Карл Май
Край развалините на Вавилон (7)

7. Към Хиле

Разстоянието от Багдад до Хиле се сравнява с три къси дневни прехода. С нашите бързи коне ние не се нуждаехме от толкова дълго време и ето защо през ум не ни мина да започнем ездата предиобед. Напротив, изчакахме както преди година да преминат най-големите дневни жеги и след като се сбогувахме с Дозорца и неговия тлъст онбаши, поехме нагоре по реката, за да се прехвърлим по моста на десния бряг на Тигър.

Когато изпратихме оттам един поглед назад, градът трепкаше пред очите ни точно както навремето в ярък слънчев блясък. Вляво се виждаха градините и карантинното отделение, по-нататък — малката крепост и непосредствено до водата — правителствената сграда. Вдясно лежеше предградието със старото медресе на Мостансир. После се разстилаше сбитият масив от къщи с издигащите се над тях минарета и куполи на джамиите, над които бе надвиснало свойственото за Багдад було от мараня и прах.

Оттук се насочихме към Ошах-канал, а когато го оставихме зад себе си, пред нас се ширна безбрежната пустиня. Да, ландшафтът там е пустиня! Там, където немного отдавна са се редели градина до градина, където са помахвали хиляди палми, ухаели цветя и блестели великолепни плодове, сега се простира на запад до брега на Ефрат необозрима, безотрадна пустиня.

През тази пустош водеше пътят ни първо към кхан Асад и после към Бир Нуст, който достигнахме малко преди вечерта. Да пренощуваме в кхана^[143], не можеше и през ум да ни мине — заради паразитите. Ние го навестихме само за да напоим конете и прояздихме още едно известно разстояние по посока кхан Искендерийе. В пустинята слязохме, вързахме животните за колчета и проснахме застилките за спане.

Дотук не бяхме срещнали нито един шиитски поклонник или някакво погребално шествие, ала въпреки туй Халеф каза, когато бяхме седнали един до друг:

— Сихди, нищо ли не подушваш? Аз се чувствам изцяло така, сякаш се намираме в чумавия лъх на Кервана на смъртта. Нямаш ли и ти същото усещане?

— Да, точно като теб — потвърдих. — Споменът въздейства върху нашите обонятелни нерви. Аз не само виждам да минава край мен Керванът на смъртта, ами буквално го подушвам. Тогава беше направо ужасно и не е чудно, че нашите носове и до днес не са забравили миризмата на трупове, която им погоди такъв жесток номер.

Какво преживяхме тогава с Кервана на смъртта, е вече разказано и не се нуждае от повторение.^[144]

Но то минаваше сега пред духовните ни очи, когато след много години седяхме в дълбоката тъмнина край пътя, по който бяхме яздили навремето. Паметта ни върна някогашните преживелици с най-пълна яснота и ето как стана, че си въобразявахме да усещаме в носовете си също и онова ужасяващо „благоухание на рая“. Но знаехме, че това е само измама — въздухът проникваше в дробовете ни чист и здравословен и вещаеше крепителен сън. След като изконсумирахме простата си вечеря и се погрижихме също за конете си, ние се увихме заедно с пушките и одеялата и затворихме очи. Можехме да поемем този риск, понеже аз разчитах на лекия си сън, а нашите два арапа бяха приучени да ни известяват с пръхтене всяко приближаване. Притиснат до жребеца си, на когото казах в ухото обичайната сура, аз скоро заспах и не се събудих, докато не ме пробуди осезаемата утринна хладина.

Тъй като тук край пътя вода нямаше, можехме да напоим конете чак в кхан Искендерийе. И тъй, възседнахме ги и яздихме най-напред до тази пътна цел.

Под кхан тук се разбира това, което хората в Запада не съвсем правилно наричат кервансарай. Кхановете или хановете между Багдад и руините на Вавилон са с почти еднакъв стил. Те са били създадени от Персия за подсигуряване най-добри условия за пилигримските шествия и представляват малки, обградени със зидове укрепления, които предлагат достатъчна закрила срещу евентуални бедуински нападения. През яката порта на кулата, позволяваща далечен обзор по пустинята, се влиза в окръжения от сводести помещения двор. По средата му се издига една платформа, върху която народът нощем спи, а през деня коленичи за молитва. Отзад се намират яхърите за конете и камилите. Приемът в тези ханове не се заплаща, ала той излиза достатъчно скъп за навикналия на чистота спътник поради противните паразити и му става още по-омразен, ако по време на присъствието му го сполети нещастието да види как в двора навлиза керван с трупове, чиито вонещи ковчези биват струпвани пред него един връз друг. И дори веднага да удари на бяг и спре едвам на Северния полюс, може все пак да е сигурен, че и там при вечния лед ще усеща все още в изтерзания си нос мириса на трупове!

След два часа стигнахме до хана и преминахме с конете през портата. Мястото беше достатъчно голямо да побере стотици хора и животни, но днес бе малко заето. Присъстващите ни дариха с живо внимание, по-точно конете ни, към които се стълпиха да ги зяпат. Тъй като това ни досади, аз се насочих към надзорника и той ни освободи срещу съответния бакшиш от натрапниците.

Когато слязохме при кладенеца, там вече се намираха двама мъже, които пояха конете си. Ние не желаехме да ги безпокоим, а почакахме да свършат. Докато ги гледахме, забелязах на пръста на единия някакъв сребърен пръстен, който привлече вниманието ми. Вглеждайки се по-остро, съзрях, че плочката му е осмоъгълна. Дадох си вид, сякаш искам да погледна надолу към водата дали ще има достатъчно в наличност и за нас, но всъщност наблюдавах ръката му. Да, това бе пръстенът на силлан. Надписът се състоеше от „са“, свързано с „лам“, а над тях стоеше един тешдид^[145], който въпреки незначителните му размери ясно различих. Един скришен поглед към ръката на другия ми показа, че и той носеше такъв пръстен на същия пръст. Тези двама мъже бяха значи силлан.

