Р. А. Салваторе
Пътеки към утрото (13)

Глава 11
Надвиснала буря

Ревик не можа да сдържи широката си усмивка, когато със собствените си очи се убеди, че слуховете са верни и че Бруенор Бойния чук наистина се е завърнал в Долината на мразовития вятър. През първите четиридесет години от живота си варваринът бе живял рамо до рамо с джуджето. Разбира се, тогава народите им враждуваха помежду си и двамата почти не се познаваха. Ала после дойде денят, в който Уолфгар обедини племената на тундрата и заедно с жителите на Десетте града и джуджетата от рода Боен чук, се вдигна на война срещу злия Акар Кесел.

Тогава, преди по-малко от десет години, Ревик искрено оцени силата и издръжливостта както на Бруенор, така и на останалите джуджета. През няколкото седмици преди Бруенор и Уолфгар да си тръгнат от Долината в търсене на Митрил Хол, Ревик бе прекарал дълги дни с рижобрадото джудже и помежду им се зароди истинско приятелство. Бруенор си тръгна, ала събратята му останаха в Долината, поне докато Сребърните зали не бъдеха открити, и именно на Ревик се падна задачата да укрепи новосъздадените връзки между двата народа. И той се бе справил толкова добре, че мнозина от варварите (в това число и самият Берктгар) се присъединиха към брадатите си съседи в похода им за възвръщането на Митрил Хол и дори бяха останали там няколко години.

Ала Берктгар очевидно бе забравил всичко това, натъжено си помисли мъдрият варварин, когато малко след пристигането на Бруенор и Стъмпет, исполинът нахлу в палатката му с разкривено от ярост лице.

— Седни, Берктгар — рече той и посочи мястото до себе си.

Едрият мъж обаче вдигна ръка в знак, че предпочита да остане прав. Опитва се да изглежда по-внушителен, каза си Ревик, да сплаши седналите джуджета с ръста си. Не че на Бруенор му личеше да е особено впечатлен, ни най-малко. Той най-невъзмутимо се облегна на едно навито одеяло от еленова кожа така, че да не му се налага да си извива врата, за да гледа изправения Берктгар в очите.

— Все още ми изглеждаш тъй, сякаш си ял нещо, дето хич не ти е понесло — подхвърли джуджето на смръщения варварин.

— Какво търси един крал толкова далече от владенията си? — грубо попита той.

— Вече не съм крал — невъзмутимо обясни Бруенор. — Отстъпих трона на своя пра-пра-пра-пра-прадядо.

Ревик му хвърли заинтригуван поглед.

— Гандалуг? — спомни си той невероятния разказ на Берктгар за това как предшественикът на Бруенор — основоположник на рода Боен чук и пръв крал на Сребърните зали — се бил завърнал от мъртвите, след като прекарал векове наред в плен на някаква елфическа матрона от Мензоберанзан.

— Същия — кимна Стъмпет.

— Разбира се, можеш да ме наричаш принц, ако настояваш — подсмихна се джуджето.

Берктгар (към когото бе насочена тази забележка) само изсумтя и извърна поглед на другата страна.

— И така, ето ви отново тук — побърза да се намеси Ревик, преди разговорът да загрубее — имаше чувството, че Бруенор не осъзнава колко голяма неприязън храни Берктгар към него… или пък изобщо не се интересува. — За малко ли дойдохте?

— Тук сме, за да останем — поясни джуджето. — Дори и в тоз’ момент събратята ми са заети с повторното отваряне на мините. Нали знаеш — трябва да поизчистим гадинките, дето са пропълзели вътре, докато ни нямаше да стегнем подпорите и съоръженията. До една седмица започваме да вадим руда, не след дълго ще заиграят и чуковете.

Ревик кимна.

— Значи това е посещение по работа.

— И заради приятелството ни — отвърна джуджето. — Най-добре ще е двете да вървят заедно.

— Напълно си прав — съгласи се възрастният варварин, ала не пропусна да забележи изражението на Берктгар и начина, по който той задъвка долната си устна. — И вярвам, че ще се споразумеем за цената, която ще искате за стоките си.

— Ние имаме метал, вие — кожи и месо — рече Бруенор.

— Нямате нищо, от което да се нуждаем! — яростно се намеси исполинът, при което джуджето го изгледа насмешливо.

Едрият мъж отвърна на погледа му, после се обърна към Ревик:

— Не ни трябва нищо, което идва от тях! — заяви той. — Всичко, което ни е необходимо, можем да получим от тундрата.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Че то всяка прилична ризница може да спре каменните ви остриета!

— Северните елени не носят доспехи — сухо отговори Берктгар. — А ако се стигне до война с Десетте града и техните съюзници, силата ще бъде предостатъчна, за да пробием и най-яката ризница, която някакво си джудже може да направи.

Бруенор изпъна рамене и за миг Стъмпет и Ревик се уплашиха, да не би да се нахвърли върху исполина след тази неприкрита заплаха.

Само че с годините Бруенор беше помъдрял и вместо това се обърна към Ревик:

— Кой говори от името на племето?

— Аз! — твърдо заяви възрастният мъж, втренчен в Берктгар.

— Къде е Щитозъб? — попита исполинът, без дори да трепне под мрачния поглед, с който го измери Ревик.

„Ето че най-сетне си дойдохме на думата“, каза си Бруенор, „ето коя бе причината за появата на лоши чувства между двата народа, източникът на цялото това напрежение. Щитозъб, могъщият боен чук, който лично той бе изковал като подарък за Уолфгар, варварското момче, което бе отгледал като свой син“.

— В Митрил Хол ли го остави? — не отстъпваше Берктгар, макар да изглеждаше така, сякаш се надява чукът наистина да е там. — Сигурно виси на някоя стена като безполезно украшение.

Стъмпет прекрасно разбираше какво става. Докато се подготвяха за завръщането си в Долината, двамата с Бруенор неведнъж бяха говорили за това. Берктгар несъмнено би предпочел Щитозъб да си остане в Сребърните зали, на стотици мили оттук. От толкова далече легендарното оръжие нямаше как да засенчи него и неговия меч, могъщия Банкенфуере. Само че Бруенор дори не можеше да си помисли да направи подобно нещо. Та Щитозъб бе най-великото му творение, върховното проявление на забележителното му ковашко умение! Нещо повече — бойният чук бе единствената му връзка с Уолфгар, сина, когото джуджето бе загубило завинаги! Където и да отидеше Бруенор Бойния чук, Щитозъб идваше с него, а чувствата на Берктгар можеха да вървят по гоблините!

Въпреки това джуджето не отговори веднага, сякаш искаше да прецени как е най-добре да постъпи. Стъмпет обаче съвсем не бе толкова търпелива:

— Чукът е тук, в мините — заяви тя решително. — Донесен от Бруенор, изпод чиито ръце излезе преди повече от десет години.

Берктгар се намръщи още повече, но вместо да се стресне, жрицата стана дори по-настъпателна:

— Нали току-що се перчеше, че тундрата ще ти даде всичко, от което имаш нужда? — викна тя. — Защо тогава толкова се интересуваш от някакво си джуджешко оръжие?

Исполинът не отвърна нищо, ала и Ревик, и Бруенор си помислиха, че Стъмпет е отбелязала точка.

— Ама защо ли се учудвам! — продължи тя. — Да не би тоз’ меч, дето си го провесил през рамото си, да е направен тук? Как пък не! Купил си го и нищо чудно и той да е дело на някой джуджешки майстор!

Берктгар се изсмя, ала това бе невесел смях, студен и заплашителен.

— Как може да идвате тук с приказки за приятелство — гневно викна едрият мъж — и въпреки това да ни отказвате оръжието, превърнало се в легенда в ръцете на един от нашите!

— Тез’ приказки започват да овехтяват — предупреди го Бруенор.

— Ти също остаряваш, джудже! — рязко отвърна Берктгар. — Изобщо не биваше да се връщаш!

И с тези думи той изхвърча от палатката.

— Няма да е зле да го държиш под око — подхвърли Бруенор на Ревик.

— Берктгар се оплете в мрежата на собствените си празни приказки — кимна Ревик. — Както и доста други сред младите.

— Винаги е бил войнствено настроен — отбеляза джуджето и варваринът се усмихна, напълно съгласен с него.

Да, Берктгар наистина трябваше да бъде държан под око, ала в действителност възрастният мъж не можеше да направи почти нищо. Ако Берктгар решеше да се отдели, мнозина щяха да го последват и Ревик нямаше как да ги спре. Дори още по-лошо, ако исполинът поискаше да се бори за властта над цялото племе, щеше да получи достатъчно подкрепа, за да не може Ревик да му откаже.

А за двубой с едрия войн Ревик просто бе прекалено стар. След като Уолфгар обедини племената, възрастният варварин повярва, че сънародниците му наистина са се променили и именно заради това прие да застане начело на онези, които останаха в Долината — пост, който преди това можеше да бъде получен единствено по наследство или в битка, с кръв или заслуга.

Ала старите навици очевидно умираха трудно, мислеше си Ревик сега. Мнозина от племето (най-вече онези, които се бяха завърнали от Заселническа твърдина, но и доста от бойците, които останаха в Долината) бяха започнали да изпитват носталгия по отминалите волни дни преди съюзничеството с Десетте града и джуджетата. Ревик неведнъж бе дочувал разговори, в които по-старите мъже разказваха истории за великите войни, водени от тях, за нападението над Десетте града, когато всички племена се бяха обединили срещу граничното поселище и когато Уолфгар бе паднал в плен на Бруенор.

Подобна носталгия беше неуместна, дори глупава. Във войната срещу Десетте града варварите бяха понесли толкова тежко поражение, че едва оцеляха през последвалата зима. И въпреки това, историите за войни и битки бяха истории за слава и подвизи и никога за смърт и страдание. И сега, покрай вълнението от завръщането на Берктгар и на Бруенор с неговите джуджета, мнозина си спомняха дните преди обединението с неоправдано топло чувство.

Да, Ревик щеше да държи Берктгар под око, ала това, боеше се той, бе всичко, което можеше да направи.

* * *

Спотаен край палатката на баща си, Киерстаад нямаше как да не се съгласи с предупреждението на джуджето. Младежът искрено се възхищаваше както на Берктгар, така и на Бруенор, и наистина се чувстваше раздвоен. Ала в този миг той можеше да мисли за едно-единствено нещо и това не бяха отношенията на събратята му с джуджетата.

Бруенор току-що беше потвърдил извън всякакво съмнение, че Щитозъб отново е в Долината на мразовития вятър!

* * *

— Нищо чудно това да е същата буря, която ни удари край Скалите на чайката — подхвърли Робилард, без да откъсва поглед от черния облак, който се задаваше от запад.

— Но по-силна — добави Дюдермонт. — Набира мощ от океана.

Все още се намираха в спокойни води, на шест дена път от Каеруич и на около осем (поне доколкото можеха да преценят) от Муншейските острови.

Насрещният вятър обаче вече започваше да се усеща — макар и лек, повеят, който погали лицето на Дюдермонт, красноречиво говореше за наближаващата стихия.

— Дясно на борд! — извика капитанът на моряка, който стоеше зад щурвала. — Ще заобиколим и бурята, и Муншейските острови откъм север — добави той доста по-тихо, така че само Робилард да го чуе. — Това е най-прекият път.

Магьосникът кимна. Разбираше, че на капитана никак не му се ще да тръгва на север, където ветровете бяха по-непредсказуеми, а водата — по-бурна и студена, ала също така му бе ясно, че нямат особен избор. Ако се опитаха да избегнат бурята, като свърнат на юг, щяха да се озоват прекалено близо до Нелантер, известен още като Пиратските острови — място, където „Морски дух“, този бич за корсарите, със сигурност не би искал да се мярка.

И така, оставаше им единствено да се насочат на север — покрай бурята и Муншейските острови. Или поне така се надяваха, макар че като гледаше надвисналия тъмен облак и ярките мълнии, които го прорязваха час по час, Робилард започваше да се съмнява дали ще успеят да му се изплъзнат.

— Иди и напълни платната с магическия си вятър — в тихия тон на Дюдермонт се долавяше същата тревога.

Робилард побърза да отиде на кърмата и седна, проврял крака под бордовата ограда така, че да бъде с лице срещу гротмачтата. После вдигна ръка и използва силата на пръстена си, за да призове мощен порив на вятъра. Магията не бе особено сложна и понеже не изразходваше кой знае колко от силата на могъщия му пръстен, вълшебникът я повтори още много пъти, докато „Морски дух“ не се понесе с пълна скорост.

Ала дори тя не бе достатъчна. Черната пелена се приближаваше заплашително бързо, надигнаха се и вълни, които започнаха да подмятат шхуната като треска и много скоро Дюдермонт бе изправен пред труден избор. Можеше да спусне всички платна и да закове всичко, което се движи, молейки се да устои на бурята, или пък можеше да продължи трескавия бяг, в отчаян опит да й се изплъзне, свивайки на север.

— Ще се уповаваме на късмета си — реши той най-сетне — платната щяха да останат вдигнати до последно, чак до мига, в който стихията ги застигнеше.

„Морски дух“ бе сред най-добрите кораби, строени някога, екипажът му нямаше равен на себе си, особено с двамата си магьосници, Дризт, Кати-Бри и Гуенивар и най-вече с капитана си, един от най-опитните и уважавани морски вълци, кръстосващи тези води. Да, „Морски дух“ бе забележителен кораб по стандартите на простосмъртните, ала колко дребен и незначителен бе в действителност, изправен пред яростта на природните стихии. Моряците трескаво се мъчеха да избягат, но бурята, досущ като опитен ловец, ги следваше неотклонно.

Въжета се късаха и плющяха под напора на силния вятър, мачтата се огъваше от мощните му пориви. Робилард отчаяно се мъчеше да се противопостави на стихията, Харкъл също се включи, но дори обединените усилия на двамата магьосници не бяха достатъчни, за да спасят гротмачтата. Грозна пукнатина плъзна по протежение на отвесната носеща греда и единствено това, че хоризонталната греда се строши първа, я спаси да не се разцепи на две.

Тежкото платно се откъсна, запращайки един от моряците в бушуващото море. Без да губи и миг, Дризт призова Гуенивар и я изпрати да търси падналия мъж. Пантерата, която и друг път бе правила същото, го послуша, скочи зад борда и тъмните води я погълнаха.

Пороен дъжд, примесен с едра градушка, се сипеше отгоре им огромните вълни се разбиваха в носа и заливаха цялата палуба. Оглушителни гръмотевици трещяха над главите им, ярки мълнии раздираха внезапно притъмнялото небе и се стоварваха върху високите мачти.

— Трябваше да спрем по-рано — изкрещя Дюдермонт с цяло гърло, ала грохотът на бурята бе толкова силен, че Дризт, който стоеше до него, едва го чу.

Не, поклати глава скиталецът. Бяха заковали каквото трябва, по-голямата част от екипажа бе на сигурно място на долната палуба и въпреки това вятърът подмяташе шхуната като да бе детска играчка.

— Намираме се в периферията, именно защото не спряхме по-рано — твърдо рече той. — Ако го бяхме сторили, сега щяхме да сме в сърцето на бурята и с нас щеше да е свършено!

Дюдермонт чу само част от думите му, но и те бяха достатъчни, за да разбере какво се опитва да каже скиталецът. Благодарен за подкрепата, той сложи ръка на рамото му, ала изведнъж политна напред и се блъсна в бордовата ограда. В този момент една огромна вълна почти преобърна „Морски дух“ и той замалко не падна зад борда.

Дризт, който благодарение на магическите предпазители и на невероятната си пъргавина, можеше да се движи дори по люлеещата се палуба, се озова при него за частица от секундата и му помогна да се изправи на крака, после двамата допълзяха до отвора, водещ към сигурността на долните палуби.

