Карл Май
Край развалините на Вавилон (15)

15. Съкровищницата на Бирс Нимруд

Гледахме след стария, почтен и сега толкова радостен мъж, докато стигна долу. Чувствах се дълбоко развълнуван от неговата молитва и последвалите я думи. Халеф се намираше в същото положение.

— Още един, когото направи щастлив, сихди! Аз още по-добре от него знам колко опасна може да бъде твоята любов към ближния за всеки привърженик на Пророка, който влезе в досег с теб. Вместо да те обърна към исляма, както беше твърдата ми воля, аз се оставих да бъда поведен от теб към Иса Бен Мариям^[276] и съзнавам, че чрез това станах — макар по-рано да го вярвах, но не бях — щастлив с цялото си сърце! Преди малко ти каза, че всеки войник ще получи сто и всеки подофицер двеста пиастри. Това прави над шест хиляди пиастри. Откъде се каниш да ги вземеш? От собствената си кесия? В такъв случай тя трябва да е много по-дълбока и съдържателна, отколкото си мислех досега!

— Ние имаме много повече пари, отколкото са ни потребни, драги Халеф!

— Къде?

— Ще ти ги покажа.

— Аллах! Подозирах го! В руините има скрити пари?

— Така е.

— Машаллах! Кой ще ги получи?

— По мое мнение съм задължен да ги предам на пашата.

— На пашата? На мен ми се струва, че има само един-единствен паша, комуто се следват по право, и това си ти!

— Защо?

— Защото ти ги откри.

— Твоето гледище по отношение намирането не съвпада с моето.

— Тогава поне можеш да претендираш за награда за намереното и трябва да я поискаш колкото е възможно по-висока!

— Така съм решил.

— Колко ще искаш?

— Ще поискам нашият бинбаши от Багдад отново да си получи онова, което му е отнел Сефира.

— Това е добре и много ме радва! По-нататък!

— По-нататък трябва да се изплатят наградите, които обещах на войниците.

— Това също има моето одобрение. Нататък!

— Нататък нищо.

— Как? Нищо повече? За теб и също за мен нищо?

— Нищо!

— Чуй, сихди, ей това е едно място в твоя разсъдък, където трябва да бъде подлепено и закърпено! Ами помисли какво ли не подхванахме и рискувахме и как ни провървя, додето се доберем до тайните на Бирс Нимруд! И за тая работа нищо, нищичко да не получим? Никой хамалин и надничар не работи безплатно, а ние, дето сме най-храбрите герои в цялата турска империя, че и от всички други страни, да рискуваме неколкократно свободата и живота си, без да получим една-единствена пара от парите, чието откритие хората дължат само на нас? О, сихди, ти си твърде деликатен!

— Тъкмо защото не съм хамалин и надничар, моята чест ми забранява да искам лична награда. Убеден съм, че и твоето чувство на чест няма да допусне да се отнесат с теб като с надничар!

— Надничар? Слушай, сихди, аз съм шейх на прославените хаддедихни от голямото племе шаммар и горко на онзи, който дръзне да не ми окаже полагаемото уважение! Не желая нищо от тези пари! Не искам да имам нито една-едничка пара! Намирам становището ти отлично и съм напълно съгласен, че ние стоим твърде високо, за да се изкушим да хвърлим и само един поглед макар на тези нищо и никакви пари! Ние нямаме нужда от тях. Тази работа е уредена. Другата за мен е много по-важна.

— Коя?

— Обещанието, което ми даде. Ти искаш да удържиш думата си пред по-раншния кол агаси и сегашен бинбаши и неговите войници и ето как аз се надявам, че също ще получа каквото ми обеща.

— Какво?

— Моят курбач за Сефира!

— Това желание ще ти бъде изпълнено.

— Кога?

— Веднага щом го изведем. Сега нека отидем при него и видим как се чувства. После ще разгледаме помещенията и като свършим, ще го изведем. Ти ще светиш.

— Аз? Няма ли да е по-добре да го върши някой аскари?

— Не. Докато дойде пашата, никой освен нас не бива да пристъпва във вътрешността на Бирс Нимруд.

— А камерхерът?

— Той видя достатъчно, сега може да върви при войниците. Той ще е радостен да напусне мрачния ходник.

— Да ида ли да доведа храбрия пишкхидмет баши? — ухили се дребният шейх.

— Да.

Когато го доведе, главният камерхер не можеше да скрие колко му е леко, дето се спасил от Шикем-и-Херабе^[277], както се изрази. Той си пое дълбоко дъх и в следващия миг беше изчезнал сред асакерите.

Ние закрачихме отново по ходника, и то към нишата, където се намираха малките лампи. Запалихме една и отидохме до ъгъла при водещите надолу стъпала. Лежащите в ходника стоки засега не бяха от значение за нас. Обстойния поглед на номер едно отложихме за кратко, за да видим как стоят нещата със Сефира, който се намираше в номер три. Той все още висеше на железните пръчки на рулетката в мъчителното положение, при което го бяхме напуснали. Беше принуден да не се движи и непрекъснато да държи главата нависоко, защото веднага щом я сведеше, плътно прекараното около гърлото му въже го лишаваше от въздух. Той се намираше следователно в постоянен страх от смърт чрез задушаване и ето защо беше лесно обяснимо, че ни извика в краен гняв:

— Най-сетне се сетихте да се покажете! По такъв ли начин се отнасят към хората християните и сунитите? Развържете ме и ме освободете, ако ли не животът ви няма да струва и барута на един изстрел! Аз ще ида при санджаки и горко ви, като научи с какво сте се захванали тук! Само моето ходатайство може да ви отърве от най-лошото!

Халеф застана нахакано пред него и попита:

— Аха! Искаш да станеш наш застъпник?

— Да, но само ако веднага сложите край на враждебното си отношение към мен!

— О, ние направо копнеем да ти засвидетелстваме приятелството си, но за съжаление това нищо няма да ни грее, защото ходатайството ще е също така безсилно като твоят санджаки. Той е тикнат в кауша и синджири красят ръцете му!

— Това е лъжа!

— Без оскърбления, иначе ще ти докажа с камшика, че говоря истината! Точно ти не бива да се дивиш, като говоря за затвор, защото само ти единствено носиш вината той да бъде запрян!

— Аз…?

— Да, ти! Беше най-голямото престъпление да пращаш Педер-и-Бахарат с писмо до него. То е било открито и конфискувано. Сега се знае каква работа имаш тук и са известни също всичките ви останали тайни… Ама какво ли съм тръгнал да се занимавам с теб! Тук има къде по-ценни неща за гледане от теб, един човек, който не си заслужава и с един-единствен поглед да го дариш!

Без да обръщам внимание на тази размяна на реплики, аз бях отишъл със светлината в номер две. Сега дойде и Халеф. Ние се огледахме в това помещение и после също в другото. Нашият багдадски домакин наистина не беше преувеличил в разказа си за струпаните тук стоки. Навсякъде цареше такъв безупречен порядък, та можеше да си помислиш, че се намираш в някой добре ръководен търговски склад. Всеки пакет и всеки отделен предмет носеше етикет за съдържанието. Необходимо беше само да четем надписите, за да разберем какво имаше в наличност.

Тук имаше тютюн от Решт, висококачествен опиум, хашиш, тамарисков мед, къна, брош от Табриз, шафран и сафлор, сушено Халлагех-и-Ангур-и-Али-Дерези-грозде, сушени Меллетпу-и-Хюлаб-и-Шах-круши, Кишмиш-и-Савза-стафиди, гюлаб и превъзходното етр-и-гюл.^[278]

Налице беше и неговата противоположност, а именно азафоетида^[279].

Бяха отбелязани благоуханни сапуни от град Дум, Демавенди-сяра, арсеник от Казвин, по-нататък ценни агнешки кожи от Бухара и Кум, големи, тежки бали марокен, наричан в Персия черм-и-хамадани, и Сагхри-шагренови кожи, които се приготвят от гръбната кожа на диво магаре. Складът беше изключително богат на материи за дрехи, като кадифе, коприна, вълна, памук и т.н., също на шалове и килими. Сефира трябва да се е чувствал тук напълно сигурен, иначе през ум нямаше да му мине да струпа такива ценности на това място. С какви ли чувства ставаше свидетел как разглеждаме така необезпокоявано съкровищата му! Държеше се спокойно и дълго време не обели нито дума. Когато стигнахме до споменатата вече ракла и аз извадих отнетия от него ключ, той се разкрещя:

— Стойте! Не смейте да се докосвате до този сандък!

Въпреки това аз мушнах ключа и го превъртях в ключалката. Чул шума, Сефира ревна:

— Предупреждавам ви в името на Аллах, не пипайте нищо! Вътре има скрита сиххр^[280], която носи гибел на всеки непосветен!

