Патрик Уайт
Долу на бунището

— Хей!

Той извика от улицата, а тя продължи да цепи дърва в двора. Замахваше с дясната си ръка — все още мускулеста и твърда, — макар че някои други части бяха започнали да се отпускат. Замахваше с дясната, а лявата висеше свободно. Цепеше дънера отляво надясно. Умееше да си служи много добре с брадвата.

Защото трябваше да умее. Човек не може да очаква чак толкова много от един мъж.

— Хей! — извика отново Уол Уоли от улицата. После се приближи до вратата със същата мръсна стара шапка за бейзбол, която бе купил изгодно на разпродажбата на американско военно имущество след войната. Все още хващаше окото, макар че коланът бе започнал да се впива в шкембето му.

— Пак ли си разиграваш комедията, а? — попита той, като освободи потника си под мишниците — „свободно“ бе едно от правилата в дома на семейство Уоли.

— Слушай! — възрази тя. — Ти за к’во ме вземаш? За парче дърво?

Очите й бяха ослепително сини, а кожата й с цвят на кафява праскова. Но щом се усмихнеше, нещо ставаше: устата й се отваряше и се показваха мокрите дупки на извадени зъби и останки от кафяви, разядени корени.

— Имам си име. Жената има нужда от внимание към по̀ла — каза тя.

Никой не бе чувал Уол да се обръща към жена си по име. Никой дори не бе чувал името й, макар че то бе написано в списъка на избирателите и в същност бе Изба.

— Не знам за к’ва пола̀ говориш — отвърна Уол, — ама имам една идея.

Жена му се изправи и отметна коса назад. Тя поне бе естествена — изрусена от слънцето. Всички деца бяха наследили цвета на майка си и когато застанеха заедно — всички със златиста кожа и отмятащи назад невъзможните си коси, — човек би казал, че приличат на стадо светлогриви коне.

— И к’ва е проклетата ти идея? — попита тя, защото не можеше да стои все така.

— Да земем две студени бутилки и да изкараме сутринта на бунището.

— Това си е пак същата стара идея — възрази тя.

— Не, не е. Не на нашто бунище. Не сме ходили в Сарсапарила от Коледа.

Тя продължи да мърмори, докато прекоси двора и влезе в къщата. Миризмата на мивка се промъкна през сивите небоядисани дъски на стената, за да пресрещне вонята на смачкани плодове и гнили листа. Дали защото семейство Уоли се занимаваше с вехтошарство, домът им заплашваше да отстъпи пред вехториите.

Уол Уоли обикаляше бунищата. Разбира се, имаше си и други далавери. Но никой нямаше неговото остро око за неща, които пак може да потрябват: изгорели батерии и стари кревати; килим, чиито петна почти не се забелязват; тел, пак тел или жица; часовници, които само чакат да се включат отново в надпреварата с времето. Задният двор на семейство Уоли бе пълен с мистериозни предмети за продан. И най-хубав сред тях бе ръждясалият парен котел, в който близнаците обичаха да се вмъкват, за да играят на криеница.

— Е? К’во ще кажеш? — извика Уол и побутна жена си с рамо.

Тя едва не стъпи в дупката между дъските на дюшемето в кухнята.

— За кое к’во да кажа?

Полудосещаща се, тя се полуизкиска. Защото Уол знаеше как да се възползува от слабостта й.

— За мойта идея!

Тя започна да мърмори отново. Докато се движеше из къщата, нечистите й, размъкнати дрехи дразнеха кожата й. Жълтите слънчеви лъчи падаха върху сивите маси на неоправените легла и превръщаха валмата от прах и косми по ъглите в злато. Нещо я дразнеше и я притискаше като тежко бреме.

Разбира се. Погребението.

— Ами, Уол — каза тя с типичния си навик внезапно да се съгласява. — Можеше да ти хрумне и нещо по-лошо. Така поне децата няма да направят някоя беля. Чудя се само дали оня проклет Лъми ще благоволи да дойде.

— Някой ден ще му разбия кратуната — закани се Уол.

— Той сега е в особената възраст.

Тя застана на прозореца и се загледа през него с дълбоко замислен вид. Мисълта за погребението я правеше така сериозна. Полазваха я тръпки.

— Добре си се сетил за бунището — промълви отново тя, впила предизвикателен поглед в чистия тухлен дом отсреща — въплъщение на благоприличието. — Ако нещо може да ми развали настроението, това е минаването на колата с мъртвеца.

— Оттука няма да се вижда. Вдигнаха я още същата вечер. Ще тръгнат от погребалното бюро на Джаксън.

— Добре, че хвърли топа в началото на седмицата. В неделя гледат да претупат по-набързо погребенията на такива като нея.

Тя започна да се приготвя за пътуването до бунището. Подръпна малко роклята си надолу. Нахлузи чифт обувки.

— Бас държа, че на оная ще й олекне! Ама няма да го покаже. Нали й е сестра. Обзалагам се, че й бе дошло до гуша от Дейз.

Тогава нещо накара мисис Уоли да отиде отново до прозореца. Сякаш инстинктът й я водеше. И наистина, оная бе там. Гледаше в пощенската кутия, като че ли вече не бе прибрала всичко отвътре. Наведено над тухлената колона, в която бе циментирана пощенската кутия, лицето на мисис Хогбен изразяваше всичко онова, което хората очакват от опечалените.

— Дейз беше хубав човек — каза Уол.

— Дейз беше хубав човек — съгласи се жена му. Изведнъж тя започна да се чуди: ами ако Уол… Ако Уол някога…

Мисис Уоли приглади косата си. Ако тя не бе така доволна у дома си — а тя беше доволна, което потвърждаваха и нейните припомнящи си очи, — тя също би могла да тръгне по пътя на Дейз Мороу.

На отсрещната страна мисис Хогбен викаше:

— Мег? Маргарет?

Викаше по навик, напосоки. Днес гласът й звучеше по-тънко.

След това мисис Хогбен се скри.

— Веднъж ме заведоха на погребение — каза мисис Уоли. Накараха ме да погледна в ковчега. Беше жената на един наш познат. Той беше направо смазан.

— И к’во, погледна ли?

— Престорих се, че гледам.

Уол Уоли дишаше тежко в лишената от въздух стая.

— Кога смяташ, че мъртъвците почват да се вмирисват?

— Да се вмиришат ли? Не ги оставят! — каза уверено жена му. — Ти миришеш, Уол. Чудя се как не се сещаш да се изкъпеш.

Но въпреки всичко харесваше миризмата му. Тя я последва от сянката под ярките слънчеви лъчи. Когато се погледнаха взаимно, телата им напомниха за себе си. Лицата им бяха огрени от увереността на живота. Той разтърка зърното на лявата й гърда. — По пътя ще се отбием в кръчмата и ще вземем студените бутилки.

Гласът му бе по-нежен от обикновено. Мисис Хогбен извика още веднъж-дваж. Вътре в тухления вход я лъхна хлад. Тя харесваше хлада, но не студа, а сега… е, не че беше точно студ, но бе някак си внезапно. Затова захленчи лекичко за нещата, които човек трябва да понася, а сега и смърт отгоре на всичко. Макар че бе починала сестра й Дейз, мисис Хогбен плачеше за смъртта, която щеше да отнесе и нея на свой ред. Тя извика отново: „Ме-е-ег.“ Но кой да чуе? Спря се, за да разрохка пръстта около цветята. Винаги трябваше да прави нещо. Това я караше да се чувствува по-добре.

Мег, естествено, не я чуваше. Тя стоеше сред фуксиите^[1] и гледаше изпод зелената им сянка. Беше слабо и луничаво момиче. Изглеждаше ужасно, защото майка й я бе накарала да облече ученическата си униформа заради погребението на леля Дейз, тъй като това бе нещо официално. В случая тя не само изглеждаше, но и наистина бе много слаба. Мисис Айлънд, която беше побъркана на тема спорт, й казваше, че трябва да стъпва с пръстите навън и да внимава, защото отгоре на всичко можела да израсне и с криви крака.

И така Мег Хогбен изглеждаше, а и се чувствуваше ужасно. Кожата й беше зелена, освен когато войната между светлината и сянката за момент покриваше лицето й с тъмни и светли петна, а цветовете на фуксията, потрепващи до безчувствените й бузи, добавяха нещо от собствената си кръв и по лицето й пробягваха червени ивици. Само цветът на очите й оставаше непроменен. Те не бяха точно сиви, в обичайния смисъл на думата. Лори Йенсен, чиито очи бяха сини, казваше, че нейните очи са като на умърлушена котка.

Група шестокласнички — Лори, Една, Вал, Шери, Сю Смит и Сю Голдщайн — бяха непрекъснато заедно през ваканциите, макар че Мег се чудеше защо. Другите дойдоха у Хогбенови вторник вечерта.

