Серхио Галиндо
Скъпи Джим

На Алва Алеграя

Когато се върнах в хотела, тя стоеше до камината; вгледах се в дългото й палто в лешников цвят с кожена яка. Безмълвно се поздравихме с усмивка. Зъбите ми тракаха, когато поисках ключа от стаята. Бях забравил европейския студ и излязох да се поразходя (за пръв път в Амстердам), но след петнадесет минути усетих, че не мога повече — бях измръзнал от глава до пети. Тогава тръгнах обратно, с тромави крачки, изненадал от този зимен вятър, който заплашваше да ме вкочани. Сега, когато отново се почувствувах обгърнат от топлината в хотела, дишането ми се нормализира, макар носът ми още да беше като ледена висулка. Докато ми връчваха ключа, видях, че вратите на бара са затворени. Свалих си ръкавиците. Часовникът ми показваше единадесет, макар за мене, за моето тяло да беше със седем часа по-рано — едва четири часът призори в Мексико, тоест най-дълбокият ми сън.

Взех асансьора и прекосих дългия коридор за стаята си, като продължавах да треперя и да си търкам ръцете, за да се стопля. След неколкократни усилия вкочанените ми пръсти едва успяха да отворят вратата.

Прозорецът на стаята ми предложи чужд, потискащ пейзаж — мрачна улица с непознато за мене име, над която се издигаха красиви тъжни сгради е шистови покриви на фона на безкрайно сиво небе. Възможно е при други обстоятелства (искам да кажа, ако не бях самотен и премръзнал) този пейзаж да би ми се сторил прекрасен.

Бях с пуловер, сако и балтон и продължавах да треперя. Кога ли отваряха бара? Тъй като едва бях пристигнал, още не знаех работното време в града. Самолетът на КЛМ се приземи на летище Шипхол в определения час и вълнението, че отново съм в Европа, първите ми стъпки по холандска земя, после пътуването с такси до центъра на града — около двадесетина минути — не ми позволиха да усетя студа.

Парното отопление работеше, но много слабо. Потърсих крана, за да го усиля, и след като никъде не го открих, реших, че се регулира от някое друго място. Нямах друг изход, освен да изтърпя това мъчение — бях като полумъртъв, — докато барът отвореше райските си порти. Освен това стаята ми беше чужда — още не бях спал в това легло, куфарите ми бяха заключени, бях отворил само ръчната чанта, за да извадя някои неща и плана на града.

Изведнъж си спомних за камината и с бързи стъпки се спуснах по стълбите.

Тя продължаваше да стои там. Усмихна ми се. Приближи се до мене и аз помислих, че ще ми протегне ръка, за да ме поздрави, но вместо това тя ми поднесе лицето си и аз смутено я целунах. Тя също ме целуна по бузата. Хвана ме под ръка и ние седнахме един до друг на един диван близо до огъня.

— Скъпи Джим — ми рече (от първия миг си заговорихме на английски) и нежно ме потупа по ръката. — Ти си същински айсберг.

Ръката й беше топла, стана ми добре от допира й върху кожата ми и постепенно този допир се превърна в обичайна милувка, сякаш всеки ден постъпвахме така. Тя седеше толкова близо до мене, че ми беше невъзможно да я разгледам добре. Освен това се бе навела напред и гледаше ръката ми.

— Колко е хубав огънят, нали? — прошепна тя нежно. — Както винаги за нас… Вече не ми е зле. Както ти казах, нощта ми се стори безкрайна. Няколко пъти мислех да те събудя, но щеше да е цяло престъпление — ти спеше толкова спокойно и сладко!

— Така ли? — попитах учудено.

Тя се облегна назад и ме изгледа. Аз също — сребристата коса благородно ограждаше лицето й; кестенявите й очи бяха много нежни и млади; това придаваше особено очарование на застарялата й кожа, на прикритите от грима бръчки. От начина, по който ме гледаше, ми се стори, че ме познава по-добре от всеки друг на света. Всичко ставаше съвсем естествено. От друга страна, тя като че ли четеше мислите ми, защото каза:

— Не бързай, скоро ще отворят бара. И аз имам нужда от един джин.

