Антонио Бенитес Рохо
Ножицата

В копието на кръщелното свидетелство — първата стъпка за получаването на паспорт — беше написано съвсем ясно: Хорхе Емилио Лакосте. Но в службата го наричаха Йойи, въпреки че вече наближаваше четиридесетте. Естествено там във Вашингтон, в Библиотеката на конгреса, щеше да бъде съвсем друго; сигурно имаха латиноамерикански отдел, всички книги подредени, ясно надписани по строгите лавици, а той — мистър Лакосте, специалист по кубински фолклор, консултиран от социолози от Харвард, щеше да изнася беседи върху кубинския театър; да не говорим за изгодното сътрудничество във вестници и списания за изкуство. Вероятно Ромуалдо щеше да му обясни в следващото си писмо, но всичко изглеждаше уредено:

Въпрос на няколко месеца, днес ти изпратих доларите за билета, а като стигнеш в Мадрид, ще имаш и малко пари, докато се прегърнем в САЩ.

После — прекрасната пролет във Вашингтон, цъфналите череши, „но и другите паркове, катеричките хрупат в скутовете на хората, и едни цветя като лалета над снега и утрото“, и изведнъж, почти в края на писмото, преди милото напомняне да упражнява английския и подписа с розово мастило, се появяваше някакъв си Фред, много добре поставен, „един невероятен тип, а какви приятели… художници, критици, директори на библиотеки и галерии, с апартамент — мечта, с персийски килими и модерна музика и освен това на Шестнадесета улица, прочутата улица на посолствата.“ Е, несъмнено Ромуалдо имаше късмет и не го забравяше, въпреки разстоянието. А сега тоя глупак Легон изважда от чекмеджето плика с обеда си, с това изражение на теле, и около него винаги кръжат мухи, сигурно от вонята; а пък на другия хич не му помогна това, че ходеше с вратовръзка и се пръскаше с парфюм, изпратиха го да работи в стопанство, защото нареди любовницата си на рецепцията; а той по цял ден вадеше изрезки от вестниците, clipping^[1], както казваше другият, защото за всичко измисляше разни имена; и какво нахалство — да си вярва, че това е център за документация, пък и тая ножица — такъв боклук, човек остава без пръсти от нея. А Легон избърсва масата със сополивата си кърпа, ама че свиня; и да вземе да каже, че революцията освободила нас, негрите, и то на него — та той винаги е минавал за бял и Ромуалдо го водеше в Тропикана, и да играе голф в Кънтри клъб; пък Легон да си гледа работата, нека се смята за бивш роб, надута маймуна такава, само защото завършил някакви курсове за библиотекари, и не е научил нищо друго, освен да върши всичко наопаки. Ето например възложил архивата на Доминга, не на друг, а на Доминга — та тя е почти неграмотна, а той да реже вестници, той, който е доктор по философия и литература и беше публикувал едно есе.

Вдигна очи, когато момчето постави вестниците в края на масата, и му поиска цигара. После го загледа как разпределя кореспонденцията из целия отдел, как се спира край големия прозорец и след утвърдителния жест на Легон как пляска три пъти с ръце — знак, че е време за обед.

Пилето беше с много подправки и на връщане той мина през аптеката да вземе сода бикарбонат. Като се върна на мястото си, развърза канапчето, което опасваше купчината пожълтели вестници — следобед преглеждаше пресата отпреди шест години — и започна да изрязва театралните програми и статии за изкуството. Вниманието му беше привлечено от някакъв много по-стар брой, в който липсваше културната страница, вероятно грешка на някой от архивата, но Легон не сметна това за важно и му каза да се занимава със своята работа и да не гледа толкова много какво правят другите. Следващият вестник беше един брой на „Диарио де ла Марина“ от 1854 година, Доминга явно беше полудяла — не беше подготвена за тая работа и никога нямаше да я върши както трябва, но сега бе отишла твърде далече, грешката беше с цял век, и колко интересно — имаше една ножица в огънатата страница, сигурно на някоя служителка, една много стара ножица с екзотичен филигран. Режеше добре и той реши да поработи известно време с нея.

