Енрике Лабрадор Руис
Зайчето Улан

I

Майте беше прехвърлила четиридесетте, не бе омъжена, не знаеше що е мъж. Сам-самичка бе на този свят и си нямаше нищо свое освен малкото парче земя, наследено от баща й, дон Порфирио Суаке, който през 95 година^[1] си бе извоювал, благодарение на своя остър нож, званието лейтенант. Майте се разхождаше отвреме-навреме пред оградата и си спомняше за покойния ветеран.

В такива моменти го виждаше много добре. Когато жена му почина, той се затвори в малкото си имение близо до Хавана, така приветливо с лехите юта, с островърхата царевица и зеленчуковата градина, и заживя там с пенсията и скромните си спестявания. Имението не беше нито голямо, нито нещо особено, но на тях двамата не им трябваше повече.

Баща й имаше властно, надупчено от шарка лице. От устните му неизменно висеше старата лула, изгоряла на доста места, проядена тук-таме, рязко счупена към върха; и това продължи, докато един ден той не я смени за разни дреболии в селското дюкянче. Беше страхлив и като научи, че един негов приятел от Гуатао починал от рак на устата, понеже лулата му не се отлепвала от устните, се отказа от пушенето.

Той винаги бе гледал на съседите с презрение и особено на онези, които не бяха воювали като него. Наричаше ги подигравателно „миролюбци“ или пък иронично „партизани“, или ги кичеше с други обидни думи, които му идваха на ум.

Майте стоеше безучастна и изобщо не си даваше труд да го накара да млъкне, би било напразно. Занимаваше се е цветята си и това явно я изпълваше с достойнство, мислеше, че баща й е може би малко по-взискателен и не разбира, че не всички мъже са калени като него, нито пък са правени по един калъп. Тя гледаше доброжелателно на съседите си и благият й характер бе единственото нещо, което на няколко пъти спаси стария от кавги, които той сам см просеше със злия си и неуморим език.

На смъртното легло старият заръча на Майте:

— Дъще, никога не се омъжвай за „миролюбец“, знаеш какво мисля за тях. Ако не намериш ветеран, истински ветеран, то поне гледай да е мъж. Не искам дори и след смъртта ми разни кекави лигльовци да срамят рода ни… Каква напаст! Пасмина такава!

Майте послуша баща си и така старателно изпълни завещанието му, че си остана стара мома. Вече бе прехвърлила четиридесетте, работеше в градината, ореше нивата, носеше вода, с любов се грижеше за всякакви малки животинки и за добитъка. Не й оставаше време за други неща. Само понякога, привечер, си спомняше за стареца и заставаше до плета, загледана втренчено в залеза, та ако му хрумнеше да се покаже на небето, да може да види поведението й.

А то беше безупречно, нямаше съмнение в това. Безупречно! Нима някой може да отрече, че първо отказа на дон Сабино Крус, съседа на „Ла Росита“, непоправим лентяй, който обичаше да бистри селската политика и горещо мечтаеше да се домогне до някоя бяла и нежна ръчица, пълна с пари; и че след това хлопна вратата под носа на бакалавъра Естрада, дето не знаеше дори да чете гладко, а сетне отхвърли с нескрито презрение, въпреки че беше така привлекателен, стройния Трино: нима това не бяха големи изпитания, които тя бе преодоляла с достойнство? Трино й хвърляше цветя, съчиняваше стихове в нейна чест, обичаше книгите и селските жени, а веднъж, като се насвяткал, се осмелил да заяви на всеуслушание: „Ще се оженя за Майте.“ Но той, по една или друга причина, не беше мъжът, за когото баща й би дал благословията си. Трино менеше жените като носни кърпички, беше скаран с работата, а колкото до това, че се мислеше за кой знае какво и се надуваше като пуяк, с малко повече проницателност човек можеше да го разбере. Но това бяха далечни спомени!

Годините минаваха и хубавата й гъста коса постепенно посиняваше. Лъскавият й кок изгуби блясъка си, металносиният му оттенък помътня и доби тъжен цвят. Майте виждаше това и си казваше: „Изглежда, вече няма да мога да се омъжа.“ Тази мисъл я измъчваше, гризеше я отвътре. Доброто й сърце намираше утеха в животинчетата, това бе, както се казва, все едно да вървиш към добродетелта по пряката пътека. Колко ги обичаше! Нямаше птичка със счупено крилце, куче, болно от катар, кон от сап или пък крава от рак или някоя болест по копитата, които тя да не се заеме да лекува с цялата си енергия. Птици и бозайници събуждаха жал в милостивото й сърце и в някои дни рициновото масло, листата от ягрума, корените от латинка и разни други церове се разнасяха от къщата към задния двор, досущ като чашките кафе при бдение на покойник.

