Карл Май
Пирамидата на бог Слънце (4)

Четвърта глава
От Веракрус до Мексико

Пътуването до Веракрус премина бързо и благополучно. Когато стигнаха там, беше решено Стернау и Унгер да придружат двамата влюбени до Мексико. Яхтата бе оставена под надзора на моряците.

Поради прекалената си слабост Мариано не бе в състояние да язди кон. Така че се възползваха от бързата поща, която поддържаше редовна връзка между столицата и пристанището. Тримата мъже се въоръжиха, снабдиха се с провизии, тъй като тогава добре уредените странноприемници все още не бяха познати из онези райони, след което напуснаха пристанищния град. По онова време пътуването с мексиканската поща бе свързано с неудобства и не бе много приятно. Пощенската кола беше устроена за дванадесет до шестнадесет души и се теглеше от осем полудиви мулета. Отпред се запрягаха две, по средата четири и на ока отново две. Ден и нощ животните пасяха на свобода сред полето и при нужда можеха да бъдат залавяни само с помощта на ласо. Те упорито се противопоставяха на поставянето на сбруята, но тръгнеха ли веднъж, не бе лесно да се изведат от бесния им галоп. Местностите, през които се пътуваше, бяха почти безлюдни, пътят минаваше през пусти скалисти вериги, дълбоки урви, мрачни девствени гори и рядко човек съзираше някоя самотна, бедна индианска колиба, обитавана от западнали потомци на някогашните владетели на страната.

Често пътят не беше нищо друго, а покрито с камъни пресъхнало корито на някой буен през пролетта планински поток; често минаваше край шеметни пропасти, в чиито бездни човек можеше да се повлече и при най-малката погрешна стъпка. Въпреки това пощенската кола продължаваше да се носи в безумния си галоп. Кочияшът седеше на капрата с шестнадесетте повода в ръка, а до него адютантът му, мулетарският чирак. Този нямаше минута спокойствие. Скачаше посред галоп от високата капра, за да оправи животните или задържи колата. При това пълнеше джобовете си с камъни, скачаше отново горе в движение, без да предизвика и най-малкото забавяне на бързината и замеряше с камъчетата си онези животни, които показваха леност или се водеха трудно. Това беше школата, която трябваше да премине, за да може по-късно да стане кочияш.

Един добър кочияш на бърза поща е ценена личност и с пълно право. Ако обслужва разстоянието между Мексико и Веракрус, той получава сто и двадесет пезети месечна заплата, около петстотин марки наши пари по онова време. При това му се полага храна и ако не е обърнал нито веднъж колата, в края на годината има право на възнаграждение от още хиляда марки. Едно голямо бедствие за пътищата бе тяхната несигурност. В онези времена всеки мексиканец беше повече или по-малко разбойник и не е за чудене, че хората предприемаха пътуване само с пълно въоръжение. И все пак често се случваше пасажерите да стигнат ограбени целта си, а дори и не я достигаха, тъй като биваха убити.

Вечерта пътниците приближиха нещо подобно на селски двор, където бяха принудени да пренощуват. Той се състоеше от ниска, мръсна колиба, оградена от бодливи кактуси. Колибата се обитаваше от „Началника на пощенската станция“, един мършав мексиканец, приличащ по-скоро на убиец от засада, отколкото на честен мъж. Освен „Станцията за смяна на конете“, той държеше и пулкерия, което означава, че събира сока на един вид алое, оставя мръсната течност да ферментира и я продава на висока цена на пасажерите от пощенската кола, които не се гнусят да гасят жажда с тая мътилка.

Този мъж вдъхваше страх на Ейми, а невероятната мръсотия на жилището му я ужаси, поради което й приготвиха постеля в колата. Тримата мъже пожелаха да спят на открито в нейна близост. Вечерта беше великолепна. Звездите проблясваха на небето като припламващи искри, а над спокойната земя повяваше балсамен ветрец. Ейми и Мариано се бяха отделили от останалите и бавно се разхождаха сред защитното ограждение. Те се държаха за ръка, сърцата им преливаха и все пак не намираха думи да изразят безкрайното си щастие. Най-сетне Ейми промълви:

— Колко време мина оттогава в Родриганда досега!

