Стивън Кинг
Тъмната половина (14)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
СЕСТРИЧКАТА

Тя усети, че нещо не е наред още, когато се опита да пъхне ключа в секретната ключалка на вратата на апартамента си, но вместо той да се плъзне леко и да се чуе познатото, успокояващо щракане, самата врата се открехна. Тя изобщо не се запита как е могла да постъпи толкова глупаво, да отиде на работа без да заключи вратата, та господи, Мириам, това беше все едно да закачиш бележка на вратата си: ЗДРАВЕЙТЕ, КРАДЦИ, ДЪРЖА ПАРИТЕ СИ В КРЪГЛАТА КУПА НА НАЙ-ГОРНАТА КУХНЕНСКА ПОЛИЦА.

Изобщо не се запита, защото, ако си живял в Ню Йорк шест или дори четири месеца, не можеш да направиш такова нещо. Може да заключваш вратата си, само когато заминаваш на почивка, ако живееш в гората или да забравиш понякога да я заключиш, ако живееш в някое малко градче като Фарго, Северна Дакота или Еймс, Айова. Обаче след като си поживял известно време в червясалия, стар град Биг Апъл („Голямата ябълка“ Big Apple (англ.) — прозвище на Ню Йорк, дадено му от джаз музикантите през 1920-те години. Бел. прев.), заключваш вратата дори и само ако излизаш, за да занесеш чаша захар на съседа си. Да забравиш да заключиш, бе все едно да издишаш и да забравиш да вдишаш. Градът е пълен с музеи и галерии, но и с наркомани и психопати, затова не бива да се поемат никакви рискове. Освен ако не си абсолютен глупак, а Мириам не беше такава. Е, може би беше малко наивна, но не и глупава.

Затова тя разбра, че нещо не е наред. И макар да беше сигурна, че крадците, които бяха разбили апартамента й и отмъкнали всичко, което можеше да се отмъкне (да не говорим за осемдесетте или деветдесетте долара в купата в кухнята… а може би и самата купа — тя и заслужаваше да я отмъкнат) са си отишли преди три-четири часа, все пак можеше още да са тук. Това трябва да е първото ти предположение, както и първият урок за всяко момче, на което му подаряват истински пистолет, е винаги да приема, че пистолетът е зареден, дори и в момента, когато го разопакова, да допуска, че е зареден.

Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка. Ключовете й паднаха на мокета в коридора.

Мириам Каули отвори уста, за да извика. Едрият, рус мъж бе стоял зад вратата и бе чакал търпеливо повече от четири часа, без да пие кафе, без да пуши цигари. Пушеше му се, но ще запали след като приключи с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да го издаде. Нюйоркчаните са като малки животинки, които се крият под шубраците с наострени сетива за всяка опасност, дори и в миговете, когато мислят, че се забавляват.

Той хвана с дясната си ръка дясната й китка преди тя да се усети. Постави лявата си длан на вратата, подпря я и дръпна жената към себе си с всичка сила. Вратата изглеждаше дървена, но естествено беше от метал, като всички врати на хубави апартаменти в червясалия, стар Биг Апъл. Лицето й се тресна с тъп звук в ръба на вратата. Два зъба й се счупиха и порязаха устните й. Досега те бяха стиснати, но внезапно се отпуснаха от шока и кръв потече от долната й устна. По пода покапаха капки. Челюстта й се прекърши като клон.

Тя се преви, почти загубила съзнание. Русият мъж я пусна и тя се строполи на мокета в коридора. Това трябваше да приключи бързо. Според нюйоркския фолклор никой от стария червясал град и пет пари не дава какво става, стига да не го засяга лично. Според легендата психопат можеше да намушка двадесет или четиридесет пъти някоя жена пред бръснарски салон с двадесет стола на Седмо Авеню посред бял ден и никой нищо нямаше да каже, освен може би: „Би ли скъсил още малко над ушите?“ или „Днес ще мина без одеколон, Джо.“ Но русият мъж знаеше, че тази легенда не отговаря на истината. За малките, преследвани животинки, любопитството е едно от средствата за оцеляване. Пази собствената си кожа — това е основното правило в играта, но ако едно животинче е безразлично, то много скоро ще е и мъртво. Затова бързината беше от такова значение.

Той отвори вратата, хвана Мириам за косата и я издърпа вътре.

Само след секунда чу как се дърпа резе малко по-надолу в коридора, последвано от щракането на отваряща се врата. И без да поглежда, той знаеше, че едно гладко, заешко лице с трепкащ нос наднича иззад някоя врата.

