Карл Май
През дивия Кюрдистан (3)

Трета глава
В крепостта

Продължихме пътя си, яздейки. Той се спускаше надолу към долината на Амадие. Тя е обградена от пясъчни скали, прорязани от многобройни дефилета, в които струят пенливи горски потоци. Водите им се вливат в река Саб. Дефилетата и склоновете са обрасли с гъсти дъбови гори. Те дават богата реколта от шикалки. С тях жителите правят доходна търговия. В долината са разположени многобройни халдейски села, които са пусти и изоставени или наброяват малко жители, тъй като халдейците са се оттеглили в планините поради гнета на мюсюлманите или нападенията на грабливите кюрдски племена.

Яздехме към нашата цел през тази местност, чиито дъбове ми напомняха за родния край.

— Мога ли да говоря? — попита тихо Линдси.

— Да, никой не ни подслушва.

— А кюрдът зад нас?

— Не му обръщай внимание.

— Уел. Селото се казвало Спиндуои?

— Да.

— Как го харесва?

— Много! А на вас, сър Дейвид?

— Великолепно! Добър стопанин, добра стопанка, изискано ядене, красив танц, великолепно куче!

При последните думи англичанинът погледна към хрътката ми, която тичаше до коня. Бях достатъчно предпазлив, за да вържа Доян с каишка за стремето. Кучето вече се беше сприятелило с Рих и като че знаеше, че аз съм новият му господар. То ме гледаше внимателно с големите си умни очи.

— Да — кимнах аз. — Всичко беше прекрасно, особено яденето.

— Превъзходно! Даже и гълъби и бифтеци!

— Хм. Мислите ли наистина, че беше гълъб?

— Защо не?

— Защото не беше.

— Не? Не беше гълъб? А какво?

— Беше животно, наричано от зоолозите с латинското име веспертилио муринис или мистис.

— Не съм зоолог. Не съм и латинец.

— Този гълъб се нарича обикновено прилеп.

— При…

Линдси се спря. При тази дума вкусовите му и храносмилателни нерви така се раздразниха, че устата му зейна като пещера, в която може да се предприеме чудесна изследователска експедиция. Дори и дългият му нос също страдаше, тъй като върхът му видимо увисна и побледня.

— Да, това беше прилеп, сър Дейвид. Вие ядохте прилеп. Линдси дръпна юздата на коня и погледът му се зарея безизразно. Най-сетне се дочу силно тракане на челюсти. Устата му отново се затвори и предположих, че нейният притежател е вече в състояние да изрази чувствата си с думи.

— … леп!!!

С тази кратка сричка англичанинът довърши прекъснатата дума. После се протегна от коня и ме хвана за рамото.

— Сър, не забравяйте уважението, което трябва да се оказва на един джентълмен!

— Не ви ли го оказвам?

— Не. Как можете да твърдите, че Дейвид Линдси яде прилепи!

— Прилепи? Аз говорих само за един-единствен.

— Все едно! Един или повече, обидата остава същата. Трябва да ми дадете удовлетворение. Да, удовлетворение! Уел.

— Вече ви го дадох.

— Дал? Дадохте? Ах, как?

— И аз ядох прилеп, също и Мохамед Емин.

— Също? Вие и той? Ах!

— Да. И аз помислих, че е гълъб. Но когато попитах, разбрах, че е прилеп.

— Ужасно! Ох! Обхващат ме колики, холера, тифус, ох! Линдси направи физиономия, сякаш е болен от холера. Трябваше да проявя милост.

— Не сте ли добре, сър Дейвид?

— Не съм, йес!

— Да ви помогна ли?

— Бързо! С какво?

— С едно хомеопатично средство.

— Имате ли някое? Наистина ми е лошо. Бедният аз! Какво средство? Дайте го!

— Симилиа симилибус.

— Отново зоология? Латински?

[#1 Лекуване на болести с малки дози от вещества, които при приемане на големи дози предизвикват същите заболявания у здравия човек. — Бел. прев.]

— Да, латински е: отвръщам със същото. И то е зоологическо: а именно скакалец.

— Какво скакалец?

— Да, скакалец.

— Против гаденето? Трябва да ям?

— Не трябва да ги ядете, защото вече го направихте.

— Направил съм го? Аз? Невъзможно! Кога?

— На вечерята снощи.

— Ах! Обяснете!

— Казахте преди малко, че бифтеците са били много вкусни.

— Много! Бяха страхотни! Уел!

— Не ядохме бифтеци.

— Не? Не сме яли бифтеци? Аз съм англичанин. Какво беше?

— Попитах — това бяха скакалци, пържени в зехтин.

— Скакал…

Както и преди, думата заседна в гърлото на ужасения англичанин, но сега той не отвори толкова широко устата си, а така стисна устни, че те се разтеглиха встрани, и то дотолкова, че ако пожелаеше, можеше да захапе краищата на ушите си. А носът бе така опечален от загубата на обичайния отвор под него, че върхът му направи дъга, вероятно за да види как може да се премахне злината. После чертите му възвърнаха първоначалния си вид и устните се отпуснаха.

— … ци!

— Да, вие ядохте скакалци.

— Ах, ужасно! Ял съм, без да усетя вкуса им.

— Знаете ли въобще какъв е вкусът им?

Сър Дейвид направи такова движение с ръце и крака, като че ли искаше да се завърти около собствената си ос, върху коня.

— Никога!

— Уверявам ви, че бяха скакалци. Пекат ги и ги накълцват. После ги заравят в земята, докато се вмиришат. След това ги пържат в зехтин на слаб огън. Рецептата ми даде жената на селския старейшина. Знам точно какво говоря.

— Ужасно! Получавам колики!

— Доволен ли сте от удовлетворението, което ви дадох?

— И вие ли ядохте скакалци?

— Не, защото не ми предложиха.

— Само на мен?

— Само на вас. Във всеки случай с това искаха да ви почетат, сър Дейвид.

— Знаехте ли?

— В началото не, но докато се хранехте, попитах.

— Защо веднага не казали на мен?

— Защото сигурно щяхте да направите нещо, с което да обидите хората.

— Сър, как си позволявате! Йес! Коварство! Вероломство! Злорадство! Ще се бия с вас, боксирам или…

Линдси млъкна, защото прозвуча изстрел и куршумът откъсна парче от тюрбана ми.

— Слизайте и се прикрийте зад коня! — му извиках. Едновременно с това скочих от врания си кон и тъкмо навреме, защото прозвуча втори изстрел и куршумът свирна покрай мен. С бързо движение изтеглих каишката, с която бе вързано кучето.

— Доян, дръж!

Кучето се хвърли с лай, като че искаше да каже, че ме е разбрало. После се стрелна в храстите.

Намирахме се сред дефиле, чиито склонове бяха гъсто обрасли с млади дъбове. Да навлезем там сами, беше опасно, защото щяхме да се изложим на оръжието на невидимия стрелец. Прикривахме се зад телата на конете и се ослушвахме.

— Машаллах! Кой ли би могъл да бъде? — попита Мохамед Емин.

— Арнаутинът! — отговорих.

Чу се вик и веднага след него силният, зовящ лай на кучето

— Доян е заловил злосторника — казах спокойно. — Ифра, върви и го доведи!

— Аллах! Оставам, емир. Може да са десет или дори сто души и тогава съм загубен.

— И магарето ти ще остане сираче, страхопъзльо! Пази конете! Елате!

Промъкнахме се в гъсталака и нямаше нужда да вървим дълго. Не се бях лъгал — беше арнаутинът. Доян лежеше върху него и то в поза, която ме накара да се удивя на ума на животното. Арнаутинът беше извадил камата си, за да се защити от нападателя. Кучето трябваше да се справи с трудното положение То беше съборило нападателя и затиснало дясната му ръка така че мъжът не можеше да я мръдне. В шията му Доян беше впил зъби — при най-малкото движение поваленият беше загубен.

Първо измъкнах камата от ръката на подлия убиец, а после и пищова от пояса му. Другата ръка, отпусната на земята, бе изкълчил при нападението на кучето.

— Гери! (Назад!)

При тази заповед Доян пусна арнаутина. Мъжът се надигна и неволно посегна към врата си. Сопнах му се:

— Негодяй, искаш да ни убиеш! Да те смажа ли?

— Сихди, само заповядай, и ще го обеся! — обади се Халеф.

— Е, нали не улучи никой от нас. Остави го да си върви!

— Ефенди — каза Мохамед. — Той е див звяр и трябва да го обезвредим!

— Арнаутинът стреля по мен и едва ли ще има възможност да го стори пак. Изчезвай, подлец!

Негодяят мигновено се загуби сред храстите. Кучето искаше да го последва, но го спрях.

— Сихди, трябва да го проследим. Той е арнаутин и ще е опасен за нас! — предупреди Халеф.

— Къде би могъл да ни застраши? В Амадие? Там няма да смее да се покаже, иначе ще го предам на съда.

Мохамед и англичанинът енергично се възпротивиха, но аз не отстъпих, върнах се при конете и възседнах моя. Доян ме последва доброволно. Забелязах, че няма смисъл да го връзвам, и впоследствие се уверих, че съм имал право.

По обяд достигнахме малко село, на име Бебади. То изглеждаше твърде бедно и беше населено с несторианци^[1]. Отдъхнахме за малко и получихме само глътка шербет.

Най-сетне пред нас се извиси приличащата на конус планина, сред която е разположен Амадие. Достигнахме я скоро. Отляво и отдясно на пътя, който водеше нагоре, забелязахме овощни градини. Те изглеждаха занемарени. Минахме през порта, която някога е била напълно порутена, а после само криво-ляво възстановена. Няколко парцаливи арнаути стояха на пост, за да пазят града от неприятели. Един от тях улови коня ми за юздите, друг — жребеца на шейха.

— Стойте! Кои сте вие? — попита ме той. Посочих бюлюк емини.

— Не виждаш ли, че с нас е войникът на султана! Той ще ти отговори.

— Теб питам, не него!

— Махай се от пътя ми!

При тези думи вдигнах коня си на задните крака, той направи скок и мъжът се просна на земята. Мохамед последва примера ми и ние се отдалечихме. Зад нас се чуваха ругатните на арнаутите и башибозука, който спореше с тях. Срещнахме мъж, облечен в дълъг кафтан и със стар тюрбан на главата.

— Кой си ти? — го попитах.

— Господарю, аз съм йехуди^[2]. Какво ще ми заповядаш?

— Знаеш ли къде живее мютеселимът^[3]?

— Да, господарю.

— Води ни в неговия сарай!

Мъжът ни поведе през улички и пазарчета, които изглеждаха твърде запуснати.

Важното гранично укрепление беше много занемарено. По улиците и магазините не се виждаше жива душа. Срещахме малко хора и всички, които виждахме, имаха болнав, потиснат вид. Те бяха свидетелство за нездравословния климат на този град.

