Р. А. Салваторе
Обсадата на мрака (23)

Глава 20
Битката за Галерията на Тънълт

За миг в пещерата настана пълен безпорядък, навсякъде загъмжа от коболди. Опитните джуджета начаса се престроиха и се втурнаха да ги посрещнат с вдигнати оръжия.

Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и започна да изпраща стрела след стрела към главния вход на галерията. Обгърнати от сребърна светлина, те пореха въздуха със страховит писък; сноп пъстроцветни искри ги обгръщаше всеки път, когато се удареха в каменните стени. Никоя от тях не пропускаше целта си, често пъти една-единствена стрела покосяваше неколцина от дребните същества, ала те бяха толкова многобройни, че смъртоносният дъжд на Таулмарил изобщо не бе в състояние да разреди прииждащите тълпи.

Гуенивар се хвърли напред, следвана от господаря си. Малка група коболди някак си бяха успели да се промъкнат покрай другарите си, вкопчени в лют бой с джуджетата, и сега се насочваха право към Бруенор. Поредният точен изстрел на Кати-Бри спря един от тях, а Гуенивар разпръсна останалите. Дризт, по-бърз отвсякога, се хвърли сред тях, промуши един, после рязко се обърна наляво и пресрещна оръжието на друг. Ако острието на Сиянието не бе закривено, малкият меч на коболда щеше да се справи с него, ала скиталецът ловко завъртя ятагана в ръката си и промени посоката на удара. Сиянието се промуши над вражеското острие и потъна в гърдите на коболда.

Без да го погледне повече, Дризт се хвърли надясно и падна на едно коляно. Сиянието отби мечовете на двама нови противници, докато другият му ятаган разпори корема на един от неприятелите и посече краката на втория.

— Проклетият му елф! — промърмори Бруенор и се втурна към кипящата битка. — Май смята да ми открадне цялата веселба!

Хванати натясно от безпогрешните стрели на Кати-Бри, страховитите челюсти на Гуенивар и танцуващите ятагани на Дризт, двадесетината коболди нямаха никакъв шанс и докато джуджето успее да стигне до тях, от малкия им отряд бяха останали едва неколцина, а и те бяха побягнали ужасени.

— Има още колкото щеш — рече Дризт, когато видя киселото изражение на приятеля си.

Едва бе успял да довърши, когато между него и Бруенор изсвистя сребропера стрела и повали неколцина коболди сред ослепителен взрив от пъстроцветни искри.

Миг по-късно се появи и самата Кати-Бри, вече не с Таулмарил, а с Казид’еа в ръка; тук беше и Риджис, стиснал малкия си боздуган, изкован лично от Бруенор. Кати-Бри само сви рамене в отговор на неизречения им въпрос и хвърли изразителен поглед наоколо, към гъмжащата от коболди пещера — враговете продължаваха да прииждат, ала сега от всички останали коридори се изсипваха нови и нови тълпи от джуджета и да продължи да използва лъка си щеше да бъде твърде опасно.

— Да бягаме! — рече тя и се усмихна многозначително.

В очите на останалите, дори на Риджис, припламна огън — изведнъж всичко бе както едно време.

Поведе ги Гуенивар. Мъчейки се да не изостава, след нея идваше Бруенор; Кати-Бри и Риджис тичаха от двете му страни, докато скиталецът, по-бърз отвсякога, минаваше ту отляво, ту отдясно и винаги се озоваваше там, където битката беше най-люта.

* * *

Бидърду Харпъл разбра, че е допуснал огромна грешка. Дризт го беше помолил да се добере до вратата и щом види първите елфи да нахлуват в галерията, да изпрати магическо огнено кълбо в коридора. Пламъците щяха да прогорят поддържащите въжета и механизми и да съборят тунела.

— Никак няма да е трудно! — успокоил бе той скиталеца, уверен, че ще се справи с лекота — подготвил бе подходящо заклинание, знаеше и друго, с чиято помощ да остане скрит, докато успее да завърши задачата си.

Затова, когато останалите се втурнаха към галерията, у тях нямаше никакво съмнение, че капаните ще бъдат задействани, тунелите — срутени, а прииждащите врагове — спрени.

Само че нещо се бе объркало. Бидърду тъкмо бе започнал магия, с чиято помощ да се добере до входа на коридора и дори бе успял да очертае междупространствения портал, който да го отведе дотам и обратно, когато видя група коболди. Те също го бяха забелязали, което не беше никак трудно, тъй като Бидърду не беше надарен с инфрачервено зрение и затова носеше ярък скъпоценен камък. Коболдите не бяха глупави същества, особено в битка, и веднага се досетиха какво може да търси човек като него на подобно място. Дори и най-неопитният коболд-войн разбираше колко по-лесно ще им бъде да се справят с един магьосник в бой, докато ръцете му са заети с оръжия, а не със заклинания.