— Не го счупи, нали, Мириам? — попита той високо. После промени гласа си на по-висок регистър, почти фалцет, постави ръце от двете страни на устата си, за да имитира гласа на жена:

— Мисля, че не. Ще ми помогнеш ли да го вдигна? — Той свали ръцете си и каза със своя глас:

— Разбира се. Секунда само.

Затвори вратата и погледна през шпионката. Тя беше изпъкнала леща, така че през нея се виждаше голяма част от коридора, но създаваше разкривен образ. Той видя точно това, което очакваше да види — бяло лице, което наднича зад вратата на отсрещната страна на коридора, точно като заек, който се показва от дупката си.

Лицето изчезна.

Вратата се затвори.

Не се тресна, просто се затвори. Глупавата Мириам беше изпуснала нещо. Мъжът с нея, вероятно настоящият й или бивш приятел, й помагаше да го вдигне. Няма за какво да се тревожи. Всички вие плашливи зайци и кошути.

Мириам стенеше. Вече идваше на себе си.

Русият мъж бръкна в джоба си, извади бръснача и го отвори. Острието проблесна на меката светлина от единствената лампа, която беше оставил запалена на масата в хола.

Тя отвори очи. Погледна го и видя лицето му наопаки, надвесено над нея. Устата й беше изцапана в червено, сякаш бе яла ягоди.

Той й показа бръснача. Погледът й беше замъглен и неясен, но когато го видя, зениците й изведнъж се разшириха. Отвори мократа си, червена уста.

— Един звук само и ще те нарежа, сестричке — каза той и устата й се затвори.

Той уви косата й около ръката си и я повлече към хола. Полата й прошумоля по излъскания, дървен под. Закачи една черга и я повлече със себе си. Тя изохка от болка.

— Не прави това! Казах ти вече.

Стигнаха до хола. Той беше малък, но приятен. Уютен. На стената висяха снимки на френски импресионисти. Имаше поставен в рамка рекламен плакат на „Котките“. На него пишеше „Сега или никога“. Сухи цветя. Малък диван, тапициран с плат в сламен цвят. Библиотека. В библиотеката той видя двете книги от Бомънт на една полица и четирите от Старк на друга. Книгите от Бомънт бяха поставени на по-висока полица. Това не беше правилно, но какво можеше да се очаква от тази кучка. Той пусна косата й.

— Седни на дивана, сестричке. На онзи край. — Той посочи онази страна на дивана, която се намираше до масичката с телефона и секретаря.

— Моля ви — прошепна тя, без да направи опит да стане. Устата й и бузата й бяха започнали да се подуват и думите прозвучаха завалено. — Всичко. Каквото искате. Парите са в купата. — Шишко. Парите шъ фкупътъ.

— Седни на дивана. На онзи край. — Този път той насочи бръснача към лицето й, а с другата ръка посочи към дивана.

Тя се качи лазешком на дивана и се притисна във възглавниците, доколкото можеше. Тъмните й очи се бяха разширили. Тя потри с ръка устата си и погледна за момент с невярващ поглед дланта си, преди да го погледне отново.

— Какво искате? — Кво ишкате! Сякаш говореше с пълна уста.

— Искам да се обадиш по телефона. Това е всичко. — Той вдигна слушалката и натисна с палеца на ръката, в която държеше бръснача, копчето за набиране на телефонния секретар. След това й подаде слушалката. Телефонът беше от старомодните, на които слушалката се поставя върху вилки и напомня на полуразтопена камбана. Тежеше много повече от слушалката на телефоните марка „Принцеса“. Той знаеше това, а усети как тялото й се изпъна, когато й подаде слушалката, защото и тя го знаеше. Едва доловима усмивка се появи на устните на русия мъж. Не се усмихваше нищо друго в това лице, само устните му. Нямаше никаква топлина в тази усмивка.

— Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали, сестричке? — попита я той. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща? — Тъй като тя не му отговори, той каза:

— Падат от небето. Вярно е. Видях го веднъж в един комикс. Така че дръж слушалката в скута си и се концентрирай да мислиш само за хубави неща.

Очите й бяха впити в него. Кръв се стичаше бавно по брадата й. Една капка падна на блузата й отпред. „Това никога няма да се изпере, сестричке — помисли си русият мъж — Казват, че петно от кръв може да излезе, ако веднага го изпереш със студена вода, но не е така. Има машини. Спектроскопи. Газова хематография. Ултравиолетови лъчи. Лейди Макбет е права.“

— Ако се върне някоя лоша мисъл, знай, че веднага ще разбера по очите ти, сестричке. Имаш такива големи, тъмни очи. Не искаш едно от тези големи, тъмни очи да се стича по бузата ти, нали така?