— Това ме радва извънредно много — захили се Халеф. — Това вълшебство вероятно принадлежи към територията на черната симия^[281] и тъй като аз много добре владея бялата симия, то тук имам най-добрата възможност да разбера коя е по-могъща — черната или бялата.

— Черната, черната е по-могъща! Пази се! Не докосвай нищо!

— Дори и наистина да е така, пак няма защо да се боим, понеже моят ефенди е майстор в синята, червената, зелената и жълтата симия, и ти веднага ще разбереш, че твоята проста черна не може да излезе насреща на тая четворна и шарена наука! А пък и Пророка е забранил всички магии. Хайде, ефенди, отваряй си спокойно!

Вдигнах капака.

— Затваряй, затваряй! — предупреди Сефира с отънял глас. — Магията ще те лиши от вечния живот, от отвъдното блаженство!

— Не ставай за смях! — отговорих сега аз. — Нима наистина мислиш, че един европеец ще повярва на такава щуротия, за която у нас всяко дете ще те подиграе? Раклата е отворена, къде ти е магията?

— Бъдете проклети в живота и прокълнати във вечността!

Тогава Халеф скочи към него, светлината на лампата не достигаше толкова далеч. Чух плющящ удар и болезнен крясък, после стана тихо. Хаджията се върна и не каза нищо. Дори и да бе искал да каже нещо, думите щяха да му увиснат на езика при представилата се гледка. Като някое момче, сполетя но от голяма изненада, той разпери пръсти и се вторачи в бляскавото злато и сребро и искрящите скъпоценни камъни, които лежаха пред нас. В резбовани фруктиери видяхме местни и чужди златни и сребърни накити, а поставените преградки съдържаха множество шлифовани или нешлифовани полускъпоценни и скъпоценни камъни. Имаше също голямо количество пръстени, верижки, огърлици, гривни, диадеми и разни други бижута. Съдържанието на този сандък представляваше огромно състояние. А когато извадих няколко отделения, съгледах скъпоценни пистолети и ками, които изпълваха долната част на раклата. Имаше и две книги. Разгърнах ги. Кой би си го помислил! Това бяха търговски книги, които бяха водени години наред и съдържаха регистъра на всички приходящи и изходящи стоки. Та това бе достойно за удивление!

— Машаллах! — чу се най-сетне гласът на Халеф. — Разсъдъкът ми отказва да се подчинява! Сихди, сръчкай ме в ребрата, че да се раздвижи отново!

— Той помежду ребрата ли е наместен? — попитах аз.

— Къде е наместен, в този миг не мога да знам. Чувствам само, че не е там, където му е мястото. Какви пари! Какво великолепие от камъни! Аз не съм джаухарджи^[282] и не мога значи да знам как се казват. На теб може би са ти известни имената им?

— Каква полза, ако ти ги изброя? Камъните така или иначе няма да станат наши!

— Да, моята чувствена душа е опечалена от факта, че мога само да ги разглеждам, но не и да ги напъхам по джобовете! Виж тази велелепна сувари^[283]!

— Един алмаз, един сумурруд и един якут, последвани веднага от тройната редица фируза.^[284]

— Ох, сихди, как би възликувала моята Ханнех, най-красивата от всички жени, ако й занеса тоя накит да го сложи на своята обична ръка! Наистина ли стоим толкова високо, че не бива нищо да вземем?

— Да.

— И нашата чест е наистина от такава голяма извисеност, че бихме я накърнили с няколко такива камъка?

— Съвсем определено.

— Помисли тогава за приятно мургавата господарка на твоята женска шатра! Не обича ли и тя да се гизди?

— Нейното и моето най-голямо гиздило е честността, а всичко, което лежи тук, е чужда собственост. Имай го предвид!

— Имам го предвид! Но същевременно имам предвид, че е истински позор да откриеш това имане, без да можеш да го задържиш. Надявам се поне е разрешено веднъж ей тъй хубавичко да бръкна с всичките си десет пръста?

— Нямам нищо против. Ако ще ти достави удоволствие, стори го!

— Сегичка, веднага! Виж как искри, как грее!

Моят дребен хаджи беше напълно честен човек, но тези камъни го бяха омагьосали. Ето защо казах, докато се ровеше из тях и ги оставяше да се плъзгат от едната ръка в другата:

— Един радушен лъч от очите на твоята Ханнех е по-красив и хиляди пъти по-ценен от целия този безжизнен блясък!

Той дръпна бързо ръце и ме погледна топло в лицето.

— Това е много вярно, сихди! В очите, за които говориш, живее светлината на любовта, в сравнение с която това искрене тук е пълен мрак, незримата нова месечина. Аз съм по-богат, много по-богат от клетника, комуто принадлежат това злато и тези камъни. Аз не се разменям с него! Един весел смях от устата на моята Ханнех, най-прекрасната от всички жени, звучи по-красиво от звъна на тези монети. В нейните очи и нейната усмивка живее душа, а в тези мъртви съкровища няма… Аллах, какво виждам! Той беше бръкнал за нагледност отново в накитите и бе измъкнал първия, който му бе попаднал. Възкликът му насочи и моя поглед към предмета.

— Една картина, сихди, две картини! — продължи той. — Те трябва да са принадлежали на някой християнин, защото на мюсюлманина е забранено да кара да го изписват. И все пак облеклото на този мъж и тази жена е персийско. Погледни!

Той ми подаде миниатюрата, представляваща двоен портрет, окръжен от скъпоценни камъни. Когато погледът ми падна върху него, за малко и аз да надам вик на изненада. Аз познавах персиеца, чиито черти виждах пред мен. Не се касаеше за прилика, а това си беше той, безусловно беше той, а именно Джафар, с когото навремето се бях срещнал там отвъд океана, в Запада на Съединените щати.^[285]

До него съгледах едно дивно красиво, ориенталско женско лице с тайнствени тъмни очи, но със загадъчни сфинксови черти, което веднага ме плени, не мъжа в мен, а душевния изследовател. Оригиналът със сигурност не беше някоя душевно занемарена в харема жена, а духовно значима личност. А когато се взрях по-внимателно, забелязах под двата портрета два ситни, изящно гравирани в златото на рамката надписа. Този под мъжкия портрет гласеше „Джафар мирза“, а другият под женския — „Шахзадех ханъм Гюл“.

Припомням, че ако думата мирза стои пред името, означава обща титла, която в Персия се дава на всеки образован мъж, но най-вече на учени, поети и т.н., примерно мирза Шаффи, известният приятел на Боденщет^[286].

Стои ли обаче след името, означава ранг принц. При близките или кръвнородствени на шаха принцове се използва обръщението шахзадех. Ако след него стои ханъм — дума, окачествяваща дама, то се има предвид принцеса. От това следваше, че моят някогашен спътник Джафар беше принц, а другият портрет представляваше някаква родееща се с шаха на Персия принцеса. Съчетаването на двата портрета ме караше да предполагам близка връзка между двете личности. От какво естество беше тази връзка, не можех да зная. От обстоятелството, че бяха поискали да ги нарисуват, можеше да се заключи, че те стоят над обичайния начин на мислене, което при пътувалия надлъж и шир Джафар мирза не беше никакво чудо. При шахзадех ханъм следваше основателният извод, че тя е една от онези самостоятелни дами, пред които жителят на Близкия изток изпада в ужас. Ако вече у нас има особено звучене, когато говорим за „еманципирана жена“, то това качество в Ориента изпъква още къде повече. Онази, която там успява да загърби всички традиции и съображения и да строши оковите на строго уединения женски живот, със сигурност е дарена с динамичен характер или има — ще помоля да си послужа с любимия израз на моя дребен Халеф — разни шеятин^[287] в тялото. Оттам нежеланието на ориенталеца да превърне мира в харема си с една такава „дяволица“ в тъкмо обратното.

Че принцесата се казваше Гюл, не бе нищо фрапиращо и все пак странно защо аз веднага си помислих за Гюл-и-Шираз. Може би това бе последица от впечатлението, което ми беше направил портретът. Сфинксоподобните черти извънредно много подхождаха на загадките, обграждащи тайнствената Роза на Шираз.

Всички тези мисли преминаха много бързо през главата ми и все пак за Халеф не остана незабелязано, че портретът е събудил необичайно внимание у мен.

— Ти гледаш така странно тези картинки, сихди — каза той. — Да не би да познаваш мъжа или жената?

— Говори тихо! — предупредих шепнешком, като мушнах находката в джоба. — Сефира не бива да чуе нищо. Персийците не се придържат към тълкуването на Корана, че е забранено изобразяването на хора и животни. Мъжа, когото портретът представя, ти също трябва да познаваш. Това е един персиец на име Джафар, който преди години е пребивавал при хаддедихните.

