Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Siege of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Обсадата на мрака

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–161–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 28
Откровение

Куентел Баенре стоеше срещу малка ниша в импровизираната тронна зала и се взираше във вътрешността на гадателския съд. Неволно присви очи, когато спокойната повърхност на водата изведнъж грейна, сякаш някой бе запалил огън в самото й сърце. Не много далече оттам, на изток от Четвъртия връх се съмваше.

Куентел прехапа устни, за да не нададе отчаян вик.

В другия край на залата майка й също бе погълната от магическите си занимания. С помощта на няколко заклинания тя създаде малко или повече вярна карта на местността, после подхвърли едно перце над нея и лекичко духна отгоре му, прошепвайки името на изменника.

След това духна отново и по лицето й се разля тържествуваща усмивка — перцето бавно докосна пергамента с картата, а връхчето му съвсем ясно сочеше група тунели недалече оттам.

Предположението й се бе оправдало — Дризт До’Урден наистина кръстосваше коридорите извън Митрил Хол.

— Да тръгваме — гласът й прозвуча неочаквано силно в смълчаната зала и стресна всички.

Куентел нервно погледна през рамо, уплашена да не би по някакъв начин майка й да е успяла да надзърне в гадателския съд. Бързо се успокои, когато видя, че това е невъзможно — недалече от нея, изцяло скривайки я от погледите на останалите, стоеше Бладен’Кърст и с обичайното си свирепо изражение се взираше някъде встрани от сестра си.

— Къде отиваме? — попита Зеерит — повече от очевидно бе, че се надява матрона Баенре да е открила някакъв изход от задънената улица, в която бяха попаднали.

Свъсеното изражение на Зеерит и съмнението в гласа й накараха старата Баенре да се замисли сериозно. Не беше сигурна какво точно очакват да чуят двете матрони (Ауро’пол бе не по-малко намръщена и скептично настроена) — дали, че пътят към Митрил Хол е чист, или че нападението се отменя. Матрона Баенре ги гледаше изпитателно — две от най-високопоставените участнички в похода — и не знаеше дали предпочитат победа или отстъпление.

Да, съюзът й наистина се крепеше на съвсем тънка нишка, болезнено ясно осъзна тя и изведнъж усети, че я обзема гняв. Гореше от желание да им каже да се махат, дори още по-добре — да нареди да ги екзекутират, тук и сега. Знаеше обаче, че не може да го стори. Една такава постъпка би имала пагубен ефект върху бойния дух на армията, освен това държеше двете матрони (или поне едната от тях) да станат свидетелки на триумфа й, да видят как Дризт До’Урден бива принасян в жертва на Лолт.

— Ти ще слезеш при долната порта — остро нареди Баенре на Зеерит, — ще поемеш контрола над войската там и ще подсилиш нападението. А ти — обърна се после към Ауро’пол, — ти ще дойдеш с мен.

Двете матрони — майки на всяка цена трябваше да бъдат разделени, иначе рано или късно Баенре щеше да си има сериозни неприятности с тях.

Ауро’пол не посмя да зададе въпроса, който очевидно напираше на устните й, ала на старата матрона не й бе никак трудно да го отгатне по мрачното й изражение.

— Трябва да свършим нещо във външните тунели — благоволи да „обясни“ тя.

— При Берг’иньон много скоро ще се съмне — безмълвно рече Куентел на сестра си, при което Бладен’Кърст, вечно гневна, а сега направо кипяща от ярост, се извърна от нея и от гадателския съд с неговите неканени образи и се вгледа в старата матрона.

Преди да успее да каже каквото и да било, до съзнанието й долетя телепатично съобщение:

— Не подлагайте на съмнение плановете на майка си — обърна се Метил към двете сестри. — Ауро’пол и Зеерит вече обмислят дали да не дезертират.

На Бладен’Кърст й трябваха само няколко секунди, за да осъзнае какво би могло да й се случи, ако се осмели да протестира и реши да запази възраженията за себе си.