По външния си вид сараят ни най-малко можеше да се нарече дворец. Той наподобяваше поизкърпена развалина. Пред вра тата й дори не се виждаше и стража. Слязохме от конете и ги оставихме при Халеф, кюрда и бюлюк емини, който междувременно ни беше настигнал. След като евреинът получи бакшиш, за който възторжено благодари, влязохме вътре.

Едва след като прекосихме няколко коридора, срещнахме забързан мъж, който, като ни видя, забави походката си.

— Кои сте вие? Какво правите тук? — запита гневно той.

— Смени тона, иначе ще ти покажа какво значи да си учтив!

Ти кой си?

— Аз съм пазачът на този дворец.

— Може ли да говорим с мютеселима?

— Не.

— Къде е Исмаил бей?

— Замина.

— Значи е тук и си гледа кефа.

— Ти ли ще му заповядаш какво да прави?

— Не, но на теб заповядвам да ми кажеш истината!

— Кой си ти, че си позволяваш да говориш така с мен? Не си ли неверник? Осмелил си се да влезеш с кучето си в двореца на командващия!.

До мен беше Доян и ни наблюдаваше, ка то че ли само чакаше знак, за да се хвърли върху пазача.

— Постави постове пред вратата — извиках на турчина. — Тогава никой няма да влезе без разрешение. Кога мога да говоря с мютеселима?

— Когато се свечери.

— Добре. Кажи му, че ще дойда!

— И ако ме запита кой си?

— Ще му кажеш, че съм приятел на мютесарифа от Мосул.

Мъжът се смути. Ние обаче си тръгнахме. Възседнахме отново конете, за да си потърсим подслон. Не беше трудно да намерим, защото забелязахме, че много от домовете са празни, но нямах намерение да отседна в каква да е къща. Докато яздехме покрай тях и ги оглеждахме, срещу нас се зададе човек с войнствена осанка. Той крачеше самоуверено като някой надут петел. Кадифената му жилетка и панталоните бяха със златно везмо, а оръжията му струваха цяло състояние. Той се спря встрани от нас и с лице на познавач важно огледа врания ми кон. Спрях и го поздравих:

— Селям!

— Алейкюм! — отговори той гордо, кимвайки с глава.

— Не съм оттук и не искам да разговарям с някой банабук^[4] — му отговорих също така важно.

— Думите ти показват, че си някой ефенди. Ще отговоря на въпросите ти.

— Кой си?

— Аз съм Селим ага, командващият албанците — защитниците на тази крепост.

— А аз съм Кара Бен Немзи ефенди, закрилян от султана и пратеник на мютесарифа от Мосул. Търся къща в Амадие, където да прекарам няколко дена. Можеш ли да ми препоръчаш някоя?

Агата благоволи да поздрави по военному и каза:

— Аллах да благослови твоя милост! Ти си голям човек, който ще намери подслон в двореца на мютесалима.

— Там бях вече. Пазачът на двореца ме отпрати и аз…

— Аллах да погуби това нищожество! — ме прекъсна той. — Отивам да го насека на парчета!

Селим пулеше очи и жестикулираше с ръце. Той изглеждаше много разлютен, но не можех да го взема на сериозно. Този ага очевидно беше един най-обикновен хвалипръцко.

— Остави го на мира! — отвърнах аз. — Няма да му окажем чест да приеме гости, от които би могъл да получи голям бакшиш.

— Бакшиш? — попита храбрецът. — Даваш големи бакшиши?

— Обикновено не се скъпя.

— О, тогава знам къща, където можеш да живееш и пушиш като шахин-шахът на Персия. Да те заведа ли?

— Покажи ми я!

Селим ага се обърна и тръгна пред нас. Последвахме го. Така прекосихме няколко пазарни улички, докато стигнахме до малък, открит площад.

Там сновяха около двайсет безстопанствени кучета, повечето крастави. Когато забелязаха моето куче, те нададоха яростен вой. Доян, горд като някой паша, не им обърна ни най-малко внимание.

— Това е къщата, за която ви говорих — каза агата.

Той посочи сграда, която заемаше цяла страна от площада и съвсем не изглеждаше лошо. Отпред се виждаха ред пенджери, снабдени с дървени решетки. Стряхата беше опасана с парапет, очевидно голям лукс за тукашните хора.

— Кой живее в тази къща? — попитах.

— Аз самият, ефенди — отвърна агата.

— И на кого принадлежи?

— На мен.

— Купил ли си я, или си я взел под наем?

— Нито едното, нито другото — принадлежеше на прочутия Исмаил паша и после остана безстопанствена, докато не я придобих. Ела, ще ти покажа всичко!

[#1 Прозорци. — Бел. нем. изд.]

На славния командир на арнаутите се бе понравило, че ще получи бакшиш. Предложението му беше добре дошло, тъй като поради високия му пост можех да получа ценна информация. Слязохме пред къщата и влязохме вътре. В коридора клечеше стара жена, която белеше лук със сълзящи очи и дъвчеше обелките. Тя изглеждаше като прабабата на вечния евреин или като забравената от смъртта леля на Метусаил^[5].

— Чуй, скъпа моя Мерсинах, водя ти едни мъже! — заговори я той любезно.

Сълзите пречеха на жената да ни види и тя ги избърса с лука, така че те потекоха още по-обилно.

— Мъже? — попита старицата с глас, който прозвуча от беззъбата и като на караконджул уста.

— Да, мъже, които ще живеят в този дом.

Мерсинах захвърли лука и се изправи с младежка пъргавост.

— Ще живеят? Тук, в къщата? Да не си се побъркал, Селим ага?

— Недей така, скъпа Мерсинах. Ти ще им бъдеш хазяйка и ще им прислужваш.

— Хазяйка? Да прислужвам? Аллах керим! Ти наистина си полудял! Не работя ли ден и нощ, за да се оправя само с теб! Изпъди ги, изпъди ги веднага! Заповядвам ти!

Селим ага се сконфузи. Това добре можеше да се забележи. Милата Мерсинах очевидно държеше положението в ръце.

— Работата ти няма да се увеличи, гълъбице моя. Ще им дам и слугиня.

— Слугиня? — попита старата жена с глас, който не звучеше глухо и дрезгаво, а кресливо и с фалцет, като че алената уста на гълъбицата се беше превърнала в мундщука на кларнет. — Слугинче, някое по-младичко и хубавичко, а?

— Зависи от тези мъже, Мерсинах. Тя опря ръце в хълбоците, жест, типичен за Ориента, а и на Запад, и си пое дълбоко дъх. Това беше знак, че се нуждае от повече въздух., за да защити с подобаваща настойчивост унаследеното си господство.

— От тези мъже? Зависи от мен! Аз съм тук господарката? Само аз командвам тук! И, ще разпоредя какво да се прави! Заповядвам ти да изгониш тези мъже! Чуваш ли, Селим ага? Вън, веднага!

[#1 Част от духов музикален инструмент, накрайникът, който се сменя и влияе на звука на инструмента. — Бел. прев.]

— Но това не са мъже, единствена моя Мерсинах! Мерсинах, което на немски означава „мирта“^[6], си избърса отново очите и внимателно ме изгледа. Самият аз бях доста учуден от твърденията на агата. Какви ли ще сме, като не сме мъже?

— Не — обясни той. — Това не са мъже, а важни ефендита, които са под закрилата на султана.

— Султанът не ме интересува! Тук аз съм султанка, султанка валидеси, и което кажа, това…

— Чуй ме най-сетне! Те ще дадат голям бакшиш! В Ориента думата бакшиш оказва магическо въздействие. И тук като че ли тя беше нашето спасение. „Мирта“ отпусна ръце, опита се да се изсмее извинително, но се чу само хилене. Тя се обърна към Линдси:

— Истина ли е?

Той кимна и посочи към мен.

— Какво му е на този мъж? — попита ме тя. — Да не е болен.

— Не — отговорих й. — Остави ме да ти кажа кои сме, о душа на този дом? Мъжът, когото ти заговори, е един благочестив поклонник от Лондонистан. Със своята мотичка, която виждаш тук, той разравя земята, за да се вслуша в езика на мъртвите, и е дал обет за известно време да мълчи.

— Благочестив? Светец? — запита тя ужасена.

— Да. И те предупреждавам да не го обидиш. Този другият е предводител на голям народ, далеч оттук на юг, а аз съм един от воините, които почитат жените и дават бакшиш. Ти си султанката на този дом. Позволи ни да го разгледаме, за да видим дали бихме могли да отседнем за няколко дена.

[#3 Майка на владетеля: първата жена в харема. — Бел. нем. изд.]

— Ефенди, словата ти ухаят на рози и карамфили. Устата ти е по-мъдра и по-умна от мутрата на този жалък Селим ага, който винаги забравя да каже най-важното, а ръката ти е като ръката на Аллах, която раздава благословия. Водиш ли със себе си голяма прислуга?

— Не, защото ръцете ни са достатъчно силни, за да се защитим сами. Придружават ни само трима души, един слуга, един гавазин на мютесарифа от Мосул и един кюрд, който още днес ще напусне Амадие.

— Добре сте ми дошли! Разгледайте къщата и градината ми и ако ви хареса при мен, то очите ми ще бдят и сияят над вас.

Мерсинах на няколко пъти избърса „бдящите“ и „сияещите“ очи. После събра лука, за да можем да минем. Храбрият ага на арнаутите изглеждаше твърде доволен от тази развръзка. Отначало той ни заведе в стая, обитавана от самия него. Тя беше просторна, в нея имаше само стар килим, който служеше за диван, легло, стол и маса. По стените висяха няколко оръжия и дълги лули, а на пода бе поставено шише. До него се търкаляха празни черупки от яйца.

— Добре дошли, господари! — каза агата. — Нека пием за приятелството!

Селим се наведе, за да вземе шишето и черупките и даде на всеки от нас по една черупка. После ни наля. Това беше ракия. Пихме от странните бокали, а той долепи шишето до устните си и не го остави, докато не се успокои, че лютивото, с вкус на сяра питие няма да навреди с химията си на някой друг. После стопанинът на къщата събра отново черупките, изсърба това, което не бяхме изпили, и внимателно ги постави отново на пода.

— Бен иджад етим! (Мое изобретение!) — каза гордо той. — Не се ли почудихте, че нямам чаши?

— Това хубаво приспособление е по-добро от чашите — му отвърнах.

— За предпочитане е, защото и без това нямам чаши. Аз съм ага на албанците и трябва да получавам триста и трийсет пиастри месечно възнаграждение. Но тези пари чакам вече единайсет месеца. Аллах керим, падишахин кендисине лазим. (Бог е милостив и султанът сам се нуждае от пари!)

Нямаше защо да се учудвам, че думата бакшиш оказваше такова въздействие.

Селим ага ни разведе из къщата. Тя беше просторна, но вече се рушеше. Взехме четири стаи, поотделно за всеки един от нас, и една за Халеф и Ифра. Цената беше ниска — пет пиастри, една марка седмично за стая.

— Искате ли да видите и градината? — попита той после.

— Разбира се. Красива ли е?

— Много красива! Красива като райска градина! Там ще видиш най-различни дървета, билки и треви, чиито имена дори не зная. Денем я огряват слънчевите лъчи, а нощем звездите гледат отгоре с блеснали очи.