— Аллах! Сещам се. Защо прибра двойната картина? — прошепна той. — Искаш да я задържиш?

— Да.

— Ама нали сам току-що каза, че тези неща били чужда собственост!

— Още не бях съгледал портретите.

— Ти, види се, из един път се смъкна ниско от голямата извисеност на твоята чест! Значи мога и аз да се оставя да бъда потеглен надолу от красотата на гривната?

— Това е нещо съвсем друго. С тези портрети случаят е по-особен, но сега не мога да ти го обясня. Не бива да ги оставя тук, трябва да ги взема с мен. може би ще срещна законния собственик, на когото миниатюрата вероятно е била открадната. Тя като че е свързана с някаква тайна, която лежи на пътя ни. Това не е кражба, благоразумието ми изисква да я взема, и то не за мен. Хайде, да вървим!

— Къде?

— Вън при войниците.

— Сефира тук ли ще го оставим?

— Не,, ще го вземем с нас.

— А как стоят нещата с ударите, които ще възрадват неговия гръб и моята душа?

— Толкова ли е спешно?

— Да, много, сихди! Аз не обичам да задържам онова, което другите трябва да получат, нито минута по-дълго, отколкото е безусловно необходимо, също не и ударите, дето отдавна трябваше да преминат в негово притежание. Аз трябва да се отърва от тях, защото благоразположението ми ще бъде нарушено, ако се наложи още да ги мъкна с мен!

— Тогава нека побързаме, та колкото се може по-скоро да се освободиш от това тежко бреме!

Заключих раклата и прибрах ключа. Когато пристъпихме после към Сефира и светлината, паднала върху него, забелязах от дясната страна на лицето му една дамга, започнала вече да подпухва. Беше резултат от удара, с който Халеф преди малко бе отговорил на изкрясканото проклятие. Отвързахме го от прътите и му освободихме краката, но свързахме лактите му така здраво зад гърба, че се намираше изцяло в ръцете ни, макар че сега можеше да върви. После се качихме горе. Той вървеше, без да се противи, но и без дума да каже. Клокочещата в него ярост сякаш го задушаваше. Горе на открито неговото лице въздействаше съвсем различно отколкото долу при мъждивата светлина на малката лампа. Към стария, обезобразяващ белег от лявата страна се бе добавил бързо нарастващият и оцветен в тъмно оток от другата страна. Към това дългата разчорлена брада, заплашителният поглед на единственото, налято с кръв око и силно провисналата долна устна. Тръпки ме побиха, като видях това толкова отблъскващо лице.

Персиецът поиска да тръгне надолу. Аз му заповядах да седне, което той стори мълком, но с поглед, който щеше да ме унищожи, ако зависеше от притежателя на окото.

— Нека затворим входа — казах на Халеф.

— С какво? — попита той.

— С тухлите, които лежат тук.

Като чу тези думи, Сефира се прокашля подигравателно. В отговор на присмеха аз продължих:

— Това е лесно, ако човек познава нещата. Нали се сещаш за онзи пергамент, драги Халеф, който взех от Педер-и-Бахарат, прочетох и отново пъхнах в джоба му?

— Да, сихди.

— Той съдържаше една рисунка, отнасяща се до този вход. Едва ли е за вярване колко неимоверно глупави са всички тези хора! Тази рисунка ми издаде тайната. Пътят отдолу дотук беше точно отбелязан и прерисуван също шрифтът, по който може да се разпознае последната, затваряща тухла. Това беше вавилонски клинопис, който аз умея малко да чета. Ето защо бе лесно да си впечатам знаците в паметта, така че да не ги забравя. Но тези хора не разбират нищо от този език и тази писменост и трябва да си помагат с рисунката на тухлата. Въпросните знаци съставят думите: „… ромен ’а. Иллан ит тат кабад бад ’а. Ил-лан…“ Сега ще видя коя тухла съдържа тези думи.

Тухлите бяха така грижливо сложени по реда им, че бе необходим само един поглед да мярна вярната. Посочих я и продължих:

— Ето къде я виждам. Тя съдържа знаците, които ми бяха издадени от непростимата и непонятна непредпазливост на Педер-и-Бахарат, и значи тя се вмъква последна. От това следва, че трябва да започна с тухлите, които лежат от срещуположната страна.

— Аллах да разкъса оня безразсъден никаквец! — изскърца зъби Сефира. — А теб ще проклинам до…

Останалите думи преглътна, защото Халеф измъкна камшика и замахна за удар.

— За теб е щастие, че погълна сибла^[288], който се канеше да изречеш, обратно към нечистотията, изпълваща твоята вътрешност! — каза той. — Иначе щях да те принудя да го сториш ей с този камшик. Да ти помогна ли, сихди, да натъкмиш тухлите?

— Не. — заявих. — С тази работа ще се заема сам. Така ще ми е по-лесно и ще върви по-бързо отколкото с твоя помощ.

Като оглеждах рязкото, зигзагообразно очертание на входа с неравномерни, навсякъде рушащи се ръбове и поставих отдолу нагоре една върху друга тухлите, не ми беше трудно да запълня отвора за толкова кратко време, сякаш често вече бях вършил тази работа. Като наместих затварящата тухла, за непосветения навярно щеше да е невъзможно да отгатне при оглеждане на зида, че зад това място има скрита галерия. Отделните фрагменти пасваха така точно помежду си, като че ръка не ги беше докосвала от строежа на Вавилонската кула. Хората, открили ходника и възстановили затварянето, явно са работили много предпазливо и старателно.

Колкото мен удовлетвори успешната работа, толкова Сефира бе изпълнен с ярост. Видях въпреки гъстия мустак, че устните му треперят от яд. Той на драго сърце щеше да даде с подобаващи думи простор на това чувство, но хаджията все още държеше камшика в ръка, и страхът от тази Омм ес Сефа^[289], както обичаше да го нарича Халеф, го принуди да си затрае.

Сега беше време да напуснем височината и заслизахме надолу. Халеф вървеше отпред, аз отзад. Сефира крачеше по средата, наблюдаван зорко от мен. Когато стигнахме при войниците, новият бинбаши стана от мястото си и ми докладва:

— Ефенди, пратеникът отдавна замина за Хиле, като съм му заповядал да препуска с максимална бързина. Бива ли сега да наредя да докарат конете?

— Да. Аз междувременно ще отида да доведа мъжа, който ни придружи през нощта.

— Няма ли да е по-добре да пратя някой друг?

— Не, няма да го намери.

Тръгнах сам, защото не смятах за уместно и още хора освен него да научат мястото, откъдето се бях вмъкнал с камерхера в кулата. Когато отидох там, войникът лежеше на мекия куп и спеше. Аз го събудих и му заповядах да ме последва. Търкайки очи, той се заспуска след мен с препъване, лазене на четири крака и свличане по гръб. Умишлено не го поведох към равнината, а го помъкнах през останки от зидове и купища развалини, додето в съненото си състояние съвсем обърка посоката. Когато оставихме руините зад себе си, спря и погледна назад.

— Тоя обратен път беше лош, ефенди. Пътят през нощта беше по-добър. А там беше тъмно, дълго време не чувах и виждах нищо и накрая съм заспал. Къде бяхме всъщност?

— Би трябвало да знаеш! — отвърнах аз, доволен от успеха на хитростта.

— Не знам. Сега драпахме през такава бъркотия от стари боклуци, че не бих открил мястото, където спах.

— Никой няма да ти възложи да го търсиш, така че се успокой. Хайде да вървим!

Когато видяхме асакерите, разбрах че преди да сме стигнали при тях, ще се е случило нещо необичайно. Ускорих крачки. Забелязвайки ме, войниците отвориха кръга. Халеф тръгна насреща ми и извика:

— Сихди, представи си, келемето поиска да удуши кол агаси, дето сега е бинбаши!

— Кое келеме? Сефира?

— Да.

— Но как му е дошло на ума? Та той беше вързан и ръката му е ранена!

— С това раняване работата не стои толкова зле, както си мислехме. Той добре може да си движи пръстите.

— Но ръцете му бяха вързани на гърба, а при това положение едно такова нападение по мое мнение е напълно невъзможно!

— Сихди, те вече не му бяха на гърба.

— Че къде?

— Бяха свободни.

— Тогава ти пак си извършил някое от твоите своеволия. Халеф, Халеф, ти никога няма да се промениш!

— Ох, сихди, не пожелавай да стана друг! Та нали цялото ми сърце принадлежи на теб и ако това не бива да стане така, то ще трябва да те лиша от любовта и приятелството си, които красят и моя, и твоя живот. Моля те да повярваш, че аз съм си точно такъв, какъвто трябва да бъда. Ако смяташ, че съм извършил грешка, то се лъжеш.

— Но ти очевидно си освободил ръцете на главатаря на престъпниците?