Тя се опря на облегалката на дивана. Кожената яка на палтото беше в същия тон като косата й. Бузите й бяха румени като на селянка. Усмихна се и отмести очи към тавана. После продължи:

— Нямаш представа колко ме болят нашите раздели. Макар всичко да се заличава от огромното удоволствие от срещата. Както сега, както в този миг… Нима това не е вечността? За мене е. Всеки миг, когато съм до тебе, има друго измерение. Или може би е време без измерения, което не може да се ограничи в ритъма на часовника… Нямаш представа колко ужасна беше за мене последната ни раздяла. Понякога сутрин, не знам защо, мислех, че няма да се срещнем тази година. Спомняш ли си оная зима, когато не се видяхме? — лицето й помръкна. — В писмото ми обясняваше задълженията си, които естествено аз сметнах за лъжливи… Тогава излязох на улицата и всички мъже имаха твоето лице. И ти непрекъснато минаваше край мене, сякаш аз не съществувах. Бях уверена в това — че не съществувам. Че съм невидима… Не ме оставяй да си го спомням! Кажи ми нещо… Каквото и да е! — усмихна се. — Например какво си правил преди осем дни? Точно в този час, какво правеше?

— Спях.

— А сънува ли ме?

— Може би. — Сега аз се усмихнах. — Ако започна да си въобразявам, което доста често ми се случва, ще стигна до абсолютното убеждение, че съм те сънувал.

— Но после се събуди… после закуси… после какво?

Помъчих си да си спомня, но не можах; нямах ни най-малка представа какво съм правил преди една седмица, затова отвърнах:

— Предполагам, че както обикновено. Отишъл съм на работа. Сигурно съм преглеждал фактури, подписвал съм чекове; може би е постъпил оригинал и съм започнал да го чета. Миналата седмица получих четири-пет. Един от тях — прекрасен. Една привидно банална история, но написана с много сложна техника, или по-скоро изненадваща. Започва в момента, когато главният герой отваря очи, събужда се. После повествованието се връща назад секунда по секунда. Невероятно използване на времето. Не реминисценции, не спомени. Нищо подобно. Все едно че часовникът е тръгнал назад със същата точност, с която върви напред. В литературно отношение е грандиозно. Мисля, че ще бъде бестселър. Авторът иска да получи стипендия, за да се отдаде на писане, и аз ще се опитам да му помогна. Не го познавам лично, говорихме няколко пъти по телефона и решихме да вечеряме заедно тази седмица, но се яви това пътуване и аз му се обадих, за да се извиня. Всичко стана толкова бързо… Не знам защо се изненадвам, след като неочакваното винаги е било — погледнах я в очите — и е нормално за мене.

— Много обичам да те слушам, Джим. Освен че харесвам гласа ти, усещам, че всяка твоя дума ни свързва, дори когато не говорим за самите нас. Аз също съм робиня или любителка на неочакваното. Ще ме вземеш за глупачка, но винаги мисля, че нашето няма да се повтори вече и в същия миг изпитвам и изживявам увереността, че срещата ни, не знам защо, ще бъде утре. Това ме кара да живея в нещо като постоянна илюзия.

Ръцете ни се милваха. Телата ни се радваха на топлината от няколкото цепеници, които продължаваха да горят. Щеше ли някой да сложи други?

— Интересува ме този роман — каза тя. — Използването на времето. Като че ли има нещо общо с нас, не ти ли се струва?… — И без никакъв преход каза: — Не съм те питала още защо избра този град. Има ли нещо особено за нас в Амстердам?… Не ми отговаряй — тя смекчи тона и изражението си, — всичко е в рамките на тези неписани правила на играта, която ти и аз играем. Макар че преувеличавам, като го наричам игра, не мислиш ли? Кажи ми още нещо. Нетърпелива съм да ми разкажеш всичко.

