Евгений Велтистов
Победителят на невъзможното (6)

Пети април.
Полетът на учителя по физика

Таратар се сърдеше на себе си: не можеше да разбере устройството на а-килимчето. Той го огледа най-подробно, но без полза: в краищата — две дръжки за доброволния изпитател — това бяха в същност единствените удобства. Имаше още металически пластинки в края на жиците — контакти, които, както предупреждаваше Макар Гусев, криеха опасност.

Таратар не послуша съвета, съедини пластинките и килимчето се изтръгна от ръцете на учителя, моментално се лепна за тавана. Трябваше да се донася стълба, да се катери до самия таван, да търси лентите. Щом контактите бяха откачени, килимчето шляпна на пода.

Таратар беше сам в безлюдното училище, никой не видя как той стои на стълбата и размишлява за антигравитацията.

Той изобщо не можа да схване нищо и позвъни на учителя по физика Виктор Илич Синица. Уговориха се да се срещнат рано сутринта, преди занятия.

Синица, млад физик с наполеоновски ръст, с едра глава, върху която стоеше голяма шапка, минаваше за много способен педагог. Синица гледаше оптимистично на живота, знаеше всичко на света, носеше син тренировъчен костюм, тичаше рано на разсъмване неизменните три километра, а нощем четеше съчиненията на класиците. За него не съществуваха неразрешими проблеми.

Той посрещна Таратар и му махна с ръка.

— Физкултурен привет, Семьон Николаевич. Как спахте? Къде е вашето тайнствено изобретение?

Таратар не почна да му разправя, че бе спал отвратително. Първо показа на Синица вечния двигател.

— Класика на равнището на шестокласник — отсече с усмивка Синица.

Той веднага обърна внимание на светещата лампичка и бързо огледа прибора.

— Всичко е ясно. Върти се без търкане. Кой е авторът?

— Сироежкин.

— Способно момче. Струва ми се, че малкото му име е Сергей. — Синица за всеки случай искаше да провери паметта си. — Не знам от какъв материал е направен този прибор. Трябва да питаме химика.

Таратар се навъси.

— Не стават ли премного експерти за един прибор, Виктор Илич?

— Такова е съвременното състояние на науката, уважаеми Семьон Николаевич. Един човек не е в състояние да знае всичко.

— Леонардо да Винчи е знаел.

— Леонардо втори път няма да се роди — заключи физикът.

Синица взе с възторг изваденото от чантата а-килимче. Кръглото му лице сияеше. Физикът от сърце се смееше високо, като слушаше как паднал осмокласникът Гусев, как се катерил до тавана самият Таратар.

— Ако не бях видял с очите си, за нищо на света не бих повярвал. — Физикът с удоволствие разглеждаше килимчето. — Елементарно просто! А-килимче! и цялата гравитация лети към джендема!

— Внимавайте с контактите, Виктор Илич — напомни му Таратар.

— Разбрах ви, Семьон Николаевич… Ако не възразявате, аз ще бъда вторият след Гусев изпитател. — Учителят погледна към тавана. — Само че да излезем на двора. Някак се чувствувам по-спокойно, когато над главата ми е открито небе…

Учителите излязоха на двора. Пролетното слънце слепеше. Снежните преспи бяха изтънели. По асфалта струеше ручей. Таратар бе наметнал палтото си на раменете, физикът излезе без палто.

— Значи да се съединят лентите? — попита Синица, хванал килимчето за дръжките. — Грандиозно изобретение!

— Внимателно… — понечи да каже Таратар и отскочи встрани: пред очите му се мярнаха сините панталони и островърхите обувки.

Таратар вдигна нагоре глава: учителят по физика се отдалечаваше с огромна скорост, като риташе смешно с малките си крака. След половин минута Синица изчезна в небесната синева.

„Какво стана сега? — мислеше си слисано Таратар. — Не се договорихме как да се приземи…“

Същата мисъл дойде едновременно и в ума на Виктор Илич Синица.

Той искаше да откачи контактите, но навреме забеляза под себе си покрива на училището. Синица не пожела да падне от такава височина и още по-здраво стисна дръжките на килимчето. А-килимчето летеше нагоре.

Синица си представи как децата влизат в клас, сядат на чиновете, чакат да удари звънецът. А учителят го няма.

„Елементарно отсъствие“ — помисли си физикът, без да губи постоянния си оптимизъм.

По въздушния поток, който силно опъваше тялото му, той усещаше, че килимчето го отнася все по-нависоко. Може би е вече на височината на Хималаите. По-нагоре ще започне да се задъхва — това е проверена практика, класическа медицина.

Синица затвори очи.

 

Над града бавно плаваше самоходна гондола, прилична на старинен дирижабъл. Човекът, който я беше построил — физик-теоретик, — нарече своя въздушен кораб „палатка на усамотението“. Ученият се криеше тук от телефонните позвънявания, от шума на тълпата, от бръмченето на моторите, от детските гласове, за да може спокойно да обмисли механиката на звездните светове.

И ето в тази палатка, през отворения прозорец на гондолата, попадна точно учителят Синица.

Само до преди минута теоретикът беше щастлив. В палатката беше горещо и теоретикът на звездните светове, разсъблечен, седеше с наметната на гръб бяла риза. Тишината тук бе такава, че ако щеш греби с шепи и пий. Нито едно най-важно телефонно позвъняване не можеше да намери знаменития учен… Той ясно си представяше блестящите колела на далечните галактики…

И изведнъж в тихата палатка се вмъкна някакъв непознат човек. Шляпна на мекия синтетичен под и сега лежи със затворени очи, сякаш си почива на някоя зелена полянка.

— Кой си ти? — каза страшно теоретикът. Той почувствува силен пристъп на гняв: дори във висините няма спокойствие от тези случайни минувачи…

Синица отвори едното си око и видя някакво сияние. После с второто око различи човек в бяло. Рижа брада, сияние над главата — къде беше срещал това познато лице?… Синица смутено се усмихна.

— Аз съм Синица — каза той едва чуто.

— Откъде си? — с гръмовития си глас продължи да пита рижебрадатият.

— От Земята… — При тия думи Синица скочи, изви се неловко и наведе глава.

Известно време теоретикът изучаваше посетителя. Той разбираше, че този човек има някакво загадъчно увлечение. Не всеки може чисто и просто да подскочи на три километра и да попадне в единствения прозорец на движещата се палатка, не всеки ще почне така дълго да изучава синтетичния под.

— Аз съм обикновен учител — каза с въздишка Синица. — Нищо не разбирам…

На теоретика му стана обидно: затова ли бе зарязал своя институт, бе се издигнал над облаците, та да губи времето си в празни разговори. Но и нямаше как да покаже вратата на този бърборко.

— Но какво не разбираш? — попита ученият.

— Как си сътворил Земята за седем дни?…

Теоретикът си спомни, че беше написал своя капитален труд за магнитното поле на Земята за седем дни. Именно в палатката на усамотението. Това беше най-спокойната седмица в живота му — никой не му пречеше. Теоретикът се намръщи и попита:

— Откъде знаеш?

— Четох…

— Няма значение дали е за седем дни — каза, усмихнат, ученият. — Аз размишлявах за магнитното поле на Земята седем години…

От тези думи посетителят се сепна, погледна внимателно събеседника си и видя над главата му въртящи се перки.

— Елементарен вентилатор! — каза радостно Синица и нервно се засмя. — Боже мой, какво съм заплещил?! Извинете ме, моля… Вмъкнах се така ненадейно. Работата е там… С една дума, съвсем си изгубих ума от полета и когато ви видях, помислих, че съм попаднал… в твърде непозната обстановка… Затова ви и говорих на „ти“.

