Стивън Кинг
Тъмната половина (11)

2.

— Клоусън се оказа няколко пъти на най-подходящото място и по най-подходящото време — каза Лиз. — Той не само беше студент по право, но и работеше по половин ден в книжарница. И не само работеше в книжарница, ами беше и запален почитател на Джордж Старк. Наред с това той сигурно е бил единственият почитател на Джордж Старк в тази страна, който е чел и двата романа от Тад Бомънт.

В кухнята Тад се усмихна не без известна горчивина и отново провери водата в тенджерата.

— Мисля, че той искаше да създаде някаква голяма трагедия от своите догадки — продължи Лиз. — Но нещата се развили така, че му се наложило доста да потича, докато успее да разбули загадката. Щом решил, че Старк е Бомънт и че Бомънт е Старк, той позвънил в Даруин Прес.

— Издателството на Старк.

— Да. Свързал се с Ели Голдън — редакторката на Старк. Задал въпроса си направо: „Моля, кажете ми дали Джордж Старк е всъщност Тадеус Бомънт.“ Ели му отговорила, че това е абсурдна идея. Тогава Клоусън попитал за снимката на автора, отпечатана на задната корица на книгата. Казал, че иска да научи адреса на човека от снимката. Ели му казала, че не може да издава адресите на писателите на издателската компания. А Клоусън казал: „Не искам адреса на Старк, а на човека на снимката. Този, който се представя за Старк.“ Ели му казала, че става за смях. Та мъжът от снимката е самият Джордж Старк.

— Преди това издателството никъде ли не е заявявало, че това е само псевдоним? — попита Алън искрено заинтригуван. — То се е придържало към тезата, че Старк наистина съществува, така ли?

— О, да. Тад настоя на това.

„Да — помисли си Тад, докато вадеше бутилките от тенджерата и ги допираше до дланта си, за да провери колко се е стоплило млякото. — Тад настоя. Като се върне в миналото, Тад не може да си даде сметка защо настоя, няма и най-малката представа защо постъпи така, но какво да се прави.“

Върна се в хола с бибероните, като избягна по пътя сблъскване с кухненската маса. Даде по един биберон на двете бебета. Те вдигнаха шишетата тържествено и все още сънени, започнаха да сучат. Тад седна, заслуша се в разказа на Лиз, казвайки си, че изобщо не му е минавала мисълта, че му се пуши.

— Както и да е, Клоусън искал да зададе още въпроси, той сигурно е имал купища от въпроси, но Ели отказала да се включи в играта. Казала му да се обади на Рик Каули и затворила. Тогава Клоусън се обадил в офиса на Рик и попаднал на Мириам. Тя е бившата жена на Рик и съдружник в агенцията му. Тази комбинация е малко странна наистина, но те се разбират много добре.

— Клоусън й задал същия въпрос: дали Джордж Старк е в действителност Тадеус Бомънт. Мириам твърди, че му отговорила да, като добавила, че тя е Доли Мадисън. „Разведох се с Джеймс. Тад и Лиз също се развеждат и ние с него ще се женим напролет,“ казала му тя и затворила слушалката. После се втурнала в кабинета на Рик и му казала, че някакъв тип от Вашингтон си пъха носа в историята с псевдонима на Старк. След този случай, Клоусън не успял да научи нищо, защото когато звънял в Каули Асошиътс му затваряли телефона.

Лиз отпи голяма глътка от бирата си.

— Обаче той не се отказал. Аз заключих, че истинските крипазоиди никога не се отказват. Той просто решил, че с учтиви приказки няма да стигне доникъде.

— Значи той не се е обаждал на Тад? — попита Алън.

— Не в началото.

— Предполагам, че телефонният ви номер не е в указателя.

Тук Тад се намеси за малко в разговора.

— Няма го в обществените телефонни указатели, Алън, но телефонът ни тук, в Лъдлоу, фигурира в указателя на факултета. Налага се. Аз съм преподавател и има хора, които се нуждаят от съветите ми.

