлото. Паднах лошо и ми е трудно да вървя.

— Добре, може да яздите, но ние ще водим конете ви. Ако се опитате да бягате или да си послужите с оръжие, ще бъдете застреляни!

Заканата прозвуча решително и войнствено. Мъжете ми правеха доста по-различно впечатление от онези, които преди това ни бяха пленили. Поведоха ни надолу към долината. Кучето ми тичаше редом с нас, без да сваля очи от мен. То не беше нападнало нито един от враговете, защото се бях държал спокойно.

Отдясно в потока се вливаше малко ручейче. То идваше от една странична долина, която при преминаването си в голямата долина образуваше доста широка вдлъбнатина в скалите. Тук на групи близо една до друга се бяха разположили най-малко шестстотин воини, а конете им пасяха наоколо. Появата ни предизвика оживление, но никой не подвикна към нас.

Поведоха ни към една от най-големите групи. В средата седеше мъж с яко телосложение, който извика на нашите придружители:

— Водите ли ги? Браво! Връщайте се на поста си!

Значи вече му бяха съобщили за нашето идване още докато, без да подозираме, попаднахме в засадата на неговите хора. Меликът приличаше малко на брат си. Бързо отместих погледа си от него към една друга група. Там седяха беят на Гумри, Амад ал Гандур и Халеф, както и много кюрди, всички разоръжени и обкръжени от охрана. Никой от тях не беше вързан. При появата ни те запазиха присъствие на духа.

Меликът ни даде знак да слезнем от конете.

— Приближете се! — заповяда той.

Влязох в кръга и седнах до него. Англичанинът направи същото. Вождът изненадано ни погледна, но не каза нищо за дръзкото ни държание.

— Оказахте ли съпротива? — попита той.

— Не! — отвърнах кратко.

— Но вие сте въоръжени.

— Защо да убиваме халдейците, щом сме техни приятели? И те са християни като нас.

Той се замисли, а след това попита:

— Вие християни ли сте? От кой град?

— Не познаваш градовете, от които идваме. Те са далеч оттук, в Европа, където все още не е стъпвал никой кюрд.

— Франки ли сте? Може би от Инглистан?

— Моят спътник е от Инглистан. Аз обаче съм алеман.

— Още не съм срещал алемани. В една държава ли живеете с инглизите?

— Не. Между страните ни има море.

— Щом сте франки, защо идвате в нашата страна?

— Искаме да видим дали може да търгуваме с вас.

— Какви стоки сте донесли?

— Още нищо не сме донесли. Първо трябва да разберем какво ви трябва, за да кажем на нашите търговци.

— Защо носите толкова много оръжия, щом сте дошли при нас само заради търговията?

— Оръжието е силата на свободния човек. Ако някой тръгне на път невъоръжен, го смятат за роб.

— Тогава кажете на търговците си да ни изпратят оръжие, защото тук има много хора, които искат да бъдат свободни. Вие сигурно сте силни мъже, щом се осмелявате да ходите из непознати страни. Намирате ли се под нечия закрила?

— Да. Аз нося буюрулду от султана.

— Покажи го.

Подадох му паспорта и видях, че той може да чете. Значи меликът беше образован човек. Той ми върна документа.

— Имаш закрила, която тук не може да ти помогне. Но виждам, че не сте обикновени воини, а това е добре за вас. Защо говориш само ти, а твоят спътник не казва нищо?

— Той разбира само езика на своята родина.

— Какво правите тук в тези далечни земи?

— Видяхме следите от боя и тръгнахме по тях.

— Къде спахте през последната нощ?

— В Гумру — обясних аз без колебание.

Той вдигна глава и ме изгледа изненадано и проницателно.

— И се осмеляваш да ми кажеш това?

— Да, защото такава е истината.

— Значи си приятел на бея. Защо тогава не се сражава на негова страна?

— Бях изостанал назад и вече не можех да му помогна, защото твоите хора застанаха между него и мен.

— Те са ви нападнали?

— Да.

— Вие съпротивлявахте ли се?

— Почти не. В момента, в който те дойдоха, бяхме паднали от конете. Аз лежах в безсъзнание, а моят спътник беше изгубил оръжията си. При залавянето ни беше убит един кон, а двама мъже — ранени.

— Какво се случи после?

— Оставиха ни по долни дрехи, завързаха ни върху конете и ни заведоха при твоя брат.

— И сега сте тук! Как стана това?

Разказах му подробно всичко от първия момент на нашето пленничество до настоящата минута. Очите му все повече се разширяваха, а накрая той учудено възкликна:

— Катера Аиса! (В името на Исус!) И ми казваш всичко това? Ти или си голям герой, или лекомислен човек, а може би търсиш смъртта!

— Нито едното, нито другото. Казвам ти всичко това, защото един мъж не бива да лъже и защото лицето ти ми харесва. Ти не си разбойник и тиранин, пред когото трябва да треперя, а почтен княз, който обича истината и се вслушва в нея.

— Прав си и имаш късмет, че постъпи така. Ако беше излъгал, с теб щеше да е свършено.

— Откъде можеше да разбереш, че не казвам истината? — попитах аз.

— Познавам те. Не си ли човекът, който се е бил с хадедихните срещу техните врагове?

— Аз съм.

— Не си ли онзи, който се сражава с джесидите срещу мютесарифа на Мосул?

— Казваш истината.

— Не си ли човекът, освободил Амад ал Гандур от тъмницата в Амадие?

— Да.

— И който принуди мютеселима да освободи двамата кюрди от Гумри?

— Така е.

Удивлението ми растеше. Откъде знаеше всичко това несторианският предводител?

— Откъде научи тези неща, мелик? — попитах го аз.

— Не си ли излекувал в Амадие едно момиче, яло отровни плодове?

— Да. И това ли знаеш?

— Нейната прабаба се казва Марах Дуримех, нали?

— Познаваш ли я?

— Беше при мен и ми разказа какво е научила от твоя слуга, който е там сред пленените. Тя знаеше, че може би ще дойдеш по тези места, и ме помоли да стана твой приятел.

— А откъде си сигурен, че тъкмо аз съм този човек?

— Не си ли разказвал вчера в Гумри за вас? Там имаме приятел, който ни съобщи всичко. Така научихме за днешния лов и знаехме, че и ти ще участваш. Изчаквах в засада и забелязах, че ти изостана назад. Тогава изпратих отряд от моите хора да те пленят и доведат тук, за да не пострадаш в битката.

Това звучеше толкова странно, че не беше за вярване. Вече ми стана ясно поведението на мъжете, които ме бяха пленили, въпреки че бяха прекалили със събличането на дрехите.

— И какво смяташ да правиш сега? — попитах мелика.

— Ще те взема в Лисан. Искам да бъдеш мой гост.

— А приятелите ми?

— Слугата ти и Амад ал Гандур ще бъдат освободени.

— А беят?

— Той е мой пленник. Нашият съвет ще реши какво да правим с него.

— Ще убиете ли Кадир бей?

— Възможно е.

— Тогава не мога да дойда с теб. Аз съм гост на бея. Неговата съдба е и моя.

— Марах Дуримех ми каза, че си храбър воин. Но помисли, безразсъдната храброст често води до гибел. Твоят спътник не разбра думите ни. Говори с него и го питай как да постъпиш!

Обърнах се към англичанина.

— Сър Дейвид, оказаха ни прием, какъвто дори не бих могъл и да сънувам.

— Така ли? Лош ли е?

— Не, приятелски. Меликът ни познава. Възрастната жена, чиято правнучка излекувах в Амадие, му е разказала за нас. Кани ни да отидем в Лисан като негови гости.

— Уел! Много добре! Превъзходно!

— Но тогава ще се покажем като неблагодарници към бея на Гумри, защото той ще остане в плен и вероятно ще го убият.

— Хм! Неприятно! Той е добър човек.

— Разбира се! Може би ще е възможно да избягаме оттук с Кадир бей.

— Как?

— Пленниците не са вързани. Трябват им само коне. Ако изведнъж скочат и се метнат на жребците, които пасат наблизо, и веднага препуснат с тях, бих могъл да прикривам оттеглянето им, защото вярвам, че несторианците няма да стрелят по мен.

— Ехе! Хубав номер! Отлично!

— Но трябва да се направи бързо. Ще се присъедините ли?

— Йес! Ще бъде вълнуващо.

— Но ние няма да стреляме, сър Дейвид!

— Защо?

— За да не бъдем неблагодарници по отношение на мелика.

— Но тогава те ще ни пленят.

— Мисля, че няма. Конят ми е добър, вашият също, а ако останалите кранти са лоши, ездачите да се спасяват с бягство в гъсталака. И така, готов ли сте?

— О, йес!

— Внимавайте.

Отново се обърнах към мелика.

— Какво решихте? — попита той.

— Ще останем верни на Кадир бей.

— Значи отхвърляте моето приятелство?

— Не. Но ще ни разрешиш да изпълним дълга си. Тръгваме, ала ти казвам открито, че ще направим всичко възможно, за да го освободим.

Той се засмя и каза:

— Ако отидете и извикате всички негови воини, те все пак ще пристигнат твърде късно, защото ние вече ще сме тръгнали. Но вие въобще няма да потеглите, понеже, ако искате да му помогнете, ще трябва да ви задържа.

Аз станах, а Линдси вече беше застанал до коня си.

— Да ни задържиш ли? — попитах аз, но само за да спечеля време. С бегло кимване бях дал знак на Халеф, посочвайки към пасящите наблизо животни и към изхода на долината.

— Мисля, че няма да бъда твой пленник.

— Принуждаваш ме, а и всичките ти усилия да се измъкнеш ще бъдат напразни.