Тя така енергично заклати глава, че косата й се разпиля като вихър около лицето й. А през цялото време, докато клатеше глава, красивите й, тъмни очи не се откъсваха от него и русият мъж усети, че нещо се събужда в слабините му. Сър, имате сгъваема линия в джоба си и сте щастлив, че ме виждате?

Този път усмивката се появи не само на устните, но и в очите му. Той си помисли, че тя се поотпусна, макар и съвсем мъничко.

— Искам да се наведеш напред и да набереш телефона на Тад Бомънт.

Тя го гледаше втренчено с бляскави и разширени от шока очи.

— Бомънт — каза той търпеливо. — Писателя. Направи го, сестричке. Времето лети като бързоногия Меркурий.

— Тефтера ми — каза тя. Устата й беше вече толкова подута, че не можеше да я затвори и ставаше все по-трудно да се разбере какво казва. Прозвуча като „етера ми“.

— Етера ми? — попита той. — Не разбирам какво казваш, сестричке. Говори по-ясно.

Тя произнесе бавно, внимателно, с много болка:

— Тефтера ми. Тефтера. С адресите. Не помня телефона му.

Бръсначът проряза въздуха пред лицето й със звук подобен на човешко шептене. Така може би им се стори, но и двамата го чуха. Тя потъна още по-дълбоко във възглавниците в сламен цвят. Подутите й устни се разтеглиха в гримаса. Той завъртя бръснача, така че острието попадна в меката светлина на настолната лампа. Наклони го и светлината пробяга по него като вода, а после я погледна с такъв поглед, сякаш искаше да каже, че трябва да са луди да не се възхитят на такова прекрасно нещо.

— Не ме будалкай, сестричке. — В говора му се усещаше южняшкото провлачване на думите. — Това е нещо, което никога не бива да правиш, когато си имаш работа с човек като мене. Сега набери шибания номер. — Тя можеше да не помни наизуст номера на Бомънт, защото с него не се въртеше много бизнес, но сигурно помнеше телефона на Старк. В печатарския бизнес Старк раздвижваше нещата, а беше чиста случайност, че двамата имаха един и същи телефонен номер.

От очите й потекоха сълзи.

— Не го помня — изохка тя. Не о оня.

Русият мъж се приготви да я резне, не защото беше ядосан, а защото, ако позволиш на една мадама да те излъже веднъж, ще те лъже и след това, но се спря. Реши, че беше абсолютно възможно да е забравила временно такова елементарно нещо като телефонния номер, дори и на такива важни клиенти като Бомънт/Старк. Тя беше в състояние на шок. Можеше да засече, ако я накараше да набере телефона на собствената си агенция.

Но тъй като ставаше въпрос за Тад Бомънт, а не за Рик Каули, той можеше да й се притече на помощ.

— Окей — рече той. — Окей, сестричке. Ти си разстроена. Разбирам. Не знам дали ще ми повярваш, но аз дори ти съчувствам. А и имаш късмет, защото аз случайно знам номера. Може да се каже, че го знам така добре, както знам собствения си номер. И знаеш ли какво? Дори няма да те накарам ти да го набереш, отчасти защото не ми се стои до Второто пришествие да те чакам да го набереш правилно, но и защото наистина ти съчувствам. Аз ще се наведа и сам ще го набера. Знаеш ли какво значи това?

Мириам Каули поклати глава. Лицето й сякаш бе станало само едни очи.

— Значи, че ще ти се доверя. Но само дотолкова, моето момиче. Слушаш ли ме? Разбираш ли?

Мириам поклати глава отново, а косата й се развя. Господи, колко харесваше жени с много коса.

— Добре. Това е добре. Докато аз набера номера, сестричке, ти не сваляй очички от бръснача. Това ще ти помогне да се придържаш само към хубавите си мисли.

Той се наведе напред и започна да набира телефонния номер на старомодната шайба. От касетофона на секретаря се чуваше усилен звука от щракането, докато набираше. Напомняше тракането на топче по рулетка, която забавя въртенето си. Мириам Каули седеше със слушалката в скута си, като местеше поглед от бръснача към грубото, безизразно лице на страшния непознат.

— Говори с него — каза русият мъж. — Ако се обади жена му, кажи й, че е Мириам от Ню Йорк и че искаш да говориш с мъжа й. Знам, че е подута устата ти, но направи така, че който и да се обади, да разбере, че си ти. Направи малко усилие, сестричке. Ако не искаш лицето ти да заприлича на портрет от Пикасо, направи малко усилие заради мене.

— Какво… Какво да кажа?

