Тихомир Димитров
Хапче против смърт

— Гениалните неща са прости — заключи доктор Ке. Минаха двадесет години в борба с генома, за да разбере елементарната истина:

Смъртта е програма, която може да бъде спряна!

Животът на доктор Ке се промени необратимо, откакто за пръв път инжектира серума в мозъка на мишлетата. Бяха пъргави, жизнерадостни, подвижни мишлета — раждат се, играят, имат засилен метаболизъм, изтощават се за няколко месеца и умират от старост. Да си жив значи да гориш. Серумът накара огъня да тлее: забави метаболизма им, понижи телесната температура, направи ги по-спокойни, но оттогава минаха цели 3 години, а мишлетата все още си играеха в аквариума пред очите на доктор Ке. В сравнение с човешката продължителност на живота това се равняваше на столетия! В дневника си доктор Ке записа:

Аз открих хапче против смърт!

След невероятния пробив идваха проблемите. Едно такова откритие щеше да промени света. Акционерите, които финансираха експеримента щяха да станат най-богатите хора, това беше ясно. Но стигнеше ли до медиите, новината щеше да предизвика анархия в глобален мащаб.

Вариантите бяха само два: 1) да подари серума на всички жители на планетата или 2) да го продава само на елитен кръг купувачи, пазени в дълбока тайна с цената на живота, включително и неговия. Така щеше да възникне едно малко, затворено общество, което да потопи света в деспотизъм, продължаващ с хилядолетия. Подобна тирания не би могла да се равнява дори на най-смелите мечти на Хитлер и Сталин.

Първата възможност граничеше с абсурда. Самата новина, че хората могат да не умират, ако искат, криеше опасни последствия. За да подари серума на 6 милиарда души, стотици държави трябваше да претърпят пълна промяна в обществената си организация — да ограничат и дори да забранят бременността, да въведат строги системи от правила за контрол над раждаемостта. Като капак на всичко, доктор Ке щеше да се превърне в „звездата“ на този процес. Това означаваше омразата на майките да бъде насочена към него, на хуманитарните и църковни организации — също. Означаваше да се качи на сцената, да влезе в обективите, да попадне под светлината на прожекторите, да бъде пазен денонощно, заплашван, обиждан, анатемосван, разпитван и Бог знае още какво…

Безспорно, като откривател на хапче против смърт, д-р Ке щеше да стане най-известният човек на планетата, но това означаваше и най-мразеният, най-търсеният, най-охраняваният мъж под небето. Определено не възнамеряваше да поеме тежестта на подобна слава. Той беше затворен човек по природа, отдаден изцяло на науката. Нищо друго не го интересуваше. Беше готов да подари серума на хората, както Прометей им беше подарил огъня, но се опасяваше, че те не знаят какво да го правят и сигурно ще подпалят градовете си с него. Дори един-единствен човек да разбереше, край с анонимността му!

Дилемата пред кого да разкрие тайната беше трудна. Ако първи научеха от Корпорацията, щяха да задържат монопол върху пазара и да присвоят правата за себе си. Ако правителството научеше преди всички, серумът щеше да бъде използван като политически инструмент за господство над другите нации. Дори не искаше да мисли какво биха направили военните, ако разберяха първи. Всички пътища водеха към фатален резултат или глобална катастрофа.

Все още не беше приключил напълно с проекта. „Научната работа се състои от три етапа — обичаше да повтаря д-р Ке. — Експеримент, наблюдение и констатация.“ Нямаше констатация, защото му липсваше наблюдение за действието на серума върху жив човек. Като истински учен доктор Ке реши да експериментира първо със себе си.

Скоро след това го понижиха в лабораторията. Забавеният метаболизъм го правеше муден и непродуктивен. Не смееха да го уволнят — оставаха му само няколко месеца до пенсия. „И няколко столетия наблюдение, докато приключа с констатацията — въздъхна Ке. — Дано поне мъничко обществото да се промени през това време, дано еволюира достатъчно, за да може пълноценно да се възползва от подаръка, който съм му приготвил“ — Ке се загледа в тавана със замечтан поглед. Устните му бавно се разтегнаха в широка усмивка.