Пол Андерсън
Дяволски свят (17)

17.

Бластерът стреля еднократно, докато мъжът се мъчеше да се отскубне. После и оръжието, и човекът притихнаха.

Дишайки тежко, Фолкейн отпусна задушаващата хватка в стил джудо.

— Трябва да действам бързо — промърмори на глас, сякаш да заглуши съскането на изтичащия въздух. Но дупката се запечатваше сама, докато допълнителните резервоари възстановяваха нормалното налягане. Той пъхна бластера в колана си и погледна напрегнато назад. Откъм шенската флотилия нямаше признаци на раздвижване. Е, по принцип е малко вероятно едно слабо проблясване и малко облаче водна пара да бъдат забелязани.

По-трудното бе да се отърве от гранатата. Фолкейн изключи основната тяга и завъртя шейната напречно на пътеката й, така че миникамерата да не се вижда от бойния кораб. При този модел клапаните на декомпресионната камера бяха опростени до серия от пръстеновидни диафрагми от двете страни на твърд цилиндър. Което водеше до непрестанно минимално изтичане на газ и относително високи загуби при всяко влизане и излизане. Но пък компенсираше с голяма скорост и гъвкавост при използването — а и шейната не бе предназначена за дълги скокове в открития космос. След като затвори шлема си, Фолкейн опря крака в отсрещната стена на кабината и подаде главата и раменете си в бездната. Хвърли гранатата — силно и право напред. Тя избухна на сравнително безопасно разстояние. Някоя и друга отломка от шрапнел рикошира в корпуса на шейната, но сериозни повреди нямаше.

— По дяволите! — Лявата ръка го болеше. Той раздвижи пръсти, надявайки се да прогони част от напрежението, и се прибра във вътрешността на кабината. Латимър идваше в съзнание. С известна неохота — доста грубо отношение към човек от собствената му раса, — Фолкейн му спря въздуха отново. Така си спечели няколкото допълнителни секунди спокойствие, от които се нуждаеше, за да върне шейната към предишното ускорение, преди Гахуд да е забелязал нещо подозрително.

Настани се внимателно с лице към Латимър, насочи бластера, отвори шлема си и зачака. Пленникът се размърда, огледа се, потръпна и се стегна за скок.

— Недей — посъветва го Фолкейн, — или си мъртъв. Разкопчай предпазните колани; мини отзад; свали скафандъра.

— Какво? Логра доадам! Ти, свиня такава…

— Олеле — каза Фолкейн. — Виж какво, не искам да те убивам. Като оставим настрана морала и така нататък, ти си доста ценен като заложник. Но със сигурност няма да те оставя да се върнеш и да помогнеш на Гахуд. Трябва да се погрижа за собствените си хора. Ако ми създадеш каквито и да било проблеми, ще те застрелям и ще спя като бебе, благодаря. Мърдай.

Все още замаян, както от рязката промяна в положението си, така и чисто физически, другият мъж се подчини. Фолкейн го накара да затвори скафандъра.

— Ще го изстреляме в уречения момент и шефът ти ще си помисли, че ти си вътре — обясни той. — Времето, което той ще загуби, докато го прибере, ще е чиста печалба за мен.

Откъм сенките го връхлетяха ръмжене и яден поглед:

— Вярно се оказа онова, което ми казаха за такива като тебе и което сам видях с очите си. Зли, коварни…

— Запази си наблюденията и си ги затвори в буркани, Латимър. Нито съм подписвал договор, нито съм давал клетва. Ако се сещаш, и тия като тебе не спазваха съвсем точно правилата за светско поведение. Не ми допадна и гостоприемството, с което ме посрещнаха във вашия замък на Луна.

Латимър се дръпна назад.

— Фолкейн? — прошепна той.

— Същият. Капитан Дейвид Фолкейн, М. Т. П. Л., с циановодороден личен карез и предостатъчно основание да вярва, че бандата ви е поела по пътеката на войната. Или можеш да ми докажеш, че става въпрос за бой с възглавници? Ако е така, значи сте напълнили вашите с тухли. Което ме накара да сложа гвоздеи в моите. А сега млъкни, преди да си ме ядосал достатъчно, за да те изпържа!