Тук ми хрумна идеята дали това не е една добра възможност да подложа действието на нашите пръстени на проверка. Сега, когато разказвам това и са ми известни всички по-късни събития, знам, че реализирането на тази идея бе наистина една голяма непредпазливост.

Върнах се отново при Халеф, извадих от джоба иззетите от Педер-и-Бахарат и придружителите му пръстени, надянах си златния, дадох на хаджията един от двата сребърни и казах:

— Сложи си незабелязано този пръстен на пръста! Тези двама мъже са силлан. Любопитен съм как ще реагират, като забележат нашите пръстени.

— Машаллах, това е добра идея! — ухили се той тихо, при което очите му радостно просветнаха. — Може би тази среща ще ни докара някое приключение, за което по-късно ще можем да разказваме. Ако ме попитат, ще им кажа, че…

— Нищо няма да им казваш! — пресякох го аз. — Приказването остави на мен! Ние не можем да знаем какво ще научим и следователно трябва да бъдем предпазливи. А сега внимавай и не се дръж нескопосно!

— Аз? Нескопосно? — запита той обиден. — Сихди, виждал ли си ме някога, мен, твоя приятел и закрилник, нескопосан? Щеше ли да ме вземе нявга Ханнех, най-прелестната сред най-велелепните рози и резеди, за мъж на своето сърце, ако бях някой непрокопсаник…

По-нататък не чух думите му, защото бях натъпкал бързо чибука си, упътих се отново към мъжете и помолих единия, който пушеше:

— Тютюнът е храна за душата, а димът му възнася мислите от земята. Аз нямам огън и те моля да възрадваш моето сърце.

Една толкова учтива молба не можеше да бъде отблъсната. Бях приел, че той ще си послужи с обичайното за тук огниво. Оня обаче извади от пояса кибритени клечки и запали една. Това толкова дребно обстоятелство за мен все пак не бе без значение, защото ми даваше отправна точка за заключения, които иначе нямаше да мога да извадя. Той прояви учтивостта да поднесе огънчето към тютюна. Аз се възползвах от случая да държа чибука така, че очите му да се спрат върху пръстена на пръста ми. Каквото възнамерявах, стана. Той го забеляза, изтърва горящата клечка и извика:

— Абархрака ’ллах! (Да благослови Аллах!) Какво съглеждам на ръката ти!

Аз вдигнах предупредително ръка и хвърлих изпитателен поглед наоколо. Тогава онзи прибави тихо:

— Прощавай, о, господарю! Изненадата ми да те намеря тук бе толкова голяма, че насмалко да забравя повеляваната предпазливост!

Той значи ме смяташе за някого, когото всъщност трябваше да търси някъде другаде. Налагаше се да действам много умело.

— Къде предполагаше, че съм?

— В Багдад, където можеше да си пристигнал не по-рано от вчера.

— Ти позна. Само че аз не се задържах там.

— Разпореждането на Сефира ти е било връчено веднага?

— Да.

Сефира! Тази дума ми подейства като електрически нож! Същият Сефир ли бе, за когото разказва бинбашията? Къде се намираше той? Каква цел преследваше? За какво се отнасяше неговото разпореждане? Кой и какъв беше мъжът, за когото бях считан сега? Тези и още други въпроси ми минаха през главата. Може би щеше да ми се удаде да изкопча съответните отговори.

Мъжът погледна сега изучаващо Халеф, съгледа сребърния пръстен на ръката му и после ми отправи раболепния въпрос:

— Ще проявиш ли благост към мен, о, господарю, ако дръзна да се осведомя дали този мъж не е Афтаб, за когото Сефира ми каза, че ще те придружава?

— Той е — потвърдих, защото ми стана ясно, че съм смятан за Педер-и-Бахарат.

— По време на това пътуване ти си се нарекъл Касим мирза?

— Касим мирза е сегашното ми име — изразих съгласие. Педер-и-Бахарат си бе послужил пред мен със същото име. Той заемаше поста на ръководещ силл, поради което аз възприех достолепната стойка и тона на началник. За да не остана дълго в неизвестност, прикачих към отговора си въпроса:

— Та Сефира значи те прати да ме издириш в Багдад?

— Да, о, господарю.

— Натовари ли те с някакво поръчение за мен?

— Да, о, господарю?

Това „Да, о, господарю“ лесно можеше да стане опасно за мен, ако все само аз бях питащият и от него получавах такива къси отговори. Затова продължих по-настоятелно:

— Какво е поръчението? Говори! Не обичам да задавам излишни въпроси.

— Прощавай, о, господарю! Сефира е много строг с нас. Ние имаме право да отговаряме само когато ни запитат и да бъдем възможно по-кратки. Имах да ти съобщя, че не бива да оставаш в Багдад, а веднага да дойдеш.

— Защо?

— Труповете скоро ще пристигнат. Те няма да бъдат докарани по керванския път, а за по-голяма сигурност ще ги преведат по Нахр Серсар до Ефрат, откъдето ще ги спуснат с келлеки.

— Докъде?

Оня ми хвърли поглед на удивление.

— Та нали ти това по-добре би трябвало да знаеш, о, господарю!

Почти възбудих подозрение! Ето защо побързах да отклоня:

— Обичайното място го знам, разбира се. Но помислих, понеже говориш за по-голяма сигурност, че Сефира е определил някое друго.