— Време на тежко униние за мен — отговори той.

— А за мен време, изпълнено с постоянни тревоги по теб, скъпи ми Алфред.

Тогава той спря и каза:

— Не ме наричай Алфред, а Мариано, защото това е моето име.

— Мариано?

— Да. Алфред де Лотрьовил е измислено име.

Ейми го изгледа изумено и след кратка пауза запита:

— Това ли бе, което те потиска толкова много?

— Да, това. Ела, нека седнем. Трябва да бъда откровен с теб.

— Не може ли да се отложи откровението?

— Не. Тежи ми на душата и искам да се освободя от този товар.

— Но ти си болен. Ще се развълнуваш!

— Не се безпокой, Ейми! Съзнанието за нечестност вреди повече от неприятните възпоминания.

Един скален блок им предложи удобно място за сядане. Те се настаниха и като се вгледа горестно пред себе си, Мариано започна:

— Стернау спомена ли ти нещо за моя предполагаем произход?

— Да, той още в Родриганда ми каза някои неща, а и по-късно отново ми писа по тоя въпрос.

— Е, добре. Аз съм жертва на едно престъпление, разкриването на което е моя жизнена задача. Бил съм отвлечен от родителите и отведен в едно разбойническо свърталище.

Ейми възкликна удивена.

— Възможно ли е? В разбойническо свърталище?

— Да. Аз израснах сред разбойници.

Ето нещо, което Ейми не бе очаквала. Тя пое дълбоко дъх, но не бе в състояние и дума да произнесе.

Той го почувства и като се отдръпна леко от нея, каза мъчително:

— Ти мълчиш. Презираш ме. Тъкмо от това се опасявах.

Тя го улови за ръката и попита:

— Нямаше ли как да избегнеш отиването на това ужасно място?

— Не, защото бях още дете. Вярно, че живях сред разбойниците, но не бях възпитан като такъв. Никога не съм извършил и най-малкото прегрешение спрямо закона.

— Слава Богу! Но как успя да се превърнеш в такава личност сред тези разбойници?

— Главатарят изглежда е преследвал с мен по-високи амбиции. Той нареди да ме възпитат съгласно моето истинско положение. Единствената неправда, която съм извършил бе, че дойдох в Родриганда под фалшиво име.

— Не си имал друга възможност, скъпи Мариано.

Тя за първи път изговаряше това име. Той притисна ръката й до сърцето си и отвърна:

— Благодаря ти! Ти вливаш ведрина в сърцето ми и сега имам кураж да разкажа всичко това, което от толкова дълго ме подтиска и мъчи.

Като я придърпа към себе си, започна да разказва. Описа спомените си от първите дни на своето детство, живота сред разбойниците и всички останали по-сетнешни събития. Изповедта продължи дълго, а когато приключи и сподели след това проницателните умозаключения на Стернау, Ейми обви ръце около врата му и рече:

— Благодаря ти за откровеността. Сега всичко е наред и зная, че си мой достоен избраник. Бог ще се погрижи всичко да върви благополучно.

— А баща ти? — попита Мариано.

— За него не се безпокой! Той е справедлив, мил и ме обича от цялото си сърце. Ще стори онова, което му повелява бащината любов.

Те поседяха още известно време, потънали в надежди и щастие. Сетне отидоха при останалите да си легнат. Ейми спа в колата, а другите се бяха завили наблизо.

На следващото утро продължиха. Ужасното пътуване още повече изтощи изнемощелия Мариано. Стернау обаче успокои угриженото момиче и заяви, че няколко седмици почивка ще са достатъчни той да възвърне силите и здравето си. Ейми искаше да се отправи с тримата си спътници директно към резиденцията на баща си, ала Стернау отказа.

— Ще отседнем в странноприемница — рече той. — Вашият баща още не ни познава лично, а онова, което сте му разказали за нас не е достатъчно да ангажира гостоприемството му.

— Но вие ми оказахте голяма услуга и ме доведохте безопасно до Мексико.

Стернау се усмихна.

— Миледи, нима искате да представите нашия приятел Мариано на баща ви като ваш годеник, ей така без всякакво въведение?