Последното изречение приличаше повече на рев. Латимър приклекна напрегнат, вместо да се свие от страх, но определено изглеждаше респектиран. Самият Фолкейн се смая. „Това наистина го изревах аз, нали? Идеята беше да му взема страха, така че да не се замисля с повече от секунда напред, да отгатне истинските ми намерения и да прибегне до отчаяни действия. Но, Юда, какъв бяс ме тресе само!“ Той потръпна под напора му.

Времето минаваше. Врагът оставаше все по-назад, „Как да е“ растеше на хоризонта. Когато се приближиха достатъчно, Фолкейн нареди на Латимър да изблъска празния скафандър през миникамерата — нелесна задача, от която тъпанчетата ти запищяваха пронизително без защитата на шлем, но която бе изпълнена в гробовно мълчание и със стиснати устни.

— Вкарай ни вътре, Чий — каза Фолкейн.

Прихвана ги теглещ лъч. Тягата беше изключена. Отвори се товарен шлюз в един от задните отсеци. Шейната едва кацна на борда, озовавайки се под защитата на корабните полета срещу убийственото налягане при ускорение, и Чий включи на пълна тяга. Жуженето и вибрациите се усетиха моментално.

Тя тръгна бързо към долните нива да посрещне човеците. Те тъкмо бяха излезли от шейната и се кокореха един срещу друг под студеното осветление на огромния трюм. Чий претегли в ръка зашеметяващия пистолет, който бе взела със себе си.

— А така-а… — промърмори тя и размаха опашка. — Помислих си, че може да направиш нещо такова, Дейв. И къде ще затворим това чучело?

— В лечебницата — реши Фолкейн. — Колкото по-скоро се захванем с него, толкова по-добре. Възможно е да ни проследят и настигнат, но ако можем да изстреляме и другата капсула с нещо в нея…

Не трябваше да разговарят на англик. Латимър отгатна намеренията му, извика и се хвърли право срещу бластера. Затруднен от скафандъра си, Фолкейн не успя да избегне сблъсъка — а и не споделяше желанието на пленника си да стреля. Паднаха заедно на пода и се затъркаляха, ту единият отгоре, ту другият. Чий Лан се промуши помежду им и стреля по Латимър с почти максимален заряд.

Той се просна безжизнен. Фолкейн се изправи, като дишаше тежко и трепереше.

— Колко време ще е в безсъзнание?

— Час, може би два — отговори синтиянката. — Но и без това ще ми трябва малко време да се подготвя. — Замълча, после продължи: — Ясно ти е, че не съм психотехник, а и не разполагаме с пълен набор наркотични вещества, електроенцефалични индуктори и всичките други джаджи, които използват. Не знам колко ще мога да изстискам от него.

— Все ще го накараш да снесе нещо, сигурен съм — каза Фолкейн. — С нещата, които останаха от моето лечение, и с опита, който натрупа по този повод. Дори само координатите на Датина — това е родната система на врага — биха били безценни.

— Остави го легнал по гръб и го вържи. После, ако не ти трепери прекалено под лъжичката, най-добре ще е да поемеш мостика.

Фолкейн кимна. Умората и посттравматичната реакция наистина започваха да го надвиват. Тялото на Латимър тежеше като каменна планина на плещите му. Изпитото лице изглеждаше измъчено дори и насън. А му предстоеше нещо още по-лошо — лишено от воля полусъзнание… „Лош късмет“, помисли си Фолкейн и се усмихна саркастично.

 

 

Кафе, сандвич и един бърз душ — взет, докато разказваше за случилото се по интеркома — го накараха да се почувства по-добре. Влезе в командната зала, стиснал тежкарски лулата си в ъгълчето на устата.

— Какво е положението, Тъпичка? — попита той.

— Що се отнася до нас, движим се по курс обратно към планетата-скитник в режим на максимална тяга — каза компютърът. Само така можеха да поддържат блъфа за тежковъоръжен ескорт. — Проверката на системата дава задоволителни резултати, макар че известната флуктуация във волтажа на верига 47 е симптоматична за повреда в един от регулаторите, който трябва да бъде подменен при следващото ни влизане на док.