За миг промиваше натъртвания, зашиваше рани, превързваше; волята й се изразяваше в силното желание да излекува болестта. Не можеше да седи със скръстени ръце и нямаше тежка работа, способна да я изплаши; като свършеше всичко за деня, намираше време дори за такова изискано занимание, като присаждане и облагородяване на виещите се растения в градината. Яростно бранеше моминската си чест и доброто си име. Но, господи! Отвреме-навреме си казваше, че девственото й тяло посърва като болна грудка, че ръцете й се покриват с мазоли, че кожата на деколтето й добива ужасен цвят. Един ден, беше се изкъпала в легена и докато се пудреше, я навяха други, още по-мрачни и доста непристойни мисли: усети душата си по-суха от всякога. „Майте — каза си, — вече ставаш само за калугерка. Ще си останеш стара мома. Ясно е.“

Плачеше. Обикаляше стаята, докато й се завиеше свят. За да прогони мисълта за тежката поличба, си повтаряше: „Трябва да гладя. Работата изостава.“ Това съвсем не беше вярно, ако се помисли по-трезво, с изключение на… разбира се… Поглеждаше към прозореца и притваряше зелените си очи: „Царевицата — мълвеше сама на себе си — вече се налива като млада девойка. Колко е красива така…“

Не че остаряваше, но изглеждаше по-скоро състарена. Раздуха жаравата за ютията и изведнъж я обзе желание да подари много играчки на някое дете, да го обсипе с играчки. Нещо неразбираемо я изпълваше с нежност и майчински чувства. „От момиче се погребах тук — помисли, — пропъдих всички с характера си, вече дори не ме и поглеждат, потрябвала съм им с това име, дето ми е излязло. О, татко, понякога очите ми съвсем угасват.“

Друг път животът закипяваше в нея, кръвта във вените й пламваше, горната й устна се овлажняваше, а тя се гледаше в огледалото и се утешаваше сама: „Ако все пак дойде някой, дори и от кумова срама… Ако все още някой мъж, някой истински мъж…“

Един ден бе излязла в градината да набере цветя за глинените си вази, привеждаше се тук и там, късаше едва наболи стръкчета, тъй като бързаше, искаше час по-скоро да напълни къщата с цветя, и тогава чу мъжки глас, който пееше под съпровод на бандура:

Радвай се, сърце,

дори и в старостта,

сърце, що се не радва,

от злоба страда.

Почувствува се ранена, ранена право в гърдите.

Прибра се. Влезе си разтреперана в къщи. Плашеше я тонът, мелодията, преднамереният текст. Съвсем наясно, тя си каза: „Баш като за мен, а? Право куме в очи.“ Излезе от задната врата и взе да гони някакво чичингуако^[2], нищо, че яде кърлежите по добитъка, в края на краищата кърлежът не е чак толкоз вреден и все пак… В същност тази гледка я отвращаваше и тя не желаеше да я вижда повече пред очите си.

— Вън, грозна птица! Да яде живи гадинки.

Ала защо ли сърцето й се свиваше час по час? Една глупава буца, която ту се стапяше, ту засядаше в гърдите й е невероятна ярост и не й даваше дъх да си поеме. Да е от годините? Нима наистина е от годините? А може и да е някаква треска, зла треска.

Тези въпроси, на които не намираше отговор, я довеждаха до мисълта, че ако се бе омъжила, сега… сега нещата щяха да стоят иначе. Защото един мъж, ако е на място и добър, какъвто трябва да бъде всеки мъж, винаги намира лек за болестите на тялото и на душата, знае цяр за всяка беда по божията земя, па дори и на небето. „Наистина — завършваше тя — това е самата истина.“

Отдаваше на меланхолията всички пламенни видения, които избуяваха във въображението й. По този начин искаше да задуши усещането, че душата й е разлъчена от тялото — нещо съвсем очевидно у хората. Каква мъка! Но едновременно с това се надяваше, че, незнайно как, някаква лъскава игла ще зашие, когато най-малко очаква, явната цепнатина.

