Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (26)

Глава 24
Пътят на Стъмпет

Дризт, Бруенор, Риджис и Кати-Бри упорито следваха Стъмпет, която унесено крачеше през тундрата, без да спира, часове наред.

— Не виждам как ще издържим, ако продължи тъй цял ден — отбеляза Бруенор и хвърли загрижен поглед към Риджис, който, запъхтян и зачервен до уши, отчаяно се мъчеше да не изостава.

— Защо не повикаш Гуен? — предложи Кати-Бри на скиталеца. — Тя може да я проследи, а след това да ни покаже пътя.

Дризт се замисли над думите й, после поклати глава. Не, Гуенивар най-вероятно щеше да им потрябва за нещо много по-важно от проследяването на Стъмпет и на него никак не му се искаше да изхаби ценното време, което котката можеше да прекара в Материалната равнина, за нещо толкова незначително. Той тъкмо се канеше да предложи друго решение — да обградят жрицата и да я завържат — когато тя внезапно спря и седна на земята.

Четиримата приятели я наобиколиха, уплашени да не й се случи нещо. Дали най-после не бяха достигнали мястото, което Ерту бе избрал? Кати-Бри сложи стрела в тетивата на Таулмарил и огледа ясното обедно небе за следи от демона.

Ала всичко бе спокойно, а небето — съвършено чисто, с изключение на няколко пухкави облачета, носени от неспирния вятър.

* * *

Киерстаад чу баща си и неколцина от по-възрастните варвари да говорят за похода на Дризт и Берктгар, чу и притесненията им, че четиримата приятели може да са в опасност. По-късно същата сутрин Ревик и най-близките му поддръжници напуснаха лагера. Отивали на лов, така казаха, ала съвсем не бе толкова лесно да заблудиш Киерстаад.

Ревик бе тръгнал след Бруенор.

В началото младежът се почувства засегнат, задето баща му не бе споделил с него какво е намислил и не му бе предложил да дойде с тях. После обаче си спомни за Берктгар, огромния вожд, който сякаш винаги бе на ръба да избухне, и осъзна, че всичко това вече не му е нужно. Ако Ревик бе донесъл позор за рода на Йорн, то Киерстаад — Киерстаад мъжът, а не Киерстаад момчето! — щеше да възвърне изгубената чест и слава. Берктгар ставаше все по-деспотичен и младежът разбираше, че само истински подвиг можеше да му спечели достатъчно одобрение, за да отправи Предизвикателството. И като че ли вече се досещаше как може да го стори… защото знаеше как го бе сторил неговият герой. А ето че сега именно приятелите на Уолфгар бяха в откритата тундра и май скоро щяха да имат нужда от помощ.

Дошъл бе моментът Киерстаад да се намеси.

Пристигна в джуджешките мини по пладне и незабелязано се промъкна в ниските тунели. Както и предишния път, те бяха почти празни — всички се трудеха, било в рудниците, било в ковачниците. Очевидно работата бе по-важна дори от тревогата за краля. На Киерстаад това се стори странно, ала само докато не осъзна, че привидното безразличие на джуджетата всъщност е израз на уважението им към Бруенор, който и сам можеше да се грижи за себе си, а и неведнъж бе поемал на път заедно със своите верни приятели.

Тъй като вече бе идвал тук веднъж, този път младежът лесно откри покоите на краля и щом почувства успокояващата сила на Щитозъб в ръцете си, той извън всякакво съмнение разбра какво трябва да стори оттук нататък.

Докато Киерстаад успее да се измъкне от мините и от джуджешката долина, следобедът започна да преваля. Бруенор и спътниците му имаха половин ден преднина, Ревик и останалите бяха тръгнали преди почти осем часа, ала Киерстаад не се тревожеше — те най-вероятно вървяха бавно, а той бе млад и силен. И бърз.

* * *

Почивката продължи целия следобед, докато Стъмпет изведнъж скочи на крака и отново пое напред, все така упорито и целенасочено, макар очите й да имаха същия празен, отнесен поглед.

— Внимателен демон, дума да няма! — саркастично подметна Бруенор.

Никой обаче не се усмихна — ако наистина Ерту стоеше зад импровизираната почивка, значи демонът прекрасно знаеше къде се намират те в момента и какво правят.

Тази мисъл сериозно ги обезпокои, ала не след дълго Дризт, който се грижеше за сигурността им, като ту избързваше напред, ту изоставаше след тях, забеляза още нещо тревожно и даде знак на Бруенор да се приближи.

— Следят ни — обясни той.

Опитното джудже не изглеждаше никак учудено. То също бе доловило издайническите признаци — шумолене на птичи крила, ала твърде далече, за да реши, че тяхното минаване е подплашило ятото.

— Варвари? — предположи Бруенор с притеснение в гласа.