— Досегашното място е най-доброто, което може да има, така че няма причина да се избира друго.

Аз тайно се запитах за какъв ли транспорт се касаеше. За трупове! Той бе поставил особено ударение на тази дума. Явно не се имаха предвид трупове, но какво друго? С таен език ли си служеха силлан, може би по начина както говорят помежду си нашите престъпници на Кохемер Лошен^[146]?

Много ми се искаше да го разбера и затова попитах, макар да се подхвърлях на опасността да извърша грешка:

— Знам ли що за трупове са този път?

Натъртих на думата трупове точно както той преди малко. Той не се усъмни и отговори доверчиво:

— Щом ти не знаеш, то много вероятно и Сефира още не го знае. Изпращачът сигурно си е имал причини да го запази в тайна. Но труповете са само едното, което трябва да ти кажа. Има и нещо друго, което е май много по-важно.

— Какво?

— Кервана.

— Кой?

— Това ти нали най-добре трябва да знаеш.

Комай отново започваше да подозира нещо. Ето защо казах строго:

— Изразявай се по-вежливо, иначе ще ти покажа как трябва да говориш с мен! Може да го знам най-добре, но ти говориш за керван общо, и тъй като ние често си имаме работа с кервани, то не е изключено в този случай да имаш предвид някой обикновен, а не този, на който специално сме турили око. Ако не си достатъчно умен да го схванеш и не можеш да говориш по-ясно и по-нататък, ще искам от Сефира при подобни случаи други пратеници, които са по-малко глупави и по-учтиви!

Тогава силлът се смали от страх и помоли:

— Не го прави, о, господарю! Знаеш какво ще ми коства това. А аз нямам предвид друг, а Карван-и-Пишкхидмет Баши^[147], за чието потегляне си уведомил Сефира.

— Ходара шукр!^[148] Сега стана по-ясен! Съветвам те постоянно да бъдеш такъв, защото един пратеник, който говори със загадки и не може да си отвори устата, не чини за нищо. Да, аз осведомих Сефира за него. Какво нареди той да ми кажеш сега?

— Той разпрати съгледвачи, които му доложиха, че керванът щял днес или утре да пристигне в Багдад. Ти би могъл случайно да го срещнеш и да бъдеш разпознат. Ей затова трябваше бързо да се махнеш от Багдад и да отидеш час по-скоро при него. Това имах още да ти предам.

— За щастие, ти ме срещна още тук и не е необходимо да яздиш до Багдад. За вас това е добре дошло. Вие следователно сега ще се върнете заедно с мен при него!

Казах го заповедно, макар тайно да пожелах да вървят в джендема. Ако трябваше да го взема с мен, с Халеф щяхме да се изложим на инциденти, които можеха да станат неприятни за нас. За моя радост обаче оня вметна бързо:

— Прости, о, господарю, че няма да можем да те придружим, защото трябва да отидем още и отвъд до Мадаин.

— До Мадаин? Значи не само нагоре до Багдад при мен?

— Не. Ние трябваше да подирим най-напред теб и после да яздим надолу край Тигър до Мадаин. Това щеше да ни отведе първо тук нагоре и сетне отсреща пак надолу — един дълъг път, който сега можем да съкратим, като яздим право към целта.

— После ще дойдете ли пак при Сефира?

— О, не. Преди да се върнем, ще трябва да отнесем една вест от него и до Кут ел Амара.

Тоя Сефир, изглежда, поддържаше доста разгърната мрежа от връзки! Но на мен това не ми влизаше по-нататък в работата, а можеше само да ми е приятно. Пътят оттук до Мадаин възлизаше на осем часа, оттам до Кут ел Амара на дванайсет и оттам до руините на Вавилон, където предполагах, че се намира Сефира, отново още четиринайсет часа. И колкото и да напрягаха двамата силлан не особено яките си коне, то трябваше все пак да отделят време за храна и спане, така че не можеха, както преценявах способностите им по външен вид, да пристигнат при Сефира за по-малко от два дена и половина. Междувременно ние отдавна щяхме, тъй като възнамерявахме да посетим за кратко само няколко места, да се намираме по обратния път и следователно не можехме да очакваме втора среща с тях. Това ме успокои дотолкова, че се осмелих на малко нахалния, наистина, въпрос:

— Каква вест имате да отнесете до Мадаин и Кут ел Амара?

— Не се сърди, о, господарю, ама по тая работа сме длъжни да мълчим.

— Дори пред мен?

— Пред всекиго и понеже Сефира не те спомена като изключение, то не бива да ти поверяваме.

— Ха тъй! Това ми харесва! Човек дори заради началника си не бива да се отклонява от своя дълг. Посочи ли Сефира някое определено място, където да го срещна?

— Та нали го знаеш, о, господарю!

— Разбира се! Но той все пак не пребивава там постоянно и може би ви е казал къде ще се намира в този случай.

— Ако не е там, ще трябва да го чакаш. Тамарисковият храсталак там горе над Хиле е достатъчно голям и гъст да скрие и теб, и всички, които се намират там. Откак бе извършено голямото убийство там и до ден-днешен никой не припарва нататък. Та нали трябва да се върви два часа по горещ пясък, а духовете на избитите ден и нощ бродят наоколо, както вярват всички жители на Хиле. Ти ще си там, о, господарю, по-сигурен и отколкото в скута на Ибрахим^[149]!

— Добре! Значи нищо повече нямате да ми доложите?