II

Не ме слушат ръцете — смееше се тя. — Като да не са мои. Толкова съм доволна. Доволна…

Не можеше да се начуди, стараеше се, разбира се, да не показва радостта си. О! Улан, с едва наболия рус мъх по брадата, Улан, стопанинът на нейния дом. Тя си представяше как в хубави дни излиза рано сутрин, по хлад, и отива на нивата да оре, как подкарва с викове воловете и тръгва след тях.

Като го гледаше човек, би му дал двайсет години. Беше силен, гъвкав, някак хлъзгав и таеше нещо в очите си. Какво ли беше то? Страх? Ревност? От кого? Наистина отвреме-навреме сянката на ветерана се надигаше гневно от гроба. „Не искам, дори след моята смърт, някакви миролюбци да срамят рода ни или…“ Майте се разтреперваше и си казваше: „Тази година ще занеса много цветя за рождения му ден. Няма да може да се оплаче.“

Той умираше за празници и не по-малко за гозби от тесто; а ако му кажеше да не мляска, като яде, надаваше остри писъци. Майте така и не успя да му обясни за какво служат приборите за хранене — той замахва силно с ръка и запокитва чинията, смее се, изтрива уста в косматите си мускули. След това романтично се замечтава, губи по цели часове в грижи за ноктите си или в засукване на мустачето си и досущ като някой гневен и вероломен тиранин изисква безпрекословно да се подчиняват на капризите му.

„Обичам, обичам, обичам“, пееше цялото й същество, това бе единствената й песен, единствената мисъл, напираща неудържимо от глъбините на душата й, от там, където слоевете предвечна кал са най-тъмни и гъсти. „Обичам, обичам, обичам.“

И една вечер, най-неочаквано за нея, той дойде в леглото й: не можа да предотврати това. После, малко след полунощ, се случи нещо. В един миг самотата й се изпълни с живот, представи си, че има деца и тази мисъл не я напусна повече. От дъното на бездната напираше отвреме-навреме и друга мисъл: „Така или иначе трябва да си купя очила… но тези деца с нищо не се различават от другите деца, всичко останало са само най-обикновени грижи. При все това…“

Понякога я гризят съмнения и тя си казва, че в странния й годеж се крие нещо повече от обикновена връзка: този баща е доста красноречив денем и нощем с непресекващото си възпроизводство, а проявява абсолютно безразличие по отношение на хронологията на челядта си. Нима тя, стресната и изплашена от това ненормално поведение, не му се оплака? Ала какво направи той? Зарови лице във възглавницата и припадна, обладан от панически екстаз. Е, наистина, трябва да се признае, че се опита да даде някакъв отговор за свое оправдание, но пламенното съдържание на последния не само че не оправи нещата, а точно обратното, накара я да загуби окончателно ума си.

Тези бурни вълнения и други налудничави идеи, като например да превърне спалнята в огнен сарай или в скандален храм, обсаждаха натрапчиво съзнанието й. Тя често се питаше, без сама да разбира широтата на въпросите: „Докога ще бъде така?“ Прибягваше до хиляди хитрости, за да не допусне да се провали трепетното й щастие; сновеше сред вехториите в спалнята си и с всеки ден пред нея все по-остро стоеше въпросът: „Какво да облека днес? Дали ще ме хареса, ако се гримирам? А ако се напръскам с лек парфюм, ще бъде ли доволен?“

Едно нещо я тревожеше много: Улан за нищо на света не иска да вкуси свинско или месо от хутия^[3], или от елен. Бедният, наистина му е невъзможно… Ненавижда всички видове месо, било то сушено, пилешко или солена змиорка. По-рано хубавата й зеленчукова градина раждаше толкова, че стигаше и за най-богатата трапеза, а сега често й се случваше — каква наглост — да открива тайно наядени репи и цвекло. Понякога пък от лехите надничаше, помръдвайки виновно, финият рус мустак на Улан.

Кой ходи вън нощем? Изброи на ум всички възможности, ала не стигна до никакво обяснение. Тази нова странност в дома й я кара да залага коварни капани, да ги следи старателно или пък да мята пушка на рамо и да тръгва на обиколка из имението.

Улан идва в леглото й, когато му е кеф. Ползва всичките си съпружески права, а и как иначе, нали й е съпруг. Един лош вятър, който се надига от миналото, й вее в настоящето, довява сянката на ветерана, тя витае над каменния зид и злобно кълне; така както приживе бе клел старият, затуй, че не иска, дори и след смъртта му, неговата дъщеря да…

— Върви си — гони я Майте заради кукумявките, които излизат от гнездата си и заради нещо друго, тайно, дето я кара да потръпва от страх. — Ще запаля една свещ за самотната му душа, та дано се укроти.