Дори и сега, Бидърду все още можеше да се справи с положението и да премине през портала.

В продължение на седем години, докато не настъпи Смутното време, Бидърду Харпъл, под въздействието на една объркана отвара, бе живял като семейното куче в Бръшляновото имение. Когато навред в Царствата магията изгуби силите си, той си бе възвърнал човешкото тяло — временно, но все пак достатъчно дълго, за да успее да събере съставките за нова отвара, с чиято помощ завинаги да се излекува от ефекта на предишната. Когато малко по-късно отново прие кучешки образ, той вече бе обяснил на роднините си какво да сторят, за да го избавят от проклятието. Най-неочаквано обаче, сред обитателите на имението избухна оживен спор дали да „изцерят“ Бидърду или не — изведнъж се оказа, че мнозина от харпъловци истински са се привързали към кучето… доста повече, отколкото го бяха харесвали докато беше човек.

През голяма част от пътуването към Митрил Хол, той дори бе служил като куче водач на ослепелия Харкъл.

После на неприятностите с магията бе дошъл край и спорът се бе обезсмислил, тъй като въздействието на отварата отмина от само себе си.

А дали наистина бе отминало? До този миг Бидърду не бе хранил никакви съмнения, че е напълно излекуван, ала ето че когато видя приближаващите коболди, той изведнъж оголи зъби и изръмжа, космите на тила му настръхнаха — ако имаше опашка, сега тя щеше да стърчи право нагоре!

Накани се да клекне на четири крака и едва тогава забеляза, че няма лапи, а ръце… ръце, които не държат никакво оръжие. От устните му неволно се откъсна стон — коболдите вече се намираха само на няколко метра от него.

Трябваше да направи магия и то колкото се може по-бързо. Без да губи повече време, той вдигна палците на двете си ръце и поде заклинателен напев.

Коболдите се хвърлиха отгоре му, замахнали за смъртоносен удар.

Внезапно от ръцете на вълшебника изригнаха гигантски пламъци, огромни огнени езици, които подскочиха нависоко и се извиха в страховита, изпепеляваща дъга.

Половин дузина от нападателите му рухнаха покосени, мнозина от другарите им, обгорени и изумени, примигваха уплашено.

— Ха! — тържествуващо възкликна магьосникът и щракна с пръсти.

Коболдите тръснаха глави и отново се нахвърли — ха отгоре му, само че този път той нямаше заклинание, с което да ги спре.

* * *

Отначало в редиците на коболдите и гоблините като че ли цареше пълен хаос, който продължи да господства сред по-голямата част от прииждащите пълчища. Ала между тях имаше няколко отряда, които бяха получили солидна военна подготовка в тунелите под дома на Облодра.

Именно от такива бойци бе съставена и групичката, която нахлу в галерията под формата на разтеглен клин с трима едри коболди на върха, ловко избегна ожесточените мелета по пътя си и се насочи наляво, към входа на една от страничните пещери. Повечето джуджета предпочитаха да не се захващат, с тях, не и когато наоколо бе пълно с много по-лесни жертви.

Необезпокояван, малкият отряд коболди почти бе достигнал целта си, когато от пещерата, към която бяха тръгнали, изскочиха десетина джуджета и с гръмки викове се нахвърлиха отгоре им. Коболдите обаче не отстъпиха, а се забиха в редиците на неприятеля, разделиха ги на две и ги раздалечиха едни от други. Неколцина от тях (както и едно джудже) срещнаха смъртта си при тази първоначална атака, ала бързо оправиха строя си и така засилиха натиска върху врага, че онези от брадатите войни, които бяха уловени между тях и стената на галерията, изведнъж се оказаха в крайно тежко положение.

От другата страна на живата преграда, издигната от дребните бойни, останалите джуджета с ужас разбраха каква огромна грешка са допуснали — бяха подценили противника и хитрата им стратегия ги бе хванала неподготвени. Другарите им бяха загубени, а те с нищо не можеха да им помогнат, особено след като коболдите навлязоха под група доста ниски сталактити и още повече затегнаха редиците си.

Въпреки това, шестте джуджета се хвърлиха в атака, подтиквани от виковете на обречените си другари.

На помощ им се притече Гуенивар, която, долепена плътно до земята, пропълзя под сталактитите и се вряза в редиците на неприятеля, поваляйки двама и прегазвайки трети, за да продължи напред.