Тя издърпа ръцете си от моите и ги пъхна под яката на коженото си палто. Отново впи очи в тавана и това ми даде възможност да се възхитя от изяществото на носа й, което ме озадачи, защото по-скоро беше констатация.

— Е, добре — започнах аз, — бях забравил каква е зимата тук и тръгнах да се разхождам из града. И не издържах. Трябваше да се върна тичешком и имах усещането, че ушите ми ще окапят. В притеснението си спомних ужасни истории за Канада и Сибир. Четени, не преживени… В Мексико зимата е толкова кратка, а и през последните години беше по-студено през лятото — от дъждовете, — отколкото през зимата.

Тя взе ръцете ми и с умолителен тон каза:

— Джим, ти и аз да говорим за времето!… Дали е топло или студено е твърде маловажно, да не кажа глупаво… Извинявай, Джим, но толкова кратко време можем да бъдем заедно, че не искам да го пропилявам. Говори ми за нещо твое, за нещо съкровено, говори ми, Джим.

Погледнах я в очите и казах:

— Не съм Джим.

Тя невъзмутимо отмина забележката ми.

— Чакам, Джим, любов моя, говори ми. Съществуваме чрез думите и чрез любовта. Моля те, Джим, говори ми.

— Как се казваш? — попитах.

Тя гръмко се разсмя. Четири-пет души се бяха приближили към камината. Едно пиколо сложи още дърва.

— Все тая шега — как се казвам. — Тя отново се разсмя весело. — Очаквах го, знаеш ли? Очаквах го от десет минути. Как можем така да се повтаряме? И въпреки това да се обичаме?… Не ме оставяй да правя предположения и догадки. Пак те моля — разказвай ми нещо.

— Децата ми са добре, растат, здрави са, не ми създават грижи, а жена ми Леонор сега работи с мене в издателството.

— Джим, моля те, от много години сме се разбрали, че няма да говорим за това.

— Как се казваш? — повторих.

— За тебе и за Амстердам ще се казвам Леонор. — Не ми оставаше друго освен да се разсмея, а тя се възползва да ме целуне още веднъж по бузата. Не знам защо в този момент си помислих, че в огъня има нещо тържествено. Сякаш „Леонор“ и аз вършехме нещо свещено, което ни позволяваше да бъдем като същества от друг свят. Или може би да споделяме тайна, която ни издигаше над тези хора — привидно подобни нам, които ни заобикаляха. Сред тях забелязах младо момиче, което галеше кучето си с израз на безгранична тъга.

„Леонор“ посочи назад и рече:

— Часовникът върви; времето, за наше щастие или нещастие, се измерва, отваря и затваря врати. Барът ни чака.

Тръгнахме и аз забелязах няколко неща — беше висока към един и седемдесет, слаба и гъвкава, но въпреки пъргавите й движения се забелязваше начало на артрит. Трябва пак да повторя, че всичко изглеждаше съвсем естествено, поне на мене така ми се струваше.

— Щом като за Амстердам ще се наричаш „Леонор“, защо за Амстердам и за тебе аз да не се наричам Естебан?

— Ти с твоите мании! Би трябвало да съм свикнала вече. Но може би хубавото в нашите отношения се състои тъкмо в това — че не свикваме с някои промени, които би трябвало да ни изглеждат логични. Защо Естебан? Ти си Джим и за мене е твърде сложно да те преименувам, да не говорим, че не намирам смисъл в това. Или Джим не ти харесва?

— Да, да, харесва ми, Леонор.

 

 

Холандският джин е превъзходен — на втората чаша изпаднахме в еуфория, каквато не бях изпитвал от години.

— … А онзи път — спомняше си Леонор, — когато пътувахме за Флоренция и успяхме да намерим билети само за трета класа, онзи миньор, който, след като му подари бутилка коняк, ти предложи да ти намери проститутка — здрава, само за 150 лири.