— Само за миг.

— Защо?

— Исках да отмъстя за теб.

— Било е погрешно. Знаеш какво мисля за отмъщението. Един християнин никога не си отмъщава.

— Тогава няма да говоря за отмъщение, а за наказание.

— Ако някой човек трябва да бъде наказан заради мен, то аз мога да определя това, не ти. За какво всъщност искаше да го накажеш?

— Задето те е вързал там горе в хабса така сгърбен. Това трябва да ти е причинявало болки, които аз исках сега да го накарам и той да почувства. Ще се съгласиш, че си го е заслужил!

— Признавам, само че не биваше да действаш без мое разрешение.

— Ти отсъства твърде дълго, а в мен напираше желанието час по-скоро да засвидетелствам благодарността си на твоя мъчител. Ето защо наредих да му развържат ръцете от гърба, за да го вържа точно както той теб е бил стегнал. Идеята беше добра, няма как да не я одобриш.

— Това е твое мнение, не мое. Та му развързахте значи ръцете и той веднага ги е пуснал в употреба?

— Действително. Диването му с диване не притежаваше достатъчно присъствие на духа, за да съзнае, че това му е забранено. Раншният кол агаси и сегашен бинбаши му каза при освобождаването на ръцете няколко думи, които повдигнаха у него омразни чувства. Той вкопчи пръсти в гърлото на нашия спътник, събори го на земята и така му притисна жилите, че лицето му прие боята на Бурната ел Кастар^[290], с каквито европейците удължават главите си при големи празници. Хвана ни голям страх за нападнатия, който искаше да напусне удобствата на своето земно съществование. Сефира се беше заловил за него здраво като някоя пустинна бълха, впила се в пръста на босия странник. На няколко мъже се отвори доста работа, докато го изтръгнат въпреки ранената му ръка. Той беше веднага вързан, както бях възнамерявал. Изразите, които чухме от него, не мога да ти предам. Той и сега още ругае с пълно гърло. Чуваш ли го? Хайде ела нататък! Надявам се, че ще ми позволиш най-сетне да му разясня своята гледна точка, но не относно неговата гледна точка, а по чувствителните точки, на които седи; Крайно време му е да узнае, че най-приятни са усещанията, възприемани именно от споменатото място.

Халеф съпътстваше думите си с изразителни жестове, за да ми разясни нагледно дълбокия им смисъл, и крачеше пред мен към мястото, където седеше Сефира. Този беше вързан в такава прегъната поза, че човек би помислил, че не може да си поеме дъх. Но въпреки това той ревеше като неразумно същество и бълваше проклятия и закани — едните направо възмутителни, а другите при неговото безпомощно състояние смехотворни. Като ме съгледа, извиси глас до фалцет и ми закрещя „благопожелания“, които буквално ме отхвърлиха назад. Избилата по устните пяна и кръвясалото око придаваха на и бездруго противното му лице скотски израз. Пред себе си нямах човек, а някакво неизразимо низко, вулгарно създание, с което трябваше да се отнеса по подобаващ начин.

— Халеф, налагай го, докато млъкне! — извиках негодуващо. — Налагай го, където завърнеш!

— Хамдулиллах! — изликува Халеф. — Най-сетне, сихди, ти дойде акълът! Твоята заповед ме изпълва с неземно блаженство. Аз така ще му насека нишката на речта, че няма да може да намери разхвърчалите се парчетии и с най-силната наддара^[291]!

Едва го беше казал и ударите заплющяха толкова плътно и крепко, че налаганият издаваше вече не гневни, а жалобни звуци, но Халеф не престана, докато не замлъкнаха и те. После ме попита, милвайки любвеобилно камшика:

— Да продължа ли с това убедително обяснение, или е достатъчно?

— Достатъчно е!

— Но само засега, само временно, това те моля!

— И аз го изисквам! — намеси се Амуд Махули. — Погледни, ефенди, как ме подреди! Той имаше твърдото намерение да ме удуши, лежах под него като някое агне под ноктите на пантерата и ако това още не е достатъчна причина за най-голяма строгост, то неговите хулещи Аллах слова трябва да пуснат камшика в движение, докато легне мъртъв на земята!

При тези думи той ми показа раздърпаната си коса, разкъсаната униформа и изподраното гърло, което още кървеше.

— Де да бях успял да те удуша, презрян помагач на едно проклето християнско куче! — изсъска Сефира.

Халеф мигновено замахна, угости го с още няколко удара и му се сопна:

— Да мълчиш, злодей! Такива думи ние не търпим!

Въпреки че се кривеше от болка, персиецът му ревна:

— Нищо не можеш да ми заповядваш! Ти си едно вонящо псе и мястото ти заедно с твоя трижди проклет ефенди е там, където гният мършите. Вие сте родени като свине, презирани сте като свине и като нечисти свине ще свършите!

Халеф тутакси замахна пак с камшика. Аз улових здраво ръката му.

— Почакай малко! Ще опитам с добро. Вярно, знам, че всяка дума ще е напразна, но искам да мога да си кажа, че не съм пропуснал нищо за спасението на неговата душа.

— Спасението на моята душа? — надсмя се персиецът. — Какво ти влиза в работата моята душа! Нека се пръждосва накъдето си ще, все ми е тая. Да не би да се каниш да ми приказваш за вечния живот, за рая и пъкъла? Хич не се захващай с подобни дивотии. Всичко, което казват за тия неща Мохамед и вашият Христос, е смехотворно, защото след смъртта всичко свършва.

— Ти си един заслепен човек, към когото аз…

— Всичко свършва! — повтори той, прекъсвайки ме.

— … един заслепен човек — продължих, — към когото аз изпитвам…

— Всичко, всичко свършва! — извика той отново.

— … към когото аз изпитвам състра…

— Всичко свършва, всичко, всичко, всичко! — изрева с цялата сила на гласа си. — И това е голямо щастие за вас, най-презрени от всички кучета! Заради вас бих желал то да не свършваше. Вие щяхте да бъдете прокълнати, както никой още не е бил проклеван. В отвъдното щеше да ви…

Сега последваха проклятия, които не могат да бъдат възпроизведени. Понесох ги, защото съзнах, че щеше да е не само безполезно, но и смешно да проявяваш все още съчувствие към него. Когато избълва гнева си, той заплю мен и Халеф като най-близкостоящи до него и заключи с думите:

— Така, както сега, би трябвало да бъдете оплювани и презирани от всички хора и през цялата вечност!

Не обърнах внимание на по-нататъшните му хули, а отвърнах:

— Сега ще постъпим с теб съгласно собственото ти гледище: със смъртта всичко свършва. Щом в отвъдния живот за теб няма наказание, то в земния не бива да пропуснем нито миг да ти отдадем каквото заслужаваш. Преди това обаче искам да те запитам къде са труповете на избитите членове на Карван-и-Пишкхидмет Баши?

Той не отговори и след като повторих въпроса. Отправих го към пленените гхазаи, но със същия неуспех. Ето защо се обърнах към онзи, когото смятах за техен предводител, понеже той бе прибирал парите от оценката на отделните предмети от плячката, неговият единствен отговор се състоеше в една оскърбително-подигравателна гримаса.

— Ще наредя да ти отворят устата с камшика! — заплаших.

— Посмей само! — извика оня. — Ние сме свободни бедуини и не позволяваме да ни удрят. Освен това сме честни хора и не знаем защо ни плениха и вързаха!

— Честни хора? А пък се представяте за солаиб! И седяхте там при огньовете и се пазаряхте при всяко отделно парче относно възнаграждението ви за убийството!

— Това е лъжа!

— Аз ви наблюдавах и чух, това е достатъчно! Та кажи къде са труповете?

— Не знам нищо за някакви си трупове! Ако има трупове, търси си ги сам!

По подигравателната му физиономия можеше да се различи убеждението, че няма да ги намерим. Ето защо отвърнах:

— Ще ти докажа, че е много лесно да ги открия, но тогава въпреки всичко ще те принудя да ми кажеш къде сте ги замъкнали. Камшикът ще те направи разговорлив!

— Няма да посмееш да го извършиш! Цялото ми племе ще си излее гнева върху теб и ще ти въздаде сто удара за всеки един!

— Нареди да го пердашат, нареди да го пердашат! — викна ми бинбашията. — Преди туй обаче позволи Сефира да получи каквото му се подобава!

— Нямам нищо против, но очаквам, че ще спазите едно условие, което непременно трябва да поставя.

— И то е?

— Бийте го, колкото си щете, но само не до смърт! Ние трябва да го предадем на пашата, а съм убеден, че той ще си вземе обратно утвърждението за повишението ти в чин, ако не го получи жив.