Плътно зад нея идваше Дризт — тактиката отпреди малко щеше да му свърши работа и този път, и като падна на едно коляно, той мълниеносно посече първите двама противници, изпречили се на пътя му. Риджис, който на ръст не надвишаваше дребните коболди, се биеше до него, нанасяйки удари с малкия си боздуган.

Бруенор обаче, с тежката си брадва, която бе свикнал да размахва с все сили, описвайки широки дъги, се чувстваше повече от неудобно, притиснат толкова натясно. В още по-неизгодно положение беше Кати-Бри. Далече не така бърза и подвижна като Дризт, тя не можеше да последва примера му и да приклекне, тъй като това само щеше да затрудни движенията й.

Но да стои така и да се взира в сталактита, който висеше пред нея и й препречваше пътя, също не бе от голяма полза.

Изходът бе намерен от Казид’еа.

Съветът му бе в разрез с всичко, на което я бе учил Бруенор — джуджето, прекарало голяма част от живота си, поправяйки повредени оръжия. Ала сега нямаше време за губене и, доверявайки се напълно на своя меч, тя го хвана с две ръце, вдигна го над главата си и замахна.

Ярка червена светлина заля безмилостното острие и то се вряза в основата на скалата. Кати-Бри почти не усети съпротива, докато Посичащия, напълно оправдавайки името си, потъваше в коравия камък. Когато всичко свърши, младата жена залитна, повлечена от инерцията на замаха си и за момент бе напълно уязвима. За щастие, двамата коболди, които стояха от другата страна на сталактита, дори не й обърнаха внимание, прекалено погълнати от ужасяващата гледка на сгромолясващия се отгоре им таван.

Единият бе премазан от тежката скала; другият срещна смъртта си миг по-късно, когато Бруенор, щастлив, че най-сетне вижда достатъчно място, където да развърти брадвата си, връхлетя отгоре му и му нанесе толкова страховит удар, че го посече почти на две.

Джуджетата, които се намираха от външната страна на живата преграда от коболди, се почувстваха окрилени от появата на толкова могъщи съюзници и се хвърлиха в атака с удвоени сили, викайки на своите събратя, притиснати до стената, да се държат, защото „спасението е близо“.

Риджис мразеше битките, особено когато противникът му го виждаше и за изненада не можеше да става и дума. Само че сега имаха нужда от него. Той го знаеше и нямаше намерение да бяга от отговорност. До него бе Дризт — паднал на колене, той и от това неудобно положение се биеше все така умело и безстрашно. Нима имаше оправдание да се скрие зад гърба на приятеля си, той, полуръстът, който бе достатъчно нисък, за да мине под сталактитите, без дори да ги докосне?

Здраво стиснал малкия си боздуган, той се хвърли в атака. По устните му плъзна доволна усмивка, когато успя да нанесе удар и усети как ръката на един коболд се строши под натиска на оръжието му.

Противникът му рухна на пода, ала на Риджис не му остана време да се зарадва на победата си, преди мечът на друг от коболдите да се стовари отгоре му. Спаси го единствено здравата джуджешка ризница и полуръстът се зарече да почерпи Бъстър Якоделец с огромна кана от най-хубавата медовина, която можеше да се намери в Сребърните зали… стига разбира се, да излезеше жив от тази битка.

Главата на коболда обаче съвсем не се оказа толкова здрава и миг по-късно той се строполи на земята, повален от боздугана на полуръста.

— Много добре! — похвали го Дризт, който покоси поредния си противник тъкмо навреме, за да види удара на дребния си приятел.

Риджис опита да се усмихне, ала не успя да сдържи болезнената си гримаса — макар да не го бе наранил сериозно, вражеският меч здравата го бе натъртил.

Това не убягна от погледа на скиталеца и той побърза да застане пред него, посрещайки нападението на коболдите, които междувременно бяха успели да се престроят, за да попълнят заплашително оредяващите си редици. Ятаганите на Дризт яростно се стрелкаха във всички посоки — понякога срещаха ниско надвисналите скали и тогава във въздуха политаха рой пъстроцветни искри, но много по-често намираха целта си и покосяваха неприятел след неприятел.

Недалече от тях, Кати-Бри и Бруенор се биеха заедно — джуджето удържаше врага, докато младата жена продължаваше да разчиства пътя, събаряйки сталактит след сталактит с могъщия си меч.