И така, малкият отряд се раздели на две — придружавана от група елитни бойци, Зеерит пое на изток към Митрил Хол, а старата матрона поведе Куентел, Бладен’Кърст, Метил, Ауро’пол и шест опитни жени — войни, както и окования Гандалуг, на юг… там, където, според омагьосаното перце се намираше Дризт До’Урден.

* * *

В една друга Равнина, насред тинята, гъстата сива мъгла и непоносимата смрад на Бездната, Ерту внимателно следеше как се развива войната за Митрил Хол.

Гигантският танари съвсем не беше доволен от онова, което виждаше в омагьосаното от Лолт гъбено пънче. Матрона Баенре се бе впуснала по следите на Дризт До’Урден, а когато го откриеше (това, убеден бе Ерту, беше само въпрос на време), нищо не можеше да й попречи да свърши с него веднъж завинаги.

Порой необуздани проклятия изригнаха от кучешката паст на демона, всички до едно насочени срещу Лолт, която му бе обещала свобода… свобода, която единствено скиталецът можеше да му върне.

Гневът на Ерту прерасна в свирепа ярост миг по-късно, когато матрона Баенре отвори портал между Материалната равнина и Бездната и повика на помощ един могъщ глабрезу. Сам той неимоверно подъл и зъл, и поради това изпълнен с грозни подозрения и към другите, демонът веднага реши, че Мрачната матрона има за цел единствено да го измъчва, да вземе един от събратята му по раса и с негова помощ да сложи край на надеждата му скоро да се завърне в Материалната равнина. Такива бяха всички обитатели на Бездната, такава бе и Лолт — нямаха доверие никому, също както никой, освен най-безмозъчният глупак, нямаше доверие в тях. Освен това те всички до един бяха неимоверно себични, никой и нищо, освен тях самите нямаше значение. В очите на Ерту всичко в света се въртеше около него; всяка чужда постъпка, жест, мисъл, бяха насочени срещу него и затова сега той нито за миг не се усъмни, че действията на матрона Баенре съвсем не са случайни — това бе нож в гърба, забит от ръката на невярната Лолт.

Трябваше му само миг, за да се озове до междупространствения портал. Ала дори да не бе заточен в пределите на Бездната, той пак не би успял да прекрачи в Материалната равнина — матрона Баенре бе прибегнала до заклинание, което пропускаше един-единствен вид танари. Само че и Ерту не бе глупав и когато чудовището се показа от кълбящата се сива мъгла, той вече го очакваше.

Призованият от Баенре демон се хвърли с главата напред към пламтящия портал, ала в този миг изплющя камшик и се уви около рамото му. Не по-малко могъщ от нападателя си, звярът рязко се извърна, но спря, когато видя, че балорът не се кани да го нападне.

— Това е измама! — изрева Ерту.

Размахвайки нетърпеливо огромните си щипци, четириметровото чудовище се приведе към него.

— Аз трябваше да отида в Материалната равнина — продължи да негодува Ерту.

— Ти си прокуден — спокойно му напомни чудовището.

— Лолт обеща да сложи край на изгнанието ми! — изрева Ерту и другият звяр отстъпи крачка назад, сякаш очакваше, че може да последва нападение.

Ерту обаче бързо се опомни и добави много по-спокойно:

— Обеща ми, че ще се завърна там, водейки армия от демони със себе си.

Импровизираше, ала в главата му постепенно се оформяше план.

Призивът на Баенре долетя отново, по-силен от предишния път, и чудовището трябваше да впрегне цялата си воля, за да не скочи в портала.

— Тя ще ти даде една-единствена жертва — подметна Ерту, виждайки колебанието му.

— Една е по-добре от нищо — отвърна другият демон.

— Дори ако това ще ми попречи да нахлуя в Материалната равнина? — не се отказваше толкова лесно Ерту. — Само си представи колко смърт и разруха можем да посеем двамата сред слабите раси там, ако доведем със себе си цяла армия танари?

Призивът откъм портала отново долетя, ала този път на чудовището не му бе толкова трудно да го пренебрегне.