Видях, че Халеф ме е разбрал. Той говореше шепнешком с другите, които му махнаха с ръка в отговор. Изпълнен с очакване, дребосъкът гледаше към мен.

— Мелик, искам да ти кажа нещо — започнах аз, като се приближих към него и сложих ръка на рамото му, защото забелязах, че решителният миг е настъпил. — Погледни долината, там горе!

Той се обърна така, че застана с гръб към пленниците и попита:

— Какво?

— Докато гледаш в тази посока — отвърнах аз, — зад гърба ти ще стане това, което смяташ за невъзможно.

— Какво имаш предвид? — попита той учуден.

Не му отговорих веднага.

В този момент пленниците скочиха и се втурнаха към конете. Възседнаха ги още преди да се чуе първият предупредителен вик. Англичанинът също вече беше на коня си и ги последва, като събори няколко мъже, които се бяха надигнали, за да преследват бегълците.

— Твоите пленници бягат — казах аз спокойно. За да отклоня в решителния миг вниманието както на мелика, така и на седящите наоколо хора, бях използвал елементарна хитрост. Но тя успя. Човекът се обърна.

— След тях — викна меликът и се спусна към коня си. Несторианецът имаше кюрдски сиво-жълт жребец с прекрасно телосложение. С това животно бегълците бързо можеха да бъдат настигнати. Трябваше да го предотвратя. Спуснах се след него и извадих камата си. Той тъкмо посягаше към юздите, когато прободох десния заден крак на коня и му нанесох силен удар. Цвилейки, животното подскочи и побягна.

— Предател! — извика меликът и се нахвърли върху мен. Блъснах го назад и с няколко скока се озовах до моя жребец. Метнах се на седлото и препуснах в галоп.

Бегълците знаеха, че в близост до долината има преден отряд, и затова се спуснаха надясно. Изпреварих първите преследвачи и след като те останаха на известно разстояние след мен, спрях и вдигнах пушката си.

— Стойте! Ще стрелям!

Не ме послушаха. Натиснах два пъти спусъка и застрелях първите два коня. Останалите ездачи се стъписаха и спряха. Но зад тях напираха други, затова стрелях още три пъти. Така бегълците успяха да се измъкнат от погледа ни. В този момент се появи меликът. Той яздеше жребеца, който отново беше уловил. Огледа обстановката и извади пистолета си.

— Застреляйте го! — извика той ядосано и тръгна към мен. Обърнах коня си и побягнах. Вече всичко зависеше само от бързината на жребеца. Сложих ръката си между ушите му.

— Рих…

Конят се изпъна и полетя като изстрелян от лък. Дългата му грива се вееше около коляното ми като знаме. След минута меликът вече не можеше да ме достигне с никакво оръжие. Стигнах до първия завой на долината, когато моите хора тъкмо изчезваха зад следващия. В този момент ми хрумна нещо. Наместих се на седлото така, че да бъда възможно най-лек, и жребецът се понесе така, че дори и хрътката изостана далеч зад нас. След три минути настигнах пленниците, които пришпорваха конете си до краен предел.

— Яздете по-бързо! — извиках аз. — Препускайте още известно време. Ще заблудя мелика.

— Как? — попита беят.

— Нямам време да ви обяснявам. Довечера ще се срещнем в Гумри.

Дръпнах юздите на коня си, а останалите продължиха в галоп. Скоро изчезнаха зад друг завой. Аз се върнах към предишното отклонение на пътя и видях преследвачите начело с мелика далеч нагоре по долината. Прецених кога ще могат да стигнат до мястото, където бях в момента, и бавно се върнах назад. Подкарах Рих в тръс, а после отново в галоп. Доян ме настигна, а скоро се появиха и преследвачите. Сигурно си мислеха, че още не съм настигнал бегълците и съм се отправил по пътя, по който са поели и те.

Отново в една от страничните долчинки се натъкнах на малка рекичка. Завих по нея. Теренът беше много каменист, а растителността — оскъдна. Тук трябваше да яздя по-бавно и скоро забелязах, че меликът ме следваше. Сигурно и хората му идваха след него. Спътниците ми бяха спасени.

Но ето че не след дълго установих нещо неприятно. Сивожълтият кон на мелика беше по-добър катерач от моя Рих. Пришпорвах жребеца си и въпреки това разстоянието между мен и преследвача постоянно намаляваше. Най-трудна беше горната част на дефилето, където трябваше да се мине през стръмен сипей. Почвата се ронеше под копитата на коня. Галех окуражително животното. Рих пръхтеше и напрягаше всички сили — най-сетне се озовах горе. Зад мен изтрещя изстрелът на мелика. За щастие не ме улучи.

В този момент най-важното беше да огледам местността. Наоколо не виждах нищо друго освен голи хълмове, между които, изглежда, нямаше никаква пътека. Най-проходим беше склонът от дясната ми страна. Насочих се към него. Билото, по което яздех известно време, беше гладко. Отново успях да спечеля малко преднина.,

После се спуснах надолу по хълма, където в скалите открих естествена пътека, приличаща на път. Напредвах бързо по нея.

Отгоре се чу силен вик. Беше меликът. Дали крещеше от яд, като видя, че съм му избягал? Повече приличаше обаче на предупреждение. Продължих да яздя напред, но забелязах, че меликът предпазливо ме следва. Теренът ставаше все по-труден. От дясната ми страна се издигаше стръмна скала, а отляво тя се спускаше в бездната почти отвесно надолу. Пътеката се извиваше и ставаше все по-тясна. Рих не се страхуваше и продължи бавно и внимателно да върви напред, въпреки че тя на места бе широка само около метър. Видях пред себе си завой и се надявах, че и след него пътеката ще е проходима. Но там конят спря, без да го карам. И двамата — жребец и ездач — стояхме пред зейнала пропаст.

Намирах се в смъртна опасност. Не можех да продължа напред, нито пък да се върна. Зад себе си видях мелика, облегнат на ръба на скалата. Сигурно познаваше тази местност, защото беше слязъл от коня и ме следваше пеша. Отзад съзрях и много от хората му.

Имах все пак шанс да се спася — можех да се прикрия зад коня и да се върна. Но тогава с Рих беше свършено. Затова реших да рискувам. Зашепнах му нежно и го поведох заднишком. Той се подчини и запристъпва внимателно, пръхтящ и разтреперан. Ако получеше макар и съвсем лек световъртеж, бяхме загубени. Но успокоителният ми и окуражаващ глас, изглежда, удвояваше предпазливостта му. Придвижвахме се крачка след крачка и постепенно стигнахме до място, където пътеката ставаше почти двойно по-широка.

Спрях коня да си почине. Меликът вдигна оръжието си.

— Стой! Ще стрелям! — извика ми той.

Трябваше ли да го оставя да стреля? Ако Рих се изплаши, можеше да скочи заедно с мен в пропастта. Затова реших аз самият да стрелям. Конят щеше да усети намерението ми и нямаше да се подплаши.

Разстоянието между мелика и мен беше достатъчно голямо, така че куршумите му не бяха опасни. Но ако все пак ни достигнеха, можеха само да одраскат коня и го подплашат. Извъртях се върху седлото, вдигнах пушката и извиках:

— Върви си, иначе ще стрелям!

Той се изсмя и отвърна:

— Сигурно се шегуваш. Никой не може да улучи от такова разстояние.

— Ще направя дупка в тюрбана ти!

Размахах пушката във въздуха и силно щракнах спусъка, за да подготвя жребеца си. После се прицелих, стрелях и веднага отново се обърнах. Тази предпазливост беше излишна, защото Рих остана спокоен. Но зад мен се чу вик и когато пак погледнах назад, меликът беше изчезнал. Опасявах се да не съм го улучил, но скоро забелязах, че само се е отдалечил на безопасно разстояние.

Отново заредих изпразнената цев и накарах коня си да продължи да върви заднишком. През цялото време кучето се държеше съвсем спокойно. То стоеше на подходящо разстояние от коня. Сякаш Доян знаеше, че не бива да смущава Рих дори и с най-незначителното движение или звук.

Мина доста време, докато отново стигнем до подходящо за почивка място. Беше дълго над пет метра и повече от метър широко. Дали да рискувам? Сигурно щеше да е по-добре да заложа всичко на един-единствен миг, отколкото да се измъчваме още часове наред. Дръпнах жребеца плътно до скалата, за да може да види мястото зад себе си. После — милостиви Боже, помогни! — смушках коня, вдигнах го на задните му крака и го обърнах.

За миг предните му копита се надвесиха над пропастта, но след това стъпиха здраво на земята. Опасното обръщане завърши успешно, но Рих трепереше с цялото си тяло и мина известно време, докато го накарам отново да тръгне напред.

Бяхме спасени — слава Богу! Бързо преминахме по опасната пътека. Но после все пак се видях принуден да спра. Недалеч от мен стоеше меликът с около двайсет воини. Всички бяха с готови за стрелба пушки.

— Спри! — заповяда ми той. — Ако посегнеш към оръжието си, ще стрелям!

Всяка съпротива беше безсмислена.

— Какво искаш? — запитах аз.

— Слез от коня! — гласеше отговорът.

Подчиних се.

— Остави оръжията си! — продължи той.

— Няма да го направя!

— Тогава ще те застреляме!

— Стреляйте!

Но те не го сториха, а тихо заговориха помежду си. После меликът каза:

— Ефенди, ти пощади живота ми, затова не бих искал да те убия. Ще ни последваш ли доброволно?

— Къде?

— В Лисан.

— Да, но само ако ми оставиш всичко, което притежавам.

— Можеш да го задържиш.

— Заклеваш ли се?

— Да!