Въпреки всичките им усилия обаче, положението на неколцината джуджета, притиснати до стената, си оставаше отчайващо. Двама вече бяха мъртви, останалите петима — ранени. Приятелите им нямаше да успеят да се доберат до тях навреме, никой не можеше да пробие гъстите редици на врага.

Никой, освен Гуенивар.

Като огромна черна стрела тя се втурна напред, поваляйки всички коболди, изпречили се на пътя й, без да обръща внимание на ударите, които се сипеха отгоре й. От хълбоците й рукна кръв, ала тя не забави крачка и много скоро се озова при петте джуджета, които я приветстваха с възторжени викове.

Появата й сякаш вля нови сили във вените им и така, с песен на уста и рамо до рамо с могъщото животно, те се хвърлиха напред. Коболдите не устояха на напора им и не след дълго доскоро обречените джуджета разкъсаха вражеските редици и се обединиха с другарите си, които побързаха да отнесат ранените на сигурно място в една близка пещера.

Притеснението на Дризт и Кати-Бри за състоянието на Гуенивар бързо се разсея при звука на гръмовния рев, с който тя ги поведе към нова битка, там, където най-много се нуждаеха от помощта им.

* * *

Бидърду затвори очи, чудейки се какви ли тайни ще му разкрие смъртта.

Надяваше се да има такива.

Вместо това чу гръмогласен рев, разнесе се и звън на стомана. После някой простена и до ушите на магьосника долетя ужасяващият звук на раздрана плът и тупването на безжизнено тяло на пода.

Бият се за главата ми, помисли си Бидърду.

Нови крясъци — джуджешки крясъци! — огласиха тунела, още няколко тела рухнаха на пода с глух тропот.

Магьосникът отвори очи и с изненада видя как отрядът на коболдите бързо оредява, а шепа джуджета — най-мръсните и най-миризливи джуджета, които бе срещал някога — подскачат насам-натам, мъчейки се да открият къде могат да всеят възможно най-голям хаос.

Погледът му се спря върху телата, лежащи на пода. Дузината коболди бяха не просто мъртви, те бяха разкъсани на парчета.

— Точно така — помисли си Бидърду, доволен, че е открил най-подходящата дума. — Разкъсани на парчета.

— Тук вече всичко е наред — рече едно от джуджетата, което магьосникът като че ли бе чул да назовават Тибълдорф Пуент или нещо също толкова необичайно (не че някой, наречен Бидърду, имаше право да намира недостатъци на чуждите имена), — затуй аз и моите момци ще си тръгваме.

Магьосникът кимна, после изведнъж се сети, че все още не бе намерил решение на проблема си. Беше си приготвил едно-единствено заклинание за отварянето на междупространствения тунел, ала то беше отишло нахалост, докато се биеше с коболдите.

— Почакай! — извика, и подобното на кучешко изскимтяване, което съпроводи думите му, изненада не само Пуент, но и него самия.

Бесовойнът го изгледа любопитно и отново се приближи, наклонил глава на една страна, при което дългият шип на върха на шлема му натежа заплашително.

— Почакай! — повтори Бидърду с възможно най-любезния си глас, тъй като имаше нужда от помощта му. — Умолявам те, о, благородно джудже, не си отивай!

Пуент се заозърта на всички страни, сякаш се чудеше на кого ли говори непознатият магьосник. Не по-малко озадачени, останалите изкормвачи започнаха да се почесват по главите и да се споглеждат недоумяващо.

Най-сетне Тибълдорф заби месестия си мръсен показалец в гърдите си, а изражението му недвусмислено говореше, че изобщо не се смята за „благородно джудже“.

— Не ме оставяй! — примоли се Бидърду.

— Ти си жив, а тук не остана никой за убиване — отвърна бесовойнът и, сякаш това обясняваше всичко, отново се накани да си върви.

— Но-о-о-о аз се про-о-о-овалих! — думите на магьосника все повече наподобяваха кучешки вой.

— Про-о-о-овали се? — учудено повтори Пуент.

— О-о-о! — все така отчаяно простена Бидърду. — Ние всички сме о-о-обречени! Прекалено о-о-о е далече!

По това време всички от отряда се бяха скупчили около главатаря си и странния магьосник, привлечени от необикновеното му наречие, ако това изобщо беше наречие. В този момент най-близките врагове — група гоблини, които се спотайваха в съседния тунел — спокойно можеха да ги нападнат, ала никой не искаше да си има вземане-даване с тези свирепи джуджета — гледката на мъртвите коболди, разкъсани на парчета и търкалящи се в собствената си кръв, бе достатъчна, за да разколебае и най-свирепото чудовище.