Ерту му даде знак да го почака за минута-две и потъна в сивата прегръдка на мъглата, за да донесе нещо, което бе получил неотдавна от един по-низш демон, спомен от Смутното време. Когато се върна, в ръцете си носеше метално ковчеже, в което имаше искрящ черен сапфир. В мига, в който го извади и го вдигна над главата си, междупространственият портал се стесни, а пламъците, които го обрамчваха, почти угаснаха. Ерту побърза да прибере камъка обратно в сандъчето и се обърна към другото чудовище:

— Извади го, когато настъпи моментът — заръча той. — Извади го, ако искаш да върлуваш из Материалната равнина начело на група свирепи танари.

После му подхвърли ковчежето, макар никой от двамата да не бе сигурен какво точно ще се случи, когато бъде отворено там. Само че Ерту нямаше какво повече да направи — наистина, можеше да попречи на този глабрезу да се притече на помощ на матрона Баенре, ала какво щеше да спечели от това? Могъщата матрона надали имаше нужда от помощници, за да се справи с Дризт До’Урден, един най-обикновен войн.

Призивът откъм портала долетя отново и този път демонът, към когото бе отправен, се подчини. Без да каже нищо повече, той прекрачи вратата между измеренията, за да се присъедини към хайката на матрона Баенре.

Разкъсван от безсилна ярост, Ерту гледаше как порталът бързо се затваря и изчезва… поредната изгубена връзка с Материалната равнина, поредната врата, затръшната пред жадната му паст. Сега поне бе сторил всичко по силите си, макар все още да не знаеше дали то ще бъде достатъчно. Толкова много бе заложено на карта, а той не можеше да прави нищо друго, освен да седи в трона си, да наблюдава и да чака.

И да се надява.

* * *

Бруенор се бе върнал назад в спомените си. В тишината на тунелите, където не срещаха ни враг, ни приятел, осмият крал на Митрил Хол крачеше безмълвно и мислеше. Навън навярно скоро щеше да съмне, щеше да настъпи поредният ясен, хладен ден. Ала дали това нямаше да е последният ден в историята на рода Боен чук?

Бруенор се вгледа в лицата на приятелите си, които бяха насядали около него и хапваха набързо, почивайки си за малко от дългите кръстосвания из безконечните тунели. Никой от тях не принадлежеше към неговата раса, нито един.

И въпреки това Бруенор Бойния чук нямаше по-скъпи приятели от тях четиримата — Дризт, Кати-Бри, Риджис и, да, дори Гуенивар. За първи път, откакто се помнеше, това му се видя някак странно.

Макар и да не стигаха до крайности, джуджетата обикновено предпочитаха да си нямат много вземане-даване с другите раси. Ето например, генерал Дагна — стига да му се удадеше възможност, той с удоволствие би изритал Дризт от Митрил Хол, а Таулмарил би взел от Кати-Бри, за да го окачи в Залата на Думатоин. Той просто нямаше доверие на никой, който не принадлежеше към собствената му раса.

И все пак сега петимата бяха заедно… заедно в решаващата и навярно най-опасна битка за спасяването на Сребърните зали.

Мисълта за приятелите му сгря сърцето на старото джудже, но събуди и едно друго, много по-различно чувство.

Нямаше как да не си спомни за Уолфгар, варварина, който му бе като син и който след сватбата си с Кати-Бри щеше да стане принц на джуджешкото кралство. Бруенор никога не бе изпитвал по-жестока болка от агонията, която едва не го прекърши след трагичната гибел на младежа и, макар да му оставаха повече от сто години живот, в онези дни смъртта му се струваше не само близка, но и желана.

Това вече бе минало. Да, все още скърбеше за Уолфгар — мисълта за доблестния варварин винаги щеше да извиква сълзи в очите му — ала той беше крал, достойният предводител на горд и силен род. Мъката оставаше, ала отчаянието си бе отишло, отстъпвайки място на леден гняв. Мрачните елфи, същите, по чиято вина бе загинал Уолфгар, отново бяха тук. Поклонници на злата Лолт, те бяха дошли, за да убият Дризт и да завладеят Митрил Хол.