Тя се изчерви и отговори:

— Може би имате право. Отседнете на първо време в странноприемница, но обещайте, че няма да се противите, ако татко пожелае да живеете у нас!

— Обещавам ви го на драго сърце. Аз дойдох в Мексико и с намерението да се запозная с Пабло Кортейо, а това ще стане по-лесно, ако живея у вас. Може би тук ще намерим ключа на загадката, чието решение е наша задача.

Пощенската кола първо закара тримата мъже до странноприемницата и след това отведе Ейми Дридън при нейния баща. Той не допускаше дъщеря му да се върне толкова бързо, поради което бе крайно учуден, когато я видя да влиза при него.

— Ейми! — възкликна, като се надигна от работното си кресло. — Възможно ли е?

— О, па, възможно е и още как — засмя се тя. — Надявам се, че не ме вземаш за призрак!

— Но в такъв случай ти изобщо не си била в Ямайка.

— Напротив, бях. Ще го докажа, като ти предам отговора на губернатора.

Тя сложи пред него документите.

— Вярно! — възкликна лордът. — Но как стана тая работа?

— Трябва да благодариш на джентълмените, които ме придружаваха, па, и преди всичко на мистър доктор Стернау.

— На мистър доктор Стернау? — повторно се учуди той. — Bless me!^[1] Да не би да имаш предвид онзи доктор Стернау, за когото ми разказа и с когото си се срещнала в Родриганда?

— Точно него имам предвид.

— Той ли те доведе до Мексико?

— Първо до Ямайка и след това до Мексико. Той е тук, придружаван от още двама джентълмени. Ще ти разкажа, като прочетеш отговора на губернатора. А дотогава ще използвам времето да сменя роклята си от пътуването.

Малко по-късно Ейми отново се намираше при баща си. Настани се до него и подхвана разказа си. Той я слушаше със сериозно изражение на лицето. Това, което научаваше, звучеше като приключенски роман и му създаваше тежки грижи. Ейми беше единствената му дъщеря, той имаше за нея планове с далечен прицел, а сега тя споделяше с него, че… обича някакъв испански разбойник.

Когато приключи, тя напразно зачака отговор. Лордът се надигна и закрачи мълчаливо из стаята. Най-после застана пред нея и произнесе с ласкав глас:

— Ейми, дете мое, ти винаги си ми създавала радост в живота, ала днес за пръв път ме огорчи.

Тя се изправи стремително и обви ръце около врата му.

— Прости ми! Не исках да те натъжавам, ала Бог откри сърцето ми за тази любов и сега не мога да мисля за нищо друго.

Дридън отстрани леко дъщеря си от себе си.

— И ти вярваш на всичко онова, което сега ми разказа за този Мариано?

— Да, неотклонно и твърдо.

— И наистина обичаш този… този възпитаник на разбойнически главатар?

— Обичам го — заяви Ейми и погледна открито баща си, — обичам го така, че без него никога не бих могла да бъда щастлива!

— А за мен, твоя баща, не мислиш ли? — попита горестно той.

— Напротив, па, мисля и за теб.

— И при все това говориш за тази… авантюристична любов!

Девойката пристъпи към него и попита:

— Татко, желаеш ли да бъда щастлива?

— Разбира се! И тъкмо защото желая да бъдеш щастлива ми е болно за окованото ти сърце.

— Изпитай Мариано, па, изпитай го! И ако след това отново кажеш, че не е достоен за мен, ще те послушам и никога повече няма да го видя.

Това заявление съдържаше едно голямо детинско доверие. Лордът го почувства и чертите му се разведриха.

— Благодаря ти за тези думи, Ейми! — рече той. — Твоят баща няма да те подведе. Върви сега и си почини от пътуването! Аз през това време ще помисля какво мога да сторя, за да те видя щастлива.

Той я целуна с бащинска нежност и се върна към работата си, но само привидно, защото веднага щом Ейми го напусна, отново се надигна от креслото и закрачи безмълвно из стаята. Най-сетне изглежда стигна до решение.

— Има само един, към когото мога да се обърна в тази неприятна история — каза на себе си. — И това не е някой друг, а онзи Стернау. Онова, което съм чул за него, е достатъчно да му гласувам пълно доверие.

