Олаф Руен
Мъдростта на Рагос

В село Сагинтип старецът, когото наричаха Рагос, не беше нито богат, нито беден; нито горделив, нито скромен; нито умен, нито глупав. Той нямаше голямо влияние в съвета, но съветниците се вслушваха в мнението му. Не беше много работлив, но хората винаги го викаха да помага при строеж на жилище или при лов. Не беше нито добър, нито лош човек: добър съсед, който понякога се скарваше, добър съпруг, който понякога се заяждаше. Възприемаше новите идеи неохотно, но понякога не можеше да се примири и със старите представи. Съдбата бе благосклонна към него, жителите на Сагинтип бяха добри и той имаше много малко неприятности до деня, в който се ожени за девойката Тамея.

И все пак Тамея му беше добра съпруга — здрава, силна и работлива. Беше съвсем млада, но висока и добре развита. Когато вървеше, крайниците й бяха отпуснати като на бебе, което майката носи на раменете си. Беше яка и можеше да носи на главата си два товара сладки картофи, макар да бяха толкова тежки, че трябваше да ги вдигне един по един. Беше добър рибар и се грижеше чудесно за градината си, без да има нужда от съветите на Рагос.

Освен това беше и хубавица и преди да се омъжи, биха могли да поискат за нея твърде висок откуп, който Рагос не би могъл да плати, ако не беше една дреболия. Тя бе кокетка. А жените говореха, че е и развратница.

Усмихваше се на мъжете по цял ден, кикотеше се и се хилеше. Беше готова да прекъсне всеки разговор, когато наблизо минеше някой мъж и да го гледа, докато се изгуби от погледа, с надежда, че може да й направи знак да го последва. Когато минаваха мъже и другите жени седяха неподвижно, Тамея се размърдваше. Ако пък другите вървяха, Тамея заставаше неподвижно. Гласът й бе по-пронизителен от гласовете на останалите. И макар, разбира се, никой от мъжете да не даваше вид, че забелязва Тамея сред останалите, мнозина от тях се канеха мислено да минат отново оттам, когато другите жени ще са си отишли. И много от тях откриваха, че Тамея наистина е останала да ги чака.

Още когато беше съвсем малко момиченце и едва бе облякла първата си пола, тя вече мислеше за мъже. Понякога, когато останеше сама, тя вземаше някаква пръчка, обвиваше я с лист и й говореше, като си представяше, че това е мъж.

След като се омъжи за Рагос, тя не се поправи като другите момичета; само стана малко по-дискретна, но хората не казваха нищо на мъжа й, защото бяха добродушни и й желаеха доброто, както и на Рагос. Но когато Рагос я хвана в изневяра с младежа Рангяп, те започнаха да се подхилват, да разправят различни истории за нея и да се надсмиват над Рагос, защото сега, когато го съжаляваха, те го уважаваха по-малко.

Как само се смяха, когато Рагос наби Тамея! Той намери една здрава тояга, напердаши я хубаво и крещеше толкова високо, че цялото село разбра за срама й. Беше много ядосан и се опита да даде добър урок на Тамея.

Но какво можеше да направи на Рангяп? Рагос беше човек, израснал между два свята. По негово време белите бяха прекратили обичая да се обезглавяват враговете и бяха разчистили черепите от украсената с резба колиба, където ставаха събранията на селото. С премахването на черепите белите бяха премахнали и силата на съвета. Старците не можеха вече да наказват младите. Законите и решаването на неотложните въпроси не бяха вече в ръцете им. И сега на Рагос не му беше ясно какво да предприеме.

Когато ядът му попремина, той седна на стълбата пред къщата си и зачака. Скоро се зададе Тинга, старейшината на селото. Рагос му направи знак и го заговори, а Тинга се качи заедно с него на верандата на къщата. Рагос изпрати разплаканата Тамея да работи и тя тръгна с наведена глава, но дори и тогава очите й играеха, когато погледна към младежите, събрали се наоколо, щом чуха виковете и боя. Скоро след това в къщата се появиха Барова, Тауни и престарелият Дикдик, както и други, които влизаха в съвета на старейшините, и Рагос им каза какво го измъчва.

