Айзък Азимов, Робърт Силвърбърг
Дете на времето (10)

Глава шеста
Изясняване

По-късно през деня в кукленската къща пристигна доктор Макинтайър за второто си посещение при Тими.

— Благодаря ви за книгите, докторе — каза мис Фелоус, когато той влезе. — Искам да ви уверя, че уча уроците си много подробно.

На устните на Макинтайър заигра точно отмерена, не много лъчезарна усмивка:

— Радвам се, че мога да ви помогна, мис Фелоус.

— Колко бих искала да продължа да чета, много още имам да уча, но след като сте тук, смятам да ви попитам…

Палеоантропологът отново се засмя, този път още по-сдържано. Очевидно с нетърпение очакваше да се отдаде на заниманията си с неандерталчето и съвсем не бе във възторг от идеята да се спира и да отговаря на безинтересните въпроси на сестрата. Добре, но след провала в края на миналото посещение мис Фелоус твърдо бе решила да не допуска Макинтайър да разплаква Тими с настойчивото си научно любопитство. Опитите или щяха да се провеждат бавно, с темпото, наложено от мис Фелоус, или изобщо нямаше да се провеждат.

Думата й щеше да бъде закон. Тази фраза принадлежеше на Хоскинс, ала тя я бе приела като своя.

— С какво мога да ви помогна, мис Фелоус? Не сте могли нещо да откриете в книгите ли?

— Това е основният въпрос, който ме безпокои, откакто започнах да работя с Тими. Всички сме съгласни, че неандерталците са хора. Това, което се опитвам да разбера, е в каква степен са хора. Колко близо са до нас? Какви прилики и разлики има помежду ни. Нямам предвид само физическите различия, те са повече от очевидни, пък и проучих изпратените от вас текстове. Имам предвид разлики в интелектуалното развитие, нещата, които всъщност правят човека.

— Мис Фелоус, именно тези неща се опитвам да разбера сега. Целта на тестовете, които ще направим с Тими, е да определим всъщност…

— Това ми е ясно. Първо ми кажете какво вече е известно.

Макинтайър раздразнено присви устни и прокара ръка през меката си златиста коса.

— Какво по-точно?

— Днес научих, че двете раси — расата на неандерталците и расата на съвременния човек — впрочем, правилно ли ги наричам „раси“?, — са живели заедно в Европа и Близкия Изток в продължение на около сто хиляди години през ледниковите периоди.

— „Раси“ не е най-точната дума, мис Фелоус. Различните човешки раси, в смисъла, който влагаме днес в този термин, са много по-близо една до друга, отколкото ние и неандерталците. „Подвид“ би било по-правилно, когато говорим за себе си и неандерталците. Те са принадлежали към вида Homo sapiens neanderthalensis, а ние сме квалифицирани като Homo sapiens sapiens.

— Добре, но нали са живели заедно?

— Така изглежда, поне в някои райони. Тоест в по-топлите места. По всяка вероятност неандерталците са се разполагали сами в по-студените области, тъй като са били по-приспособени към тамошните условия. Говорим, разбира се, за малки популации, разпръснати на широки пространства. Впрочем възможно е неандерталски племена да са съществували в продължение на векове, без да срещнат Homo sapiens sapiens. От друга страна, на някои места може да са били близки съседи, особено в края на последния ледников период, когато голяма част от Европа е станала обитаема за предшествениците ни.

— Значи според вас няма никакъв шанс неандерталците да са наши прародители?

— О, не. Те са самостоятелна група. Имат собствен еволюционен клон или поне така единодушно твърдят съвременните учени. Достатъчно близка до нашата, за да се кръстосват с Homo sapiens sapiens — разполагаме с известно количество вкаменелости като доказателство за това, но в общи линии са се държали настрана, запазили са чист генетичния си фонд и са допринесли много малко, ако въобще нещо са допринесли, за съвременната смесица от гени, наречена „човек“.

— Хората от горските дебри. Забравени братовчеди.

— Сравнението не е лошо — каза Макинтайър.

— Благодаря. А по-малко интелигентни ли са били?

Той отново започна да губи търпение.

— Това е нещо, което наистина не мога да кажа, мис Фелоус, ако не ме оставите сериозно да се заема с проверката на умствените възможности на Тими и на способността му да…

— А какво предполагате засега?

— По-нисък интелект.

— На какво основание, доктор Макинтайър? Може би про-сапиенсов предразсъдък?

Нежната кожа на доктор Макинтайър се покри с червенина.

— Попитахте ме за предположенията ми, преди да съм имал възможност да изследвам единствения до момента достъпен за науката обект. Какъв друг очаквате да е отговорът ми, освен израз на предразсъдък. Това е общоприетото мнение.

— Да, да. Разбирам. Но то трябва да се основава на нещо конкретно. Какво е то?

Макинтайър си наложи да се овладее.

— Мустерското културно ниво — започна той, — това е научният термин за неандерталската култура, мустерската култура не е била много съвършена, няма дори признаци за развитието й в продължение на стотиците векове, през които е просъществувала. При разкопки на места, където са живели, намираме само прости кремъчни сечива, а и те се променят съвсем малко с течение на времето. Затова пък Homo sapiens sapiens непрекъснато въвеждат подобрения в технологията си през целия палеолит. Това продължава и в наши дни. По тази причина именно Homo sapiens sapiens доведе неандерталско дете от дълбините на времето, а не обратното. — Макинтайър спря да си поеме дъх. — Освен това няма доказателство за съществуването на неандерталско изкуство. Няма скулптури, няма украса, която би могла да се смята за религиозна по характер. Сигурно са имали религия, защото съществуват неандерталски погребения, а ако някой вид погребва мъртвите си, значи вярва в живот след смъртта и следователно е по-висше духовно същество. За съжаление малкото изследвани неандерталски поселища ни дават доказателство само за най-елементарния, най-прост начин на живот, основан на лов и събирачество. И, както споменах онзи ден, дори не сме съвсем сигурни дали са имали физиологичната или пък интелектуална възможност да говорят, дори и ларинксът и езиците им да са били годни да оформят звукове.

