Станислав Лем
Завръщане от звездите (7)

VII

Една нощ ние си почивахме, изморени от любов, обърнатото встрани лице на Ери лежеше върху сгънатия ми лакът и вдигайки очи, можех да видя право пред себе си, през отворения прозорец, звездите в пролуките между облаците. Нямаше вятър, пердето беше застинало неподвижно като белезникав призрак, но по открития океан се плъзгаше мъртва вълна и аз чувах предшествуващия я протяжен грохот, а след това накъсаният звук, с който се разбиваше в брега, после за няколко десетки удара на сърцето настъпваше тишина и отново невидимите вълни щурмуваха полегатия бряг в тъмнината. Но аз почти не чувах това равномерно повтарящо се напомняне за присъствието на Земята, с широко отворени очи вгледан в Южния кръст, звездата Бета на който беше наша пътеводителка, и всеки ден започвах от нейното намиране, така че скоро го правех почти автоматично, зает с други мисли; тя ни водеше безпогрешно, като никога незагасващ фенер на пустотата. Дори сега почти физически усещах в ръцете си металическите лостчета, които премествах, за да въведа светещата точка, острие на тъмнината, в самия център на обектива, мекият гумен обръч на който обхващаше веждите и бузите ми. Тази звезда, една от най-далечните, не се измени дори и когато бяхме достигнали до целта, светейки все със същото безразличие, докато в същото време целият Южен кръст се беше разпаднал и престанал да съществува за нас, защото бяхме навлезли дълбоко в неговите разклонения и тогава тази бяла точка, този звезден гигант, престана да бъде това, което ни се струваше в началото — предизвикателството; неговата неизменност ни показа своето истинско значение, превърна се в доказателство за нищожността на нашите стремежи, за равнодушието на пустотата, на Вселената, с което никой никога не ще успее да се примири.

Но сега, мъчейки се да уловя между два тътена на океана диханието на Ери, почти не вярвах в това. Можех да си повтарям мълчаливо: Аз бях, наистина бях там, но това с нищо не намаляваше безграничното ми изумление. Ери трепна. Исках да се отместя, да й направя повече място, но изведнъж усетих нейния поглед.

— Не спиш ли? — прошепнах аз и се наведох, искайки да докосна с устни нейната уста, но тя сложи на устните ми своите пръсти. Държа ги така секунда-две, после леко плъзна ръка покрай ключицата ми към гърдите, обиколи твърдата вдлъбнатина между ребрата ми и притисна длан към нея.

— Какво е това? — тихо запита тя.

— Белег.

— Откъде е?

— Така случайно.

Тя замълча. Чувствувах, че ме гледа. Вдигна глава. Очите й бяха съвсем тъмни, без капчица блясък, едва успях да различа белите очертания на раменете й, повдигащи се в такт с дишането.

— Защо не си ми казал досега? — зашепна тя.

— Ери?…

— Защо не искаш да говориш?

— За звездите ли? — разбрах внезапно.

Тя мълчеше. Не знаех какво да кажа.

— Мислиш, че не разбирам ли?

Гледах я съвсем отблизо, през мрака, сред шума на океана, който изпълваше и напускаше стаята, и не знаех откъде да започна.

— Ери…

Поисках да я прегърна. Тя се освободи и седна на леглото.

— Ако не искаш, не говори. Само ми кажи, защо?

— Нима не знаеш? Наистина ли не знаеш?

— Сега знам. Ти искаш… да ме предпазиш?

— Не. Просто се страхувам.

— От какво?

— Сам не знам от какво. Не искам да се ровя повече в това. Нищо не съм забравил. Това дори е невъзможно. Но да говоря, това би означавало — поне така ми се струва — да се затворя в това, да избягам от всичко, от всичко, от това, което е… сега…

— Разбирам — каза тихо тя. Бледото петно на лицето й изчезна, тя наведе глава. — Мислиш, че за мен то не представлява нищо…

— Не, не — мъчех се да я прекъсна аз.

— Почакай, сега е мой ред. Това, което мисля за астронавтиката, и това, че самата аз никога не бих напуснала Земята, е само едната страна на въпроса. Но то няма нищо общо с теб и с мен. А всъщност има: защото сме заедно. Иначе никога нямаше да бъдем, никога. За мен астронавтиката — това си ти. Затова така бих искала… но ти не си длъжен. Ако е така, както казваш. Ако така го чувствуваш.