— В четвъртък отиваме до басейна „Баранугли“. Шери познава няколко момчета там, които имат два спортни автомобила. Обещаха да ни поразходят, когато излезем от басейна — каза Лори.

Мег не знаеше дали се радва, или се срамува:

— Не мога да дойда. Леля ми почина.

— А-а… — проточиха гласове те.

Побързаха да се махнат час по-скоро, като че ли бягаха от нещо заразно.

Но продължиха да си говорят.

Мег усети, че временно се е превърнала във важна личност.

И ето че сега беше сама с мъртвата си важност, свряна сред фуксиите, в деня на погребението на леля Дейз. Току-що бе навършила четиринадесет години. Спомни си пръстена от златен филигран, който леля Дейз й бе обещала. „Когато умра“ — бе казала леля й. И ето че това наистина се случи. Мег подозираше беззлобно, че не е имало време да мисли за пръстена и че майка й ще го грабне, за да го прибави към всички други неща, които имаше.

Точно тогава, отсреща, сред храстите на камфоровия лавър, се появи онзи Лъми Уоли, като отмяташе назад изрусялата си коса. Тя не можеше да понася светлокоси момчета. В същност не можеше да понася момчетата изобщо или каквото и да е друго нарушение на уединението й. Но най-вече не можеше да понася Лъм. Ух! Веднъж я замери с кучешко лайно. Тя преглътна болезнено. Макар че лайното само се плъзна по кожата й, толкова старо и сухо, че вече не приличаше на лайно, тя се скри у дома и плака, защото, е, имаше моменти, когато бе особено чувствителна на тема достойнство.

Сега Мег Хогбен и Лъми Уоли не се забелязваха дори когато се гледаха.

Кой иска Меги с кльощавия крак?

Предпочитам щипка на рак…

Лъм Уоли вибрираше като гребенче с хартия, на което свирят, сред камфоровия лавър, сечен за огрев на всеки няколко години. Той заби джобното си ножче в кората. Веднъж, през една топла привечер, той изряза с него „ОБИЧАМ МЕГ“, защото такива неща се драскат по стените на клозетите и във вагоните на влаковете, но, разбира се, това не означаваше нищо. После разряза тъмнината с ножчето, като че ли бе кожена седалка.

Лъм Уоли се престори, че не забелязва как Мег Хогбен се цупи сред фуксиите. При това с кафявата си ученическа униформа. По-скована и по-кафява, отколкото за училище, защото днес бе погребението на леля й.

— Ме-е-ег! — провикна се отново майка й. — Мег!

— Лъми! Къде си, по дяволите? — извика и майка му.

Тя викаше и го търсеше навсякъде — в навеса за дърва, зад клозета… Нека си вика.

— Лъм! Лъми! За бога! — продължи тя.

Мразеше това име. Все едно, че вика някакво хлапе. В училище бе накарал другите да го наричат Бил, което не е толкова срамно като Лъм, нито пък толкова ужасно като Уилям.

Мисис Уоли се показа зад ъгъла.

— Скъсах се да те викам! — упрекна го тя. — И то когато баща ти има такава хубава идея. Отиваме на бунището в Сарсапарила.

— У-у-ух! — каза той. Но не се изплю.

— К’во ти става? — попита го майка му.

Дори когато трудно можеше да се добере до тях, мисис Уоли обичаше да докосва децата си. Докосването често подпомага мисленето. Но тя обичаше и да усеща кожата им под пръстите си. Радваше се, че не се бяха родили момичета. Момчетата израстват мъже, а човек не може без мъже дори когато те правят на балама или се натряскат, или пък тръгнат да те пердашат.

Тя постави ръка върху рамото на Лъми и се опита да докосне кожата му. Той беше облечен, но спокойно можеше и да не бъде. Хората като него не бяха родени за дрехи. На четиринадесет години той изглеждаше по-голям.

— Е? — каза тя по-кисело, отколкото в същност се чувствуваше. — Няма да взема да плача заради някакво си нацупено момче. Твоя работа.

И се отдалечи.

Тъй като баща му беше вече изкарал старата таратайка, Лъм се покатери неохотно в нея. В каросерията на малкия камион поне никой нямаше да го закача, макар че не беше удобно като в колата, правена по поръчка.

Фактът, че семейство Уоли имаше и автомобил, направен по поръчка, озадачаваше по-невъзприемчивите хора. Спрял сред високата трева пред колибата на Уоли, той изглеждаше като краден, а и си беше почти така, тъй като три от вноските отдавна бяха пресрочени. Но поне още известно време колата щеше да е тяхна и да се друса по неравния път към Баранугли. Дремейки пред хотел „Нордърн“, Лъм можеше да й се възхищава по цял ден. Или пък да се изпъва вътре в нея и да гали изкуствената плът на тапицерията й.

Но за работа използуваха старото камионче. Костите на хълбоците му се изръбиха от дъските на каросерията. Месестата ръка на баща му, протегната през прозореца, го отвращаваше. Скоро след това и близначетата се измъкнаха от парния котел… Светлокосият Гари… или може би Бари?… бе паднал и си бе ожулил коляното.

— За бога! — изпищя мисис Уоли и отметна своята също така светла коса.

 

 

Мисис Хогбен наблюдаваше как онези от семейство Уоли потеглят.

— И то в такъв заможен квартал. Ако други ми кажеха, нямаше да повярвам — повтори отново тя на мъжа си.

— Всичко с времето си, Миртъл — отвърна, както и преди, съветникът Хогбен.

— Разбира се — каза тя, — щом като има причини.

Защото тя знаеше, че съветниците наистина имаха причини.

— Но тази къща. И автомобилът по поръчка!

В устата й загорча от яд.

На времето Дейз бе казала: „Ще се наслаждавам на хубавите неща в живота“, а ето че умря в онази забутана колибка само с една памучна рокля на гърба. А пък Миртъл се разполагаше в къща с фугирана зидария — без нито петънце влага по таваните — и си имаше пералня, тоалетна със септична яма, телевизор и скъпа кола, да не говорим за съпруга й — Лес Хогбен, съветника. При това строителен предприемач.

Сега Миртъл стоеше сред вещите си и щеше да продължи да се вайка за „Форда“, който семейство Уоли не беше изплатило, ако не се вайкаше за сестра си Дейз. И то не толкова оплакваше смъртта на сестра си, колкото живота й. Все пак, всички я знаеха, а и нищо не можеше да се направи.

— Смяташ ли, че ще дойде някой? — попита мисис Хогбен.

— Ти за какъв ме вземаш? — отвърна съпругът й. — Да не би да съм ясновидец?

Мисис Хогбен не го чу.

След като обмисли въпроса, тя даде обявление за смъртта на сестра си във в. „Хералд“:

МОРОУ, Дейзи (г-жа), почина внезапно в дома си на ул. „Шоуграунд Роуд“, квартал Сарсапарила.

Нямаше какво друго да се пише. Не бе честно спрямо Лес, като обществена фигура, да се разравят взаимоотношения. Що се отнася до добавката „г-жа“, всички бяха привикнали да я наричат така, когато тя тръгна с Кънингам. Това изглеждаше съвсем естествено, тъй като нещата се проточиха безкрайно дълго. „Не се измъчвай, Мирт — казваше Дейз, — Джак ще се ожени за мен, когато жена му умре.“ Но Джак Кънингам умря по-напред. Дейз каза: „Така се случи, това е всичко.“

— Мислиш ли, че Оси ще дойде? — попита съветникът Хогбен малко по-бавно, отколкото жена му би искала.

— Не съм мислила за това — отвърна тя.

Което означаваше, че е мислила. Дори се бе събудила през нощта и бе лежала така — изстинала и неподвижна, вперила мислено поглед в сополивия нос на Оси.

Мисис Хогбен се втурна към едно чекмедже, което някой — във всеки случай не тя — бе оставил издърпано. Тя бе кльощава, но жилава жена.

— Мег! — извика тя. — Лъсна ли си обувките?

Лес Хогбен се изсмя вътрешно. Винаги го правеше, когато си помислеше за последната щуротия на Дейз — да тръгне с онзи шугав непрокопсаник Оси от панаирната площадка. Но кой го беше грижа?

Никой освен собственото й семейство.

Мисис Хогбен се ужасяваше от мисълта, че Оси, отгоре на всичко и католик, би могъл да застане до гроба на Дейз, дори ако никой, дори ако само мистър Брикъл го видеше.