Хартията бе доста запазена, но както и друг път — винаги когато четеше стари вестници ставаше така — пръстите му леко затрепераха, докато свикна с мисълта, че рекламите и новините принадлежат на мъртъвци, на изчезнали неща, на един потъващ свят, който неочаквано изплуваше с името на някое море, с наименованията на улици и градове, в които често имаше опадали букви.

Този ден най-важните новини бяха от руско-турската война — Омар паша прекосил Дунава с 50 000 души, на два дни път от Букурещ и османската победа била сигурна; после провалът на граф Орлов и прибързаните му действия — Виенският двор не приемал съюз с Русия и обявил неутралитет в полза на Франция и Англия. По-нататък в една двойна колона се изброяваха имената на избягали роби, изреждаха се отличителни белези и възнаграждения, и веднага след това — местната хроника: веселата пиеска „Чичо Каниитас“, карнавалните балове и премиерата на „Дон Паскуале“ в Големия театър „Такон“. Тъй като същата вечер той имаше намерение да иде на опера и по една случайност щеше да се играе „Дон Паскуале“, внимателно прочете бележката, за да може да се прояви по време на разговорите в антракта. След като запомни италианските имена и подробностите от премиерата, му хрумна да продължи глупостта на Доминга, като залепи критиката в папката за новите постановки. Внимателно изряза статията, но когато изравняваше единия край, ножицата се изплъзна от ръката му, бодна го в крака и се озова на пода, под масата, счупена на две. Разчекната. Озърна се, вдигна двете части на ножицата и ги прибра в джоба си. Все щеше да я оправи някак, болтчето беше паднало, може би бижутерът от горния етаж щеше да я оправи и той на другия ден да я върне.

На улицата му стана студено и топлият душ и поклащането на стола-люлка го накараха да изпадне в сладка дрямка. Почти несъзнателно си легна и заспа дълбоко. Сънува нещо, което не можа точно да си спомни, май се фехтуваше с ножицата срещу някого, може би срещу Легон, но това не можеше да се нарече кошмар, въпреки че като отвори очи, по врата му се стичаше пот и дишаше тежко. В стаята вече беше тъмно и той запали нощната лампичка; беше девет без четвърт — ако не хукнеше веднага, щеше да закъснее за представлението; още повече театър „Гарсия Лорка“ беше далече, да не говорим за трудностите по транспорта.

— Нали ви казвам, че е пълно, няма места нито в партера, нито на балкона, само в галерията — повтори касиерката, като преглеждаше изпъстрената с червени кръстчета скица. — Да бяхте дошли по-рано.

— Но директорът ми е приятел, изпрати ми покана. Обадете му се, той сигурно ще уреди въпроса.

— Ако имате пред вид Дел Монте, вчера сутринта напусна и още нямаме заместник — възрази сухо жената.

Лакосте пооправи сакото си и понечи да си тръгне, но изведнъж се спря и си купи билет за галерията — все пак беше бил път, а и му излизаше много по-евтино.

На стола липсваше страничната облегалка, а на всичко отгоре виждаше само половината от втората завеса. А уж бяха правили някаква реконструкция, истински мърлячи, нищо не умеят, и това ми било театърът, открит от Коварубиас; е, да, тогава са били други времена, la belle époque cubaine^[2]; ех, да беше живял тогава — пищни балове, галантност, колониална архитектура, френска мода. Впери очи в предните редове — можеше да има някое празно място. Но оркестърът, който той не виждаше, престана да настройва инструментите и заглушавайки откъслечните покашляния, се втурна по партитурата на Доницети.

„Дон Паскуале“ беше весела опера, но сцената и музиката бяха толкова далече от него, че той стана преди антракта — Бюфетът беше празен, той влезе и си поръча сок и нещо за ядене. Като плащаше, напипа ножицата в джоба си и съжали, че не беше говорил с бижутера, утре на всяка цена трябваше да му я занесе.