Мис Фелоус усети как затъва в мрачни чувства. Погледна към Тими. Радваше се, че той не разбира какво й говори Макинтайър.

— Значи мислите, че са по-нискоинтелигентната раса? В сравнение с Homo sapiens sapiens, искам да кажа?

— Определено така се налага да мислим въз основа на известното ни досега — й каза Макинтайър. — Това, от друга страна, не е съвсем честно спрямо тях. Неандерталците може да не са имали нужда от културния кич, смятан от Homo sapiens sapiens за необходимост. Мустерските сечива, макар и прости, отлично изпълнявали предназначението си — дребен улов, кълцане на месо, щавене на кожи, поваляне на дървета и други подобни. Ако неандерталците не са се увличали по живописта и скулптурата, вероятно просто са считали подобни неща за светотатство. Не можем да докажем противното. Например при по-късни култури е било забранено изобразяването на каквото и да е по гробовете.

— И дори при това положение мислите, че неандерталците са по-низша раса, по-низш подвид.

— Да. Предразсъдъци, мис Фелоус, чиста проба предразсъдъци, открито си признавам. Не съм виновен, че принадлежа към подвида Homo sapiens sapiens. Мога да взема страната на неандерталците, но въпреки това продължавам да ги считам главно за изостанала, бавно-развиваща се форма на човечеството, изместена и в крайна степен заличена от представителите на собствения ни подвид. Ако, разбира се, говорим за физическо превъзходство, това е вече друг въпрос. По отношение на условията на живот по онова време определено може да се твърди, че ни превъзхождат. Именно чертите, поради които ги смятаме за грозни и груби, може да се окажат признаци за това им превъзходство.

— Дайте ми пример.

— Носът — каза Макинтайър и посочи Тими: — Носът му е много по-голям от носа на съвременните деца.

— Да, така е.

— И някои може да твърдят, че е грозен, понеже е много широк и дебел и е прекалено издаден напред.

— Може — хладно се съгласи мис Фелоус.

— Помислете обаче за климата, с който е трябвало да се справя човекът през палеолита. По-голяма част от Европа е била подложена на постоянни мразове. Непрекъснат студ, сух вятър през централните равнини, сняг по всяко време на годината. Знаете какво значи да се диша наистина студен въздух. Едно от предназначенията на носа е да затопля и овлажнява вдишвания въздух по пътя му към белите дробове и колкото е по-голям, толкова по-ефективно затопля въздух.

— Искате да кажете, че носът служи като радиатор?

— Точно така. Въобще структурата на неандерталското лице сякаш е създадена да ограничава достъпа на студен въздух до белите дробове, а и до мозъка. Не забравяйте — артериите, снабдяващи мозъка с кръв, са разположени точно зад носната кухина. Големият нос, фактът, че е силно издаден напред, изключително големите максиларни синуси, широкият диаметър на кръвоносните съдове, обслужващи лицето — всичко това вероятно е служило за по-добро приспособяване към условията в ледниковия период. Така че неандерталците са се справяли по-лесно със студа от нашите прадеди. Огромната маса от мускули, солидната телесна конструкция…

— Следователно така нареченият груб външен вид на неандерталците е просто резултат от естествения подбор в действие, отговор от страна на еволюцията на условията, с които е трябвало да се справя човекът в Европа през ледниковия период.

— В голяма степен.

— Щом като са били толкова добре пригодени да оцелеят — попита мис Фелоус, — тогава защо са изчезнали? Да не би да е настъпила промяна в климата, след която тази им приспособеност да не е била вече предимство?

Макинтайър тежко въздъхна.

— Въпросът с изчезването на неандерталците, мис Фелоус, е толкова труден, изпълнен с толкова противоречия…

— Добре, но какво е вашето мнение? Те са изчезнали, защото, както смятате вие, не са били достатъчно интелигентни? Дали пък специфичните им генетични характеристики не са се претопили при кръстосване с другия подвид? Или се дължи на комбинация на…

— Позволете да ви напомня, мис Фелоус, че съм тук по работа — прекъсна я Макинтайър. Нетърпението започваше да проличава в очите му. — Колкото и да ми се иска да обсъждам неандерталците с вас, фактът е, че тук, в тази стая стои жив-живеничък неандерталец и чака да бъде изследван, а аз разполагам с ограничено време, за да…

— Добре тогава, започвайте, доктор Макинтайър — примири се мис Фелоус. Преглеждайте Тими, колкото искате. С мен можете да говорите и друг път. Само гледайте да не разстроите детето.

 

 

Дойде време и за първата пресконференция, за публичното представяне на загадката „Тими“. Мис Фелоус отлагаше колкото може по-дълго, но Хоскинс бе настоял. Рекламата, повтаряше през цялото време, е важна за финансирането на експеримента. Сега, когато добрата физическа форма на момчето бе извън всякакво съмнение, когато стана ясно, че няма намерение да прихваща никой от микробите на двадесет и първи век и че е способен да понесе стреса от срещата със средствата за масова информация, това просто трябваше да се случи. Думата на мис Фелоус можеше да е закон, но този път бе очевидно, че няма да я оставят да произнесе нито една дума. Хоскинс нямаше да приеме „не“ като отговор.

— Тогава настоявам публичното представяне да бъде ограничено до пет минути.

— Те молят за петнадесет.

— Може да искат и цял ден, доктор Хоскинс, аз смятам за недопустими повече от пет минути.

— Десет, мис Фелоус.

На лицето му се изписа непоколебимост.

— Десет. В никакъв случай повече. Дори по-малко, ако детето покаже и най-малък признак на умора.

— Знаете, че това е неизбежно — възпротиви се Хоскинс. — Не мога просто да изхвърля репортерите само защото Тими се е разхленчил.