— А не пада ли и дъжд отгоре? — попитах развеселен.

— Когато вали, и градината получава своя дял. Да, дори и сняг е валял тук. Ела и виж!

В двора имаше хамбар, който взехме под наем, за да подслоним конете. И той струваше пет пиастри. Градината беше около четиридесет квадратни метра, твърде незначителна. Може да се видят само един прекършен кипарис и дива ябълка. Различните „билки и треви“ бяха коноп, избуял магданоз, а най-голямото чудо представляваше лехата с лук, чесън, храст цариградско грозде, различни мерудии и няколко прецъфтели теменужки. Те се задушаваха в прелестно единство едни до други.

— Гюзел бир бахче (Красива градина!) Нали така? — попита агата, като изпусна облак от лулата си.

— Чок гюзел! (Величествено красива!) — отговорих аз.

— Пек берекети! (Много е плодородна!)

— Бирде чок гюзел небатат! (Много красиви растения!) Нали?

— Саюсиз! (Безброй!)

— Знаеш ли кой се е разхождал тук?

— Кой?

— Най-красивата роза на Кюрдистан. Никога ли не си чувал за Есма катун, с която никоя друга не може да се сравнява по хубост.

— Не беше ли жена на Исмаил паша, последния потомък на абасидинския халиф?

— Да, значи знаеш. Есма носеше почетната титла катун, както всяка жена от тази светлейша фамилия. Исмаил паша беше обсаден от индийския байрактар Мохамед паша. Той взриви зидовете на укреплението, което после бе завзето с щурм. По-късно Исмаил бе отведен с Есма катун в пленничество в Багдад. Тук, в тази градина, тя живя и разнасяше наоколо благоухание. Ефенди, бих желал да е още тук!

— Тя ли сади магданоза и лука?

— Не — -отвърна сериозно Селим ага. — Това направи Мерсинах, моята стопанка. Ефенди, понякога тя е твърде хаплива.

— Не трябва да роптаеш, защото Аллах различно е разпределил благата си. И че трябва да делиш дома си с „мирта“, сигурно е било написано в книгата на твоя живот.

— Имаш право! Но кажи ми, ефенди, искаш ли да наемеш и градината?

— Колко ще струва?

— Ще ми платиш десет пиастри седмично. Тогава всички можете да се разхождате в градината и на воля да мечтаете за Есма катун.

Бавех се с отговора. Градината граничеше със задната стена на една сграда, на която забелязах две редици тесни отвори. Тя ми приличаше на затвор. Трябваше да се осведомя:

— Едва ли бих могъл да наема градината.

— Защо?

— Защото тази стена ме смущава!

— Стената? Как така, ефенди?

— Не обичам да живея в близост с някой затвор.

— О, хората, които са тикнати вътре, няма да те притесняват. Килиите им са толкова дълбоки, че те изобщо не могат да достигнат малките прозорци.

— Това ли е единственият затвор в Амадие?

— Да. Другият се срути. Моят чауш е надзирател.

— И ти мислиш, че няма да ме смущават?

— Изобщо няма да ги виждаш и чуваш.

— Тогава ще ти дам десетте пиастри. Значи имаш да получаваш от нас общо трийсет и пет пиастри на седмица. За първата седмица ще ти платя още сега.

При това предложение командирът на арнаутите просия. Англичанинът забеляза, че бръкнах в джоба си, за да платя. Той махна с ръка, извади кесията си и ми я подаде. Е, това, че щеше да олекне, той можеше безболезнено да понесе. Взех три махбуб-цехини и ги дадох на агата.

— Вземи ги! Бакшишът е за теб!

Това беше повече от двойно от уговореното. По лицето на Седим се изписа задоволство и той рече почтително:

— Ефенди, Коранът казва: който два пъти дава, Аллах сто пъти ще го благослови. Аллах ти е длъжник. Той богато ще те възнагради.

— Нуждаем се от килими за стаите и лули. Къде можем да ги получим назаем? — попитах.

— Господарю, ако прибавиш още две златни монети, ще получиш всичко, което душата ти желае.

— Ето ти!

— Ще побързам да донеса това, което ви е нужно.

Напуснахме градината. В двора стоеше Мерсинах, душата на „палата“. Ръцете й бяха изпоцапани със сажди. С показалеца тя бъркаше в съд, пълен с разтопено масло.

— Ефенди, ще вземеш ли стаите? — осведоми се тя.

Когато попита, тя се усети, че пръстът й не трябва да бъде в паницата. Старицата го извади и внимателно го облиза с език.

— Ще взема стаите, също и обора, и градината.

— Ефенди плати вече всичко — подчерта настойчиво агата.

— Колко? — попита Мерсинах.

— Трийсет и пет пиастри за първата седмица. За бакшиша хитрецът не спомена нищо. Дали той и в това отношение не беше под чехъл? Взех още една махбуб-цехина и я дадох на старицата.

— Ето, вземи я, ти, перла на гостоприемството! Това е първият бакшиш за теб. Ако сме доволни, ще получиш повече. Мерсинах чевръсто посегна и скъта парата в пояса си.

— Благодаря ти, ефенди! Ще бдя над теб, за да се чувстваш добре в къщата ми. Виждам, че ти наистина си един от най-храбрите бойци, които почитат жените и дават бакшиш. Качете се в стаите си. Ще ви приготвя гъста каша, залята с много топено масло.

Следвайки „благородните си привички“, тя унесено продължи да бърка с пръст в паницата. Предложението й беше дружелюбно, но — бррр!

— Добрината ти е огромна — отвърнах, — но за съжаление нямаме време да те уважим. Трябва да излизаме.

— Но ти все пак желаеш да ви приготвя ядене, ефенди?

— Не каза ли, че работиш ден и нощ само за да прислужваш на агата? Ние не искаме да те обременяваме. Впрочем очакваме, че ще ни канят на гости, а останалото време ще се храним при ханджията.

— Но вкусното ми ядене няма да откажеш!

— Е, добре, свари ни няколко яйца. Друго днес няма да ядем.

Това беше единственото, което все пак можехме да вкусим от ръцете на „мирта“.

— Яйца? Ще ги получиш, ефенди — обясни пъргаво старата. — Но щом ги изядете, запазете черупките, защото Селим ага ги използва за пиене и понеже е непредпазлив, често ги чупи.

Оттеглихме се за малко в нашите покои и скоро се появи агата с одеяла, килими и лули, които бе заел от различни търговци. Одеялата и килимите бяха нови и чисти, така че можехме да сме доволни. После дойде Мерсинах. Тя носеше капака на старо сандъче за дърва, което служеше за чиния. Върху него бяха яйцата — нашият галаобяд. До тях забелязах няколко прегорели мекици и прословутото топено масло, оградено с черупки от яйца, в които имаше мръсна сол, счукан на едро пипер и доста съмнителен кимион. Лъжички за яйцата, разбира се, липсваха.

Най-сетне щастливо преодоляхме това разточително гостоприемство и Мерсинах се отправи със скъпоценната си посуда в кухнята. Агата също стана.

— Знаеш ли, ефенди, къде ще отида сега? — попита той.

— Сигурно ще ми кажеш.

— При мютеселима. Той трябва да научи колко знатен мъж си ти и как пазачът на неговия дворец се е отнесъл с теб.

Селим ага довърши служебния си вид, като избърса от мустаците си остатъците от топеното масло, което изяде сам, и излезе. Най-сетне бяхме сами.

— Може ли да говоря, сър? — попита Линдси.

— Да, сър Дейвид.

— Сега купува дрехи!

— На червено и черно каре.

— Разбира се!

— Тогава да отидем на пазар.

— Но аз няма да говори! Аз трябва купува, сър. Тук са парите.

— Само дрехи ли ще купим?

— Какво още?

— Няколко съда. Имаме нужда от тях, а по-късно можем да ги подарим на агата или на стопанката. Също и тютюн, кафе и други подобни неща, от които не можем да се лишим.

— Уел. Плащам всичко.

— Засега ще си послужим с кесията ви, а после ще си уредим сметките.

— Пфу! Плащам всичко! Уговорено!

— Да дойда ли с вас? — попита Мохамед.

— Както желаеш. Но мисля, че е по-добре да те виждат колкото се може по-малко. Още в Спиндури познаха, че си хадедихн, а не трябва да се забравя и че синът ти много прилича на теб.

Запалихме чибуците и тръгнахме. Коридорът беше изпълнен с дим, а в кухнята „Мирта“ кашляше. Когато ни забеляза, дойде за момент при нас.

— Къде са нашите хора? — я попитах.

— При конете. Ще излизаш ли?

— Да, до пазара, за да купя някои неща. Не се тревожи, о господарко на кухнята! Там водата ти изкипява!

— Остави я да си кипи! Яденето все ще стане.

— Яденето? Да не го приготвяш в този голям казан?

— Да.

— Във всеки случай не е само за теб и Селим ага?

— Не. Аз трябва да готвя и за затворниците.

— Аха! Които са в съседство?

— Да.

— Има ли много от тези нещастници в сградата?

— По-малко от двайсетина.

— Всички от Амадие ли са?

— О, не. Това са няколко арнаутски войници, които са се провинили. Няколко халдейци, кюрди, неколцина жители на Амадие и един арабин.

— Арабин? Че тук изобщо няма араби.

— Докараха го от Мосул.

— Какво получават хората за ядене?

— Хляб, който пека, и после за обяд или вечеря, според настроението ми, това топло ядене.

— Какво представлява?

— Брашно, размито във вода.

— Кой им го носи?

— Аз самата. Чаушът ми отваря вратата на килиите. Виждал ли си някога затвор, ефенди?

— Не.

— Ако искаш да го посетиш, трябва само да ми кажеш. Ще те взема с мен.

— Чаушът няма да ми позволи.

— На мен ще позволи, защото съм му господарка.

— Ти?

— Да. Не съм ли господарката на неговия ага?

— Това е вярно. Би трябвало да помисля дали подобава на един важен ефенди да посещава затвора и да дава голям бакшиш на тези, които го развеждат.

— Подобава, о, господарю, наистина подобава. Твоята милост може би ще се разпростре и над затворниците, които сетне могат да си купят от мен храна и тютюн, неща, които им липсват.

Нищо не можеше да ми бъде по-добре дошло от това, което узнах. Но бях достатъчно предпазлив да не навлизам в подробности, защото това лесно можеше да породи подозрение. Повикахме Халеф, бюлюк емини и кюрда от Спиндури, за да ни придружат. После тръгнахме.

Пазарите бяха като запустели. Едва открихме едно кафене, където ни поднесоха рядко кафе. Там научихме защо Амадие е безлюден. Въпреки високите и оголени планини наоколо този град е нездравословен. При настъпването на по-топлото годишно време се появява изтощителна треска. Тогава жителите напускат местността и се отправят към близките гори, за да живеят в летните си жилища, наречени яйлаци.