Прекара антракта небрежно облегнат на стената, увлечен да обяснява на група познати успеха на Стефеноне и на баса Ровере в същия тоя театър, когато се наричал още „Такон“, лудите аплодисменти, които продължили сезона до средата на март — сигурно е било така, един незабравим спектакъл, и то преди повече от сто години, но тогава, както всеки знае, нямало човек да не разбира от опера. Звънецът изби точно навреме и Лакосте, решил да изслуша спектакъла докрай — може би щеше да напише някоя критика, — завърши фразата и се отправи към стълбите. Като отвори вратата, вълна горещ въздух обля лицето му; а и светлината беше някак особена. Седна на един стол, който можеше да бъде на разпоредителката — облегалката беше твърде висока, седалката от слама. Някой вдясно, от него го докосна по лакътя, но завесата вече се вдигаше и някаква необяснима втора завеса се полюшваше вместо декора от първо действие; и сигурно беше зрителна измама, но сцената му изглеждаше по-малка, не толкова дълбока и някак различна; пък и тая промяна в състава, тази нова Норина, дебела като каца, този огромен дон Паскуале, препъващ се в килима, ама че двойчица, кой знае откъде са ги изнамерили, а и колко фалшиво пеят.

Когато се обърна към съседа си, проумя, че всичко е сън, че кой знае кога е заспал и сега мъжът вдясно беше облечен е старовремска куртка, със същата кройка като неговата, макар нагръдникът на ризата му да беше отрупан с волани, което го правеше по-елегантен.

Лакосте се усмихна, като си помисли, че може би изобщо не е ходил на театър, че може би си е в леглото след топлия душ и четенето в стола-люлка. Във всеки случай беше прекалено задушно, а там долу дон Паскуале само мучеше. Би предпочел да сънува някоя английска комедия с Ноел Коуърд или да кажем нещо забранено — някой дивашки обред или таен езически танц. И малко се учуди, че толкова лесно можа да стане от мястото си, да си сложи цилиндъра и ръкавиците и да се спусне по стълбите.

Във фоайето имаше половин дузина огледала. В едно от тях, което стигаше до пода, той се огледа доволен — винаги му бе харесвала тая мода, от която фигурата изглеждаше по-тънка — и направи няколко кавалерски движения без особен резултат: кой знае защо жестовете му не се получаваха такива, каквито си ги представяше, а наподобяваха просташки пози. Като в сънищата — помисли си той. Много близо до него дребна ханъма, облегната на ръката на един паша, внимателно четеше някакъв афиш. Като чу името на Стефеноне, Лакосте се приближи, но колкото и да се мъчеше, не успя да проумее значението на големите червени букви, макар че разпозна някои от тях — А и О. Прекоси залата в очакване на нови изненади и като се спусна по една голяма стълба, се озова в студената ясна нощ. Пред него вместо Прадо, се простираше красив колониален булевард — широк и много оживен. Облегна се на един фенер, който едва осветяваше улицата, и полуразвеселен, полуотегчен, избягна втренчения поглед на някакъв човек, маскиран като Смъртта, който бе застанал до него. Тръгна към отсрещния ъгъл. Изведнъж му хрумна, че сънят има смисъл, че не е толкова безразсъден — турците излизаха от вестникарските хроники също като оперния спектакъл, следователно пред него се простираше прочутата Алея на Исабел II от гравюрите на Миале, а огромните сенки оттатък петте калдъръмени улици бяха древните градски стени.

Тъй като не се събуждаше, реши да тръгне напосоки, безцелно, воден от съня и нощта, като си мислеше за Ромуалдо и пътуването за Испания. Стигна до нещо като ротонда и като седна на пейката до широка канавка с остри червени камъни, се загледа в старовремските каляски и файтони, в чудноватите групи минувачи, които се разхождаха по тротоарите. Две елегантни мулатки със смешни маски позабавиха крачки край него, като се смееха зад ветрилата си. По-младата се спря и след като изпусна чантичката си, го запита дали е от столицата, защото „ви следим от Големия театър и ни приличате на загубил пътя си“. Кой знае защо Лакосте отвърна, че е роден в Порт-о-Пренс, че току-що пристигал в Хавана, за да продаде някакъв магазин. Мулатката каза, че се нарича Енкарнасион и сладникаво го покани да иде с нея на бала у Лусиндо Перес, „там ще се забавляваме, пък и не е скъпо, мисля, че само осем реала, естествено първо ще ви представя на моите приятелки, толкова напет господин като ваша милост, толкова светски и добре поставен, ще видите как ще ви приемат, по царски“, пък и тя щяла да се погрижи той да не скучае и му обещаваше танци и вино през цялата нощ.

