Поли Делано
Договорът

В един град на неспокойни и вечно жадна на развлечения жители, бил сключен договор между едно сдружение и един човек, който трябвало да направи челна стойка на църковната камбанария и след това да се хвърли и пребие.

Пол Лахервист

(Разказ по пре-увеличена случка)

Със сигурност може да се каже, че в този град работите съвсем не вървяха по мед и масло. Тук традициите отдавна бяха забравени, а митовете погребани. Жителите му неуморно крояха планове и независимо от това дали поредният представен проект се отнасяше до развлечения, търговия или секс, се явяваха хиляди ентусиасти и кандидати, да вземат пряко участие в изпълнението му. Ако някой обявеше например, че дава къща под наем, проточваха се невероятни опашки; ако пък друг оповестеше, че продава телевизор, бастун или килограм зелено грозде, само за една сутрин предизвикваше такова потребителско търсене, каквото в друг град би се проявило за половин година. Ако ли пък някоя пламенна жена, от тези, дето ни се усмихват от екраните, разкривайки щедро великолепните си и чисти форми, изваяни сякаш от ръката на най-сръчните древногръцки майстори, обещаеше тялото си на оногова, който пръв минеше пред вратата й в ранни зори, щеше да има рядкото щастие да се наслаждава от собствения си балкон на едно сражение на живот и смърт, където зрели мъже, младежи, момченца, измъчвани още от люлката от сладострастие, и дори жени, на които никакви закони не бяха в състояние да попречат да участвуват в надпреварата, се бъхтеха с тояги и камъни и се мушеха с ножове, заливайки уличните павета с кръв. Всеки искаше пръв да почука на вратата, зад която чакаше жарката плът на красива девойка, изгаряща от любопитство, или на безпощадна садистка, или дори на някоя похотлива старица, пожелала да зарадва старините си със състезанието, което гънките на сбръчканото й тяло щяха да възбудят сред жителите на този чудесен град, победил всички предразсъдъци, за да заеме челно място сред онези градове в света, които претендираха, че са модерни.

Казват, че веднъж една жена, нека не я наричаме старица, но все пак жена, която би могла вече на няколко пъти да бъде баба и чиито „луди години“ бяха безвъзвратно останали в една доста далечна младост, дала във вестниците следната обява, съпроводена от снимката й: „Ще бъда цяла-целеничка на тогова, който похлопа на вратата ми точно в момента, когато облаците ще разкрият пълната луна, която нощес ще се издигне над камбанарията.“ Пред вратата й се развихрило ожесточено сражение и в него не липсвал нито един от обичайните за такива случаи белези: леела се кръв на поразия, човек би казал, че някоя нежна и плаха единадесетгодишна девица е дала обявата. Да, в този чуден град можеше да се види всичко, всеки жител имаше равни права с останалите, ни повече, ни по-малко. Град на кръвопролития и хладно оръжие.

И така, докато мъже, жени и деца се изтребваха в онази нощ на пълнолуние, едно нисичко и малко гърбаво момиче с късо подстригана рядка коса и дебели устни, сбръчкани като копринени буби, се престори, че събира камъни и се сгуши незабелязано до вратата. То сякаш предварително знаеше съдбата си, защото изчака така необезпокоявано от никого, докато останалите се избиваха, и едва изгряла кръглоликата луна в цялото си огнено великолепие иззад последните вълма от облаци, тя похлопа на вратата на старата дама. Кървавата сеч сред множеството от всички полове и възрасти секна, вратата широко се отвори и двама черни като катран слуги, с вид на майордоми в някой британски дом, пуснаха малката да влезе… Говори се също — въпреки че няма очевидци, — че двамата слуги изчезнали още същата нощ, за да се появят за последен път пред света под формата на трупове, влачени от спокойната вода в плитчината, която река Лотус образува при острова на върбите; казват освен това, че гърбавичката, неоспорима и блестяща победителка и абсолютен шампион по остроумие, първо била изкъпана от двамата негри в малък басейн, пълен е благоуханна пяна от чудесните ароматични смоли, които бяха мерило за жизнеността и благоденствието на града по онова време. Потапяли я и я изваждали неуморно, търкали я и си я прехвърляли един на друг като топка. После я изтрили, намазали я с благовонни масла и я обвили в леки и разноцветни воали от газ. Чак тогава я отвели в големия салон, където пред нея се вдигнали тежки завеси и разкрили пред ококорените й от изумление очи разкошни тъмночервени килими; стъпалата й потъвали в тях, докато тя прекосявала слабо осветената с дискретни илюминации зала; в дъното лежала голямата награда за кървавото сражение, в което, ако трябва да бъдем точни, малката не беше участвувала. Наградата лежала чисто гола, обливана в пурпурночервена светлина от два прожектора, които ту святкали, ту угасвали.