— Нищо, но… о, напротив! Тук се сещам още едно. Сефира каза, че нещо не знаеш, а това незнание по-късно би могло да те подведе до някоя грешка. Той се е съюзил именно срещу Карван-и-Пишкхидмет Баши с гхазаи. Един техен отряд се е разпръснал тук и за да не възбудят някакво подозрение, те се представят за солаиб. Това трябваше да ти кажа. А сега наистина няма какво повече да ти съобщим, о, господарю!

— Добре! Доволен съм от вас и вие си заслужихте бакшиша. Ще си го получите, когато се видим отново в Хиле. Кога потеглихте оттам?

— Снощи.

— В такъв случай в Мадаин трябва порядъчно да си отспите. Та не се бавете тук, ами действайте, че да стигнете!

— Ще потеглим веднага, защото конете ни се напиха, а тук няма какво повече да дирим. Аллах да бъде с теб! Доури серет бигердер, ага! (Бих желал околовръст главата ти да кръжа, о, ага!)

Те яхнаха конете и излязоха през портата. Халеф отведе нашите до водата и докато ги поеше, ми смигна лукаво.

— Аллах прави глави светли и глави тъмни. Твоята сияеше като слънцето на небето, пък техните бяха помрачени от тъмата на безразсъдството и аз поглеждах в дълбината на тяхната мъдрост като в някой тъмен бунар, в който няма капчица вода. Твоето око вникна в душите им както слънцето грее през прозореца. Те, наопаки, те сметнаха за друг човек. И направиха едно такова съчетание от три личности, че даже аз самият надали ще съумея да ги разделя, пък аз съм все пак Хаджи Халеф Омар, прочутият шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар!

— Нима наистина ще ти е чак толкова трудно това разделяне? — ухилих се аз.

— То не е лесно, сихди, понеже аз не всичко разбрах, тъй като се отвори приказка за трима души и четири селища, които аз отново смесвам. Докато се говореше за тези трима души, моята душа яздеше насам-натам между Багдад, Мадаин, Кут ел Амара и Хиле, без да намери прозрение в глъбината на мъдростта, дето бликаше из устните ти.

— Не се касаеше за три, а само за две личности.

— Не, за три. За теб, Сефира и Педер-и-Бахарат. Вие сте все пак трима човека и ти няма как да го оспориш. Тия хора бяха така размешани, че и сега не знам дали ти си Педера, или тоя е Сефира, или пък Сефира е твоя милост, или ти трябва да си Сефира, а Сефира да е Педера. Та с кого всъщност беше объркан ти и как трябва да подхвана, че да отделя теб от него и сетне двама ви от третия?

— Силлът ме сметна за Педер-и-Бахарат, това би трябвало все пак да си разбрал.

— За Педер-и-Бахарат? Ако е сторил това, то не е могло да бъде разбрано, защото тук няма никакъв разум! Който сметне теб, прославения Кара Бен Немзи ефенди, за тоя чапкън, заслужава да бъде нашибан здравата. Ако бях прозрял тая наглост на силла, то на курбача ми щеше да се отвори работа, за която гърбината на тоя човек щеше още дълго да може да разказва! И сега, след като ми обясни това, схващам всичко друго. Сефира, врагът на нашия добър бинбаши, се намира в Хиле?

— В близост до Хиле. Скривалището му било в някакъв тамарисков гъсталак на два часа отдалеченост над града. Бил добре скрит там, понеже хората, освен от трудностите на пътя, се боели и от духовете на избитите, които бродели там.

— Много добре! Тая работа ми допада извънредно много! Аз също ще бродя там и ще му се явя като дух! И един друг дух ще взема със себе си, който е изготвен от кожата на речен кон! И той също ще броди, ама не по водата или по брега, а по неговия гръб! Толкова дълго ще броди по тоя гръб, додето самият Сефир също се превърне в дух, а именно дух на тиха тъга и жалби за ударите, които е получил от мен, защото е лишил нашия мил бинбаши от пари и служба! И какво прави хаалазът в скривалището си?

— Та нали чу, че чакал трупове.

— Така му се пада! Нека си ги нагъва по който начин му е угодно — варени, пържени, печени или пресни-пресни направо от ковчега! Ама не стана ли дума и за някакъв друг керван?

— Да, за Карван-и-Пишкхидмет Баши.

— Това не го разбрах. Аз сега говоря все пак добре персийски, но какво е пишкхидмет баши, не знам.

— Думата е равнозначна на фераш-баши^[150], сиреч дворцов служител на шах-ин-шаха.

— Значи някакъв висш чиновник, който сега е на път с някакъв керван?

— Да.

— Какво възнамерява Сефира с него?

— Това не знам!

— Не знаеш? О, сихди, колко дълбоко опечаляваш ти душата ми! Та твоите очи са иначе толкова остри, а ушите ти обикновено долавят всички звуци — от фученето на бурята и тътнежа на гръмотевицата до нежната свирня на сарасир^[151]. А намеренията на тоя Сефир, който все пак е хиляда пъти по-голям от един щурец, са останали скрити от теб.

— Да чуеш свиренето на щурец и да прозреш тайните намерения на един престъпник, са две много различни неща. Какво възнамерява Сефира с кервана на камердинера, не мога да знам, но го предполагам.

— Ее, и какво предполагаш?

— Че се кани да го нападне с помощта на вербуваните гхазан. От това съюзяване с гхазан впрочем извличам най-важния може би за нас извод, че той или няма достатъчно силлан при себе си, или пък тези не се дават на разположение за нападението на един керван, защото не са разбойници и убийци, а преследват по-малко престъпни задачи.

— И Педер-и-Бахарат беше силл, ама поиска да ни убие.

— Това може да е било изключение. Ти го наби, а знаем, че ударите могат да се измият само с кръв.