Приближих се към халдейците, но държах револвера си в ръка, за да съм в състояние да реагирам на всяко коварство. Но меликът ме поздрави с „добре дошъл“ и каза:

— Ефенди, не беше ли ужасно?

— Да, наистина.

— И ти не се ли уплаши?

— Тогава с мен щеше да е свършено. Господ ме закриляше.

— Аз съм ти приятел.

— А аз твой.

— Въпреки това ще бъдеш мой пленник, защото се държа като враг.

— Да, но само за да не изменя на верността си към друг. А на този друг аз вече бях задължен. Сега ми кажи, какво ще правиш с мен в Лисан? Ще ме затвориш ли?

— Да. Но ако ми обещаеш, че няма да бягаш, можеш да живееш при мен като мой гост.

— Все още нищо не мога да ти обещая. Позволи ми да размисля.

— Имаш време.

— Къде са другите ти воини?

Той самоуверено се усмихна и каза:

— Ходих, планът ти беше хитър, но аз го разгадах. Мислиш ли, че щях да повярвам, че беят на Гумри ще избяга в планините, които познава така добре, както и аз? Той знае, че не може да мине оттук.

— Какво общо има това с мен?

— Искаше да ме заблудиш. Последвах те, защото беят ми е вързан в кърпа, но исках да хвана и теб. Тези няколко души ме придружиха, а останалите се разделиха на групи и скоро ще хванат бегълците.

— Моите спътници ще се защитават! — възразих аз.

— Те нямат оръжие.

— Ще избягат пеша през гората.

— Кадир бей е прекалено горд, за да изостави коня си и да избяга! Ти напразно се изложи на опасност и уби или нарани нашите животни. Ела!

Върнахме се по пътя, по който бяхме дошли. Там, където бях свърнал в страничната долина, стояха няколко конници.

— Как мина? — попита меликът.

— Не можахме да хванем всички.

— Кого заловихте?

— Бея, хадедихна, слугата на този ефенди и още двама кюрди.

— Това е достатъчно. Съпротивляваха ли се?

— Не. Но не би им помогнало, защото бяха обградени. Няколко от кюрдите успяха да изчезнат в храстите. Имаме Кадир бей, това ни стига.

Отидохме до мястото, където за първи път бях видял пленниците. Учудвах се, че не са хванали англичанина. Как се беше измъкнал и накъде беше поел? Не знаеше и кюрдски. Какво ли щеше да стане с него?

 

Когато стигнахме до бивака, пленниците вече седяха на предишните си места, но сега бяха вързани.

— При тях ли ще отидеш, или ще останеш при мен? — попита ме меликът.

— Първо при тях.

— Тогава ще трябва да оставиш оръжията си.

— Моля те да разрешиш на пленниците и на мен да седнем при теб. Обещавам ти, че няма да използвам оръжията си и няма да бягам, докато пристигнем в Лисан.

— Но ти ще помогнеш на другите да избягат!

— Няма. Гарантирам и за тях, но поставям условието да запазят вещите си и да не бъдат вързани.

— Така да бъде!

Седнахме един до друг, признавам, повечето от нас с чувство на срам, защото се бяхме оставили отново да ни пленят. Но в този миг се чу вик на изненада. Появи се конник, когото наистина не бяхме очаквали — Линдси.

Той се огледа, видя ни и се приближи към нас.

— Ах, сър! Пак тук? — попита той.

— Да. Добър ден, сър Дейвид.

— Нали избягахте в планината. Как се озовахте отново тук?

— Във всеки случай не доброволно като вас.

— Доброволно? Наложи ми се!

— Защо?

— Хм! Ужасно положение! На кюрдски знам само крадец и разбойник. Как да яздя съвсем сам из тази страна? Видях, че другите пак ги плениха, и бавно се върнах обратно.

— Къде се скрихте, когато залавяха останалите?.

— Бях се отдалечил малко по-напред, защото конят ми е по-бърз. Но вие къде изчезнахте?

— Сър Дейвид, днес преживях един от най-страшните часове в живота си. Повярвайте ми. Слезте от коня! Ще ви разкажа!

Той пусна коня си и седна при него. Описах му ездата по опасната пътека сред скалите.

— Сър — каза той, щом свърших. — Днешният ден е много лош. Уел! Повече няма да ходя на лов за мечки. Йес!

Имах да разказвам много неща на бея, а също и на Халеф и Амад ал Гандур. Кадир бей се надяваше, че Мохамед Емин, който се беше изгубил от погледа ни, е тръгнал за Гумри, за да доведе помощ, и вече се радваше, че несторианците сигурно ще бъдат нападнати тук в бивака. Но очакванията му не се сбъднаха.

Скоро след като получихме от нашите победители малка закуска, тръгнахме. Обградиха ни и колоната пое по пътя, по който вече два пъти бях минавал с англичанина. Убитите кюрди бяха погребани и това малко ни позабави, но после продължихме напред толкова бързо, че още преди падането на нощта стигнахме до селцето, в което живееше братът на мелика.

Там не бяхме приети особено любезно. След краткото и безуспешно преследване несторианците, от които бяхме избягали, се бяха върнали. Мнимият свещеник стоеше на прага, за да поздрави мелика.

— Успя ли да заловиш пак големия герой, който е толкова храбър, че предпочете да избяга? — подигра се той. — Върна се обратно като рак, който яде само нечисто месо. Вържи ръцете и краката му, за да не избяга!

Не можех да позволя подобно отношение. Ако приемех спокойно тази обида, с уважението, от което така се нуждаехме, щеше да е свършено. Затова дадох юздите на коня си на Халеф и пристъпих съвсем близо до човека, изрекъл тези думи.

— Млъкни! Как може един лъжец и предател да се осмелява да обижда честни хора!

— Какво си позволяваш? Ако още веднъж повториш това, ще те поваля на земята!

Отговорих му хладнокръвно:

— Само се опитай да го направиш! Нарекох те лъжец и предател и наистина си такъв. Каза ни, че сме твои гости, за да ни успокоиш, а после ни затвори, за да откраднеш коня ми. Ти си не само лъжец и предател, а и крадец, който мами гостите си.

Халдеецът вдигна юмрук, но още преди да замахне, се озова на земята, без да съм го докосвал. Кучето ми беше следило всичките му движения и го събори. Доян стъпи върху него и се озъби толкова близо до гърлото на мъжа, че той не смееше нито да гъкне, нито да мръдне.

— Викни на кучето да се върне, иначе ще го промуша! — заповяда ми меликът.

— Опитай се! — отвърнах аз. — Още преди да извадиш ножа си, брат ти ще е разкъсан, а ти ще лежиш на неговото място на земята. Това куче е най-чиста порода таси. Виждаш ли, че то вече не те изпуска от очи?

— Заповядвам ти да го махнеш оттам!

— Заповядваш ми? Пфу! Казах ти, че ще те следвам до Лисан, без да използвам оръжията си. Но не съм ти позволявал да се смяташ за наш господар и да ни заповядваш. Брат ти беше вече веднъж повален от това храбро куче и аз го освободих. Но сега няма да го направя, преди да се убедя, че после ще се държи миролюбиво.

— Брат ми ще те послуша.

— Даваш ли дума?

— Да.

— Добре. Мисли му, ако не я удържиш!

Накарах Доян да пусне халдееца. Мъжът се изправи, за да се измъкне по възможно най-бързия начин. Но преди да се спре зад вратата, заплашително вдигна юмрук. В негово лице си бях спечелил зъл враг.

Неприятната случка беше оставила лошо впечатление и у мелика. Лицето му имаше по-строго изражение, а погледът му беше по-мрачен отпреди.

— Влезте! — заповяда той, сочейки към вратата.

— Разреши ни да останем навън! — възразих аз.

— В къщата ще бъдете на по-сигурно място, а и ще спите по-добре! — отвърна той решително.

— Що се отнася до нашата сигурност, повярвай ми, тук се чувстваме по-сигурни, отколкото под този покрив, под който веднъж вече бях предаден.

— Повече няма да се повтори. Ела!

Меликът ме хвана за ръката, но аз я издърпах и отстъпих встрани.

— Оставаме тук! — казах твърдо. — Не сме свикнали да се делим от конете си. Тук расте достатъчно трева, за да могат да пасат, а на нас да послужи за постеля.

— Както искаш — отвърна той. — Но те предупреждавам, че ще заповядам да ви охраняват зорко.

— Направи го!

— Ако някой от вас се опита да избяга, ще наредя да го застрелят.

— Добре!

— Виждаш, че те оставям да действаш по своя воля. Но един от вас ще трябва да ме последва в къщата: Кадир бей.

— Защо точно той?

— Всъщност вие не сте мои пленници, но той е.

— Въпреки това Кадир бей ще остане при мен, защото ти давам думата си, че няма да избяга. А думата ми е по-сигурна от зидовете, между които искаш да го затвориш.

— Гарантираш ли за него?

— С живота си!

— Добре, да бъде както искаш. Но ти казвам, че ще те убия, ако той изчезне! Ще изпратя рогозки за постеля, дърва за огън, ядене и пиене за теб и другите. Потърси си подходящо място!

Недалеч от къщата имаше мека трева, където се разположихме. Конете вързахме по индиански — така че спокойно да пасат, но да не могат да се отдалечават. Запалихме огън, около който разположихме рогозките в кръг. Скоро ни донесоха и току-що заклана овца и ни дадоха указания как сами да я опечем. Закрепихме я на дебел клон, който използвахме като шиш за печене.

За бягство не можеше да се мисли, защото несторианците се бяха разположили около нас край много огньове. Те печаха овни и агнета също като нас и бяха изпълнени с радост от извоюваната победа.