Винаги щом се сетеше за Оси Кугън, съветникът Хогбен мислено забиваше нож на балдъзата си. Може би сега той дори се радваше, че тя е умряла. Дребна женица, по-дребна от жена му, Дейз Мороу имаше широка душа. Щом се отбиеше у тях, присъствието й веднага се чувствуваше навсякъде. Беше готова да дърдори до побъркване, ако й се отдадеше възможност. Стигна се дотам, че Лес Хогбен не можеше да понася смеха й. Веднъж се бе притиснал в нея в хола. Той бе забравил за това или почти забравил. Как се смя тогава Дейз! Не съм останала без мъже, та да тръгна със собствения си зет. Дали се бе притиснал в нея? Не чак толкова, във всеки случай не съзнателно. Така че тази история бе започнала да се изтрива от съзнанието на съветника Хогбен и бе избледняла като кафявия линолеум в хола.

— Телефонът, Лесли — викна жена му. — Аз съм прекалено разстроена, за да отговоря — добави тя.

И започна да плаче.

Съветникът Хогбен оправи панталона си и влезе в хола.

Обаждаше се добрият стар Хори Ласт.

— Да… да… — каза мистър Хогбен, докато говореше по телефона, който жена му винаги бършеше с антисептик с аромат на хвойна. — Да… В единадесет, Хори… от Баранугли… от погребалното бюро на Джаксън… Да, много мило от твоя страна, Хори…

— Хори Ласт — докладва съветникът Хогбен на жена си, — ще се появи и той.

Дори да не дойдеше никой друг, на погребението на Дейз щеше да присъствува още един съветник. Това бе утеха за Миртъл.

Какво да се прави? Хори Ласт затвори телефона. Те с Лес си бяха останали приятели. Бяха се съюзили, за да могат да спечелят по-прогресивните избиратели. Хогбен и Ласт бяха застроили цялата област. Лес бе построил дома на Хори, Ласт бе продал своя на Хогбенови. Ако някои хора разпространяваха слуха, че Ласт и Хогбен бяха причинили свиването на зеления пояс около селищата, то тези хора явно не можеха да разберат, че самият термин предполага гъвкавост.

— Какво им каза? — попита мисис Ласт.

— Казах, че ще ида — отвърна съпругът й, като си играеше с дребните монети в джоба си.

Той бе нисък на ръст и имаше навик да стои с разкрачени крака.

Джорджина Ласт се въздържа да отговори. Погледнато с формален интерес, фигурата й подсказваше, че е била направена от няколко кръгли кифли, които са се съединили при печенето.

— Дейз Мороу — каза Хори Ласт — не бе чак толкова лоша.

Мисис Ласт не отговори.

Той раздруса дребните монети в джоба си още по-яростно, като се надяваше може би, че те ще емулгират. Не че се дразнеше, забележете, от жена си — която му бе донесла парцел поземлена собственост и ищах за сделки с недвижими имоти, — но често чувствуваше, че би могъл да кръшне с Дейз Мороу. И не би се поколебал да се обзаложи, че старият Лес Хогбен е имал вземане-даване с балдъзата си. Казват, че й помогнал да купи къщата. След свечеряване у Дейз винаги светеше. Раздавачът оставяше пощата на верандата й вместо в пощенската кутия. През лятото, когато инкасаторите тръгваха да отчитат консумацията, Дейз винаги ги канеше вътре на чаша бира. Тя знаеше как да се оправя.

Джорджина Ласт се изкашля.

— Погребенията не са за жени — заяви тя и се зае отново с жилетката, която плетеше за своя братовчедка.

 

 

— Не си си лъснала обущата — ядоса се мисис Хогбен.

— Лъснах ги — възрази Мег. — Прахът е виновен. Не зная защо изобщо си правим труда да си лъскаме обувките. Веднага се изцапват отново.

Изглеждаше ужасно в ученическата си униформа. Бузите й бяха хлътнали, както тя си въобразяваше, само от отчаяние.

— Човек трябва да се придържа към принципите си — каза мисис Хогбен, а после добави: — Баща ти изкарва колата от гаража. Къде ти е шапката, скъпа? Трябва да сме готови да тръгнем след две минути.

Старата й ученическа шапка. Бе се свила още преди една година, но трябваше да изкара с нея.

— Ходиш с нея на църква, нали?

— Но сега не отиваме на църква.

— Все едно, че отиваме. Освен това дължиш тази почит на леля си — завърши категорично мисис Хогбен.

Мег отиде да си вземе шапката. Излязоха през фуксиевите храсти, покрай гипсовите феи, мисис Хогбен бе дресирала детето си да ги покрива с найлон при първите капки дъжд. Мег Хогбен ненавиждаше тези досадни стари феи, дори и когато бяха напълно закрити от пластмасовите конуси.

В колата бе тъжно и по-сънно. Докато седеше и гледаше през прозореца, стегнатата панамена шапка, кацнала на главата й, загуби унизяващата си сила. Нейните настойчиви сиви очи под тънките вежди отново започнаха изпитателно да наблюдават: тя все още не можеше да се нагледа на нещата около себе си. Пътем минаха покрай къщата, в която, както й казаха, починала леля й. Малката розова, килната къщурка, заобиколена от карамфили, наистина бе загубила нещо от своята приветливост. Или пък цветът й бе избледнял под ослепителната слънчева светлина. Как искряха утрините, когато леля Дейзи вървеше нагоре-надолу покрай лехите, а натежалият й от росата пеньоар се влачеше след нея, докато тя връзваше с лико китките цветя. Ясният като утро глас на леля. „Никой — викаше тя — не би могъл да отрече, че изглеждат сковани, когато са вързани плътно, а, Мег? И на какво ти напомнят?“ Но човек никога не знае отговора на въпросите, които хората задават. „Замръзнали фойерверки“ — подсказа Дейз. Мег хареса тази идея, тя харесваше и леля си. „А и не чак толкова замръзнали“ — осмели се да възрази тя. Слънцето, попаднало върху влажните цветя, ги раздвижваше и караше да се завъртват.

И в застоялия мирис на колата, от олюляващите се цветове със студени, сякаш поръсени със син прашец стъбла, се издигна дъх на карамфили и удари в лицето Мег Хогбен. И тогава тя разбра, че ще напише стихотворения за леля Дейзи и за карамфилите. Учуди се, че не бе се сетила по-рано за това. В този момент пътниците бяха разтърсени грубо, тъй като колата навлезе в поредица от дупки. По изключение мисис Хогбен не успя да произнесе нещо против управлението на пътищата. Защото точно тогава се питаше дали Оси не се крие зад щорите. Или дали… дали… Тя потърси втората си носна кърпичка. Благоразумието я бе накарало да вземе две — по-хубавата с дантелката бе за гроба.

— Всичко ще потъне в бурени — гръмна гласът й — сега, когато няма кой да им пречи.

След това започна да разгръща по-неугледната от двете си кърпички.

Миртъл Мороу винаги беше по-чувствителна от двете. Миртъл разбираше Библията. Нейното ръкоделие, нейните плетени покривчици бяха печелили награди на областните изложения. Никой друг не бе успял да изтръгне такъв патос от пианолата. Но именно Дейз обичаше цветята. „Това е мъхеста роза“ — казваше Дейз, като търкаляше трудната дума около езика си още когато бе съвсем малко момиченце.

Когато се наплака, мисис Хогбен отбеляза:

— Момичетата не знаят, че са щастливи, докато не стане твърде късно.

Заговорени по този начин, останалите пътници в колата не отвърнаха нищо. Знаеха, че от тях не се очаква отговор.

Съветникът Хогбен караше по посока на Баранугли. Той бе нагласил шапката си преди тръгването. Освен това свали от лицето си усмивката, за която огледалото му напомни. Макар че повече не рискуваше в предизборните кампании с нови фотографии, той често печелеше успех с вече понатежалата си фигура. Но сега, в трудните обстоятелства, упражняваше чувството си за дълг. Той караше и караше покрай ретиносперите, натежали от собственото си злато, покрай лагерстромите, чиято розова захар бе започнала да плесенясва.

 

 

Долу на бунището семейство Уоли бе започнало спор за това дали бирата трябва да се изпие веднага след пристигането, или да почакат, докато ожаднеят.

— Дръж си я тогава! — извика майка Уоли, като обърна гръб. — Какъв смисъл имаше да я купуваме студена, щом трябва да я чакаме, докато се стопли. Както и да е, знаех си аз, че бирата е само предлог за да дойдем.

— Я млъквай! — каза Уол. — И без туй работим на бунището, нали? С бира или без бира. Нали така? И то всеки делничен ден.

Той видя, че тя започна да се муси. Видя как по-увисналите й гърди се люшкат под роклята. Глупава крава! Той се засмя. Но отвори една от бутилките.

Бари каза, че и той иска да пийне.

Чуваше се ядосано смучене, докато майка му опъваше дълга глътка от шишето.

— Няма да стоя и да гледам как някое от децата ми се превръща в проклет пияница — пророниха влажните й устни.