— Ще ти кажа.

— Но не днес.

— Днес.

— Легни.

Отпуснах се на възглавницата. Ери тръгна на пръсти, белеейки в мрака. Дръпна пердето. Звездите изчезнаха, остана само протяжният, с лениво упорство повтарящ се шум на океана. Не виждах нищо. Полъхът на вятъра издаде стъпките й, постелята се огъна.

— Виждала ли си някога кораб от класата на „Прометей“?

— Не.

— Той е много голям. Огромен. На Земята би тежал повече от триста хиляди тона.

— А вие сте били толкова малко?

— Дванадесет. Том Ардер, Олаф, Арне и Томас бяха пилоти. И, разбира се, аз. И седем учени. Но ако мислиш, че там беше празно — грешиш. Девет десети от масата заемаше горивото. Фотореактори. Складове, запаси, резервни системи — за жилищната част оставаше съвсем малко. Всеки от нас имаше отделна кабина, без да се смятат общите. В централната част на корпуса — командна кабина, малки ракети за кацане и ракети сонди, още по-малки, за вземане на проби от короната…

— Бил си на Арктур — в такава ли?

— Да. Заедно с Ардер.

— Защо не полетяхте заедно?

— В една ракета ли? Защото това намалява шансовете.

— Защо?

— Сондата — това е преди всичко охлаждане, разбираш ли? Нещо като летящ хладилник. Място има, колкото да седнеш. Седиш като в ледена черупка. Ледът се топи откъм бронята и отново се натрупва върху тръбите. Компресорите биха могли да се повредят. Достатъчен е само един миг, едно задавяне, защото навън е осем, десет и дори дванадесет хиляди градуса. Ако повредата стане в двуместна ракета, трябва да загинат двама души, а така — само един. Разбра ли?

— Разбрах.

Тя държеше ръката си върху безчувствения белег на гърдите ми.

— Там ли е станало… това?

— Не. Ери — може би ще бъде по-добре да ти разкажа нещо друго.

— Добре.

— Ти само не мисли… никой не знае това.

— Това?

Белегът изпъкваше под топлината на нейните пръсти — сякаш отново започваше да живее.

— Да.

— Как е възможно това? А Олаф?

— Олаф също не знае. Никой. Аз ги излъгах, Ери, но на теб ще ти кажа, защото отидох твърде далеч… Ери… това стана на шестата година. Ние вече се връщахме, но в облака не можеше да се лети бързо. Това е великолепна гледка: колкото по-бързо лети корабът, толкова по-силно луминесцира облакът — зад нас се стелеше опашка, но не опашка на комета, а по-скоро полярно сияние, разпростряло се на всички страни и в дълбочина, към алфа-Еридан, на хиляди и хиляди мили… Ардер и Енесон вече ги нямаше. Вентури също беше мъртъв. Ставах винаги в шест сутринта, когато светлината се превръщаше от синя в бяла. Чух Олаф, говореше от командната кабина. Беше забелязал нещо интересно. Слязох долу. Радарът показваше някакво петънце, малко встрани от курса. Дойде Томас и започнахме да гадаем какво може да бъде това. За метеор беше твърде голямо, освен това метеорите никога не се движат сами. За всеки случай намалихме още повече скоростта. Това събуди и останалите. Когато те дойдоха, спомням си, Томас се шегуваше, че това сигурно е кораб. Не един път бяха казвали така. В пространството трябва да има кораби от други звездни системи, но по-лесно биха се срещнали два комара, излетели от противоположни точки на земното кълбо. Ние вече тъкмо излизахме от този студен прахов облак, прахът беше станал толкова рядък, че се виждаха с просто око звездите от шеста величина. Оказа се, че петънцето е планетоид. Нещо като Веста. Около четвърт билион тона, може би дори повече. Изключително правилен, почти кълбо. Рядко се среща такъв. Движеше се успоредно с нас, на два милипарсека. Летеше с космическа скорост, а ние — след нея. Турбер ме запита дали можем да се приближим. Отговорих, че може, на четвърт микропарсек.