През тази нощ на безмилостна сеч, брадвата на Бруенор неведнъж бе опитвала кръвта на скверните създания, ала това ни най-малко не бе уталожило яростта в гърдите му. Тъкмо напротив, тя бавно и неумолимо се разгаряше и сега бушуваше по-силно отвсякога. Дризт му бе обещал, че ще открият предводителя на армията на Мрачните, жрицата, която стоеше зад всичко това. Обещание, което старото джудже трябваше да види изпълнено.

Не беше говорил много по време на приготовленията за надвисналата война; мълчеше си и докато кръстосваха тунелите, водени от скиталеца и пантерата.

Сега, докато си отдъхваха за миг, Бруенор честичко улавяше приятелите си да му хвърлят напрегнати погледи — очевидно се тревожеха, че унинието отново го завладява и убива желанието му да се бори за кралството си. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината! Незначителните схватки, в които бяха попадали досега, не означаваха нищо за старото джудже — дори да убиеше хиляда мрачни елфи, болката и гневът му нямаше, да се уталожат. Виж, ако можеше да се добере до жрицата, която стоеше зад всичко това, да я открие и да я убие със собствените си ръце…

Тогава армията на Мрачните щеше да бъде обезглавена, а Бруенор най-сетне щеше да намери покой.

Не, осмият крал на Митрил Хол не бе изпаднал в униние. Той просто изчакваше да настъпи неговият час, а огънят в гърдите му бавно, но неумолимо се разгаряше. Бруенор Бойния чук се подготвяше за мига, в който разплатата щеше да бъде най-сладка.

* * *

Групичката на Баенре, следвана от повикания от Бездната глабрезу, едва-що бе тръгнала към тунелите, където според заклинанието на старата матрона се намираше изменника, когато Метил безмълвно съобщи на господарката си, че Зеерит и Ауро’пол замислят как да се разправят с нея. Ако не успееше да проникне през долните порти на Митрил Хол, Зеерит възнамеряваше да даде заповед за отстъпление, а Ауро’пол, твърдеше илитидът, дори и в този момент се колебаела дали да не привлече армията на своя страна и да си тръгне, изоставяйки я на произвола на съдбата.

— Кроят ли планове да ме убият? — попита направо Баенре.

— Не — все така телепатично отвърна Метил. — Ала ако нещо се случи с теб, те начаса ще поемат към Мензоберанзан, доволни, че им се удава възможност да изградят нова йерархия в града.

Всъщност, старата матрона съвсем не беше учудена. Нямаше нужда да чете мисли, за да забележи тревогата и тихата ярост, изписани по лицата на Зеерит и Ауро’пол — през целия си дълъг живот се бе сблъсквала с омразата на околните, пък били те и нейни съюзници, като Мез’Барис Армго и дори собствените й дъщери. Това бе цената, която трябваше да плати всяка матрона, застанала начело на място като Мензоберанзан — град, раздиран от вечни междуособици и подвластен на хаоса и завистта.

Не, Ивонел Баенре не беше изненадана от мислите, които се въртяха в главата на Ауро’пол и все пак, когато се увери в тях извън всякакво съмнение, в гърдите й лумна страховита ярост. Та това не бе каква да е война, гневеше се тя. Такава бе волята на Лолт, а тя бе нейното оръжие. Това бе връхната точка на нейното могъщество, кулминацията на дадената й от Кралицата на паяците сила. Как се осмеляваха Зеерит и Ауро’пол да хранят подобни богохулни мисли?

Баенре хвърли свиреп поглед на Ауро’пол, която просто изсумтя и извърна очи — навярно най-глупавото нещо, което можеше да стори в този момент.

Старата матрона даде безмълвните си заповеди на Метил, който на свой ред ги съобщи на демона. Куентел и Бладен’Кърст свърнаха зад поредния завой и двете матрони тъкмо се канеха да го последват, когато чифт гигантски щипци се сключиха около кръста на Ауро’пол, издърпаха я от летящия диск и я вдигнаха във въздуха.

— Какво е това? — викна тя, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на чудовището.

— Искаш да ме видиш мъртва — без заобикалки отвърна матрона Баенре.