След като се справихме с разреденото кафе и напълнихме отново лулите си, се отправихме към пазара за дрехи. Кафеджията ни описа мястото, където можехме да намерим това, което търсехме. Търговията беше извършена при мълчаливото присъствие на англичанина и го изпълни с видимо задоволство. Той получи изцяло червена и черна карирана дреха на една сравнително евтина цена. После се погрижихме и за другите покупки и с тях отпратихме слугите вкъщи. Като подарък кюрдът получи извезана с мъниста, пълна с тютюн кесия, която той с горд вид веднага окачи на колана си, за да види всеки това доказателство за мъжкото му достойнство.

За да опозная града, започнах да го обикалям с англичанина. Стигнах до убеждението, че тази някога важна крепост може да бъде лесно превзета от неколкостотин предприемчиви кюрди. Малцината войници, които срещнахме, изглеждаха гладни и болни от треска, а отбранителните съоръжения се намираха в окаяно състояние.

Когато се върнахме, агата вече ме очакваше.

— Ефенди, трябва да те заведа при мютеселима — посрещна ме той.

— Да ме заведеш? — попитах с насмешка.

— Не, да те придружа. Разказах всичко на Исмаил бей и размахах юмруци под носа на пазача на двореца. Аллах го закриля, иначе сигурно щях да го убия или обеся.

При тези думи той пулеше очи, а пръстите му бяха изкривени като клещи.

— Какво иска комендантът?

— Ефенди, да ти кажа ли истината?

— Очаквам това.

— Исмаил бей не се радва особено на посещението ти.

— Аха! И защо не?

— Той не обича чужденците и много рядко приема гости.

— Вашият мютеселим да не е отшелник?

— Не. Но като комендант той получава освен безплатно жилище и шест хиляди седемстотин и осемдесет пиастри и се чувства като всички нас: от единайсет месеца не е получил нищо и не знае какво да яде и пие. Може ли тогава да се радва, когато има важни посещения?

— Искам да го видя и да разговарям, а не да се храня с него.

— Не може. Мютеселимът трябва да те посрещне съобразно ранга си и по достойнство и затова е повикал… Агата се смути.

— Кого е повикал?

— … тукашните евреи, за да вземе назаем петстотин пиастри. Толкова му трябват, за да купи неща, които са му нужни, за да те посрещне.

— И те му ги дадоха?

— Аллах! Те самите вече нямаха нищо, защото му бяха дали всичко. Сега взе на заем един скопен овен и още какво ли не. Това е лошо, особено за мен, ефенди.

— Защо за теб?

— Защото трябва да му заема петстотинте пиастри или…

— Или какво?

— … или да те питам дали ти… ти…

— Говори по-нататък, ага!

— Дали ти самият си богат. О, ефенди, не бих имал и една пара, ако днес не ми беше дал. И от тях трябваше да отстъпя на Мерсинах трийсет и пет пиастри.

Да заема на мютеселима петстотин пиастри, за да ме приеме, означаваше да му ги подаря. Те се равняваха приблизително на сто марки. Хм, след като намерих парите при животното на Абу Саиф, не бях съвсем без средства, а за целта, която преследвахме, благоволението на пашата щеше да ни бъде от полза. Бих могъл да дам петстотин пиастри и на още толкова можех да разчитам от Линдси, който за едно приключение би жертвал тази незначителна за него сума. Отправих се към стаята на англичанина, агата остана да ме чака.

Дейвид Линдси тъкмо бе зает с облеклото си. Продълговатото му лице сияеше от удоволствие.

— Сър, как изглеждам? — попита ме той.

— Истински кюрд!

— Уел, добре, много добре! Отлично! Но как завия тюрбан?

— Дайте го насам!

Никога през живота си Линдси не бе държал тюрбан в ръка. Сложих го на главата му, изкусно увивайки червено-черния плат около нея. Получи се един от онези огромни тюрбани, които тук носят само сановниците и знатните мъже.

— Така, най-сетне кюрдският велик хан е готов!

— Превъзходно! Великолепно! Прекрасна авантюра! Освобождава Амад ал Гандур! Всичко плаща, много добре плаща!

— Сериозно ли го казвате, сър Дейвид?

— Защо не?

— Наистина знам, че сте твърде заможен и знаете кога да давате парите си…

Англичанинът ми хвърли бърз поглед и ме попита:

— Искате пари?

— Да — отговорих просто.

— Уел, ще получите! За вас?

— Не. Надявам се, че вече сте ме опознали.

— Правилно, сър. И тъй, за кого?

— За мютеселима.

— Аха! Защо? За какво?

— Този човек е беден. От единайсет месеца очаква заплатата си. Поради това доста е изстискал тукашното население. Всички вече са без средства и никой не може да му заеме пари. Затова посещението ми го безпокои. Той трябва да ме приеме гостоприемно, а няма необходимите средства. Взел е един овен и разни други неща и пратил да ме питат дали съм достатъчно богат, за да му услужа с петстотин пиастри. Това не е прищявка и мисля, че няма да си получим обратно парите. Но тъй като е необходимо да го настроим приятелски към нас, реших…

— Добре! Ще получи една стофунтова банкнота.

— Това е прекалено много, сър Дейвид. По сегашния курс от Константинопол това са единайсет хиляди пиастри. Искам да му дам петстотин пиастри и ви умолявам да прибавите същата сума. Исмаил бей ще остане доволен.

— Хиляда пиастри? Малко! Не подарих ли на арабските шейхове копринени одежди! Искам да го видя. Ако позволено да дойда, тогава плаща всичко. Вие нищо не давате!

— Съгласен съм.

— Тогава кажете на агата, че трябва да ни води.

— И какво ще правим ние?

— По пътя ще купим подарък. Ще вземем пари.

— Но не прекалено много, сър Дейвид.

— Колко? Пет хиляди пиастри?

— Две хиляди са напълно достатъчни.

— Уел, значи две хиляди! Готово! Върнах се при Селим ага.

— Кажи на коменданта, че ще дойда с един от моите спътници.

— Кога?

— След малко.

— Името ти вече му е познато. Кое е другото име, което трябва да му кажа?

— Хаджи Линдси бей.

— Хаджи Линдси бей. Добре! А пиастрите, ефенди?

— Молим за позволението да поднесем подарък на мютеселима.

— Тогава и той би трябвало да ви даде.

— Ние не сме бедни. Имаме всичко, от което се нуждаем, и най-много ще се радваме на приятелството на Исмаил бей. Кажи му това.

Селим си тръгна успокоен и доволен.

Само след пет минути бяхме възседнали конете с англичанина. Внуших му да мълчи. Халеф и Ифра ни следваха. Кюрда с взетата назаем наметка отпратихме обратно с благопожелание в Спиндури. Минахме покрай пазарите, откъдето купихме везан плат за празнична дреха и красива кесия, в която англичанинът постави двайсет златни меджидиета по сто пиастри. За подобни неща Линдси никога не се скъпеше. Често се бях убеждавал в това.

Яздехме към палата на коменданта. Пред сградата се бяха строили около двеста албанци в парадна униформа начело с двама мюлезими под заповедите на нашия Селим ага. Той изтегли дългата си сабя и даде команда:

— Сирада дурун мунтасам! (Строй се!)

Войниците се помъчиха да изпълнят волята му, но образуваха редица, която накрая се извиваше като опашката на змия.

— Чалги! Дюдюк чалин! (Музика! Надуйте свирките!) Три флейти започнаха да скимтят, а тремолото на барабана звучеше като тракането на кафемелачка.

— Даха сиаде! Даха куветли! (Силно, по-силно!) Добрият ага се кокореше, музикантите му подражаваха. Докато траеше този артистичен и ласкателен прием, спряхме пред входа. Двамата лейтенанти се приближиха и хванаха юздите. Предадох на агата везания плат и кесията.

— Доложи за нас и връчи на коменданта този подарък! Селим ага закрачи важно, а ние го последвахме. Под портата стоеше пазачът на двореца. Сега той ни посрещна напълно различно в сравнение с първия път. Той скръсти ръце на гърди, поклони се дълбоко и промърмори:

— Агдаман сйсе селям сойлиелим. (Вашият слуга ви целува ръка.) Позволете да ви предам почитанията си!

Минах покрай него, без да му обърна внимание, и Линдси се направи, като че не го забелязва. Въпреки пренебрежението ни пазачът ни поведе по една стълба нагоре към помещение, което, изглежда, бе преддверието. Там служителите на коменданта бяха насядали върху жалки килими. При нашата поява те станаха и ни поздравиха със страхопочитание. До един от прозорците стоеше кюрд, който приличаше на волен планинец. С мрачно, нетърпеливо изражение той гледаше навън. Един от служителите пристъпи към мен:

— Ти ли си Кара Бен Немзи ефенди, когото мютеселимът очаква?

— Аз съм.

— А този ефенди ли е Хаджи Линдси бей, който е дал обет да не говори?

— Да.

— Аз съм баш кятибът на коменданта. Той те моли да изчакаш малко.

— Защо? Не съм свикнал да чакам и той знае, че идвам.

— Исмаил бей има много важна работа, която няма да трае дълго.

Що за работа беше това, можех много скоро да забележа.

От стаята излезе забързан слуга, който след малко се върна с две отворени метални кутии. В по-голямата имаше тютюн, в по-малката — печено кафе. Комендантът се беше снабдил с тези необходими неща едва след като получи парите ни. Още преди да се беше върнал слугата, от стаята на мютеселима се показа Селим ага.

— Ефенди, потърпи още малко! Ще влезеш веднага!

Тогава кюрдът, който стоеше до прозореца, се обърна към него:

— И кога най-после ще вляза аз?

— Ще бъдеш допуснат още днес.

— Още днес? Но аз дойдох преди този ефенди и неговия спътник. Работата ми е важна и веднага след това трябва да потегля.

Селим ага се ококори.

— Тези ефендита са емир и бей, а ти си само обикновен кюрд. Ще влезеш едва след тях.

— Имам същите права като техните, защото съм пратеник на храбър мъж, който също е бей.

Смелото, безстрашно държание на кюрда ми хареса, макар че оплакването му беше насочено срещу мен. То обаче разлюти агата, който отново започна да се блещи и извика:

— Твоят ред е по-късно, а може изобщо и да не влезеш. Ако не ти харесва, върви си! Нямаш и понятие как трябва да се появиш пред един голям, влиятелен човек.

Аха, кюрдът бе забравил нещо, а именно бакшиша. Той не се остави да го сплашат, а отговори:

— Знаеш ли кое е най-необходимото за един беруари? Тази сабя! — Той я хвана за дръжката. — Искаш ли да се увериш? Изпраща ме беят на Гумри. За Кадир бей ще бъде обида, ако все ме карат да чакам, а той знае как да отвърне на това. Тръгвам си!

— Стой! — му извиках.

Кюрдът беше вече на вратата. Спомена за бея на Гумри, към когото ме бе насочил малкоегундът на Спиндури. Това беше чудесна възможност по благоприятен начин да известя за себе си.

[#1 Главен писар. — Бел. нем. изд.]

— Какво искаш? — попита ме той грубо. Пристъпих към него.