— Давай направо! — сопна се Пуент, нетърпелив отново да се хвърли в битка.

— О-о-о! — простена магьосникът.

— И стига си вил! — сряза го бесовойнът.

В действителност горкият Бидърду не го правеше нарочно, просто дългите години, прекарани в животинско тяло, си казваха думата в този тежък миг и той непрестанно трябваше да си напомня, че е човек, а не куче.

— Трябва да стигна до началото на коридора — обясни той, този път, без да скимти, лае или вие. — Елфът ми нареди да направя едно заклинание там.

— Тез’ магически работи изобщо не ме интересуват — отсече Пуент и за пореден път се накани да си върви.

— А не искаш ли да срутя проклетите тунели връз главите на проклетите елфи? — лукаво попита Бидърду, опитвайки се (доколкото може) да звучи като истински бесовойн.

— Хм! — изсумтя Тибълдорф, а джуджетата одобрително заклатиха глави. — Туй вече е нещо друго! Аз и моите момци лично ще те отведем!

Вълшебникът се опита да запази сериозно изражение, но вътрешно се поздрави за съвсем навременното хрумване да подразни жаждата на свирепите джуджета за вражеска кръв.

Само след миг вече се носеше напред, повлечен от препускащите изкормвачи. Опита се да им предложи да заобиколят, избирайки тунели, където битката бе постихнала.

Колко наивно!

Бесовойните неотклонно следваха пътя си, поваляйки с еднаква лекота както коболди, така и по-едрите гоблини, които идваха след тях. Веднъж замалко не промушиха две джуджета, които не отскочиха достатъчно бързо при появата им; не отстъпваха, дори когато пред тях се изпречеха сталагмити, а просто се блъскаха в тях, претъркулваха се и продължаваха напред. Преди Бидърду да успее да се възпротиви на този лудешки бяг, входът на тунела, който търсеше, се откри пред очите му.

За миг се зачуди кое ли е по-бързо — междупространственият портал или шепа зажаднели за вража кръв бесовойни, и дори се позабавлява с мисълта да създаде нова магия, наречена бесовойнски конвой. После обаче, му се наложи да насочи вниманието си към много по-належащи проблеми — в пещерата току-що бяха влезли два огромни, бикоглави звяра и един елф на мрака.

— Отбранителна позиция! — изкрещя Бидърду. — Заемете отбранителна позиция и ги задръжте, докато си свърша работата!

Колко наивно!

Първите двама изкормвачи вече се носеха право към минотаврите. Острите им шлемове се забиха в краката на близо триметровите чудовища и те политнаха напред, без дори да разберат какво ги е сполетяло. Още не бяха докоснали земята, когато Пуент и друг от неукротимите му бойци също се хвърлиха в битката, удряйки се челно с тях.

Без да губи нито миг, елфът призова облак магически мрак и потъна в него.

Бидърду побърза да започне своето заклинание. Мрачните бяха тук! Точно както Дризт беше предположил, коболдите и гоблините им проправяха път с цената на собствения си живот. Само ако можеше да направи онова, за което бе дошъл, само ако можеше да срути тунела…

Думите на заклинанието излизаха с мъка, задавяни от гърленото ръмжене, което напираше в гърдите му. Трябваше да положи огромно усилие, за да устои на желанието да се присъедини към развилнелите се изкормвачи, които възторжено разкъсваха телата на мъртвите чудовища. Усети, че му се иска да вземе участие в пиршеството.

— Пиршество? — сепна се той и като тръсна глава, започна отначало.

Очевидно привлечен от гласа му, елфът излезе от кълбото тъма със зареден арбалет в ръка.

Бидърду затвори очи и още по-трескаво занарежда думите на заклинанието. Усети остра болка, когато стреличката се заби в корема му, но нито трепна, нито прекъсна напева си, напълно погълнат от него.

Краката му омекнаха и той се олюля; чу елфът да се приближава и макар все още да бе със затворени очи, си го представи съвсем ясно как пристъпя към него, вдигнал меч, за да го прониже.

Въпреки тази ужасяваща картина, Бидърду издържа — от десницата му изскочи малка, пламтяща топка, просия в мрака и се понесе надолу по тунела, оставяйки ярка диря след себе си.

Вече едвам се държеше на крака от изтощение. Отвори очи и пещерата се завъртя около него, всичко изглеждаше неясно и далечно, после подът сякаш се надигна, за да го погълне и той политна назад.

С последната незамъглена частица от съзнанието си очакваше удара с коравия камък, ала вместо това видя огненото кълбо да изригва.

После тунелът рухна.