— На такова изключение аз не вярвам, сихди. Сега си мисля, ако Сефира иска да нападне кервана на камерхера, то тоя керван трябва да му обещава добра плячка, а?

— Действително. То си е и много лесно разбираемо, макар тук също да няма сигурност, а само едно предположение. То е свързано с Майдана кома^[152] в Париж.

— Париж, столицата на франките? Една Майдана кома, дето се показва всичко, което е създал и изработил един народ? Как се съчетава това със Сефира и планираното нападение? — попита хаджията учуден. — Сихди, ти си най-умният мъж сред всички, които познавам, ама не си в състояние да съешиш Сефира с Париж и Майдана кома.

— Поне ще опитам. Шахът има намерение, да пътува до Париж, за да види тази Майдана кома. Всички негови служители са съгласни, но духовенството е против. Само че той знае също така добре както всеки друг мюсюлманин как би могъл човек да доведе тези благочестиви люде до по-добро схващане — ами просто трябва да ги купи. Всички тези шиитски духовници ламтят за пари — от върховния имам-джума до най-ниския муллах. Даряваш няколко джамии, награждаваш неколцина влиятелни имами със звонково ръкостискане и ако и това не помогне, прибягваш към най-ефикасното средство, което никога не е било употребявано напразно, а именно пращаш един Карван-и-Рашва^[153] до свещените градове и можеш да бъдеш после сигурен, че резултатът няма да се остави да го чакат. Духовенството на Мехмед Али и Кербела има голямо влияние върху привържениците на Шиа.

— По-нататък, сихди! Сега започвам да разбирам. Ти искаш да победиш изразеното преди малко от мен съмнение.

— Един такъв Карван-и-Рашва бива поверяван само на някой добре изпитан мъж, за когото човек знае, че може да разчита на него. А кого може да познава шахът при царящите в двора му порядки по-добре от своите камерхери? Сред тези довереници той потърсва най-верния и благонадеждния, за да му предаде богатите дари заедно с тайното и същевременно важно поръчение. А когато керванът потегли, може да бъде наречен еднакво добре и Карван-и-Рашва, и Карван-и-Пишкхидмет Баши, защото начело на него се намира един камерхер.

— Това звучи толкова просто — призна хаджията, — та се учудвам, че сам не се сетих.

— Аз размишлявам и още по-нататък, драги Халеф. Ти чу, че Педер-и-Бахарат е уведомил Сефира за кервана. Той е бил в Персия, вероятно в столицата, и е подслушал намерението на камерхера. Едно пътуване по повеля на владетеля с цел да предаде драгоценни дарове определено се държи в най-голяма тайна, толкова повече че е насочено срещу досегашното настроение на духовенството. Значи при всички случаи е коствало много време, много внимание и хитрост, много пари, за да се подкупи един или неколцина посветени, следователно необикновени жертви за проникването в тази тайна и щом всичко това не се е видяло много на Педер-и-Бахарат, то трябва да се касае за някоя твърде доходна далавера. После той е изпратил от Персия насам вестител, а Сефира съгледвачи срещу кервана. Също и това са обстоятелства, които водят до заключението, че този Карван-и-Пишкхидмет Баши е от голяма важност за двамата, вероятно от много по-голяма отколкото така наречените трупове, които щели да пристигнат по течението на Ефрат.

— Тогава той е важен и за нас, сихди?

— Засега още не, но при определени обстоятелства може да стане. Ние не възнамеряваме среща нито с Педер-и-Бахарат, нито със Сефира. Ако тя въпреки всичко се осъществи, то трябва да очакваме, че ще бъдем въвлечени в тази тайнствена работа, защото имаме Сефира пред нас, Педер-и-Бахарат зад нас, а пък мястото, на което те искат да се срещнат, е същевременно същото, което ние се каним да навестим. Вероятно има само едно средство да се избегне срещата.

— Какво?

— Да се откажем от посещението на местата и да се върнем в Багдад, при което, за да не срещнем Педера, трябва да поемем по друг път.

— За това съвсем не можех да се сетя, сихди! Каквото веднъж съм наумил, правя го. Най-малко пък заради тия диванета бих се отказал от намисленото, защото ще изглежда, като че се боим от тях. Ние сме решили да яздим до руините на Вавилон и това и ще сторим. Или ти си може би на друго мнение?

— Не.

— Тогава да потегляме! Конете ни се напиха, а водният ни мех е пълен. Нека идва който си ще, силлан или други сенки, аз съм готов всеки миг да им обясня с камшика, че чувствата на моето сърце бият с голяма живост за тях. Чуй добре, сихди, бият… за тях, казах!

Той изтегли курбача и просвистя няколко пъти във въздуха. После каза:

— Тъй, сега тулумът с водата е вързан за седлото и ние можем да тръгваме.

— Да, да си продължим ездата! Но да не забравим да свалим и приберем пак пръстените на силлан.

— Защо?

— Защото ще се представяме за силлан само когато това ни носи полза. Ако всеки срещнат силл ни смята за себеподобни, бихме могли да изпаднем в неприятни положения.

Възседнахме отново и напуснахме хана. Отиващите за Хиле кервани оттук навестяват още кхановете Насирийе и Махавид. Ние обаче се отказахме от тях, защото трябваше да избягваме всяка нежелана среща, а и ни бе по-приятно да се придържаме към същия път, по който бяхме поели навремето, за да отбегнем кервана на мъртвите и неговата воня.

Аз говоря за път, наистина, но такъв нямаше. Ние яздехме по открито поле или по-скоро по пустиня без някакви проправени пътища, при което трябваше да прекосяваме множество отколе пресъхнали канали и ровове. Вярно, тогава се бях намирал в трескавия стадий на чумата, в някакво нереално състояние, ала въпреки това днес разпознавахме всяка по-забележителна точка от пустошта, край която бяхме минали.