Те седяха и пушиха дълго под ранното утринно слънце, а после Тинга каза:

— Правителството сигурно има закон за това. Това е работа на правителството. Утре ще вземеш жена си Тамея и младежа Рангяп и ще ги заведеш в къщата на мистър Стивън в Куади, а мистър Стивън ще ти каже какво да направиш. Трябва да заведеш жена си и любовника й и да помолиш мистър Стивън да ги съди, защото това е законният път, пътят на правителството.

Скоро и другите, Тауни, Барова и престарелият набръчкан Дикдик, извадиха цигарите от устата си и подкрепиха Тинга, макар че Дикдик въздъхна тежко, като си спомни за едно време, когато наказанията бяха бързи и тежки, а престъпленията — много редки.

И така, на другия ден Рагос и Рангяп, следвани от жената Тамея, потеглиха пеша по пътеката за село Куади, край което властите бяха издигнали сграда за местната администрация.

Районният инспектор Джери Стивънс живееше сам в Куади. Жена му не се бе завърнала от почивката, на която я бе изпратил в Австралия преди шест месеца, а през тази седмица бе получил от нея писмо, в което тя подробно и внимателно, но без всякакви емоции му обясняваше онова, което всички в Нова Гвинея освен него отдавна бяха започнали да подозират: че тя повече нямаше намерение да се връща. Външно той не даваше никакъв признак за голямата буря, разразила се в душата му от това писмо, защото бе трезв човек и знаеше задълженията си към поверения му район. Вътрешно обаче се чувствуваше пропаднал и изоставен, но преди всичко засрамен.

Трудността, естествено, се подсилваше от това, че живееше сам, и от факта, че контактите му с други бели бяха случайни и редки. Но той се придържаше отчаяно към тази самота, тъй като се боеше не толкова от реакциите на приятелите си, колкото от реакциите на познатите си. Мислено можеше да чуе например момчетата от бара „Нова Гвинея“ в хотел „Ашър“ в Сидней, които говорят съжалително за него:

— Горкият Джери. Откакто Ивлин го напусна, вече не е същият. Погребал се е в Куади и не мърда оттам.

Болеше го не толкова от онова, което казваха, колкото от онова, което оставаше неизречено — чувството им, че се е оставил да го подхлъзнат, мълчаливото съгласие, че не му достига някакво мъжко качество. Дори и приятелски настроената към него барманка Мадж щеше да чуе нещо от тези истории. Тя знаеше всички по-важни клюки в „Нова Гвинея“. Той чувствуваше, че не би могъл вече да се отбие там на чашка. А Сидней е град, в който човек може да се чувствува съвсем самотен.

Може би щеше да се успокои с мисълта, че никой не знае за неприятностите му, ако не беше другото писмо, в което началниците му съобщаваха, че може да ползува неочаквана и почти незабавна отпуска. Отдавна беше време за това, но той знаеше, че в службата не достигаха хора и макар да оценяваше проявения жест, неприятно му беше, че началството очевидно знае за проблемите му. Но пощата щеше да замине след две седмици, радиопредавателят не работеше и той имаше достатъчно време на разположение. Реши да не ходи никъде — щеше да продължи да си работи и щеше да забрави, ако можеше, че има нещо, за което могат да го съжалят.

И щеше да се опита да мисли за Ивлин по нов начин — като този, който тя бе възприела в писмото си; не жестоко или яростно, а безпристрастно — като че ли нейната лека и блестяща игривост се бе удавила в някаква хладна тишина.

Междувременно му оставаше работата, която той много обичаше. Можеше да потъне изцяло в различните проблеми, свързани с нея. На ръцете му лежеше грижата за дванадесет или петнадесет хиляди души, дребни мъже с тъмнокафява кожа, чиито бащи са били ловци на глави, управлявани чрез страх и кръвопролития. Неговата задача беше да смекчи новите им страхове и болки, породени от контакта с един нов начин на живот. Той постепенно ги насочваше към цивилизования начин на мислене, като възпираше стремглавия устрем на младите да прегърнат новите идеи и окуражаваше по-възрастните да вървят към прогреса. Лично той би предпочел да остави хората да си живеят така, както бяха живели, преди да ги открият мисионерите и търговците. Но бе дошъл много късно — закъснял бе поне със сто години. Единственото, което можеше да направи, бе да регулира темпото на развитието им в съответствие с техните възможности. Стивънс бе много добър служител.