Русият мъж се усмихна. Тази беше готино парче. Много апетитно. С тази коса. Той усети още раздвижване от областта под колана му. Там ставаше доста оживено.

Телефонът звънеше и двамата го чуваха от касетофона на секретаря.

— Ще намериш подходящите думи, сестричке.

Чу се пукане, когато някой вдигна слушалката. Русият мъж почака докато чуе гласът на Бомънт да казва ало и тогава със скоростта на нападаща змия, той се наведе и разряза с бръснача лявата буза на Мириам Каули. Кръвта потече като река. Мириам изпищя.

— Ало! — излая Бомънт. — Ало! Кой е? По дяволите, ти ли си?

„Да, аз съм, кучи сине — помисли си русият мъж — и ти много добре знаеш това, нали?“

— Кажи му коя си и какво става тук — изрева той на Мириам. — Хайде! Не ме карай да повтарям!

— Кой е! — извика Бомънт. — Какво става? Кой е?

Мириам изпищя отново. Кръв потече по възглавницата в сламен цвят. Кръвта по блузата й не беше само няколко капки. Тя бе просто напоена с кръв.

— Кажи му каквото ти казах, иначе ще ти отрежа главата с това нещо!

— Тад, тук има един мъж! — изкрещя тя в слушалката. От болка и ужас отново произнасяше ясно думите. — Тук има един лош човек! ТАД, ТУК ИМА ЕДИН ЛОШ ЧОВЕК Т…

— КАЖИ МУ ИМЕТО СИ! — изрева й той, а бръсначът изсвистя във въздуха на сантиметри от очите й. Тя се сви, стенейки.

— Кой е? Кой…

— МИРИАМ! — изпищя тя. — О, ТАД НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА МЕ РЕЖЕ ОТНОВО, НЕ ПОЗВОЛЯВАЙ НА ЛОШИЯ ЧОВЕК ДА МЕ РЕЖЕ ОТНОВО, НЕ ПОЗ…

Джордж Старк замахна с ножа и преряза усуканата телефонна жица. Чу се пукот и телефонът замлъкна.

Добре стана. Можеше и по-добре. Беше минало доста време, откакто бе пожелавал жена. Тази я искаше, но нямаше да я има. Прекалено много писъци. Зайците ще започнат пак да надничат от дупките си, душейки за хищника, който ходи из джунглата в тъмното, там където не достига мижавата светлина от изкуствения им огън. Тя още пищеше. Явно бе престанала да мисли за хубави неща. Затова Старк я хвана за косата, наведе главата й назад, така че тя можеше да вижда тавана и преряза гърлото й. В стаята настъпи тишина.

— Толкоз, сестричке, — каза той нежно, сгъна бръснача и го прибра в джоба си. След това протегна лявата си изцапана с кръв ръка и затвори очите й. Маншета на ризата му веднага се напои с кръв, която изтичаше като червено бордо от вените й, но това, което е редно да се направи, трябва да се направи. Ако е жена, редно е очите й да се затворят. Няма значение колко лоша е била, дори и да е била някоя уличница — наркоманка, която е продавала децата си, за да си купи наркотик, пак трябва да й се затворят очите.

Тази тук не беше най-важната. Виж, Рик Каули бе друга работа.

И мъжът, който написа статията за списанието.

И кучката, която направи снимките, особено онази с надгробния камък. Тя си бе кучка, макар и готина, и той щеше да затвори и нейните очи.

А когато се погрижи за тях, ще дойде времето да си поговори и с Тад. Без посредници — тапо а тапо. Ще дойде времето Тад да разбере как стоят нещата. След като се справеше с всичките, очакваше, че Тад с готовност ще разбере. Но дори и да не станеше така, имаше си начини да го накара.

В крайна сметка той беше женен. Имаше много красива жена, истинска кралица на въздуха и тъмнината.

Имаше и деца.

Той постави пръст в топлата струя кръв и започна да пише бързо по стената. Трябваше да повтори буквите и скоро съобщението бе изписано над наведената глава на жената. Тя би могла дори да го прочете, обърнато наопаки, ако очите й бяха отворени.

И ако беше жива, естествено.

Той се наведе и целуна бузата на Мириам.

— Лека нощ, сестричке — каза той и излезе от апартамента.

Мъжът от отсрещната страна на коридора пак гледаше зад вратата.

Когато видя високия, изцапан с кръв мъж да излиза от апартамента на Мириам, той тресна вратата и я заключи.

„Разумно — помисли си Джордж Старк, крачейки по коридора към асансьора. — Съвсем разумно.“

А той трябваше да бърза. Нямаше време за мотаене.

Имаше и друга работа за вършене тази вечер.