— Искам да те приветствам, защото все едно че Кадир бей чува моя поздрав.

— Познаваш ли го?

— Не съм го виждал, но са ми разказвали за него. Той е храбър воин, който е спечелил уважението ми. Ще му изпратиш ли вест от мен?

— Да, ако мога.

— Можеш. Преди това обаче ще ти докажа, че знам как да почета Кадир бей: ти ще влезеш при мютеселима преди мен.

— Сериозно ли говориш?

— С един храбър кюрд шега не бива.

— Чухте ли? — обърна се той към останалите. — Този чужденец ефенди знае какво е учтивост. Но един беруари също познава законите на добрите обноски. — Обръщайки се към мен, той добави: — Господарю, благодаря ти, че зарадва сърцето ми. Но аз ще изчакам, докато разговаряш с Исмаил бей.

— Приемам, защото знам, че няма да чакаш дълго. Кажи, имаш ли време след разговора с коменданта да дойдеш при мен?

— Ще дойда, а после ще яздя по-бързо. Къде живееш?

— При Селим ага, полковника на арнаутите.

Беруаринът се оттегли с одобрително кимване, а слугата отвори вратата, за да ни пусне вътре с Линдси.

Стаята, в която се озовахме, беше облепена със стар, избелял тапет. До задната врата, на праг, висок около стъпка и покрит с килим, седеше комендантът. Той беше висок, мършав човек, със скулесто, преждевременно състарено лице. Погледът му беше мътен и не будеше доверие. Исмаил бей се изправи при появата ни и с жест ни показа да седнем от двете му страни. Това не ме затрудни, но Линдси се поизмъчи, докато скръсти крака и заеме онази поза, която турците наричат „покой на ставите“. Който не е свикнал с нея, му изтръпват краката, така че е принуден да се изправи. Съобразявайки се с англичанина, трябваше да се погрижа разговорът ни да не продължи толкова дълго.

— Хош гелдин, йомнирис чок ола! (Бъдете ми добре дошли, да живеете дълго!) — ни посрещна комендантът.

— Също и ти! — му отговорих. — Ние идваме отдалеч, за да ти кажем, че сме радостни да зърнем лика ти. Нека изобилието да не напуска твоя дом и да успееш във всичко, което предприемаш!

— И аз ви желая благополучие и много успех във всичко, което правите! Как се казва страната, станала свидетел на първия ти ден, ефенди?

— Алемания.

— И живее ли в нея някой велик султан?

— Живеят много султани.

— И много войници?

— Когато султаните на Алемания събират войниците си, няколко милиона очи са отправени към тях.

— Още не съм посетил тази страна, но сигурно е голяма и прочута, тъй като си под закрилата на падишаха.

Това беше знак, че трябваше да се легитимирам. Направих го веднага.

— Думите ти са верни. Тук виждам този буюрулду на султана. Исмаил бей го взе и допря до челото, устата и гърдите си. После го зачете.

— Но тук името ти е написано другояче, а не Кара Бен Немзи.

Можех да изпадна в неловко положение. Обстоятелството, поради което запазих името си, дадено от Халеф, можеше да ми навреди. Но бързо се овладях и казах:

— Можеш ли да ми прочетеш името, което е написано в буюрулдуто?

Той се опита, но не успя. А при името на родното ми място окончателно се запъна.

— Виждаш ли! — обясних му аз. — Никой турчин не може правилно да прочете и изговори имената от Алемания. Никой мюфтия или ходжа не е успял, защото езикът ни е труден и се пише с други букви. Аз съм Кара Бен Немзи ефенди. Това доказва и писмото, което ми даде за теб мютесарифът от Мосул.

Подадох му писмото. Когато беят го прочете, остана доволен и след обичайната церемония ми върна буюрулдуто.

— И този ефенди е Хаджи Линдси бей? — попита той после.

— Това е името му.

— От коя страна е родом?

— От Лондонистан — казах, за да избягна думата Англия.

— Дал е обет да не говори?

— Хаджи Линдси бей не говори.

— А може ли да върши чудеса?

— Чуй, о мютеселим! Не може да се говори за магически неща поне не с някой, когото не познаваш добре.

— Ще се опознаем, защото съм голям любител на магиите. Мислиш ли, че така може да се правят пари?

— Да, пари може да се правят.

— И че съществува философският камък?

— Съществува, но той не е скрит в земята, а в човешкото сърце и затова не може да бъде създаден с помощта на химията.

— Говориш много неясно. Виждам обаче, че ти познаваш магиите. Има черни и бели. Познаваш ли и двете?

Нямаше как, трябваше да му отговоря шеговито:

— О, познавам и много други магии.

— Има и други? Какви?

— Синя, зелена и жълта магия, също и червена и сива. Хаджи Линдси бей отначало беше привърженик на карираната в сиво, но сега почита черно-червената.

— Това се вижда по дрехите му. Селим ага ми разказа, че със себе си носи мотичка, с която рови земята, за да изучава езика на мъртвите.

— Така е. Но нека днес не говорим за това. Аз съм воин, а не някой фокусник.

Комендантът беше ограбил всичко от поверената му област и търсеше изцеление в магията. Не ми хрумваше как да усиля суеверието му, а и при сегашните обстоятелства не исках да го лиша от последната му надежда. Или пък мотичката на моя мистър Крилат бик го беше навела на мисълта да преговаря с мен за магическите неща? И това бе възможно. Впрочем последните думи направиха впечатление на Исмаил бей и той плесна с ръце, за да ни донесат кафето и лулите.

— Чух, че мютесарифът е водил бой с джесидите? — подхвана той друга тема.

Тя не беше безопасна за мен, но не знаех как да го отклоня. Започна почти като при разпит: „Чух!“ Като най-близкия подчинен на наместника и комендант на Амадие, той сигурно познаваше нещата не само от слухове. Влязох в тона му:

— И аз чух за това. — И за да предотвратя въпроса му, добавих: — Шекиб Халил паша сигурно ги е смазал и сега наред са непокорните араби.

Исмаил бей наостри слух и ме изгледа изпитателно.

— Защо предполагаш това, ефенди?

— Защото сам той разговаря с мен.

— Самият мютесариф?

— Да.

— Кога?

— Когато бях при него.

— И как се стигна до разговора ви? — се осведоми мютеселимът, без да може да прикрие съмнението, което се прокрадна по лицето му.

— Във всеки случай, защото Шекиб Халил паша имаше доверие в мен и пожела да ме натовари с мисия във връзка с този поход.

— Каква мисия?

— Слушал ли си понякога за дипломацията и политиката, о мютеселим? — му отговорих вместо това. Той се усмихна неловко.

— Щях ли да съм комендант на Амадие, ако не бях политик и дипломат?

— Имаш право, но защо не го показваш?

— Недипломатично ли постъпих?

— Да, защото ме питаш така директно, че се удивлявам. Нямам право да говоря за това и ти можеше да узнаеш нещо само ако ме беше подпитал.

— Защо не можеш да ми кажеш? Мютесарифът няма тайни от мен.

— Хм. Ти ме питаш, за да научиш нещо във връзка с мисията ми. Това е сигурно доказателство, че пашата се е доверил повече на мен, отколкото на теб. И защо иначе щях да се отправя за Амадие, ако не се отнасяше до нахлуването му в арабските области?

— Това не е възможно!

— Напълно е възможно. Искам само да ти доверя, че след завръщането ми от Амадие наместникът ще ме изпрати към пасищата на арабите. Там тайно трябва да разуча местността, за да мога после да му дам съветите си.

— Тогава си негов личен довереник.

— Може би, о мютеселим.

— И имаш влияние над него.

— Ако това е така, не бих искал да го твърдя. Иначе лесно мога да загубя това влияние.

— Ефенди, караш ме да се притеснявам…

— Защо?

— Знам, че милостта на мютесарифа не ме осенява. Кажи, наистина ли си негов приятел и довереник?

Този човек не само не беше дипломат, но и глупав. Отначало се изкарваше близък с наместника, после си призна с какво лошо око гледат на него в Мосул.

— Шекиб Халил паша, ми каза неща, които сигурно не би споделил с друг — му отвърнах. — Дори и за похода срещу джесидите ме бе предупредил. Но дали съм му приятел, това е въпрос, по който не бих желал да говорим.

— Искам да те поставя на изпитание дали наистина знаеш повече, отколкото другите.

— Направи го! — му казах самоуверено, макар че чувствах известно притеснение.

— На кое арабско племе мютесарифът е хвърлил око?

— На хадедихните от народа на шаммарите.

Острите черти на лицето му добиха коварно изражение.

— Как се казва шейхът на хадедихните?

— Мохамед Емин. Познаваш ли го?

— Не. Но чух, че мютесарифът го бил пленил. Сигурно ти е говорил за това, щом като те е дарил с доверието си и иска да те прати при арабите.

Мютеселимът очевидно се стараеше да се покаже дипломат. Но аз му се изсмях в лицето.

— Исмаил бей, не ме ли поставяш на твърде сурово изпитание! Толкова стар ли е Амад ал Гандур, че го бъркаш с Мохамед Емин, неговия баща?

— Как мога да ги бъркам, когато никога не съм ги виждал! — обясни той. Изправих се.

— Да приключим разговора. Не съм хлапак, когото могат да баламосват. Но ако искаш да видиш пленника, отиди в затвора. Чаушът ще ти го покаже. Ще ти кажа само: не издавай кой е той и не го оставяй да се измъкне. Докато бъдещият шейх на хадедихните е във властта на мютесарифа, Шекиб Халил паша може да поставя условия на арабите. Сега ми позволи да се оттегля!

— Ефенди, не исках да те обидя. Остани!

— За днес имам и друга работа.

— Трябва да останеш, защото съм ти приготвил и гощавка.

— Мога да се нахраня и в жилището си и ти благодаря. Впрочем вън те чака един кюрд, който иска на всяка цена да говори с теб. Той е дошъл преди мен и исках да му отстъпя. Беруаринът обаче беше така любезен да ме пусне пръв.

— Той е пратеник на бея от Гумри и може и да почака!

— Мютеселим, позволи ми да те предпазя от една погрешна стъпка. Ти се отнасяш с Кадир бей като с враг или с човек, който не си заслужава да уважаваш или да се страхуваш от него.

Забелязах, че Исмаил бей едва се сдържаше да не даде воля на гнева си.

— Искаш да ме поучаваш ли, ефенди, ти, чужденецът? — избоботи той.

— Не — отвърнах му невъзмутимо. — Ти си по-възрастен от мен. Още когато говорехме за магиите, ти доказах, че те смятам за мъдър и че не бих искал да те поучавам. Но съвет и по-младият може да даде на по-възрастния.

— И сам знам как трябва да се отнасям с тези кюрди. Бащата на бея от Гумри беше Абд ес Сумит бей, който създаваше толкова много грижи на моите предшественици и особено на бедния Селим Селахи.