Лакосте измърмори, че би искал да види някой свещен танц или изобщо нещо такова. Но мулатките вдигнаха рамене, хванаха го под ръка и го отведоха през портите Монсерат, като си тананикаха.

Докато Енкарнасион с благодарност стискаше пръстите му, Лакосте се радваше, че сънува такъв хубав сън; плах още от юноша, той рядко се осмеляваше да заговори жена и изведнъж тази среща, това съвпадение с новините от един забравен вестник.

Възползвайки се от тъмнината на една уличка, Лакосте прегърна през кръста Роса — другата мулатка, и от нея разбра, че балът у Лусиндо е с маски, „макар че нито аз, нито Енкарнасион обичаме да се маскираме“, „но вие сте си добре и така, и двете сте много хубави“, „лъжец, това го казвате заради Роса, нали видях как я притиснахте“.

След като повървяха из града, Енкарнасион и Роса започнаха да спорят как най-добре може да се стигне до дома на Лусиндо Перес. Енкарнасион предпочиташе да продължат покрай градската стена и да се спуснат по „Рикла“, „което е за препоръчване при зачестилите напоследък грабежи“. Роса обаче запротестира — „нито крачка повече, ако не завием наляво още по тая улица“ и като запретна пола, седна да плаче на бордюра. Опитвайки се да ги успокои, Лакосте се канеше да предложи компромисното решение да вървят по диагонал, но тъкмо тогава някой зад гърба му го удари по главата и той се свлече на калдъръма, после ръцете на Роса пребъркаха джобовете му, а някакъв груб глас се вайкаше сред цветисти ругатни, че в джоба му имало само една счупена ножица, че това бил вторият клиент без пукната пара и че „ако не се хванете на работа както трябва, ще ви ударя един бой“.

Лакосте успя да се примъкне до един портик. За миг сънят се бе превърнал в друг сън, в който Фред и Ромуалдо с огромни ветрила в ръце го чакаха в подземното летище на Вашингтонския мемориал. Макар че не Фред, а Ромуалдо бе този, който любезно му отстъпи вестника в жълтия асансьор по пътя за Порт-о-Пренс, преди да попадне в капана. Легон даде веднага знак за почивка и доня Роса и доня Енкарнасион измъкнаха от деколтетата си лалета и катеричи опашки и без да обръщат внимание на мученето на Стефеноне, вързана за креслото, опипаха цялото му тяло и го оставиха беззащитен, проснат по очи под тъмния портик, портика от първия сън.

Все още проснат на земята, докато се опитваше да изчисти калта от лицето и дрехите си, той помисли, че най-добре ще е да се върне там, откъдето бе тръгнал, и да измине обратно пътя до входа на театъра. Освободен да полети надолу по трапеца и да се озове под одеялото; после щеше да дойде звънецът на будилника, няколко капки одеколон на кърпичката и мекият допир на всекидневието.

Като се облегна на една колона, той се изправи и се приближи до бордюра — между камъните в канавката проблясваше едната половина на ножицата и той машинално я прибра. Но нямаше и следа от ботинките, куртката, цилиндъра и вратовръзката.

За щастие връщането не беше трудно — достатъчно бе да открие градската стена и да продължи покрай нея до някоя от вратите, там да поздрави свойски началника на стражата — дали да не му обясни, че е бил обран? — да излезе на познатата Алея.

Можеше да потропа на първата срещната врата и да попита някой старец със свещ в ръка и нощна шапчица как се излиза от града, да, да попита някого, така щеше да е най-добре, да попита някого ли? Ама че глупост.

Продължи да върви, долепен до стената — беше му студено, сигурно прозорецът беше отворен и студен въздух струеше точно над хамака му там, в Порт-о-Пренс.

Спря се пред стълбището на някаква черква. Тъй като отвреме-навреме се стряскаше от студа, той се опита да си свали ризата. И въпреки треперенето и главоболието му хрумна мисълта, че все пак никога не се бе чувствувал толкова господар на съществуването си; по парадоксален начин този кошмар не само го пренасяше в друг век, но и постепенно му налагаше смътната и болезнена необходимост да избере път, посока; и сега, като се видя изправен на безлюдната улица, под черната камбанария на черквата, с увиснала в ръката му риза, треперещ от ледения солен вятър на залива, то му се струваше някак смешно и невероятно и същевременно ужасно реално; но не можа да продължи да мисли, защото шумът зад гърба му се оказа от някаква карета с четири коня, която завиваше зад ъгъла, и той трябваше тичешком да се изкачи по стъпалата и да се притисне до обкованата врата, зашеметен от връхлетялото го цвилене, плющене на камшици и ругатни.