— Да, много хубаво беше. Рядко са се опитвали да заплатят услугите ми с такава щедрост. — Отместих чашата встрани и слисано или наивно попитах: — А ти откъде знаеш това?

— Е, Джим, аз винаги съм имала добра памет; ти, напротив, вечно забравяш за всичко.

— Да, вярно, понякога го смятам за нещо като защита или стремеж към неуязвимост.

Чукнахме чаши. Усмихнахме се.

Не знам колко джин изпихме. Чувствувахме се толкова добре! Вече беше късно, когато решихме да излезем да обядваме в някакъв индонезийски ресторант, който келнерът ни препоръча.

Не знам дали температурата се беше повишила, но студът вече не ми направи впечатление. Леонор възкликна:

— Още не си ми казал защо избра Амстердам.

— Защото утре тук започва Световният конгрес на издателите, а аз работя в издателство.

Леонор махна с ръка и ми каза:

— Знаеш ли, че не познавах този град? А е толкова близо до Лондон! Харесва ми, има някакво очарование, което идва най-вече от начина, по който хората се държат. Тук се чувствувам защитена. В Лондон, като вървя сама, често изпитвам страх. Сякаш във въздуха се носи някаква опасност.

— От години не съм ходил в Лондон, знам, че се е променил, но когато бях там, не почувствувах това, за което говориш. Но мога да те уверя, че в Мексико Сити наистина понякога изпитваш чувство, че си върху вулкан. Виждаш недоволството, бедността, блясъка на очи, които се впиват в тебе, изпълнени с омраза. Веднъж, преди много години, неочаквано ме удариха. Вървях по една улица в центъра, когато видях срещу мене да тича някакъв младеж — бедно момче между шестнайсет и осемнайсет години, което щом стигна до мене, ме удари с юмрук в носа и продължи да тича. Нещо много странно. Първо не направих никакъв опит да се защитя, защото не очаквах удара. А после, като размислих, стигнах до заключението, че той не бе ударил мене. Нахвърли се и искаше да разруши с нищожните си сили нещо, което аз представлявам — добре облечените хора, които никога не са познали глада и нищетата. Дадох му право и си помислих, че целият град трябва да бъде ударен, разтърсен. Човек не може да живее безкрайно, без нищо да се случи в една страна на толкова ужасни контрасти.

— Стигнахме — радостно възкликна тя. И разбрах, че не ме бе слушала.

Влязохме в сградата. Асансьорът ни отведе до ресторанта. Беше почти празен и това ме накара да се усъмня в качеството на храната. Заехме маса близо до прозореца, от който се виждаше някаква кула и множество хармонични сгради. Лалетата в малка ваза в средата на масата бяха толкова красиви, че ни изглеждаха истински. Погалих едно от тях.

— Колко са красиви, нали?

— Да. — Тя също погали едно листче, после ръката й се вкопчи в моята. — А мене как ме намираш? Красива ли съм още?

Сега можех да я огледам на естествена светлина. Лицето й беше особено. Нежността на погледа й беше безкрайна, а в безкрая няма време, няма възрасти. Помислих, че ще е неучтиво да бавя повече отговора си.

— Мисля, че всеки миг ставаш все по-хубава.

— Да, но…

Келнерът се приближи, поръчахме още джин и го помолихме да ни избере храна. Беше млад индонезиец с остри черти; забелязах, че няколко мига Леонор го гледаше, като че ли той беше Джим. Тогава го изгледах и си помислих, че красотата има хиляди начини на проявление. Че на този свят, ако искаме, можем да имаме хиляди лица. Усетих болезнена ревност и се усъмних в съществуването си.