Капитанът се спусна пръв, докато скиталецът се оглеждаше за последен път, за да се увери, че всички са се прибрали. Единствено Робилард бе все още там — плътно притиснат до бордовата ограда, той гръмко проклинаше бурята и запращаше магически вихри срещу нея. Когато усети, че елфът го гледа, той му махна да върви и посочи пръстена си, за да му напомни, че няма защо да се тревожат за него.

Щом спусна капака над главата си, Дризт побърза да извади ониксовата статуетка. Можеше само да се надява, че пантерата е открила моряка и го държи здраво — ако се позабавеше още малко, човекът бездруго щеше да се удави.

— Върви си у дома, Гуенивар — прошепна той на черната фигурка.

Искаше му се веднага да призове пантерата обратно в Материалната равнина, за да разбере дали мъжът е спасен, ала корабът се олюля под напора на поредната яростна вълна и статуетката се търкулна в сенките. Дризт се хвърли след нея, но наоколо бе прекалено тъмно и прекалено тясно.

Сврени в мрака, моряците нямаше как да разберат дали това наистина е същата буря, която ги бе връхлетяла на идване. Ако беше така, то стихията очевидно бе набрала нови сили, защото подхвърляше шхуната като тресчица. През всяка пукнатина по палубата над главите им нахлуваше вода и само това, че не спираха да я изгребват, упорито и ритмично, напук на тъмнината и опасността, все още държеше кораба на повърхността. Всичко трая два часа, два мъчителни часа, в които животът им висеше на косъм, ала Дризт се оказа прав в оценката си за решението на Дюдермонт — спаси ги единствено това, че се намираха в периферията на бурята, а не в сърцето й. Никой в Царствата не би оцелял, ако тази стихия го връхлетеше с цялата си страховита мощ.

Най-сетне всичко утихна, само от време на време се разнасяше глухият тътен на отдалечаващите се гръмотевици. „Морски дух“ здравата се бе килнал на една страна, но поне се държеше над водата.

Дризт бе първият, който излезе на палубата, веднага след него се показа и Дюдермонт. Пораженията бяха сериозни, особено тежко беше пострадала гротмачтата.

— Ще можем ли да я поправим? — попита скиталецът.

— Не и ако не хвърлим котва някъде — поклати глава капитанът, без да си прави труда да уточни, че най-близкото пристанище сигурно се намира на повече от петстотин мили.

Не след дълго към тях се присъедини и Кати-Бри заедно с ониксовата статуетка. Без да губи нито миг, елфът повика Гуенивар, която се отзова начаса, заедно с доста окаяно изглеждащия моряк.

— Това ще го разказваш на внуците си! — весело каза Дризт и го потупа по рамото, опитвайки се да повдигне духа на всички, които се намираха наоколо.

Все още позамаян, мъжът кимна смутено и се остави да бъде отведен от двама от другарите си, за да се посъвземе.

— Прекрасна приятелка! — отбеляза Дюдермонт и кимна към Гуенивар. — Без нея той със сигурност беше обречен.

Дризт кимна и погали вярното животно по мускулестия врат — никога, нито за миг, не бе смятал, че тя му дължи помощта си заради фигурката. Приятелството на Гуенивар не му се полагаше даром — то трябваше да се заслужи.

Кати-Бри внимателно следеше реакциите на скиталеца. Досещаше се, че очевидното му облекчение от благополучното завръщане на моряка не се дължи само на искрената му загриженост за другите. Ако мъжът се бе удавил, това би стоварило върху плещите на елфа тежестта на нови угризения заради поредния невинен, станал жертва на неговото мрачно минало.

За щастие морякът беше спасен и за миг всички се успокоиха — май наистина им се бе разминало без човешки загуби. Радостта им обаче секна, когато Харкъл изскочи на палубата и зададе простичкия, но уместен въпрос:

— А къде е Робилард?

Всички погледи се насочиха към кърмата и видяха, че бордовата ограда се е разцепила точно там, където Дризт за последно беше забелязал магьосника.

Сърцето на скиталеца се сви, а Кати-Бри се втурна към перилата и се надвеси над тях, взирайки се в спокойната вода.

Дюдермонт обаче, не изглеждаше особено притеснен.

— Робилард си има свои начини да се спаси от бурята — увери ги той. — И преди се е случвало.

Така си беше, осъзнаха Дризт и Кати-Бри. И двамата си спомняха няколко случая, в които магьосникът си бе тръгвал от „Морски дух“, за да присъства на особено важни събрания в своята гилдия в Града на бездънните води, въпреки че оттам ги деляха стотици мили.

— Пък и нали не може да се удави — добави Дюдермонт. — Не и докато носи онзи свой пръстен.

Двамата приятели най-сетне се успокоиха. Пръстенът на Робилард идваше от Водната равнина и бе надарен със забележителна сила, която даваше на собственика си не едно и две предимства над морето, дори и сред най-страховитите стихии. Вярно, възможно бе вълшебникът да е ударен от гръм или пък повален в безсъзнание от някоя вълна, ала много по-вероятно бе бурята да го бе отнесла далече от „Морски дух“, принуждавайки го да се спасява сам.

Кати-Бри продължи да оглежда безбрежните води, Дризт се присъедини към нея.

Дюдермонт обаче, си имаше други грижи — как да откара кораба в някое сигурно пристанище. Бяха устояли на бурята, ала избавлението им можеше да се окаже само временно.

Харкъл, който внимателно следеше действията на капитана, пък и сам виждаше щетите, които шхуната беше понесла, лесно се досети колко тежко е положението им. Тихомълком, той се промъкна в каютата на Дюдермонт, прикривайки нетърпението си, докато не заключи вратата зад себе си. Веднъж останал сам, той доволно потри ръце и извади подвързан с кожа том, а усмивката не слизаше от лицето му.

Като се огледа, за да се убеди за последен път, че никой не го следи, той отвори магическата книга, една от „съставките“, необходими за най-новото му (и навярно най-могъщо) вълшебство. Повечето от страниците бяха бели, всъщност съвсем доскоро те бяха празни до една. Сега обаче, първите няколко бяха пълни с нещо като дневник на Харкъл — описание на пътуването му до „Морски дух“, престоя на борда и дори — за негово изумление! — посещението при сляпата вещица. Нещо повече, цялото стихотворение беше тук, записано дума по дума!

Съдбовната мъгла действаше — нито той, нито което и да било човешко същество не бе написало и дума в дневника. Вълшебството само се грижеше да отразява всичко случващо се!

Това надминаваше и най-смелите очаквания на Харкъл. Не знаеше колко още ще трае това, ала се досещаше, че става свидетел на нещо забележително. Нещо, което имаше нужда от лек тласък в правилната посока. „Морски дух“ бе заседнал насред открито море пътят, по който Дризт и Кати-Бри (а заедно с тях и Харкъл) трябваше да поемат, за да открият отговор на неочакваната загадка, като че ли също бе стигнал до задънена улица. Само че магьосникът не бе от най-търпеливите, не и в подобна ситуация. Той размаха ръце над отворената книга и подхвана тих напев. После бръкна в една малка кесийка, извади шепа диамантен прах и го поръси над първата от празните страници.

Нищо не се случи.

Харкъл не се отказа, ала когато почти час по-късно излезе от каютата, шхуната все още креташе едва-едва, носена от течението.

Той замислено потърка небръснатото си лице.

Очевидно магията имаше нужда от доизпипване.

* * *

Робилард се крепеше върху вълните и нетърпеливо потропваше с крак.

— Къде се е дянало глупавото същество! — мърмореше той, имайки предвид водния дух, когото бе повикал на помощ.

Беше го изпратил да провери какво става с „Морски дух“, но оттогава беше минало доста време.

Най-сетне лазурносините води се надигнаха и приеха човекоподобна форма. Магьосникът, който говореше езика на Водната равнина, издаде клокочещ, гърлен звук и щом разбра, че създанието е открило „Морски дух“, му нареди да го отведе там.

Огромното същество протегна ръка, която, въпреки че изглеждаше доста неустойчива и някак водниста, всъщност бе по-плътна от която и да било течност. Когато Робилард се намести удобно на рамото му, гигантското създание се понесе напред, по-бързо от прииждаща вълна.