— Трябва ли и синът му да ви създава подобни грижи? Мютесарифът се нуждае от войските си, за да се противопостави на арабите. Част от тях трябва да се държи в непрестанна готовност срещу джесидите. Какво би казал той, ако му съобщя, че се отнасяш така с кюрдите от Беруари, че и тук може да се опасяваме от въстание, щом забележат, че наместникът не притежава в момента власт, за да го смаже. Прави каквото знаеш, мютеселим! Не желая да те поучавам или съветвам.

Аргументите ми слисаха бея. Това ясно си личеше.

— Мислиш, че трябва да приема кюрда?

— Постъпи, както намериш за добре.

— Ако обещаеш да се нахраниш при мен, ще го приема в твое присъствие.

— При това условие ще остана. Така няма да го карам да чака повече.

Мютеселимът плесна с ръце и от една странична врата се появи слуга, на когото заповяда да въведе кюрда. Пратеникът на бея от Гумри влезе с горда стъпка в стаята и поздрави с едно отривисто „селям“, без да се поклони.

— Ти си пратеник на бея от Гумри? — попита комендантът.

— Да.

— Какво иска да ми предаде господарят ти?

— Моят господар? Свободният кюрд няма господар. Той е мой предводител в битките, но не и мой повелител. Не познавам тези думи.

— Не те извиках, за да се препирам с теб. Какво трябва да ми предадеш?

Кюрдът можеше да предположи, че благодарение на моето застъпничество не бе чакал по-дълго. Той ми хвърли благодарен поглед и отговори сериозно и натъртено:

— Мютеселим, трябваше да ти предам нещо, но тъй като чаках толкова дълго, го забравих. Кадир бей ще ти прати друг човек, който няма да забрави посланието, ако не чака дълго.

Последната дума беруаринът изговори вече на прага, после изчезна. Комендантът се слиса. Подобно нещо не бе очаквал, докато аз си казвах мислено, че никой европейски дипломат не би могъл да постъпи по-коректно от този млад, обикновен кюрд. Краката буквално ме сърбяха, да го последвам, за да му изразя уважението и признанието си. И мютеселимът искаше да го последва, но с други намерения.

— Подлец! — извика той, като скочи. — Ще те…

Исмаил бей все пак се овладя и спря. Спокойно натъпках чибука си и го запалих.

— Какво ще кажеш за това, ефенди? — попита той.

— Предположих, че ще се случи така. Какво ще направи сега беят от Гумри и какво ще каже мютесарифът?

— Ще му разкажеш ли?

— Ще замълча, но пашата ще види последствията.

— Ще наредя да извикат кюрда обратно.

— Няма да дойде.

— Не ще му търся сметка.

— Няма да ти повярва. Само един човек може да го убеди да се върне обратно.

— И кой е той?

— Аз. Аз съм негов приятел. Може би ще се вслуша в гласа ми.

— Ти си негов приятел? Познаваш го?

— Видях го за първи път в преддверието. Но разговарях с него като с пратеника на някой бей и това сигурно го е направило мой приятел.

— Не знаеш обаче къде да го намериш. Той искаше да замине от Амадие. Конят му беше долу.

— Беруаринът е в моето жилище, аз го поканих.

— Ти го покани? При теб ли ще се храни?

— Ще го посрещна като мой гост. Най-важното е, че ще му поверя известие за бея.

Мютеселимът все повече се дивеше.

— Какво известие? — попита той.

— Мислех, че си дипломат! — усмихнах се аз. — Питай мютесарифа.

— Ефенди, говориш само със загадки.

— Мъдростта ти скоро ще ти подскаже как да ги разгадаеш. Трябва да ти кажа откровено, че допусна грешка, и след като не искаше да те поучавам или да ти дам съвет, ми позволи поне да поправя тази грешка. Ще изпратя на бея от Гумри приятелско послание.

— Не трябва ли да го знам?

— Ще ти го доверя, макар че е дипломатическа тайна: трябва да предам на Кадир бей един подарък.

— Подарък? От кого?

— Това не мога да ти кажа. Но може и да се сетиш, ако ти призная, че чиновникът и повелителят, който го дава, живее на юг от Амадие и много желае беят на Гумри да не е враждебно настроен към него.

— Ефенди, сега виждам, че ти наистина си довереник на мютесарифа от Мосул, защото той изпраща подаръка, независимо дали искаш да признаеш или не.

Човекът наистина бе твърде глупав и напълно неспособен за длъжността, която заемаше. По-късно научих, че той е бил протеже на своя предшественик и е направил скока от нуфус емини в Силех, в Мала Азия, до мютеселим на Амадие. Посещението ми при коменданта бе взело необичаен обрат. Своеобразният ход на разговора ни ме накара да му разкрия неща, които щеше да научи може би от престоя ни. Но не си направи никакви изводи от това. Той нямаше ум да бъде някой селски старейшина, камо ли мютеселим. Въпреки това тайно го съжалявах, като си мислех за неудобството, в което щеше да изпадне при успех на нашето начинание. Не виждах и възможност да го предпазя от това.

Разговорът прекъсна, защото донесоха яденето. То се състоеше от взетия на заем „овен“ — само няколко парчета месо и постен пилаф. Комендантът усърдно си хапваше и забрави да приказва. Едва когато бе сит, попита:

— Наистина ли ще се срещнеш отново с кюрда?

— Да, защото вярвам, че ще удържи на думата си.

— Ще го изпратиш ли обратно при мен?

— Да, ако желаеш.

— Ще те чака ли беруаринът?

Този плах намек не говореше за липсата на гостоприемство, а за загрижеността, че пратеникът може да загуби търпение и при мен. Затова му отговорих:

— Сигурно скоро ще иска да се отправи на път и не бива да го задържам. Ще разрешиш ли да тръгнем?

— При условие че обещаеш да бъдеш довечера отново мой гост.

— Обещавам ти. Кога трябва да дойда?

— Ще те осведомя чрез Селим ага. Ти винаги си добре дошъл, когато и да дойдеш.

И така, угощението не ни отне много време. Тръгнахме, придружени от коменданта до долната врата. Там ни чакаха двама души с коне.

— Само един башибозук ли е с теб? — попита Исмаил бей.

— Да, като гавазин; Мютесарифът ми предложи голяма свита, но съм свикнал сам да се пазя. Сега той огледа врания ми кон.

— Великолепен кон! Ти ли го купи?

— Подарък ми е.

— Подарък? Ефенди, този, който ти го е подарил, е бил някой княз. Кой беше?

— И това е тайна. Но ти може би скоро ще опознаеш този човек. Възседнахме конете и Селим ага веднага изрева на своя караул:

— Тюхенклерле нишан алин! (Готови за стрелба!) Войниците се прицелиха, но нямаше и две пушки, които да са на една височина.

— Хепинис бирден атеш един! (Огън бий!)

Олеле Боже! Дори и половината от смъртоносните оръжия нямаха смелостта да гръмнат. Агата се кокореше, притежателите на конфузните пушкала също се кокореха и взеха да проверяват затворите на своите кремъклийки. Едва когато свърнахме зад най-близкия ъгъл, оттук-оттам прозвуча нещо като тихо джавкане, което ни накара да предположим, че още някоя тапа е изхвърчала от цевта.

Когато се върнахме вкъщи, кюрдът седеше в моята стая на моя килим и пушеше от моя чибук моя тютюн. Това ме зарадва, защото ми показа, че възгледите ни за гостоприемство се покриват.

— Кхейр ати, хемшер! (Добре дошъл, приятелю!) — го поздравих сърдечно.

— Как, ти говориш кюрдски? — попита той зарадвано.

— Малко, но ще опитам да се разберем.

Изпратих Халеф да намери от някой гостилничар за госта ми и мен сносно ядене и най-сетне можех да се посветя на пратеника на бея от Гумри.

Натъпках си и аз една лула и седнах до него.

— Оставих те да чакаш по-дълго, отколкото желаех — започнах аз. — Трябваше да се храня с мютеселима.

— Ефенди, чакането не ми беше неприятно. Красивата девица, която е твоя хазяйка, ми даде лула, а после си взех и от твоя тютюн.

— Ти си войник на бея на Гумри. Това, което е мое, е и твое. Трябва да ти благодаря и за удоволствието, което ми достави при коменданта, Ти си млад, но се държа мъжки, когато му отговори.

Той се усмихна и каза:

— Щях да говоря другояче с него, ако бяхме останали сами.

— По-строго?

— По-снизходително. Но тъй като имаше и свидетели, трябваше да пазя честта на този, който ме беше изпратил.

— Ти постигна целта си. Мютеселимът желае да се върнеш при него, за да изслуша вестта ти.

— Няма да му доставя това удоволствие.

— И на мен ли няма?

Беруаринът ме изгледа.

— Искаш ли?

— Умолявам те! Обещах на Исмаил бей.

— Познаваш ли го? Да не си негов приятел?

— Днес го видях за първи път.

— Тогава ще ти кажа какво представлява Исмаил бей. Всъщност ще ти опиша най-добре този човек, като спомена, че салиане^[7] носи едва двайсет хиляди пиастри на Амадие и че той няма право, както е обичайно, да получава част от данъците. Това право му е отнето. Султанът рядко се вслушва в оплакванията, но тук трябваше да се вслуша, защото воплите стигаха до Бога. Този човек така грабеше хората, че те оставаха в планината и през зимата. Цялата област е обедняла и гладът стана чест гост. Мютеселимът вечно се нуждае от пари и взема на заем и който не му се подчини, трябва да се страхува от отмъщението му. Впрочем той е страхливец и се перчи само на слабите. Войниците му гладуват и мръзнат, защото не получават нито храна, нито дрехи. Хубавите им оръжия замени за лоши, за да вземе за себе си печалбата, и когато пристигне барутът за няколкото оръдия, ни го продава, за да получи пари.

Това беше истинско разсипничество! Не трябваше да се учудвам за нещата, които ми бяха направили впечатление.

— И как се отнася мютеселимът с твоя бей? — се осведомих.

— Не добре. Много кюрди идват в града, за да пазаруват тук или да продават храни. За тях Исмаил бей въведе голям данък, който Кадир бей не може повече да търпи. В много случаи си присвоява и власт над нас, която въобще не му принадлежи. Наскоро в Амадие двама беруари си купиха куршуми и барут и на градската порта им поискаха за тях данък. Подобно нещо не се бе случвало досега. Те нямаха достатъчно пари да заплатят данъка, който бе по-висок от и без това скъпата стока, и ги тикнаха в затвора. Кадир бей поиска да ги освободят, като се съгласи да конфискуват куршумите и барута. Но мютеселимът не прояви разбиране. Той пожела да вземе конфискуваната стока, митото, известна глоба и отгоре на това разпореди да се платят разноските за съда и ареста, така че от двадесет пиастриТе станаха сто и четиридесет. Докато не се платят тези пари, той не пуска хората и им пресмята за всеки ден и по десет пиастри за храна.

— За това ли искаше да разговаряш с Исмаил бей?

— Да.

— Ти ли трябваше да платиш сумата?

— Не. Трябва да му предам, че ще пленим и задържим всеки мъж от Амадие, който пристъпи нашите владения, докато двамата кюрди не се върнат обратно.