— Тук беше, сихди — каза Халеф, като спря коня си, — където слязохме навремето от животните, за да изчакаме да отминат най-големите дневни горещини, и където видът ти започна да ми прави впечатление. Ликът ти беше сив и тъмни кръгове обрамчваха очите ти. Трябваше да ти дам вода и оцет, ама погледът ти въпреки туй остана без душа, и аз се досетих, че напрягаш всички сили, за да останеш прав, и го премълчаваш пред мен, за да не натъжиш моето сърце.

— Да, лошо време беше, Халеф — потвърдих. — Аз бях вече само някакво привидение. Докато се носехме по пустинята, тя прелиташе край мен като безутешна химера, а хората, които бяха при мен, ми приличаха на призраци. Ако си съгласен, ще се ръководим по тогавашното разпределение на времето и днес ще пренощуваме на същото място край Бирс Нимруд.

— Да бъде твоето желание, сихди. Колко имаме да яздим още до Хиле?

— Четири часа.

— Значи ще пристигнем там в най-големия слънчев пек и бихме могли да го пропуснем, преди да продължи после ездата.

По пладне стигнахме палмовите горички по левия бряг на Ефрат. Вдясно видяхме руините на Ел Химаар, после възвишението на Телл Бабил и също Каср — по-точно останките от някогашния царски дворец, в чиито помещения починал Александър Велики. Разположеното в близост крило Арман Ибн Али вероятно е носело прочутите Висящи градини на Семирамида. Вляво също се показаха множество руини, най-могъщите от които и до днес се казват Бабил (Вавилон). Мохамеданската легенда разказва, че във вътрешността били обесени за краката двама низвергнати ангели Харут и Марут, които и сега още си висели в същото положение. Когато достигнахме Хиле, преминахме по понтонния мост на отвъдния бряг и отседнахме в един менсил^[154], който предпочетохме, понеже днес нямаше много гости, но разполагаше с едно доста голямо подземно помещение, чиято хладина бе истинска благодат. Настанихме конете под един сайвант, подсигурихме ги с фураж и вода и слязохме в зимника, след което Халеф се отправи с разрешението на ханджията в матбаха^[155], за да приготви със собствените си ръце една кокошка с ориз, докато аз се изтегнах на една възглавница.

Хиле е изграден изцяло от тухлите на вавилонските купища развалини и представлява главното селище на околия Диванийе. Тук се разделят керванските пътища за Кербела и Неджеф Али. Сред обществените сгради най-значителната е Еш Шамс джами^[156].

Десетте хиляди жители са шиитски персийци и араби и толкова фанатично настроени, че аз много се пазех да кажа на съдържателя, че съм християнин. Той нямаше да ме изтърпи нито миг, щеше да обяви всичко, до което съм се докоснал, за нечисто и да го подхвърли на обредно очистване, чиито разноски щях да бъда принуден да заплатя аз. Понеже говоря за чистота и очистване, бих желал да отбележа, че жителите на Хиле нямат повод да се гордеят с чистотата си. Доколкото видях, градът приличаше по-скоро на място за струпване на всичката възможна ориенталска мръсотия.

Нашата кокошка можехме да си я изконсумираме с наслада, наистина, защото я беше опекъл самият Халеф. Когато си поръчахме след това кисело мляко — Хиле е прочут надалеч с киселото си мляко, — трябваше да изгребем горния слой, който бе негоден за ядене поради мръсотията. Ханджията видя какво направихме и понечи да се разсърди. Попита със сбърчен нос за причината. Всякога готовият за приказки Халеф обаче веднага изнамери претекст.

— Прости ни, о, образец на благочестивото гостоприемство! Ние сме каещи се грешници и за да се накажем и учим на лишения от земните благини, сме сторили оброк да не ядем най-доброто на храната, която закусваме, а ти сигур ще признаеш, че това, дето го изгребахме и хвърлихме, е най-хубавото от киселото ти мляко.

— Аллах да бъде милостив към вас и да ви даде сили да изпълнявате оброка си при всички гозби, а не само при млякото! Вие и от кокошката трябваше да оставите най-доброто, ама я излапахте цялата.

— Лъжеш се, защото не го излапахме.

— Само че аз не виждам вече нищо!

— Наистина ли? Позволи да ме хване страхът за виделината на твоите очи! На какво щеше да прилича една кокошка, ако костите не придаваха изправен стоеш на нейната снага? И как щеше да съществува, ако не притежаваше перата, които представляват гнездилото на нейната красота? Ако Аллах те е благословил с дарбата разум, ще съзнаеш, че костите и перата са най-хубавото нещо на една кокошка. Сега погледни насам! Тук виждаш да лежат кокалите. А като идеш горе в кухнята, ще откриеш и перушината, от която и едно-едничко перце не сме изяли.

Мъжът не знаеше какво да каже и тръгна нагоре, мърморейки си вкиснато. А Халеф се подхили лукаво.

След известно време ханджията се върна с трима души, които бяха облечени с вехти и опърпани машлах^[157] и не будеха много доверие. Те ни огледаха с очебийно любопитство и седнаха на пода близо до нас. След като си поръчаха чибуци и кафе, единият се обърна към нас:

— Горе видяхме конете ви и им се възхитихме. Който притежава едно такова животно, трябва да е много богат. Може ли да попитам къде се намира родината ви?

Халеф ми хвърли въпросителен поглед. Аз му кимнах леко и ето защо той се нае с отговора.