Усетили, че нещо не е наред, Куентел и Бладен’Кърст дотичаха обратно, изумени, че майка им се е осмелила да се надигне така открито срещу съюзницата си.

— Иска й се да бях мъртва — обясни им старата матрона. — Двете със Зеерит смятат, че за Мензоберанзан ще бъде по-добре, ако матрона Баенре я няма.

Ауро’пол хвърли зъл поглед на Метил (очевидно бе кой я е издал), същото сториха и двете дъщери на Баенре, които по време на този дълъг и опасен поход неведнъж бяха таили подобни мисли.

— Матрона Ауро’пол не подлага на съмнение властта ти — намеси се Куентел. — Тя ще види погубването на изменника и ще се убеди, че Лолт подкрепя делото ни.

Ауро’пол видимо се успокои при тези думи и, изключително самоуверена, дори в момент като този, дръзко срещна заплашителния поглед на старата матрона. Куентел беше права, каза си тя, Баенре наистина имаше нужда от нея, а и като я вземаше със себе си, правеше всеки заговор невъзможен. Ивонел Баенре бе невъобразимо жестока, ала освен това бе и прекалено пресметлива, за да застраши властта си, по какъвто и да е начин. Ето например, Гандалуг Бойния чук все още бе жив, макар че през всички тези столетия мъчителката му неведнъж бе изпитвала желание собственоръчно да изтръгне сърцето от гърдите му.

— Матрона Зеерит ще се зарадва, когато й съобщя, че Дризт До’Урден е мъртъв — рече Ауро’пол и почтително сведе очи, убедена, че тази проява на покорство ще й бъде повече от достатъчна.

— След като види главата на наемника, Зеерит няма да има нужда от друго доказателство за смъртта му — отвърна Баенре.

Ауро’пол я погледна слисано, недоумение се четеше и в очите на Куентел и Бладен’Кърст.

Без да им обърне никакво внимание, старата матрона даде телепатичната си заповед на Метил, който побърза да я съобщи на демона. Начаса, гигантските щипци започнаха да се стягат около кръста на Ауро’пол.

— Не можеш да го сториш! — изкрещя тя, борейки се за въздух при всяка дума. — Лолт ме подкрепя! Така вредиш на собствените си планове!

Куентел бе напълно съгласна с нея, ала мъдро предпочете да замълчи — чудовището все още имаше един свободен чифт щипци.

— Не можеш да ми причиниш това! — гневеше се Ауро’пол. — Зеерит ще… — думите й преминаха в протяжно, агонизиращо стенание.

— Дризт До’Урден те е убил, преди да го надвия — спокойно обясни Баенре. — Звучи съвсем убедително, а и така смъртта му ще ни се стори още по-сладка.

И тя кимна на демона, давайки му знак да приключва с всичко това.

Куентел извърна очи, когато огромните щипци се впиха в плътта и започнаха да трошат костите на злощастната матрона, но жестоката Бладен’Кърст се усмихна с явна наслада.

Ауро’пол се опита да каже още нещо, да отправи последно проклятие към старата Баенре, ала така и не успя — гръбнакът й се прекърши на две и силите я напуснаха. Чудовището разхлаби хватката и безжизненото тяло се свлече на земята.

Бладен’Кърст нададе ликуващ вик, възхитена от могъществото и железния контрол, които майка й за пореден път демонстрираше. Куентел обаче беше бясна. Баенре бе прекрачила една много опасна граница — беше убила друга матрона — повелителка и го бе сторила единствено заради собствената си облага, застрашавайки по този начин успеха на цялата война.

Напълно предана на Лолт, Куентел не можеше да понесе подобна глупост и в този миг мислите й по нищо не се различаваха от онези, които бяха подписали смъртната присъда на Ауро’пол.

Досещайки се, че Метил със сигурност знае какво се върти в главата й, тя го изгледа заплашително. Дали щеше да я издаде?

— Това не е по волята на Лолт! — телепатично отсече тя. — Кралицата на паяците вече не стои зад действията на майка ми.

За Метил, посланик на своя народ в Мензоберанзан, а не слуга на матрона Баенре, това означаваше много повече, отколкото Куентел подозираше и тя въздъхна с облекчение, когато разбра, че няма да бъде предадена.