Всъщност, въпреки наскорошните си неприятности с Берктгар и хората му, джуджето се надяваше това наистина да са те. Така поне щеше да знае с кого си има работа!

— Който и да е, със сигурност добре познава тундрата — подплаши само няколко птици и нито един елен или друго голямо животно. Гоблините не могат да се движат толкова безшумно, а снежните хора не преследват, а нападат от засада.

— Значи са човеци — отвърна Бруенор. — А единствените човеци, които познават тундрата толкова добре, са варварите.

Дризт нямаше как да не се съгласи и докато джуджето се връщаше при останалите, за да им каже какво подозират, той отново се отдалечи, за да провери за спотаени врагове. Що се отнасяше до неизвестните преследвачи, приятелите не можеха да направят почти нищо — местността бе прекалено открита и равна, за да могат да се скрият, където и да било. Пък и ако това наистина бяха варварите, те най-вероятно ги наблюдаваха повече от любопитство, отколкото с лоши намерения — ако четиримата се изправеха срещу тях в този момент, означаваше, че сами и без никаква нужда си навличат неприятности.

И така, те продължиха напред. Вървяха още дълго, до късно през нощта, докато Стъмпет не спря и не легна направо на коравата, студена земя. Приятелите веднага се заеха за работа и този път се погрижиха да си направят истински бивак. Добре разбираха, че почивката им ще продължи поне няколко часа, а нощите ставаха студени — краткото лято вече отминаваше и зимата настъпваше с бързи крачки, което се усещаше особено силно в бързо нарастващите нощи. Кати-Бри се погрижи да завие Стъмпет с топло одеяло, но жрицата сякаш не усети нищо.

След около час Кати-Бри наруши тишината:

— Дризт? — прошепна тя, ала още щом проговори разбра, че макар да седи напълно неподвижно и със затворени очи, елфът изобщо не спи, а е нащрек и не е пропуснал да забележи малката, подобна на птица фигурка, която бе прелетяла над лагера. Навярно бе просто сова — по тези земи имаше доста сови, макар обитателите на Долината рядко да ги виждаха.

Да, навярно бе просто сова… ала приятелите трябваше да подозират най-лошото.

Тихото, едва доловимо прошумоляване долетя отново, откъм север и една сянка, по-черна от тъмната нощ, премина над главите им.

Бърз като мълния, скиталецът скочи на крака и извади двата си ятагана. Неизвестното същество реагира светкавично и се издигна извън обсега на двете остриета…

… ала не и извън този на Таулмарил.

Сребро перата стрела проряза нощта и спря непознатото създание, преди то да успее да избяга. Ярки, разноцветни искри осветиха небето и Дризт най-после различи нашественика — малък зъл дух, който се преметна няколко пъти, преди да тупне на земята, по-скоро замаян, отколкото ранен. Щом падна, дребното създание се претърколи, седна за миг, после скочи и размаха прилеповите си крила, издигайки се във въздуха, преди елфът да успее да се приближи достатъчно.

Междувременно Риджис бе успял да запали един фенер и на неговата светлина Бруенор и Дризт заобиколиха злото духче, докато Кати-Бри го държеше на мушка с лъка си.

— Господарят ме предупреди, че ще постъпиш точно така! — изцвърча дребното същество. — Но Ерту ме защитава!

— Обаче те свалих на земята, нали? — отвърна младата жена.

— Защо си тук, Друзил? — намеси се Дризт, разпознавайки малкия дух, когото Кадърли бе призовал във „Възвисяване на вярата“.

— Познаваш ли таз’ твар? — учуди се Бруенор.

Елфът кимна, но не отвърна нищо, насочил цялото си внимание към неканения посетител.

— На Ерту никак не му хареса, че именно аз дадох онази информация на Кадърли — сопна се злото същество. — И сега ме използва.

— Горкичкият Друзил! — саркастично подхвърли Дризт. — Тежка съдба ти се е паднала!

— Спести ми подигравките — изръмжа дребното създание. — На мен истински ми харесва да работя с Ерту. А когато господарят ми свърши с теб, ще отидем да навестим Кадърли. Току-виж, Ерту превърнал глупавата му катедрала в своя крепост.

Друзил очевидно се наслаждаваше на заплахите си, ала скиталецът едва се сдържаше да не се разсмее. Та нали с очите си бе видял храма на Кадърли с неговата невероятна сила и чистота! Колкото и могъщ да бе Ерту, колкото и слуги да доведеше със себе си, той никога нямаше да успее да надвие свещеника, не и в катедралата на Денеир, това свято и добро място.

— Значи признаваш, че Ерту стои зад този поход и нейното състояние? — обади се Кати-Бри и посочи Стъмпет, но Друзил дори не я погледна.