— Ние живеем в далечната страна Шибири^[158], където планините се извисяват до месечината и са бели от снега, в който там дъждът има навика да се превръща.

— Аллах! Колко ли студено трябва да е там! Ние тук не знаем какво е сняг, ама сме чували за него. Там сигурно живеят сунити?

— Не, само шиити.

— Тогава да благослови Аллах тази страна и да направи в нея да израстат по хиляда палми за всеки жител! Хората там имотни ли са?

— Да, всичките!

— Това се вижда по конете ви. Когато тези жители тръгнат на пътуване, сигурно само злато слагат в джобовете, а?

Като потвърди богатството, Халеф постъпи много предпазливо, тъй като лесно можеше да насочи жаждата за грабеж на тези хора към нас. Сега той отвърна по-умно:

— Не. Нищо не слагат, защото хората там са толкова гостоприемно настроени, че никой не се нуждае от пари.

— Но тук всяко гостоприемство се заплаща. Те следователно носят скъпоценности? Може би бисери или даже скъпоценни камъни!

— Скъпоценни камъни? И що за камъни имаш предвид?

— Диаманти, рубини, смарагди, тюркоази.

— Аллах, Аллах! Да не би тези камъни при вас да са скъпоценни?

— Разбира се!

— Каква страна! И какъв народ сте! При нас в Шибири всички планини се състоят все от такива камъни. Та ние значи не ги зачитаме. Пътищата ни са настлани с диаманти, а всички къщи са изградени с рубини и тюркоази. За строежа на джамиите се вземат само смарагди, които трябва да имат едрината поне на десет ваши речни чакъло.

Сега човекът съзна, че Халеф го будалка. Той се улови за ножа и заплаши:

— Мълчи! Ако възнамеряваш да ни оскърбяваш, ще почувстваш това острие!

— Остави си го затъкнато! — ухили се хаджията. — Ние също имаме ножове. Твоето голямо любопитство заслужаваше урок и аз ти го дадох. Ние искаме да се отморим. Защо не престанеш да ни заяждаш? Това искам още да ти кажа, а сега ни остави на мира!

Тогава мъжът скочи, поднесе му свития си юмрук и кресна:

— Това са оскърбления, за които бих те ръгнал, ако не бях… ако не бяхме солаиб! Чувал ли си за това племе?

Според едно старо споразумение солаиб се радват на ненарушим мир. Никой не бива да се отнесе враждебно към един солаиб. В замяна членовете на това племе също са задължени да избягват всичко, което би могло да създаде впечатление за предизвикателство. Ние знаехме от двамата пратеници на Сефира, че той се е съюзил с една дружина гхазаи, които се представяли за солаиб. Вероятно тези тримата принадлежаха към тях. Тъй като хаджията носеше вината за тази все таки неприятна разправия, аз не го оставих да продължи, а самият отправих няколко предупредителни думи към тези, с които бе говорил:

— Ако си наистина солаиб, не нанасяй вреда на миролюбивостта на твоето племе и си седни спокойно! Ние сме свикнали сами да вземем думата, когато искаме да говорим с някого. Та изчакай значи дали това ще ни стане приятно!

— Вие май искате да минете за много знатни люде — подигра се оня. — Аз обаче искам да ви кажа какви сте! Вие сте…

Аз скочих бързо, пристъпих близо до него и го запитах строго:

— Е, какви сме? Говори!

Той беше още с отворена уста и забрави да я затвори, макар да се бавеше с отговора. Докато задържах погледа му с очи, той заотстъпва бавно крачка по крачка, после си седна, където бе седял преди малко, и не каза нито дума. Аз също потърсих мястото си и дадох вид, сякаш освен нас друг никой не присъства. Не мина много и бедуините се отдалечиха, но не преди да ни метнат заплашителни погледи.

— Сихди, оня се уплаши от теб! — изхили се Халеф. — Аз разбрах, че се страхува още в началото.

— Това не е благоприятно свидетелство за теб! Може ли човек да раздразва един страхливец до гняв?

— Какъв ставаш пак, ефенди! Та нали ти самият ме подкани със знак да му отговоря!

— Подканих ли те да го сториш по начина, по който това стана?

— Можех ли другояче? Какво му бе притрябвало да пита за състоянието ни. Един честен мъж не го прави, а от един нечестен човек то оскърбява. Понеже оня ме сметна за достатъчно глупав, трябваше да му го кажа. Вярно, обясних, че го считам за страхливец. Прибавих още, че на всичкото отгоре хитрува, а има и страхливи хитреци. Ти какво мислиш за тези хора?

— Смятам ги за гхазан, които ще участват в планираното нападение на кервана. Иска ми се да не бяха идвали насам.

— Нека са си които и каквито си щат, все ми е тая. И даже да са такива, за каквито ги мислиш, те ще трябва да следят за кервана и няма да им остане време да се занимават с нас. От тяхна страна сме сигурни. Но… чуй!

Чухме удари от биещи копита и се отправихме бързо нагоре към двора. Бедуините, при които се намираше и ханджията, бяха отвързали конете ни и се мъчеха да ги яхнат. Жребците се възпротивяваха. Като видя това, Халеф посегна към камшика. Аз го улових за ръката.

— Не удряй! Нахално е от тяхна страна, но те ще получат каквото искат и ще намерят наказанието си, като бъдат хвърлени.

Той овладя гнева си и отвърна със злорадо ухилване:

— Съвсем право, сихди! Ама трябва така да се изтърсят, че да не го забравят лесно. Предостави тая работа на мен! Аз ще се справя по-добре, защото съм приучил арапите.

Дребният шейх направи една привидно доброжелателна физиономия, тръгна към хората и попита:

— Искате да пробвате конете, а?