Той позвъни на слугата си и нареди да го облече за излизане. Днес каретата нямаше да му е необходима. Вярно, в Мексико сити е кажи-речи позор да те видят на улицата като пешеходец, но въпреки това лордът предпочете да отиде пеша до странноприемницата, в която бяха отседнали тримата джентълмени, както бе споменала дъщеря му. Той се осведоми от съдържателя за сеньор Стернау.

— Той си е в стаята — гласеше отговорът. — Искате да говорите с него? За кого да доложа?

— За един сеньор, който желае да говори на четири очи с него.

Стернау се учуди, че някакъв непознат изявява желание да разговаря с него толкова скоро след пристигането му, но въпреки това удовлетвори молбата. Когато лордът влезе и двамата мъже застанаха един срещу друг, първо се измериха с изпитателен поглед. Стернау веднага схвана, че няма обикновен човек пред себе си, а очите на лорда с видимо задоволство обходиха исполинската снага и откритото лице на немеца.

— Искал сте да говорите с мен? — попита този на благозвучен испански.

— Действително — отговори лордът. — Но може би ще предпочетете да си служим с немски?

— А-а, вие сте немец?

— Не, англичанин. Името ми е Дридън.

Стернау направи жест на изненада.

— Дридън? Да не би лорд Дридън, бащата на…?

— Да, точно той, майн хер.

— Тогава Ви моля с цялото си уважение да седнете, милорд. Не съм и смеел да мисля за една такава неочаквана визита.

— Посещението наистина е неочаквано — съгласи се Дридън, като се настани. — Но вие навярно се досещате за причината.

— Може би — отвърна Стернау със сериозно кимване на главата.

— Позволете най-напред да ви изкажа благодарност, хер доктор, за любезността и вниманието, което сте оказал на моята дъщеря.

— О, моля Ви! Не съм сторил нищо повече от това, което би сторил всеки порядъчен мъж.

— В такъв случай ми разрешете да се обърна към вас по един много сериозен въпрос.

Стернау сметна за свой дълг да улесни лорда.

— Имате предвид приятеля, който е с мен?

— Да. Имам предвид отношението на този джентълмен към моята дъщеря.

— Значи лейди Ейми веднага Ви разказа…?

— Веднага! Аз не бих могъл и да очаквам нещо друго от нея. Тя е свикнала да се доверява на своя баща. Вие познавате ли добре този приятел и неговото минало, хер доктор?

— Да.

— Ейми каза, че обстоятелствата около него очакват едва ли не приключенски развой.

— Моля да не ме разбирате погрешно! — предупреди Стернау. — Вие ме запитахте дали познавам добре отношенията на моя приятел и аз Ви отговорих положително, имайки предвид положението, в което се намира понастоящем. Той е, накратко казано, един избягал разбойнически възпитаник, който няма никаква собственост на този Божи свят. Това мога да кажа за него.

Лордът погледна събеседника си въпросително, изпълнен с недоумение.

— Но вероятно този разбойнически възпитаник го очаква бъдеще?

— Много вероятно.

— И от какво естество е то?

Стернау вдигна рамене. Той не познаваше лорда, не знаеше с какви задни мисли е дошъл и се държеше резервирано.

— Доста сдържан човек сте, хер доктор — констатира Дридън. — Бих искал да ви кажа, че за мен няма по-съкровено желание от това, да видя детето си щастливо. А вие разбирате, че един грижовен баща в никой случай не би искал да види щастието на детето си поверено на човек, за когото не знае нищо друго, освен че е разбойник.

— О, моля Ви, милорд, Мариано не е бил разбойник.

— Добре, съгласен съм с това. Но вие все пак ще разберете желанието ми да науча нещо повече за този Мариано. И тъй като ми бяхте описан като честен мъж, счетох, че е най-просто да дойда при вас и ви помоля за осветление. Нима молбата ми ще бъде напразна?

Тия думи бяха изговорени с такъв откровен и сърдечен тон, че Стернау се почувства победен. Той отговори:

— Милорд, ще научите всичко, което зная. Питайте!

— Предполага се, че Мариано е отвлеченото дете на граф Мануел де Родриганда?