Обаче, както и сам разбираше, това, че се бе отдал изцяло на работата си, криеше и друга опасност. Той бе достатъчно добър психолог, за да знае, без непременно да го изразява с думи, че ако няма стабилна база за сравнение, ако периодически не се отъждествява с хората от собствената си раса в собствената им среда, можеше да загуби чувството си за перспектива, а без перспектива щеше да загуби изцяло стойността си. Той беше в процес на една доста мрачна равносметка относно собственото си предназначение в този свят.

Тази сутрин бе инспектирал района и полицейската казарма и тъкмо решаваше да не посещава местната болница (ръководена от способен туземен младеж, получил едногодишно медицинско обучение), когато по пътеката от селото се зададоха три фигури. Бяха туземци, които не привличаха с нищо вниманието, и той си помисли разсеяно, че може би ги е виждал в някое от селата в района, но не си спомняше точно кое. Не бяха туземци от джунглата, защото и тримата носеха платнени роби, но явно не идваха от близките села, защото дрехите им бяха много мръсни.

Водеше ги възрастен човек, който все още ходеше доста изправен и не бе лишен от известно достойнство. На ушите му висяха големи дървени дискове, а на ръцете си имаше гривни. С дясната си ръка държеше китката на младеж с нахална усмивка и го водеше като арестуван. Младежът можеше да се отскубне всеки момент, но се държеше така, сякаш участвуваше с удоволствие в някаква голяма публична шега, и Стивънс започна да изпитва към него неприязън още от първия момент.

Зад двамата вървеше висока девойка с отпуснати крайници. „Сладконогата“ — нарече я мислено Стивънс. И тя като младежа бе облечена с платнена роба, а на гърба й висеше голяма полупразна торба, която се полюшваше леко в такт с отпуснатите й мускули. Девойката вървеше с наведена глава, но погледна Стивънс изпод вежди толкова безочливо, че той би могъл да я напердаши дори само заради недвусмислената покана в очите й.

Старецът отправи поздрав, на който Стивънс отговори. Той говореше на местно наречие — диалект на едно от селата, който Стивънс разпозна, но не можеше да говори. Той знаеше и говореше добре два от четирите диалекта, използувани от туземците в района, както и смесения жаргон. Можеше да си служи също така и с няколко други наречия, използувани в районите, където бе работил по-рано. Заговори стареца на смесения жаргон, но очевидно той не го разбираше. Младежът обаче говореше добре.

— Аз съм Рангяп — каза той. — Този старец е Рагос и ние всички сме от село Сагинтип. Той е дошъл да те моли за съд.

— Тогава кажи му да ме последва — каза Стивънс и се обърна рязко. Нямаше намерение да позволява на обвиняемия да разказва своята — вероятно правдоподобна — версия, нито пък да изопачава обвиненията на стареца. Изпрати едно голо тъмнокожо момченце да изтича за Колин — млад туземец от полицията, който превеждаше добре диалекта на Сагинтип.

Когато изслуша разказа на стареца, Колин го преведе на Стивънс.

— Сър — каза той. — Този човек се казва Рагос, а момичето е Тамея, неговата жена. Той казва, че я хванал в изневяра с Рангяп. Довел ги е тук, за да ги изправи пред съда.

Стивънс погледна към Рангяп и младежът се усмихна широко:

— Вярно е, старецът ни хвана.

— Попитай жената — нареди Стивънс на Колин.

Тамея се усмихна с удоволствие, когато хубавият Колин я заговори, и очите й светнаха. Тя започна да отговаря оживено, като кимаше с глава.

— Жената казва, че е вярно — преведе Колин.

— Тогава ще им устроя съд — каза му Стивънс. — Днес следобед в два часа. Погрижи се да присъствуват.