Това предупреждение имаше за цел да предпази израждането на наказанието в изстъпление или жестокост. И офицерът побърза да даде уверението:

— Бъди спокоен, ефенди! Да бъде бит до смърт, за този негодяй ще е незаслужено благодеяние. Толкова кратко неговото наказание не може да бъде. Но ти знаеш, че в махкеми той поиска бастонадата за теб, така че сега самият трябва да я получи. Разрешаваш, нали?

— Да.

— Само бастонадата? — попита Халеф. — Аз мислех, че моят курбач ще говори с него! Ох, сихди, ако знаеше колко е голяма болката на разочарованието, което ми причиняваш! Мислех си, че ще мога веднъж ей така от дън душа да размахам моя курбач, а сега ще трябва да се задоволя с малкото мизерни удара, които изобщо не могат да го заситят! Ако оставяш големите си обещания да бъдат следвани от такива малки изпълнения, то ще съм принуден да те сметна за някоя голяма, ама празна кесия, с която нищо не можеш да захванеш… накъде се каниш да вървиш, сихди? — прекъсна се той бързо, като видя, че се готвя да тръгвам.

— Искам да потърся труповете на избитите. Това е една хуманна задача, а не работа за паплач.

— Вземи ме с теб! Ние трябва да докажем на Сефира и гхазаи, че хич не се нуждаем от техните сведения, а самите сме си достатъчно умни да научим каквото искаме. Погледни! Аз затъквам курбача в пояса и следователно се отказвам да изпиша по гърба на Сефира свидетелството за неговото морално падение. Раншният кол агаси и сегашен бинбаши все ще съумее да се погрижи да не му бъде дадено по-малко, отколкото е редно.

Казах на Амуд Махули, че сега се отдалечаваме, но скоро ще се върнем. Той междувременно може да поговори със Сефира с „езика на тоягата“. После се качихме на конете и потеглихме.

Вярно, мисълта, че можех да се осведомя от пишкхидмет баши беше близо до ума, но той едва ли щеше да може да ми даде определен отговор, тъй като не познаваше местността. Нападението се бе състояло през нощта, а къде бяха замъкнати труповете, това беше въпрос, на който нямаше да е в състояние да отговори. Сметнах за най-добре да се осланям на самия себе си. Халеф също можеше да ми е малко полезен, защото не беше следотърсач. Бях го взел със себе си, за да го отдалеча от мястото на пердаха.

Като яздехме покрай руините в северна посока, откъдето бяхме дошли, аз непрестанно оглеждах земята, за да открия следите на кервана. Намирах ту нашите, ту други, но не тези, които търсех. После поехме на изток, пресичайки дирята на контрабандистите, която идваше откъм канала, и отново се натъкнахме на отпечатъците от Карван-и-Пишкхидмет Баши. Сега ми беше ясно, че нападението се е състояло не тук на север, а южно от сегашния ни бивак. Керванът е бил преведен от Сефира през мястото, където се намираха подземните помещения. Щеше да е, наистина, много непредпазливо от негова страна да се нахвърли върху него точно там, защото би трябвало да си каже, че при всички случаи ще останат следи. И тъй, обърнахме конете и ги подкарахме обратно.

Когато приближихме лагерния плац, предводителят на бедуините ни подвикна подигравателно:

— Ее, къде лежат убитите, които търсихте? Вашата голяма мъдрост сигурно ви ги е посочила!

Той следователно беше отгатнал намерението ни и мислеше, че след тази напразна езда ще слезем от конете и ще останем тук. Аз не отговорих, но на дребния хаджи беше невъзможно да премълчи. Той му подхвърли на минаване заканата:

— Идваме само за да ти кажем, че за всеки намерен мъртвец ще получиш при връщането ни пет удара по ходилата!

Така беше, както си го бях помислил. Следите на кервана водеха оттук нататък и съвпадаха с тези на връщащите се разбойници. След приблизително пет минути престанаха и ние се намерихме на обилно напоеното с кръв място на нападението. Тук имаше, наистина, дълбоки отпечатъци от крака и копита, но почвата не беше изпотъпкана и разровена, както е неизбежно при битка. Персийците се бяха оставили да бъдат изклани без съпротива — страхливи хора, които бяха притежавали също толкова малко смелост като своя господар.

Мястото лежеше на приблизително двеста метра от стръмно изкачващите се тук руини и водещите нататък стъпки се бяха отпечатали толкова дълбоко, че казах на Халеф:

— Труповете са отнесени там зад зидовете.

— По какво съдиш? — попита той.

— Ако отидеш без товар дотам, отпечатъците ти ще бъдат много по-слаби от тези. Стъпките са по-дълбоки, защото негодяите са носили мъртвите.

— Ще ги намерим ли?

— Разбира се. Мъртъвците не са духове да изчезнат безследно. Ела!

Отсреща видяхме, че дирите свършваха при струпани на висок куп тухли до един зид, чиито отделни камъни още бяха свързани с асфалтов кит. Поради разстоянието ние преди малко не бяхме могли да го отличим от зидовете. Слязохме и веднага щом отстранихме малко трошляк, открихме едно широко, но само на половината на човешки ръст високо отверстие, което водеше полегато надолу към вътрешността на зидарията. Пропълзях вътре и усетих силен мирис на гнилота и същевременно онзи лъх, който не можеш да сбъркаш и който сочи за наличието на трупове дори когато смъртта е настъпила едва преди броени часове.

Като се прибутвах напред, предпазливо опипвайки на всички страни, забелязах, че таванът продължава в хоризонтална посока, докато подът слизаше и по тоя начин галерията ставаше все по-висока. Придвижвах се по пясък. Стените и таванът бяха гладки, не напипвах никакви фуги между отделните камъни. Ако този факт се обясняваше с асфалтов слой, то така наречената от мен галерия трябва да е била канал, който е имал за цел да снабдява вътрешността на Бирс Нимруд с вода от някогашното корито на Ефрат. Навяваният от западния вятър пясък полека-лека е издигнал дъното и почти засипал излаза на канала. Така си обяснявах наличието на пясък във вътрешността, който все повече намаляваше с проникването ми навътре, така че скоро вече не бе необходимо да пълзя и можех да ходя изправен.

Бях изминал може би четирийсет метра, когато пясъкът свърши и аз стоях върху гладко асфалтирано дъно. Кракът ми се натъкна на някакъв предмет. Наведох се да го проуча и напипах голо човешко тяло. Тогава се сетих, че все още имам у себе си свещ и също кибритат^[292].

Запалих я и сега видях единайсетимата персийци, на които негодяите не бяха оставили и една-единствена дреха, да лежат струпани един върху друг. Бях свикнал на подобни картини, но трябва все пак да призная, че ме побиха тръпки на ужас. Историята на това място навярно също внасяше своя дял. Стоях в един засипан канал на Вавилонската кула пред голи, окървавени трупове, които с изцъклените си мъртви очи и хлътнали страни предлагаха страховита гледка, още повече при оскъдното осветление. Трептенето на светлината създаваше илюзорни, призрачни движения, а непознатата част на канала отвъд труповете Сякаш бе оживена от хиляди танцуващи или стрелкащи се едно през друго неясни същества. Към това се добавяше тежката, потискаща миризма на плесен, която колкото по-нататък отивах, толкова по-противна ставаше. Тази смрад не произхождаше от персите, те доскоро бяха още живи. Трябваше да знам на каква причина се дължеше и се изкатерих по мъртвите, понеже край тях нямаше място за минаване. Продължих нататък.

Тогава всъщност разбрах, че се намирам в истински масов гроб. Тук лежаха множество черепи, кости и други човешки останки. На всяка крачка се натъквах на тях, докато стигнах едно място, където таванът се бе срутил и не можех да продължа. Поех обратно. Гхазаи бяха донесли своите жертви тук. Тази ужасна погребална камера им беше известна и те следователно често бяха идвали тук, за да поверят на това потайно място следите и уликите на своите деяния. Не беше за чудене, че реших да приведа заканата на Халеф в изпълнение!

Когато ме видя след известно време да се измъквам от мрачната дупка, той зяпна шокирано и възкликна:

— Как изглеждаш само, сихди! Ако лицето ти не беше толкова загоряло от слънцето, щях да кажа, че си блед като мъртвец. Намери ли убитите?

— От тях ли си толкоз уплашен?

— Аз не се боя от живите, та камо ли от мъртвите! Ужасната миризма там долу е виновна да изглеждам така изтощен.

— Какво откри? Разказвай!

— Сега не. Трябва веднага да доставя на бедуините една голяма радост.

— Каква?

— Не питай, ела!

Възседнахме отново и яздихме до бивачното място. Старият гхазаи, изглежда, бе напълно убеден в безполезността на нашето издирване, защото още не бях скочил от седлото, и ме запита ехидно:

— Води ли ви Аллах по верния път? физиономията ти е толкова щастлива, че знам — сега ще получа ударите. Как само се радвам!