— Да, милорд. Аз буквално бях първият, когото споходи това подозрение — заяви тържествено Стернау.

— Мога ли да ви помоля за основанията, които ви навяха тази странна и дръзка мисъл?

— Разбира се! Ако разполагате с време, ще Ви разкажа преживелиците си.

— Дори бих ви помолил за това. Моята дъщеря наистина сподели с мен някои неща, но те са толкова непълни, че очаквам с нетърпение разказа ви.

— Тогава слушайте!

Стернау разказа подробно преживелиците и мислите си от своето пристигане в Испания до настоящия момент. Лордът слушаше с все по-нарастващо напрежение. Думите на Стернау носеха неподправения отпечатък на прозаична истина, а заключенията, които вадеше, почиваха на такива сигурни факти и предпоставки, че в края на краищата лордът се почувства убеден.

— Но това е нещо поразително! — възкликна той. — Дълбочината на заключенията ви е убедителна. Нека направим равносметка: на граф Мануел де Родриганда е бил отвлечен единственият понастоящем жив син, отвличането е осъществено с помощта на разбойници, които са скрили момчето в свърталището си. Същински похитител е Гаспарино Кортейо.

— Убеден съм в това.

— С какво намерение е извършено отвличането? Въпросът е много важен.

— За да стане синът на този Гаспарино граф Родриганда.

— Така! Тайната е била издадена на отвлечения момък от онзи просяк Тито Сертано. По този начин той добива някакъв проблясък за произхода си. Отива в Родриганда и бива познат от Кортейо. Впоследствие предоставен на пиратския капитан, който поема грижата да го направи безопасен. Вие го спасявате и довеждате в Мексико. Така ли е?

— Точно така.

— А каква е целта на това пътуване?

— Преди всичко искам да проверя дали онази Мария Хермоес, довела подхвърленото дете в Мексико, е все още жива, а също така и онзи Педро Арбелец, който по онова време е бил арендатор на граф Фернандо. И още нещо, не бива да забравяте моята презумпция, милорд, че граф Фернандо не е мъртъв. Бившият кормчия и настоящ капитан Унгер разказа за един пленник на име Фернандо, който бил продаден в Харар.

— И вие подозирате в негово лице графа?

— Да. Предположението може да Ви се струва дръзко, но като помислите към какви средства прибягва Кортейо, ще видите, че не е невероятно. Аз твърдо съм решил да отворя семейната гробница на Родриганда в Мексико и проверя дали трупът е в ковчега.

— В това отношение мога да ви помогна да получите разрешението на властите.

Стернау направи пренебрежителен жест.

— Благодаря, милорд. Помощта на властите не ми е необходима.

— Но така се подхвърляте на голяма опасност, хер доктор.

— Pshaw, такива опасности не ме плашат! Ако Ви помоля нещо, то ще е за друго. Сигурно за Вас няма да представлява трудност да улесните запознанството ми с Пабло Кортейо.

— На драго сърце ще ви свърша тази услуга. Искате да се запознаете с него?

— Да, налага се.

— Добре. В средата, в която се движа, отвреме-навреме се появява и той. Впрочем аз бях убеден, че е мошеник. С две думи, той искаше да ме… ах, та това ме подсети… Вие щяхте да търсите местожителството на Педро Арбелец, нали?

— Да, както казах преди малко.

— Е, аз мога да ви дам информация. Той е собственик на хасиендата Дел Ерина, разположена в северната част на страната. Кортейо искаше да ме измами. Щях да купя от него хасиендата, въпреки че е собственост на този Арбелец.

— При това положение ще бъда принуден да посетя хасиендата.

— Но, хер доктор, защо си създавате такива грижи около тая работа?

— Не забравяйте, моля, че контеса Розета де Родриганда сега е моя съпруга. Мариано е неин брат, следователно мой шурей.

— Той знае ли го?

— Вероятно има предположения. Всъщност още не съм разговарял с него по този въпрос. Помолих също така лейди Ейми и моя спътник Унгер да не го споменават. Ще го научи, когато сме стъпили на сигурни позиции. А по какъв начин човек може да разбере къде се намира гробницата на Родриганда без това да направи впечатление?