Лицето на Леонор се бе разстроило, беше притеснена. След като младежът се отдалечи, тя продължи:

— … Защото си тук. Когато не си до мене, излизам на улицата да те търся с предчувствието, че ме чакаш на ъгъла. И не те намирам! И продължавам да се лутам, обхваната от натрапчивата увереност, че упоритостта ми ще те доведе до мене… Това е ужасно, ако продължи с часове! Ти не идваш. Няма те никъде. Тогава се убеждавам, че отдавна си престанал да съществуваш. И че се връщаш към живота заради моята упоритост. Не мисли, че съм луда. За съжаление не съм луда и от това ми е още по-трудно да приема, че срещата ни е нещо извън желанията ни, че е нещо, което в края на краищата става, въпреки самите нас… Сънувам тялото ти и ръцете ми, цялото ми същество милва нищото; съчинявам те. Джим, скъпи, често изпадам в паника, като си мисля, че следващия път може да не ме познаеш, или аз тебе. Но после — това най-често се случва, когато се събуждам — виждам съвсем ясно лицето, очите, усмивката ти. И отново се чувствувам щастлива!

Келнерът се върна и покри масата с екзотични съдинки. Предупреди ни, че някои сосове са доста силни и ние му поблагодарихме. Леонор го попита за някои ястия, как трябва да се смесват сосовете и така нататък. Тогава забелязах, че от ръката ми, там където се бяха впили ноктите й, още малко и щеше да потече кръв.

Помислих, че съм прекалил с пиенето, иначе щях да усетя болка. Помислих също, че се повтаря нещо познато, изпитвано хиляди пъти. В някакво просветление разбрах, че същото ще ни се случва още кой знае колко пъти. Изпитах обич към Леонор затова, че ме е върнала към живота. Двамата се съзерцавахме в екстаз.

Храната се оказа превъзходна, после пихме кафе и полска водка.

Като се поклащахме, ръката й пъхната в джоба на палтото ми, с преплетени пръсти, ние разглеждахме Амстердам. Виждахме да минават хора, чувахме неразбираем за двама ни език и бяхме щастливи.

— Какво да правим? — попитах, като стигнахме до някакво оживено кръстовище.

— Каквото искаш. Знаеш, че живея за твоите решения. Мога ли да те целуна?

Отвърнах:

— Изисквам го.

Тя целуна дланта на ръката ми и аз дълго вървях като оглупял, защото си спомних, че така постъпваше винаги в миговете, в които бяхме най-щастливи. Като превъзмогнах стъписването, попитах:

— Какво ще кажеш, ако вземем едно такси, което да ни разведе из града?

— Чудесно. Но не забравяй, че утре или вдругиден трябва да идем да видим Хага и да обиколим околностите.

— Леонор, утре започва конгресът.

— Добре, както винаги, няма да правим никакви планове. Нещата ще се случат. Всички тези неща, които трябва да се случат този път. Съгласна съм за таксито.

Шофьорът се казваше Ралф, работел следобед и вечер, за да учи и да издържа дома си (всичко това разказано на беден и забавен английски). Беше около двадесет и две годишен младеж, младоженец, завършващ английска филология. Разказа ни също, че автомобилът е на баща му, когото много обичал. Жена му била много хубава, очаквали дете в края на август, живеели в малък апартамент, който тя наследила от баба си. Цялата тази информация ни бе дадена на части, през няколкочасовата обиколка. По време на тази разходка той ни заведе в различни барове — студентски, моряшки, на интелектуалци, — изобщо показа ни, каквото смяташе, че трябва да видим. И се справяше добре, забавлявахме се. Но смесихме бира, джин, уиски и видяхме града в мъгла.

Към осем часа вечерта го поканихме на вечеря и той прие очарован, но каза, че трябвало да се прибере, за да се преоблече. Тогава Леонор изясни, че каним и жена му. Той засия и ни изгледа, като че ли бяхме жители от друга планета. Стигнахме до дома му и той много дипломатично се извини, че не ни кани да влезем — можело да е разхвърляно, Етел не знаела за посещението ни.

Прекъснахме го:

— Няма какво да ни обясняваш. Предпочитаме да останем тук. Кажи на Етел да не се бави много.

Ралф отвърна тичешком:

— Най-много десетина минути.

