Оригинално заглавие
The background, ???? (Обществено достояние)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

— С претенциозния си начин да говори за изкуството тази жена ужасно ми досажда — каза Кловис на своя приятел журналиста. — Много обича да повтаря например, че някои картини „се култивират в нея“, сякаш става дума за гъби.

— Това ми припомня случая с Анри Деплис — отвърна журналистът. — Не съм ти го разказвал, нали?

Кловис поклати глава.

— Анри Деплис бил роден във Великото херцогство Люксембург. След зряло обмисляне решил да стане търговски пътник. Работата му налагала често да пътува извън пределите на херцогството. Веднъж тъкмо отседнал в някакво малко градче в Северна Италия, и го застигнало известие от къщи, че е получил наследство от някакъв далечен роднина.

Наследството не било голямо дори според скромните разбирания на Анри Деплис, но все пак го подтикнало да задоволи някои безобидни наглед прищевки. Станал например покровител на местното изкуство, което всъщност се изчерпвало с творчеството на синьор Андреас Пинчини. Синьор Пинчини бил най-големият майстор на татуировката в цяла Италия, но напоследък бил много обеднял и срещу шестстотин франка с радост се съгласил да изобрази върху гърба на клиента — от ключицата до кръста — Падането на Икар. Когато рисунката била готова, Деплис останал леко разочарован, тъй като си мислел, че Икар е крепост, превзета от Валенщайн по време на Трийсетгодишната война; самото изпълнение обаче много му харесало. Всички, които имали привилегията да видят произведението на Пинчини, го обявили за шедьовър.

Това наистина била най-голямата, но и последна негова творба. Без дори да дочака възнаграждението си, прочутият маестро напуснал този свят, а крилатите каменни херувимчета, с които била украсена надгробната му плоча, не представлявали подходящ обект за любимото му изкуство. Шестстотинте франка трябвало да се предадат на вдовицата на Пинчини. И тъкмо тогава започнало голямото нещастие в живота на търговския пътник Анри Деплис. Наследството вече било дотолкова намаляло, че след като изплатил неотложните сметки за вино и някои други дреболии, сумата, която можел да предложи на вдовицата, едва надхвърляла четиристотин и трийсет франка. Дамата с право се възмутила не само от това, че я ощетяват със сто и осемдесет франка, но и от подозрението, че искат да омаловажат признатата за шедьовър творба на покойния й съпруг — и бурно изразила възмущението си. След още една седмица Деплис можел да предложи вече само четиристотин и пет франка. Тогава възмущението на вдовицата прераснало в ярост. Тя анулирала договора за продажбата на това произведение на изкуството, а след няколко дни Деплис с изумление научил, че го е подарила на общината на Бергамо, която с благодарност приела подаръка. Той разбрал, че единственото му спасение е час по-скоро да изчезне незабелязано някъде. И въздъхнал с облекчение, когато работата му наложила да замине за Рим. Надявал се, че там ще успее да укрие самоличността си, а заедно с нея — и прочутата картина.

Покойният художник обаче му бил стоварил с цялата си гениалност такъв товар на гърба, от който той не можел да се отърве. Веднъж отишъл на парна баня и както си вървял по коридора към общото помещение, го застигнал собственикът и го принудил бързо да се облече. Собственикът бил от Северна Италия и категорично се противопоставил знаменитото Падане на Икар да се излага публично без разрешението на бергамската община. Случаят с картината се разчувал, интересът на обществото от ден на ден нараствал и бдителността на властите ставала все по-строга. Стигнало се дотам, че Деплис не можел да се потопи ни в морето, ни в някоя река дори и в най-горещ ден, ако не бил облечен в плътен бански костюм, който да му стига до ключицата. После на управниците на Бергамо им дошло на ум, че солената вода може да увреди шедьовъра, и издали заповед, с която категорично и завинаги се забранявало на измъчения до смърт търговски пътник да се къпе в морето. Когато неговите работодатели му предложили да смени мястото на досегашната си търговска дейност и да се премести в Бордо, той бил безкрайно благодарен и щастлив. Щастието му обаче приключило на френско-италианската граница. Там го пресрещнал цял отряд от държавни чиновници, които не го пуснали да замине, като го обвинили, че нарушава строгата забрана за износ на италиански произведения на изкуството.

Между правителствата на Люксембург и Италия последвали дипломатически преговори, стигнало се дори дотам, че по едно време Европа била застрашена от сериозни сътресения. Италианското правителство не отстъпвало: никак не се интересувало от съдбата на търговския пътник Анри Деплис, но било категорично в решението си, че Падането на Икар (произведение на покойния Пинчини, Андреас), собственост на общината в Бергамо, не може да напуска страната.

Постепенно страстите стихнали, но съвсем ненадейно след няколко месеца клетият Деплис, който вече не бил напълно на себе си, отново станал център на ожесточен спор. Някакъв немски изкуствовед с разрешение на властите от Бергамо изследвал внимателно гениалната творба и заявил, че това не е истински Пинчини и че вероятно е дело на някой от учениците му, които през последните години от живота на маестрото работели вместо него. Свидетелските показания на самия Деплис не можели да се приемат за меродавни, тъй като по време на продължителното избождане на рисунката той се намирал под въздействието на упойващи средства. Издателят на някакво италианско списание за изкуство опровергал твърдението на немския специалист, като се заел да доказва, че неговият личен живот не отговаря на съвременните норми за нравственост. Цяла Италия и цяла Германия били въвлечени в спора, в който скоро се включила и останалата част на Европа. В испанския парламент се стигнало до бурни дебати, университетът в Копенхаген наградил немеца със златен медал (после изпратил комисия, за да провери на място твърдението му), а двама полски ученици се самоубили в Париж, за да изразят мнението си по въпроса.

Междувременно на злополучния покровител на изкуството все повече не му вървяло в живота, затова никак не е чудно, че решил да се влее в редиците на италианските анархисти. Четири пъти властите го откарвали до границата под конвой като опасен чужденец, чието пребиваване в страната е нежелано, и четири пъти го връщали обратно като Падането на Икар (приписвана на Пинчини, Андреас, началото на ХХ век). Един ден обаче, по време на разгорещените дебати на конгреса на анархистите в Женева, някакъв тип запратил в гърба му стъкленица с разяждаща течност. Червената риза, с която бил облечен Деплис, посмекчила въздействието на течността, но Икар бил погубен окончателно. Виновникът бил строго порицан, загдето се нахвърлил така срещу свой съмишленик, и бил осъден на седем години затвор за унищожаване на национално произведение на изкуството. Веднага след излизането си от болницата Анри Деплис бил изгонен от страната като опасен и нежелан чуждестранен субект.

Из тихите парижки улици, по-специално из тези около министерството на изящните изкуства, понякога можеш да срещнеш мрачен умислен човек, който, ако случайно решиш да го поздравиш, ще ти отговори с лек люксембургски акцент. Той е убеден, че е една от липсващите ръце на Венера Милоска, и се надява, че френското правителство все някога ще склони да го купи. Иначе според мен си е съвсем нормален.

Край
Читателите на „Меценатът“ са прочели и: