Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Дете на времето (17)

Глава десета
Достигане

— Мис Фелоус, кога ще ходя на училище?

Внезапният въпрос я зашлеви като силен шамар. Вгледа се в нетърпеливите очи, вперени в нейните и нежно прекара ръка през гъстата коса, като несъзнателно разровичка грубите възли и се опита да ги заглади. Тими беше вечно разчорлен. Мис Фелоус го подстригваше сама, докато той непрестанно мърдаше. Не й харесваше идеята при момченцето да идва бръснар, а освен това нескопосаната прическа, която му правеше, прикриваше полегатото чело и изпъкналия тил.

Мис Фелоус предпазливо попита:

— Откъде знаеш за училището, Тими?

— Джери ходи на училище.

Разбира се! Кой друг, освен Джери може да му каже?

— Джери ходи на дет-ска гра-ди-на — Тими произнесе дългото словосъчетание бавно, с изключително старание. — И не ходи само там. Майка му го води в магазина, на кино, в зоопарка, на много места навън. Аз кога ще изляза, мис Фелоус?

Сърцето леко я прободе.

Знаеше, че е неизбежно Джери да заговори за външния свят. Те общуваха лесно и свободно, разбираха се като всеки две малки момченца. Естествено бе Джери, вестоносецът на външния свят, да иска да разкаже на Тими за него. Нямаше друг начин.

Ала Тими никога нямаше да попадне в този свят.

Мис Фелоус се надяваше, че ще сполучи да разсее болката на Тими с престорена веселост:

— Ама, Тими, защо? Какво ще правиш там? Защо искаш да отидеш навън? Знаеш ли колко студено става през зимата?

— Студено?

Гледаше я учудено. Не знаеше какво означава „студено“. Пък и как ще се страхува от студа дете, проходило сред снежните полета на ледниковия период?

— В хладилника е студено. Една-две минути след като излезеш, ушите и носът започват да те болят. Това се случва само през зимата. През лятото навън става много горещо, като в печка. Всички се потят и се оплакват колко е топло навън. И вали. От небето се изсипва вода и дрехите на хората прогизват, на тях им става мокро и неприятно…

Жалки и отвратителни обяснения! Тя го съзнаваше и се чувстваше ужасно. Да убеждаваш момченцето, което никога няма да напусне малките стаички, че във външния свят има някакви незначителни физически неудобства, бе като да разправя на сляпо дете, че цветовете и формите са скучни, досадни глупости и че всъщност няма какво толкова да се види.

Без да обръща внимание на окаяните й извъртания, сякаш нищо не бе казала, Тими продължи:

— Джери казва, че в училище имат най-различни игри, а аз ги нямам, че имат филмчета и музика. Казва, че в дет-ска-та гра-ди-на ходят много деца. Казва… казва… — позамисли се и после тържествуващо вдигна ръце с разперени пръстчета, — казва, че са толкова.

— И ти имаш филмчета — рече мис Фелоус.

— Само малко. Джери каза, че за един ден гледа повече филмчета, отколкото аз през цялото време.

— Ще ти намерим още филмчета. Много филмчета. И музика.

— Може ли?

— Още днес следобед.

— Може ли да ми донесеш „Четиридесетте разбойника“?

— Джери ли ти я разказа? От детската градина?

— Там има едни крадци в една пещера и едни делви… — той замълча, — големи делви. Какво е това „крадци“?

— Крадците са хора, които вземат нещата на други хора.

— Аха.

— Ще ти взема „Али-Баба и четиридесетте разбойника“ — обеща мис Фелоус. — Тя е много известна приказка. Има и други — „Синдбад мореплавателя“, той пътувал навсякъде по света и всичко видял — за миг гласът й се разтрепери, но видя, че смисълът на думите й не бе разстроил Тими. И „Пътешествията на Гъливер“, и нея ще поръчам. Той отишъл в страна с мънички хора, а после в земята на великаните. Накрая… — мис Фелоус се поколеба. Толкова много пътешествия, толкова много безразборни търсачи на приключения! А може и да бъде добре: да запълни затворническите дни на Тими с разкази за чужди далечни странствания. Нямаше да е единственият самотник, който се наслаждава на подобни повествования.

— После ще ти взема историята на Одисей, който се бил в една война, а след туй десет години търсил обратния път към дома и семейството си — отново почувства болка. Мъчно й беше за детето. И то като Гъливер, Синдбад и Одисей бе чужденец, в чужда земя, тя никога не можеше да забрави това. Нима всички легенди на света разказваха за скитници, отнесени на непознати места, които се мъчат да се върнат в родината…

Очичките на Тими обаче блестяха.

— Моля, мис Фелоус, вземи ги веднага! Моля!

Поне засега момченцето се утеши.

Поръча всички митове и басни по каталога. Купчината филми в детската стая стана по-висока от момчето. Когато Джери не идваше, Тими ги гледаше с часове, отново и отново.

Мис Фелоус трудно можеше да отгатне до каква степен ги разбира. Те безспорно бяха наситени с идеи, образи и места, които не му бяха много ясни. От друга страна, кое ли хлапе на пет-шест години вникваше в значението на приказките? Възрастните са безсилни да проникнат в детския разум, за да открият истината. И тя обичаше тези истории като малка, също и други момченца и момиченца преди нея стотици и хиляди години по-рано, а подробностите, които им убягваха, запълваха с помощта на въображението си. Надяваше се и с Тими да е така.

След първоначалните си колебания относно Гъливер, Синдбад и Одисей реши да остави в набъбващата му видеотека филмчетата, които бяха предизвикали у него въпроси за собствената му съдба. Знаеше, че децата се разстройват значително по-трудно, отколкото си мислят възрастните, че някой кошмар от време на време не би ги обезпокоил особено. Никое дете не бе умряло от страх, докато му разказват приказката за Златокоска и трите мечки, макар че тя всъщност бе доста ужасяваща. Нито подлите вълци и тътрещите се злобни същества, нито ужасните троли от детските приказки оставяха трайни белези. Децата обичаха такива историйки…

Не беше ли злият човек от легендите, косматото страшилище с рунтави вежди и огнени очи спомен за времето, когато из Европа са бродели неандерталците? Нещо такова се споменаваше в книгите на доктор Макинтайър. Дали Тими щеше да се разстрои от мисълта, че принадлежи към племе, оцеляло единствено в приказките като презряно страшилище? Не, не, реши тя, подобно нещо не би му дошло наум. Само свръхобразовани възрастни можеха да се вълнуват от подобни предположения. Тими се сковаваше от страх като всяко дете, докато слушаше за злите чудовища и се завиваше презглава, прехласнат от ужас пред въображаемите сенки, изникващи в мрака. Нямаше и най-малка вероятност да направи подобни злокобни изводи за произхода си от кошмарните приказки.

И така, филмчетата продължаваха да пристигат и Тими ги гледаше едно след друго. Сякаш бе скъсана язовирна стена и огромното, неудържимо човешко въображение се изливаше в душата на момченцето. Тезей и Минотавъра, Персей и Горгоната, цар Мидас и златното докосване, вълшебният свирец от Хамелин, подвизите на Херкулес, Белерофон и Химерата, Алиса в огледалния свят, Джак и Бобеното стъбло, Аладин и вълшебната лампа, Рибарят и Морския Джин, Гъливер в Страната на лилипутите и в Страната на хоинъмите, приключенията на Один и Тор, битката между Озирис и Сет, скиталчествата на Одисей, пътешествията на капитан Немо… нямаха край, а Тими жадно ги поглъщаше. Не се ли объркваше всичко в главата му? Беше ли способен да ги различи едно от друго или да си ги спомни след час? Мис Фелоус не знаеше и не се опитваше да разбере. Засега само го оставяше да се потопи в потока от предания, да изпълнят съзнанието му; да му позволи да достигне вълшебния свят на приказките. Имаше право на това, след като реалният свят на къщи, самолети, магистрали и хора бе завинаги недостъпен за него.

Когато филмчетата му омръзваха, мис Фелоус му четеше книжки. Историите бяха същите, но сега той пресъздаваше картините във въображението си.

Имаше резултат. Неведнъж го бе чувала да разправя на Джери някоя невероятно изопачена версия на филмчетата — за Синдбад, който пътувал с подводница, или за Херкулес, който бил пленен от лилипутите. И Джери съсредоточено слушаше приказката със същото удоволствие, с което Тими я разказваше.

Мис Фелоус уреди всичко казано от момчето да се записва. То представляваше важно доказателство за интелигентността му. Нека който си въобразява, че неандерталците са диви, космати получовеци, чуе как Тими разказва историята за Тезей в лабиринта! Нищо, че си мисли, че героят в легендата е Минотавъра.

И тогава отново се появиха кошмарите. Сега, когато пространството извън сферата започна да придобива реални очертания в представите му, кошмарите зачестиха.

Сънуваше едно и също, поне доколкото тя можеше да прецени — все външния свят. После неуверено се опитваше да го опише — неизменно се озоваваше навън, сред огромното празно място, за което толкова често й разказваше. Само че в новите сънища не беше вече пусто. Сега там имаше деца и страни, неописуеми полупредмети, полуосъзнати, полуразбрани образи от книжките или полузабравени спомени от далечното неандерталско минало.

Децата обаче не му обръщаха внимание, а предметите му се изплъзваха, когато опиташе да ги докосне, и макар да навлизаше във външния свят, никога не ставаше част от него. Скиташе из огромната празнота на сънищата не по-малко самотен, отколкото в кукленската къща. Много често в подобни мигове се събуждаше разплакан.

Мис Фелоус не беше винаги при него. Все пак започна да преспива три-четири пъти седмично в апартамента в района на института, който Хоскинс й бе предложил отдавна. Изглеждаше разумно малко по малко да отвикне Тими от постоянното си присъствие. През първите няколко нощи бе толкова притеснена, че го е изоставила, че почти не мигна. На сутринта Тими не казваше нищо за отсъствието й. Може би очакваше рано или късно да го оставят сам. След време започна да се чувства по-спокойна, задето понякога спи извън кукленската къща. Беше й ясно, че не само Тими трябва да отвикне от взаимната им зависимост.

Мис Фелоус всяка сутрин старателно си водеше бележки за сънищата на момчето. Опитваше се да гледа на тях само като на полезен материал за психологическите изследвания на съзнанието на Тими, които в крайна сметка ще се окажат сред най-ценните резултати от експеримента.

Имаше обаче нощи, когато тя също плачеше — сама в стаята си.

 

 

Мис Фелоус четеше приказки от „Хиляда и една нощ“. Тя бе сред любимите книги на момчето. Внезапно Тими пъхна ръчичка под брадичката й и леко я повдигна, така че очите й се откъснаха от страницата и срещнаха неговите.

— Всеки път, когато четеш приказката, е съвсем същата. Как казваш същите думи, мис Фелоус?

— Ами нали ги чета. Ето оттук.

— Да, знам. Но какво е това „чета“?

— Ами… ами… — въпросът бе толкова елементарен, че я свари неподготвена. Обикновено, когато учеха буквите, децата сами несъзнателно проумяваха какво представлява четенето, после правеха следващата крачка и вникваха в значението на малките символи. Ала невежеството на Тими вероятно имаше по-дълбоки корени от невежеството на съвременното четири-пет годишно хлапе, което открива, че съществува нещо, наречено четене, и възможността някой ден да го овладее. За Тими въобще идеята за четене беше чужда.

Мис Фелоус се зае да му обяснява.

— Сега ще ти кажа. Нали знаеш, в книжките с картинки, не във филмчетата, а в книжките, в долния край на страницата има знаци.

— Да — каза той, — думи.

— В книгата, от която ти чета, има само думи. Няма картинки, а само думи. Те са образувани от тези знаци. Като погледна знаците, чувам думите в ума си. Това е да се чете — правиш от знаците на страницата дума.

— Покажи ми, мис Фелоус.

Тя му подаде книгата. Той я обърна настрани, после наопаки. Мис Фелоус се засмя и я изправи.

— От знаците стават думи само ако ги гледаш по този начин — обясни тя.

Той кимна. Наведе се над страницата, толкова ниско, че буквите сигурно се размазаха пред очите му. Взира се дълго и любопитно. После се изправи с няколко сантиметра и текстът, изглежда, се проясни. Отново опита да завърти книгата. Този път мис Фелоус не каза нищо. Той я върна в правилното положение.

— Някои от знаците са еднакви — съобщи той след известно време.

— Точно така — тя засия от щастие при тази проява на съобразителност. — Наистина са еднакви, Тими.

— И откъде знаеш коя дума от кои знаци е направена?

— Това се научава.

— Да, ама има толкова много думи. Как може да се научат толкова много знаци?

— От малките знаци се получават големите знаци. Големите знаци са думите. Малките знаци се наричат „букви“. И всъщност няма чак толкова много малки знаци — само двадесет и шест. — Тя вдигна ръка и пет пъти разпери пръсти, после помаха само с един пръст. — Всички думи са образувани от тези двадесет и шест букви, подредени по различен начин.

— Покажи ми.

— Ето сега, гледай! — Тя посочи „Синдбад“ — Нали виждаш, между двете празни места има шест букви. Тези букви означават „СИНДБАД“. Тази е „с“, тази „и“, следващата „н“. Четат се една по една и после се произнасят заедно — С-И-Н-Д-Б-А-Д. Синдбад.

Дали въобще разбира нещо?

— Синдбад — тихо произнесе Тими и прокара пръстче по думата.

— Тази дума пък е „сирена“. Виждаш ли, започва със същата буква като „Синдбад“ — ссс. Буквата е „с“, а тази е „и“. Има я и в „Синдбад“, само че сега е в „сирена“.

Взря се в страницата. Изглеждаше объркан.

— Да ти покажа ли всичките букви — предложи тя. — Искаш ли?

— Искам. И-и… каква интересна игра.

— Тогава донеси ми лист и боичка. Вземи и за себе си.

Настани се до нея. Тя написа цялата азбука в две дълги колони. Тими непохватно стисна пастела в юмруче и нарисува нещо, което би трябвало да прилича на нейното „А“, ала дългите му разперени крака се разпростираха по цялата страница, без да оставят място за другите букви.

— И така — започна тя, — да видим първата буква…

Срамота, че не се бе сетила по-рано, досега Тими би могъл да се научи да чете. Въпреки неутолимата му жажда за книжки с картинки и филмчета, той за първи път показваше интерес към печатните символи, които съпътстваха илюстрациите. Може би отново Джери бе разпалил любопитството му? Мис Фелоус реши следващия път да го попита дали вече се учи да чете. Във всеки случай обаче тя поначало бе отхвърлила мисълта, че някой ден Тими може да започне да чете.

„Расови предразсъдъци“ — осъзна тя. Дори сега, след като бе живяла толкова дълго с него и бе видяла как умът му се развива, разцъфтява и се обогатява, продължаваше да си въобразява, че не е съвсем човек или поне, че е прекалено примитивен, прекалено изостанал, за да се справи с такова изтънчено умение като четенето. И дори докато му показваше буквите, сочеше ги на своя лист, произнасяше ги и го учеше да ги изписва с неумелата си ръчичка, не вярваше сериозно, че някой ден Тими ще се възползва от това.

Не вярваше до мига, когато й прочете книжка.

Случи се седмици по-късно. Седеше в скута й с една книжка с приказка, разгръщаше я и разглеждаше картинките. Поне така смяташе тя.

И изведнъж прокара пръстче по печатния ред и със затруднение, но високо и решително, прочете:

— Кучето… подгони… котката.

Мис Фелоус бе поуморена и в първия миг не му обърна особено внимание.

— Какво каза, Тими?

— Котката… се покатери… на… дървото.

— Преди малко каза друго.

— Преди казах: „Кучето подгони котката“. Тук така пише.

— Какво, какво? — сега вече мис Фелоус окончателно се окопити. Погледна тъничката книжка в ръцете на момченцето.

Надписът от лявата страна гласеше: „Кучето подгони котката.“

А от дясната: „Котката се покатери на дървото.“

Тими гледаше напечатания текст. Той четеше!

В изумлението си мис Фелоус се изправи така рязко, че детето се изтърколи на пода. Изглежда, реши, че това е някаква нова игра и весело я погледна, но тя бързо го изправи.

— Откога можеш да четеш?

Той сви рамене:

— Отдавна.

— Не, наистина?

— Не знам. Гледам буквите и чувам думите, нали ти така ми каза.

— Я прочети оттук? — мис Фелоус сграбчи напосоки книжка от купа и я отвори по средата. Той я взе и я разгледа. Смръщи се от напрежение. Надвесеното му чело изпъкна още повече. Той изплези езиче и облиза устните си.

Бавно и мъчително произнесе:

— После влакът ИЗ… С… СВ…

— Изсвири — довърши тя вместо него. — Можеш да четеш, Тими! Наистина можеш да четеш!

Замаяна от вълнение, тя го грабна на ръце и затанцува с него из стаята, а той недоумяващо впери в нея огромните си очи.

— Можеш да четеш! Можеш да четеш! Човекоподобно маймунче ли? Пещерно момче? Низша форма на човешкия род? „Котката се покатери на дървото!“ „Влакът изсвири.“ Кое е шимпанзето, способно да прочете тези думи? Коя горила? Влакът изсвири. О, Тими, Тими…

— Мис Фелоус? — Тими изглеждаше изплашен от лудешкото въртене.

Тя се усмихна и го пусна на пода.

Трябваше да съобщи на някого за новото му постижение. Държеше ключа към щастието на Тими в ръцете си. Филмчетата може би щяха да го развличат още известно време, ала когато пораснеше, щеше да получи достъп до богатата книжна съкровищница. След като не биваше да напуска СТАСИС-сферата и да излиза във външния свят, светът щеше да дойде при него. Целият свят между кориците на книгите. Трябваше да го образоват, да го научат на всичко, което е способен да възприеме. Дължаха му поне това.

— Стой тук и чети — каза му тя. — Ей сега ще се върна. Трябва да говоря с доктор Хоскинс.

Тя тръгна по тесните мостчета и лъкатушещи коридори, които водеха към канцелариите.

Секретарката я изгледа изненадано, когато се втурна в чакалнята пред кабинета на Хоскинс.

— Тук ли е доктор Хоскинс?

— Мис Фелоус, доктор Хоскинс не ви очаква.

— Знам, но се налага да говоря с него.

— Някакъв проблем ли има?

Мис Фелоус поклати глава.

— Имам новини, страхотни новини. Моля ви, само му кажете, че съм тук.

Секретарката включи интерфона.

— Доктор Хоскинс, мис Фелоус е тук. Няма уговорена среща…

Интересно, откога имам нужда от…

Последва неловко мълчание.

Мис Фелоус се подвоуми дали да не направи сцена, за да я допуснат при доктора. С каквото и да се занимаваше там вътре, едва ли беше по-важно от това, което идваше да му съобщи.

От уредбата се чу гласът на Хоскинс:

— Поканете я да влезе.

Вратата се плъзна встрани. Хоскинс се изправи зад бюрото с табелката „к.ф.н. Джералд А. Хоскинс“ и я поздрави.

Той също беше зачервен от вълнение. Сякаш и двамата бяха завладени от едно чувство — ликуване и гордост.

— Значи знаете? — веднага каза той. — Не, разбира се, не е възможно. Успяхме! Наистина го направихме!

— Какво сте направили?

— Интертемпорална детекция с близък обхват.

Беше толкова развълнуван от успеха си, че мис Фелоус за миг забрави своята зашеметяваща новина.

— Значи можете да достигнете във времето, когато вече е била създадена цивилизацията?

— Точно така. В момента сондата е фокусирана върху индивид от четиринадесети век. Представяте ли си? Представяте ли си? Готови сме за началото на проект „Средновековие“. Ах, мис Фелоус, само ако знаете колко се радвам, че ще се откъсна от вечния престой в Мезозойската ера и ще се отърва от всички тези трилобити, скални отломъци, разни папрати и тем подобни! Най-накрая ще изпратим палеонтолозите да си вървят и на тяхно място ще дойдат историците… — той изведнъж млъкна. — Вие май искахте да ми кажете нещо, а пък аз се отплеснах и вие не можете да вземете думата. Слушам ви, мис Фелоус, кажете! Сварихте ме в отлично настроение. Само кажете какво искате!

Мис Фелоус се усмихна:

— Радвам се, защото се канех да ви попитам дали няма да е добре при Тими да започнат да идват учители?

— Учители?

— Да го обучават. Не мога да го науча на повече. Време е да отстъпя тази задача на някой, който е подготвен за това.

— Да го обучават? В какво?

— Ами във всичко. История, география, физика, математика, английски, всичко, включено в училищната програма — трябва да създадем нещо като училище за Тими, тук в сферата, за да научи всичко, от което има нужда.

Хоскинс я гледаше, като че ли говореше на чужд език.

— Искате да се научи на деление? Историята на първите заселници, на Войната за независимост?

— Защо не?

— Всъщност бихме могли да го научим, а също и на тригонометрия и висша математика. Но колко от това ще му е от полза, мис Фелоус? Той е страхотно момченце, няма съмнение, ала не бива да забравяме факта, че е само неандерталец.

— Само?

— Те са били със силно ограничени умствени възможности. Така е според всички…

— Той вече може да чете, докторе.

Челюстта на Хоскинс увисна.

— Какво?!

— „Котката се покатери на дървото“ — прочете ми това направо от книгата… „Влакът изсвири.“ Взех книгата, показах му страницата и той го прочете.

— Умее да чете? — Хоскинс просто не вярваше. — Наистина ли?

— Обясних му как се пишат буквите и как се свързват в думи. Той се справи с останалото. Научи се да чете удивително бързо. Просто нямам търпение да споделя с доктор Макинтайър и екипа му. Край на теориите за ограничените умствени възможности на неандерталците! А, доктор Хоскинс, може да чете приказки! Ще видите, че след време ще започне да чете и книги без никакви картинки, да чете вестници, списания, учебници…

Хоскинс я слушаше мълчаливо. Изведнъж придоби много потиснат вид.

— Не съм сигурен, мис Фелоус.

— Току-що ми обещахте всичко, което поискам…

— Знам. Не биваше да казвам това.

— Толкова ли е скъпо да се наеме учител за Тими?

— Не се притеснявам от разходите — каза Хоскинс. — Действително е чудесно, че Тими може да чете. Поразително! Наистина. Веднага идвам да видя, но вие искате да му създадем училище. Говорите за неща, които ще научи с времето. Мис Фелоус, няма много време.

Тя премигна.

— Няма време?

— Нали знаете, че не можем да продължим експеримента „Тими“ безкрайно.

Обля я студена вълна, подът под краката й сякаш се превърна в блато.

Какво искаше да каже? Мис Фелоус не бе уверена, че разбира. „Не можем да продължим експеримента «Тими» безкрайно.“ Какво? Какво?!

В главата й нахлу мъчителен спомен. Сети се за професор Адамовски и халкопиритната проба, която върнаха в миналото, защото СТАСИС-сферата беше необходима за следващия експеримент.

— Няма да го върнете обратно, нали? — с усилие изрече тя.

— Страхувам се, че се налага, мис Фелоус — не може да му се придава преувеличено значение, нали разбирате? Няма какво повече да научим от него. Не помни нищо от живота си в Каменната ера, което би могло да има истинска научна стойност. Антрополозите не са съвсем наясно какво казва, а отговорите на въпросите, които му задаваме с ваша помощ, са безполезни и затова…

— Не мога да повярвам — сковано промълви тя.

— Моля ви, мис Фелоус. Няма да е днес, но е неизбежно. — Той посочи изследванията на бюрото си. — Сега, когато смятаме да доведем човек от четиринадесети век, ще ни е нужно СТАСИС-пространство. Колкото е възможно повече.

Тя не проумяваше.

— Но вие не можете. Тими… Тими…

— Моля ви, мис Фелоус, не се разстройвайте!

— Тими е единственият неандерталец на света, а вие искате да го върнете в миналото?

— Както казах, получихме всичко. Трябва да продължаваме нататък.

— Не.

— Мис Фелоус, моля ви. Моля ви. Знам колко дълбоко сте привързана към Тими… Никой не ви обвинява. Той е страхотно хлапе, а вие дълго време не се отделяхте от него денонощно. Но, мис Фелоус, вие сте професионалистка. Знаете, че децата, за които се грижите, непрекъснато идват и си отиват и вие не можете да ги задържите до себе си завинаги. Това не е ново за вас. Освен това Тими ще остане още известно време, вероятно няколко месеца. Докато тръгне, бихме могли да му намерим учител, наистина ще направим всичко възможно.

Тя не сваляше очи от него.

— Искате ли нещо за пиене, мис Фелоус?

— Не — прошепна тя. — Нищо не искам.

Трепереше. Стана и със залитане, сякаш в страшен кошмар, се отправи към изхода. Зачака да се отвори вратата. Прекоси чакалнята като замаяна.

Ще го връщат обратно.

Ще го връщат обратно.

Да не бяха полудели? Освен на външен вид Тими не беше вече неандерталец, а нежно и добро малко момченце, което обичаше зеления си гащеризон, филмчетата и книжки с картинки; момченце, което разказва приказки от „Хиляда и една нощ“ и разтребва стаята си в края на деня; момченце, което се храни с нож и вилица и може да чете.

А те искаха да го изпратят обратно в Каменната ера и да го оставят да се оправя самичък в някаква забравена от Бога пустош.

Бе пряко силите й да повярва. Та той нямаше никакъв шанс да оцелее в родния си свят. Вече бе негоден за него. Бе забравил уменията, нужни на неандерталците и на тяхно място бе придобил много нови, които въобще нямаше да са му полезни сред студовете на плейстоцена.

Той ще загине.

Не.

Тими — обеща си мис Фелоус с цялото ожесточение, на което бе способна, — ти няма да умреш! Няма!

Вече разбра защо Манхайм й даде телефонния си номер. Тогава не й стана ясно, но той явно мислеше в перспектива. С Тими щеше да се случи нещо опасно. За разлика от нея той го бе предугадил. Мис Фелоус не бе допускала тази възможност. До момента, когато Хоскинс й разкри суровата действителност, тя съзнателно бе пренебрегвала и най-очебийните улики, които сочеха именно това. Въпреки всички факти, въпреки всички разумни основания бе заживяла с убеждението, че Тими ще прекара останалата част от живота си в двадесет и първи век.

Манхайм обаче знаеше, че това няма да стане и през цялото време бе чакал да му се обади.

— Искам да говоря с вас веднага — каза му тя.

— В СТАСИС ли?

— Не, някъде другаде. Без значение. В града. Вие кажете.

 

 

Бе дъждовен следобед в средата на седмицата. Мис Фелоус пристигна в малкия ресторант близо до реката. Манхайм бе казал, че там никой няма да ги безпокои. Вече я чакаше. Изглеждаше ужасно заговорнически, дори до известна степен скандално да обядва с личност, създала немалко неприятности на шефа й. И на всичко отгоре с мъж; мъж, когото едва познаваше, млад и привлекателен. Не беше в стила й да върши подобни неща. Особено като си припомни отдавнашния сън. Манхайм тропа на вратата, тя отваря и той я грабва на ръце…

Това обаче не беше любовна среща. Сънят бе само сън, краткотрайна фантазия на спящото й подсъзнание. Манхайм ни най-малко не й харесваше. Срещаше се с него по работа. Въпрос на живот и смърт.

Въртеше менюто в ръце и се чудеше откъде да започне.

— Как е Тими? — попита той.

— Добре. Много добре. Няма да повярвате колко добре се развива.

— Расте и укрепва?

— От ден на ден. Вече може да чете.

— Сериозно! — в очите на Манхайм заиграха весели пламъчета.

Има много хубава усмивка — помисли мис Фелоус. — Как може Хоскинс да го счита за такова чудовище?

— Страхотен напредък. Хващам се на бас, че антрополозите доста са се постреснали.

Тя кимна. Разгръщаше менюто, като че не знаеше за какво служи.

Отвън дъждът се усили. Почти ожесточено затрополи по прозореца на малкия ресторант. Нямаше други посетители освен тях.

— Много харесвам пилето в сос с червено вино — каза той. — Правят хубава лазаня. Или предпочитате телешко?

— Няма значение, мистър Манхайм. Ще поръчам като вас.

Той я изгледа странно:

— Моля ви, наричайте ме Брус. Да вземем ли бутилка вино?

— Вино? Съжалявам, не пия вино, но ако вие искате, поръчайте…

Продължаваше да я гледа.

Гласът му надмогна барабанно-дъждовния ритъм:

— Какъв е проблемът, Едит?

Едит?

За момент онемя.

Хайде, Едит. Стегни се! Ще реши, че си някоя пелтечеща идиотка!