Приближихме се. В телескопа планетоидът приличаше на таралеж — кълбо с настръхнали бодли. Рядкост. Направо за музея. Турбер започна да спори с Бел дали този планетоид е от тектоничен произход. Томас подхвърли, че това може да се провери. Няма да имаме никаква загуба на енергия, все още летим по инерция. Той ще излети, ще вземе няколко парчета и ще се върне. Гима се колебаеше. Времето беше достатъчно — все още имахме в запас. Най-накрая се съгласи. Сигурно затова, че бях там. Макар че не казах нищо. А може би именно затова. Защото между нас се създадоха такива отношения — но за това по-късно. Започнахме спиране: такава маневра изисква време; през това време планетоидът се отдалечи, радарите го следяха. Бях неспокоен, защото откакто тръгнахме обратно, непрекъснато ни се случваха нещастия. Глупави, но тежки аварии и като че ли без сериозна причина. Не съм суеверен, макар и да вярвам в закона на дългите серии. Но в края на краищата липсваха ми доказателства. Приличаше ми на детска игра — и въпреки това проверих двигателя на Томас и му казах да внимава. Заради праха.

— Какво?

— Заради праха. В границите на студения облак планетоидът действува като прахосмукачка, разбираш ли? Изсмуква го от пространството, в което кръжи, а има достатъчно време за това. Прахът се натрупва на слоеве, така че може да увеличи обема му два пъти. Но достатъчно е да се духне с дюзите или да се тропне с крак по-силно и прахът се вдига и остава да виси. И уж дреболия, а нищо не се вижда. Е, аз му казах това. Впрочем, Томас го знаеше не по-лошо от мен. Олаф го изстреля от бордовия катапулт, аз се качих в щурманската кабина и го поведох. Видях как приближава, как маневрира, обърна ракетата и кацна на повърхността като по конец. И тогава го изпуснах от очи, макар че по земната скала разстоянието до него беше не повече от три мили…

— Виждаше ли го в радара?

— Не, само оптически, тоест през телескопа. През инфрачервения. Но разговарях с него през цялото време. По радиото. И същия момент, когато си помислих, че отдавна не съм виждал Томас така майсторски да каца — всички ние бяхме станали дяволски предпазливи, откакто поехме обратния път към Земята, — изведнъж забелязах мигновено проблясване и някакво тъмно петно започна да се разлива по повърхността на планетоида. Гима, който стоеше до мен, извика. Той помисли, че Томас, искайки да спре падането, в последния момент е ударил с огъня. Така се казва, разбираш ли? Дава се моментален тласък, разбира се, не в такива условия. Аз знаех, че Томас никога не би направил това. Това сигурно е била светкавица.

— Светкавица ли? Там?

— Да. Виждаш ли, всяко тяло, което се движи в облака с голяма скорост, се зарежда от триенето със статично електричество. Между „Прометей“ и онази малка планетка имаше разлика в потенциалите. Това можеха да бъдат милиарди волтове. Дори повече. Когато Томас кацаше, изскочи искра. Това беше блясъкът, който видяхме, а от рязкото повишаване на температурата се вдигна прах и само за минута целият диск беше покрит от облак. Не чувахме Томас — радиото му непрекъснато пукаше. Бях ядосан, най-вече на себе си, че бях пренебрегнал това. Ракетата беше снабдена със специални кръгови токоотводи и зарядът би трябвало да се плъзне по тях съвсем тихо, като огънчетата на свети Елм. Но не се плъзна. Разбира се, случват се изпразвания, но не такива. Това беше изключително мощно. Гима ме попита кога според мен ще се разсее облакът. Турбер не запита нищо, беше ясно, че е нужно много време. Цели денонощия.

— Денонощия ли?

— Да. Защото притеглянето там е извънредно слабо. Камък, изпуснат от ръката, понякога пада по няколко часа. А да не говорим за праха, изхвърлен на стотици метри нагоре. Казах на Гима да продължи своята работа, защото ще се наложи да чакаме.

— И нищо ли не можеше да се направи?

— Не. Тоест, ако аз бях сигурен, че Томас е в ракетата, бих могъл и да рискувам. Щях да обърна „Прометей“, да приближа и да духна отблизо с пълната тяга на дюзите, за да се разлети тази гадост из цялата галактика — но не бях сигурен. И как да го търся?… Повърхността на планетоида по големина се равняваше, да речем, на Корсика. Освен това в праховия облак бих могъл да мина покрай него на една ръка разстояние и пак да не го забележа. Имаше само един изход. Томас го държеше в ръцете си. Можеше да излети и да се върне.