— Но нашият човек изобщо не се е свързвал с първоизточника — възхити се Алън.

— Свърза се доста по-късно… с писмо — каза Лиз. — Така обаче нарушаваме хронологията на събитията. Да продължавам ли?

— Да, моля — каза Алън. — Историята сама по себе си е много впечатляваща.

— Е, на нашия крипазоид му били нужни три седмици и може би малко повече от петстотин долара, за да открие това, в което бил сигурен през цялото време, а именно, че Джордж Старк и Тад са едно и също лице.

— Започнал с „Литеръри Маркет Плейс“, което хората в издателския бранш наричат ЛМП. То представлява дайджест от имена, адреси и служебни телефони на почти всички от този бранш: писатели, редактори, издатели и литературни посредници. Наред с него Клоусън прегледал и рубриката „Пийпъл“ в „Пъблишърс Уикли“. Така успял да установи около шест бивши служители в Даруин Прес, които били напуснали издателството в периода между лятото на хиляда деветстотин осемдесет и шеста и лятото на хиляда деветстотин осемдесет и седма.

— Един от тези хора притежавал нужната информация и бил готов да я съобщи. Ели Голдън е сигурна, че това е едно момиче, което осем месеца било секретарка на финансовия директор през хиляда деветстотин осемдесет и пета и осемдесет и шеста. Ели я нарича „пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас“.

Алън се засмя.

— Тад също мисли, че е била тя — продължи Лиз — защото разковничето се оказали фотостатите от хонорарния лист на Джордж Старк. Те идват от службата на Роланд Бъретс.

— Роланд Бъретс е финансовият директор на Даруин Прес — каза Тад. Докато слушаше Лиз, той гледаше близнаците, които лежаха по гръб, допрели крачета обути в пижамките си, с вирнати нагоре към тавана биберони. Погледите им бяха премрежени, вперени в далечината. Той знаеше, че скоро щяха да заспят нощния си сън и щяха да заспят едновременно. „Те правят всичко едновременно,“ помисли си Тад. „На бебетата им се спи и врабците летят.“

Той отново докосна белега си.

— Името на Тад не беше на фотостатите — каза Лиз. — На базата на хонорарен лист се издават чековете, но самият хонорарен лист не е чек, затова не е нужно на него да е изписано името. Разбираш ли ме, Алън?

Алън кимна.

— Обаче адресът му подсказал достатъчно: Джордж Старк, пощенска кутия 1642, Брюър, Мейн 04412. Това е доста далечко от Мисисипи, където се предполага, че живее Старк. Само един поглед върху картата на Мейн е достатъчен, за да се види, че града на юг точно до Брюър е Лъдлоу, а Клоусън добре знаел кой уважаван, макар и не особено известен писател живее в Лъдлоу. Какво съвпадение!

— Нито аз, нито Тад сме го виждали лично, но той видял Тад. От фотостатите, които бил получил, разбрал кога Даруин Прес изпраща хонорарния лист за тримесечието. Повечето от хонорарните отчети отиват първо при литературния посредник на автора. Посредникът издава друг хонорарен лист, който отразява първоначалната сума, но без неговата комисионна. Но в случая със Старк, финансовия директор изпраща чековете направо в пощата на Брюър.

— А комисионната на посредника? — попита Алън.

— Тя се приспада от цялата сума още в Даруин Прес и оттам се изпраща с отделен чек на Рик — каза Лиз. — Това е бил още един ясен сигнал за Клоусън, че Джордж Старк не е този, за когото се представя… само че на Клоусън не му били нужни повече улики. Той искал неоспорими доказателства и се захванал да ги събере.