— Не става дума за обикновено хленчене, докторе, а за хистерия, за психосоматично състояние, потенциално опасни за живота реакции, предизвикани от масовото нахлуване в жизненото му пространство. Нали помните колко диво бе детето в нощта на пристигането си…

— Тогава бе изплашено до смърт.

— А мислите ли, че куп телевизионни камери, насочени в лицето му, няма отново да го разстроят? Ярки, горещи прожектори? Тълпа гръмогласни непознати, които ще крещят насреща му?

— Мис Фелоус…

— Колко репортери всъщност смятате да допуснете?

Хоскинс замълча и започна да брои наум.

— Десетина, по всяка вероятност.

— Трима.

— Но, мис Фелоус…

— СТАСИС-сферата е малка. Това е убежището на Тими. Ако позволите на огромно стадо бабуини да нахлуе в него…

— Те са научни репортери като Кендид Девни.

— Добре. Трима.

— Твърдо сте решена да създавате затруднения, нали, мис Фелоус?

— Тук съм, за да се грижа за детето. За това ми плащате и това смятам да правя. Ако ви е трудно да работите с мен, винаги може да ме предупредите, че искате да напусна…

Думите просто й се изплъзнаха. Мис Фелоус почувства внезапен остър пристъп на тревога. Ами ако Хоскинс реши, че блъфира, ако я уволни и на нейно място назначи някоя от отхвърлените кандидатки? Сигурно е имало и други кандидатки да се грижат за Тими.

Но мисълта да се освободи от нея, изглежда, притесняваше Хоскинс не по-малко.

— Не искам това, мис Фелоус. И вие го знаете много добре.

— Тогава ме изслушайте. Журналистическото сдружение не е непознато понятие тук, нали? Нека скъпите ви приятели от пресата изберат трима представители и те да дойдат да видят Тими. По-скоро да застанат пред вратата на СТАСИС-сферата и аз ще им го покажа. После могат да споделят впечатленията си. Обяснете им, че присъствието на повече от трима души би представлявало опасност за здравето и психическото равновесие на момчето.

— Четирима, мис Фелоус?

— Трима.

— Ще ме разкъсат, като им кажа…

— Трима.

Хоскинс я погледна и се разсмя.

— Добре, мис Фелоус. Печелите. Трима журналисти. Но ще го наблюдават в продължение на десет минути. Ще ги уведомя, че ако имат оплаквания, трябва да се обръщат не към мен, а към вас.

По-късно през деня пристигнаха господата журналисти. Двама мъже и една жена или по-точно: Джон Ъндърхил от „Таймс“, Стан Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“ и Маргарет-Ан Кроуфорд от „Ройтер“.

Мис Фелоус държеше Тими на ръце непосредствено до вратата, а той отчаяно се гушеше в нея, докато тримата подготвяха камерите си за работа и й задаваха въпроси от местата си извън сферата през отворената врата. Тя направи всичко, което бе по силите й, като обръщаше Тими насам-натам, за да могат да видят лицето и главата му от всички страни.

— Момче ли е или момиче? — попита представителката на „Ройтер“.

— Момче — кротко отговори мис Фелоус.

— Изглежда почти като човек — отбеляза Ъндърхил от „Таймс“.

— Той е човек.

— Беше ни казано, че е неандерталец. Ако сега вие твърдите, че е човек…

— Уверявам ви — чу се гласът на Хоскинс иззад гърба й, — никой не ви е излъгал. Детето е истински представител на Homo sapiens neanderthalensis.

— Homo sapiens neanderthalensis — отривисто се намеси мис Фелоус — е подвид на Homo sapiens sapiens. Момчето е не по-малко човек от вас и мен.

— Да, ама с маймунско лице — рече Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“, — малко човекоподобно маймунче. Това е то. Как се държи, сестра, като маймунче?

— Държи се точно като малко момченце — сопна се мис Фелоус. С всеки изминал момент ставаше все по-войнствена. Тими мъчително се гърчеше на рамото й. Чуваше как тихичко цъка от страх.

— Той по нищо не прилича на човекоподобна маймуна. Чертите на лицето му са характерни за неандерталския клон на човешката раса. Поведението му е идентично с поведението на всяко нормално човешко дете. Интелигентен е и реагира отлично, когато не е стреснат от куп шумни непознати. Казва се… казва се Тимоти, Тими, и е абсолютно погрешно да бъде считан за…

— Тимоти? — попита журналистът от „Таймс“. — Защо е нужно да се нарича така?

Мис Фелоус се изчерви.

— Няма определена причина. Просто името му е такова.

— Да не би да го намерихте написано на ръкава му, когато пристигна? — опита се да се пошегува Уошингтън.

— Аз го нарекох така.

— Маймунчето Тими! — изкоментира колегата му от „Глоуб нет“.

Тримата се разсмяха. Мис Фелоус почувства как гневът й расте и наближава мигът, в който, боеше се, щеше да й е трудно да го удържи.

— Сложете това нещо на земята, моля ви — извика Кроуфорд. — Нека видим как ходи.

— Детето е прекалено изплашено — отвърна мис Фелоус. Чудеше се дали не очакват Тими да се влачи по колене на пода. — Прекалено е изплашен. Не виждате ли? Не ви ли е ясно?

Наистина Тими въздишаше все по-дълбоко и лека-полека събираше сили да избухне в ридания. И ето че се започна — пронизителни, мъчителни писъци, съпроводени от неспирен поток цъкания и ръмжене. С тялото си усещаше как детето трепери. Смехът, горещите светлини, пороят въпроси… Момчето бе напълно ужасено.

— Мис Фелоус, мис Фелоус…

— Никакви въпроси! — отсече тя. — Пресконференцията приключи.

Все още здраво стиснала Тими в ръце, се врътна и се отправи към задната стая. По пътя подмина Хоскинс. Лицето му бе неподвижно от смайване, но той бързо и стегнато й кимна и одобрително се усмихна.