— Аз ще проуча, драги мой. Един въпрос от моя страна не би предизвикал удивление.

— Благодаря, милорд, и ще Ви помоля това да стане час по-скоро, защото…

Стернау прекъсна, тъй като вратата се отвори и влезе Мариано. Виждайки непознатия, той понечи да се върне, ала Стернау бързо се надигна и му направи знак да остане.

— Приближете се, приятелю — подкани. — Вашето присъствие не ни смущава. — После се обърна към лорда и поясни на испански: — Това е сеньор Мариано. — И като се обърна към първия, продължи: — А вие виждате лорд Дридън, бащата на дамата, която имахме честта да съпровождаме.

Като чу името на бащата на своята любима, Мариано се изчерви, ала бързо успя да потисне смущението и се поклони с изискан маниер на лорда.

— Току-що разговаряхме за вас — сподели откровено последният. — Впоследствие на което поисках да ви видя, ала вашата поява ми спести идването при вас. Вие сте бил верен закрилник на моята дъщеря при обратния й път. Приемете моята сърдечна благодарност!

Той подаде ръка на младия мъж. Този я сграбчи и отвърна:

— О, милорд, моята закрила навярно не би могла да предпази Ейми от опасност. Аз съм болен, поради което е невъзможно да бъда рицар на някоя дама.

Уморените му очи се оживиха, а по бледите страни плъзна лека руменина. Ако с разказа си Стернау допринесе за премахване съмненията на лорда, измъченият вид на Мариано сега събуди неговото съчувствие. Той задържа измършавялата ръка в своята и произнесе топло:

— Вие имате неотложна нужда от грижи и възстановяване. Ще ги намерите ли в това жилище?

— Надявам се, милорд.

— Надявате се, ала надеждите ви са напразни. Мексиканската странноприемница не е място за болен. Ето защо ви моля да се преместите в моето жилище.

Мариано просветна. В очите му блесна щастлива светкавица.

— Милорд — отвърна той, — аз съм беден, бездомен човек и не бих се осмелил да се възползвам от добрината Ви.

— Все пак го сторете, приятелю! Сеньор Стернау сподели с мен едно-друго за съдбата ви и това ми дава повод да ви докажа, че макар и да сте беден, не сте бездомен. Приемате ли?

Мариано погледна смутено Стернау. Сетне каза:

— Не бих могъл да се разделя така леко с моя приятел, милорд.

Англичанинът отвърна с усмивка:

— Що се отнася до това, от само себе си се разбира, че сеньор доктор Стернау идва с нас. Също и сеньор Унгер, който сигурно ще намери, че е по-добре да смени гостилницата с моя дом. Нали?

Въпросът бе отправен към Стернау, който се приближи зарадван до лорда, подаде ръка и отвърна със светнал поглед:

— Милорд, това е нещо повече от гостоприемство. Бог да Ви възнагради! Ще дойдем.

— Но колкото може по-скоро, джентълмени! Сега ви напускам, за да ви пратя карета. Довиждане!

Лордът тръгна и Стернау го изпрати до входа. Когато се върна отново в стаята си, завари Мариано да седи на дивана със сълзи в очите.

— Какво ви е? — попита той угрижено.

— Нищо, приятелю — отвърна испанецът. — Това са сълзи на щастие. Беше ми притеснено как ще приеме лордът изповедта на Ейми.

— Е, сега виждате, че той ни най-малко не ви се гневи.

— Да, благодарение на вас. Дори предполагам, че е дошъл при вас да получи информация за мен. За сълзите не ме корете! Болният се поддава на скръб и радост по-лесно от здравия. Чувствам се щастлив, че този човек не ми се сърди и разговаряше така сърдечно с мен.

Не след дълго пристигна една карета, за да отведе Стернау, Мариано и Унгер в къщата на лорда. Тя беше един от най-импозантните паласиос в града и притежаваше множество великолепни стаи. Гостите получиха апартаменти, които биха задоволили и княз.

Мариано не бе в състояние да язди, а пък честният Унгер не беше привърженик на конете. През целия си живот той едва ли и десет пъти бе възсядал кон, ала доктор Стернау още на следващия ден яздеше с лорда по Аламеда^[2], където предизвика с телосложението и стойката си немалка сензация.