— Поправен — автоматично я коригира Фолкейн.

— Подменен — държеше на своето Тъпичка. — Макар информацията ми да показва, че Свободен Ван Рийн може да бъде описан, според речниковия набор, който ме инструктирахте да използвам, като „стиснато копеле“, не е логично операциите ми да бъдат затруднявани, макар и съвсем малко, от…

— Велики Уили! След час може да сме се обърнали на радиоактивен прах, а ти ми надуваш главата за нов волтажен регулатор! Какво ще кажеш да ти сложим един със златно покритие?

— Не съм обмисляла тази възможност. Очевидно това се отнася само до кутията. Съгласна съм, че би довело до приятен за окото външен ефект, стига, разбира се, и останалите подобни части да бъдат издържани по същия начин.

— Когато си видиш токоизправителя без огледало — изръмжа Фолкейн. Зъбите му захапаха здраво лулата. — Какво показват уредите за врага?

— Един от разрушителите е прихванал скафандъра с теглещ лъч и го приближава към бойния кораб.

— Който ще го прибере на борда — предсказа Фолкейн, без да се затрудни особено. Нещата се развиваха според очакванията му… засега. Датинските кораби се бавеха с операцията по прибирането, защото първо трябваше да получат подробни нареждания от Гахуд.

Притежаваха електронна скорост и прецизност, но капацитетът им за взимане на решения беше слаб. Както и на всеки робот, построен от известните досега цивилизации. Това не се дължеше на липсата на някакви мистични жизнени сили. Просто биологичните същества имат на разположение много повече организационни системи на физиологично ниво. Освен сензорно-компютърно-манипулаторните системи, сравними с тези на машините, те черпят информация от жлези, телесни течности, химия, достигаща чак до молекулярно ниво — взаимосвързаната свръхсложност, пълният набор от инстинкти — усъвършенствани през милиардите години безмилостна еволюция. Те възприемат и мислят с цялостност, надминаваща всеки символизъм, целите им се раждат отвътре и следователно са безкрайно гъвкави по своята същност. Роботът може да върши само онова, за което е бил създаден. Самопрограмирането разтегли тези ограничения до точката, където би могло да възникне истинско съзнание. Но все пак си оставаха по-тесни от границите на онези, които създаваха машините.

Трябва да се признае, че при пряко зададена недвусмислена задача от типа, за който е бил програмиран, роботът превъзхожда живия организъм. Ако Гахуд нареди на флотата си да унищожи „Как да е“, състезанието ще се води изцяло между кораби, оръжия и компютри.

Нали?

Фолкейн седна, забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото и заиздухва зловонни облачета към образите на звездите, които го обграждаха отвсякъде.

Гласът на Чий го върна към действителността.

— Приготвила съм ти момчето на тепсия, интравенозните системи са включени, мозъкът му е на монитора, стимулаторната уредба е в готовност, въобще всичко, което мога да постигна с подръчните средства. Да го събудя ли с една стимулираща инжекция?

— Ммм, не, изчакай малко. Ще му се отрази зле. Добре ще е да не го повреждаме, ако не се налага.

— И защо?

Фолкейн въздъхна.

— Ще ти обясня някой друг път. Простичко казано, ще изцедим от него повече, ако не го пресилваме излишно.

— Още по-добре ще се справят с това в една свястно обзаведена лаборатория.

— Да, ама това е незаконно. Толкова незаконно, че не е сигурно дали някой ще се навие да свърши тази работа вместо нас. Ще се задоволим с онова, до което сами успеем да се доберем. Нарушаваме закона, но за това може и да си затворят очите, стига да сме далеч от цивилизованите светове… Разбира се, няма гаранция, че Гахуд ще ни подари дните, които са ти необходими за подробен и внимателен разпит.

— Ти го видя. Какво мислиш?