— И не го ли направи?

— Не.

— А знаеш ли защо?

— Досещам се. Би трябвало да стартира слепешката. Видях, че облакът се издига, примерно на половин миля над повърхността, но Томас не знаеше това. Той се е страхувал от сблъскване с някакъв хребет или скала. Могъл да кацне на дъното на някоя дълбока пукнатина. И така висяхме един ден, два дена — Томас имаше кислород и храна за шест дни. Разбира се, никой не беше в състояние да направи каквото и да било. Ходехме и мислехме как да измъкнем Томас от този кошмар. Излъчватели. Вълни с различни дължини. Хвърляхме там осветители. Не се виждаше дори най-слаб отблясък — облакът беше черен като гроб. Трети ден — трета нощ. Измеренията показваха, че прахът продължава да пада, но не бях сигурен, че ще успее да падне изцяло, преди да изтекат оставащите на Томас 70 часа. В края на краищата без храна би могъл да седи там и по-дълго, но не и без въздух. Изведнъж ми хрумна една идея. Разсъждавах така: ракетата на Томас в по-голата си част е от стомана. Ако на този проклет планетоид има железни руди, може би ще успеем да го открием с феротърсач. Това е апарат за откриване на железни предмети, разбираш ли? Имахме такъв, извънредно чувствителен. От разстояние три четвърти километра реагираше на гвоздей. А ракетата би открил на много мили. Заедно с Олаф проверихме още веднъж някои детайли на апарата. После казах на Гима кое как е — и излетях.

— Сам ли?

— Да.

— А защо сам?

— Защото без Томас оставахме само двама, а „Прометей“ трябваше да има пилот.

— И те се съгласиха?

Усмихнах се в тъмнината.

— Аз бях първи пилот. Гима не можеше да ми заповяда, а само да предлага, аз пресмятах шансовете и казвах „да“ или „не“. Всъщност разбира се, казвах „да“. Но в аварийни случаи правото да решавам имах аз.

— А Олаф?

— Е, ти вече мъничко го познаваш. Можеш да си представиш, че не излетях веднага. Но в края на краищата аз бях човекът, който изпрати Томас. Олаф не можеше да го отрече. Затова излетях аз. Разбира се, без ракета.

— Без ракета ли?…

— Да. В скафандър, с газов пистолет. Това отнема време, но все пак не толкова много, колкото изглежда. Имах трудности с феротърсача, защото беше ужасно неудобен, истински сандък. Разбира се, там не тежеше нищо, но навлизайки в облака, трябваше да внимавам да не се ударя в нещо. Когато приближих, престанах да виждам облака, звездите започнаха да изчезват, най-напред по няколко, после половината небе потъмня — обърнах се назад: „Прометей“ светеше целият отдалеч — имаше устройство за луминезиране на бронята. Приличаше на дълъг бял молив с гъбичка на края — това беше фотонният отражател. Изведнъж всичко изчезна. Преходът беше внезапен. За секунда имаше черна мъгла, а после — нищо. Радиото беше изключено, вместо него в слушалките пееше феротърсачът. До края на облака летях само няколко минути, а на повърхността на планетоида се спусках около два часа — трябваше да бъда предпазлив. Електрическият фенер се оказа излишен, както всъщност предполагах. Започнах търсенето. Знаеш как изглеждат големите сталактити в пещерите…

— Знам.