— Как се чувствате, сър? — попита ме англичанинът, който седеше от лявата ми страна.

— Като гладен човек, сър Дейвид.

— Уел! Имате право!

Той се обърна към Халеф, който в този момент сваляше печеното от огъня, за да го накъса на парчета. Линдси беше прекалено гладен, за да може да изчака. Той извади ножа си, заби го в един огромен къс месо и отвори устата си колкото можеше, за да отправи залъка по предназначение.

В този момент погледнах към къщата. Поради многото огньове тя беше доста добре осветена, така че успях да различа една човешка глава, която се подаваше над ръба на покрива. Човекът се премести напред, зърнах и дългото дуло на пушка, която се насочваше към огъня. В миг грабнах моята пушка и се прицелих. От покрива проблесна изстрел и почти едновременно с него прозвуча и моят. Горе се чу вик, а долу прозвуча още един. Последният идваше от Линдси, на когото куршумът на коварния стрелец беше избил от ръката ножа заедно с хапката пред устата му.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Кой беше този негодник?

Всичко беше станало толкова бързо, че никой не бе видял проблесналия от покрива изстрел. Приближи се един от седящите наблизо несторианци, който беше заместник на предводителя.

— Защо стреляш, ходих? — попита той.

— Защото трябва да се защитавам.

— Кой те нападна? Не виждам никакъв враг.

— Но аз видях. Беше горе на покрива и стреля по нас.

— Грешиш, ходих!

— Не греша. Беше братът на мелика и понеже нямах време да го предупредя, го наказах.

— Застреля ли го? — попита мъжът изплашен.

— Не. Прицелих се в десния му лакът и съм сигурен, че точно там съм го улучил.

— Господарю, това е лошо и за теб. Веднага ще проверя. Всички несторианци бяха станали от местата си и грабнали оръжията. Същото направихме и ние. Само Линдси още седеше на земята. Устата му се отваряше и затваряше, образувайки различни геометрични фигури, а от смайване носът му беше провиснал отпуснато и безнадеждно.

— Съвземете се, сър Дейвид! — подканих го аз.

Той дълбоко въздъхна, взе пушката си и бавно стана.

— Едва не получих удар — призна той откровено.

— Заради един изстрел? Пфу!

— О, не заради него.

— А от какво тогава?

— От удара, който получих. Ножът ми изхвърча, а това парче овче месо ме удари в лицето с такава сила, сякаш някой ми зашлеви плесница. Ето, вижте бузата Ми, а месото е в тревата!

— Сихди, ще се стигне ли до бой? — попита Халеф и разхлаби пистолетите в пояса си.

— Не вярвам.

— Дори и да стане, ние не се страхуваме!

Дребничкият, храбър Халеф хвърли презрителен поглед към халдейците, които още не предприемаха враждебни действия. Те очакваха да чуят какво нареждане ще им донесе заместникът на предводителя им.

Той скоро се върна, придружаван от мелика. Несторианецът се приближи към огъня ни със заплашителна физиономия.

— Кой стреля? — осведоми се той. Аз се обадих:

— Стрелях, понеже искаха да ме убият.

— Не е вярно! Кучето ти трябваше да бъде застреляно.

— Кой заповяда това? Да не би ти самият?

— Не. Не знаех нищо. Но, ходих, сега с всички вас е свършено. Заради едно куче ти си стрелял по брат ми!

— Имам право да застрелям всеки, който иска да убие кучето ми. А от правото си ще се възползвам и занапред. Запомни го! Но как ще докаже брат ти, че е искал да застреля не мен, а кучето ми?

— Така казва.

— Тогава е много лош стрелец, защото вместо кучето едва не улучи този бей от Инглистан.

— Моят брат наистина се е целил само по кучето. Няма човек, чийто куршум да улучва съвсем точно на тъмно.

— Това не е извинение за подобна коварна постъпка. Куршумът мина на четири крачки от животното. Само педя по-високо, и този бей щеше да е мъртъв. Впрочем има хора, които и през нощта стрелят много точно. Ще ти го докажа. Целих се в десния лакът на брат ти и сигурно съм разбил ставата му, въпреки че имах малко време за прицелване.

Меликът сърдито потвърди думите ми.

— Осакатил си му ръката и ще заплатиш това с живота си.

— Чуй, мелик, радвай се, че не се целих в главата му, която можех да улуча много по-лесно от ръката. Не съм жаден за човешка кръв, защото съм християнин. Но който се осмели да нападне мен и хората ми, ще опознае нас и оръжията ни.

— Не се страхуваме от тях, защото сме по-силни.

— Само докато ни обвързва моята дума, иначе се съмнявам.

— Веднага ще ни предадете оръжията си, за да не правите с тях повече поразии.

— И какво ще стане после?

— Другите ще изправя пред съда. Теб обаче ще предам на моя брат. Ти проля кръвта му. Значи твоята кръв принадлежи само на него.

— Халданите християни ли сте или езичници?

— Това не те засяга! Дай си оръжието!

Всичките му хора се бяха наредили в широк кръг около нас и се чуваше всяка дума, разменена помежду им. Изричайки последната си заповед, той посегна към пушката ми.

Казах на Дейвид Линдси няколко думи на английски, а на другите на арабски. После се обърнах към мелика:

— Значи отсега нататък ти гледаш на нас като на пленници?

Щом той потвърди, отвърнах:

— Непредпазлив си. Наистина ли мислиш, че се страхуваме от

[#1 Така наричали себе си несторианците в Кюрдистан. — Бел. нем. изд.]

вас? Който вдигне ръка срещу някой ефенди от Европа, сам се излага на опасност. Знай, че не съм аз твой пленник, а ти мой!

Казвайки това, хванах мелика с лявата си ръка за тила и така силно му стиснах врата, че ръцете му увиснаха безжизнено, а хората ми веднага образуваха с гръб към мен кръг, с насочени и готови за стрелба пушки. Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че несторианците само ни гледаха втренчено и безмълвно. Използвах тази кратка пауза и им извиках:

— Виждате ли, че меликът е в ръцете ми? Трябва още малко да го стисна и той ще се превърне в труп, а после половината от вас ще умрат от вълшебните ни куршуми. Но ако спокойно се върнете край огньовете си, ще му пощадя живота и ще се отнасям с него и с вас с добро. Внимавайте! Броя до три. Ако след това дори и един от вас остане на сегашното си място, с мелика е свършено! Йе, ду, сех… (Едно, две, три…)

Още не бях изрекъл последната дума, и всички халдейци вече седяха край огньовете на предишните си места. Ако бяха кюрди, тази опасна постъпка сигурно нямаше да се увенчае с успех. Пуснах мелика. Той падна на земята с отпуснати крайници и разкривено от спазми лице, но след известно време отново се съвзе. Беше излязъл от къщата без оръжие. Стоях пред него с насочен към сърцето му револвер.

— Да не си посмял да станеш! — заповядах му аз. — Ако го направиш без мое разрешение, ще получиш куршум.

— Ходих, ти ме излъга — простена меликът, опипвайки врата си с две ръце.

— За каква лъжа става дума? — възразих аз.

— Обеща ми да не използваш оръжията си!

— Вярно е! Но бях поставил условие, че няма да се държим враждебно един към друг.

— Обеща ми също да не се опитваш да бягаш!

— Кой ти е казал, че искаме да бягаме? Ако се държите с нас като с приятели, ще се чувстваме при вас много добре.

— Ти започна да се държиш враждебно!

— Мелик, наричаш ме лъжец, а ти самият току-що изрече лъжа. Вие нападнахте нас и кюрдите от Гумри. А когато седнахме тихо и мирно около огъня, брат ти стреля по нас. Е, кой е започнал да се държи враждебно, ние или вие?

— Изстрелът беше по кучето ти!

— Много са прозрачни намеренията ти, мелик. Кучето ми е трябвало да бъде убито, за да не може повече да ни пази. Ако някой го нападне или откъсне дори и къс от дрехите ни, ще се отнесем с него така, както се отнасят с бясно куче, което трябва да убиеш, за да се спасиш. Животът на брат ти беше в моите ръце. Раних го, за да не може да грабне пушката си и да стреля от засада. Твоят живот също беше в ръцете ми, но аз го пощадих. Какво решение ще вземеш по отношение на нас?

— Нищо по-различно от това, което вече ти казах. Или не знаеш какво е кръвно отмъщение?

— Убил ли съм брат ти?

— Пролята е неговата кръв!

— Той сам е виновен за това. И какво те засяга въобще неговото отмъщение?

— Аз съм негов брат и наследник!

— Все още е жив и може сам да отмъсти. Или е дете и ти трябва да действаш вместо него? Наричаш се християнин, а говориш за кръвно отмъщение! Не знаеш ли, че Христос е заповядал на всички хора и преди всичко на нас и вас, които се наричаме християни, следното: обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за тези, които ви обиждат и преследват. Тогава ще сте деца на вашия Баща на небето.

— Знам, че е казал тези думи.

— Защо тогава не им се подчиняваш? Защо говориш за кръвно отмъщение? Да разказвам ли, когато се върна в родината си, че халдейците са езичници?

— Няма да се върнеш!

— Ще си отида и ти изобщо няма да можеш да ме спреш. Виждаш ли това дърво, което хвърлям в огъня? Още преди то да изгори, ще бъдеш труп или ще ми обещаеш да се държиш с нас като с твои гости, чието неуважение би било най-голям позор за твоя дом и твоя род.

— И няма да ме убиеш?

— Ще тръгна веднага и ще те взема като заложник със себе си. Но ако някой ми попречи да си ида, ще те убия.

— Значи и ти не си истински християнин!