Нужни й бяха няколко минути да успокои момчето. Постепенно малкото тръпнещо телце се отпусна и малко по малко страхът се оттегли от личицето му.

Пресконференция, ядно си помисли мис Фелоус. С четиригодишно дете! Горкичкото страдалче! Какво ли ще му направят по-нататък?

След известно време излезе от стаята, зачервена от възмущение, и затвори вратата зад гърба си. Тримата репортери още бяха там, скупчени в пространството непосредствено до сферата. Престъпи прага и се нахвърли върху тях.

— Не ви ли стига? Цял следобед трябва да премахвам вредите, които нанесохте на психическото му състояние. Вървете си.

— Имаме само още няколко въпроса, мис Фелоус. Ако нямате нищо против.

Тя погледна Хоскинс умолително. Той се усмихна едва-едва, сякаш я съветваше да се успокои.

— Бихме искали да научим нещо за самата вас, мис Фелоус — подхвана Кроуфорд от „Ройтер“.

— Можем да ви предоставим копие от професионалната биография на мис Фелоус, ако желаете, госпожо Кроуфорд — бързо се намеси Хоскинс.

— Да. Моля!

— Специалист по пътуване във времето ли е тя?

— Мис Фелоус е висококвалифицирана медицинска сестра — каза Хоскинс. — Тя бе специално поканена в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, за да се грижи за Тими.

— И какво смятате да правите с… Тими сега, след като го доведохте?

— Хм — започна Хоскинс, — за мен главната цел на неандерталския проект бе да разберем можем ли да насочим сондата в цел, разположена на относително близък обект във времето като палеолита с достатъчна прецизност, за да пренесем жив организъм. При предишните ни успешни опити, както знаете, обектът бе на милиони, а не просто на четиридесет хиляди години от нас. След като постигнахме това, продължаваме да усъвършенстваме процеса в още по-стеснен обхват с намерението да насочваме сондата в по-близка цел. Разбира се, пред нас вече има едно истинско неандерталско дете, същество, което е на границата с човешкия вид… или всъщност би могло да се счита човек. Антрополозите и физиолозите проявяват изключителен интерес към него и детето ще бъде подложено на обстойни изследвания.

— Колко време ще го задържите?

— Докато настъпи момент, в който ще имаме по-голяма нужда от сферата, отколкото от него самото. Доста дълго, предполагам.

— Бихте ли го извели навън, за да можем да излъчим субпространствено предаване и да покажем на зрителите истинско шоу?

Мис Фелоус шумно се прокашля, но Хоскинс реагира мигновено:

— Съжалявам, но детето не може да напуска СТАСИС!

— Бихте ли обяснили повторно какво представлява СТАСИС! — помоли Кроуфорд.

— А — Хоскинс си позволи една от полуусмивките си. — За това са нужни много обяснения, повече, отколкото според мен биха възприели читателите ви на настоящия етап. Но мога накратко да обобщя. Както е известно, за СТАСИС времето не съществува. Тези помещения са във вътрешността на невидима сфера, която не е съвсем част от нашата Вселена. Бих я нарекъл самостоятелна неприкосновена околна среда. Именно затова успяхме да изтръгнем детето на времето по този начин.

— Момент, момент — опита се да оспори Ъндърхил от „Таймс“. — Как така самостоятелна и неприкосновена? Нали сестрата влиза и излиза непрекъснато?

— Всеки от вас би могъл да го направи — сухо отбеляза Хоскинс. — Ако се движи паралелно с времевите силови линии и така не предизвиква голямо натрупване или загуба на енергия. Детето обаче идва от миналото. То е пресякло времевите линии и така е набрало темпорален потенциал. Извеждането му във Вселената, нашата вселена и в нашето време би отнело такова количество енергия, че би предизвикало късо съединение в целия институт и по всяка вероятност би прекъснало електрическото захранване в града. Заедно с него пристигнаха всякакви боклуци — прах, клони, чакъл и какво ли още не. Ние събрахме всичко до най-малката трошичка и го складирахме в задната част на помещението. При възможност ще изпратим всичко, където му е мястото, но не смеем да го изнесем извън зоната.

Доктор Хоскинс говореше, журналистите бързо водеха записки.

Мис Фелоус подозираше, че не разбират всичко много добре, но са уверени, че публиката им също няма да се справи. Звучеше научно и това беше важното.

— Ще се съгласите ли да дадете интервю за всички медии тази вечер, доктор Хоскинс? — попита Стан Уошингтън.

— Смятам, че можем да се справим с това — бързо отговори Хоскинс.

— Но без момчето.

— Да — съгласи се Хоскинс, — без момчето. Но с удоволствие ще отговоря на всякакви въпроси. А сега, ако обичате, налага се да напуснем района.

Мис Фелоус ги проследи с поглед, без да съжалява, че си отиват. Затвори вратата. Чу как прещракаха електронните ключалки. Спря за момент и се замисли върху казаното току-що.

Отново се появи проблемът за натрупването на темпоралния потенциал, за енергийните вълни; страхът да не бъде изнесено каквото и да е от СТАСИС.

Спомни си колко се разгневи доктор Хоскинс, когато хвана професор Адамовски да се опитва да задигне скалния отломък от отреденото му работно пространство и обясненията, които й бе дал. Тогава доста от тях й се сториха мъгляви, но сега осъзна с болезнена яснота нещо, което бе преминало веднъж през съзнанието й, без да му обърне достатъчно внимание.

Тими бе обречен никога да не види света, в който бе запратен без негово съгласие, по непонятен за него начин. В сферата щеше да се състои цялата му вселена, докато е в настоящето.

Той бе затворник. Завинаги щеше да остане затворник. Не поради случайното хрумване на доктор Хоскинс, а заради неумолимите закони на процеса, изтръгнал го от собственото му време. Не че Хоскинс не би го пуснал извън СТАСИС-сферата. Той не можеше да го пусне.