Съдът бе устроен навън, близо до знамето, което украсяваше миниатюрния плац; там Стивънс провеждаше церемониите, които според него правеха силно впечатление на туземците. Той се придържаше предимно към зримите форми на управление, тъй като разбираше, че туземците все повече изпитваха необходимост от временни водачи; това щеше да продължи дотогава, докато те можеха да получат духовно вдъхновение. Религиозните им вярвания бяха премахнати и бяха престанали да значат нещо за тях; а християнството, което ги бе изместило, бе все още само частично възприето.

Съдът се състоеше от маса и стол, поставени под сянката на няколко евкалиптови дървета в единия край на плаца. Зад дърветата имаше жив плет от маниока, над който надничаха ярките цветове на хибискуса. На масата имаше една Библия, няколко други книги, формуляри, мастилници и перо.

— Рангяп от Сагинтип, старецът Рагос те обвинява, че си отнел жена му — каза Стивънс, тъй като този термин даваше по-добра представа за причиненото зло, отколкото който и да е друг синоним за прелюбодеяние.

Рагос даде своите показания със силно изразено негодувание и Стивънс, който се мъчеше да вникне по-дълбоко и чуваше само звуци, чийто смисъл щеше да достигне до него след малко с помощта на преводача, разбираше, че той наистина бе засегнат. „Може би с предишната си жена, неизменно вярна, е бил щастлив“ — помисли си Стивънс. Но когато чу превода на думите му, ако можеше да вярва, че това е цялата истина, оказа се, че Рагос не се чувствува пряко засегнат поради това, че бе заловил жена си Тамея с младежа Рангяп. Пострадало бе главно достойнството му, защото говореше само за въздействието, което разкритието бе имало върху другите жители на селото.

— Освен това, той казва — превеждаше Колин, — че хората от селото сега му се надсмиват. Младежите се смеят отдалече, а жените се кикотят, когато мине покрай тях. Той казва, че Рангяп е навредил много на репутацията му.

Стивънс изръмжа и погледна надолу към листовете, които бе събрал на масата, за да придаде тежест на церемонията. Тази история съответствуваше на неговата собствена и той почувствува неудобство, когато си спомни как дори в този момент се свиваше при мисълта, че ще трябва да се срещне с приятелите от бара „Нова Гвинея“ или, още по-непосредствено, от клубовете на главните селища тук. Той погледна жената, която се усмихваше на Колин, докато вниманието на съпруга й беше насочено другаде. Старец като Рагос никога няма да може да задържи момиче като Тамея, помисли си Стивънс.

Случаят беше съвсем ясен. Рангяп призна вината си доста безгрижно и Стивънс му се скара рязко. Признанията му бяха потвърдени от жената, която бе навела глава и застъпваше единия си крак с другия, докато говореше.

— Това е много сериозно обвинение, Рангяп — каза Стивънс, — и аз те признавам за виновен. Отнемането на чужда жена не е дребна работа и с това не бива да се шегуваме, защото съпругата на Рагос е най-голямото му богатство, а ако на една съпруга не може да се вярва, тя вече не е съпруга. И все пак жената е слабо същество и мъжът е длъжен да следи тя да изпълнява дълга си. Ти си навредил много на Рагос, който вече не може да вдигне глава от срам в родното си село Сагинтип. Главата на един старец трябва да е спокойна през нощта, а на сърцето му трябва да бъде леко. Ето защо, ще те глобя една лира — каза той назидателно.

Тълпата, събрала се да наблюдава съда, ахна от изненада и всички притихнаха: сержантът и двамата дежурни полицаи; малката групичка жени, клекнали под дървото; децата, скупчили се срамежливо до тях; седемте или осемте мъже от селото; петимата арестанти, задържани за игра на карти. Една лира бе заплатата за цял месец! Е, не чак цяло състояние, но доста голяма глоба.

— При неизпълнение — продължи Стивънс, — тоест, ако не платиш глобата от една лира, тогава ще трябва да лежиш един месец в затвора.

Думите му направиха много силно впечатление на всички освен на ищеца Рагос и жена му Тамея, които не разбираха езика на Стивънс. Рангяп сведе унило глава и заби поглед в краката си.

— Имаш ли да кажеш нещо? — попита го Стивънс.

Рангяп вдигна очи.