— Не станахме първи приятели. А дори и да познавах ръководните принципи на психиката му — които не познавам, с изключение на склонността му да скача до тавана при първия знак за противопоставяне, — дори и тогава нямаше да знам с какво трябва да се съобразява при взимането на решения. От една страна, държим за заложник неговия доверен човек, а самият той има известно основание да вярва, че въоръжените ни до зъби приятелчета чакат в орбита около Сатана. Ще трябва да ограничи загубите си, да потегли по обратния път и да докладва. От друга страна, може да е толкова безразсъдно смел, или толкова вбесен, или толкова уплашен, че Латимър ще ни разкрие нещо жизненоважно, че да ни удари.

— И ако го направи?

— Ами, ще бягаме като луди, предполагам. Преследването отблизо обикновено се проточва. Може да успеем да го отклоним от следите ни, в мъглявината Прайър, например. А може и да се откъснем изцяло от тежките му кораби и той да отзове разрушителите си, вместо да… Опа! Чакай малко!

Тъпичка изрече гласно онова, което отчитаха уредите:

— Тръгват след нас.

— Място на срещата? — попита Чий.

— Данните все още не могат да се преценят с достатъчна степен на прецизност, най-вече поради скоростта, която вече сме набрали. Но… — За секунда се чуваше само жужене. — Да, разрушителите се разгръщат в курсове, паралелни на нашия, с малко по-голямо ускорение. При тези обстоятелства ще ни настигнат след малко по-малко от една астрономическа единица.

— Оръжията им ще ни настигнат и по-рано — заяви Чий Лан. — Хващам се на работа с Латимър.

— Изглежда се налага — неохотно се съгласи Фолкейн. Донякъде му се искаше да не бе пленявал човека.

— Включи на хипертяга — нареди Чий от лечебницата.

— Не — възрази Фолкейн. — Още не.

— Чи’ин-пао?

— За известно време не ни грози никаква реална опасност. Продължавай да караш към Сатана, Тъпичка. Може би просто подлагат на проверка блъфа ни.

— Ти това наистина ли го вярваш? — попита синтиянката.

— Не — каза Фолкейн. — Но какво можем да загубим?

„Не много“, сам си отговори той. „Знаех, че шансовете да се измъкнем живи от тази паяжина не са големи. Ала за момента не мога да направя нищо друго, освен да седя и да си го повтарям.“

Беше обучен на физическа смелост, но бе роден с усет за сладостта на живота. Прекара известно време, съставяйки каталог на много малка част от хилядите усещания, които изграждаха съзнателното му съществуване. Звездите грееха великолепни в нощта. Корабът го обграждаше в един по-мъничък свят — свят, в който тягата барабанеше тихо с пръсти, климатикът дишаше, въздухът ухаеше с чисти химични аромати, в който можеше да послуша музика и в който бяха струпани овехтелите съкровища, събирани за цял един живот на странствания. Димът раждаше цяла миниатюрна есен в устата му. Въздухът влизаше в ноздрите му, после продължаваше надолу към дробовете, докато гръдният му кош се разширяваше. Столът потъваше назад под тежестта на тялото му; тъканта на тапицерията му бе позната до болка; и дори седнал, той пак оперираше със сложна мрежа от невидими мускули в един безкраен танц с вселената за своя дама. Усещаше колосания ръкав на чистия комбинезон, който бе облякъл, и твърдата материя гъделичкаше косъмчетата по ръката му. Сърцето му биеше по-бързо от обикновено, но пулсът му бе равномерен и това го изпълваше със задоволство.

Извика спомени от дълбокото — майка, баща, сестри, братя, слуги, стари, обрулени от времето войници и крепостни във ветровитите зали на замъка им у дома — на Хермес. Разходките в горите, вълните на прибоя заливат главата му, коне, лодки, въздушни шейни и космически кораби. Вечери за чревоугодници. Къшей черен хляб и сирене, бутилка евтино вино, споделени през една нощ с най-сладкото момиче на света… Наистина ли бе имало толкова жени? Да. Колко възхитително. Макар че напоследък у него се бе зародил копнежът да открие онова момиче, което… ами, с което да го свързва същото приятелство, което го свързваше с Чий и Адзел… което да му е и нещо повече от партньор в лудориите… Но не бяха ли се налудували достатъчно той и приятелите му из дивите светове на галактиката? Включително и тази лудория, навярно последната им, в мисията до Сатана. Ако се случеше да им отнемат скитничката, поне се надяваше завоевателите да й се радват от сърце.