— Моята вяра не ми позволява да се оставя да ме убият като страхливец и ми разрешава да защитавам живота, който Бог ми е дал, за да бъда полезен на събратята си. Ако някой ми попречи да изпълня това, ще се боря срещу него, доколкото ми позволяват силите. А че те не са като на дете, сигурно вече си разбрал.

— Ходих, ти си опасен човек!

— Лъжеш се. Аз съм миролюбив човек, но опасен враг. Погледни към огъня! Дървото почти е изгоряло.

— Дай ми време да говоря с брат си!

— Нито миг!

— Той иска живота ти.

— Нека дойде и го вземе!

— Не мога да те освободя.

— Защо?

— Понеже каза, че не искаш да изоставиш бея.

— Ще удържа на думата си.

— Не мога да освободя Кадир бей. Той е враг на халданите, а беруарите сигурно ще дойдат да ни нападнат.

— Оставете ги да си вървят по пътя! За последен път ти напомням, че това дърво вече се превръща в пепел.

— Е, добре, господарю, трябва да ти се подчиня, защото си в състояние да изпълниш заплахата си. Ще бъдете мои гости!

— Също и беят ли?

— И той. Но ще трябва да ми обещаете да не напускате Лисан без мое разрешение!

— Обещавам.

— Ти и всички останали?

— Да. Но ще поставя някои условия.

— Какви?

— Да запазим всичко, което ни принадлежи.

— Разрешавам.

— И щом някой започне да се държи враждебно с нас, ще бъда освободен от обещанието си.

— Така да бъде!

— Доволен съм. Подай ми ръка и после можеш да се върнеш при ранения. Да го превържа ли?

— Не, господарю. Твоята поява само ще го раздразни и сигурно ще се наложи да му се дава и друга помощ. Гневен съм, че ме победи. Страхувам се от теб, но не те мразя. Изяжте овцата и после спете спокойно. Никой няма да ви причини зло.

Той се върна в къщата. Този човек вече не беше опасен за мен. А и по лицата на другите разбрах, че поведението ни им беше направило впечатление. Светът принадлежи на смелите, а и Кюрдистан е част от него.

Вече можехме спокойно здравата да си хапнем от печеното, а по време на яденето трябваше да преведа на моите спътници разговора ми с мелика. Линдси замислено поклати глава. Условията за мир не му харесваха.

— Не сте ли постъпили глупаво, сър? — каза той — Можехте да притиснете този негодник малко по-силно, а ние щяхме да се справим с останалите.

— Не бъдете неразумен, сър Дейвид! Прекалено много са!

— Щяхме да се справим, йес!

— Един или двама от нас може би щяха да си пробият път, но останалите щяха да са загубени.

— Пфу! Да не сте станали страхливец?

— Не смятам. Поне няма да се разстроя, ако парчето месо внезапно изчезне от устата ми.

— Благодаря ви за това напомняне! Значи ще останем в Лисан? Що за дупка е това? Град или село?

— Столица с осем пъти по сто хиляди жители, конски трамвай, театър, салон „Виктория“ и ледена пързалка.

— Дявол да го вземе! Не можете ли да кажете нещо по-смислено!

— Е, добре, градът е разположен живописно по бреговете на река Саб. Но тъй като няколко пъти е бил разрушаван от кюрдите, не може да се сравнява с Лондон или Копенхаген.

— Разрушаван ли? Много неща ли са унищожени?

— Сигурно.

— Чудесно! Ще копая. Ще намеря крилатия бик. Ще изпратя в Лондон. Йес!

— Нямам нищо против, сър Дейвид.

— Ще помогнете ли? А също и тези несторианци? Ще платя добре, много добре! Уел!

— Не си правете криво сметката.

— В какъв смисъл? Няма ли там крилати бикове?

— С положителност.

— Защо тогава ме влачите из тази проклета страна Кюрдистан без никаква полза?

— Наистина ли правя това? Не тръгнахте ли след мен от хадедихните напълно против волята ми?

— Йес! Имате право. Там беше много скучно. Търсех приключения.

— Ето, че ги преживявате, и то в изобилие. Затова се примирете и не ругайте, иначе ще ви оставя тук и ще загинете. Така че по-късно може да ви открият като крилат бик и да ви изпратят в Лондон.

— Пфу! Лош виц! Много лош! Стига ми толкова. Не искам да слушам повече.

Англичанинът се обърна и даде възможност на бея от Гумри да направи някои забележки. Досега Кадир бей беше мълчал, но дойде и ми каза откровено:

— Ходих, условията, с които се съгласи, не ми харесват.

— Защо?

— За мен са прекалено опасни.

— Не беше възможно да получа по-благоприятни. Ако те бях изоставил на съдбата ти, ние щяхме да се чувстваме по-добре, но ти щеше да си пленник.

— Знам, ефенди, и затова ти благодаря. Ти се държа като верен приятел. Но въпреки всичко нямаше да съм пленник.

— Няма да ти позволят да напуснеш Лисан. Това е всичко.

— Но е достатъчно. Къде ли е Мохамед Емин сега?

— Надявах се, че е отишъл в Гумри.

— Какво ще прави там?

— Шейхът ще доведе твоите воини, за да ни освободят.

— Исках да го чуя от теб. Значи ще има ожесточена битка, а ти смяташ, че меликът ще се отнася с нас като с гости?

— Да, вярвам.

— С вас да, но не и с мен!

— Тогава той няма да удържи на думата си и ще правим каквото искаме.

— Трябва да признаеш, че не ми прави чест да стоя в Лисан със скръстени ръце, докато моите хора проливат кръвта си за мен. Да беше убил мелика. Несторианците бяха толкова уплашени, че можехме да избягаме, без да получим от тях дори и един куршум.

— Въпрос на мнение — отвърнах аз натъртено. — Няма да спорим. Дадох дума на мелика и ще я спазвам, докато и той държи на своята.

Беят трябваше да се задоволи с този отговор. Привършихме вечерята си и легнахме да спим на рогозките, като преди това определихме реда на постовете. Напълно се доверявах на мелика поне за настоящия ден, но предпазливостта не беше излишна, така че един от нас винаги трябваше зорко да бди.

Нощта мина без произшествия, а на сутринта отново получихме едно агне, което беше приготвено по същия начин като предишната вечер. После дойде меликът, за да ни каже, че потегляме. Няколко групи халдейци бяха тръгнали още през нощта, затова ескортът ни не бе така многоброен, както предния ден.

Спуснахме се по склона на планината към долината на Саб, която в тази си част беше доста широка. Нямаше обработени ниви. В близост до някое самотно селце можеше да се види тук-там засят ечемик. Почвата по тези места е изключително плодородна, но вечната несигурност отнема желанието на жителите да произвеждат реколта за своите врагове.

Затова пък минахме покрай великолепни дъбови и орехови гори, които вирееха тук с такава сила и свежест, каквато обикновено липсва по други места.

Имахме авангард и ариергард, а основният отряд ни охраняваше. От дясната ми страна яздеше Кадир бей, а от лявата — меликът. Той говореше съвсем малко. Стоеше до нас само заради бея, който представляваше скъпоценна плячка, и затова не искаше да го изпусне от погледа си.

До Лисан имахме най-много още половин час път, когато срещу нас се зададе мъж, чиято осанка веднага правеше впечатление. Беше груб и едър, а и конят му бе едно от най-силните животни, което бях виждал из тези страни. Облечен беше с памучни панталони и жакет от същия плат. Вместо тюрбан или шапка на главата си носеше кърпа, а оръжието му бе една стара пушка и не произхождаше от Ориента. Зад него на почетно разстояние яздеха двама мъже, които, изглежда, бяха негови слуги. Той мина покрай авангарда и спря при мелика.

— Сабахл кер! (Добро утро!) — поздрави гръмогласно.

— Сабахл кер! — отвърна му меликът.

— Твоите пратеници — продължи новодошлият — ми казаха, че сте извоювали голяма победа.

— Катера Ходех (Слава Богу), така е!

— Къде са пленниците?

Меликът посочи към нас, а човекът ни измери с мрачен поглед. После попита:

— Кой е беят на Гумри?

— Този.

— Така! — каза провлечено великанът. — Значи този мъж е синът на душегубеца на нашите хора, който се наричаше Абд ас Сумит бей? Голям късмет, че си заловил тъкмо него! Ще трябва да изкупи греховете на баща си.

Кадир бей слушаше тези думи, без да ги удостои с отговор. Но аз не исках този великан да добива погрешна представа за нас. Затова се обърнах към предводителя с въпроса:

— Мелик, кой е този твой познат?

— Това е раисът на Мурд.

— И как се казва?

— Неджир бей.

На диалекта на курманджи думата „неджир“ означава храбър ловец и тъй като великанът беше прикачил към името си и необичайната за един халдеец титла бей, лесно можеше да се отгатне, че сигурно имаше голямо влияние. Затова му рекох:

— Неджир бей, меликът не каза цялата истина. Ние сме…

— Куче! — прекъсна ме той заплашително. — Кой говори с теб? Мълчи, докато не те заговорят!

Усмихнах му се любезно, но демонстративно извадих ножа си от пояса.

— Кой ти дава право да наричаш гостите на мелика кучета? — попитах го аз.

— Гости ли? — каза той презрително. — Не ви ли нарече меликът току-що свои пленници?

— Тъкмо затова исках да ти обясня, че той не ти каза цялата истина. Питай го дали сме негови гости или пленници!

[#1 Владетел, главатар. — Бел. нем. изд.]

— Можете да бъдете каквито си искате! Но той все пак ви е пленил. И прибери ножа си в пояса да не те сваля от коня!

— Неджир бей — отвърнах аз. — Ти си духовит човек. Но аз говоря сериозно. Занапред бъди по-учтив с нас, иначе ще видим кой кого ще смъкне от коня!