— Ела — промълвила тя, — приближи се бавно, за да се любувам на хубостта ти, докато идваш.

Устните на гърбавата се изкривили в гримаса, а ходилата й сластно се плъзнали по кадифената мекота на килима. Пристъпяла мълком, пламналите й очи хвърляли искри. Приближила се, докато отпуснатите и някак прозрачни форми на старата се очертали по-ясно пред нея. Старицата лежала, лежала като някоя маха на Гоя, гърдите й, отпуснати и непристягани от нищо, висели извън леглото, старческата плът на белите й, осеяни от вени крака се разплувала, очите й жадно пиели от желанието на малката-джудже, а устните й се гърчели като мида, поръсена с лимон. Накрая гърбавата стигнала до дивана и без да размени нито една дума със старата, впила устни в нейните с такова упорство, че едва не я задушила; докато траела тази дълга целувка, два дълги костеливи пръста, покрити с брадавици, нетърпеливо търсели пола й под воалите, а сгърчената длан на другата ръка сякаш едва се сдържала да не простене от удоволствие, докато галела гърбицата, това хълмче, така меко в основата си и така остро на върха…

Да, много неща биха могли да се разкажат за този сякаш прокълнат град, в който всяко удоволствие и дори животът се извоюваше с цената на безмилостна, да, наистина безмилостна борба. Но все пак освен за града, мой дълг е да ви разкажа също и за човека, и, в известна степен, за сдружението.

Ще започна със сдружението, тъй като за него не са необходими много приказки, а и мотивите и целите му винаги са били ясни.

Състоеше се от четирима висши агенти, които бяха спасили града, парковете му, заснежените му планини, улиците и рекичките му от едно ужасно бедствие, представляващо на времето истинска заплаха за света. Бедствие, по-страшно и от проказа, рак, чума, от нашествие на скакалци; по-ужасно дори от катастрофата, която би могла да настъпи, ако някоя от великите сили, оспорващи си земното кълбо, изгубеше търпение и в момент на безумна лудост отприщеше енергията на атомното ядро. Трима от тези агенти, които злите езици бяха нарекли „четирите конника на апокалипсиса“, олицетворяваха три от четирите природни стихии: водата, въздуха и земята. Четвъртият обаче не беше олицетворение на огъня. Или още по-точно казано, не беше символ на нищо. Служеше единствено за украшение. За накит. Просто един излишен елемент. Беше загубил напълно зрението на едното си око, или иначе казано, беше напълно едноок — нещо, заради което останалите трима не му гласуваха особено доверие. Това нещастие го сполетя една седмица след посещението му в най-представителния музей на града — Музея на кръвта — заедно с малката горила, изпратена в дар на сдружението от едно съседно дивашко правителство. Или съвсем точно, това се случи един следобед, когато той отиде на инспекция в един от приютите за сираци от войната; там трябваше да провери дали между обитателите не се спотайват подривни елементи и злодеи, които кроят престъпни планове с цел да разстройват обществения ред. Когато пристигна, не намери никого, към когото да се обърне. Във фоайето и по коридорите срещна единствено хора, които не говореха, а само стенеха. Бяха мъже и жени, общо осем на брой, облечени в бели престилки, движеха се пипнешком с протегнати ръце, а очните им кухини зееха празни. Повървя нетърпелив по коридора и се спря пред една врата, зад която се процеждаше слаб шум. Долепи ухо и чу един дружен хор да повтаря без почивка числото осем: „Осем, осем, осем…“ „Колко странно — си каза, — това прилича повече на лудница, отколкото на сиропиталище.“ И любопитството, същото това любопитство, което преди векове бе погубило Пандора, го подтикна да се наведе и да долепи око до ключалката, за да види какво става вътре. В ретината му още не беше успяла да се отрази картината, когато остра болка в очната ябълка го накара да нададе отчаяни викове и в същия момент от другата страна на стената весели и преливащи от надежда гласове закрещяха задъхано в хор: „девет, девет, девет“. Оттогава на този член от сдружението се възлагаха само леки задачи за изпълнение. Така например, когато беше дадена обявата за контрактуване на въпросния човек, той бе този, който я занесе в редакцията на вестника, плати таксата и прибра квитанцията. И тъй, ние отново стигнахме до главния герой на нашата история: човека, който една сутрин сключи в този град договор, съгласно който се задължаваше да се хвърли от камбанарията и да загине.