В съзнанието й се въртяха думи от разговора й с Хоскинс в нощта на пристигането на Тими.

„Запомнете: той в никакъв случай не бива да напуска тази стая. Никога. Нито за миг! По каквато и да е причина! Дори животът му да зависи от това! Дори вашият живот да зависи от това, мис Фелоус!“

Мис Фелоус не обърна особено внимание на механичното обяснение. Въпрос на енергия, бе казал той. Свързано е със закони за консервацията. Тогава трябваше да мисли за други, по-важни неща, но сега й беше пределно ясно — светът на Тими завинаги щеше да бъде затворен в няколкото малки стаички на кукленската къща.

Горкичкото. Горкичкото.

Внезапно осъзна, че Тими плаче и се втурна в стаята да го утеши.

 

 

Хоскинс тъкмо се канеше да открие заседанието на управителния съвет на директорите, когато телефонът иззвъня. Той го изгледа с раздразнение. Сега пък какво имаше?

Телефонът продължи да звъни.

— Моля за извинение — обърна се той към присъстващите. Включи само звука: — Хоскинс, слушам.

— Доктор Хоскинс, тук е Брус Манхайм. От комитета за защита на децата съм. Мисля, че това ви е известно.

Хоскинс сподави кашлицата си:

— Да, господин Манхайм, с какво мога да ви бъда полезен?

— Гледах предаването по телевизията, разбира се. Неандерталското момченце. Прекрасно. Прекрасно. Абсолютно невероятно научно постижение.

— Но, благодаря ви. И…

— Естествено при това положение възникват известни морални и етични проблеми. Смятам, че сте наясно с това. Да се вземе дете от непозната култура, от семейната среда, в която е израснало, и да се доведе в нашия век… — Манхайм замълча. — Смятам, че трябва да поговорим за това, доктор Хоскинс.

— Може би, но не точно сега.

— Не, не сега — важно каза Манхайм. — Не съм имал подобни намерения. Просто искам да ви предложа да определим време, когато ще можем по-подробно да разискваме въпросите…

— Да — прекъсна го Хоскинс и извъртя очи към тавана. — Разбира се, разбира се, господин Манхайм. Оставете телефона си на секретарката. Тя ще ви се обади при първа възможност и ще уговорим среща.

— Отлично, доктор Хоскинс. Много ви благодаря.

Хоскинс затвори телефона и мрачно се огледа.

— Брус Манхайм — намръщено каза той. — Прословутият защитник на децата. Иска да говорим за момчето. Господи, боже мой! Неизбежно беше. Започва се.

 

 

През следващата седмица мис Фелоус стана неразделна част от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД. Дадоха й малък кабинет с нейното име на вратата, разположен съвсем близо до кукленската къща. Тя така и не престана да нарича СТАСИС-сферата на Тими „кукленската къща“.

Скъсаха първия й договор и Хоскинс й предложи нов със значително повишение на заплатата. Двамата може да бяха орисани да се спречкват от време на време, но тя определено бе спечелила уважението му. Както бе помолила, поставиха покрив над кукленската къща, подобриха обзавеждането, и доизпипаха някои неща — прибавиха още една баня и по-удобни шкафове за вещите на мис Фелоус.

Хоскинс й предложи апартамент в района на компанията, така че да може да се откъсва от двадесет и четири часовите дежурства, но тя отказа. „Искам да съм близо до Тими, докато спи — обясни тя. — Почти всяка нощ се буди разплакан. Изглежда, има ужасни, ярки кошмари. Аз го успокоявам. Смятам, че друг не би могъл да се справи.“

Все пак мис Фелоус излизаше от компанията от време на време. По-скоро защото чувстваше, че трябва да излезе, отколкото защото имаше желание.

Отиваше до града да свърши някоя дребна работа — да внесе депозит в банката или може би да купи дрешки и играчки на Тими, веднъж дори отиде на кино, но през цялото време се притесняваше за Тими, нямаше търпение да се върне.

Единствено той имаше значение. През годините, докато бе заета в болницата, не бе забелязала колко централно място заема работата в живота й, колко слаби връзки има с външния свят. Сега, когато всъщност живееше на работното си място, го разбра съвсем ясно. Изпитваше много слабо желание да се среща с хора отвън, дори с малкото си приятели, повечето от които медицински сестри като нея. Достатъчно й бе да им се обади по телефона; рядко й се приискваше да ги посети.

Именно по време на едно от посещенията в града мис Фелоус осъзна колко се бе привързала към Тими. Веднъж се загледа в някакво момченце на улицата и усети, че нещо във високото му извито чело и издадена брадичка, в полегатите вежди и подобния на израстък нос й се струва грубо и непривлекателно. Наложи се да тръсне глава, за да се отърси от унеса си.

Също както тя бе започнала да възприема Тими какъвто е, и вече не намираше нищо необикновено или странно в него, така и той, изглежда, бързо се приспособяваше към новия си живот. Постепенно преодоляваше смущението си в присъствието на непознати, сънищата му вероятно не бяха толкова мъчителни, като в началото, а в присъствието на мис Фелоус се чувстваше спокоен, сякаш тя бе родната му майка. Сам се обличаше и събличаше, намъкваше и сваляше гащеризона, който носеше през повечето време, с явни признаци на удоволствие от новото си умение. Научи се да пие от чаша и да поднася макар и непохватно храната към устата си с пластмасова вилица.

Изглежда, дори се опитваше да говори английски.

Мис Фелоус не успя да разгадае цъканията и ръмженето на неговия език.

Хоскинс наистина бе записал всичко и тя отново и отново прослушваше това, което бе казал Тими, но не можа да открие смислен лингвистичен модел в него. Бяха просто цъкания, просто ръмжене. Издаваше определени звуци, когато беше гладен, други, когато бе изморен, и трети, когато бе изплашен.

Но както Хоскинс бе подчертал преди време, котките и кучетата също издаваха конкретни звуци като реакция на дадени ситуации, ала досега никой не бе установил съществуването на специфични „думи“ и „език“ на котките или кучетата.