„Откъде могат да знаят дали ще й се зарадват? Никой от тях не е стъпвал още на нея. В известен смисъл не можеш да виниш Гахуд, че се намеси. Сигурно и той няма търпение да види що за място е. Фактът, че аз знам, че вече съм кацал там, навярно е налял масло в огъня на нетърпението му…“

„Чакай! Сега бавно превърти мисълта назад, бавно… Вече беше започнал да си играеш с нея, когато Чий те прекъсна…“

Фолкейн изправи вдървено гръб, загубил връзка със света около себе си, докато синтиянката не се изнерви и не изкрещя по интеркома.

— Какво ти става, бе човек!

— О. — Фолкейн се отърси. — Да. Как се справяме?

— Има някакъв отклик, но по-скоро като в делириум. Явно е в по-лоша форма, отколкото предполагах.

— Психически стрес — постави диагнозата Фолкейн, без излишно съсредоточаване. — Принуден е да предаде господаря си — собственика си, а може би своя бог.

— Мисля, че мога да го задържа в орбита достатъчно дълго, за да му задам някой и друг въпрос. Какво става с врага, Тъпичка?

— Разрушителите скъсяват дистанцията — докладва компютърът. — След колко време ще имат готовност да стрелят по нас зависи от въоръжението им, но според мен ще е скоро.

— Опитай да повикаш бойния кораб по радиото — нареди Фолкейн. — Може би те — той — ще приеме да говорим. Междувременно се приготви да минеш на хипертяга при първия знак за враждебни действия. В посока към Сатана.

Чий явно не го беше чула или бе прекалено погълната от работата си, за да коментира думите му. Приглушеният й глас, несвързаният брътвеж на Латимър, жуженето на медицинската апаратура долитаха на дразнещи вълни откъм интеркома.

— Да премина ли към нормална тяга, щом наближим планетата? — поинтересува се Тъпичка.

— Да. От този момент нареждам промяна в ускорението. Искам скорост, близка до нула по отношение на целта — каза Фолкейн.

— На практика това означава обратно ускорение — предупреди го Тъпичка. — Врагът ще навлезе в обхват за ефективна стрелба по-рано от предвиденото.

— Няма значение. Мислиш ли, че ще можеш да откриеш място за кацане, щом стигнем там?

— Не е сигурно. Бурните метеорологични и геологични условия се влошаваха прогресивно, когато излетяхме.

— Все пак, имаш цял свят, от който да избираш. Пък и не ти е съвсем непознат. Един Господ знае колко милиарда бита информация за Сатана си натрупала в банките си. Приготви се да посветиш по-голямата част от компютърния си капацитет на тях, освен на рутинното наблюдение. Аз ще ти дам общи инструкции и ще взема основните решения вместо теб в движение. Ясно ли е?

— Предполагам искате да знаете дали зададената от вас програма е била недвусмислено разбрана? Да.

— Добре. — Фолкейн потупа най-близката конзола и се усмихна през полувеселяшкото напрежение, което започваше да се трупа в стомаха му. — Ако се измъкнем от тази каша, ще си получиш позлатените регулатори. Ако трябва, ще ги платя от собствения си джоб.

Нямаше никаква доловима промяна в силовите полета вътре в кораба, нито в конфигурацията на далечните звезди, нито в зловещия блясък на Бета Крусис. Но уредите показваха, че корабът намалява скоростта си. В увеличителните екрани се виждаха искриците на шенските кораби, които постепенно се превърнаха в големи точки, в играчки и накрая в космически бойни съдове.

— Готово! — изрева Чий по интеркома.

— Ъ? — сепна се Фолкейн.

— Координатите. В стандартни стойности. Но той пак изпада в шок. Сега май единствената ми цел ще е да го държа жив.