Очите й бляскаха с най-ослепителното си синьо. Може би именно защото Уол Уоли се възхищаваше от жена си, той все още я желаеше.

Но Лъми се отдели и пое по свой път. Когато на майка му й докривееше и започнеше да ругае, той виждаше прекалено ясно изпочупените зъби в устата й, кафявата гнилоч на злобата. Разбира се, друго беше, когато ти самият ругаеш. Понякога това бе неизбежно.

Сега избягна неприятната гледка, като се измъкна между старите матраци и обувки, които слънцето доизносваше. Наоколо изобилствуваше от клопки: ръждясалите капани на стари консервни кутии очакваха да се впият в невинни глезени; счупени гърла на бутилки бяха готови да срежат лицето ти. Ето защо той вървеше замислено и внимателно, стъпалата му опипваха листове замърсен азбест или смазваха тялото на целулоидна кукла. Тук-там изглеждаше, че отпадъците могат да победят. Настъплението на метала изтласкваше растителността към дола. Но в много тайни, спарени места ставаше точно обратното — семената попадаха в сивия разпадащ се дреб в скута на изтърбушените столове и усуканите пружини, разпънати от още по-пъргави увивни растения, отстъпваха пред по-упоритата жизненост. Някъде в края на тази разруха, преди да се оттегли, някакъв съюзник-човек бе запалил огън, който вече зеленината почти бе успяла да задуши, оставяйки само миризмата на дим да съперничи с още по-гладната смрад на бавно гниене.

Лъм Уоли вървеше с грация, за която самият той не подозираше. Тия истории на боклука вече му бяха дошли до гуша. Би искал да знае как да живее спретнато. Като Дарки Блак. Всичко бе на мястото си в кабината на ремаркето му. Внезапно гърлото му се сви от копнеж да бъде в компанията на Дарки. Ръцете на Дарки, които въртяха кормилото, като че ли управляваха целия свят.

Два реда бодлива тел отделяха бунището на Сарсапарила от гробищата на Сарсапарила. Разделени бяха и различните религии, но това се виждаше само по имената, по ангелите или по надгробните надписи. Там, където би трябвало да бъде парцелът на англиканската църква, Алф Хърбърт довършваше гроба на мисис Мороу. Вече бе стигнал до глинестия слой и копането вървеше трудно. Буците падаха недоволно.

Ако онова, което говореха за мисис Мороу, беше вярно, то значи, че тя си бе поживяла добре. Лъм Уоли се чудеше какво ли би станало, ако я бе срещнал да идва към него усмихната на някоя поляна в пустошта. Кожата му настръхна. Лъми никога не бе спал с момиче, макар и да се хвалеше, че го е правил, за да не падне в очите на момчетата. Чудеше се какво би направило някое момиче, като например онази киселата Мег Хогбен. Сигурно би го ухапала. Лъми се поуплаши малко от мислите си и отново си спомни за Дарки Блак, който никога не говореше за такива неща.

Веднага се отдалечи. Алф Хърбърт, подпрян на лопатата си, може би искаше да си поговори с някого. А на Лъми не му бе до празни приказки. Той се върна в петнистия храсталак, който претендираше, че прави сянка. Легна под един храст и разкопча панталоните си, за да се погледа, но много скоро му омръзна.

Процесията от Баранугли обратно до Сарсапарила едва ли можеше да се нарече процесия: преподобният Брикъл, „Холден“-ът на Хогбенови, „Холден“-ът на Хори, които вървяха след по-малката от катафалките на Джаксън. При създадените обстоятелства всичко се правеше евтино — нямаше нужда да се пръскат пари на вятъра. В Сарсапарила към тях се присъедини и мистър Джил, кацнал във високия си стар „Шевролет“. „Щеше да бъде по-разумно — въздъхна съветникът Хогбен — да се присъединят към катафалката в Сарсапарила.“ Старият Джил беше там само защото Дейз му беше клиентка от дълги години насам. Макар че не бе предприемчив бакалин, Дейз му остана постоянна клиентка, „защото — казваше тя — той ми харесва“. Е, щом за теб това е най-важното — добре, но докъде те доведе то?

При последния наклон преди гробището един изтърбушен матрак от бунището бе пропълзял насред пътя. Изглеждаше като онези чудовища от дълбините на нечие съзнание, които всеки свестен човек пренебрегва.

— Божичко! Дори и на гробищата! — възмути се мисис Хогбен — Чудя се как Съветът… — добави тя въпреки погледа на съпруга й.

— Добре, Миртъл — процеди през зъби той, — вземам си бележка.

Съветникът Хогбен си го биваше за това.

— И тези Уоли, пред собствения ни праг! — изпъшка мисис Хогбен.

Какви неща само бе виждала през горещите дни, и то пред очите на собствените им деца.

Катафалката премина през портата на гробищата. Бяха стигнали до неравния черен път през тревните туфи преди по-оскъдната тревица на пустошта. Листата на дърветата наоколо изглеждаха като множество сиви остриета. Не се забелязваше дори и сврака, та да повдигне малко духа на един християнин. Появи се Алф Хърбърт с ръце, изцапани от жълтата глина, за да преведе катафалката през парцелите на методистите и презвитерианците до района на англиканската църква.

Друсането бе извадило отново скръбта на мисис Хогбен на повърхността. Мистър Брикъл бе впечатлен. За момент заговори за близките и скъпите ни. Ръцете му бяха милосърдни и професионално ловки, когато й помогна да излезе от колата.

Но Мег скочи. И се приземи. Беше шокиращо да чуе как една съчка се счупи толкова шумно. Майка й сигурно би го нарекла непочтително. В същото време панамената й шапка с цвят на банан падна от главата й сред треволяка.

На гроба бе наистина малко конфузно. Някои от мъжете помагаха да спуснат ковчега, а съветникът Ласт бе много нисичък.

Тогава мисис Хогбен го видя, видя го иззад дантелената кърпичка, видя Оси Кугън застанал от другата страна на гроба. Дали старият Джил го бе довел с колата си? Оси, закопчан само отчасти, стоеше, подсмърчащ, зад могилката от жълта глина.

Нищо не можеше да спре носа му. Дейз казваше често: „Не бива да се страхуваш, Оси, особено кога съм тук, нали така?“ Но нея вече я нямаше. Така че сега той се боеше. Като се изключи Дейз, протестантите винаги са го плашили. „Е, аз съм нищо — казваше тя, — не се поддавам на определение, но нека обичаме онова, което ни е дадено да обичаме.“

Миртъл Хогбен бе вбесена, дори само от това, какво щеше да си помисли съветникът Ласт. Тя би искала да изрази чувствата си с думи, ако само можеше да го направи, без да обиди бога. Тогава по краката й полазиха мравки, защото бе стъпила върху мравуняк, и тялото й се сгърчи от многобройните несправедливости.

„Дейз — бе възразила тя в деня, когато започна всичко това, — какво ти е хрумнало? — При вида на сестра си тя се бе втурнала навън, като остави белия сос да загори. — Къде ще го водиш?“ — „Той е болен“ — бе казала Дейз. „Но ти не можеш!“ — извика Миртъл Хогбен. Защото сестра й Дейз буташе количка с някаква отрепка в нея. По цялата „Шоуграунд Роуд“ хората бяха наизлезли от домовете си да гледат. Дейз изглеждаше още по-дребна, когато започна да тика количката по надолнището, а после по нагорнището. Косата й беше полуразплетена. „Не можеш! Не можеш!“ — викаше Миртъл. Но Дейз можеше и го направи.

Когато малцината хора се събраха край гроба, облечени официално, мистър Брикъл отвори книгата си, макар че гласът му скоро подсказа, че не е било нужно да го прави.

— „Аз съм възкресението и животът“ — каза той.

И Оси заплака. Защото не го вярваше, не и когато наистина дойдеше краят.

Той погледна надолу към ковчега — само това бе останало от всичко, което така добре познаваше. Спомни си как ядеше печен картоф, много бавно, с твърд карамел върху него. А после отново го погълна тъмнината на конюшнята, където лежеше, изгубил надежда, сред фъшкиите, а тя дойде при него с количката. „Какво искаш?“ — попита я направо той. „Дойдох за малко чист животински тор, омръзнаха ми тези изкуствени торове. А ти да не би да си болен?“ — „Аз живея тук“ — каза той. И започна да плаче и да бърше сополите от вечно течащия си нос. След малко Дейз каза: „Отиваме у нас, как се казваше ти — а, Оси!“ От начина, по който го каза, той разбра, че тя говори истината. През целия път по нагорнището вятърът хвърляше прах в очите му и духаше оредялата му коса. През всичките тези години той бе намерил само една-две въшки в косата си, но си мислеше или се надяваше, че се е отървал и от тях, когато Дейз го прибра. Докато се бореше с количката, понякога тя се навеждаше напред и той чувствуваше нейната топлина, а твърдите й цици се притискаха в гърба му.

