Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Корекция
moosehead (2010)
Сканиране и разпознаване
unicode (2009)

Издание:

Библиотека „Златни страници“. Златната връвчица. Том пети. Разкази

Издателство „Български художник“, 1979

Съставител и редактор: Николай Янков

Илюстратор: Любен Зидаров

История

  1. — Добавяне

Паднаха есенните дъждове. Всички селяни тръгнаха на оран. От селото Равна само един човек не отиде да оре и той бе Илия Латунов, баща на четири невръстни деца.

Една сутрин Илия излезе от къщи, мина през селото и спря на прага на селската кръчма.

— Влез де, няма кой да те изяде! — посрещна го кръчмарят Симо.

— И да вляза, полза не ще имаш. Търся работа. Нямаш ли нужда от работник днес?

— Нямам нужда, Илия! Ще пиеш ли чаша ракия? — дигна едната си вежда Симо.

— Не ми се пие. Работи ми се, а пък работа няма.

Илия въздъхна, слезе от високия праг на кръчмата, погледна слънцето през щръкналите клони на оголялата черница, избърза, налетя на лоши кучета и спря пред яките врати на кмета. Посегна да бутне с длан едното крило, но в това време кметът отвори вратата.

— Ти ли разлайваш кучетата?

— Търся работа.

— Щом търсиш, намери си! — каза кметът и поиска да го отмине.

— Дойдох при тебе. Ти имаш голям имот, все ще се намери нещо започнато и несвършено! — и Илия тръгна след него.

— Напразно вървиш след мене, нямам несвършена работа!

— Но аз не искам пари, аз само тъй да не стоя без работа!

— Все не искате пари, а после с дни висите на вратата ми да врънкате!…

Илия остана до един плет, клекна, взе сламка и започна да я разглежда, сякаш бе късче злато. Край него мина жена, поздрави го, но той не я чу. Сламката се изгуби между пръстите му и той забрави за нея. Чудеше се като как да си намери работа. По едно време му хрумна да стане, да се върне в къщи и да се залови кладенец да изкопае. Досети се, че няма кола, за да докара камъни за изграждането му и се замисли друга работа да си търси. Забеляза, че оградата на черквата е разхвърляна на няколко места, отиде и се залови да я поправи. При него дойде писарят от общината и му се скара:

— Ти от черквата ли дойде да крадеш?

— Но аз поправям оградата.

— От такива поправачи като тебе оградата е дошла на този ред. Я си върви по работата! — и писарят го блъсна по рамото.

— Нямам работа!

— Като нямаш работа, та за кражба ли се залови?

Илия изгледа писаря, ядоса се на думите му, тури ръце в пояса си и го отмина. До един вратник играеха деца. Той се спря да ги гледа. Всичките държаха в ръцете си по резен хляб и подскачаха на един крак. Едното от децата се препъна, падна в една локва, измокри се и заплака. Той се наведе да го дигне. Пристигна майката на детето и като видя дрешките му мокри, развика се на Илия:

— Защо го блъсна в калта? За да му вземеш хляба ли?

— Мамо, аз самичък паднах, а чичо Илия ме дигна! — обади се през сълзи детето.

Илия нищо не каза на жената, помилва по косата най-близкото до него момченце, въздъхна и бърже се отдалечи. Размисли се за децата си и лицето му потъмня от мъка. Да можеше да ги изгледа и да ги пусне като ластовички по света. От малки ще ги научи на работа, та кога пораснат да не им е мъчно, че са бедни.

Като минаваше край селската чешма Илия се наведе, зашепи вода и наплиска лицето си.

— Глава ли те боли, Илия? — обади се зад него баба Гина.

— Не, не ме боли.

— Виждаш ми се като болен.

— Човек без работа е цял болник — въздъхна Илия.

— Тъй е Илия, тъй е, синко!…

Илия се зарадва на топлите думи на баба Гина, отпусна се, седна на каменното корито и заговори:

— Мъчно ми е, че нямам работа. За ядене все още се намира по нещо в къщи, но това, дето нямам работа, ме яде като червей. Имам ръце, а пък като да съм сакат. Готов съм с камъни да ме товарят, но да не стоя без работа. Ходя по село, чукам по вратите и всички ме посрещат като просяк. Бабо Гино, като на майка ти се изповядвам, не ми се иска да стоя със скръстени ръце. Снощи не съм спал като зная, че всички селяни ще тръгнат рано-рано на работа!

— Така е, когато човек няма работа, разболява се от безделие!

— Да съм болен, ще легна и ще лежа, но не съм болен. Ръцете ми тежат като вдървени. Преди малко щях да ударя писаря, но се въздържах. Аз отидох да поправя черковната ограда, и той ме взе за крадец. Та аз на крадец ли изглеждам?

— Хората са лоши, Илия, но ти не се давай на злото. Имаш дечица, па и булката ти е добра, та няма защо да се тровиш с хорската лошотия!

— Не се тровя, но мъчно ми е. Да намеря работа, за нищо няма да се тревожа!

Илия стана да си върви. Баба Гина го погледна, замисли се за миг и му рече:

— Илия, ела с мене. Ще ми отсееш две-три торби жито за воденица.

Той взе стомната от ръката на баба Гина, напълни я с вода и тръгна пред нея. В къщи тя го отведе в зимника, показа му хамбарите, даде му решето и торби и го остави да работи. Ръцете му стиснаха здраво решетото и работи дълго, и с радост. Изнасяше жито от хамбарите, пресяваше го и пълнеше торбите. Когато привърши работата в зимника, излезе на двора, взе брадвата и застана на дръвника.

— Бабо Гино, да ти насека ли дърва?

— Насечи ми!

Илия насече цял куп дърва. Изпоти се, обърса с ръкав лицето си и тръгна да си ходи.

— Илия, почакай малко! — извика след него баба Гина.

Настигна го, подаде му цял хляб и пълна паница сирене.

— Бабо Гино, не трябваше!

— Занеси го на децата.

— Но аз, ей тъй, за работата ми бе мъчно!…

Гласът на Илия се изгуби в неравния лъх на есенния вятър. Скри ръце в пояса и бавно провлече крак към вратника. Баба Гина дълго гледа след него, после поклати глава и си каза:

— Пусти Илия, и чуждото работи като свое!…

И сама отнесе хляба и сиренето на децата му.

Край