Останахме сами. Уличното осветление беше оскъдно. Намирахме се в някакъв беден квартал. Леонор ме помоли:

— Помни, че не бива да заспиваш рано тази вечер, защото си толкова хубав заспал, че не се осмелявам да те събудя.

В този момент аз се прозявах и ужасно ми се спеше в резултат от смесването на напитките и защото не бях спал добре по време на пътуването от Мексико до Амстердам. Опрях глава в кожата на палтото й и усетих безсилие.

— Не се безпокой — казах сънливо. — Обещавам ти да не спя през нощта… Но сега ще дремна малко.

Когато отворих очи, Етел заемаше мястото отпред, до Ралф. Отново прекосявахме града. Спряхме на силно осветена улица. Слязохме.

На тротоара Леонор ми представи Етел. Беше прекрасно младо момиче и излъчваше тайнствеността на бременните първескини. Не говореше английски, усмихваше се и общуваше с нас с жестове. Разбрах, че ми казва, че трябва да си легна. Отвърнах, че не е нужно. Че съм добре. В това време Ралф паркира колата и се присъедини към нас.

Влязохме в ресторанта и аз се съживих. Вървях спокойно. Пак бях господинът, който представяше с голямо достойнство своето издателство на този международен конгрес. Помислих, си, че на другия ден, преди единадесет, трябваше да се представя в не знам коя си фирма, за да удостоверя, че съм от еди-кое си издателство и че сигурно ще срещна не знам кой си… Тогава проумях, че е много странно това, че Леонор е с мене, защото тя трябваше да остане при децата… А беше до мене. Приближихме се до масата, където шефът ни чакаше с любезна гримаса на гостоприемство. Щях да кажа на Леонор: „Не си го представяше, нали?“ Обърнах се, за да видя очите й и пак се почувствувах объркан, сякаш аз…

— Какво става, Джим?

— Нищо — отвърнах. — Нищо. Стават нещата, които трябва да се случат на теб и мен. Или не?

— Както винаги — Гласът й прозвуча сухо и това ме натъжи.

— Този ресторант е добър — каза Ралф. Етел няколко пъти потвърди с кимане на глава, за да замени невъзможността си да разговаря с нас. Опитваше се да ни обясни още нещо, което Ралф после преведе.

— Казва, че ако искате наркотик, лесно можете да го получите тук наблизо. А отсреща, там, където се чува голям шум, се събират хомосексуалисти и лесбийки. Много е забавно.

— После ще идем — каза Леонор. И те двете отидоха в тоалетната.

Поръчахме уиски. Ралф приятелски ме потупа по бузата, за да ме разсъни и попита:

— Откога сте заедно вие двамата?

— От цял век — отвърнах.

— Но вие не сте толкова… Искам да кажа, че изглеждате много по-млад.

— Леонор и аз нямаме възраст.

Смътно си спомням, че ядох много малко и пих непрекъснато. После отидохме отсреща; после поисках да гледаме порнографски филм; като излязохме, настоях да минем по улицата на проститутките. После, пак по мое настояване, отидохме в някакъв препълнен бар. С много шумна музика. Докато ни носеха други чаши, осъзнах, че обиколката ни е била напълно безсмислена. Че Леонор и аз нямаше защо да си губим времето. Обхвана ме страх, че някой може да ми я отнеме. Че всичко може да свърши по нежелан начин. Прегърнах я, загледах я. Беше много красива. Едва тогава разбрах, че Етел и Ралф вече не бяха с нас.

— Да си вървим, любов моя — платих сметката и бързо излязохме. — Прости ми тая глупост да те мъкна от място на място.

 

 

Съблякохме се с обичайната естественост, както винаги. Познатото й тяло се сля с моето.

— Уморен си — каза тя.

— Не съм си доспал — отвърнах.

— Но това е добре — каза тя, като се наместваше. — Джим, любов моя.

— Леонор…

Тя ставаше все по-млада и по-красива, а аз все повече Джим.