— „Боже, нека узная края са и броя на моите дни, за да бъде освидетелствувано колко ми остава да живея…“ — четеше мистър Брикъл.

„«Освидетелствуван» е най-точната дума за него“, реши съветникът Хогбен, докато гледаше стария Оси, който стоеше до гроба и мънкаше тихо някои молитвени думи, на които го бяха учили още като момче.

 

 

Докато траеше всичко това, докато се произнасяха всички тези думи, които тя знаеше, че леля Дейз нямаше да одобри, Мег Хогбен се приближи до бодливата тел, която разделяше гробището от бунището, и се промъкна под нея. Никога преди това не бе ходила на бунище и сега сърцето й радостно пърхаше. Вървеше плахо през храсталака. Стигна до стари тиранти. Спъна се в един почернял примус.

Тогава видя Лъми Уоли. Той стоеше под едно дръвче и се мъчеше да откърши едно от изсъхналите му съцветия.

Изведнъж и двамата разбраха, че има нещо, което никой от тях не може да продължи да избягва.

— Дойдох за погребението — каза тя.

В гласа й се чувствуваше нещо почти като облекчение.

— Често ли идваш тук? — попита тя.

— Не — отвърна дрезгаво той. — Тук — не. Но на други бунища — да.

Нейната внезапна поява бе разрушила предопределената церемония на живота му и бе накарала ръката му да трепери.

— Има ли нещо за гледане тук? — попита тя.

— Боклуци — сви рамене той. — Все същите боклуци.

— Виждал ли си някога мъртвец?

Попита го, защото забеляза треперенето на ръката му.

— Не — отвърна той, — а ти?

И тя не бе виждала. А и беше малко вероятно, че ще трябва да го направи сега. Едва ли сега, когато и двамата започнаха отново да дишат равномерно.

— А ти с какво се занимаваш? — попита той.

Тогава, макар че й се искаше да се спре, тя не можа да се въздържи:

— Пиша стихотворения. Ще напиша едно за леля Дейз, както береше карамфили рано сутрин с росата.

— И какво ще спечелиш от това?

— Нищо — отвърна тя. — Предполагам, че нищо. Но това нямаше значение.

— А какви други стихотворения пишеш? — продължи той, като най-после успя да откърши връхчето.

— Написах едно за нещата в бюфета. Друго — за един мой сън. И едно за миризмата на дъжда, но то бе много късо.

Едва сега той започна да се вглежда в нея. Никога не бе се вглеждал в очите на момиче. Нейните очи бяха сиви и спокойни, не като пламтящите или угасналите очи на зряла жена.

— Какъв искаш да станеш? — попита тя.

— Не зная.

— Не си роден за чиновник.

— А?

— Искам да кажа, че нямаш вид на човек, който обича цифри, книжа, банки и кантори — поясни тя.

Той бе толкова отвратен, че дори не можа да се съгласи с нея.

— Искам да си имам собствен камион. Като мистър Блак. Дарки си има и ремарке.

— Какво?

— Ами, полуремарке.

— О! — каза тя по-плахо.

— Дарки ме взе със себе си до Мерибъро. Пътят не беше лесен. Понякога карахме по цяла нощ. Понякога спяхме на пътя. Или някъде, дето дават стаи за спане. Еха, ама е хубаво, особено като зацепиш през градовете нощем!

Тя си го представи. Виждаше хора, застанали на вратите си, замръзнали в квадратите жълта светлина. При тази скорост в нощта фигурите им сякаш бяха застинали завинаги. Навред около себе си тя можеше да почувствува кадифения допир на тъмнината, докато камионът с полуремаркето ревеше и се носеше напред, скелетът му бегло очертан от разноцветни светлини. В кабината, където седяха те, всичко бе ред и стабилност. Ако погледнеше встрани, тя можеше да види как светлата му коса пламва от внезапната светлина на електрическите лампи. Те си носеха куфарчета с четки за зъби, гребени и още едно-две неща — например бележникът, където тя щеше да напише стихотворението, щом спрат в миризмата на слънчева светлина, прах и мравки. Но ръцете му бяха придобили такава власт над кормилото, че, изглежда, това никога нямаше да се случи. А и не я беше грижа.

— Този мистър Блак — каза тя и устата й стана по-тънка — често ли те взема със себе си?

— На дълъг път ме е вземал само веднъж — отвърна Лъми, като захвърли връхчето. — И от време на време — по-наблизо.

Докато пътуваха с камиона, те се полюшваха заедно. Той никога не бе чувствувал някого така близко до себе си, както когато се удряше в ребрата на Дарки. И очакваше да изпита отново малката спазма на благодарност и удоволствие. Би искал да носи, и след време щеше да носи, раиран потник като на Дарки.

— Ще ми се да стана съдружник на Дарки — каза той. — Кат си купя собствено ремарке. Дарки ми е най-добрият приятел.

С продължителна тръпка на недоверие тя видя мислено тъмните ръце и малките черни косъмчета по пръстите.

— Ами — каза тя отчуждено — може би някой ден това ще стане.

По околните гробове кафяви цветя стояха в буркани с още по-кафява вода. По-тежките пластмасови букети бяха съборени от западния вятър, но не бяха пострадали много, освен че лежаха пръснати в блед безпорядък върху немилостивия чакъл.

Горещината караше съветника Ласт да се прозява. Той започна да чете издяланите по надгробните паметници имена, поне тези, които можеше да види — някои от тях почти бе забравил. Веднъж едва не се разсмя. Ако мъртвите можеха да се изправят в гробовете си, щеше да избухне някоя кавга.

— „В разцвета на живота си ние сме в смъртта“ — четеше оня тип, пасторът.

ДЖАК КЪНИНГАМ

ЛЮБИМ СЪПРУГ НА ФЛОРЪНС МЕРИ —

прочете Хори Ласт. Кой би могъл да повярва, че Кънингам, здрав и прав като кедър, ще падне, докато изкачва пътеката към къщата на Дейз Мороу. Хори понякога ги наблюдаваше как седят заедно на верандата, преди да влязат вътре да пият чай. Те не се криеха, защото всички знаеха за връзката им. Хубави зъби имаше Кънингам. Винаги носеше бяла, добре изгладена риза. Интересно, коя ли от двете дами го переше и гладеше? Флорънс Мери, казваха, била болнава. Дейз Мороу обичаше да се смее с мъже, но за Джак Кънингам запазваше мълчанието, обещаващо интимности, за които Хори Ласт можеше само да гадае, тъй като собственият му личен живот бе преминал в почти пълен мрак.

Боже господи! А освен това и връзката й с Оси. Тази жена сигурно е била вътрешно извратена, и то по нечуван начин.

— „И тъй като всемогъщият Бог, в своята голяма милост, е пожелал да вземе при себе си душата на…“ — продължаваше да чете Брикъл.

Тъй като не бе ясно кой трябва да хвърли първата шепа пръст в гроба, това направи бакалинът, мистър Джил. Всички чуха как пръстта изтропа по ковчега.

Тогава от гуреливите очи на Оси наистина рукнаха сълзи. От мрака. От мрака Дейз бе извикала: „Какво има, Оси? За какво плачеш?“ — „Схванах се“ — отвърна той. Превиваше се от болки. „Схвана ли се? — каза сънливо тя. — Да не би да си въобразяваш?“ Ако не е схващане, значи, е нещо друго. Би могло да бъде. Както Дейз каже. Откакто боледува от менингит, вече не се чувствуваше много умен… „Слушай какво ще ти кажа — продължи Дейз, — я ела тук в моето легло. Аз ще те стопля за нула време, Оси.“ Той слушаше в тъмното собственото си подсмърчане. „А, Дейз, не мога — каза той, — не може да стане дори ако ми дадеш най-голямата печалба от лотарията.“ Тогава тя притихна съвсем. Той лежеше и броеше пулса на тъмнината. „Не така — каза тя — не му се надсмя, както той почти очакваше. — Освен това — каза — това се случва на човек само веднъж в живота му. Оттук!“ И почти веднага той цепеше тъмнината, като се спъваше и тътреше, за да стигне до нея. Никога не бяха се отнасяли с него така нежно. Защото Дейз не се страхуваше. Галеше косата му с пръсти, отново и отново, като течаща вода. От нейното гладене болките в краката му се успокоиха. Докато накрая и двамата дишаха в такт. Задрямаха. Тогава момъкът Оси отново се спусна с кон от планината, с дрънченето на юздечката в синия въздух и мирис на пот изпод попона на седлото, към голямата, течаща река. Той се люлееше и се носеше с движението на мощната, безкрайна река, заровил уста в хладната кафява вода, в която си заслужаваше дори да се удави.