Не отговорих, а се обърнах към Халеф:

— Колко удара му обеща?

— По пет за всеки мъртвец, значи петдесет и пет — отговори хаджията.

— Веднага ще ги получи. А след него на всеки от хората му да бъдат стоварени по трийсет здрави удара, ходилата им да разцъфнат!

Тогава старият кресна:

— Да не сте посмели да ни докоснете! Къде са мъртъвците, които сме били убили?… Покажи ни ги!

— Намерихме ги в руините, при останките на онези, които по-рано са били погубени от вас! — отвърнах.

— Твоята проклета уста е родно място на лъжата, а безумният ти мозък крои неистини, които…

По-нататък не продължи, а прекъсна думите си с крясък. Изпаднал накрая в изблик на гняв, бях измъкнал камшика от пояса на дребния хаджи и бях шибнал безсрамника с такъв удар през лицето, че то тутакси цъфна и кръвта потече по страните му.

— Хамдулиллах, моят сихди се вразуми! — възликува Халеф. — Има само един език, с който човек може да общува с такива тепегьози, това е езикът на камшика — по-ясен, по-убедителен и по-проникновен от всяко друго наречие. Сихди, ти сега изрече най-красивата дума, откак те познавам. Тя съдържа истинската мъдрост, която се извисява над всички останали познания и учеността на земята! Да се заема ли с ощастливяващото продължение на това благотворно начало?

— Да. Ето ти символа на властта, която ти поверявам — отговорих, като му върнах камшика. — Аз не съм привърженик на суровите наказания, но тези кучета хилядократно са заслужили да им бъде ощавена кожата. Старият да получи своите петдесет и пет удара и всеки друг по трийсет и ако някой се позове на факта, че като свободен бедуин не бива да бъде бит, започваш да му ги отброяваш отначало! Чуваш ли, Халеф?

— Дали чувам, сихди? Чувам го така ясно, сякаш си ми го изсвирил с някой десет мили дълъг нафир^[293] и някоя още двайсет пъти по-дълга зурна^[294] в ушите! Ще видиш колко точно ще изпълня желанието ти!

— Аз няма да присъствам, а ще тръгна с коня да пресрещна пашата.

— Жалко, много жалко! Ама знам си, ти хубаво можеш да отреждаш такива наказания, но да присъстваш не желаеш. Можеш обаче съвсем спокойно да се отдалечиш, защото изпълнението се намира в най-добрите ръце!

Бях убеден в истинността на тези думи също както в това, че бинбашията чудесно се бе възползвал от отсъствието ни да се занимава със Сефира, защото този лежеше сега с потрепващи крайници на земята като свит на кълбо таралеж и издаваше почти непрекъснато скимтене. Сега чувстваше онова, което не бе искал да признае — началото на предречения наказателен съд. Амух Махули сигурно мислеше, че ме е жал за бития негодник, защото попита:

— Лицето ти е толкова сериозно и строго, ефенди. Може би смяташ, че сме били твърде щедри с бастонадата към него?

— Не, бинбаши, не смятам. Но когато видя някого, който бива наричан човек, наистина, но не е, това ми причинява горчива болка. Погледни го само! Този мъж също е бил създаден, за да бъде Божие подобие. Но какво е станало с този образ на Всемогъщия и Вселюбещия? Най-нисшата и грозна твар не въздейства така отблъскващо както едно такова противно създание, което също като нас носи в себе си призванието да сподели Божието небе.

— Той никога няма да го достигне, никога, никога! Та нали чу думите от устата му, при които твоето ухо сигурно те е заболяло също така както мен моето. След като бяхте тръгнали и ние го натъкмихме в положение за бастонада, чухме слова, по-безбожни от които не могат да бъдат намислени дори в Геената. Този мъж е изгубен за цялата вечност. Ако съм чул право, ти сега имаш намерение да яздиш към пашата?

— Да. Не мога да остана тук и да стана свидетел на новия пердах.

— Ще му доложиш ли какво се случи снощи тук?

— Да.

— Мога ли да заключа от думите ти, че си доволен от мен?

— Ти се прояви като съобразителен и благонадежден офицер и аз много се радвам, че ще мога да кажа това на Осман паша.

— Слава на Аллах, но също и на теб! Бива ли да споделя с теб една мисъл?

— Казвай!

— Аз винаги съм се старал да изпълнявам своя дълг и да бъда добър човек. Често ми е било много тежко, като виждах, че този стремеж ми носи само несгоди, докато други, на които благодарение на Аллах не лежеше на сърце, биваха зачитани преди мен и бързо преуспяваха. Трябваше непрестанно да се боря с моето сърце и фукарлъка си и накрая се помирих, че предопределението ми е било да вървя в живота в тъжната компания на неизпълнени желания. Ти си християнин и следователно няма да се почувстваш докачен, ако ти кажа, че за мен късметът, на който учи нашият ислям, е ужасен. Той омотава своите неразкъсваеми върви около човека, около неговото тяло и неговата душа; държи го здраво на мястото, където го е захвърлил. Нека този си се старае, блъска и се труди с всички сили, нищо няма да му помогне и да му донесе полза; той лежи на земята и не може да се изправи, защото железният юмрук на късмета, вкопчен в неговия врат, го натиска надолу. Така полека-лека отмират всички желания и надежди; вярата в самия себе си и едно по-добро бъдеще е изгубена и човек се снижава до положение на безволев роб на съдбата, която го тегли напред-назад с неразкъсваеми сиджими като фигурите в някой Карагьоз оюну^[295]. Успяваш ли да вникнеш в мисълта, ефенди?

— Много добре.

— Една такава сянка бях до днес аз. Чувствах юмрука, който ме държеше надолу, и не можех нищо да сторя. Бях скъсал с живота и приковал своите въжделения, своите желания в най-дълбоката си вътрешност. Знаех, че за мен няма вече упование, няма смисъл, няма цел. Но ето че дойде ти и всичко неочаквано стана другояче. За мен изгря слънце и се събудиха хиляди цветя и цветове. Почувствах, че не съм мъртъв, а живея. Ти ме освободи от робството; ти… о, ефенди, не знам как да се изразя. Най-добре ще е да кажа, ти победи моя късмет и го направи завинаги безвреден за мен. Грях ли е, дето така мисля и говоря?

— Не. Късмет няма. Аллах не е тиранин, който потиска своите поданици, а любящ отец, който има не роби, а чада и те волно и радостно могат да избират своите пътища.

— Това ли е учението на твоята вяра, на твоето християнство?

— Да.

— Тогава вие християните сте по-щастливи от нас! Трябва да ти направя едно признание, но те моля да ми повярваш, че не искам да те лаская! Представи си една далечна страна в Юга, където има само черни хора! Ти си бил много години там и през това време също си станал черен. Живееш като черен, ядеш и пиеш като черен, мислиш и чувстваш като черен, но дълбоко във вътрешността ти живее съзнанието, че не принадлежиш към тези черни, както и копнежът да се избавиш от това състояние. И ето че ненадейно идва един бял. Целият свят му се диви, не може да го проумее, удивлява се на неговия цвят, на неговата фигура, на походката, на гласа, на словата му. Но на теб той веднага е ясен. Ти го обикваш още от първия миг, сърцето ти бие за него и забелязваш с блаженство, че той те отличава от всички други и се задържа при теб повече отколкото при тях. Чувстваш, че мястото ти е при него, че щастието ти се състои в това да се научиш да мислиш и чувстваш като него. Отдъхваш си след един тежък задух. Душата ти е облъхната от живот, от една неочаквана пролет и в теб израства с голяма мощ и неотразима сила убеждението, че всичко, живяло като скрит копнеж в твоята душевност, сега ще намери своето изпълнение. Ефенди, схващаш ли какво ти казвам?

— Да.

— Така беше при мен, когато те видях и говорих с теб. Този бял беше ти. Аз размишлявах и се питах откъде идва въздействието, което ми оказа. Не познавах нито твоята вяра, нито народа и отечеството ти. Може би ти не си като другите християни, за които съм слушал, и изобщо си по-различна натура от другите хора, но аз все пак си казвам, че твоите очи, гласът и словото ти, твоите свободни и безстрашни действия и държане са одухотворени и ръководени единствено от религията, която живее не само в сърцето ти, ами озарява и навън също като светлината на някой фанус^[296]. Прав ли съм тук, или не?

— Прав си, че ислямът потиска и помрачава своите следовници, докато християнството е религия на свободата и любовта. Всеки вярващ християнин действа така, както постъпих аз тук и спрямо теб. Истинските християни са такива, както ти ме описа; аз с нищо не превъзхождам някого от тях. А като описа себе си и своята душевност, ти обрисува със затрогваща вярност изобщо мислещия мюсюлманин. Тук светлина — там мрак; тук любов — там гнет; тук свобода — там потисничество! Ако за теб наистина се е пукнала пролет, то от все сърце ти пожелавам тя да продължи да се развива в теб!