— Господарю, аз нямам толкова пари.

— Тогава ще лежиш един месец в затвора — каза развеселено Стивънс. Винаги можеше да намери работа за още един арестант — да се грижи за градината, да коси тревата, да поправя пътя.

В този момент заговори старецът Рагос, като отправяше думите си направо към Стивънс, който не го разбираше.

— Какво казва той? — попита Стивънс Колин.

— Сър, иска да разбере за какво се говореше. Иска да знае какво е решението на съда.

— Кажи му тогава — отвърна Стивънс. — Нали се гледа неговото дело. Кажи му, че сме глобили младежа и той трябва да плати една лира или да лежи един месец в затвора.

Колин преведе на Рагос, той отговори:

— Рагос казва, че това е мъдро решение и той ти благодари. Пита дали могат вече всички да си тръгват, тъй като иска да стигнат до мястото, където са преспали снощи, преди да се е мръкнало.

— Кажи му, че може да си тръгва вече — отговори търпеливо Стивънс. — Той и жена му могат да си ходят, но Рангяп трябва да отиде в затвора.

Рагос беше изненадан и заговори на своето наречие:

— Защо тогава не си плати глобата? Защо не даде една лира? В село го чакат. Жена му има нужда от него.

— Рангяп няма една лира. Рангяп трябва да влезе в затвора — обясни Колим.

— Няма една лира? — попита Рагос. — Но аз имам една лира.

Той затършува в гънките на робата си и измъкна една мръсна и скъсана зеленикава банкнота. Разгъна я церемониално и я, сложи на масата.

— Ето една лира за Рангяп — каза той. — Сега можем ли да си ходим? Предстои ни дълъг път.

— Чакай! — извика Стивънс, като стана от стола. — Какво е това?

Колин обясни:

— Това е подарък за Рангяп.

— Не! — възрази Стивънс и продължи сериозно, като отправи думите си към Рангяп. — Това е заем от Рагос. След около два месеца ще дойда в Сагинтип. Дотогава ще трябва да му върнеш заема. Ако не си изплатил заема докрай, тогава правителството ще те арестува за вземане на пари с измама и ще те затвори за измама. Ясно ли е?

— Да, господарю. Разбирам — отвърна Рангяп. Сега той вече се държеше сериозно.

Стивънс кимна на Колин да преведе всичко на другите. Старецът го изслуша и каза нещо кратко, което Колин преведе:

— Той ви благодари и казва, че правителството е мъдро.

Стивънс ги освободи и тримата тръгнаха, двамата мъже един до друг. Рагос не държеше вече символична китката на Рангяп в ръката си, но те не вървяха ката приятели. Въпреки удовлетворението, което бе получил, Рагос бе все още мрачен, а Рангяп бе загубил веселото настроение, с което пристигна. Само Тамея, преди да се отдалечат, хвърли поглед през рамо и Стивънс би могъл да се закълне, че се кокори на него, когато видя, че тя гледа Колин.

Същата вечер, след церемонията със свалянето на знамето, която на тази географска ширина съвпада точно и драматично с бързия залез, Стивънс извика Колин при себе си.

— Познаваш ли добре това село Сагинтип?

— Да, сър — отвърна Колин. — Аз съм от Лундуана, което е съвсем близо до него. Познавам доста добре всички в Сагинтип. Познавам младежа Рангяп, но не и девойката Тамея.

— Това е добре — каза Стивънс. — Няма да ми е приятно, ако опознаеш и нея… поне засега. Що за човек е този Рангяп?

— Много е добър и всички го обичат. Вярно е, че не съм го виждал повече от година, но е доста известен там.

— Как няма да бъде! — каза Стивънс с лека горчивина и рязко се обърна.

Къщата все още носеше следи от присъствието на Ивлин — топката от слонова кост с резба, в която се намираше друга топка, а в нея пък — друга, и други чудесии от китайските магазинчета в Рабол — гледжосаната керамика, лъскава и твърда, модернистична пепелница от Сидней, груби китайски имитации на японски фигурки, очертани от тънки жички — нищо съществено. Всичко това вече започваше да се губи сред мъжките боклуци — лули, забравени по масите; купища книги и списания във всеки ъгъл… И все пак бе останало достатъчно, за да го кара да мисли за нея. А когато си помислеше за нея, мисълта му непрекъснато се връщаше към Рагос.