Хосефа Кортейо лежеше в стаята си в хамака. С книга в ръка тя пушеше една от онези пури, които мексиканците толкова много обичат, но не четеше. Кукумявските й очи не бяха отправени към буквите, а се рееха отсъстващо в далечината. Мислеше си за граф Алфонсо, любимият, който преди заминаването си й бе обещал брак, ала без обич. Мислите й се простираха по-натам по красивите, огнени испанки, сред които лесно би могло да се намери някоя, която да го омотае и обсеби.

В този момент влезе баща й с бръчки по челото и писмо в ръка. Той заговори:

— Пристигнала е пощата и сред останалите неща намерих и едно писмо от моя брат.

В същия миг Хосефа подскочи и протегна ръка към плика.

— Дай го! Как стоят нещата там — отвъд океана?

— Хм. И добре, и зле! Междувременно Алфонсо е бил в Германия!

— Я виж ти! И какво е правил там?

— Заради оня опасен немски лекар. Тоя човек сякаш е отишъл в Испания само за наше нещастие. Той е наш върл враг.

Веждите на Хосефа се свиха презрително.

— Ба, някакъв си лекар! Че кой ли пък ще се страхува от него! — каза пренебрежително.

— Тъкмо ние трябва да се страхуваме от него — рече сериозно Кортейо. — Той още от първия ден на пристигането си в Родриганда е прозрял и разстроил плановете ни. Притежава удивително проницателен ум и при това има такъв късмет, че човек би могъл да го сметне за любимец на дявола.

— Е, в такъв случай сигурно и за дявола е настъпило времето да дойде и го отнесе. Преди малко случайно си мислех за него. Не си ли чул за немеца, който сега вълнува нашите салони? Той се казва Стернау. Гост е на английския пълномощник, който го е представил на най-висшите аристократи. Вчера дори е бил поканен при президента. Един лекар, най-обикновен лекар. Това е смехотворно.

— Стернау ли се казва? Caramba! Да не би да е същият?

— Това се питам и аз, ала навярно името и титлата са игра на случая. Та оня Карл Стернау, от когото толкова се боиш, понастоящем е в Германия и следователно не би могъл да бъде в Мексико.

Лицето на Кортейо се помрачи.

— Мислиш ли?

— Е, ама нали така писа чичо в последното си писмо.

— Действително, но от онова писмо досега мина доста време.

— Да не би все пак да смяташ…? — запита Хосефа проточено.

— Смятам, че трябва да прочетеш това писмо — отвърна той късо, като й го връчи.

Тя го взе, отвори го и зачете:

„Скъпи братко!

Този път споделям с теб най-важното. Както знаеш доктор Стернау ни се изплъзна. Вече ти писах, че Алфонсо не можа да го застигне в Париж. Стернау вече бил отпътувал за Германия. Алфонсо тръгнал след него, но успял само да установи неговото местопребиваване. Да предприеме там нещо срещу него би било пълна глупост. Както разбрахме после, Стернау встъпил в брак с Розета.

Това е станало в онова малко селище, което се казва Райнсвалден. След сватбата Стернау предприема пътуване. И знаеш ли какво възнамерява? Иска да издири капитан Ландола и да му изтръгне Мариано или както се наричаше в Родриганда Алфред де Лотрьовил. Той е способен и на невъзможното. Все пак се надявам плановете му да се осуетят.

Аз разпратих веднага тайни съобщения до всички пристанища, в които Ландола хвърля котва и тъй като е възможно да вземе курс към Мексико, предавам новината и на теб. Стернау непременно трябва да бъде обезвреден, в противен случай сме изгубени.

А сега нещо по-приятно! Алфонсо е вече начело на дома Родриганда. Той представя неговите интереси и се грижи да не угаснат традициите. С една дума: трябва да се жени!

Правейки оглед от негово име, ми провървя да спра погледа си на една дама от стар испански род, която притежава всички изисквания да придаде на името Родриганда още по-голямо достойнство. Надявам се, че моето влияние ще допринесе този блестящ брак да се състои и има ли резултат, незабавно ще ви известя.