— Куче с куче! Ето ти!

При тези думи беят вдигна юмрук и се опита да доближи коня си до моя. Но меликът здраво го хвана за ръката и извика:

— Спри или с теб е свършено!

— С мен ли? — извика великанът смаян. — Защо?

— Този чужд воин не е кюрд, а един ефенди от Европа. Силен е като мечка, и носи със себе си оръжия, на които никой не може да се противопостави. Той е мой гост. Бъди занапред любезен с него и хората му!

Раисът поклати глава.

— Не се страхувам нито от кюрди, нито от европейци. Понеже е твой гост, ще му простя. Но към мен трябва да се отнася с уважение, иначе ще разбере кой е по-силният — той или аз. Продължавам по пътя. Отбих се само за да те поздравя с добре дошъл.

Този човек сигурно беше много по-силен от мен физически, но това беше природна, необучена сила и не можеше да ме сплаши. Затова не отвърнах и дума на неговото „извинение“, а и не изпитах някакъв особен респект пред него. Но имах предчувствие, че все някога пак ще се срещнем.

Продължихме прекъснатата езда и скоро стигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали.

Мизерните къщи и колиби на Лисан бяха разположени от двете страни на Саб. Реката тук е много пълноводна. В коритото й са разпръснати множество скални отломъци, които затрудняват придвижването със салове и плуването. Мостът, минаващ над нея, е направен от оплетени сурови пръчки и е закрепен за няколко кола само с големи, тежки камъни. При всяка крачка плетеният мост поддаваше и Рих мина по него доста страхливо. Но все пак всички стигнахме до левия бряг здрави и читави.

Още щом стъпихме на другата страна, отрядът ни беше посрещнат от жени и деца с ликуващи викове. Малкото къщи, които видях, едва ли стигаха за жилища на толкова много хора, затова предположих, че сред присъстващите има и множество обитатели от съседните селища.

Къщата на мелика, пред която трябваше да слезем, се намираше на левия бряг на Саб. Беше направена по кюрдски маниер, но половината от нея се намираше във водата, където хладното и по-силно въздушно течение прогонваше комарите, които по тези места са истинска напаст. Горният етаж на сградата нямаше стени. Състоеше се само от покрив, опрян в четирите си края върху тухлени колони. Това проветриво пространство представляваше официалната зала. След като слязохме от конете и преда дох жребеца си на Халеф, меликът ни въведе там. Вътре имаше множество красиво изплетени рогозки, върху които можехме да се настаним сравнително удобно.

Естествено меликът вече нямаше много време за нас. Бяхме оставени на самите себе си. Но скоро влезе една жена, която носеше голяма, изплетена от лико чиния, пълна с всякакви плодове и разни други неща за ядене. Следваха я две момичета на възраст около десет и тринайсет години. Те носеха в ръце подобни чинии, но по-малки.

Трите срамежливо поздравиха и сложиха храната пред нас. Децата се отдалечиха, но жената остана и ни гледаше стеснително.

— Искаш ли нещо? — попитах аз.

— Да, ходих — отвърна тя. — Искам да знам кой от вас е ефендито от Европа.

— Сигурно са имали предвид мен — гласеше отговорът ми.

— Ти ли си този, който е излекувал едно отровено момиче в Амадие?

Потвърдих, а после тя каза:

— Господарю, майката на моя мъж копнее да види лицето ти и да говори с теб.

— Къде се намира тя? Ще отида при нея.

— О, не, ходих. Ти си ефенди, а ние сме само жени. Позволи тя да дойде при теб!

— Разрешавам й.

— Но тя е стара и слаба и не може дълго да стои права.

— Тогава ще седне.

— Знаеш ли, че в нашата страна жената няма право да седи в присъствието на такъв господар?

— Знам, но въпреки това ще й позволя.

Жената излезе. След известно време тя отново се върна, водейки за ръка старицата, чието тяло беше приведено от годините. Дълбоки бръчки браздяха лицето й, но очите й все още гледаха с младежка бодрост.

— Благословено да е идването ви в дома на моя син! — поздрави тя. — Кой е ефендито, когото търся?

— Аз съм. Ела и седни!

Старицата вдигна ръка да ме възпре, когато посегнах към рогозката до мен.

— Не, ходих, нямам право да седя до теб. Позволи ми да седна в някой ъгъл!

— Не позволявам — отвърнах аз. — Аз съм син на народ, при който жените и майките се зачитат. Ти си християнка. Не казва ли нашата религия, че всички сме равни пред Бога, без значение дали сме бедни или богати, от знатно или по-нисше потекло. Аз също съм християнин и съм твой брат, а ти си моя сестра. Освен това ти си по-стара от мен. Полага ти се място от дясната ми страна. Ела и седни!

— Само ако така заповядаш.

— Заповядвам!

— Тогава ще се подчиня, господарю. Доведоха я до мен и тя седна. После снаха й излезе. Старицата дълго ме наблюдава изпитателно. Накрая каза:

— Ходих, ти наистина си такъв, какъвто те описват. Срещал ли си хора, при чието влизане ти се струва, че в стаята става по-мрачно?

— Познавам много такива.

— А случвало ли ти се е да се събереш с люде, които сякаш носят със себе си светлината на слънцето? Господ ги е дарил с най-голямата си милост: добро сърце и ведро лице.

— И такива познавам. Но са малко.

— Имаш право и ти самият си от тях.

— Казваш го от учтивост.

— Не, ефенди, аз съм стара жена, която вече никого не ласкае. Чух, че си велик воин. Но мисля, че най-големите си победи постигаш с характера си. Всички, с които се срещаш, те обикват.

— О, имам и много врагове!

— Те са лоши хора. Още не бях те видяла, а вече мислех за теб и те бях обикнала.

— Как е възможно?

— Моята приятелка Марах Дуримех ми разказа за теб.

— Марах Дуримех ли? — извиках изненадано. — Познаваш ли я?

— Да.

— Къде живее? Къде мога да я намеря?

— Не знам.

— Но щом е твоя приятелка, би трябвало да знаеш къде е.

— Марах Дуримех е ту тук, ту там. Прилича на птица, която живее ту на този, ту на онзи клон.

— Идва ли често насам?

— Тя не се появява като слънцето редовно в определен час, а пристига като освежителния дъжд, който пада ту тук, ту там, понякога късно, понякога рано.

— Кога очакваш пак твоята приятелка?

— Марах Дуримех може да е в Лисан още днес. Но може и да дойде чак след няколко луни. Възможно е и никога повече да не се появи, защото на гърба й тежат много повече години, отколкото на моя.

Всичко това звучеше толкова тайнствено, че загадката Марах Дуримех придоби още по-голямо значение.

— Значи те е посетила, като се е върнала от Амадие? — попитах аз.

— Да. Марах Дуримех ми разказа за теб. Каза, че може би, ще дойдеш в Лисан, и ме помоли да се грижа за теб като за собствен син. Може ли?

— С удоволствие. Но грижите си ще трябва да насочиш и към моите спътници.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Аз съм майка на мелика, а той охотно се вслушва в съветите ми. Но сред вас има един човек, на когото моите грижи няма да могат да помогнат много.

— Кого имаш предвид?

— Бея на Гумри. Кой е той?

— Мъжът върху четвъртата рогозка. Той чува и разбира всяка твоя дума. Останалите обаче не говорят езика на тази страна.

— Кадир бей може спокойно да чуе всичко, което казвам. Знаеш ли какво сполетя нашите земи?

— Разказвали са ми много неща.

— Чувал ли си за Бедер хан бей, за Зайнел бей, за Нур Улах бей и Абд ас Сумит бей, четиримата убийци на християни? Тези кюрдски чудовища ни нападнаха от четири страни. Разрушиха къщите ни, изгориха градините ни, унищожиха реколтата ни, оскверниха божиите ни храмове, избиха мъжете и младежите, разкъсваха момичетата и момчетата, гонеха жените и девойките, докато се строполяха умиращи на земята, заплашвани от чудовищата дори и когато поемаха сетния си дъх. Водите на Саб бяха почервенели от кръвта на невинните жертви, а хълмовете и долините на страната бяха осветени от пожарите, поглъщащи нашите села. Един-единствен ужасяващ вик се разнасяше из цялата страна. Това беше предсмъртният вик на хилядите християни. Мютесарифът на Мосул го чу, но не изпрати помощ, защото искаше да си раздели плячката с разбойниците.

— Знам това. Сигурно е било ужасно.

— Ужасно ли? О, ходих, тази дума изразява твърде малко. Мога да ти разкажа неща, които ще съкрушат сърцето ти. Виждаш ли моста, по който мина над Бердисаби^[1]? По този мост бяха влачени нашите девойки. Отвлякоха ги в Ткума и Бас. Но те скачаха във водата, защото предпочитаха да умрат. Не остана нито една. Погледни планината и високите й скали от дясната ти страна! Там горе се бяха спасили хора от Лисан, защото мислеха, че са на сигурно място, тъй като планината не можеше да бъде щурмувана. Но те носеха със себе си много малко храна и вода. За да не умрат от глад, трябваше да се предадат на Бедер хан бей. Той най-тържествено им се закле, че ще им дари свободата и живота, ако предадат оръжието си. Така и направиха. Беят престъпи клетвата си и заповяда да ги изколят с ножове и ятагани. А когато кюрдите ги заболяха ръцете от тази кървава работа, решиха за по-лесно да хвърлят християните от високите скали долу. Старци, мъже, жени и деца. От над хиляда християни се спаси един-единствен. Той ни съобщи какво се е случило там горе. Да ти разказвам ли още, ходих?