Един ден дойдоха няколко въоръжени мъже и я попитаха:

— Да се навърта тъдява някакъв Улан или Хулиан?

Майте изтръпна.

— Улан Кабесас — поясни старшината. — Купува яйца от селяните. Един такъв нисичък, с цепната устна.

Улан се беше скрил в чувала от юта. Тя не бе на себе си от тревога.

— По-добре го търсете другаде. Ония клюкари, едноухият и събратът му, може да знаят. А дори и да не знаят, ще измислят нещо. Това им е животът, да зяпат гущери, мързи ги да посеят дори зрънце нахут. Дай им само да одумват.

— Добре — отвърнаха те. — Ще идем да видим. Може там да го хванем. Да видим дали ще го хванем.

Майте се съвзе.

— Така си е. Е, а сега, сбогом.

Старшината попита:

— Няма ли да се намери малко кафе у вас?

Другият му заприглася:

— Дори не ни покани.

„В никакъв случай. Ако влязат и започнат да оглеждат или пък подозират нещо — премисляше бързо на ум. — Ако са дочули някои работи, и току-виж й кажат, дайте да видим какво има в чувала.“

— Нямам кафе — каза тя гласно. — Вече няколко дни не съм ходила в магазина, може би, ако се отбиете на връщане…

— Наистина ли нямате, госпожо?

Изгледа ги така енергично, че те вдигнаха пушките на рамо, нахлупиха шапките си, казаха „довиждане“ и се изнизаха по пътя, без да промълвят ни дума и както винаги с твърдата убеденост: „Побъркала се е. Откачила е.“

Тя, от своя страна, само си повтаряше: „Лъжат, лъжат. Това е нагласено от селяните. Някакъв си тип на име Улан Кабесас, дето заменял яйца срещу пари и имал сцепена устна… Улан! Улан! И искат да го хванат, дяволските синове! Това е нагласено…“

Мърмореше си така, докато ги изгуби от поглед. После започна да размишлява: Но защо? Нима Улан беше сторил нещо лошо? Наистина ли него диреха? Какво бе извършил? Престъпление? Кражба? Или пък съседите го бяха издала и клюкарствуваха за това, което ставаше у дома й?

А то беше, защото къщата изведнъж се насели с повече шумове и детска глъчка. За съвсем кратко време, за по-малко от едно изсвирване на комар или кукуригане на петел… как да го кажа, се появиха пет момченца, които скоро — мислеше си Майте — щяха да станат добра отмяна. Силни и пъргави, те неудържимо растяха и ако не беше заешката им устна, биха били съвършени. Педро, Пабло, Чучо, Хасинто и Хосе…

Вятърът й повтаряше с безмилостно коварство тези имена, които някои певци от селото се опитваха да направят съвсем обикновени, като непрекъснато ги повтаряха в песните си. Педро, Пабло, Чучо, Хасинто и Хосе… Пет малчугана, палави и дяволити: беше истинско удоволствие да ги гледа човек как се катерят навсякъде, как огласят дома и как с всеки изминат ден избуяват и се оформят с шеметна бързина. Те бяха като пет слънца, които сияеха с необикновен блясък на мрачния небосвод на Майте.

Веднъж поискаха да идат да се къпят при клисурата.

Майте подскочи:

— При клисурата, дума да не става. Там има водни духове. Представяте ли си, водни духове! Никакво къпане!

Баща им каза, че те са мъже и не трябва да се боят от нищо, че трябва да са твърди като камък, въпреки че лично той…

Погледът на Майте изразяваше: „Кой те пита тебе? Кой ти е казал, че имаш право на мнение? Ако обичаш да не…“ Той замълча, опипа мустака си, загледа ноктите си…

Трябва да кажем, че Улан беше останал на втори план, момчетата все повече го изместваха. Сега те бяха господарите на къщата, на всичко в дома й. Майте, както чистеше, попита след малко Улан:

— А ти, Улан, какво искаше да кажеш с това?

— Ами че, нищо… Шт, нищо!

И вдигна рамене.