Безсмислено беше да си облича ризата — като разкъсан мръсен парцал тя лежеше в края на улицата. Някакви приближаващи се гласове го накараха да се свие край колоните на стълбището. Бяха двама мъже. Двама бели мъже във фракове, които се смееха на някой си Чичо Каниитас. Когато минаваха край него, някакъв тъмен порив го накара да напипа в джоба острието на ножицата. След миг отново настъпи тишина.

Лакосте слезе на улицата с половината ножица в ръка, отново погледна ризата и сигурно от този необясним страх и от странната растяща мъка мисълта му се сковаваше — не помнеше защо бе свалил ризата си.

Клекнал край канавката, слисан и уплашен, той съзнаваше, че спомените му се губят — някаква пенлива мъгла го откъсваше от всичко почувствувано и премислено и превръщаше миналото във все по-бледи и далечни откъслеци. Ужасен, той се опита да си пробие път назад, да достигне на всяка цена къс твърда земя, някоя крепост, в която да защищава до смърт личността си. Опипа мрака и докопа само две понятия — името си и някакво смътно чувство за вина: Хорхе Емилио Лакосте и нещо като първородния грях.

Отвори ръка и кой знае как проумя, че в парчето ножица проблясва угризението. Тогава, прокарвайки пръст по филиграна, той започна да си спомня — малко по малко, стъпка по стъпка, парче по парче, сякаш паяк изплиташе паметта му. Но в средата, във вкаменелата празнина на паяжината, оставаше загадката на голямата сграда с огледалата и той не можеше да си спомни как бе стигнал дотам или кой го бе поставил на оня висок стол, където шумът го бе събудил, сигурно виковете на смахнатите от сцената, които ревяха и тичаха насам-натам с наплесканите си лица, как не ги е срам, големи хора, пък се държат като деца.

А сега отдалече някакъв глас му пошепна да събере двете части на ножицата. Но защо да ги събира, след като самият той я бе счупил. Четири пъти я бе хвърлял на пода в магазина. Много добре си спомняше. Четири пъти, докато двете парчета се отделиха и фокус-мокус — той бе полетял и паднал в нови-новенички дрехи в столицата, зашеметен и омагьосан, без дори да знае кой точно е. Да, точно така бе станало. Съвсем сигурно, няма що. А как да ги събере, след като другата част се бе изгубила, пък той не беше вълшебник, че да знае къде е. А ако не е омагьосан, сигурно е заспал и е сънувал всички тия неща, ами да, тая голяма къща с огледалата и ония смахнатите, дето крещяха, и Смъртта, дето искаше да го отвлече, ами да. А след това тия хубави мулатки, Роса и Енкарнасион, едната беше опипал по задника. Точно така си беше, ами да. Сигурно въжето на хамака му се бе скъсало и хоп — на земята. Това лошо въже, дето му провали виното и кефа от бала на тоя Лусиндо и му направи такава цицина. Пак добре, че все още се мотаеше из столицата. Просто да не повярваш, но вече е време всичко да се промени. Човек все си мечтае да забогатее. Това е заради парите, заровени в дъното на магазина, ами да. Под старата стена, точно така. Нали с очите си го видях как заравя цели гърнета, пълни с жълтици, едно такова жълто злато — като банани, и дон Ремихио — „трябва да мислим за черни дни, ще има война, грабежи, убийства и не знам какво още“. Ами да. Разбира се. Като ги гледаш тия неща, така става. Ама най-добре ще е да тръгна нататък, може да намеря мулатките или тоя бал у Лусиндо.

Облече скъсаната риза и зави зад ъгъла.

Помисли си, че никога не бе сънувал толкова объркан сън. И никога не бе усещал такъв студ.

Далечна музика го накара пак да завие и да ускори ход — сигурно бе балът у Лусиндо.

А балът сигурно е за големци — край къщата имаше цяла редица каляски и доста хора се трупаха на широко отворените врати и прозорци.