— Спри! — казах аз, изтръпнал от ужас.

— А сега синът на едно от тези чудовища седи тук в дома на мелика на Лисан. Мислиш ли, че би могъл да намери снизхождение при халданите?

Как ли се чувстваше беят на Гумри при тези думи! Но дори окото му не мигна, беше прекалено горд, за да се защитава. Аз обаче отговорих:

— Той ще намери снизхождение!

— Наистина ли смяташ така?

— Да. Кадир бей няма вина за това, което са вършили другите. Меликът му обеща гостоприемство, а и аз самият ще напусна Лисан едва тогава, когато той получи закрилата ми.

Старицата замислено наведе посивялата си глава. После попита:

— Приятел ли ти е?

— Да. Аз съм негов гост.

— Ходих, това е лошо за теб.

— Защо? Мислиш ли, че меликът няма да удържи на думата си?

— Моят син няма да я престъпи — отвърна тя гордо, — но беят ще остане в плен тук до смъртта си, а тъй като не искаш да го изоставиш, ти също никога няма да видиш своята родина.

— Всичко е в Божиите ръце. Знаеш ли какво ще прави меликът с нас? Само в къщата ли можем да седим?

— Ти самият не си задължен, но всички останали не бива да я напускат.

— Значи спокойно мога да се движа наоколо?

— Да, ако си съгласен с теб да има придружител. Ще получиш не само гостоприемство като твоите спътници, но и пълна свобода.

— Тогава искам да говоря с мелика. Мога ли да дойда с теб?

— О, господарю, сърцето ти е пълно с доброта. Да, води ме, за да мога да твърдя, че за първи път ми се оказва такава чест.

Старицата се изправи заедно с мен и ме хвана за ръката. Напуснахме просторното помещение и тръгнахме надолу по стълбите. Тук жената ме пусна и аз излязох навън пред къщата, където се бяха събрали много халдейци. При тях беше и Неджир бей. Като ме видя, той се приближи към мен.

— Кого търсиш? — попита ме той грубо.

— Мелика — отвърнах му спокойно.

— Той няма време за теб. Качвай се обратно горе!

— Свикнал съм да правя каквото искам. Заповядвай на слугите си, но не и на един свободен човек, на когото нямаш право да заповядваш.

Тогава великанът се приближи по-близо до мен и изпъна стройното си тяло. В очите му искреше огън, който ми подсказваше, че очакваният сблъсък ще настъпи. А още по-сигурно беше, че ако не го обезвредя веднага, щеше да го направи той.

— Ще се подчиниш ли? — заплаши беят.

— Момче, не ставай смешен! — отговорих му аз през смях.

— Момче ли? — изръмжа той. — Ето ти заслуженото! Неджир бей замахна към главата ми. Спрях удара му с лявата ръка и стоварих десния си юмрук с такава сила в слепоочието му, та помислих, че съм счупил всичките си пръсти. Неджир бей безмълвно се строполи и се просна неподвижен като пън.

Намиращите се наоколо хора се отдръпнаха боязливо назад. Само един извика:

— Той го уби!

— Повалих раиса в безсъзнание — обясних аз. — Хвърлете го във водата и ще дойде на себе си.

— Какво направи, ходих? — чу се зад мен.

Обърнах се и видях мелика, който тъкмо се беше появил на вратата.

— Аз ли? — попитах. — Не предупреди ли този човек да се пази от мен? Въпреки това той посегна да ме удари. Кажи му повече да не го прави, иначе дъщерите му ще плачат, синовете му ще го оплакват, а приятелите му ще скърбят.

— Не е ли мъртъв?

— Не е, но следващия път ще бъде.

— Ефенди, създаваш на враговете си ядове, а на приятелите — грижи. Как да те пазя, като непрекъснато налиташ на бой?

— Кажи това на раиса, защото е много вероятно да се окажеш недостатъчно силен, за да го опазиш от ръката ми. Ако му разрешаваш да ме обижда, не ме вини, че се опитвам да го науча на благоприличие.

— Ефенди, върви си. Той отново идва на себе си.

— Трябва ли да бягам от човек, когото съм победил?

— Неджир ще те убие.

— Пфу! Дори и пръста си няма да мръдна. Внимавай!

Моите спътници бяха наблюдавали случилото се отгоре. Направих им знак с ръка и те разбраха какво искам от тях.

Намокриха главата на раиса и той бавно се изправи. Не биваше повече да допускам да се стига до бой с юмруци, защото както ръката, с която посрещнах удара му, така и десницата ми за няколко мига бяха отекли. Трябваше да бъда доволен, че този великан не счупи ръката ми. Той ме погледна и се спусна срещу мен с пресипнал яростен вик. Меликът се опита да го спре. Намесиха се и още няколко души, но той беше по-силен от тях и се освободи. Тогава обърнах лицето си към къщата и му извиках:

— Неджир бей, погледни нагоре!

Той проследи посоката, в която гледах, видя пушките на моите спътници, насочени към него, и прояви достатъчно разум, за да разбере какво исках да му кажа. Беят спря и вдигна юмрук.

— Отново ще се срещнем! — заплаши той.

Обърнах се и тръгнах.

— Ходих — каза все още задъханият от напрежение мелик, — ти беше в голяма опасност.

— Малка беше — отвърнах му аз. — Един-единствен поглед нагоре към моите хора направи този човек безопасен.

— Пази се от него!

— Аз съм твой гост. Погрижи се той повече да не ме обижда!

— Казаха ми, че си ме търсил.

— Да. Исках да те питам мога ли да се движа свободно из Лисан.

— Можеш.

— Но ти ще ми дадеш и придружител?

— Само заради твоята сигурност.

— Разбирам те и съм съгласен. Кой ще е моят пазач?

— Не пазач, а закрилник, ходих. Ще ти дам един каруя.

Четец в църквата значи, духовник! Това ме устройваше.

— Къде е той? — попитах аз.

— Тук, в къщата, живее при мен. Ще ти го изпратя. Медикът влезе в сградата и скоро оттам излезе мъж на средна възраст. Действително той носеше обичайното за тези земи облекло, но в него имаше нещо, по което можеше да се направи заключение за професията му. Човекът учтиво ме поздрави.

— Ти ли ще ме придружаваш? — казах аз.

— Да, ефенди. Така иска меликът.

— Преди всичко желая да разгледам Лисан. Ще ме разведеш ли?

— Ходих, не знам дали може. Всеки момент чакаме съобщение за пристигането на беруарите, които ще се опитат да освободят вас и бея си.

— Обещах да не напускам Лисан против волята на мелика. Това Достатъчно ли е?

— Ще трябва да ти се доверя, въпреки че съм отговорен за всичко, което предприемеш в мое присъствие. Какво желаеш да видиш най-напред?

— Искам да се изкача, на планината, откъдето Бедер хан бей е хвърлял християните долу.

— Много е трудно да се стигне дотам. Умееш ли да се катериш добре?

— Не се безпокой!

— Тогава ме последвай!

Докато вървяхме, реших да попитам каруята за религиозните му схващания. Толкова малко бях запознат с тях, че всяко обяснение щеше да ми е добре дошло. За щастие той ми зададе много подходящ въпрос:

— Ти мюсюлманин ли си, ходих?

— Меликът не ти ли каза, че съм християнин?

— Не. Но не си и халдани. Вярата, която проповядват мисионерите от Инглистан ли изповядваш?

Отрекох, а той каза:

— Радвам се, ефенди. Не искам нищо да знам за вярата им, защото и за тях самите не искам да чуя.

— Срещал ли си се с някой от тях? — попитах аз.

— С доста. Но скъсах завинаги с тях. Запознат ли си с учението на нашата вяра?

— Не много добре.

— И не искаш ли да го опознаеш?

— О, напротив, с голямо удоволствие. Имате ли верую?

— Да, разбира се. И всеки халдани трябва да го казва по два пъти на ден.

— Моля те, кажи ми го!

— Ние вярваме в единствения Бог, всемогъщия Създател и Баща на всички видими и невидими неща. Вярваме в Бога Исус Христос, сина на Господа, който е единственият в целия свят роден син на своя баща и не е бил създаден, а е истинският син на истинския Бог и е едно и също същество с баща си, от чиито ръце е създаден светът и всичко в него; който заради нас, хората, и заради блаженството ни е слязъл от небето, превърнат от Светия дух в човек от плът и кръв, приет и роден от Дева Мария; който страда и беше разпънат по времето на Пилат Понтийски, умря и беше погребан, а на третия ден отново възкръсна, както е било предсказано в писанието, и се възнесъл към небето, за да седне от дясната страна на баща си и да се върне отново, за да съди живите и умрелите. Вярваме в Светия дух, духа на истината, който произлиза от Бащата, духа, който осенява. Също и в светата единна църква. Признаваме за опрощаване на греховете светото кръщение и възкресяването на тялото и вечния живот!

След малко го попитах:

— Спазвате ли и постите?

— Много строго — отвърна каруята. — В продължение на 152 дни нямаме право да ядем храна с животински произход, както и риба, а патриархът на нашата църква яде само растителна храна.

— Колко са вашите свещени обреди?

Той тъкмо се канеше да ми отговори, когато двама препускащи към нас конници прекъснаха разговора ни.

— Какво има? — попита каруята.

— Кюрдите идват! — гласеше отговорът.

— Къде са?

— Вече прекосиха планините и слизат към долината.

— Колко са?

— Стотици.

После те продължиха ездата си. Каруята спря.

— Ходих, да се връщаме! Обеща това на мелика, в случай че беруарите дойдат. Нали няма да нарушиш дадената дума?

— Няма да я наруша. Ела!