— Направи го. И, ъ-ъ, гледай да се вържеш добре. Може да се гмурнем право в атмосферата на Сатана. Компенсаторите вероятно ще се претоварят.

Чий замълча за секунда, после се обади:

— Разбирам какво си намислил. Планът не е лош.

Фолкейн загриза лулата си. Сега започваше най-лошото — чакането. Гахуд трябва вече да е засякъл промяната във вектора, да я е разчел като опит за среща и да е разбрал поне за един от комуникационните лъчи с различни вълни, които опипваха флагманския му кораб. Но флотилията му продължаваше смело напред и Фолкейн нямаше друг събеседник освен суховатото съскане на космоса.

„Ако се съгласи да поговорим… ако покаже някакъв знак на добра воля… Юда, не искаме да влизаме в бой…“

Нажежена белота се пръсна в екраните и за секунда удави съзвездията. Алармените звънци полудяха.

— Удари ни енергиен залп — съобщи Тъпичка. — Благодарение на значителното разсейване поради голямото разстояние, щетите са минимални. Преминавам към режим на избягване. Току-що изстреляха няколко торпеда. Приличат на самонасочващи се.

Съмненията, страховете и пристъпите на гняв пуснаха Фолкейн от лапите си. Заместиха ги инстинктите на животно, влязло в бой.

— Мини на хипертяга по посока Сатана според зададените инструкции — безизразно нареди той. — Тяга на една десета.

Трептящото небе, пронизващите шумове, промяната в силовите полета — след това предишното равновесие, басовото пулсиране и Бета Крусис, която се издуваше видимо, докато корабът летеше към нея по-бързо от светлината.

— Толкова бавно? — попита гласът на Чий Лан.

— Само временно — обясни Фолкейн. — Искам да ги държа под око.

Което можеха да направят единствено приборите, след като флотилията се бе изгубила милиони километри назад.

— Те няма да минат веднага на хипертяга — заяви Фолкейн. — Предполагам, че първо ще се опитат да нацелят кинетичната ни скорост, поне донякъде. Което означава, че възнамеряват да стрелят по нас отново при първа възможност.

— Без значение дали имаме подкрепления на Сатана?

— Без значение. Въпреки това предполагам, че бойният кораб ще се движи в края на групата, и то на значително разстояние, и ще чака да види как се развиват нещата, преди сам да се включи в битката. — Фолкейн остави лулата си настрана. — Колкото и да е избухлив Гахуд, не ми се вярва да се втурне в непозната опасност заедно с роботите си. Те са заменими, за разлика от него. При настоящите обстоятелства, това работи в наша полза.

— Засякох пулсации на хипертяга — обяви компютърът след няколко минути.

Фолкейн подсвирна.

— Могат да намалят ускорението толкова бързо? Много добре, натисни газта, до ламарина. Не искаме да ни прихванат и току-виж да ни влязат във фазата преди да сме стигнали Сатана.

Пулсът на двигателите прерасна в барабанен ритъм, в порой, във водопад. Пламъците на Бета Крусис сякаш се разтеглиха навън. Компютърът каза:

— Всички единици, с изключение на една, най-голямата, продължават преследването. Крайцерите изостават спрямо нас, но разрушителите скъсяват разстоянието. Въпреки това ще стигнем до целта с няколко минути преднина.

— Колко време ти трябва да сканираш планетата и да избереш курс за спускане?

Щрак. Щрак-щрак.

— Сто секунди би трябвало да са достатъчни.

— Намали скоростта, така че да пристигнем, чакай да видя, да речем три минути преди първия разрушител. Започни спускането сто секунди, след като преминем към нормална тяга. И гледай да ни спуснеш бързо.

Песента на двигателите продължи с един тон по-ниско.

— Ти сложи ли си предпазните колани, Дейв? — попита Чий.

— Ъ-ъ… ами, не — внезапно осъзна Фолкейн.

— И какво чакаш! Да не мислиш, че изгарям от желание да стържа от пода овесената каша, която наричаш мозък? Погрижи се за себе си!

Фолкейн отдели половин секунда да се усмихне.

— Благодаря подобно, рунтавелке.