Веднъж през нощта Оси се бе събудил уплашен, че между тях се е появило разстояние. Но Дейз все още го притискаше до гърдите си. Все едно, че бе съвсем различен човек. Гърлото на Оси започна да вибрира. Само че тогава Дейз, Дейз може би също щеше да е различна. Той се притисна към топлия мрак и отново бе приет.

 

 

— Ако искаш достатъчно силно, можеш да постигнеш всичко, което поискаш — настоя Мег Хогбен.

Бе го прочела в една книга и не бе съвсем убедена, че е така, но понякога теориите се притичат на помощ.

— Стига да искаш — повтори тя, като риташе каменистата земя с върха на обувката си, докато направи дупка.

— Не всичко, всичко не можеш.

— Можеш! — каза тя. — Наистина, можеш!

Тя, която не бе поглеждала момче, не направо поне, го гледаше както никога досега.

— Празни приказки — каза той.

— Е — отстъпи тя, — вярно е, че има граници.

Това го накара да се намръщи. Отново стана подозрителен. Правеше се на много умна. А и тези нейни стихотворения.

— А какво ще стане, ако се ожениш? Ще обикаляш цялата страна с камиона си. А как ще го приеме жена ти? Да си седи у дома с цял куп дечурлига.

— Някои вземат жените си със себе си. Дарки взема жена си и децата. Не винаги. Но от време на време. На близки разстояния.

— Не ми каза, че мистър Блак е женен.

— Не можех да ти кажа всичко наведнъж, нали?

Жените, които седяха в шофьорските кабини на камионите с полуремаркета, както бе забелязал той, бяха главно слаби и мургави. Те рядко отвръщаха на погледите, отправени към тях, но бършеха ръцете си с хартиени носни кърпички и се взираха в малките си огледала в очакване мъжете им да се появят отново. Което те все някога трябваше да направят. И така, той пресичаше улицата откъм сервиза, за да влезе отново във владение на своята собственост. Движеше се бавно, леко намръщен и поглаждаше жълтата четина на брадичката си, но не си правеше труд да се огледа наоколо. Най-много да погледне изпод око. Тя бе най-слабата и най-мургавата от всички, които познаваше, най-спокойната от всички жени, които седяха и гледаха от кабините на камионите с полуремаркета.

Междувременно те продължаваха да се разхождат между ръждясалите тенекии на бунището в Сарсапарила. Той счупи няколко съчки и ги хвърли. Тя откъсна едно тясно дълго листо и го помириса. Искаше й се да помирише и косата на Лъми.

— Господи, колко си рус — почувствува, че трябва да каже тя.

— Някои хора се раждат руси — призна той.

Той започна да замерва с камъни една скала. Силен беше и тя го виждаше. Толкова много открития за няколко минути накараха коленете й да се разтреперят.

И докато се носеха през ослепителната светлина с рев и люшкане, кабината пълна със светлокожи и светлокоси дечурлига, тя придържаше най-малкото с длан зад врата, както бе забелязала, че правят някои жени. Така заета, понякога почти забравяше за Лъм, който от време на време спираше камиона и тя слизаше, за да изпере пеленките в хладка вода, а после ги просваше да съхнат на някой храст.

— Всички тия стихотворения и други неща… — каза той. — Досега не съм срещал умен човек като тебе.

— Но умните не са по-различни — започна умолително тя, уплашена, че той може да не приеме нейните способности и чудатост.

Отсега нататък тя щеше да проявява отчаяна бдителност. Усещаше, че макар и не на години, все пак е по-зряла от Лъм, но това беше тайната, която той никога не биваше да узнае: при цялата му сила и красота тя беше и трябваше да остане по-силната от двамата.

— Какво е това? — попита той и я докосна. Но после отдръпна ръката си в самозащита.

— Белег — обясни тя. — Порязах си китката, когато отварях кутия кондензирано мляко.

За пръв път тя се зарадва на бледото ръбче в луничавата си кожа, надявайки се, че то може да хвърли мост над пропастта помежду им.

Той я гледаше с неумолимо сините очи на семейство Уоли. Тя му харесваше. Нищо, че беше грозна, умна и при това момиче.

— Кондензирано мляко върху хляб — каза той — мога да ям, докато се пръсна.

— О, да! — съгласи се тя. И искрено вярваше, че е така, макар никога преди да не бе й идвало наум за това.

 

 

Мухите се трупаха и образуваха неравна бродерия по гърбовете на най-хубавите им костюми. Вече никой не си правеше труда да ги пъди. Докато Алф Хърбърт пъшкаше и хвърляше пълните лопати пръст, прахът полепваше все по-гъсто и обещанията се трупаха по-плътно. Макар да им бе казано да очакват, че Христос ще изкупи греховете, това щеше да е така нелепо, както и ако Той внезапно се появеше от пущинака, за да извърши върху олтар от горещ пясъчник жертвоприношение, за което никой не ги бе подготвил. Във всеки случай опечалените чакаха — научени бяха да приемат каквото им се поднесе, — докато горещината притъпяваше остатъците от разум у тях и надуваше австралийските им пръсти като вносни наденици.

Миртъл Хогбен реагира първа. Тя се разрида — и то в по-лошата си кърпичка. „Кой ще промени порочното ни тяло?“ Тези думи бяха повече, отколкото чувството й за приличие можеше да приеме.

— По-спокойно! — прошепна съпругът й, като постави пръст под лакътя й.

Тя се подчини на съчувствието му, тъй както през съвместния им живот се бе подчинявала на по-тъмните му желания. Искала бе само спокойствие и няколко допълнителни привилегии.

И слабата мисис Хогбен продължи да плаче за всички злини, които й бяха причинени. Защото Дейз само бе влошила нещата. И в същото време, да, понякога проявяваше разбиране. В същност разбиране проявяват момичетата, не дори и жените — сестри, сестри. Преди събитията да ги повлекат в различни посоки. Така че Миртъл Мороу отново вървеше през овощната градина, а Дейз Мороу бе прегърнала сестра си; въздухът бе изпълнен с изповеди и с мирис на смачкани, ферментиращи ябълки. Миртъл казваше: „Дейз, много ми се иска да направя нещо — бих искала да хвърля един лимон в бас-тубата на оркестъра на Армията на спасението.“ Дейз се изкикоти. „Ти си смахната, Мирт“ — каза тя. Но никога не й бе казала, че е „порочна“. И така, Миртъл Хогбен плачеше. Веднъж, но само веднъж в живота си, тя си бе помислила как й се иска да бутне някого от някоя скала и да наблюдава изражението му, докато пада. Но това Миртъл не бе изповядала.

И така, мисис Хогбен плачеше за нещата, които не можеше да изповяда, за всичко, което не би могла да контролира.

Когато започнаха да се ронят по-благите думи „Отче наш“, които тя знаеше наизуст, „хляб наш насущний“, би трябвало да се почувствува утешена. Би трябвало. Би трябвало.

Но къде ли беше Мег?

Мисис Хогбен се отдели от другите. Вървеше сковано. Ако някой от мъжете я бе забелязал, той сигурно щеше да приеме, че е била сломена от скръб или че отива да се облекчи.

Тя би искала да се облекчи, като извика: „Маргарет! Мег! Не ме ли чуваш, Ме-ег?“ с глас, пронизително тънък от гняв. Но не можеше да прекъсне думите на един свещеник. И така, тя закрачи сковано, приличаше доста на женска токачка, особено когато копринената й рокля на точки се закачи на бодливата тел.

Като продължиха още малко, те дочуха гласове.

— Какво е това? — попита Мег.

— Майка и татко — обясни Лъм. — Карат се за нещо.

Майка Уоли тъкмо бе намерила две бутилки неотворена бира. Долу на бунището. К’во ли не става по света! Сигурно работата не е чиста.

— Може да са сложили вътре отрова — предупреди мъжът й.

— Отрова? Дрън-дрън! — възрази тя. — Говориш тъй, щото аз ги намерих.

— Който ще да ги е намерил — каза той. — Ами кой ще вземе да пие топла бира.

— Аз ще я изпия — отвърна тя.

— Когато онез, дето ги донесохме, са хубави и студени?

Той също бе започнал да надига глас. Понякога тя се държеше неразумно.

— Кой искаше да не ги пием? Та да станат хубави и топли — изкрещя тя.

И от двамата Уоли се стичаше пот.

Изведнъж на Лъм му се прииска да отведе това момиче по-далеч, да не ги чуват. До гуша му бяха дошли тия пияни глупаци. Прииска му се да се разхожда с момичето си по някоя окосена поляна, като онези в Ботаническата градина, а зелената трева да пружинира под краката им. Статуи сочат пътя през горещината и ослепителната светлина към мястото, където накрая те сядат под огромни лъскави листа и гледат към корабите във водата. Развиват чистите книжни салфетки, в които е завит обедът им.