През следващите няколко седмици той все по-често си спомняше за този съд, дребна работа, която иначе щеше да е забравил, ако не беше невероятната малка случка, че ищецът бе заплатил вместо обвиняемия. Стивънс беше склонен да отъждествява загубения престиж на стареца със собственото си положение; макар че, доколкото знаеше, между тях нямаше точно съответствие, защото той имаше само силно подозрение, но не и доказателство, че за отчуждаването на жена му е виновен някакъв друг мъж. Но за да бъде справедлив към себе си, той виждаше ясен паралел между безразборните и безотговорни похождения на момичето и по-дискретната, но ненаситна жажда за компании на жена си.

Той заобикаляше проблема. Като добавка към следващия си доклад написа бележка, с която отклоняваше предложението да излезе незабавно в отпуск, но си запазваше правото да се върне към този въпрос в близко бъдеще. Тактиката, която бе възприел, не го задоволяваше. Това бе компромис, а компромисите го дразнеха.

Ето защо Стивънс изпитваше нещо повече от обикновено любопитство, когато през следващата си редовна обиколка се приближи до село Сагинтип, една или две седмици преди определения от него срок.

Сагинтип бе разположено на малко морско заливче, врязано в сушата и почти напълно затворено от диви коралови колонии, така че никакви кораби или лодки не можеха да го наближат или да хвърлят котва в него. Въпреки централното си положение в района, Сагинтип щеше да си остане завинаги изолирано село, защото със сушата го свързваха само стръмни планински пътеки.

Въпреки това, в сравнение с останалите, то бе богато село, с много храна, хубави градини по склоновете и много риба в морето. Освен това беше и много чисто, тъй като повечето от жилищата бяха наколни, построени над добре изметен и изравнен пясък и с малки градинки между тях.

Селото се снабдяваше с вода от една тънка струйка, която извираше от глинестия склон над белия плаж. Беше чиста изворна вода, но струйката бе толкова тънка, че трябваше да я отделят от глината с едно прясно листо, което забиваха в глината всяка сутрин, така че то отклоняваше струйката вода в бамбукова тръба, а оттам тя се изсипваше в поцинкована желязна кофа. По този начин от изворчето, което бе по-скоро влажно петно в глината, идваше цялата питейна вода на около дванадесетина къщи. Жените използуваха морска вода, за да мият съдовете си и за да готвят зеленчуците и затова на брега винаги бе оживено и весело. Освен това там винаги имаше малка флотилия от канута, изтеглени на пясъка. Изобщо селото бе едно от местата, които Стивънс посещаваше винаги с предвкусвано удоволствие.

Този път той почти гореше от нетърпение да стигне до Сагинтип. Но остана разочарован от отговора на първия въпрос, който зададе, защото нито старецът Рагос, нито младежът Рангяп бяха там.

— Плати ли парите Рангяп? — попита той вожда Тинга.

— Вярно, истинско чудо е, че този прахосник можа да намери парите — каза Тинга. — Но да, той ги плати. Това беше много добро решение на правителството. А Рагос, благодарение на него, си спечели уважението на хората.

— Как така? Пак ли? — попита изненадан Стивънс. — Искам да кажа, да не би хората да са започнали да уважават Рагос заради парите?

— Точно така — отвърна Тинга. — И съвсем правилно, защото Рагос се е притекъл на помощ на човека, отнел жена му, когато иначе той би отишъл в затвора. По този начин онзи прахосник сега има възможност да се грижи за собствената си жена. А това показва, че Рангяп е дребен човечец, защото ръцете му са заграбили повече, отколкото би могъл да постави в устата си.

Такова разбиране озадачи Стивънс. Той задаваше въпроси навсякъде из селото и навсякъде се натъкваше на същия резултат — голямо и нараснало уважение към Рагос и ново презрение към Рангяп. Уважението се простираше и върху него заради разумната присъда, която бе издал, и това също го озадачи, защото чувствуваше, че въпреки простотата и справедливостта си, тя се дължеше до голяма степен на собственото му емоционално състояние. Чувствуваше се гузен заради тези емоции, породени от своите семейни неприятности. Смяташе, че хората са прави, но бе изненадан от отношението им.