— Ох, ефенди, де само да имаше време да ме учиш на твоята вяра!

— За съжаление, нямам. Но веднага щом отида в Багдад, ще ти пратя част от нашето Свето писание, Китаб ел Ахд едж Шедид^[297]. Неговото съдържание ще стане светило за твоето сърце и светлина за нозете ти по твоите пътища.

— Благодаря ти, ефенди! Колко дълго ще останеш в Хиле?

— Може би ще си тръгнем още днес, а може и едва утре.

— Ако останеш до утре, то сърдечно те моля довечера да бъдеш мой гост. Аз съм беден, наистина, и не мога нищо да ти предложа, но толкова повече мога да получа от теб. Бих желал да поговорим за твоята вяра, за религията на любовта и светлината. Искаш ли да ми окажеш това голямо благоволение?

— Да, с удоволствие. Дори и днес да заминавахме, при това положение пак щях да остана до утре, за да изпълня желанието ти, което сърдечно ме зарадва.

— Ти ме правиш щастлив, ефенди. Това е благодеяние, за което дано Аллах ти се отплати! Позволи да целуна ръката ти!

Той я улови и притегли толкова бързо до устните си, че не успях да му попреча. После се отправи към хората си, на които Халеф тъкмо даваше указания относно отредената бастонада.

Аз потеглих. Как се радвах за Амуд Махули! След големия улов при изтеглянето на рибарската мрежа Спасителя казал на Петър: „Отсега человеци ще ловиш!“.^[298]

С каква възвишена и тежка служба е бил удостоен този апостол и колко е лесно всеки истински християнин от своя страна да изпълнява при случай тази чудесна служба в качеството на апостол на небесния учител! Та нали да разпростреш мрежата на любовта е потребност, не само дълг. Необходимо е само човек да следва гласа на сърцето; благословията я изпраща Бог. Тези мисли ме придружаваха по моя път.

Когато бях яздил може би час, насреща ми се зададе конен отряд. Беше Осман паша в съпровод на няколко офицери, подофицери и куриера, който му бяхме пратили. Като стигна до мен, той ми подаде ръка, усмихна ми се и каза на немски:

— Имали сте успех, както чух. Аз веднага се качих на седлото, за да ви изпълня желанието. Нещата в Хиле отидоха толкова далеч, че мога да си позволя да отсъствам няколко часа. Всичко гладко ли протече?

— Ако не гладко, то поне за мое най-пълно удовлетворение. Пленихме цялата шайка.

— Също персиеца, когото наричат Сефира?

— Да.

— Но се иска преди всичко да имаме и доказателства срещу него!

— Толкова убедителни, че той вече получи бастонадата.

— Наредили сте да го бият? Ако беше някой друг, не вие, щях да го питам дали притежава право за това.

— Тук искам веднага да призная, че когато потеглях, хората ни тъкмо възнамеряваха да въздадат бастонадата на петнайсетимата пленени гхазаи.

— На един път петнайсет души? И без съдебно разрешение? Скъпи приятелю, ще можете ли да отговаряте за постъпката си?

— Да отговарям? Ха! Не се намираме в Стамбул, а сред разбойници и убийци, посред население, което въпреки наличните шериат^[299] и Мюлтека ел бухур^[300] все още процедира само по своя обичай: око за око, кръв за кръв. Съдебно разрешение? Как стоят нещата с тукашните съдии, знаете също така добре като мен. Та нали вашето присъствие касае именно тези безобразни порядки. И дали мога да отговарям за постъпката си? — Плеснах длан по пушката си и продължих: — Ето, тук се крие моята отговорност. Който иска да я има, може и ще я получи! Аз трябваше да газя в нравствена мръсотия, която е просто ужасна, и ако съм се отнесъл с нея не като изрядна вещ, а точно като с мръсотия, то това си е мое човешко право. Впрочем, като говоря за „изрядна вещ“, да не пропусна да спомена, че намерих не само мръсотия, но открих и една съкровищница, чиято стойност трябва да се оценява със стотици хиляди.

— Съкровищница? Какво имате предвид?

— Имам предвид думата буквално, а именно една състояща се от няколко помещения хазна, в която са струпани всевъзможни видове контрабандна стока. Има също много пари, накити и скъпоценни камъни.

— Какво говорите? Това ще е навярно складът на контрабандистите?

— Нищо друго.

— Но тогава вие сте намерили находка, нямаща равна на себе си! Как я подхванахте тая работа? Как се случи всичко? Хайде, разказвайте моля ви!

Направих му изчерпателен доклад, но без да споменавам за тайната лига на силлан и отношението ми към тях, нито пък своите сведения, заключения и намерения. Сметнах едно такова съобщение не само за ненужно, но и даже за неразумно, защото можех да имам по-нататъшен успех единствено ако останеше премълчано, че за мен работата на Сенките вече не е пълна тайна. Въпреки това вниманието му нарастваше от минута на минута. Той често ме прекъсваше с израз на удивление. При откриването на единайсетте трупа и костите така живо се постави в моето положение, че самият пребледня, а когато накрая разказах, че изпълнен с възмущение от това клане съм побързал да се върна и съм дал заповед да наложат убийците, извика:

— Правилно, хер, правилно е било, много правилно, аз самият щях да постъпя по същия начин! Пердах е трябвало да получат тези кучета, здрав пердах, и то веднага! В това отношение сте действали изцяло по мое виждане и ако видя, когато отидем сега там, че по тялото на някого от тези негодяи има място за още един удар, ще си го получи. Този Сефир е истински дявол. На неговата съвест тежи и подведеният санджаки и ви казвам, че няма да се съобразя с никаква международна конвенция и в качеството му на персийски поданик да го изтърва от ръцете си. Много-много няма да му се церемоня. Той ще бъде обесен, та ако ще да беше брат на шах-ин-шаха! Такива изчадия са напуснали човешкия род и трябва да бъдат третирани като бестии. Сега да побързаме да стигнем!

Поисках да отведа генерала най-напред до мястото, откъдето бях слязъл с камерхера. Но той не склони и каза:

— По-напред искам да видя Сефира, гхазаите и контрабандистите. Имам желание да си разменя някоя и друга дума с тях!

По лицето му беше залегнал израз на такава решимост, че не бих заложил и един пиастър за техния живот. Той беше като неумолимо въплъщение на израза „Fitat iuatitia!“^[301]

Когато „по-раншният кол агаси и сегашен бинбаши“ ни видя да идваме, нареди на войниците бързо да се строят. Пашата едва им обърна внимание. Даде знак с ръка за „Остави!“, скочи от коня и пристъпи към Сефира, който вече не беше вързан в сгърчено положение, а беше проснат на земята в цял ръст.

— Кучи син, ти си нападнал Карван-и-Пишкхидмет Баши? — запита го той.

Лицето на запитания имаше такъв оскотял вид, че след първия поглед се извърнах. Чух го да изревава като пощръклял бик:

— Ти самият си кучи син! Бъди проклет!

Тогава пашата заповяда на бинбашията:

— За този отговор да му бъде заплатено. Неговите нозе, както виждам, вече са опитали тоягата. Дайте му още трийсет удара, но не като бастонада!

После се обърна към стария гхазаи:

— Ти си нападнал Карван-и-Пишкхидмет Баши?

— Не!

— Още двайсет удара!

Така питаше гхазаите един след друг. Всеки път му беше отговаряно с „Не“ и ето как всеки път прозвучаваше и неговото „Още двайсет удара!“.

След това отправи към контрабандиста въпроса:

— Вършили ли сте контрабанда?

— Да — признаха всички като от една уста. Предпочетоха откритото признание пред ударите.

Впрочем те и бездруго не можеха да очакват толкова строго наказание като гхазаите.

— Сефира е ваш предводител?

— Да.

— Имате ли определени закони, на които сте длъжни да се подчинявате?

— Да.

— Имате ли право да ми съобщите тези закони?

— Не.

— Какво наказание се следва за едно такова сведение?

— Смърт.

— Тогава чуйте какво ще ви кажа! Вашият предводител е заловен и ще бъде наказан със смърт. Той следователно е безвреден за вас. Известите ли ми законите, ще се застъпя за вас пред съдията. Премълчите ли ги обаче, всеки от вас сега ще получи по петдесет удара, а по-късно възможно най-строгото наказание. Искате ли да ми ги кажете тези закони?

— Да — извикаха всички.

— Цяло щастие за вас! Аз държа на думата си. И ако сте наистина откровени, то аз също имам едно добро известие за вас.