Като стигнахме до къщата на мелика, там цареше голямо оживление, но нищо не се вършеше организирано. Меликът беше събрал няколко от помощниците си. Раисът също беше при тях.

Исках да мина незабелязано и да вляза в къщата, но медикът ми извика:

— Ходих, ела при нас!

— Каква работа има тук? — гневеше се раисът. — Той е чужденец, враг. Не е от нашите!

— Млъкни! — заповяда му меликът. После се обърна към мен:

— Ефенди, знам какво си направил в долината Дерадж и при джесидите. Ще дадеш ли съвет и на нас?

Този въпрос ми беше добре дошъл, но аз отвърнах:

— Мисля, че вече е твърде късно. Трябваше да вземеш мерки още вчера.

— Какво имаш предвид?

— По-лесно е една опасност да се предотврати, отколкото да се бориш срещу нея, след като е настъпила. Ако не беше нападнал беруарите, нямаше да е необходимо днес да се защитаваш срещу тях.

— Не това искам да чуя.

— Но аз трябваше да ти го кажа. Знаеше ли, че кюрдите ще дойдат днес?

— Всички го знаехме.

— Защо тогава не заварди проходите от другата страна? Така щеше да имаш сигурни позиции, които нямаше да могат да бъдат превзети. А беруарите вече са минали през планината и те превъзхождат по сила.

— Ще се бием!

— Тук ли?

— Не. В долината на Лисан.

— Там ли ще посрещнеш противника? — попитах учуден.

— Да — потвърди той колебливо.

— И продължаваш да стоиш тук с хората си?

— Преди да тръгнем, трябва да се погрижим за спасяването на имуществото си и на хората.

— О, мелик, колко велики воини сте вие халданите! От вчера знаеш, че кюрдите ще дойдат, и не си направил нищо, за да се предпазиш. Искате да се биете с тях, а говорите за скриване на имущество и хора. Още преди да успеете да го сторите, врагът ще е в Лисан. Вчера изненадахте кюрдите и затова ги победихте. Но днес самите те ви нападат и ще ви погубят!

— Ефенди, не исках да ми говориш подобни неща!

— Ще се случат. Сбогом и прави каквото намериш за добре!

Престорих се, че влизам в къщата, но той ме дръпна за ръката.

— Ходих, посъветвай ни!

— Не мога да ви дам съвет. И преди това не сте го искали от мен.

— Ще ти бъдем благодарни.

— Не е необходимо. Само трябва да бъдете разумни. Как бих могъл да застана на ваша страна, за да победите хората, които идват да освободят мен и приятелите ми?

— Но вие сте само мои гости, а не мои пленници!

— Беят от Гумри също ли?

— Ефенди, не ме принуждавай!

— Добре, ще бъда по-великодушен, отколкото заслужавате. Тръгнете срещу врага и му преградете пътя на подходящо място. Кюрдите няма да ви нападнат, а ще проводят пратеник, който най-напред ще иска да разбере нещо за нас. Доведете този пратеник тук, а после ще ви дам съвета си.

— По-добре ела с нас, ходих!

— С удоволствие ще го направя, ако ми позволите да взема със себе си и моя слуга Халеф.

— Разрешавам! — каза меликът.

— Но аз не разрешавам — противопостави се раисът. Завърза се кратък, но разгорещен спор, в който накрая меликът взе надмощие, тъй като всички останали бяха на негова страна. Раисът ми хвърли яростен поглед, метна се на коня си и се отдалечи.

— Къде отиваш? — извика меликът след него.

— Това не те засяга! — отвърна раисът.

— Догонете го и го успокойте! — помоли меликът останалите.

През това време аз наредих на Халеф да приготви моя и неговия кон. После се качих горе в къщата, за да осведомя спътниците си за станалото.

— Какво се е случило? — попита англичанинът.

— Кюрдите от Гумри идват, за да ни освободят — обясних аз.

— Много добре! Йес! Смели момчета! Дайте ми пушката! Ще участвам в боя. Уел.

— Стойте, сър Дейвид! На първо време ще постоите тук още малко и ще изчакате завръщането ми.

— Защо? Къде ще ходите?

— Извън селото, за да преговарям и евентуално да помогна за уреждането на нещата по мирен начин.

— Пфу! Те ще ви застрелят! Йес!

— Не е възможно.

— Не може ли да дойда с вас?

— Ще взема само Халеф.

— Вървете! Но ако не се върнете, ще избия всички в Лисан. Уел!

И останалите се присъединиха към думите му. Само беят на Гумри постави едно условие:

— Ходих, нали няма да вземеш решения против волята ми?

— Няма. Преди това или сам ще дойда, или ще изпратя да те доведат.

Взех оръжията си, спуснах се по стълбите и се метнах на седлото. Пред къщата вече нямаше никой. Чакаше ме само меликът, а няколко въоръжени мъже бяха останали, за да охраняват пленените „гости“.

Отново трябваше да прекосим паянтовия мост. От другата страна на Саб цареше пълен хаос. Воини, пеша или на коне, тичаха или яздеха в безпорядък. Един държеше стара пушка, друг — боздуган. Всеки даваше нареждания, а никой не се подчиняваше. Освен това непрекъснато се разнасяха нови слухове за кюрдите. Накрая дори дойде вестта, че раисът на Шурд се е оттеглил, защото меликът се бил скарал с него.

— Ефенди, какво да правя? — попита меликът доста угрижено.

— Опитай се да разбереш къде се намират кюрдите.

— Вече го направих, но всеки ми носи различни сведения. А виж и хората ми! Как бих могъл да ги поведа на бой?

Жал ми беше за мелика. Виждаше се, че не може да разчита на хората си. Напрежението, в което се бяха намирали толкова дълго, ги бе обезкуражило. Предишния ден все още имаха смелост за нападение, но днес, когато трябваше да понесат последиците, им липсваше необходимата решителност. Нямаше и следа от военна дисциплина. Несторианците приличаха на стадо овце, безредно тичащи към лапите на вълците.

И самият мелик нямаше вид на човек, който притежава така необходимата за подобен момент силна воля и способност за съпротива. Това, което се отразяваше на лицето му, беше повече от загриженост, то бе почти страх и ако Наджир бей се намираше до него, щеше да се чувства по-уверен. Ясно ми беше, че халдейците щяха да изгубят битката с беруарските кюрди. Затова отговорих на въпроса на мелика:

— Искаш ли да чуеш съвета ми?

— Кажи!

— Кюрдите ви превъзхождат. Има само две възможности. Да се оттеглиш с хората си по най-бързия начин на другия бряг на Саб и да браниш прохода. Така ще спечелиш време, за да доведеш подкрепление.

— Но тогава ще трябва да пожертвам на кюрдите всичко, което се намира на десния бряг.

— Те и бездруго ще го превземат.

— А втората възможност?

— Да преговаряш с тях.

— Чрез кого?

— Чрез мен.

— Чрез теб ли? Ходих, да не искаш да избягаш!

— Дори и през ум не ми минава, защото съм ти дал дума.

— Ще се съгласят ли беруарите да преговарят, след като вчера ги нападнахме?

— Техният предводител не е ли твой пленник? Това ти дава голямо предимство.

— Сигурно. Но ти си техен гост и ще преговаряш с тях така, че те да имат полза, а ние да понесем последиците.

— Аз съм и твой гост. Ще разговарям така, че и двете страни да са доволни.

— Да, но аз имам и други съмнения. Могат да те задържат и повече да не те пуснат при мен.

— Няма да позволя да ме задържат. Виж коня ми! Не е ли поне два пъти по-скъп от твоя?

— Петдесет пъти, не, сто пъти повече, господарю!

— Мислиш ли, че някой воин би изоставил такъв кон?

— Никога!

— Добре тогава! Временно ще ги разменим! Оставям ти моя вран жребец в залог, че ще се върна.

— Сериозно ли говориш?

— Давам ти честната си дума! Вярваш ли ми сега?

— Вярвам ти и ти се доверявам. Искаш ли да вземеш със себе си и твоя слуга?

— Не, той ще остане тук, защото не познаваш добре коня ми. Трябва да има някой, който да знае как да се грижи за него.

— Само на стопанина си ли се подчинява животното?

— Да.

— Тогава то сигурно няма да търпи никой чужд човек. Твоят слуга ще се грижи за коня ти, а ти вземи неговия, щом той остава тук.

Тъкмо това и желаех. При моя Хаджи Халеф Омар конят ми щеше да е в по-добри ръце, отколкото при мелика и аз му казах:

— Подчинявам се на волята ти. Позволи ми незабавно да разменя конете!

— Веднага ли, ефенди?

— Да. Нямаме време за губене.

— Ще откриеш ли кюрдите?

— Те ще се погрижат да ги намеря. Но не можем ли да обединим моите две предложения? Ако хората ти влязат в бой с беруарите, преди да съм разговарял с тях, всичко е изгубено. Върни се с халданите зад реката, така ще имам повече шансове за успех.

— Но тогава се предаваме в ръцете им!

— Не, ще им избягате и ще спечелите време. Как ще ви нападнат, ако сте окупирали моста?

— Имаш право, ефенди. Веднага ще взема необходимите мерки да се изтегля с хората си.

Докато слизах от коня и го разменях с този на Халеф, меликът доближи до устата си една раковина, подобна на рог, която бе окачил на кръста си. Приглушеният, но силен звук се чуваше надалеч. Халдейците заприиждаха обратно от всички страни, защото тази посока им харесваше много повече от другата, в която трябваше да се осъществи опасното нападение над добре въоръжените кюрди. Аз обаче потеглих напред, след като обясних на Халеф как да се държи, и скоро бях съвсем сам, тъй като и Доян остана при него.