— Безумецо! — рече той в лицето на Дризт. — Да не мислиш, че господарят ми се интересува от жалките твари, населяващи тази отвратителна пустош? Ха! Та той е тук само заради теб, Дризт До’Урден, за да те накара да си платиш за неприятностите, които си му причинил!

Инстинктивно, елфът направи крачка към злото същество Кати-Бри вдигна Таулмарил, а Бруенор — брадвата си.

Дризт обаче бързо се успокои и даде знак на приятелите си да не правят нищо — Друзил можеше да им даде още информация.

— Ерту ти предлага сделка, изменнико — обърна се злият дух към скиталеца. — Душата ти, в замяна на душата на изтезавания и на джуджешката жрица.

Начинът, по който Друзил бе нарекъл Закнафейн, накара скиталеца да потръпне от болка и за миг той бе готов да приеме предложението на демона. Дълбоко замислен, той сведе глава и отпусна оръжията си. Готов бе да се жертва — както за баща си, така и за Стъмпет. Та нима можеше да постъпи другояче!

Но щяха ли Закнафейн и Стъмпет да одобрят избора му? Не, прекрасно осъзнаваше елфът, никой от тях не би искал да се спаси, ако цената за това бе неговата душа никой от тях не би могъл да живее с мисълта, че той се е пожертвал заради тях.

Веднъж взел решение, Дризт действа светкавично и преди злият дух да успее да реагира, Сиянието потъна дълбоко в едно от крилата му, докато леденият ятаган, изкован, за да се бори със създания на огъня като него, одраска гърдите му и бързо започна да изпива жизнената му енергия.

Друзил успя да се отдръпне, преди острието да го бе наранило по-сериозно и поиска да каже нещо, един последен опит да се спаси. Само че стрелата на Кати-Бри още в началото бе изгорила магическата защита, която Ерту му бе дал, и вторият изстрел на Таулмарил го събори безчувствен на земята.

Дризт се озова над него само за миг и му нанесе жесток удар с двата си ятагана. Злият дух потръпна конвулсивно, после се стопи в облак лютив, черен дим.

— Не правя сделки с обитателите на долните Равнини — обясни скиталецът на притичалия Бруенор, който, макар да бе закъснял за същинската битка, реши да не рискува и стовари брадвата си върху главата на дребното създание, преди то напълно да изчезне.

— И много правилно — съгласи се джуджето.

Не след дълго Риджис вече похъркваше блажено, Кати-Бри също бе заспала дълбоко. Дризт обаче предпочете да остане буден, макар да не очакваше повече неприятности от Ерту през тази нощ. Той тихичко обикаляше лагера, взираше се в тъмния хоризонт и час по час вдигаше поглед към звездното небе, опивайки се от свободата, която лъхаше от всяко кътче на Долината. В този момент, заобиколен от цялата тази красота, скиталецът най-сетне прозря каква бе истинската причина за идването му тук разбра и защо Берктгар и останалите от Заселническа твърдина се бяха завърнали у дома.

— Няма да откриеш кой знае колко чудовища да надничат иззад проклетите звезди — разнесе се дрезгав шепот зад гърба му и когато се обърна, Дризт видя Бруенор да се приближава към него, напълно облечен, с шлем на главата и с брадва в ръце, готов за път.

— Балорите имат крила — напомни му скиталецът, макар и двамата да знаеха, че не врагове търси той в небето.

Джуджето кимна и застана до него. Възцари се тишина всеки от тях се взираше в мрака, безмълвен, потънал в мислите си, сам сред вятъра и звездите. По свъсеното изражение на приятеля си Дризт се досещаше, че нещо му тежи и че Бруенор си има причина да дойде при него, най-вероятно, за да му каже нещо.

— Трябваше да се върна — проговори джуджето най-сетне.

Елфът го погледна и кимна, ала приятелят му все още съзерцаваше нощното небе.

— Гандалуг се грижи за Митрил Хол — продължи Бруенор, а в гласа му се долавяше извинителна нотка. — Те Залите бездруго си му принадлежат по право.

— А пък ти имаш Долината на мразовития вятър — добави Дризт и джуджето най-сетне се обърна, сякаш се канеше да каже още нещо, да се оправдае.

Ала един поглед в дълбоките, лавандулови очи на скиталеца му бе достатъчен, за да разбере, че няма защо да го прави. Елфът го разбираше, разбираше и постъпките му. Почувствал бе, че трябва да се върне и го бе сторил. Дризт не се нуждаеше от повече обяснения.

Двамата прекараха остатъка от нощта един до друг, смълчани, загледани в хилядите звезди, докато зората не изтри тази величествена гледка от небето, или по-скоро не я замени с нещо не по-малко прекрасно. Не след дълго Стъмпет отново беше на крака, с все същото замаяно изражение и празен поглед. Дризт и Бруенор събудиха другите двама и отново поеха на път, неизвестно накъде.