Може би тя просто не успяваше да схване лингвистичния модел. Все още беше уверена, че Тими говори език, толкова отдалечен по строеж от съвременните езици, че никой не може да разбере закономерностите му. Имаше по-мрачни мигове, когато мис Фелоус се боеше, че Тими въобще ще се окаже неспособен да научи истински език, или защото неандерталците са били твърде назад в еволюционното развитие на човешкия вид и не са били достатъчно интелигентни, за да използват речта, или защото Тими бе прекарал първите години от живота си сред хора, които са говорили най-примитивния език и сега бе твърде късно да се справи с нещо по-сложно.

Поразрови се из материалите за дивите деца, прекарали дълго време в нецивилизовани, всъщност животински условия, сами, в примитивни райони. Така разбра, че дори след като тези деца били намерени и върнати сред обществото, обикновено така и не успявали да се научат да произнасят нещо повече от някое грубо грухтене.

Ставаше ясно, че дори при наличието на физиологични и интелектуални предпоставки за говор подходящите за обучение условия трябва да бъдат създадени още в най-ранна възраст. В противен случай детето никога не би проговорило.

Мис Фелоус отчаяно желаеше Тими да докаже, че тя и доктор Макинтайър грешат в това отношение и никой вече да не се съмнява, че той е човек. А кое отличава хората от животните по-добре от способността да говорят?

— Мляко — каза тя и посочи бутилката с мляко. Тими издаде цъканията, които според нея означаваха глад.

— Да. Гладен. Искаш ли мляко?

Никакъв отговор.

Опита иначе:

— Тими — ти. Ти — Тими — посочи тя.

Той проследи ръката й, но нищо не каза.

— Ходя. Ям. Смея се. Аз — мис Фелоус. — Ти — Тими.

Нищо и нищо. Безнадеждно е, помисли тя с горчивина.

Не, не и не!

— Говоря? Пия? Ям? Смея се?

— Ям — внезапно каза Тими.

От изненада за малко да изпусне на пода храната, която му беше приготвила.

— Я повтори.

— Ям.

Същият звук. Не съвсем ясен. По-скоро „Аам“. И двата пъти не успя да различи първия звук, но останалите бяха правилните за случая звукове.

Тя поднесе чинията към него, но я държеше високо и той не можеше да я стигне.

— Аам — отново каза той. Този път по-настоятелно.

— Ям? — попита тя. — Искаш да ядеш?

— Аам! — истинско нетърпение този път.

— Ето — каза мис Фелоус, — ето, Тими, яж. Яж.

— Аам — доволно каза той, грабна вилицата и се нахвърли на храната.

— Вкусно ли беше? — попита след това мис Фелоус. — Хареса ли ти обядът?

Сега вече искаше от него твърде много. И така да е, нямаше да се предаде. След като Тими беше успял да каже една дума, трябваше да успее да каже и други. Трябваше! Посочи го:

— Тими.

— Ммм — каза той.

Да не би така да казваше „Тими“?

— Иска ли Тими да яде още? Ям?

Тя го посочи, после посочи устата си и се направи, че яде. Погледна я, но не каза нищо. А защо трябваше? Не беше вече гладен.

Но знаеше, че е „Тими“. Нали?

— Тими — повтори тя и го посочи.

— Ммм, Ммм — потупа се той по гърдите. Нямаше съмнение. Почувства зашеметяваща вълна от… гордост? Радост? Учудване? И трите. За момент мис Фелоус помисли, че ще избухне в плач.

После се втурна към системата за вътрешна комуникация.

— Доктор Хоскинс! Бихте ли дошли, моля ви. И най-добре извикайте и доктор Макинтайър.

 

 

— Отново е Брус Манхайм, доктор Хоскинс.

Хоскинс впери очи в телефона, като че в ръката си държеше не слушалката, а змия. За по-малко от две седмици Манхайм се обаждаше за трети път, ала все пак опита да говори приветливо.

— Да, господин Манхайм. Радвам се да ви чуя.

— Искам само да ви уведомя, че обсъдих резултата от особено приятелския ни разговор миналата седмица със съветниците си.

— Да? — Този път тонът на Хоскинс не бе толкова любезен. Разговорът не бе му се сторил чак толкова приятелски, колкото явно се бе сторил на Манхайм.

Дори му се видя отегчителен и натрапен, в общи линии възмутителен.

— Информирах ги, че сте отговорили на първите ми въпроси доста задоволително.

— Радвам се да чуя това.

— Общото намерение е засега да не предприемаме нищо по отношение на неандерталското дете, но ще трябва отблизо да наблюдаваме експеримента, докато завършат цялостните ни проучвания по въпроса. Ще ви се обадя следващата седмица със списък от изисквания, с които ще трябва да се съобразявате. Мислех, че бихте искали да го знаете.

— А, да — каза Хоскинс. — Много ви благодаря, задето ме предупредихте, господин Манхайм.

Той затвори очи и си наложи бавно да си поеме дъх.

— Много ви благодаря, господин Манхайм.

„Колко мило от ваша страна да ни позволите да си гледаме работата засега. Докато приключите проучванията си. Благодарим ви. Много ви благодарим. Много, много, много ви благодарим.“

 

 

Денят, в който Тими изрече първите си думи на английски, бе прекрасен за мис Фелоус, но последвалите го седмици съвсем не бяха толкова чудесни.

Проблемът се състоеше в това, че Тими не беше просто малко дете, попаднало под грижите й, а част от необикновен научен експеримент, и учените от цял свят се претрепваха за привилегията да го видят. Доктор Джейкъбс и доктор Макинтайър бяха само гребенът на вълната, предвестниците на предстоящия потоп.