— Значи принудителни мерки. Това не би довело до никакъв успех, защото на Исмаил бей му е все едно дали някой от жителите на Амадие е ваш затворник или не. И после, трябва да

помислите и за това, че след подобно действие могат да възникнат сериозни раздори. Най-добре говори още веднъж с мютеселима. Аз ще подкрепя усилията ти.

Зад тези обещания се криеше и лична изгода. Ние се нуждаехме от подкрепата на бея на Гумри и най-добре можехме да се подсигурим, като вземехме собствените му хора под наша закрила.

— Смяташ, че трябва още веднъж да отида при мютеселима?

— Да, върви и му кажи, че ако още днес не освободи затворниците, беруарите ще въстанат.

— Ефенди, това е преувеличено и прекалено дръзко.

— Въпреки това го направи! Съветвам те и имам своите основания. После отново ще дойдеш при мен, за да ти предам посланието си за бея. За всеки случай ще драсна няколко реда до мютеселима.

На лист от бележника си написах следните думи на турски:

„Приеми присърце молбата на този кюрд. Избягвай да гневиш мютесарифа.“

След като добавих името си, сгънах бележката и я дадох на кюрда, който бързо се отдалечи.

Това беше авантюра, вярно е. Но съдбата сякаш ме бе поставила на върлина, по която се бях изкачил само наполовина. Трябваше ли отново да се спусна и се откажа от наградата, когато едно малко усилие бе необходимо, за да се озова горе?

Халеф се върна и донесе толкова много храна и плодове, че можехме да изкараме цяла седмица.

— Хаджи Халеф Омар, много си донесъл! — му казах.

— Аллах акбар (Аллах е велик), сихди, но гладът ми е още по-велик. Знаеш ли, че с Ифра не сме яли нищо от днес сутринта в Спиндурт?

— Тогава яжте! Но преди това донеси някои неща, за да не си тръгне гостът ми гладен.

В този момент отдолу се чу гълчащият глас на Мерсинах, който се смесваше с умоляващия шепот на някакъв мъж. Малко след това Халеф доложи:

— Сихди, някакъв човек иска да се качи, но хазяйката не му дава.

— Кой е той?

— Един от жителите на Амадие. Дъщеря му е болна.

— Какво общо има това с нас?

— Извинявай, сихди! Когато преди малко купувах хляб, притича някакъв мъж, който за малко щеше да ме събори. Попитах го закъде се е забързал и той ми каза, че търси хеким, защото дъщеря му внезапно е заболяла и може би ще умре. Тогава го посъветвах да дойде при теб, ако не може да намери лекар, и ето че той е тук.

— Глупаво си постъпил, Халеф. Знаеш, че не съм лекар.

— О, сихди, ти си много учен човек и можеш всичко, дори и да излекуваш някой болен.

Какво можех да направя. Халеф отново ме беше хвалил и трябваше да му сърбам попарата.

— Хазяйката е по-умна от теб, Халеф! — казах аз. — Но върви и доведи горе човека.

Той отиде и скоро се върна с един мъж, чието чело бе оросено от пот. Човекът беше кюрд, личеше по къдрицата, която се подаваше от вече вехтия тюрбан. Все пак той носеше турски дрехи.

— Селям! — поздрави припряно мъжът. — О, господарю, идвай бързо, иначе дъщеря ми ще умре. Тя вече говори за небето.

— Какво й е?

— Шакара е обладана от зъл дух, който ще я погуби.

— Кой го казва?

— Старият хеким, който доведох. Той й окачи амулет, но каза, че това едва ли ще й помогне.

— На колко години е дъщеря ти?

— На шестнайсет.

— Страда ли от гърчове или епилепсии?

— До днес никога не е била болна.

— Какво прави злият дух с нея?

— Той е влезнал през устата на Шакара, защото тя се оплака, че някой дере гърлото й. После уголеми очите й, за да може да гледа през тях. Устните й са алени, също и лицето. Сега тя лежи и говори за хубостите на небето, които вижда.

Трябваше бързо да й се помогне, защото момичето сигурно се беше отровило.

— Ще видя дали мога да ти помогна. Далеч ли живееш?

— Не.

Тръгнахме бързо. Мъжът ме поведе през три улички и стигнахме до къща, която все още изглеждаше твърде представително. Собственикът сигурно не принадлежеше към бедните жители. Прекосихме две стаи и влязохме в трета. На нисък миндер лежеше по гръб момиче. Отстрани бяха коленичили няколко плачещи жени, а наблизо полугласно се молеше възрастен мъж.

— Ти ли си хекиминът? — го запитах.

— Да. Дяволът е влязъл в нея, ефенди.

— Глупости! Ако дяволът я е обладал, нямаше да говори за небето!

— Ефенди, ти не разбираш това. Той й е забранил да яде и пие и от него й се вие свят.

— Дай да видя!

Отстраних жените и коленичих до болната. Шакара беше много красиво момиче.

— Господарю, спаси дъщеря ми от смъртта! — се вайкаше една от жените. — Ще ти дадем всичко, което притежаваме.

— Да — потвърди мъжът, който ме беше довел. — Всичко, всичко е твое, защото Шакара е единственото ни дете, тя е смисълът на живота ни.

— Спаси я — прозвуча глас от дъното на стаята. — Ще бъдеш богато възнаграден и ще станеш любимец на Бога.

Погледнах натам, откъдето се бе разнесъл гласът, и съзрях стара жена, която ме накара изненадано да се втренча в нея. Тя беше може би стогодишна, но фигурата й не беше прегърбена. Очите й имаха младежки блясък, чертите й бяха необикновено красиви и одухотворени, а белите й плитки стигаха почти до земята.

— Да, спаси Шакара, спаси правнучката ми! — повтори старицата, при което вдигна молитвено ръце, сключени около броеницата. — Ще коленича и ще се моля на Божията майка, за да успееш.

Какво чувах? Католичка! Тук между кюрдите и турците!

— Моли се! — отговорих развълнуван. — Ще видя дали някой човек е в състояние да помогне.

Болната лежеше, с отворени, ясни очи, но зениците й бяха твърде разширени, лицето — зачервено, дишането и пулсът — ускорени, а гърлото й се гърчеше в спазми. Не запитах кога е започнала болестта. Не бях специалист, но бях уверен, че болната е погълнала отрова.

— Дъщеря ти повръща ли? — попитах мъжа.

— Не.

— Имаш ли огледало?

— Едно малко, ето!

— Дай го!

Старият хеким се изсмя дрезгаво:

— Злият дух ли ще се огледа в стъклото?

Не му обърнах внимание, а оставих светлината от залязващото слънце така да се отрази в огледалото, че да падне върху лицето на момичето. Заслепяващият лъч не оказа никакво въздействие върху ретината на болната.

— Кога яде за последен път твоята дъщеря? — попитах.

— Не зная — обясни бащата. — Тя беше самичка.

— Къде?

— Тук.

— Никакъв зъл дух не е обладал Шакара, а чрез храната или някакво питие е погълнала отрова.

— Аллах, Аллах, вярно ли е, ефенди?

— Да.

— Не му вярвай! — предупреди го хекиминът. — Дяволът е в нея.

— Мълчи, стар глупак! Имате ли тук лимони?

— Не.

— Кафе?

— Да.

— Имате ли шикалки?

— В горите ни растат много. Имаме и вкъщи.

— Бързо направете силно горещо кафе и сварете шикалки във вода. Донесете и лимони!

— Ха, той иска да нахрани дявола с шикалки, лимони и кафе! — чудеше се хекиминът, като кършеше ръце от ужас.

Бръкнах с пръст в устата на болната, понеже нямаше с какво друго, за да я накарам да повърне, като предпазвах ръката си от зъбите й с дръжката на ножа. След известни усилия опитът успя, макар че момичето доста се поизмъчи. За жалост стомахът му не можа да се облекчи достатъчно.

— Има ли наблизо някоя еджзахане^[8]? — попитах аз, тъй като ми беше необходимо средство, за да предизвикам повръщане.

— На нашата уличка.

— Ела бързо, води ме!

Тръгнахме. Бащата се спря пред малко магазинче.

— Тук живее продавачът на билки — каза той. Влезнах в малкия магазин и се озовах сред хаос от всякакви нужни и ненужни неща: граниви помади, тръбички за лули, стари, изсъхнали мехлеми и лоени свещи, ревен и кафява захар в сандъче, кафе на зърна и липов чай, черен пипер и парченца тебешир, билка майчин лист в буркан, на който пишеше „мед“. Още — гвоздеи, джинджифил и син камък, сапун, тютюн и сол, очила, оцет, марля, антимонит, мастило, конопено семе, копчета и катарами, катран, консервирани орехчета, ферула и смокини. Всичко това стоеше миролюбиво при, до, над и едно върху друго, а в средата седеше мърляво човече, което изглеждаше, като че току-що се беше мазало с тях или ги бе поглъщало, за да ги изпробва.

За щастие можах да получа нужното ми лекарство, взех още и шишенце нишадърен спирт. След връщането ни лекарството подейства благоприятно на болната. После й дадох силно кафе и

лимонов сок, както и отвара от шикалки. След това внуших на близките й да не я оставят да се унесе, да я пръскат със студена вода и да я карат да вдишва нишадър. Обещах да се върна скоро.

Това лечение не бе професионално, но не знаех как другояче да постъпя, а и то имаше успех. Тъй като опасността за момента бе отминала, можех да помисля и за други неща. Огледах се в стаята и видях малка кошничка в ъгъла, която все още бе пълна до половината с черници. Между тях имаше беладона.

— Искаш ли да видиш злия дух, който е влязъл в болната? — попитах хекимина.

— Един дух не може да бъде видян. И дори това да беше възможно, не би могъл да ми го посочиш, защото не вярваш в него. Ако момичето не умре, значи е помогнал моят амулет.

— Не забеляза ли, че веднага го махнах от врата й? Той е тук и ще го отворя.

— Не трябва да правиш това — извика той и го грабна бързо.

— Дай го, старче! Ръката ми е по-силна от твоята. Защо не бива да го отворя?

— Защото вътре има магия. Ти ще бъдеш веднага обладан от духа, който се е вмъкнал в момичето!

— Да видим!

Хекимът искаше да ми попречи, но аз отворих четвъртитото парче зашита телешка кожа и… намерих вътре една умряла муха.

— С това невинно животинче може да предизвикаш само смях — казах усмихнато и хвърлих мухата на пода, като я смачках с крак. — Е, и къде е духът, който трябва да ми заповядва?

— Почакай само, той ще дойде!

— Ще ти покажа дявола, който е причинил тази болест. Виж тук! Това какво е? Ти си хеким и трябва да познаваш плодовете. Показах му беладоната и той се ужаси.

— Аллах да е милостив към нас! Та това е йолюм кираси! Който яде от него, ще умре!

— Ето, от тези плодове е яла болната. Това познах по очите й. Който яде от тях, очите му се разширяват. Запомни го! А сега изчезвай, за да не те заставя да изядеш тези смъртоносни плодове, за да видиш дали някой синек може да ти спаси живота!