Късно следобед, когато вече бе приключил работата си в селото, при него дойде Колин.

— Сър, в случая с Рагос има нещо, което не знаете — започна той. — Мисля, че трябва да ви го кажа, ако искате, го чуйте.

— Какво е то? — попита Стивънс.

— Става дума за парите, за глобата, сър. Те са на Тинга, вождът на селото, а не на Рагос. Тинга ги дал на Рагос за съда, така че да бъде подготвен. Тинга казал, че сигурно присъдата ще включва глоба и за Рагос ще бъде добре, ако носи пари със себе си.

— Е, това вече ме уби! — каза Стивънс. Той се разсмя и Колин го погледна въпросително.

— Сър?

— В това няма никаква вина — обясни Стивънс. — Тинга е наистина мъдър човек.

Колин си тръгна и точно в това време още някой се раздвижи в застиналото в следобедна дрямка селце. На една от близките веранди се протегна жена, прозя се звучно и се изправи. Взе едно копие за риболов, подпряно на стената, и тръгна с него надолу по малката стълба към изметения пясък. Когато тя сви зад ъгъла на къщата и се отправи към морето, Стивънс забеляза отпуснатата й походка и видя, че това е „сладконогата“ Тамея. Освен това забеляза, че тя хвърля погледи през рамо и се усмихва, а когато проследи посоката на усмивката, видя, че е отправена към сериозното лице на Колин. Той му махна да се върне.

— Мисля, че няма да е много разумно, ако се опиташ да опознаеш по-добре жената на Рагос — каза му направо той.

— Не, сър — съгласи се Колин. — И аз мисля така. Той се загледа във фигурата на Тамея, влязла до колене в морето и вдигнала копието над главата си в очакване да се появи някаква риба. Настъпил бе прилив и кораловите колонии лежаха като солидна скала под водата. Скоро цели пасажи риби щяха да се втурнат насам, за да стигнат по-близо до плажа, където щяха да намерят обилна храна от дребни морски обитатели, останали на сухо след отлива и омаломощени от слънцето.

— И все пак тя е жена, която заслужава внимание — каза замислено Колин. После лицето му светна. — Но ние сме близко до моето село Лундуана. Може би утре вечер ще преспим там?

— Да, Колин — отвърна Стивънс. — Утре вечер ще преспим в Лундуана.

— Това е много хубаво, сър. В Лундуана имам приятели.

— И приятелки ли, Колин? — попита Стивънс.

— Познавам и някои жени — отвърна Колин. Той погледна Стивънс право в очите и се ухили: — Жените в Лундуана са дребни, чевръсти и много весели. Те са по-добри от жените в Сагинтип, които са лениви и глупави. Да, аз наистина познавам някои жени в Лундуана и съм сигурен, че и някои от тях си спомнят за мен.

Стивънс го освободи, без да му задава повече въпроси. Чувствуваше, че трябва да му отправи малък упрек, но не намираше сили да го направи. А освен това той вече бе взел решение и за себе си, начертал си бе план за действие и искаше да остане сам, за да го дообмисли. За пръв път от много месеци насам мислеше за себе си и се чувствуваше щастлив. Щеше да приеме предложената му отпуска — все още имаше възможност за това. Щеше да дойде в Сидней, да се заеме с проблемите си и да се изправи отново пред хората от собствения си свят, като избере най-прекия курс — защото в края на краищата се мъчеше да избегне именно присъдата на познатите си. Беше уверен, че ще може отново да спечели своята Ивлин и да реши бъдещето си. Изпитваше благодарност към Рагос, който му бе помогнал да намери правилния път. Изпитваше също така благодарност и към Тинга, който използуваше мъдростта си, за да помогне на своите хора. И — в по-широк смисъл — той чувствуваше, че като прилага уроците на селцето в собствения си свят, като разширява обхвата на мъдростта на Тинга, той би могъл да му се отблагодари, макар и мъничко.