— Ще връщат Тими обратно.

— Обратно? Имате предвид обратно във времето?

— Точно така. Обратно в неговата ера. В епохата на неандерталците. В Каменната ера.

Широка усмивка опаса лицето на Манхайм. Очите му засияха.

— Ами чудесно! Това е най-прекрасната новина, която чувам от началото на седмицата.

Тя бе ужасена:

— Не, вие не разбирате…

— Как да не разбирам, най-после нещастното малко затворниче ще се върне при собствения си народ, при майка си и баща си, при сестрите и братята си, в света, на когото принадлежи и когото обича. Трябва да го отпразнуваме! Келнер! Келнер, бутилка кианти, моля! Или нека бъде половин бутилка. Предполагам, че дамата няма да пие.

Мис Фелоус го гледаше смаяно.

— Защо сте толкова притеснена, мис Фелоус? Едит… Не искате ли Тими да се върне при своите?

— Да, но… но — тя безпомощно разпери ръце.

— Мисля, че разбирам — Манхайм се наведе към нея над масата. Лицето му излъчваше топлота и съчувствие. — Грижили сте се за детето толкова дълго, че сега ви е трудно да се разделите с него. Връзката помежду ви е толкова здрава, че не можете да понесете факта, че ще го връщат обратно. Напълно ми е ясно как се чувствате.

— Това е само част от проблема — отвърна мис Фелоус. — Само много малка част от проблема.

— В какво тогава се състои истинският проблем?

В този момент пристигна келнерът. Той превърна сервирането на виното в същинско представление. Първо показа етикета на Манхайм, после махна тапата и наля малко в чашата му, за да го опита. Манхайм кимна и се обърна към мис Фелоус:

— Сигурна ли сте, че не искате, Едит? В такъв мрачен дъждовен ден…

— Не, не, моля ви — почти прошепна тя. — Не се безпокойте. Изпийте го вие. Аз не бих могла да го оценя.

Келнерът напълни чашата на Манхайм и се оттегли.

— А сега — Тими — каза Манхайм.

— Ако го върнат, ще умре. Не разбирате ли?

Манхайм толкова рязко остави чашата си на масата, че виното преля и изцапа покривката.

— Да не искате да кажете, че пътуването назад във времето е опасно?

— Не. Не самото пътуване. Поне доколкото аз знам. Не мисля, че е опасно. Но ще е фатално за Тими. Вижте, той вече е цивилизован. Връзва си връзките на обувките, яде месото с нож и вилица, мие си зъбите сутрин и вечер. Спи в легло и се къпе всеки ден. Гледа филмчета, а отскоро чете прости книжки. За какво биха му послужили тези умения в палеолита?

Манхайм изведнъж помръкна.

— Май започвам да ви разбирам…

— Докато беше тук — продължи тя, — навярно е забравил всичко за живота в Каменната ера, а е много вероятно въобще да не е знаел как да се справя. Беше съвсем малък, когато пристигна. Там все някой се е грижил за него — родителите, наставниците на племето. Дори неандерталците не биха очаквали дете на три-четири години да знае как се ловува и се събира храна. Дори и да е бил обучен, оттогава са минали няколко години и той нищо няма да си спомни.

— Но ако се върне при собственото си племе, те ще го поемат, отново ще го обучат в племенните традиции и…

— Сигурен ли сте? Вече не говори много добре техния език, не мисли като тях, мирише особено, защото е чистичък. Не смятате ли, че е също толкова вероятно да го убият?

Манхайм се бе вторачил замислено в чашата с вино.

Мис Фелоус не млъкваше:

— Освен това каква е гаранцията, че въобще ще се върне при племето си? Не знам много за пътуването във времето, но мисля, че и хората в СТАСИС не са достатъчно наясно. Ще се върне ли точно в момента, в който е тръгнал? В такъв случай ще е три години по голям. От тяхна гледна точка ще се е променил значително само за един миг и те няма да знаят какво да мислят за него. Може да решат, че е зъл демон. А ако се върне на същото място, но три години по-късно? Тогава племето отдавна ще се е преместило в друг район. Тогавашните хора сигурно са били номади. Когато Тими пристигне в миналото, няма да има кой да го поеме. Ще е съвсем сам сред суровата, враждебна, болезнено студена действителност. Малко момченце, оставено на милостта на ледниковия период. Сега разбирате ли, мистър Манхайм? Ясно ли ви е?

— Да — отговори Манхайм. — Разбирам.

Дълго време не продума. Изглежда, премисляше нещо. Накрая попита:

— Знаете ли кога трябва да бъде изпратен обратно?

— Доктор Хоскинс каза след няколко месеца. Не знам точно. Може да е два, а може да са и шест месеца.