Твой брат

Гаспарино Кортейо.“

По време на втората половина на писмото Хосефа пребледня, а когато стигна края, изскърца диво със зъби, смачка листа на топка и го хвърли на земята.

— С Алфонсо ще се случи същото като с тази хартия, ако не сдържи думата си! — извика тя в изблик на ярост. — Ще ги разкъсам, ще ги размажа!

В гнева си тя придоби вид, който най-малкото от всичко би могъл да се нарече красив. Бащата сложи успокоително ръка на рамото й.

— Само по-спокойно, още не се е стигнало дотам! — каза той.

Хосефа вирна надменно глава.

— Да, още не се е стигнало дотам и никога няма да се стигне! Но само факта, че им е хрумнала тая мисъл, е позорно предателство спрямо мен!

— И това не е вярно.

— Как тъй? Да не би да ги вземаш под закрилата си?

— Брат ми, да, но не и Алфонсо. В края на краищата Гаспарино не знае, че Алфонсо е дал думата си и следователно не бива да насочваш гнева си срещу него.

— Но затуй пък толкова повече срещу неверника. Аз не съм го освободила. Той е мой, мое притежание и никоя друга няма да го има. Искам да стана графиня Де Родриганда, а каквото съм наумила, ще го прокарам с всички средства, ясно ли ти е?

Тя стоеше като Фурия пред баща си. Той обаче отвърна с възможно най-голямо спокойствие:

— Ще пиша на Гаспарино.

— Да, пиши му и изискай незабавен отговор.

— А ако каже „не“?

— Тогава е изгубен, заклевам се!

— Хосефа, той е мой брат!

— Тъкмо затова трябва да бъде толкова по-честен в уговорките ни и толкова по-строго наказан, ако не го стори. Знаеш, че завещанието е в ръцете ми.

— Ти няма да го използваш срещу него!

Хосефа изпусна ироничен смях и пристъпи дръзко към баща си.

— Какво си позволяваш? Твоят брат има син, а ти дъщеря. Всички ние сме крадци, измамници, станахме дори убийци, само и само да постигнем Родриганда. Трябва ли неговият син да притежава всичко сам, а твоята дъщеря да остане с празни ръце? Не, то принадлежи на него и на мен. След като той стана граф, аз ще стана графиня, това е единственото справедливо решение на въпроса и нищо не е в състояние да ме разубеди.

Кортейо сметна за уместно да се помири.

— Давам ти право — каза той, — но считам, че сега не му е мястото безполезно да се горещим. Имаме си достатъчно предстоящи грижи.

— Така ли? И какви са те? — запита тя разгневено.

— Имам предвид доктор Стернау.

— А-ха-а — произнесе Хосефа, сещайки се най-сетне за първата част на писмото. — Та какво казваш? Тоя човек напуснал Германия, за да издири капитан Ландола? Ха, един лекар, един кашок^[3]. Не ставайте смешен!

— Не съди погрешно за немците! Те са корави глави. Може да стоят дълго време кротки и търпеливи, но вземат ли веднъж решение, изпълняват го докрай.

— И ти смяташ, че тоя Стернау тук и оня са едно и също лице?

— Считам го за възможно.

— Тогава трябва да го проучим.

— Но как? Не можем да разпитваме лорд Дридън!

— Не — прихна тя. — Остави ме да действам! Аз ще се погрижа да получим покана и ще го видим.

— Описаха ли ти го?

— Да. Той е необикновено висок и крепко сложен, като исполин сред останалите.

— Той е. Та нали Гаспарино ни писа, че е истински Голиат.

— Това още нищо не доказва. Те може да са братя или някакви роднини. Слушала съм, че в северните страни се раждат много такива хора, които могат да минат за род на титани. Засега остава така — аз ще се погрижа за покана, а всичко останало ще си проличи.

Стернау беше подготвен за такава среща. Предполагаше, че е познат по име на Пабло Кортейо. Знаеше, че е предмет на разговор и също, че Кортейо ще чуе за него и вероятно ще поиска да го види. И където и да отидеше на посещение, очакваше да го срещне. Той се бе осведомил, че като представител на граф Родриганда Кортейо е приеман в най-висшите кръгове. Но нямаше намерение да се остави да бъде разпитван.