— Когато дошло времето да се издаде чека, Клоусън долетял тук. Нощите прекарвал в „Холидей Ин“, а дните — „държейки под око“ пощата в Брюър. Точно този израз употреби той по-късно в писмото си до Тад. Като във филмите. Макар че за него това било един вид частно разследване, заплатено по намалена тарифа. Ако Старк не беше се появил да си вземе чека до четвъртия ден от престоя му, Клоусън щял да си събере парцалите и да се изгуби в нощта. Но аз не смятам, че това щеше да е краят. Когато един истински крипазоид си забие зъбите в тебе, няма да те пусне, докато не отхапе някое голямо парче.

— Или докато не му избиеш зъбите — изръмжа Тад. Видя как Алън се извърна към него с вдигнати вежди и направи гримаса. Думите му бяха неподходящи. Явно някой бе постъпил точно така с крипазоида, а… може би дори и по-зле.

— Този въпрос остава висящ — продължи Лиз и Алън отново се обърна към нея. — Не му трябвало да чака дълго. На третия ден, докато седял на пейка в парка срещу пощата, видял Тад да паркира колата си на десетминутния паркинг пред пощата.

Лиз отново отпи от бирата и избърса пяната от устата си с опакото на ръката си. Когато свали ръката си, на устните й имаше усмивка.

— Сега идва онази част от историята, която най-много обичам — каза тя. — Тя е просто „въл-л-лшебна“, както казва хомосексуалиста от „Завръщане в Брайдсхед“ (Роман от Ивлин Уо (1903–1966) Бел. прев.). Клоусън имал фотоапарат. От тези малки фотоапаратчета, които се побират в ръката ти. Когато си готов да снимаш, само разтваряш малко пръстите си, за да се разкрие обектива, щрак! и готово.

Тя се засмя на собственото си описание и поклати глава.

— В писмото си той казва, че си го поръчал по каталог от някакъв, който продава техника за шпиониране — подслушватели за телефонни апарати, лепкави мазила, от които плика за писма става прозрачен за около десет-петнадесет минути, самовзривяващи се дипломатически куфарчета и други подобни неща. Тайният агент Х9 Клоусън се явява на служба! Бас държа, че е щял да си купи и кух зъб с капсула цианкалий, ако продажбата им беше законна. Съвсем се беше увлякъл по ролята си.

— Както и да е, той направил около шест доста прилични снимки. Без претенции за художествена стойност, но достатъчно ясно се е запечатал обекта на снимката, както и действията му. На една от снимките Тад се приближава до една пощенска кутия във фоайето на пощата, на друга отключва кутия номер 1642, а на трета изважда плика.

— И той ви изпрати копия от тези снимки? — попита Алън. Лиз му бе казала, че Клоусън е искал пари и според Алън тя ясно съзнаваше за какво говори. Цялата тази история не просто понамирисваше, а направо вонеше на шантаж.

— О, да. Последната беше увеличена, така че се четеше част от адреса на подателя. Виждаха се буквите ДАРУ, а над тях и емблемата на издателството.

— Агент Х9 поразява отново.

— Да, поредният удар на Х9. Той извадил снимките и се върнал във Вашингтон. Получихме писмото му със снимките само след няколко дни. Писмото беше направо страхотно. Няколко пъти стигаше до ръба на заплахата, но нито веднъж не прекрачваше границата.

— Нали все пак беше студент по право — каза Тад.

— Да — съгласи се Лиз. — Очевидно е знаел къде трябва да спре. Тад ще ти донесе писмото, но и аз мога да го преразкажа. То започва с това колко се възхищава Клоусън от двете половини от „раздвоената същност на Тад“, както сам се изразява. Разказва какво е открил и как го е направил. След това се залавя със същността на въпроса. Той много предпазливо ни показва къде е въдицата, на която трябва да се хванем. Уловката е следната. Пише, че той самият е начинаещ писател, но че не му стига времето да пише, тъй като юридическото образование изисквало много. Но това не било всичко. Истинският проблем бил, че трябвало да работи в книжарница, за да може да си плаща учебните такси и другите сметки. Пишеше, че би искал да покаже на Тад някои от работите си и ако Тад сметне, че в него има бъдеще, може би ще пожелае да му отпусне пакет от помощи, за да го подпомогне по пътя му.