Взех плодовете в ръка и тръгнах към него. Бързо и без да се сбогува, той офейка.

Присъстващите разбраха, че имам право. Благотворната промяна в състоянието на болната им го показваше и без да им

[#1 Смъртоносен плод; отровна череша.]

[#2 Муха. Бел. нем. изд.]

говоря. Те се впуснаха в изпълнени с почит благодарности, на които сложих край, като бързо се отдалечих. Наредих им, ако има някакво усложнение, веднага да ме извикат.

Когато пристигнах в жилището си, срещнах Мерсинах. Тя изскочи с гневни жестове от кухнята, с огромен черпак в ръка. След нея излетя голям, мокър парцал, който бе запратен така точно, че улучи малките й, проскубани, подобни на кърначета плитки и се уви нежно около достопочетната й глава. Едновременно с това отвътре прозвуча гласът на Халеф:

— Чакай, дърта вещице! — викна й той. — Друг път да не се докосваш до хубавото ми кафе!

Старицата се освободи от влажната прегръдка на парцала и го сви на топка, за да го хвърли обратно, но ме забеляза:

— О, емир, колко хубаво, че идваш! Спаси ме от този разбеснял се човек!

— Какво има, кажи, о, роза на Амадие?

— Хаджи Халеф казва, че намерил в кутията ти моето кафе, а в книжната ми кесия — твоето.

— Истина ли е това?

— Истина? Кълна се в Айша, майката на всички светци, че не съм докосвала кутията ти.

— Така ли, бабо на всички лъжкини и мошеници! — прогърмя от кухнята. Не си бъркала в нашето кафе, за което двеста дирхем ми струваха двайсет и пет пиастри? Ще докажа на сихди, че имам право!

Халеф излезе от кухнята. В дясната си ръка държеше новозакупената кутия за кафе, а в лявата — голяма, отворена книжна кесия.

— Сихди, ти познаваш кафето от Харима. Потърси го къде е!

Прегледах внимателно кутията и кесията.

— То е и в двете, но е размесено с по-некачествени зърна и изсъхнали люспи.

— Виждаш ли, сихди? Купих хубаво харимско, а тук тази баба и прабаба на всички разбойници и бандити ми вари лошо кафе, примесено с люспи. Не ми ли вярваш, че се е докопала до кутията ми?

— Ефенди, ти си могъщ воин, велик учен и най-мъдрият от всички съдии — отговори „Мирта“ и размаха парцала пред носа на Хаджията. — Трябва строго да накажеш този баща на злосторник и син на клеветник!

— Да накажеш? — извика изненадан Халеф. — Как се осмеляваш!

— Да! — каза решително старата. — Той се е докопал до кесията ми. Той е смесил кафето, за да позори мен и дома ми!

[#1 77/2 фунта. — Бел. нем. изд.]

— О, ти, образец на всички трийсет и девет порока! — гневеше се сърдито Халеф. — Осмеляваш се да ме обвиниш в кражба? Ако не беше жена, щях да те…

— Спри, Халеф! Престани да се разправяш! Ще отсъдя справедливо! Мерсинах, ти твърдиш, че Хаджи Халеф Омар е смесил двата сорта?

— Да, ефенди!

— С това той е допринесъл случаят да се заплете. Помогни за обратното, като отново разделиш сортовете. Ще погледна след малко и ще отсъдя.

Мерсинах искаше да ми каже, че първо възнамерява да се жалва, но Халеф я изпревари:

— Това трябва да стане веднага, защото се нуждаем от кафето.

— Защо? — попитах.

— Защото имаш гости.

— Кои са?

— Очакват те трима кюрди. Младият мъж, който те посети, е с тях.

— Добре, донеси междувременно друго кафе!

Бързо изкачих стълбите, защото другите двама кюрди можеха да бъдат само затворниците. Предположението ми се потвърди. Когато влязох, те се изправиха и моят познат каза:

— Това е милостивият чужденец, който ви спаси! О, ефенди, мютеселимът прочете думите ти и ми върна бащата и сина!

— Двамата са твоят баща и твоят брат?

— Да. Казвам се Дохуб. Този мъж е баща ми, а другият — моят брат.

— И какво стана с митото и глобата?

— Мютеселимът ни опрости всичко. Само барута и куршумите не получихме обратно. Ефенди, кажи ни само как да ти благодарим?

— Познаваш ли малкоегунда на Спиндури?

— О, много добре! Дъщеря му е жена на нашия бей. Той идва често в Гумри, за да ги посети.

— Той е мой приятел. Бях при него и той ме помоли да поздравя Кадир бей, когато мина през Гумри.

— Ела, господарю, ела при нас! Ти ще бъдеш наш почетен гост!

— Може би ще дойда. Но дотогава ще минат няколко дни. Малкоегундът ми даде пакет, който трябва да предам на Кадир бей. Не искам да го задържам при мен и затова ви моля да го вземете със себе си в Гумри. Поздравете бея и му кажете, че съм негов приятел и че му желая всичко най-добро.

Обърнах се към по-възрастния от двамата освободени. Следите от лишенията в затвора му личаха.

— Знаете ли кой освен вас е затворен?

— Не — отговори той. — Намирах се в тъмна дупка, в която проникваше малко светлина, и аз нито можех да чуя нещо, нито да видя.

И със сина му се беше случило същото.

— Чаушът, който ви охраняваше, зъл човек ли е?

— Той никога не говореше с нас. Единственият човешки глас, който чувахме, беше на старата жена, която ни носеше яденето.

— Кои пътища водят за Гумри?

— Трябва да се спуснеш първо в долината на Беруари, и то по пътека, която е толкова стръмна, че не може да се язди по нея, а конете трябва да се водят за юздите. Долината е обрасла гъсто с дъбове ив нея има села, обитавани от кюрди или от несториански халдейци. Ще минеш и през неплодородна равнина, която наричаме невдач. Там се намира кюрдското село Манглана. После ще се добереш до Вайлер Хаюс, където живеят само няколко бедни семейства. Трябва да пресечеш много реки, те всички се вливат в Саб, и накрая ще видиш Гумри още отдалеч. Той е построен върху висока скала, която се издига самотно в равнината.

След тези и още някои други необходими указания поканих беруарите да се нахранят. Двамата освободени затворници се нахвърлиха с такъв апетит върху яденето, че разбрах колко загрижена е била Мерсинах за телесното благополучие на своите питомци. Халеф донесе и кафе, чиято липса кюрдите най-болезнено бяха почувствали, както й тютюн, който после изпушиха.

Най-сетне кюрдите си тръгнаха тъкмо когато пристигна Селим ага, за да ми предаде, че мютеселимът е готов да ме приеме отново. Те сърдечно се сбогуваха и още веднъж настойчиво ме поканиха да отида в Гумри. Дохуб взе пакета на старейшината и бях уверен, че съм спечелил приятели, на които в случай на нужда ще мога да разчитам.

Отначало посетих пациентката си и с радост бях посрещнат още в преддверието от родителите й.

— Как е дъщеря ви? — попитах.

— О, вече е много по-добре, господарю. — отговори мъжът. — Мъдростта ти е по-голяма от благодарността ни, защото Шакара може отново да говори смислено и ни каза, че наистина е яла от смъртоносните череши. И добрината ти е още по-голяма, отколкото предполагахме, защото разбрахме, че не си лекар, който отива при болните, за да вземе пари, а велик ефенди, любимец на падишаха и мютесарифа от Мосул.

— Кой го казва?

— Целият град знае. Селим ага те хвали навред, мютеселимът те е посрещнал с почести и по твоя заповед е освободил дори затворници. Предава се от уста на уста и така научихме и ние.

— Син ли си на този град? Всъщност струва ми се, че си кюрд!

— Вярно си познал, ефенди. Аз съм кюрд от Лисан и съм се преселил за кратко в Амадие, защото у дома не се чувствам в безопасност.

— Не се чувстваш в безопасност? Защо?

— Лисан принадлежи към областта Тиари и в по-голямата си част е обитаван от несториански християни. Тези хора трябваше да изтърпят неописуем гнет и отскоро между тях има брожение, което набира сили и може да се изроди в отмъщение. Тъй като съм мохамеданин, се добрах до сигурно място, за да се занимавам на спокойствие с делата си, докато отмине опасността.

— С какво се занимаваш?

— Купувам шикалки и ги откарвам до Тигър, откъдето ги препращат другаде.

— Ти си мюсюлманин, а старицата, която видях при теб, е християнка. Как е станало това?

— Ефенди, това е история, която много опечалява мен и жена ми. Нашият прадядо беше прочут мелик и възприе учението на Христос, на разпнатия на кръста. Жена му, прабабата, която ти видя, стори същото. Но синът му беше верен последовател на Пророка, макар баща му да беше един от най-богатите князе на страната. Децата му останаха бедни и когато се ожених за внучката му, тя почти нямаше дрехи. Но ние се обичахме, Аллах ни благослови и забогатяхме.

— А прабабата?

— Не бяхме я виждали, докато сама не ни потърси в Лисан. Старицата беше на около сто години, мислеше, че ще умре скоро, и искаше да види своите внуци. Оттогава тя ни посещава два пъти в годината. Но не знаем откъде идва и къде отива.

— Не сте ли питали старата жена?

— Само веднъж, но тя не ни отговори и замина, без да се сбогува. Оттогава никога не сме говорили по този въпрос. Сега тя е при болната. Искаш ли да видиш Шакара?

— Да, ела!

Намерих пациентката значително по-добре. Руменината й

[#1 Принц, княз. — Бел. нем. изд.]

беше изчезнала, пулсът й слаб, но спокоен и макар и с усилие, тя се опитваше отново да говори нормално. Зеницата й се беше стеснила, но все още преглъщаше със затруднение. Тя ме изгледа любопитно и ми подаде ръка, за да ми благодари.

Посъветвах да продължи с кафето и лимоновия сок, като препоръчах и да си натопи краката в гореща вода. После се наканих отново да си тръгна, но старицата, която се беше гушила в края на постелята, се изправи.

— Ефенди — каза тя. — Мислех, че си хеким. Извинявай, че ти обещах възнаграждение.

— Възнаграждението ми е радостта, че успях да спася правнучката ти.

— Бог е благословил ръката ти, ефенди. Той е могъщ в слабостта и милостив в силата. Още колко ще страда болната?

— Ще преодолее сегашната отпадналост до няколко дни.

— Ефенди, аз живея чрез това дете. Умрях преди много и много години, но възкръснах в тази девойка, която бих искала да предпазя от всяка телесна и душевна болка. Тя запази не само нейния, а и моя живот и ти не можеш да си представиш колко важно е това за много хора. Ще дойдеш ли пак?

— Да, утре.

— Тогава днес няма какво повече да ти кажа.

Старицата се обърна и пак седна на предишното си място. Тя говореше твърде загадъчно и сама бе за своите роднини една загадка. Искаше ми се да имам достатъчно време, за да реша тази загадка.