— Там имаше нещо от тоя род, само че още по-необикновено. Говоря за това, което видях по-късно, когато облакът вече беше спаднал, защото по време на търсенето не се виждаше нищо, сякаш някой беше облял скафандъра ми със смола. Феротърсача носех на ремъци. Трябваше да движа антенката, да се ослушвам, вървейки с протегнати ръце — никога през живота си не съм падал толкова пъти, колкото там. Това е безопасно само благодарение на слабото притегляне, разбира се, ако поне малко се виждаше, човек сто пъти би успял да си възвърне равновесието. Но ако някой не е преживял това, ще бъде трудно да разбере… Планетоидът беше настръхнал от остри зъбери и балансиращи скали — размахвах крака и политах нанякъде, бавно, разбира се, като пиян, не смеех да се отблъсна, защото после петнадесет минути бих летял нагоре. Оставаше ми само да чакам, опитвах се да вървя нататък и тогава сипеите се раздвижваха под краката ми, тези канари, стълбове, каменни късове — всичко това едва се крепеше поради твърде нищожните сили на сцепление, но това съвсем не означава, че ако падне върху човек, една такава канара не би могла да го убие… защото тогава действува масата, а не тежестта: добре, че има време да се отскочи, ако, разбира се, успееш да видиш падането на скалата… или поне да го чуеш. Но там нямаше въздух, затова можех да се ориентирам само по треперенето на скалите под краката ми, че пак съм раздвижил някоя скална грамада, и трябваше да чакам дали от тази непрогледна смола няма да изскочи някое парче, което да започне да ме мачка… С една дума, бродих така няколко часа и вече отдавна бях престанал да смятам идеята с феротърсача за гениална… Трябваше да внимавам също на всяка крачка, защото на няколко пъти по невнимание излитах във въздуха, просто увисвах… като в някакъв идиотски сън. Най-после успях да уловя сигнал. Изгубвах го, може би около осем пъти, не помня точно, но когато намерих ракетата, на „Прометей“ беше вече нощ.

Ракетата беше наклонена, наполовина заровена в този дяволски прах. Това е нещо изключително меко, по-деликатно от всичко друго на този свят, разбираш ли? Субстанция почти неуловима… най-лекият пух на Земята оказва по-голямо съпротивление… Невероятно мънички прашинки… Погледнах в ракетата, но Томас го нямаше. Казах вече, че беше наклонена, но не бях съвсем сигурен в това; без специални апарати би било трудно да се определи там вертикалното положение, това би отнело най-малко един час, а обикновеният отвес, който там не тежи почти нищо, би летял като муха на края на въжето, вместо да го опъне, както се полага… Затова не се учудих, че Томас не се е опитвал да излети. Влязох вътре. Веднага забелязах, че се е мъчил да постигне точен вертикал с това, което е имал подръка, и не е успял. Хранителни запаси имаше много, затова пък никакъв кислород. Сигурно е източил всичко, което е имал в резервоара на скафандъра, и е излязъл.

— Защо?

— И аз също се питах защо. Прекарал е там три дни. В ракета като тази има само кресло, екран, лостове и люк зад гърба. Седнах за няколко минути там. Разбрах, че няма да го намеря. За секунда си помислих, че може би е излязъл точно тогава, когато кацнах аз, че е употребил газовия пистолет, за да се върне на „Прометей“, и вече е там, докато аз пълзя по тези пияни скали… Изскочих от ракетата така енергично, че ме подхвърли нагоре, и полетях. Никакво усещане за посоката, нищо. Знаеш ли какво чувствува човек, когато сред непрогледната тъмнина изведнъж забележи искрица? Какви неща е способна да измисли тогава човешката фантазия. Каква игра на светлината, какви картини — същото е и с чувството за равновесие… Там, където няма притегляне, е все още половин беда, ако човек е свикнал… Но когато усети дори най-слабото притегляне, като тук, на тази черупка… раздразненото стременце на ухото се обърква, за да не кажа — побърква. Ту ти се струва, че летиш нагоре прав като свещ, ту че пропадаш в някаква бездна, и така без край. А освен това съвсем неочаквано се появява усещането за въртене и взаимното преместване на ръцете, краката, торса — сякаш всичко е променило местата си, сякаш главата ти не се намира там, където трябва…

И така летях, докато не се врязах в някаква стена, отскочих, закачих се за нещо, завъртях се, но успях да се хвана за един остър ръб… Там някой лежеше. Томас.

Ери мълчеше. В тъмнината шумеше океанът.

— Не. Не е това, което мислиш. Той беше жив. Веднага седна. Включих радиото. На такова малко разстояние можехме отлично да се разбираме.

— Ти ли си? — запита той.

— Да, аз съм — отговорих аз. Сцена сякаш от лоша комедия, толкова невъзможна. Но така беше. Станахме и двамата.

— Как се чувствуваш? — запитах аз.

— Отлично. А ти?