— И в двата случая нямаме много време. Бихме могли да организираме кампания „Спасете Тими!“ — писма до вестниците, демонстрации, съдебно разпореждане, запрещение, вероятно разследване на цялата дейност на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС от конгреса. Разбира се, би било добре, ако и вие вземете участие, като свидетелствате, че е истински човек и ни предоставите видеофилми, от които се вижда как чете и се справя с ежедневните си задължения. В такъв случай може и да се наложи да напуснете работата си в СТАСИС. Това ще ви отдели и от Тими, а като гледам, не искате да го изоставяте, освен това ще ни затрудни. Ето ви проблем. От друга страна, ако предположим…

— Не — прекъсна го мис Фелоус. — Няма смисъл.

Манхайм изненадано вдигна очи.

— Кое няма смисъл?

— Кампанията, за която говорите. Ще се провали. В момента, когато започнете да протестирате, да заплашвате с демонстрации и запрещения, доктор Хоскинс просто ще дръпне ръчката и с Тими е свършено. Да. Това е всичко — прекъсвач и ръчка. Дърпате я и всичко от сферата се връща на мястото си. В СТАСИС няма да се оставят да ги притиснете със запрещение. Ще действат светкавично и ще превърнат всичко в хипотетичен случай.

— Няма да посмеят.

— Ще посмеят и още как. Вече са решили, че експериментът „Тими“ е приключил. СТАСИС-сферата им е нужна за друго. Не ги познавате. Не са особено сантиментални. В основата си Хоскинс е свестен човек, но ако трябва да избира между Тими и бъдещето на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, въобще няма да се колебае. А след като веднъж изпратят Тими в миналото, няма начин да го върнат тук. Ще бъде свършен факт. В никакъв случай не могат да го открият отново. Запрещението ви ще е безполезно. А човек, живял преди четиридесет хиляди години и починал още преди някой да е имал понятие от цивилизация, няма право на иск пред никой наш съд.

Манхайм бавно кимна. Бавно и умислено отпи от виното. Дойде келнерът и се заувърта наоколо в очакване на нова поръчка, но Манхайм му направи знак да се маха.

— Остава само една възможност — каза той.

— Каква?

— В Канада има наши съмишленици, които с удоволствие биха го отгледали, а също и в Англия и Нова Зеландия. Загрижени, мили хора. Организацията ни може да осигури помощ, която ще покрие разходите по назначаването ви на редовна работа като сестра. Естествено ще трябва да прекъснете всички връзки с настоящия си живот и да започнете всичко отначало в друга страна, но доколкото виждам, за доброто на Тими не бихте…

— Не. Невъзможно е.

— Невъзможно?

— Абсолютно невъзможно.

Манхайм се намръщи.

— Разбирам — каза той, макар да беше ясно, че не разбира. — В такъв случай, Едит, дори и вие да имате проблем с напускането на страната, а аз не ви упреквам за това, смятам, че поне можем да разчитаме на помощта ви да измъкнем Тими от СТАСИС, нали?

— Нямам проблем с напускането на страната, ако по този начин Тими може да бъде спасен. Заради него бих направила всичко по силите си, бих отишла където и да е. Не, именно измъкването на Тими от СТАСИС е невъзможно.

— Толкова ли строго се пази? Сигурен съм, че ще успеем да проникнем сред хората от охраната и да разработим един безупречен план, за да го изведем от сградата.

— Не е възможно. Технически е невъзможно.

— Технически?

— Има нещо свързано с темпоралния потенциал, енергийно натрупване. Ако изнесем от СТАСИС предмет с теглото на Тими, ще изгърми и последният бушон в града. Хоскинс ми го каза и аз не се съмнявам, че е истина. Има една шепа камъчета, мръсотия и съчки, които дойдоха заедно с Тими от миналото и не смеят да изхвърлят дори тях. Всичко е складирано в задната част на сферата. Освен това не съм сигурна дали извеждането на Тими не е опасно за него. Мога само да правя догадки. Доколкото знам, би могъл да попадне под въздействието на някакъв темпорално-силов ефект при преминаването от СТАСИС-сферата в нашия свят. Знаете ли — сферата не е част от нашата вселена. Тя е някакво специално място, само за себе си. Така че идеята ви с отвличането на Тими и изпращането му отвъд океана… Не, не. Рисковете са прекалено големи. Не за вас или мен, но за Тими може би.

Лицето на Манхайм беше непроницаемо:

— Нищо не разбирам — каза той. — Предлагам да организирам вулкан от законни протести в защита на Тими, а вие казвате, че няма да има полза от тях, че онези просто ще дръпнат ръчката в момента, в който започнем да им създаваме неприятности. Предлагам абсолютно незаконното разрешение да откраднем Тими от СТАСИС и да го отведем извън обсега на властта на Хоскинс и вие ми заявявате, че това също е невъзможно поради проблеми от физично естество. Добре тогава, Едит. Искам да помогна, но ми връзвате ръцете, просто не знам какво да измисля.

— И аз не знам — тъжно призна мис Фелоус.

Двамата потънаха в мълчание. Дъждът продължаваше да бие в прозорците на ресторанта.