— Да, това искат — рече съдържателят. — Ама на тия животни Шейтана^[159] се е вселил в тялото, та не допускат никого до седлото.

— Да, те са свикнали да носят добри ездачи и, види се, смятат, че тия солаиб за нищо не ги бива.

— Нека само почакат! Противят се на възсядането й повече нищо. Веднъж само да седнем горе и ще узнаят дали сме ездачи, или не! Ние те приканваме само първо да ги успокоиш!

— Мога да ви окажа тази любезност, ала ви предупреждавам преди туй, че ще ви хвърлят, Не ми приписвайте вината, ако си строшите вратовете!

— Нашите вратове си принадлежат на нас, а не на теб, ние самите ще съумеем да си ги овардим!

— Хубаво! Нагласете се и ги яхнете! И се дръжте здраво, иначе ще се намерите долу по-бързо, отколкото сте се качили!

Че тези хора се бяха добрали без разрешение до конете ни, не биваше да прави впечатление. Бедуинът е роден ездач и лесно изпада във въодушевление, когато види чистокръвен кон. Желанието му да го пробва е разбираемо. Оттам възторгът и желанието на тези трима мъже, които те поради предшествалия спор не бяха поискали да изкажат.

Жребците бяха възбудени. Те и сега хвърляха наоколо къчове, макар че господарите им присъстваха. Халеф вдигна ръка и извика думата „Сус!“^[160]

Те веднага застинаха неподвижни. Двама от бедуините ги възседнаха и намериха желаното подчинение. Те прояздиха цялата школа и накрая наподобиха играта баруд с внезапните зигзагообразни движения, което тук в тесния двор не беше безопасно. Забелязах, че очите на враните бяха постоянно отправени към Халеф. Умните животни знаеха каква е работата. Двамата ездачи тъкмо препускаха от срещуположни посоки един към друг, когато прозвуча викът на Халеф:

— Литахт, литахт!^[161]

Хаджията раздели двете думи с презрително изсвирване. Това бе сигналът. Арапите се изхвърлиха посред галопа нависоко във въздуха… едно котешко извиване на гърба, светкавично приземяване и повторно скачане нависоко… ездачите излетяха в широка дъга от седлата и със силен удар се стовариха върху тухлите. Известно време владееше дълбока тишина. Конете стояха спокойно, а хвърлените лежаха неподвижно. Ханджията и третият бедуин не се помръдваха, после обаче се втурнаха към лежащите на земята. По лицето на Халеф бе изписан израз на горда радост.

— Какво ще кажеш за това, сихди? — попита. — Как са школувани жребците?

— Отлично — похвалих аз. — Но мисля, че ездачите пострадаха!

— Все ми е едно. Каква работа имаха с конете ни? Аз ги предупредих, а ти си свидетел, че искаха сами да се грижат за вратовете си. Погледни, имат си възнаграждението!

Единият поиска да се изправи — не можа, беше си счупил крака. Другият лежеше неподвижен — дали беше ранен, не можеше да се установи. Отидохме да си вземем нещата от зимника. Когато се върнахме, типовете се бяха посъветвали и взели някакво решение, което явно ханджията искаше да ни съобщи, защото се осведоми враждебно от мен:

— Май се каните да си вървите?

— Да — потвърдих.

— Няма да стане. Ще трябва да останете.

— Защо?

— Виждаш какво се случи тук. Този мъж си строши крака, а другият е може би мъртъв!

— Какво ни интересува това! Ние ги предупредихме.

— Но дадохте сигнал на конете да ги хвърлят!

— Това теб не те засяга. По-напред ни кажи какво трябва да ти заплатим за яденето.

— Ще научите по-късно. Аз няма да ви пусна да тръгнете.

— Ба! Май няма да можеш да ни задържиш.

— Със сигурност ще го сторя, а ако не се подчините, ще отнеса жалбата си до пашата!

— Ако мислиш, че ще ни сплашиш, като даваш на тукашния санджаки тази висока титла, то много се лъжеш. Ние стоим под непосредствената закрила на падишаха, а и дори да не беше така, щяхме сами да съумеем да се защитим. Ще ни осведомиш ли колко струва яденето?

— Не!

— Тогава ще ти заплатя колкото пожелая. То ще е повече, отколкото можеш да поискаш. Ето ти го!

Извадих пари от кесията и му ги подадох. Оня перна ръката ми отдолу и монетите полетяха към земята. Аз го предупредих:

— Чуй, човече, не съм свикнал да ме удрят и оскърбяват по подобен начин. Опиташ ли още веднъж, ще ти покажа как се отнасям към подобно нахалство! Разкарай се!

Ханджията ми беше застанал на пътя, защото видя, че се гласях да се кача на седлото. Халеф вече се беше метнал на своето. Бедуините викнаха на съдържателя да не ни пуска. И той наистина се осмели да ме улови за ръката.

— Пусни! — повелих му.

— Оставаш! — рече ми оня заповедно, като ме държеше здраво.

— Тогава отлети насам, където полетяха вече другите!

Стоварих един удар под брадата на ханджията, от което той залитна назад, улових го после за левия хълбок и под дясната мишница, дигнах го и го запратих върху третия бедуин, който понечи да му се притече на помощ. Двамата рухнаха на земята. Преди да са успели да се съвземат, аз седнах на коня и потеглихме. Хората ревнаха подире ни. Ние не им обърнахме внимание и поехме в тръс, без да бъдем преследвани от тях, през западната градска част и тамошната палмова горичка към местността, в която югозападно от града и в близост на руините Ибрахим Халил се намира Бирс Нимруд.