Сега Осман паша ми каза, че вече имал време да се предостави на водителството ми. Не биваше да ни придружава никой освен Халеф. Докато изкачвахме височината — аз с дребния шейх напред, пашата отзад — хаджията ме попита, така че генералът да не чуе:

— Всичко ли му каза, сихди?

— Всичко, което трябваше да знае, иначе нищо. Недей говори за силлан, пръстените и другите тайни!

— Ще се пазя! Любопитен съм дали ще открие входа.

— Аз съм убеден, че няма да намери мястото. За тая цел се искат по-други очи от неговите.

Скоро си показа, че имах право. Когато стигнахме горе и аз казах на Осман паша, че се намира съвсем близо до затвореното сега отверстие, той дълго търси, но без успех. Накрая изгуби търпение.

— Човекът, нагодил тук тухлите, е процедирал изключително грижливо. Не откривам нищо, трябва да ми покажеш мястото.

Сега се обръщаше към мен на „ти“, понеже заради Халеф говореше арабски. За отстраняването на първата тухла си послужих с острието на ножа, вкарвайки го в цепнатината. Другите после можех да вземам с ръка. Слагах ги една до друга така, че при затварянето на отвора да не могат да бъдат разменени. Осман паша наблюдаваше с напрегнатост, която непрекъснато растеше, докато свърших и можа да надникне в ходника.

Бяхме взели със себе си свещи. Понеже те се оказаха недостатъчни на пашата, занесохме после всички намиращи се в нишата лампи долу в помещенията и ги запалихме. Какви очи облещи само офицерът, когато стъпи там и прелетя с бърз поглед всичко, което бе наместено в тях! Вече изобщо не излезе от удивлението.

— Прав беше! — призна. — Тук е струпано огромно състояние. Кой би го помислил!

— Един го е знаел — забелязах аз.

— Кой?

— Моят стар бинбаши от Багдад, за когото ти разказах.

— Да, правилно! Трябва строго да го накажем.

— Да го накажете? Защо?

— Защото не е донесъл на властите за този склад.

— Дозорца не е можел да го стори, тъй като се е обрекъл с клетва да мълчи. Вместо наказание той заслужава по-скоро високо възнаграждение, защото единствено на него дължим откриването на това място. Най-малкото, но наистина най-малкото, което сме длъжни да направим, е да му възстановим сумата, която Сефира му е взел чрез изнудване.

— На колко е възлизала?

— Не знам. Той не ми я каза, а аз сметнах за неучтиво да го питам.

— Значи действително възнаграждение вместо наказание?

— Да. Ще ти разкажа, без негово разрешение, наистина, неговото вълнуващо, злощастно минало. Тогава ще разбереш моето застъпничество и съчувствието ми към него. Той е бил християнин и станал офицер на падишаха, защото…

— Добре, достатъчно засега — прекъсна ме Осман, долавяйки възнамеряваното от мен сравнение. — След това ще ме осведомиш подробно. Сега ми стига, че се застъпваш за него. Ти прехвърляш на него заслугата за откриването на това място, но ти самият си човекът, на когото го дължим. Аз следователно ще взема под внимание твоето приятелство и усилията ти за него, както ти желаеш и го заслужаваш. Но за възстановяването на неговата загуба се нуждаем от пари. Не каза ли, че имало и такива?

— Да, там, в раклата. Ела, моля!

Извадих ключа и я отворих. Това беше мигът, когато смайването на генерала стигна връхната си точка. Мина доста време, преди да съумее спокойно да разгледа и проучи съдържанието на стария сандък. Той оцени най-напред парите. Сумата беше много висока. После се зае с накитите и камъните.

— Не мога достатъчно да се надивя! — извика. — Тоя Сефир трябва да е бил убеден, че откриването на това място е абсолютно невъзможно. Нямах си понятие, че контрабандата се върти с такъв широк размах и че е толкова доходен занаят. Бих желал да знам дали мошеникът е трупал тук цялото си състояние, или има и още такива хранилища!

— Може би ще научим нещо по въпроса от някого от пленените контрабандисти. Не мисля, че Сефира е единственият „предприемач“ от тоя сорт. Вестителят, когото той вчера, или по-точно снощи, изпрати до санджаки, вероятно също е вземал участие. Може би компанията е оглавявана от инвеститори и високопоставени хора. Аз си имам моите предположения.

— Които ще те помоля да споделиш с мен. Колко добре, че никой освен вас не е намерил това място! Той нямаше да каже нищо. Изкушението да си присвоиш тези неща е почти непреодолимо!

— За нас не! — вметна Халеф. — Позволявам си само съвсем късата забележка как би се зарадвала Ханнех, щастието на моя живот и най-велелепната роза сред всички цветове на цветното царство, на гривната, дето лежи там до дясната ти ръка. Нека ти каже сихдито!

— Коя гривна? Тази? — попита пашата.

— Да.

— Ханнех се казва повелителката на твоя харем?

— Да. Тя е блаженството на моите очи, душата на моето тяло, слънцето на моите дни…

Халеф продължи още известно време да разяснява с поетични изрази на пашата, че Ханнех е най-изрядната и несравнима от всички жени. Тогава Осман паша му подаде гривната.

— Ето. Тя е твоя собственост, скъпи хаджи Халеф. Вземи я, за да й се наслади блясъкът на нейните очи. Не възразявай! Уверявам те, че имам право да ти я дам! Всичко, което се намира тук, принадлежи на падишаха, чийто представител съм аз. Мога да се разпореждам както ми е угодно. Та нали са ви известни порядките. Пътят до Стамбул е дълъг и каквото подаря тук на някого, който заслужава, не е нужно пътем да изчезне в джобовете на съвсем непричастни люде.

Осман имаше право. Халеф също не се възпротиви. Той по-скоро пъхна много чевръсто гривната в джоба и после оправи тази прекалено бърза готовност с най-пламенни благодарствени изрази. Пашата ме подкани да си взема и аз нещо за спомен, но аз не го сторих. Че бях взел двойния портрет, премълчах, тъй като трябваше да изтъкна причините. Аз не го считах за собственост на падишаха, а за временно безстопанствена вещ. Той изобразяваше мой приятел, когото се надявах да срещна в Персия, и ето защо изобщо не ми хрумна да сметна тайното присвояване за кражба.

Сега обърнах внимание на пашата и върху счетоводството на Сефира. Той изрази удивление и запрелиства внимателно записките. Те водеха началото си, както вече казах, години назад. Внезапно той спря, взря се по-остро в страницата, която тъкмо беше отгърнал, и каза:

— Наистина е така, сякаш ми се напомня, че трябва да му възстановя загубата. Тук е отбелязана датата, неговото име и също сумата. Това сметководство всъщност е една неимоверна наглост от страна на Сефира! Пет хиляди персийски тумана е вписаната тук сума. Какво да правя?

— Искаш ли да ме изслушаш, хазретин?

— Да, ако не продължи дълго.

— Ще се изкажа кратко, но считам за наложително сега да ти съобщя каквото имам да ти казвам за него.

Направих резюме на онова, което Дозорца ни беше разказал онази вечер на покрива, и се постарах да настроя пашата възможно по-благосклонно. Удаде ми се да постигна целта си, защото, когато свърших с изложението си, Осман паша ми се усмихна радушно.

— Отново пак същият Кара Бен Немзи! Ти дълбоко ме развълнува. Твоят стар, достопочтен приятел не само ще си получи насила изтръгнатото, но аз и в друго отношение ще помисля за него и ще го обсъдя с пашата на Багдад. Сумата е тук. Веднага ще ти я дам, но златото е тежко. Сигурно няма да можеш да го мъкнеш със себе си?

— Да го мъкна? Защо не? Та нали имаме коне. И даже целия сандък да ни дадеш, като нищо ще го вземем. Опитай само! Тук има достатъчно ленено сукно, в което можем да го загърнем. На часа ще стъкмя бохчата.

Ще се изразя накратко. В рамките на няколко минути петте хиляди тумана бяха изброени и загънати, а генералът, когото усърдието на Халеф развличаше, ме прикани спокойно да го уведомя, ако сумата е била различна от тази, вписана в книгата. После продължи:

— Аз ще разчистя всичко тук и ще наредя да се започне още днес. После ще направим с помощта на барутен заряд мястото непроходимо, та да не могат да се загнездят отново тук такива нощни птици. Контрабандистката шайка също ще разбия — не с барут, което означава строгост, а с доброта, която същевременно е и благоразумие, както по-късно ще чуеш. Дупката, през която сте пропълзели, също трябва да бъде затрупана. Сега да отидем отново на дневна светлина! Трябва да си свърша добросъвестно работата. Ти ми даде отвеса за тая цел: Кръв за кръв!

Дали пашата беше изразил с тези думи моето становище, сега не ме интересуваше. Бях му предал всичко и с голямо задоволство отстъпих ръководството.