Симеон Андреев
Бездомни

Ванката се подигна на пръсти и погледна през прозореца. Голямата сладкарница гъмжеше от хора. Четирима свирачи свиреха нещо весело и хубаво. Един прислужник, облечен в чисти бели дрехи, сновеше около масите.

„Тука трябва да се влезе — помисли Ванката и потръпна от студ. — Топло е и хора много.“

Пет-шест души излизаха. Той се мушна помежду им и влезе незабелязано. Сви се в ъгъла зад вратата и сякаш задряма. Ненадейно изпод палтото му нещо шавна. А след това току до бузата му се подаде една остра муцунка.

— Шшт, Палешко! — перна Ванката муцунката. — Мирно!

Острата муцунка се гушна бързешком под палтото му и се спотаи.

Свирачите забързаха, заситниха и спряха отведнъж. Хората заръкопляскаха. Почнаха се шумни разговори. Сладкарницата заприлича на един голям бръмчащ кошер.

Ванката разкопча палтото си и пошепна тихичко:

— Хоп, Палешко!

Острата муцунка надзърна пъргаво и близна с езика студената ръка на Ванката.

— Хайде!

Из пазвата на Ванката изрипна едно малко кученце и се покатери на рамото му.

— Готово, господа! — звънна ясен, детински глас и накара всички да замълчат. Хората впериха очи към ъгъла зад вратата.

— Палешко, почни!

Палешко се шмугна с главата надолу и тупна леко на земята. След това направи рогач и застана „слуш“.

Ванката съблече палтото си и остана само по една пъстра, безръкавна моряшка фланела. Тънките му жилести ръце бяха зачервени от студ. Той се изпъчи и поздрави. После подскочи, преобърна се и пак се поклони.

— Нагоре с краката! — изкомандува той.

Палешко се изправи на предните си крака и запристъпва. Ванката се изправи на ръце и взе да го обикаля. Хората заръкопляскаха.

— Хоп, слуш! — сниши се Ванката.

Палешко подскочи и стъпи върху ходилата на Ванката. Ванката, изправен на ръце, дигна внимателно подвитите си крака нагоре. Палешко застана „слуш“. Тогава Ванката обходи на ръце сладкарницата надлъж и се върна пак, отдето беше тръгнал. Палешко скочи на земята. Двамата се настаниха един срещу други. Ванката издаде нова команда:

— Рогач!

И след големия смях на всички те се запремятаха из въздуха. Един, два — цели пет рогача. После Ванката сложи в предните лапички на Палешко шапката си и се облече. Палешко обходи масите и събра кой каквото подари.

Свирачите занагласяха инструментите си. Ванката прибра Палешко под палтото си.

Закопча се и излезе навън.

Снегът беше превалял. Духаше студен, остър вятър. Звездите трептяха, като че замръзват. По улиците хрущяха стъпките на закъснели минувачи.

Ванката се спря под една електрическа лампа. Той бръкна в джоба си, извади подарените пари и ги преброи. Единадесет лева.

— Малко са — въздъхна Ванката. — Не стигат!

Вятърът го шибна по лицето, свирна в ушите му и замина. Палешко шавна под палтото и пак се спотаи.

— Виж ти! — помисли Ванката. — Трябва да му е студено.

Той поглади с ръка мястото, където се беше сгушил Палешко.

— Там стой, там стой! Щом си подадеш носа и ще те ощипе! — И Ванката ускори вървежа си.

Покрай него профуча шейна. Весели звънчета пееха по гривните на конете. Камшикът на файтонджията плесна сърдито над гърбовете им.

— Чу ли, Палешко? — засмя се Ванката. — Тях ги бият, пък аз не те бия. Кротувай!

Ванката възви и тръгна по една затъмнена улица. Почна да прехвръква сняг. Изведнъж нещо го бутна по крака. Чу се радостно скимтене. Ванката подскочи уплашено.

— Я — викна той, — Миша! Ти ли си, Миша? Тука е Палешко. Не бой се, няма да помръзне!

Миша, майката на Палешко, излая и почна да души. Палешко усети под палтото дъха на майка си. Той зашава й заскимтя.

— Добре, добре, ще се съберем — помилва Ванката Миша и разкопча палтото си. Палешко рипна и се стрелна към майка си. Миша го заблиза. Нещо сви сърцето на Ванката. Той сграбчи Палешко, гушна го под палтото си и рече нажалено:

— Пък ти, Миша! Палешко ще спи на топло в пазвата ми, ами ние с тебе къде ще спим?

Миша го погледна с големите си тъмни очи. Тя сякаш го разбра и се заумилква около му.