Това малко ме учуди, но все пак отговорих:

— Благодаря, добре. В къщи всички също са здрави.

Това беше идиотщина, но аз мислех, че той нарочно… така — за да покаже, че още се държи, разбираш ли?

— Разбирам.

Когато дойде съвсем близко, видях го в светлината на портативната си лампа като някаква по-гъста тъмнина. Опипах скафандъра му — беше цял.

— Кислород имаш ли? — запитах аз.

Това беше най-важното.

— Няма значение — каза той.

Замислих се какво да правя. Да излетя с неговата ракета? Не, по-добре не, това е твърде рисковано. Искрено казано, не се зарадвах много. Страхувах се — или по-точно не бях сигурен, — трудно е да се обясни. Положението беше нереално, чувствувах в него нещо странно, макар и да не знаех какво е то, и дори не си давах ясна сметка за това. Не можах да се зарадвам дори на нашата невероятна среща. Мислех как да спася ракетата. В края на краищата реших, че това не е най-важното. Най-напред трябваше да разбера какво става с Томас. Ние все така продължавахме да стоим в черната беззвездна нощ.

— Какво прави през цялото това време? — запитах аз. Исках да зная, това беше важно. Ако беше се опитал да направи нещо, поне да откъртва минерали, това би бил добър знак.

— Разни работи — каза той. — А ти какво прави, Том?

— Какъв Том? — запитах аз и по гърба ми полазиха тръпки, защото Ардер беше мъртъв вече цяла година и той добре знаеше това.

— Та нали ти си Том. Или не? Познавам гласа ти.

Не отговорих. Той докосна с ръкавицата си моя скафандър и каза:

— Дяволски свят, нали? Нищо не се вижда и нищо няма. Съвсем иначе си го представях. А ти?

Помислих, че нещо му се е привидяло с този Ардер, в края на краищата… на всеки може да се случи…

— Да — казах аз. — Тук няма нищо интересно. Да вървим, Томас, а?

— Да вървим ли? — учуди се той. — Как така… Том?

Престанах да обръщам внимание на този „Том“.

— Ти какво, тук ли искаш да останеш? — казах аз.

— А ти не искаш ли?

Разиграва ме, помислих си аз, но вече е време да свършим с тези глупави шеги.

— Не — казах аз. — Трябва да се връщаме. Къде е твоят пистолет?

— Изгубих го, когато умрях.

— Какво?

— Но не се тревожа — каза той. — На мъртвия не му е нужен пистолет.

— Хайде, хайде — казах аз. — Дай да ти стегна коланите и да вървим.

— Ти си луд, Том, къде ще…

— На „Прометей“.

— Та нали него го няма…

— Той е по-нататък. Хайде, дай да те препаша.

— Почакай.

Той ме отблъсна.

— Говориш някак странно. Ти не си Том.

— Разбира се, че не. Аз съм Хел.

— И ти ли умря? Кога?

Вече бях започнал горе-долу да разбирам какво беше станало, затова реших да се нагаждам към него.

— Ами… — отговорих аз. — Има вече няколко дни оттогава. Дай да те стегна…

Все пак не позволи. Започнахме да се боричкаме, най-напред уж на шега, после по-сериозно, опитвах се да го хвана, но в скафандъра не можах. Какво да правя? Не можех да го оставя дори за миг, защото втори път едва ли щях да го намеря. Чудеса два пъти не стават. А той искаше да остане там като умрял. И така от дума на дума — когато вече ми се струваше, че съм го убедил, че уж е съгласен — той приближи лицето си до моето така, че почти го видях през двойното стъкло, изкрещя: „Подлец! Излъга ме. Ти си жив?“ — и стреля в мен.

От известно време чувствувах лицето на Ери, притиснато до моето рамо. При последната дума тя трепна, сякаш през нея премина ток, и покри белега ми с ръка. Мълчахме така няколко секунди.