— Рунтавелке… — Ругатни и сквернословия захвърчаха из въздуха. Фолкейн седна и се завърза. Чий се нуждаеше от нещо, което да отклони вниманието й от факта, че за момента не може да повлияе по никакъв начин на собствената си съдба. Това бе състояние, което синтиянците понасяха по-трудно от хората.

После скитничката изникна пред тях. После преминаха към релативистичен^[1] режим. После двигателите зареваха, корпусът запъшка и се разтресе, докато траеше окончателното коригиране на скоростта, и всичко това в рамките на няколко секунди.

Не бяха много далеч, само толкова, колкото да се вижда по-голямата част на светлото полукълбо. Сатана се издигаше страховито и изпълваше екраните с буреносни облаци, светкавици, побеснели ветрове, вулкани, лавини, порои, гигантски вълни, препускащи по повърхността на океаните и разкъсвани на ивици блестяща пяна, въздух, почти твърд от дъжд, сняг и камъни — една огромна конвулсия под демоничния диск на звездата. За миг Фолкейн се изпълни с категоричното убеждение, че на планетата не съществува място, където да кацне кораб, и се приготви да срещне смъртта.

Но „Как да е“ подскочи напред. По траектория като на комета, той се снижи в арка към северния полюс. Преди да го достигне, навлезе в горните слоеве на атмосферата. Колкото и да бяха разредени, корпусът му зазвънтя от челния сблъсък.

Мрак, осветен от взривове на светкавици, се кълбеше отдолу. Фолкейн погледна назад. Екраните наистина ли му показваха акулоподобните силуети на гахудовите разрушители? Или беше някаква илюзия? Раздрани облаци шибаха звездите и слънцето. Гръмотевици, писък и стон на метал изпълваха кораба му, черепа му, душата му. Вътрешните регулатори на силовите полета не успяваха да се справят с всеки удар, докато „Как да е“ залиташе напред и надолу. Подът се клатеше надлъжно, напречно, накланяше се, спускаше се обратно, после пак се издигаше като полудял. Нещо се сблъска с друго нещо и се счупи. Осветлението примигна.

Опита се да разчете показанията на уредите. Източници на ядрено лъчение, отзад, приближават… да, всичките деветнадесет, спускащи се към плячката!

Бяха създадени за работа в аеродинамична среда. Имаха заповед да прихванат и унищожат определен кораб. Бяха роботи.

Нямаха преценката на разумно същество, нито информация, която да им подскаже колко ужасяващи са тези абсолютно безпрецедентни условия, нито указания да чакат по-нататъшни инструкции, в случай че замирише на гнило. Освен това пред себе си имаха един по-малък и не така мощен кораб, който маневрираше през атмосферата.

Навлязоха при режим на най-висока атмосферна скорост.

Тъпичка си бе избрала един ураган и бе изчислила силата и курса му. Беше просто ураган — ветрове със скорост двеста-триста километра в час, — нещо като въртопче или мъртво петно в сърцето на бурята, която вилнееше над континента с такава мощ, че носеше пред себе си половин океан. Колкото и качествено да е самопрограмирането му, колкото и търпеливо събирана информация да лежи в основата на това програмиране, никой кораб не можеше да се задържи задълго в тази относително безопасна зона.

Разрушителите се хвърлиха слепешката в бурята. Тя ги подхвана, както ноемврийска вихрушка подхваща опадалите листа в северните райони на Земята. Някои подмята игриво между пода от облаци и тавана от ветрове цели минути, преди да ги захвърли нанякъде. Други строши като орехи, трети премаза между огромните скални късове, които носеше със себе си, четвърти удави в пълния с морска пяна въздух в ниското. Повечето захвърли още в първия момент към планинските зъбери. Отломките бяха разпръснати, издухани, погребани, за няколко седмици щяха да се превърнат в прах, кал, атоми, заключени сред новосформиращия се скален пласт. Никой никога нямаше да открие и следа от деветнадесетте разрушителя.

— Обратно нагоре! — вече крещеше Фолкейн. — Открий онези крайцери. Използвай прикритието на облаците. При шумов фон като този, едва ли ще ни засекат бързо.

