Понякога май е по-добре да не се завърнеш…
Не бях чел тази книга на Станислав Лем и май това си е чист късмет, защото тя е доста сериозна и изисква пространни размисли, нещо което едва ли би ми се отдало с лекота преди трийсетина години.
Началото е по-скоро описателно и подробно до дребнавост на детайла, Лем залага на една визуалност неприсъща за този вид изскуство — все пак когато четем, ние сами градим картините, героите и световете разпилени между страниците.
Средата ми дотегна, не съм сигурен защо бяха нужни тези криви емоции и този „романс“, може би всичко това е въображаема котва за Хел, начин да се справи с непосилното?
А краят е чудесен, много човешки и истински, дори в отчаянието, в донкихотовщината си и с един извод за мен — стерилното не ни трябва, иначе просто бихме престанали да сме хора. Непрефектни, ужасни, непредвидими и все пак умни, смели и чудесни!
Цитати:
„Ние унищожихме ада на страстите, но заедно с това престана да съществува и раят.“
„Човек винаги се връща с празни ръце…“
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.