— Това беше много хубав скафандър — казах аз. — Издържа, разбираш ли? Огъна се към тялото ми, счупи ми едно ребро, смаза мускулите ми, но издържа. Аз дори не изгубих съзнание, само не можех известно време да помръдна дясната си ръка и по топлината усещах как вътре в скафандъра ми тече кръв. И все пак за миг, изглежда, ми е притъмняло, защото когато дойдох на себе си, Томас го нямаше и аз не знам кога и как е изчезнал. Търсех го пипнешком, на четири крака, но вместо него намерих пистолета. Сигурно беше го хвърлил веднага след изстрела. Е, и с негова помощ се измъкнах. Забелязаха ме, веднага щом изскочих от облака. Олаф дойде с кораба още по-близо и ме вмъкнаха вътре. Казах им, че не съм намерил Томас. Че съм намерил само празната ракета, а пистолетът е паднал от ръката ми и е стрелял, когато съм се спънал. Скафандърът е двоен. Парче от вътрешната броня отскочи. Тук е, под реброто ми.

Отново мълчание и ревът на вълната, нарастващ, продължителен, сякаш се готвеше за скок през целия плаж, без да се смути от поражението на безкрайната редица свои предшественички. Разливайки се, тя кипеше и се разкъсваше, чуваше се мекият й пулс; все по-близък и по-тих, до пълна тишина.

— Отлетяхте ли?

— Не. Чакахме. След още два дни облакът се разсея съвсем и аз излетях отново. Сам. Разбираш ли защо, независимо от всички други причини?

— Разбирам.

— Намерих го много бързо, защото скафандърът му светеше в мрака. Лежеше под скален зъбер. Лицето му не се виждаше, стъклото му беше покрито отвътре със скреж, така че вдигайки го на ръце, в първия момент помислих, че държа в ръцете си празна черупка… не тежеше почти нищо. Но това беше той. Оставих го и се върнах с неговата ракета. Огледах я след това внимателно и разбрах защо е станало така. Часовникът му беше спрял, най-обикновен часовник — беше загубил представата за времето. Този часовник показваше часовете и дните. Поправих го и преместих стрелките му, за да не се досети никой.

Прегърнах я. Чувствувах как дъхът ми леко разбърква косите й. Тя докосваше белега ми и изведнъж това, което беше ласка, се превърна във въпрос:

— Той има такава форма…

— Странна, нали? Защото го шиха два пъти, първия път шевовете поддадоха… прави ги Турбер. Тогава Вентури, нашият лекар, вече бе мъртъв.

— Този, който ти дал червената книжка ли?

— Да. Откъде знаеш, Ери, нима съм ти разказвал? Не, това е невъзможно.

— Ти го каза на Олаф тогава, помниш ли…

— Да, наистина. И ти си запомнила! Такава дреболия. Всъщност аз съм прасе. Тя остана на „Прометей“ заедно с другите неща.

— Твоите неща са там? На Луната?

— Да. Но не си струва да се докарват тук.

— Струва си, Хел.

— Знаеш ли, мила, от това би станал истински музей на спомените. Не бих могъл да го понеса. Ако го докарам тук, то ще е само за да ги изгоря: ще си оставя само няколко дреболии, останали от онези. Този камък…

— Какъв камък?

— Имам доста от тези камъни. Едни от Керенея, от планетоида на Томас — само не мисли, че съм се занимавал с колекциониране! Просто се вмъкваха в нарезите на подметките, Олаф ги извади и ги скри, като съответно ги надписа. Не можах да го разубедя. Това е глупаво… но трябва да ти кажа. Да, дори съм длъжен, за да не мислиш, че там всичко беше страшно и освен смърт нямаше нищо друго. Представи си… взаимопроникване на световете. Отначало розовина, най-леката, най-нежната, безкрайна розовина, а в нея друга, по-тъмна, която я пронизва, по-нататък червенина, почти синя, но всичко това е твърде далеч, а наоколо — само излъчване, безтегловно, не като облака, не като мъглата — а нещо по-друго. Нямам думи за това. Излязохме двамата от ракетата и загледахме. Ери, аз не разбирам. Все още нещо ме стиска за гърлото, толкова красиво беше. Помисли: там няма живот. Няма растения и животни, нито птици, нито очи, които биха могли да видят това. Уверен съм — от сътворението на света никой не е виждал това, ние с Ардер бяхме първи и ако не се беше повредил гравипеленгаторът и не бяхме кацнали, за да го регулираме, защото кварцът се пръсна и живакът се разля — то до края на света никой нямаше да спре там и нямаше да види тази гледка. Нима това не е необикновено? В такъв миг на човек му се иска… не знам какво. Не можехме да се помръднем оттам. Забравихме за какво бяхме кацнали и само стояхме, стояхме и гледахме.