А той би искал да каже (и много се радваше, че не го каза), че се плаши единствено от насъскани по петите му кучета. Нито от стражарите и от пушките им, нито от сигналите за тревога и конниците, нито от приказките за смъртоносни капани в старите полски чифлици. Ала насъсканите по петите му кучета, това вече наистина…

За миг всичко просветна в съзнанието й, видя как той настръхва, усети го треперещ и съсипан и му каза, като добре пресметна въздействието на думите си:

— Не се отчайвай за такова дребно нещо, Улан, не бъди тъжен.

И след като умишлено се позабави, добави с жлъчна усмивка:

— Или мислиш да ходиш на лов, разбойнико.

Каква непредпазливост! Тези думи го накараха да пребледнее, но вече беше късно. Майте го разбираше напълно и доста се натъжи. Как можа да го направи? Никога преди това не би й хрумнало да намеква за неща от този род. Защо се сети така изведнъж? Женски инстинкт. Нали знаеше, че той не бе имал минало и че животът му започва с целувките над каменния зид, нима не живееше с надеждата да види един ден в очите му нещо безкрайно срамежливо, мъчително объркано и изплашено? Нима не знаеше това?

III

Така настъпи краят на тяхното щастие. Един сив мрачен ден, както си седеше, угнетена от тъжните мисли за първата половина на живота й, белязана от една потиснатост, и за неуспешния завършек на последвалото краткотрайно просветление, предопределено пак от същата тази съдбовна потиснатост, Майте надникна зад пердето от тарталан на прозореца в нейната стая и съзря нещо, което неравномерно подскачаше по тревата до каменния зид. Приличаше на сива, лошо изработена електрическа гъба. Тя отиде да види отблизо какво е то.

Още докато приближаваше, видя, че има крачка и уши и си каза: „Но как е възможно този нещастник да е дошъл чак дотук? Виж ти! Странно!“

Взе го в ръце, опипа го и рече: „Не е грозен. И прилича на… другия. Къде ли е той сега?“

Уплашено, животинчето я гледаше с кротките си очи. Тя отново го притисна, силно го целуна, поглади го с изключителна нежност по русото гръбче. „Зайче… Но насам никога не е идвал заек. Кой ли ми го праща?“

Целуна го буйно още веднъж и прошепна:

— Ссссссст… Ще го сложа…

Явно си спомняше за някого. Беше достатъчно да я погледне човек, за да му стане ясно. И без да се колебае, но не и много енергично каза:

— Сссст, човече, хубаво зайче!… Ето, така ще се наричаш вече, не ми възразявай.

Пови го веднага в карираната кърпа от домашно платно, която носеше на главата си, и си помисли, че като ходи в Гуатао… „Йод!“ Беше свикнала сама да пазарува от аптеката. Йод: всъщност с това се изчерпваха покупките й. (На кучето й Муердеуйе^[4] напоследък му трепереха устните. С какво удоволствие би му извила врата. Хитър натрапник…)

Една много болна и вече доста стара съседка, която страдаше от някакво заболяване на кожата на лицето, излезе да я пресрещне. Винаги я причакваше, за да я пита за лек срещу болестите си, тъй като Майте се славеше като голям познавач на билки и церове.

— Майте, това, дето ми го даде за болката…

Майте сякаш не я чу, дори не я погледна, нещо повече: подло обърна гръб на болната старица, която освен това бе и нейна съседка.

— Зайче Улан! Зайко мой! — и се втурна към къщата, без да се обръща настрани.

Едноухият и събратът му минаваха покрай оградата, видяха сцената и си смигнаха, сетне чуха как старата злобно изсъска: „Комшийке, за бога, не си струва чак толкоз…“ Единият рече не много високо, но все пак така, че Майте да го чуе:

— Какъв кеф и прави да гледа разни зверчета!

Другият добави с не по-малко лукавост в гласа:

— Като че ли освен зверчета за нищо друго не я е еня…

Майте им кресна отдалеч:

— Марш, безделници, марш, клюкари. Да ви вземат дяволите дано!

Тогава те изкрещяха в хор:

— Стара мома!

— Сухарка!

Всред тази врява зайчето я погледна с толкова нежност и по такъв начин, че… Беше силна и сърцето й понасяше всякакви удари, но как се издържа на такива вълнения? Може да се каже, че душата й се изпълни с щастие. Отиде до задния двор за мляко и с абсурден ритуал благослови добрата звезда, която водеше душата й.