— Пакет от помощи? — попита Алън объркан. — Така ли му викат вече?

Тад отметна назад глава и се засмя.

— Точно така, според думите на Клоусън. Мисля, че мога направо да цитирам последната част от писмото: „Знам, че това може да ви се стори една доста дръзка молба на първо четене, но съм сигурен, че като разгледате внимателно работите ми, бързо ще осъзнаете, че едно такова споразумение би било от полза и за двама ни.“

— Ние с Тад бяхме бесни известно време, после се смяхме, после май пак се вбесихме.

— Да — съгласи се Тад. — Не съм сигурен дали се смяхме, но наистина бяхме страшно вбесени.

— Накрая седнахме да поговорим спокойно. Говорихме почти до полунощ. И двамата разбирахме какво представлява писмото на Клоусън и снимките. След като на Тад му помина…

— Още не ми е минал ядът — прекъсна я Тад — макар че той вече е мъртъв.

— Е, след като свършихме с викането и псуването, Тад почти си отдъхна. От доста време му се искаше да зареже Старк, а и вече се бе захванал да работи върху една дълга и сериозна книга. Още я пише. Нарича се „Златното куче“. Аз прочетох първите двеста страници. Чудесни са. Те са много по-добри от последните две работи, които произведе под името на Старк. Така че Тад реши…

— Ние решихме — каза Тад.

— Окей, ние решихме, че всяко зло е за добро, а заради Клоусън просто се налагаше да изпреварим събитията. Тад се страхуваше само, че идеята няма да се хареса особено на Рик Каули, тъй като Джордж Старк печелеше много повече за агенцията отколкото Тад. Но Рик се държа като истинска душичка. Всъщност, каза, че това може да бъде добра реклама, която ще свърши работа и за баклистата на Старк, и за баклистата на Тад…

— За цели две книги, които влизат в този списък — вметна Тад с усмивка.

— … а и за новата книга на Тад, когато излезе от печат.

— Извинете ме, но какво значи „баклиста“? — попита Алън.

— Това са онези залежали книги, които не ги изнасят на онези лъскави сергии пред книжарниците от големите вериги — обясни Тад широко усмихнат.

— Значи вие разгласихте цялата история?

— Да — рече Лиз — Първо чрез Ей Пи тук в Мейн и чрез „Пъблишърс Уикли“, но историята се появи и по националните радиостанции. Книгите на Старк бяха бестселъри все пак и фактът, че такава личност никога не е съществувала беше интересна пикантерия за първите страници. А по-късно се свърза с нас и списание „Пийпъл“.

— Получихме още едно изнудваческо писмо от Фредерик Клоусън, в което се казваше колко сме подли, гадни и неблагодарни. Изглежда смяташе, че нямаме никакво право да го оставяме извън играта, защото той бил свършил цялата работа, а единственото нещо, което Тад бил направил, било да напише няколко книжки. След това Клоусън се изпари.

— А сега явно се е изпарил за вечни времена — каза Тад.

— Не е точно така — рече Алън. — Някой му е помогнал да се изпари, така че има огромна разлика.

Настъпи мълчание. Беше кратко, но много тягостно.

3.

Алън се замисли за няколко минути. Тад и Лиз не прекъснаха мисълта му. Накрая той вдигна поглед и каза:

— Добре, но защо? Защо някой ще извършва убийство след всичко това? Особено след като истината е излязла наяве.

Тад поклати глава.

— Ако е свързано с мен или с книгите, които съм написал под псевдонима Старк, нямам представа нито кой го е извършил, нито защо.

— И то заради един псевдоним? — каза Алън замислено. — Искам да кажа, Тад, без да се обиждаш, обаче това не е секретен документ или някаква военна тайна.