— Какво беше това, Хел?

— Не знам. Когато се върнахме и разказахме за това, Бел на всяка цена искаше да полети натам, но нямаше възможност. Беше ни останала съвсем малко резервна мощност. Направихме много снимки, но нищо не излезе. На снимките то приличаше на розово мляко с виолетови брегове и Бел говореше нещо за фосфоресценцията на силициево-водородните изпарения, допускам, че самият той не вярваше в това, но от отчаяние, че няма да може да го изследва, той се опитваше някак да си го обясни. Това беше като… всъщност като нищо. Не познаваме нищо подобно. Не приличаше на нищо друго. Имаше колосална дълбочина, но това не беше пейзаж. Бях ти казал… тези оттенъци, все по-далечни и все потъмни, та чак очите ни заболяваха. Движение всъщност нямаше. Плуваше и спря. Изменяше се така, сякаш дишаше и все пак си оставаше едно и също, кой знае, може би във всичко това най-важното беше колосалността. Като че ли извън тази, жестоката и черната, съществуваше друга вечност, друга безкрайност, толкова реална и могъща, толкова светла, че затваряйки очи, човек преставаше да вярва в нея. Когато се погледнахме един друг… Би трябвало да се познава Ардер. Ще ти покажа снимката му. Това беше мъжага — по-висок от мен, изглеждаше така, сякаш можеше да премине през всякаква стена, без дори да я забележи. Говореше винаги бавно. Чувала ли си… за онази дупка на Керенея?

— Да.

— Той стърчеше там, в скалата, под него кипеше нажежена кал, всеки момент тя можеше да изригне през отвора, в който Ардер беше заседнал, а той казваше: „Хел, почакай, ще се поогледам още малко. Може би ако сваля балона… но не. Не мога да го сваля, ремъците са се объркали. Но ти почакай още малко.“ И тъй нататък. Би могло да се помисли, че се обажда по телефона от стаята си в хотела. И това не беше поза, той просто беше такъв. Най-трезвият от всички нас: пресмяташе всичко. Затова по-късно полетя с мен, а не с Олаф, който му беше приятел — но ти си чувала за това…

— Да.

— И така… Ардер. Когато погледнах към него, там — в очите му имаше сълзи. Том Ардер. Но той съвсем не се срамуваше от това, нито тогава, нито по-късно. Когато по-късно говорехме за него — а говорехме неведнъж, връщахме се към това, — някои се сърдеха. Мислеха, че правим това умишлено, че се преструваме или кой знае какво. Защото в такива мигове ставахме такива някакви… небесни. Смешно, нали? Но на въпроса. Ние се погледнахме и в главите ни дойде една и съща мисъл. Макар и да не знаехме дали ще успеем да регулираме гравипеленгатора, както трябва. Иначе нямаше да намерим „Прометей“. Помислихме си, че дори само заради това радостно великолепие си струваше да кацнем тук и да погледаме.

— На възвишение ли стояхте?

— Не знам. Ери, там имаше сякаш някаква друга перспектива. Гледахме отвисоко, но нямаше никакъв склон. Почакай! Виждала ли си големия Колорадски каньон?

— Виждала съм го.

— Представи си, че този каньон е хиляди пъти по-висок. Или дори милион. Че е направен от червено и розово злато, почти напълно прозрачен, така че през него се виждат всички пластове, напъвания и седловините на неговите геологически формации, че всичко това е безтегловно, плува и някак безлично ти се усмихва. Не, съвсем не е така! Мила, ние с Ардер ужасно се стараехме да го опишем някак си на другите, но нищо не излизаше. Този камък — той е оттам… Ардер го взе за талисман. Носеше го винаги. На Керенея също. Държеше го в кутийка от витамини. Когато камъкът започна да се троши, го зави в памук. После — когато се върнах сам, го намерих, лежеше под койката в неговата каюта. Сигурно го беше изпуснал. Олаф, струва ми се, мислеше, че Ардер загина заради това, но не смееше да ми го каже, защото би било твърде глупаво… Какво общо можеше да има между това камъче и жичката, която повреди радиото на Ардер?…