Клетото животинче имаше една счупена лапичка. Тя забърка някакъв мехлем, намаза леко мястото с йод, за да не го щипе, и го превърза с чисти парчета плат. Ласките, с които го дари, и необикновеното внимание, с което му шепнеше ободрителни слова и го гледаше, надминаха всяка мярка. От все сърце желаеше да го излекува и ако не беше светотатство, би могло да се каже, че се грижеше за него като за християнин. „Какво иска зайчето ми Улан? Какво, любов моя? Какво да ти дам, живот мой?“ Очите и все още тънката й снага играеха, душата й преливаше от странна нежност, често изпадаше в буен възторг и тогава направо го задушаваше в прегръдките си.

Едва започнало да се оправя, тя го караше да стои кротко в скута й, ако то скочеше Майте се разтапяше от ласки и нежности: „Прегърни ме, душичко, не се отделяй от мен. Душичко моя, обичаш ли ме?“

Тези прекомерни грижи запълваха цялото й време. Тя усещаше една сладка умора, една силна, щастлива тъга. Прекарваше дълги часове с притворени очи и под претекст, че й блести слънцето или че светлината я заслепява, търпеше глад и жажда и излизаше на двора чак когато не можеше повече да издържа. В сънливата атмосфера, която цареше в къщата, й се привиждаха свещи, видения и дребни предмети, които танцуваха.

А нейните задължения? Седеше със скръстени ръце и часовете се нижеха един подир друг, а тя се вслушваше във вътрешния глас, който удряше с ангелски криле сводовете на съзнанието й. Тази изнемога растеше дори и когато си казваше, че не иска да се отдава на леност: нима човек се опитва да си налага нещо, което не му е необходимо? Така че тя понасяше ако не лишения, то поне известни ограничения, но и те й доставяха удоволствие; грижеше се единствено за богатата трапеза на този, когото хранеше щедро със свеж зеленчук.

Искаше непрекъснато да е свободна, за да може да мечтае за нещо неочаквано, изненадващо; изведнъж пращаше всичко по дяволите и с тревога в душата си се затичваше да обсипва с целувки своя болен: „Зайче мое, Улан, ти си моят крал! Кой си ми те обича така лудо? Хайде кажи…!“

След тези първоначални неудържими изблици на нежност и след като бе готово платното, което й тъчеше съдбата, една нощ Майте сънува, че пътува към Ориенте в един автобус: той беше мръсен и препълнен с разни неприятни типове, седнали върху кутии на пътечката между седалките, до нея някакъв млад негър, явно студент, държеше в ръка един кокал, който сам наричаше сфеноидалис. Този младеж носеше очила, беше много предпазлив и час по час повтаряше: „Колко е далеч Сантяго! Кога ще си пристигна в Сантяго?“ Дори коледната ваканция не го караше да се усмихне, защото сфеноидалисът предвещаваше две седмици, изпълнени с грижи и тревоги. След това й се присъни медальонът, който някаква подозрителна личност й бе донесла неизвестно откъде, но най-вероятно от някое ужасно място, както твърдеше баща й. Нежната жена, изобразена на него, сега й подава ръка и й помага да се изкачи по една стръмна стълба. После — о, ако можеше дори и насън това да продължи вечно — дамата й поднася бели камелии, капризни магнолии и далии, каквито никога не е виждала. Сетне се появиха зелени костенурки, които се заеха да ядат етикетите, поставени в цветните им венчета. В един момент сфеноидалисът се превърна в пиано и мощни акорди от Дал, Камелли и Магнол разтърсиха по-скоро с имената на авторите си, отколкото със звученето нещастните болтове на прозорците.

— Защо не са ме кръстили Магнолия, Камелия или Далия? — питаше се в този задъхан сън тя, — това мое име Майте…

В зори се изсипа дъждът, плътна водна завеса, която от три дни се канеше да се излее, атмосферата се зареди с електричество и гръмотевиците се отприщиха с грохот. Вятърът ги пресрещаше и дори потуши в бамбука един гръм, като че бяха хиляди демони, и завилня така, сякаш искаше да отнесе с тромбата си всичко на десет левги оттук. Сини, прорязвани от електричество вихрушки събудиха Майте сред студ и трясък. „Във водата има нещо, щом е светена!“ — й се стори, че чува. Сигурно има нещо, повтори тя. „Нещо, нещо…“

Но как да разбере кой надава тази тъжна жалба, която прерязва утробата й? Увивните растения, превърнали се в диви, промушваха клонести ресни през цепките на оградата. Помисли, че през деня трябва да ги подреже, да постегне градината, да се залови за работа. Но жалбата се чу отново и в съзнанието й остана една-единствена мисъл.