От поредното рязко накланяне зъбите му изтракаха. Бавно, като се бореше за всеки сантиметър, „Как да е“ започна да се издига. Откри едно стратосферно течение, което можеше да яхне за малко, над най-бурните ветрове и в същото време под слой от тежки изпарения, които се рекондензираха в огромни турбулентни маси и които, погледнати отдолу, превръщаха небето във врящ кошмар. Радарите му можеха да проникнат през този слой, детекторите можеха да улавят сигналите, пристигащи от космоса. Трите крайцера нямаха заповед да кацнат на планетата. Явно задачата им беше да покриват останалите в случай на нападение от космоса. Вниманието им би трябвало изцяло да е насочено навън. Обикаляха по непредпазливо ниски орбити и в непрепоръчително стегнат строй. Но пък бяха роботи, чиито създатели са разчитали повече на силата, отколкото на стратегията.

Фолкейн изстреля три от ядрените си торпеда. Две достигнаха целта си. Третото беше прихванато навреме от противниково торпедо. Макар и неохотно, Фолкейн даде заповед за четвъртия си и последен изстрел. Според уредите, той се размина на косъм с целта, причинявайки тежки поражения.

И… крайцерът обърна назад с подвита опашка. Бойният кораб, чиято маса просвяткваше зловещо върху половин дузина различни екрани, го последва. И двата се движеха в режим на хипертяга — оттегляха се, стопяваха се в посока към съзвездието Компас, откъдето бяха дошли.

Фолкейн изрева ликуващо.

След известно време дойде на себе си достатъчно, за да нареди:

— Обратно към открития космос, Тъпичка. Съвсем малко над атмосферната обвивка. Влез в орбита и остави системите на минимален режим. Не искаме да напомним на Гахуд за съществуването си. Може да си промени решението и да се върне, преди да се е отдалечил толкова, че да не може повече да ни хване следите.

— Какво се е случило според него? — попита Чий, толкова тихо, че едва се чуваше.

— Не знам. Как работи мозъкът му? Може да си мисли, че имаме тайно оръжие. Или че сме подлъгали разрушителите му със самоубийствено гмуркане и имаме приятели, които са изстреляли торпедата. А може и да се е досетил какво точно е станало, но да е сметнал, че щом флотилията му реално вече не съществува и при възможността сили на Лигата да пристигнат всеки момент, ще е по-добре да си иде вкъщи и да докладва.

— Дали да не го надхитрим отново, а? — Колкото и изтощена и съсипана да беше, в гласа й започваше да се прокрадва нотка на триумф.

Също като при Фолкейн.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“, бяло пухче? — подразни я той.

— Аз ти доставих координатите. Или вече не помниш? Най-важното шибано нещо, до което се добрахме за цялото това пътуване.

— Права си — съгласи се Фолкейн, — и ти се извинявам. Как е Латимър?

— Умря.

Фолкейн изправи гръб.

— Какво? Как?

— Животоподдържащите системи излязоха от строя при цялото това блъскане. А и при отслабените му съпротивителни сили и борбата на целия му организъм срещу самия себе си… Мина прекалено много време, ще е безсмислено да опитвам съживителни процедури. — Фолкейн можеше да си представи безразличните й жестове, както и мислите, които й минаваха през главата. „Жалко. Е, все пак изстискахме нещо от него. И сме живи.“

Неговите определено го изненадаха: „Бедният, обречен човечец. Получих своето отмъщение, очистих се от срама. А се оказа, че не е било толкова важно.“

Тишина обгърна кораба, звездите се скупчиха отпред и „Как да е“ излезе в открития космос. Съжалението не успя да се задържи в мислите му. Фолкейн чувстваше, че трябва да съжалява, но съзнанието, че са се измъкнали на косъм бе твърде силно. Щяха да уредят почетно погребение на врага си — орбита право към онази ужасна, великолепна звезда. А те щяха да поемат курс към Земята.

„Не.“ Осъзнаването го удари като юмрук в стомаха. „Не това. Още не можем да си идем у дома.“

Работата по оцеляването едва бе започнала.