Мина зад група кочияши; разиграваха на карти петака от бакшиша и дори не го погледнаха.

Лакосте се надигна на пръсти и успя да погледне над главите на любопитните — имаше много хора в ярко осветената къща, много префърцунени негри и много мулатки с кокалени гребени и пера от марабу. Някои от тях бяха маскирани. Други носеха домина като тия на Роса и Енкарнасион. Имаше и неколцина бели мъже, но те не танцуваха; облегнати край стените, те непрекъснато пиеха, заобиколени от жени и табли, и изглеждаха много доволни. Често до тях се приближаваше и ги заговаряше възрастен, дебел усмихнат мулат. Лакосте разбра, че това е Лусиндо Перес. Той си проби път сред тълпата, прекоси коридора и влезе в залата.

Отначало никой не му обърна внимание. Почти всички танцуваха пред музикантите или ръкопляскаха на някаква висока негърка, която се извиваше като змиорка. С бързо биене на барабаните тимпанистът сложи край на танца и задъханата изпотена негърка пусна кавалера си и тръгна към него, като му намигаше и протягаше ръце. Лакосте пристъпи напред, но изведнъж негърката скърши снага, помаха с ръце във въздуха и отиде в единия ъгъл, като се превиваше от смях. Ама че работа! Сега всички се хилеха и го гледаха и пак се хилеха, но той вече познаваше тия сънища, ами да, тия сънища, в които той търсеше някакъв грош, а в ръката му се появяваше студена жаба и го напикаваше, ами да, седем години лош късмет, просто да си умреш, а продавачът в магазина пак окачваше куртката и жилетката и му се подиграваше ухилен, ами да, с разчекната уста, а той се въртеше като бесен в хамака, ами да, така ставаше. Но сега не държеше жаба, а парчето ножица и никой вече не му се надсмиваше.

Събори един свещник и излезе на двора, сподирян от женски писъци. С крайчеца на окото си забеляза, че Лусиндо отваря кама, но той вече се катереше по зида с парчето ножица в зъбите и някак неусетно за самия себе си се оказа от другата страна. Побягна по тясна неравна улица, после зави наляво.

Срещна Смъртта, след като видя черната котка, извила гръб, и се спря като закован до купчината боклуци. Без да погледне назад, като се мъчеше да излезе от съня, той скочи на другия ъгъл и побягна към светлината на някакви фенери. Беше градската стена. Там, пред него, се намираше вратата, която бе прекосил заедно с мулатките. Мина край двама заспали войници и като прекоси моста над рова, стигна до петте калдъръмени улици, от които толкова се бе възхитил. На високия портик пред голямото здание с огледалата множество хора чакаха каляските си. Чу изстрел и обърна глава — Смъртта и войниците тичаха след него откъм стената. А на всичко отгоре по близкия калдъръм наближаваше кола, за да му препречи пътя. Изведнъж му се прииска да се разхили като негърката при Лусиндо, да махне с ръка и да сложи край на този лудешки бяг, да се смъкне от хамака, да си наплиска лицето с вода от стомната, за да измие потта от тоя сън, в който той неизвестно защо бягаше в тази луда нощ. Но сега беше много късно, каляската вече бе спряла, а някакъв човек с виолетово домино скачаше от коня с разперени ръце, готов на всичко.

Лакосте се отмести, без особен труд изви тяло и избягна удара, облегна гръб на колелото и отчаяно заби парчето ножица във виолетовия плат.

После успя да скочи на капрата и да грабне поводите, да подкара каретата по улицата, докато войникът със сивите мустаци невъзмутимо се прицелваше в него. Успя само да вдигне камшика над изстрела, да се свлече тежко в краката на коня и да чуе как Смъртта с отметната назад качулка разказва на любопитните, че той — Хорхе Емилио Лакосте — е избягал роб от една захарна плантация в Порт-о-Пренс, че е мулат — убиец и крадец, чиито отличителни белези са отпечатани във вестника.

Тогава пак се опита да се събуди, да обясни, че в същност само рамото едва го наболява, но когато войниците злобно го задърпаха към ротондата, още преди Смъртта и тълпата да засъбират камъни от канавката, той си помисли, че няма да може да избяга от тоя сън, че връщане назад няма и че цял живот ще продължи да го сънува.