Той беше доста млад, доста блестящ, доста красив човек. Както стана ясно от автобиографията му, по времето на тенджерите^[1] се беше изявил като способен барабанист, поради което още от началото имаше всички шансове да спечели. Защото, както вече се досещате, въпросният договор, целящ да развлече жителите на града, събра хиляди патриоти, които жадуваха да се увенчаят с посмъртната слава, обещана от него. Блъскаха се и крещяха отчаяно: „о-паш-ка, о-паш-ка“, скандираха както в ония стари времена, които дружеството беше ликвидирало чрез погром в името на благото на човешкия род. Тихи опашки, да, това вече беше позволено.

Подборът продължи дълго и включваше различни изпитания, през които кандидатите трябваше да преминат безропотно. В началото елиминирането беше лесно. Но когато на финала останаха около двайсетина души, стана по-трудно. Четиримата съдружници се събраха на заседание, първо изслушаха съветниците и после, в продължение на много часове, предлагаха, споряха и отхвърляха, преди да стигнат до най-правилното според тях решение.

— Така ще затънем. Трябва да измислим някакъв по-бърз начин за подбор — заключи много умно този, който олицетворяваше земята. Май че ми хрумна нещо.

Останалите го изгледаха недоверчиво.

— Мисля, че най-добрият начин е да подредим кандидатите в редица и като не смятаме последните от двата края, да си изберем някой, без значение кой, и като започнем от него, да стреляме срещу деветнадесет души подред. Който остане жив, ще бъде победител — отбеляза Символът на въздуха.

Като се оригваше с кисел дъх на вино, нещо, което явно не се харесваше на другарите му, Символът на водата отхвърли направените предложения и заяви, че преди всичко трябва да се използва рационален критерий. Прегледа фишовете на всички кандидати поотделно и предложи тези, които се явяваха като жертви на отчаянието, да бъдат отхвърлени. „Никога и никой не идва на срещи с мен“, прочете в един от фишовете; „Не издържам повече в този манастир с решетки“, се казваше в друг; „Колкото и рано да стане човек, от това по-рано не съмва, приказки, приказки, приказки по цели нощи и все същото“, гласеше трети. Така единодушно бяха отхвърлени техните автори Ернесто, Марсел и Фернандо. Човекът на име Морис също загуби, тъй като в града се брояха на пръсти хората, способни като него самоотвержено да защитят обществото в случай на ядрена атака. Или с други думи неговият живот представляваше обществена ценност. На някой си Бернардо му отнеха възможността единствено заради това, че бе усмихнат, а на четиримата съдружници им се смрази кръвта само при мисълта, че безочливият веселяк ще лети към плочите с тази пагубна усмивка на устните и в очите. Друг, на име Игнасио, също отпадна, защото, за да подпише договора, искаше да му обещаят, че на другия ден след подвига вестниците ще излязат със заглавията, които той самият ще посочи в завещанието си. „Млад мъж се хвърля от камбанарията“, представиха си съдружниците: „Ужасно, това би било наистина ужасно“, така задраскаха и него. Двете единствени финалистки също бяха лишени от възможността да се увековечат. Та те само поради факта, че са жени, заслужаваха наказание, а договорът им предлагаше точно обратното — награда. От конкурса Габриела си спечели неподлежащата на обжалване присъда да прекара остатъка от живота си по шосетата, в търсене на силни преживявания. Романтичната Изабела пък бе осъдена занапред да кръстосва пътищата от камион на камион, да среща млади мъже, които да й се усмихват обещаващо, а после да я мамят и зарязват. Други кандидати бяха елиминирани поради отпуснатост, слабост, дребнавост, посредственост. Един дори отпадна заради упоритата си склонност към повръщане.

Накрая съдружниците постигнаха съгласие.

Повикаха Пол.

— Радвай се. На теб се падна честта — рече Символът на въздуха. — Поздравявам те, ти си спечели възможността да летиш.

Избраникът мълчеше.