— Не се обиждам — отвърна Тад. — Всъщност съм напълно съгласен.

— Старк имаше много почитатели — каза Лиз. — Някои се разгневиха, че Тад повече няма да пише романите на Старк. „Пийпъл“ са получили няколко писма след публикуването на статията, а Тад получи купища. Една дама стигна дотам, че предложи Алексис Машин да се върне и да свети маслото на Тад.

— Кой е Алексис Машин? — попита Алън и отново извади бележника си.

— Слаба работа, добри ми инспекторе — усмихна се Тад. — Машин е просто герой в два от романите, които Джордж написа. В първия и в последния.

— Значи, една измислица, създадена от друга измислица. Страхотно! — каза Алън и прибра бележника си.

Тад погледна с известно учудване.

— Една измислица създадена от друга измислица. Не е лошо. Никак не е лошо.

— Това, което исках да кажа е, че Клоусън може би е имал приятел, при положение, че крипазоидите изобщо могат да имат приятели, който е бил фанатичен почитател на Старк — каза Лиз. — Може би е знаел, че на Клоусън се дължи излизането на истината наяве и толкова се е ядосал, че няма да има повече романи от Старк, че… — тя въздъхна, погледна бирата за момент, после отново вдигна глава.

— Това май е доста неубедително, нали?

— Страхувам се, че да — отвърна Алън учтиво и погледна Тад. — Сега трябва на колене да се благодариш на бога за алибито си, ако не си го направил вече. Нали разбираш, че това още повече засилва подозренията към теб?

— Да, предполагам, че донякъде е така — съгласи се Тад. — Тадеус Бомънт е написал две книги, които почти никой не е чел. Втората книга, която излезе преди единадесет години дори не получи добри отзиви. Няколко похвални думи, но не спечели пари. Ще бъде чудо, ако отново го публикуват при това състояние на книгопечатането. Старк от своя страна печели пари, с шепи да ги ринеш. Макар и не особено значителни, сумите от тези книги бяха шест пъти повече от това, което печеля от преподаването за една година. Появява се тоя Клоусън с неговото завоалирано изнудване. Аз не се огъвам и единствената възможност, която ми остава е аз сам да дам гласност на историята. Скоро след това Клоусън го убиват. Изглежда като страхотен мотив, обаче не е. Да убиеш един евентуален изнудвач, след като сам си издал тайната е пълна глупост.

— Да, но може да е за отмъщение.

— Предполагам, че да, докато не вникнем по-дълбоко в нещата. Това, което Лиз ти каза е абсолютно вярно. Старк и без това вече беше за бунището. Можеше да излезе още най-много една книга. И една от причините, поради която Рик Каули се държа като душичка, както каза Лиз, бе, че и той го съзнаваше. А и беше прав за рекламата. Статията в „Пийпъл“, колкото и да беше глупава, направи чудеса с продажбите. Рик ми каза, че „Пътуване до Вавилон“ е на път да влезе в списъка на бестселърите, а и продажбите на романите на Старк са се увеличили. Дютън дори планират да издадат отново „Неочаквани танцьори“ и „Пурпурна омара“. Ако погледнете от тази страна, Клоусън направо ми направи услуга.

— Какво ни остава тогава? — попита Алън

— Изобщо не знам — отвърна Тад.

В тишината, която последва, Лиз промълви едва чуто:

— Това е някой ловец на екзотични животни. Точно за тях си мислех тази сутрин. Някой абсолютно смахнат ловец на екзотични животни.

— Ловец на екзотични животни ли? — обърна се Алън към нея.

Лиз му обясни за синдрома да се преследват известни личности като екзотични животни.

— Може да е бил някой откачен почитател — каза тя. — Не е чак толкова невероятно като се има предвид онзи, който застреля Джон Ленън, както и другият, който се опита да убие Роналд Рейгън, за да направи впечатление на Джуди Фостър. Те са навсякъде. Щом Клоусън е успял да разбере за Тад, то някой друг е научил за Клоусън.