Сега пък се разсмя високо теоретикът. И се представи:

— Кримов Евгений Александрович.

— Учителят по физика Синица Виктор Илич — каза пътешественикът.

Те си стиснаха ръцете.

С един жест хазаинът покани Синица да седне в креслото. Той огледа с интерес уютната палатка и все още мислеше как можа да попадне тук.

— Килимчето — спомни си той. — Тази странна дяволия се нарича а-килимче…

Виктор Илич Синица разказа подробно и точно какво се беше случило с него от минутата, когато Таратар извади от старата си чанта металното а-килимче. Теоретикът се смееше от сърце.

— Я гледай ти, чудна история!… Казваш, изплела го ученичка? Не от вашето училище? Това няма значение… Момичетата са много изобретателен народ… Ние правим плахи опити с гравитацията, а твоята ученичка е прескочила всички междинни стадии и е изплела килимче, което отблъсква гравитационните вълни. Превъзходно!

— Елементарно килимче — потвърди учителят.

— Но къде е то? — попита неспокойно Кримов.

Те огледаха цялата палатка и не го намериха. Погледнаха един след друг през прозореца — да не се е закачило за нещо. Килимчето го нямаше.

— А не можеше да се втурнеш при мене просто ей тъй, а, Синица? — попита теоретикът и замислено заглади брадата си.

— Не можех — потвърди Синица. — Килимче имаше. Впрочем, Евгений Александрович, моля те да забравиш за глупавото ми поведение. Не зная какво ме прихвана.

— Това не се забравя, но на никого няма да кажа — обеща Кримов. — Напразно се тревожиш, Виктор Илич. Ти дори се държа деликатно, мъчеше се да разбереш моите естественонаучни познания за света. Ако аз бях извършил този полет и видех зад облаците човек в бяло, сигурно щях да налетя на бой, защото отдавна съм си харесал това място.

— Но къде е килимчето? — тревожеше се Синица.

— Има два варианта. Килимчето може да е продължило полета си и в такъв случай ние никога вече няма да го видим. Ти колко тежиш?

— Шейсет и пет.

— А колко голямо е килимчето?

Синица начерта във въздуха квадрат. Теоретикът взе лист хартия и бързо направи изчисленията.

— Гениално изобретение! Потресаваща подемна сила.

— Те взаимно се наричат гении — учениците на Таратар — спомни си учителят по физика.

— Човек, който с едно обикновено килимче е посрамил всички ракети в света, може да бъде наречен три пъти гений. Главното е да се намери изобретението… Вариант номер две: от удара в палатката контактите са се откачили и килимчето е паднало долу… В колко часа излетя, Виктор Илич?

— Осем без петнайсет.

Кримов погледна часовника си. Бяха минали четиридесет минути.

— Сега да пресметнем точката на нашата среща…

Те решиха да проверят втория вариант и насочиха гондолата надолу. Теоретикът изключи отоплението в палатката, облече костюма си, шлифера и веднага заприлича на изтъкнат учен. Гондолата се сниши почти над самата земя, движеше се на малка скорост успоредно на пътя — също като обикновено въздушно такси.

Кримов предложи:

— Хайде да съберем информация.

Теоретикът се разположи до отворената вратичка, учителят на отсрещната страна подаде главата си през прозореца. Те гледаха най-внимателно, питаха срещнатите. Никой не беше намерил килимче.

В края на селцето им провървя: едно момченце, вдигнало нагоре глава, им съобщи, че е изчезнал гъсокът на съседите. Кримов спусна летателния апарат върху воднистия сняг.

— Какво общо има тук гъсокът? — недоумяваше Синица.

— Изчезването на гъсока е събитие — обясни Кримов. Момчето с готовност съобщи, че гъсокът бил коварен и изпечен злосторник, нападал всички в тил и държал в страх съседните дворове.

Стопанинът на гъсока — висок, як старец — погледна подозрително гостите.