— Отговаряй — изръмжа Символът на земята.

— Спечелих си възможността да летя.

— Повтори — изкрещя Символът на водата, изхвърляйки гъста пяна през ъгълчетата на устата си.

— Спечелих си свободата да летя, спечелих си свободата да летя.

— Възможността да летиш, глупако — намеси се Едноокият.

— А, да, спечелих си възможността да летя, спечелих си възможността да танцувам, спечелих си…

Пол беше станал от пейката и танцуваше под такта на мелодията, с която пееше думите си.

— Да летиш, не да танцуваш!

— Да летя, да летя, да летя — танцуваше из целия салон като обезумял той.

Съдружниците започнаха да се смеят. Смееха се и не можеха да се спрат.

— Той е истински талант, истински талант — повтаряха един след друг и гръмко се кикотеха.

После се изправиха и се наредиха един зад друг начело със Символа на земята и се заклатиха като патици в ритъма на „истински талант, истински талант, истински талант“.

Долу на улицата около сградата на сдружението се бяха стекли хиляди граждани, които скандираха за жертвата и искаха да узнаят датата, часа и камбанарията на великото събитие. „Ка-же-те-ни, ка-же-те-ни“, крещяха те.

Тогава човекът си помисли за града и за своите близки, за миналото си, за дните и нощите си, за любовните наслади, за преяждането и за пиянствата, за животните, птиците и влечугите, за конете и кондора; мисли дълго, помисли и за договора и почувствува дълбока тъга, тъга по всичко, стана му мъчно за сивия ден, за карирания шал, за халката с нанизани ключове, за самотните хора, за липсата на въздух… Така постепенно се оформи неговото желание, доби плът единственото условие, което щеше да постави, преди да осъществи подвига си.

— Господа агенти — каза той, когато последните се наситиха да маршируват из стаята. — Избрахте ме измежду хиляди и мисля, че това ми дава право да изразя едно искане — четиримата мъже се спогледаха, невярващи на ушите си. — Нещо като последното желание на осъден на смърт — поясни човекът.

Съдружниците не вярваха на думите му. Гледаха се един друг, разменяйки си уродливи гримаси, които изразяваха едновременно отвращение, насмешка и изненада.

— И какво е това желание? — изписка остро Рапончо, Символът на земята.

— Какво е това желание ли? — опита се да го имитира пискливо Пол.

— Да, разбира се — намеси се Кукумявчо, Символът на въздуха, — точно това питаме и ние, какво е вашето желание?

— А-а-а! — възкликна Пол. — Значи точно това питате и вие.

— Съвсем вярно, господине… — Едноокият не искаше да остане по-назад, — бъдете така любезен да ни кажете това — всички танцуваха и се превиваха от смях, — бъдете така добър на отговорите на въпроса, който ще ви задам съвсем спокойно: какво е това желание?

— Желанието ми — реши се да отвърне Пол — е да ми позволите с подписването на договора да оставя един запечатан плик…

— Един запечатан плик?

— Даа, господа, един заапечаатан плик…

— Аа, един запечааатан плииик.

— … в който — продължи Пол — ще има една бележка…

— Да, разбираме, един запечатан плик, в който ще има една бележка.

— Точно така, господа, една бележка. Но с няколко думи в нея.

— И какви ще бъдат тези думи? — попита с мъка Символът на океана.

— Тези думи — Пол снижи глас и си придаде тайнствен вид — шшт, тези думи ще бъдат моята епитафия. Това е всичко, което искам от вас. — Четиримата избухнаха в смях и премятайки се през глава, извикаха в хор: „Дадено.“

И така, договорът бе подписан и нещата се развиваха по реда си. Камбанарията действително беше доста висока. А човекът — смел и дързък. И въпреки че разказът ни е за един град, в който нещата съвсем не вървяха по мед и масло и хората бяха по-скоро недоволни, то заедно с това те умееха да бъдат и признателни. Трябва да се отбележи, че никой не се осмели да заличи думите, издълбани върху надгробната плоча, под която бяха намерили вечен покой раздробените кости на Пол.

А тези думи гласяха следното:

Тук почива в мир човекът, който преди да се хвърли от камбанарията, въздаде заслуженото на четиримата агенти от съдружието. То се изразяваше в четирите куршума, които пронизаха сърцата на управниците високо от купола. Градът вечно ще помни тази благородна постъпка и ще му бъде признателен вовеки веков.