— Те са груби като хамали — обясни Лъм.

— Хич не ме интересува — увери го Мег Хогбен.

Нищо на света не можеше да я развълнува вече — дали това бе качество или недостатък?

Тя вървеше замаяно след него, покрай ръждясала нафтова печка, през поляна със смъртносив велтер. Подтичваше и се подхлъзваше, за да не изостане. Цветята щяха да увехнат в ръцете й, ако вече не ги бе смачкала безжалостно, за да запази равновесие. Някъде из този техен лабиринт Мег Хогбен бе загубила шапката си.

Когато се отдалечиха от сцената на свадата и тишината на зноя се спусна отново над тях, той я хвана за малкия пръст на ръката, защото бе съвсем естествено да го направи след всичко, което бяха преживели заедно. Известно време те полюшваха ръце според някакъв особен закон за движението.

Докато Лъм Уоли се намръщи и отхвърли ръката на момичето.

Ако тя приемаше поведението му, то бе, защото вече не вярваше в онова, което той правеше, а само в онова, което тя знаеше, че той изпитва. Може би в това беше бедата. Тя бе толкова ужасно сигурна, че той трябваше да се съпротивява до последния момент. Като птицата, която пееше в бодливото дърво, под което неусетно застанаха — тя сякаш се бе вкопчила във въздуха. След това неговите пръсти поеха контрола. Тя бе удивена от твърдостта на момчешкото му тяло. Потръпването на грапавата й кожа, мембраната на бялото небе го ужасиха. Преди страха и очакването да слеят устните им. И те поемаха с благодарност малки глътки един от друг. Като извиваха шии нагоре. Също като птици, които пият.

 

 

Оси не можеше вече да види как лопатата на Алф Хърбърт хвърля земята.

— Никога не съм виждал мъж да плаче на погребение — оплака се съветникът Хогбен съвсем тихичко, макар че бе готов да избухне.

— Ако смяташ Оси за мъж — намекна с няколко изсумтявания съветникът Ласт.

Но Оси не можеше нито да види, нито да чуе, защото пред очите му бе само Дейз, все още легнала върху това бурно легло. Изглежда, й се бе скъсало копче, защото гърдите й стърчаха право нагоре. Той никога нямаше да забрави как тежко се надигаха те под товара на жълтата утринна светлина. В ранната утринна светлина плътта ставаше жълта и мудна. „К’во ще стане с мене, Дейз?“ — „Това ще се реши, Ос — каза тя, — както за всеки от нас. Би трябвало да зная, за да ти кажа — рече тя, — но остави ме да почина малко, да си поема дъх.“ Тогава той падна на болните си колене. Допря устни до врата на Дейз. Кожата й имаше ужасно горчив вкус. Голямата лъскава река, към която момъкът Оси Кугън се бе спуснал на кон от планината, се превръщаше бавно в гъста, жълта кал. Самият той, стар и сбръчкан старец, се опитваше да освежи челото си в последната останала локва.

Мистър Брикъл каза: „Отдаваме ти нашата благодарност за това, че благоволи да освободиш тази наша сестра от нещастията на грешния свят.“

— Не! Не! — възпротиви се Оси с толкова задавен глас, че никой не го чу, макар да звучеше яростно в намеренията му.

Доколкото той разбираше, никой не искаше да бъде освобождаван. Поне нито той, нито пък Дейз. Когато можеха да си седят до огъня през зимните нощи и да пекат картофи в пепелта.

 

 

На мисис Хогбен й бе необходимо известно време, за да освободи крепа си от бодливата тел. Това се дължеше на нервите й, да не говорим, че се безпокоеше за Мег. При създадените обстоятелства тя скъса дрехата си още по-лошо, а когато вдигна поглед, видя собственото си дете, застанало безсрамно горе на боклука, да се целува с момчето на Уоли. Ами ако и Мег е като Дейз? Това си им е в кръвта, не може да се отрече.

Мисис Хогбен не можа да извика, само издаде някакъв звук в изопнатото си гърло. Устата й бе запълнена от езика и в нея нямаше място за думи.

Тогава Мег погледна към нея усмихнато и каза:

— Да, майко.

Приближи се и премина през телта, като и тя се закачи малко.

Мисис Хогбен процеди през зъби:

— Избрала си най-подходящото време. Леля ти още не е положена в гроба. Макар че, разбира се, ако трябва да виним някого, това е само леля ти.

Обвиненията се редяха бързо. Мег не можеше да отговори. Сърцето й се бе разтворило от радостта и тя бе забравила как да се защищава.

— Ако беше малко по-мъничка — мисис Хогбен понижи глас, защото се приближиха до пастора, — щях да счупя някоя пръчка в гърба ти.

Мег се опита да направи лицето си непроницаемо, за да не може никой да надникне в душата й.

— Какво ще кажат хората? — охкаше мисис Хогбен. — Какво ще стане с нас?

— Какво, майко? — попита Мег.

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос. Ти и оня.

Тогава Мег погледна през рамо и позна омразата, за чието съществование тя бе забравила за малко. И веднага лицето й се затвори здраво като стиснат юмрук. Бе готова да защити всичко, което основателно се нуждаеше от нейната защита.

 

 

Дори ако яростта, скръбта, презрението, скуката, апатията и чувството им за несправедливост не бяха погълнали опечалените, съмнително е дали те биха разбрали, че мъртвата стоеше между тях. Мъртвец да възкръсва — това бе нещо, което се случваше, или не се случваше, в Библията. Но фанфари от светлина не тръбяха за една жена в памучна рокля с леко поведение. Онези, които я познаваха, сега вече си я спомняха само откъслечно, в някоя от дървените пози на живота. Как биха могли да чуят, а камо ли да повярват в думите й? И все пак Дейз Мороу продължаваше да твърди:

„Чуйте, всички вие, аз не напускам никого, освен, онези, които искат да бъдат напуснати, а дори и те не са толкова сигурни в това — защото така може би се разделят с част от себе си. Чуйте ме, всички вие, преуспели хора без надежди; всички вие, които се събуждате през нощта, треперещи от страх, че нещо може би ви убягва, или ужасени от мисълта, че може би никога не е имало нищо за намиране. Елате при мен, вие, кисели жени, държавни служители, загрижени деца и стари, съсухрени, отчаяни мъже…“

Понеже бе физически дребна, думите винаги й се струваха прекалено големи. И тя отмяташе вбесено коса назад. И намираше убежище в действията. Понеже краката й стъпваха здраво по земята, тя последна би възнегодувала против тежестта й сега, а вечно дрезгавият й глас продължаваше да убеждава с взети назаем срички от прах:

„Наистина, няма защо да се измъчваме, освен ако не изграждаме в главите си камери, където да съхраняваме инструменти на омразата. Не знаете ли, мили мои същества, че смъртта не е смърт, освен ако не умира любовта? Любовта е най-голямата експлозия, която е разумно да очакваме. Която ни запраща да се носим, да се въртим и да изграждаме милиони други светове… Но не и да рушим…“

От прясната могила, която бяха оформили без всякакво въображение като земното й тяло, тя упорито ги зовеше:

„Аз ще ви утеша. Ако ме оставите. Разбирате ли?“

Но никой не разбираше, тъй като те бяха просто хора.

„Винаги и завинаги. Завинаги.“

Затрептяха листа, надигнати от първия намек за бриз.

И така, стремежите и желанията на Дейз Мороу останаха да лежат покрай малките й китки, гладките й бедра и хубавите й глезени. Най-накрая тя се предаде на формалното разпадане, което, както всички се надяваха, щеше да направи от нея почтена жена.

Но не бе умряла напълно.

Мег Хогбен никога не бе успяла да разбере изцяло думите на леля си, нито пък можа да наблюдава последните моменти от погребението й, защото слънцето я заслепяваше. Но почувствува, заедно с тръпката на припомнена радост от допира на мъха с бузата й, лек ветрец, който се провираше през влажните корени на косата й. Тя влезе в колата и зачака какво ще стане след това.

Ето че погребаха Дейз.

Някъде от другата страна на телта се чуваше шум на счупено стъкло и оживен спор.

Съветникът Хогбен отиде при пастора и изрече подходящите за случая думи. Полуобърнал гръб, той извади една-две банкноти от портфейла си и веднага се почувствува освободен от всякакви задължения. Ако Хори Ласт беше там в този момент, Лес Хогбен би се върнал при него и би поставил ръка на рамото на своя приятел, за да почувствува дали му е простено за необичайното поведение на един индивид — не роднина, забележете, но… Във всеки случай Хори вече си бе тръгнал с колата.