Втурна се към стаята, където обикновено почиваше зайчето в постеля от треви, и замръзна: нямаше го. Потърси из ъглите, под мамулите царевица, претършува между зреещите тикви и между стеблата от яща^[5], приготвени за люлка, надзърна в дупката на бетонната стена — нямаше го. Върна се в своята стая, от уплаха душата и бе слязла в петите, влачеше се като мъртва от отчаяние и изведнъж го видя; то, досущ като дете, молеше да го освободи от затвора, защото няма по-голяма мъка от тази да си в клетка, в края на краищата по-добре мъртъв, отколкото пленник, та и то си има чувства. О, тя не беше забелязала това!

Трябва да кажем, че тази чудовищна перспектива, въпреки ужасните си очертания, й достави удоволствие. И въпреки че кръвта й сякаш се бе превърнала в живак, тя отстъпи назад като човек, който мери бездната, която след миг ще прескочи.

— Не бъди лоша. Извади ме оттук.

Накрая тя промълви:

— Върви!

Майте се щипеше. Какъв беше този сън? Какво разкривено отражение? Какъв ужасен нокът дращи съзнанието й? Колко сила щеше да й трябва, за да облекчи — о, безумие! — това нещастие! Реши се. Нямаше съмнение, това глупаво момче… клетото!

Но същото глупавичко момче, което преди малко молеше да го извади от това диво място, изведнъж се превърна в мъж. Израсна пред очите й и дори му поникнаха руси мустаци, а на лицето му заигра развратната усмивка на дързък хлапак. Майте чу как той настоятелно я моли:

— Дай ми гърдите си, чуваш ли? Искам да пия от тях вкуса на живота, Майте. Хайде!

Толкова настояваше тя да изпълни желанието му, че Майте, прогонвайки заплашителното видение на баща си, гордо раздра дрехата си.

Остана гола. Трябваше да усмири духовете.

Една тръпчива музика обля сцената в светлина и в дъхави ухания и разруши завинаги разстоянието между тях двамата. След кратката борба и лекото насилие й се стори, че чува:

— Искаш ли никога да не се разделяме, Майте? — Казваше го с тон, който издаваше едновременно лицемерие и дързост. Тя размисли: Оправдана ли е тази обич? Християнска ли е? Праведна ли е? И като че ли някой й отговори: Вземи я! Тази обич е благословена и твоя, Майте!

От една скрита рана бликаше щастие.

IV

Всичко, което се случи след това, е познато. „Не ме слушат ръцете — смееше се тя. — Като да не са мои. Толкова съм доволна!“ Не можеше да се отърси от изненадата си, но се мъчеше да не я проявява.

Това фантастично съществование се прекрати в една ранна утрин, когато от дъното на пътеката отекнаха откъслечни изстрели и лай на насъскани ловджийски кучета. Майте се изплаши и излезе да види „Кой е?…“ Тишина. Но явно бе, че някой се промъкна оттам.

При лаенето на кучетата Улан мигом се смали, обзе го неописуем страх, сгуши се съвсем на стола, в който напоследък Майте му постилаше да спи, и започна да трепери. Всеки момент щяха да се появят и изобличителните петна.

— Улан, какво ти става, кажи? Не е това, от което се боиш. Успокой се, Улан. Никога не съм искала да ти причинявам болка, като ти говоря за тия неща, кълна ти се. Прости ми. Когато ида в Гуатао…

Той продължаваше да се свива, занемял, втренчил очи по посока на задния двор, неспокоен и потиснат.

Смутена и объркана, Майте промълви:

— Прости ми това, Улан. Прости ми, зайче Улан, мило мое зайче. Прости ми.

И в този момент, като че ли най-потайните дълбини на земята го призоваха към недрата си, упоритото лицемерие се изпари и той, мърдайки с островърхите си уши, неочаквано взе да души земята, малко чудо, превърнато в прах, скъсана нишка.

Пухкав, с очи, лъскави като зърна на броеница, той не отвръщаше на повикванията на Майте. С гъвкави движения и с типичното заешко сумтене, досега съвсем забравено, се насочи към вратата, вдъхна безбрежния дъх на полето и като се отърси от всяка прилика с човешкото, се измъкна през цепнатините на зида. След него остана някаква пареща, искряща следа, която продължаваше да се вие насам-натам чак до тръстиките и дори отвъд тях, като обветряше настъпилото вцепенение.