— Какво има?

— Ние сме от цирка — каза Кримов. — Искаме да видим вашия гъсок.

Старецът се усмихна скъпернически.

— За цирка, става. Храбра птица. Но не мога да ви покажа гъсока. Избяга проклетникът.

— А къде се е дянал?

Старецът разказа как чул шум на крила и помислил, че гъсокът пак е нападнал някого, та излязъл от къщи. Гъсокът отчаяно пляскал с крила, летял вертикално нагоре, а в клюна си държал нещо лъскаво. Така си и отлетял с чугунената тепсия. Подлудял е изглежда от пролетното слънце.

— Наминете по-късно — продължи старецът. — Като се върне, ще ви го покажа.

Кримов и Синица се спогледаха.

— Но ще се върне ли? — попита недоверчиво учителят. — Сигурно ще се върне. С тепсията в клюна — обеща стопанинът на гъсока.

— А няма ли да я изпусне? — примижа Кримов. — Това не може да бъде.

Старецът дори се обиди.

— Да не познавам птицата си! Хареса ли му нещо, не то изпуска, та каквото ще да става.

А момченцето потвърди:

— Вярно: сграбчи ли нещо, няма пускане!… Като булдог.

Гостите от цирка взеха от стопанина на знаменития гъсок номера на телефона.

— Ако съдим по описанията, изобретението е изгубено — каза в заключение Кримов. — Любопитната птица е включила контактите и е изчезнала в просторите на Вселената.

Синица с недоумяваща усмивка погледна теоретика.

— Гъсокът е повторил твоя опит, Виктор Илич — продължи замислено Кримов. — С тая разлика само, че ще го доведе докрай.

И Кримов разказа за съдбата на твърдоглавата птица. Гъсокът е обречен вечно да се скита сред звездите. Всяка от галактиките ще отблъсква от себе си килимчето, като му придава все по-голямо ускорение, и в края на краищата гъсокът ще достигне околосветлинна скорост. Ако ли пък гъсокът полети с такава скорост към някоя антигалактика, ще стане взрив с чудовищна сила и ще се роди нова енергия…

— Не вярваш ли?… Попитай довечера стареца, върнал ли се е гъсокът му…

За пръв път в живота си Синица усети, че стои на твърда земя.

Ученият и учителят се уговориха да продължат търсенето на ценното изобретение.

От къщи Синица позвъни на Таратар.

— Виктор Илич! — зарадва се математикът. — Живи ли сте, здрави ли сте? Къде сте?

— В къщи — бързо каза Синица. — Малко поизстинах в полета. Надявам се, Семьон Николаевич, че не сте обявили тревога в училището? Би било много неудобно…

— Така съм се тревожил за вас, че отмених уроците — призна Таратар и успокои физика: — Но на никого нищо не съм казал. Моля да ме извините, че тази играчка ви причини неприятности.

— Учениците ви са много способни — потвърди физикът. — Но още не съм разгадал принципа на полета.

— Аз разговарях с една осмокласничка, авторката на злощастното килимче — призна Таратар. — Мъчих се да разбера от нея как се приземява тази дяволия. Представете си, тя не знае!…

— Как е името й? Какво каза още? — зарадвано попита Виктор Илич.

— Това лекомислено момиче се казва Мая Светлова — възмутено избръмча в слушалката математикът. — На мене ми каза: „Предчувствувах, че това ще свърши зле… Така му се пада!“ Завъртя се на токчетата си и си отиде.

— За мене ли? — попита с интерес Синица.

— За вас не стана дума. Тя не знаеше, че именно вие излетяхте… Впрочем, Виктор Илич, как се оказахте в къщи?

— Елементарно — отговори Синица, — с разни приключения, свързани главно с транспорта. Впрочем, в цялата тази история е важно това, че от самата Светлова и нейното изобретение се заинтересува един много голям учен… Ще ви разкажа всичко, когато се оправя.