Разбира се, и двамата се появяваха много често. Те имаха шанса първи да сложат ръце на Тими и все още се ползваха с предимство поради приоритетното си положение, но знаеха, че не могат да го запазят само за себе си. Цяла армия от антрополози, физиолози, специалисти по културология и какви ли още не специалности обсаждаха вратата и всеки от тях бе разработил собствен план за работа с неандерталското момченце.

Фактът, че Тими вече говори английски, ги правеше още по-нетърпеливи. Някои от тях се държаха, сякаш просто можеха да седнат с него и да му задават въпроси за живота през палеолита такъв, какъвто си го спомня.

— За какви животински видове ходеше племето ви на лов?

— Какви бяха религиозните ви вярвания?

— Местехте ли се със смяната на сезоните?

— Воюваха ли племената помежду си?

— Воюваше ли вашият подвид с другия?

Той беше единственият възможен източник на информация. Мозъците им пращяха от въпроси, на които само Тими можеше да отговори: Кажи ни! Кажи ни! Кажи ни!

Искаме да знаем всичко възможно за твоя народ:

— роднински връзки;

— тотемни животни;

— езикови групи;

— разбирания за вселената;

— технически умения.

Естествено никой не успя да му зададе и един от тези интересни, важни въпроси, защото, макар и с всеки изминал ден да ставаше все по-богат, речникът на Тими се ограничаваше в изрази като „Тими сега ям“ и „Човек сега маха“.

Освен това само на мис Фелоус можеше да се разчита, и то до известна степен, да разбере думите на Тими. Останалите, дори хората, които практически посещаваха детето всеки ден, едва откриваха значението на тромавите, измъчени думи. Явно първоначалните предположения за говорните способности на неандерталците поне отчасти бяха верни — макар и да притежаваха необходимия за развитие на речта интелект и анатомически предпоставки за ясна артикулация, езикът и ларинксът, изглежда, бяха неспособни да оформят звукове с прецизността на учленяване, нужна при съвременните езици. Тими поне не успяваше. Дори мис Фелоус трябваше през по-голямата част от времето да се напряга, за да разбере какво казва.

Всички бяха отчаяни — Тими, мис Фелоус и особено учените, които изгаряха от нетърпение да разпитат детето. Това положение правеше самотата на Тими още по-горчива. Дори и сега, когато започваше да се учи как да общува с тъмничарите си — „защото сме тъкмо такива“, — отново и отново се хващаше, че мисли мис Фелоус, за него бе ужасно трудно да предаде и най-елементарната мисъл на единствения човек, способен поне до известна степен да го разбере.

Колко ли е самотен? — терзаеше се тя. — И колко трябва да е объркан и изплашен от цялата гюрултия, която постоянно се вдига около него?

Правеше всичко по силите си да го закриля. Не можеше и не искаше да приеме факта, че просто участва в научен експеримент. Със сигурност не беше така. В основата на всичко стоеше малко нещастно дете и тя нямаше да допусне да се отнасят с него единствено като с обект на експеримент.

Физиолозите го поставяха на специални диети; тя му купуваше играчки. Те я тормозеха с молби за кръвни проби, рентгенови снимки, дори кичури от косата му; тя го учеше на песнички и детски стихчета. Те го караха да прави изчерпателни и изтощителни тестове, за да проверят способността му да координира движенията си, рефлексите, зрението, слуха, природния му интелект; после тя го прегръщаше, милваше и утешаваше, докато отново се успокои.

Те изискваха още и още от времето му.

Тя настояваше за строго ограничение на ежедневните инквизиции. Не винаги, но в повечето случаи надделяваше нейното желание. Учените, които идваха отвън, несъмнено я смятаха за страшилище, за пречка пред прогреса, за назадничава, упорита, твърдоглава жена. Мис Фелоус не се интересуваше. Нека мислят каквото искат. Интересите на Тими, не техните, бяха по-важни за нея.

Най-разбран, почти съюзник й беше Хоскинс.

Идваше в кукленската къща практически всеки ден. Очевидно всеки шанс да се измъкне от все по-трудната роля на ръководител на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД бе добре дошъл за него, очевидни бяха и топлите му чувства към детето, донесло им цялата тази слава, но също така й се струваше, че му е приятно да разговаря с нея.

Вече беше научила това-онова за него. Бе изобретил метод за анализ на отражението, излъчено от проникващи в миналото мезонни лъчи, беше сред изобретателите на метода за образуване на СТАСИС-полето; поведението му, често хладно и прекалено делово, се дължеше на усилието да прикрие добродушието, с което понякога хората около него злоупотребяваха; и да, о, да, наистина беше женен, определено. При това щастливо.

Един ден Хоскинс неочаквано влезе и я свари точно в момент на силен гняв.

Денят се бе оказал лош, много лош. Бе се появил нов екип физиолози от Калифорния със серия нови изследвания, на които трябваше да подложат Тими веднага, нещо свързано със стойката и структурата на таза. Апаратурата им представляваше сложна система студени лостове. Последва продължително ръчкане и притискане. Точно в този момент Тими не бе в настроение да го мушкат и притискат със студени метални лостове. Докато гледаше как го подмятат като опитно животинче, мис Фелоус почувства неудържимо горещо желание да убива.

— Достатъчно! — изкрещя накрая. — Вън! Вън!

Те зяпнаха глупаво насреща й.

— Казах вън! Край на опитите! Момчето е уморено. Изкълчихте му краката, пресилихте гръбнака му. Не виждате ли, че плаче? Вън! Вън!

— Но, мис Фелоус…

Засъбира припряно инструментите им. Те се спуснаха да ги измъкнат от ръцете й. Мис Фелоус посочи вратата и те побързаха да изчезнат, мърморейки.

Проследи ги с поглед, заслепена от гняв, впери очи в изхода и се замисли какво ли непоносимо натрапничество предстои по разписание. Зад гърба й Тими не преставаше да хлипа.

Тогава разбра, че Хоскинс е в стаята.

— Да нямате проблеми? — попита той.