* * *

Гуенивар присви уши назад; на Дризт също му се стори, че чува далечен писък. Вече няколко часа не бяха срещнали никого, бил той приятел или враг, и скиталецът вярваше, че в следващия отряд на Мрачни, който видят, найт вероятно ще открият и предводителката на похода.

Като даде знак на приятелите си да се движат колкото се може по-тихо, той пое натам, откъдето бе долетял звукът. В този момент Дризт отново се бе превърнал в ловеца, оцелял в безмилостните дебри на Подземния мрак повече от десет години. Когато поглеждаше назад към своите приятели обаче, скиталецът с мъка успяваше да скрие притеснението си — въпреки че се промъкваха възможно най-тихо, за неговия остър слух те вдигаха шум, почти колкото цяла, въоръжена до зъби армия. Това силно го тревожеше, тъй като прекрасно знаеше колко неуловимо тихи са събратята му. За миг се поколеба дали да не избърза напред заедно с Гуенивар и сам да продължи лова си.

Бързо се отказа от тази идея — това бяха неговите приятели, най-добрите съюзници, за които един боец би могъл да мечтае.

Свърнаха в поредния коридор и не след дълго се озоваха в просторна галерия. Стената насреща им не бе особено далече, ала наляво и надясно залата се разширяваше значително. Таванът също бе по-висок, отколкото в тунелите, но на няколко места от него висяха гигантски сталактити, които стигаха почти до пода, Гуенивар не бе направила и крачка навътре, когато отново присви уши и се закова на място. Дризт, който я следваше по петите, се спря до нея, обзет от същото тревожно чувство.

Врагът бе наблизо, съвсем наблизо. Изострен до краен предел, войнският му инстинкт недвусмислено нашепваше, че неприятелят вече е тук. Без да губи и миг, скиталецът даде знак на тримата си другари, после двамата с Гуенивар бавно и много предпазливо се запромъкваха покрай дясната стена.

Щом достигна входа на галерията, Кати-Бри застана на едно коляно и вдигна Таулмарил, готова за стрелба. С помощта на Котешкото око, което правеше и най-непрогледния тунел да изглежда облян в мека звездна светлина, тя бързо огледа помещението, взирайки се особено внимателно в надвисналите сталактити.

Миг по-късно Бруенор се озова до нея, появи се и Риджис, който веднага се насочи към малката ниша, която забеляза съвсем наблизо.

Изведнъж ярка зелена светлина заля залата и разпръсна тъмнината. Голяма дупка зейна в отсрещната стена и оттам, седнала върху летящия си диск, и следвана от дъщерите си, от Гандалуг и от илитида, влезе матрона Баенре.

Дризт я позна начаса и разбра, че този път врагът е твърде многочислен и твърде могъщ. За момент се поколеба дали да не се нахвърли върху нея, ала бързо се отказа, когато с крайчеца на окото си зърна движение между сталактитите и осъзна, че двамата с Гуенивар съвсем не са сами в тази част на галерията.

Сребърната стрела на Кати-Бри полетя право към старата матрона, ала вместо да я прониже, тупна на земята във водопад от пъстроцветни искри, спряна от невидимата магическа защита, с която Баенре се бе обградила.

Риджис успя да се добере до нишата, но щом пристъпи там, изкрещя от болка — мощна електрическа вълна се стовари отгоре му и го разтърси от глава до пети, оставяйки го миг по-късно проснат в безсъзнание на пода.

Гуенивар се хвърли надясно, разкъсвайки жената, която тъкмо се спускаше от сталактитите. Дризт отново се поколеба дали да не нападне матрона Баенре, ала изведнъж се оказа обграден от трима мрачни войници. Не, тръсна глава той, това не можеше да се случва! Планът им се обръщаше срещу тях; този път изненаданите не бяха враговете им, а те самите. Неприятелят ги очакваше, нещо повече — сам беше тръгнал по петите им. И този неприятел беше не друг, а самата матрона Баенре!

— Бягайте! — изкрещя той. — Бягайте оттук!