Хори караше или по-скоро летеше по надолнището, където бунището се сливаше с гробището. За момент се мярна гърбът на Оси Кугън сред спирала прах.

„Би трябвало да кача този нещастник“ — помисли си съветникът Ласт и се зачуди, докато караше, дали добрите намерения на човек заслужават поне половин точка, в случай че не бъдат изпълнени. Защото сега вече бе твърде късно да спира, а и освен това той видя в огледалото как Оси се отби от пътя и се отправи към бунището, където в края на краищата си му беше мястото.

По целия път камъни, прах и листа се връщаха отново в нормалния, лишен от емоции фокус. Седнал във високия си „Шевролет“, бакалинът Джил, бавен човек, който носеше дребните си пари в малка мръсна брезентова торбичка, се взираше през дебелите лещи на очилата си в пътя пред себе си. С облекчение разбра, че ще успее да се прибере у дома около три и половина и жена му ще му сипе чаша чай. Всичките му представи бяха точни, прилични и чисто надписани.

Докато караше, той заобиколи благоразумно матрака, който бунището бе изхвърлило насред пътя, изпод телта. Странни неща ставаха на бунището понякога, припомни си бакалинът. Пищящи момичета, чиито дълги прилепнали панталони бяха разкъсани на парцали. Една ръка в торба от захар и никакъв помен от тялото, към което бе принадлежала. И все пак някои хора намираха покой сред боклука — възрастни, похабени мъже, чиито бледи, мъртви, рибешки очи никога не издаваха какво преживяват, и жени със синкави кожи на закоравели пияници, които висяха около вратите на колибите си от стари дъски и ръждясали железа. Веднъж един стар непрокопсаник се бе довлякъл сред боклуците очевидно за да изгние там и почти бе успял да го стори, преди да успеят да извикат полиция, за да провери какво се крие под онова, което на пръв поглед изглеждаше като купчина вонещи дрипи. Мистър Джил натисна благоразумно газта.

 

 

Те се возеха в колата. Те се возеха в колата.

Останал сам в каросерията на камионетката, Лъм Уоли седна върху празната щайга, сплел пръсти между коленете си, както вече бе забравил, че бе виждал Дарки да прави. Сега вече бе напълно независим. Вятърът извайваше отново лицето му. Това му харесваше. Беше приятно. Той вече не се дразнеше от боклуците, които влачеха в къщи, от ръждата, която се ронеше под краката му, от рулото плесенясал велтер, който се опитваше да напълни ноздрите му с прах. Нито пък от родителите си — седнали зад него в кабината, — дали спореха, или се караха, човек никога не можеше да каже с точност.

В същност семейство Уоли пееше. Една от своите версии на популярна песен. Те винаги пееха свои версии, а двете малки момченца им пригласяха:

Не съм уморен за в леглото —

хайде с мен и по-малко шум.

Преди час леко си пийнах

и нещо ми дойде наум.

Внезапно майка Уоли кресна на малкия Гари… или може би Бари?

— К’во знаеш ти бе? К’во знаеш?

— К’во ти стана?! — викна мъжът й. — Не мож’ да пийнеш, без да те прихванат.

Тя не отговори. Той обаче разбираше, че приближава свада. Момчето започна да плаче, но само колкото за лице.

— Тоя проклет Лъми! — оплака се мисис Уоли.

— Какво ти е направил Лъм?

— Даваш си душата за едно дете и какво получаваш?

Уол изръмжа. Отвлечените неща винаги го объркваха.

Майка Уоли се изплю през прозореца, но слюнката се върна и се лепна върху нея.

— А-а-ах! — възнегодува тя.

И млъкна. Лъм не й беше крив, ако трябваше да си признае честно. Нищо не й беше криво. Или всичко. Грогът. Все се каниш повече да не вкусиш от него. Докато вкусиш. А и след този проклет Лъми с цезаровото сечение и тъй нататък, решила беше повече да няма работа с мъже.

— Това мъжът не може да го разбере.

— Кое? — попита Уол.

— Цезаровото сечение.

— Е?

Просто не можеш да разговаряш с един мъж. Така че се налага да легнеш с него. Замаяна от грога почти половината време. Така й дойдоха близнаците, след като се бе зарекла никога повече…

— Престани да ревеш, за бога! — приласка малкия си син майка Уоли, като го погали по развятата коса.

Всичко бе тъжно.

— Чудя се дали често погребват някого жив — каза тя.

 

 

Когато правеше завой с кремавия си „Холден“, съветникът Хогбен се чувствуваше склонен към лудории, но в критичния момент винаги се въздържаше да не престъпи чертата на закона.

Караха и караха на дълги, хубави, бързи преходи, а по завоите профучаваха в полукръг.

В редките случаи от живота си, когато се опитваше да се моли за някакво изживяване, Мег Хогбен никога не успяваше да го стори, но повтаряше отново опита си със стиснати зъби. Сега например така й се искаше да си мисли с любов за покойната си леля, но нейният образ непрекъснато се размазваше. Тя бе просто повърхностна, това бе всичко. И все пак всеки път, когато не успяваше да го стори, пейзажът любовно изскачаше пред очите й. Пътуваха под телефонните жици. Тя би могла да преведе всяко послание на езика на мира. Вятърът обгаряше, когато не режеше студено, но оставяше на мира стабилните неща: дървените къщи покрай пътя, дънерите на върбите около кафявата чаша на язовира. Нейните прекалено искрени сиви очи като че ли станаха по-дълбоки, сякаш за да възприемат всичко онова, което все още й предстоеше да види и изпита.

Беше чудесно да се свиеш на задната седалка, дори и с майка и татко отпред.

— Все още не съм забравила, Маргарет — подхвърли през рамо майка й.

За щастие татко не прояви достатъчно интерес, за да се осведоми.

— Дали Дейз дължи нещо за къщата? — попита мисис Хогбен. — Тя никога не е била практична.

Съветникът Хогбен се прокашля.

— Дай ни време, за да разберем — каза той.

Мисис Хогбен уважаваше мъжа си заради нещата, които самата тя, тайно, не разбираше: например мистериозното Време, Бизнеса и най-лошото — Главния оценител.

— Чудя се — каза той, — че Джак Кънингам тръгна с Дейз. Хубав мъж беше. Макар че и Дейз си я биваше.

Караха и караха.

После мисис Хогбен си спомни за малкия пръстен от златен филигран.

— Мислиш ли, че онези от погребалното бюро са честни хора?

— Честни ли? — повтори съпругът й. Неясна дума.

— Да — каза тя. — Онзи пръстен на Дейз…

Не можеш да ги обвиниш направо. Когато събере достатъчно кураж, щеше да отиде в заключената къща. При мисълта за това сърцето й се стегна. Ще влезе вътре, ще се промъкне и ще потършува в тъмните ъгълчета на чекмеджетата, където може би е останала сгъната хартийка. Но мисис Хогбен трябваше да си признае, че заключените къщи на мъртъвците я плашеха. Сковаността, светлината, прецеждаща се през кафявия плат, с който бе обвита крушката. Все едно, че крадеш, макар че не е така.

А после и тези Уоли допълзяха до тях.

Те караха и караха — камионетката и лимузината почти калник до калник.

— Който не е имал мигрена — извика мисис Хогбен, като извърна лице, — не може да разбере какво ми е.

Мъжът й вече бе чувал това изявление.

— Чудно е, че не ти минава — каза той. — Казват, че след известна възраст мигрената изчезва.

Макар че не изпреварваха Уоли, той щеше да направи всичко възможно, за да промени положението. Уол Уоли караше наведен напред, макар и не чак толкова напред, че да не се виждат космите на гърдите му, пробили през ризата. Жена му го потупваше по рамото. Те пееха една от своите версии. Венците й бяха целите в слюнки.

И така, те караха и караха.

— Струва ми се, че ще повърна, Лесли — преглътна мисис Хогбен и потърси по-лошата си кърпичка.

Близнаците Уоли се смееха през русите си перчеми.

В дъното на камионетката навъсеният Лъм извърна лице на другата страна. Мег Хогбен също гледаше далече-далече напред. Ако бяха дали знак, че се познават, той бе толкова слаб, че вятърът веднага го бе отвял от лицата им. Мег и Лъм седяха, стиснали острите си, но успокояващи колене. Те наведоха глави колкото може по-ниско. Наведоха и погледи, сякаш вече бяха видели достатъчно засега и искаха да запазят онова, което знаеха.

Стоплящото чувство за сигурност се сви и притихна в сърцето й. Вбесен от бързото каране, вятърът започна да си го връща на телефонните жици, на оградите, на туфите полегнала сива трева, която се изправяше отново, отново и отново.

Бележки

[1] Фуксия — декоративен храст с червени или бели цветове. — Б.пр. ↑