Тя го изгледа яростно:

— Разбира се, че имам! — Обърна се към Тими и го повика с ръка. Момченцето се втурна, вкопчи се в нея и уви крачета около тялото й. Чу как много тихо промърмори нещо, но не можа да го разбере. Силно го притисна.

— Изглежда недоволен — мрачно отбеляза Хоскинс.

— А вие щяхте ли да сте доволен на негово място? Не го оставят на мира. Всеки ден изследват кръвта му, подлагат го на тестове, ръчкат го с разни лостове. Да бяхте видели какво го правеха допреди малко, когато се опитваха да разберат как е устроено тялото му и как са прикачени краката към него. Вече промениха и храната му. Синтетичната диета, на която го постави онзи Джейкъбс от понеделник, е такъв боклук, че не бих я препоръчала и на прасе.

— Доктор Джейкъбс казва, че ще го подсили, че ще го направи по-способен да се справя с…

— С какво да се справя? С още опити?

— Мис Фелоус, не забравяйте — основната цел на експеримента е да получим колкото е възможно повече информация за…

— Не съм забравила, докторе. Вие пък не забравяйте, че това тук не е бяла мишка или морско свинче, нито шимпанзе, а истинско човешко същество.

— Никой не отрича това — каза Хоскинс, — но…

— Но всички вие забравяте, че той е човешко същество, и то дете. Оставам с впечатлението, че за вас не е нещо повече от човекоподобна маймунка и си въобразявате, че можете да…

— Не го имаме за…

— О, да, да, доктор Хоскинс. Точно така е. Вие ми казахте, че пристигането на Тими ще прослави компанията ви. Ако сте му поне малко благодарен, трябва да ги държите настрана от горкото дете, поне докато порасне достатъчно, за да разбира малко по-добре какво се иска от него. След като са били тук, сънува кошмари, не може да спи и понякога пищи с часове. И сега ви предупреждавам — внезапно яростта й достигна връхната си точка. — Няма да ги пускам повече тук. Няма! — Почувства, че неудържимо повишава тон, че вече вика, но не беше в състояние да се овладее.

Хоскинс я гледаше, дълбоко огорчен.

— Извинете — каза тя след миг с много по-спокоен тон, — не исках да крещя така.

— Разбирам, разстроена сте. Разбирам защо сте разстроена.

— Благодаря ви.

— Доктор Джейкъбс ме уверява, че момчето е в добро здраве и изследователската програма, на която е подложено, не му е навредила ни най-малко.

— В такъв случай нека доктор Джейкъбс прекара тук една нощ. Може да промени становището си — подхвана мис Фелоус. Видя как трепнаха очите на Хоскинс и лицето й поруменя от неудобство от другото, невъзможно тълкуване, което можеше да се даде на току-що изречените от нея думи. — Да послуша как плаче в тъмното. Да види как се налага да го прегръщам и да му пея приспивни песни. Не му вредяло! Доктор Хоскинс, ако всичко това е безвредно за него, то е, защото е прекарал първите години от живота си при най-ужасните условия, които човек може да си представи, и някак е оцелял. След като едно дете може да преживее зима през ледниковия период, значи може да преживее и доста ръчкане и преглеждане от купчина чичковци в бели престилки. Това обаче не означава, че е полезно за него. Трябва да напомним на всички, че Тими има право на отношение като към човешко същество.

Хоскинс се усмихна. Тя го изгледа въпросително.

— Просто си мислех колко сте променена от първия ден — рече той. — Тогава бяхте много ядосана, задето съм ви пробутал неандерталче. Бяхте готова да напуснете, помните ли?

— Никога не бих напуснала — кратко отвърна мис Фелоус.

— Казахте „Ще остана при него известно време“. Точно това бяха думите ви. Изглеждахте съвсем обезумяла. Трябваше да ви убеждавам, че всъщност ще се грижите за дете, а не за някакъв си малък примат, чието място е в зоологическата градина.

Мис Фелоус сведе очи:

— Просто от пръв поглед не бях много наясно… — тихо заговори тя и се отдалечи.

Погледна Тими. Той все още бе вкопчен в нея, но вече бе много по-спокоен. Нежно го потупа по дупето и го изпрати в детската стая. Когато Тими отвори вратата, Хоскинс надникна и леко се усмихна на купчината играчки, които видя вътре.

— Богат избор — отбеляза той.

— Горкото дете ги заслужава. Те са целият му свят, заслужил си ги е след всичко, което преживява.

— Разбира се, разбира се. Дори трябва да му купим още. Ще ви изпратя бланка за заявка. Всичко, от което се нуждае според вас…

— Наистина харесвате Тими, нали? — топло се усмихна мис Фелоус.

— Как да не го харесвам? Той е толкова смело малко човече!

— Смел е, да.

— Вие също, мис Фелоус.

Не знаеше как да тълкува думите му. Спогледаха се за миг мълчаливо. Хоскинс май се бе отпуснал. Мис Фелоус видя голяма умора в очите му.

— Изглеждате изтощен, доктор Хоскинс — каза тя, искрено загрижена.

— Така ли? — той се засмя, но не бе много убедителен. — Значи ще се наложи да се поупражнявам да изглеждам по-нормално.

— Да не е възникнал проблем, свързан с Тими?

— Проблем? — изненада се той. — Не, няма проблем. Защо решихте така? Просто работата ми е изтощителна. Това е всичко. Не поради сложността си, разбирате ли? Нямам нищо против сложността, но не е работата, която би ме направила най-щастлив. Само да можех да се върна обратно в лабораторията… — той поклати глава; — Но това е без значение. Ще имам предвид оплакването ви, мис Фелоус. Ще видим какво може да се направи, за да облекчим програмата от научни изследвания, поне доколкото имаме основание, като не забравяме огромното значение на това, което можем да научим от него. Уверен съм, че ме разбирате.

— Бъдете уверен — разбирам ви — потвърди мис Фелоус. Тонът й бе малко по-студен от необходимото.