Майте постоя изумена, с въздишка на уста, сетне избухна в неудържим смях, разплака се и започна да дращи кожата си. Лежеше, просната на пода, и й се струваше, че някакви развалини от нещо току-що сринато я затрупват и погребват сред множество пирамидни от бонбони, а в това време изкупителен дъжд с дъх на сяра я освежава от главата до петите.

Кой щеше да я измъкне от този непрогледен мрак, от тази мъка, която изгаряше съзнанието й? Един единствен вик напира в сърцето й: Къде отиде? Гърдите и не могат да го поберат.

Въпреки това направи още едно усилие. Като съжаляваше, че не си бе купила очила навреме, разтърка очи. Колко й беше тежко, чувствуваше се едноока, пелтек, едноръка и куца! Разтърка по-силно клетите си разплакали очи. Каква мъка, беше като глуха, парализирана и безплодна жена! Очите й изтичаха в ръцете.

Кой би могъл да дръзне да допусне, че в момент на някакво просветление, воден от дивия си инстинкт и надмогнал всички прекъснати възможности, той щеше да разбере, че трябва да избяга, нищожен и славен, към своята животинска съдба, без надежда отново да бъде присаден в онзи чужд за него живот, където бе изживял едно щастие, което така и не проумя.

Но сега тя не можеше да не мисли за това. Не можеше.

Къщата отново се изпълни с пустота, изпразни се от океана на фантазията й, стана точно такава, каквато беше след смъртта на баща й, само че още по-тъжна и грозна. Колко сълзи изплака! Виещите се растения я обвиваха от всички страни и я държаха почти като в затвор.

Майте излезе на двора, за да види какво й е останало от света, от този абстрактен свят на дървета и камъни. Разгневена, тя се приближи до кладенеца, опипа ръба му, наведе се над водата.

Разбра, че занапред всичко това щеше да бъде здравата почва под краката й. Кравата и конят, къде се бяха дянали те? Сигурно са някъде там, натам. Взе да пъди онова чичингуако, нищо че ядеше кърлежи. Кучето се влачеше подире й.

Какво щеше да прави сега, като вдовица, прехвърлила четиридесетте? Каза си, че и да има, и да няма чичингуако… ала къде бяха животните? Някъде тук, насам… А да не говорим за посевите. Нима старият ветеран нямаше да изсвири за сбор, където и да се намираше? Нима нямаше да й се притече на помощ?

Отново влезе в къщата. По ъглите се въргаляха хартии, празни консервни кутии, сухи листа и боклуци. Тези дни ще изчистя всичко — си каза. Не ми харесва, както е сега… Отвори вратата на една стая и веднага я затвори, каза с въздишка: „Дори снимка не ми остана от него.“ Ограбено, ала съвсем не приспано, въображението й се приближаваше към фаталния край на своята орбита.

Отвори още една врата, така както човек разтърсва някое дърво, за да паднат плодовете. Ръчката жално изскърца. „И тя се оплаква — помърмори на себе си. — Всички се оплакваме, ала никой не ни идва на помощ.“

До каменния зид разговаряха едноухият и неговият приятел. Кучето се разлая срещу тях. Единият каза:

— Чиба, противен пес. Какво си се разлаял? Да не ти се е затрило нещо?

А другият, с тояга в ръка, добави:

— Господарката ти ли? Правѝ се на луд, та да види тя!

Тя не можеше да ги чуе. Искаше само да пропъди това чичингуако и ако й се удаде, да заспи за дълго, за много дълго… (Да заспи не е най-точната дума.)

След няколко дни двамата другари отново минаха оттук. Търсеха розови пъпки за скорошния празник в селото. Едноухият продума:

— Как ли е лудата? Виж само, всичко е обрасло в буренак. В Гуатао ми казаха…

— Ами, като друг път, нито по-добре, нито по-зле, винаги си е било тъй — отвърна му другият, — все тъй… Ала… М-м-м… Помириши.

Беше вдигнал нос и душеше.

— Оо! По дяволите! Мирише на някакво странно животно, вони на мърша.

— Може. Тя нали саде искаше сам-сама да си стои, кога имаше дертове, сигур вече е опънала петалата, дебела глава. Нека сега си лежи и си гние самичка…