— Ако този някой толкова обича книгите ми защо ще иска да ме натопи? — попита Тад.

— Защото не ги обича! — каза Лиз разпалено — Старк е човекът, когото ловецът на екзотични животни харесва. Той вероятно те мрази, точно както е мразил Клоусън. Ти каза, че не съжаляваш, задето Старк е мъртъв. Това само по себе си може да е мотив.

— И все пак не ми се вярва — каза Алън. — Отпечатъците…

— Ти каза, че отпечатъци никога не са подправяни или копирани, Алън, но след като моите са и на двете места, сигурно има някакъв начин. Това е единственото обяснение.

— Грешиш, Лиз — чу Тад собствения си глас. — Ако има такъв човек, то той не обича Старк. — Той погледна ръцете си и видя, че кожата му е настръхнала.

— Така ли? — попита Алън.

Тад погледна и двамата.

— Не ви ли е идвало наум, че човекът, който е убил Хомър Гамаш и Фредерик Клоусън може да смята, че той самият е Джордж Старк?

4.

На стълбите Алън каза:

— Ще те държа в течение, Тад. — В едната си ръка той държеше фотокопие, направено на ксерокса в кабинета на Тад от двете писма на Клоусън. Тад си помисли, че готовността, с която Алън прие фотокопията поне за момента като доказателство, вместо да настоява за оригиналите, показваше ясно, че той се е отказал от подозренията си.

— И ще дойдеш да ме арестуваш, ако откриеш пукнатина в алибито ми? — попита Тад, усмихвайки се.

— Не мисля, че това ще се случи. Единственото, за което те моля е и ти също да ме държиш в течение.

— Ако възникне нещо, нали?

— Да, това искам да кажа.

— Съжалявам, че не можахме да помогнем с още нещо — каза Лиз.

— Доста ми помогнахте — усмихна се Алън. — Преди не можех да реша дали да остана още един ден, което значи да прекарам още една нощ в онази опушена стая кутийка в „Рамада Ин“ или да се върна в Касъл Рок. Благодарение на това, което ми казахте, решавам да се върна. Тръгвам веднага. Хубаво е, че се връщам. Напоследък жена ми, Ани, не се чувства особено добре.

— Надявам се, че не е нещо сериозно — каза Лиз.

— Мигрена — отвърна Алън кратко. Тръгна надолу по пътеката, но изведнъж се спря. — Само още едно нещо.

Тад се обърна към Лиз.

— Ето го и затапящият въпрос на стария Коломбо със смачкания шлифер — каза той.

— Нищо подобно. Но полицията във Вашингтон не издава едно важно материално доказателство в убийството на Клоусън. Такава е практиката. По този начин се отсяват откачените, които обичат да се признават за виновни за убийства, които изобщо не са извършвали. Имаше нещо написано на стената в апартамента на Клоусън. — Алън спря за момент, след което добави с почти оправдаващ се тон. — Било написано с кръвта на жертвата. Ако ви кажа какво е, давате ли ми честна дума, че ще го запазите за себе си?

Те кимнаха.

— Думите са били: „Врабчетата отново летят.“ Това говори ли ви нещо?

— Не — каза Лиз.

— Не — каза Тад с неутрален тон след секунда колебание.

Алън фиксира Тад с поглед за момент.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Абсолютно.

Алън въздъхна.

— Съмнявах се, че може да знаете нещо, но си заслужаваше да опитам. Съществуват толкова странни връзки. Помислих, че и тук може да има нещо подобно. Лека нощ, Тад, Лиз. Не забравяйте да ми се обадите, ако нещо се случи.

— Ще се обадим — каза Лиз.

— Разчитай на това — потвърди Тад

Само след минута двамата бяха отново вътре, зад затворената врата, а навън остана Алън Пангборн и тъмнината, в която той щеше да пътува дълго до дома.