Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (12)

Глава 11
Откритие

Лори се сепна и се събуди.

Утринните звуци бяха обичайни: кукуригане на петли, чуруликане на птици, но миризмата не беше — прашно и пусто бе някак около нея, имаше твърде много пушек и мирис на нечистотии, нямаше го свежия мирис на зеленина. А и подът беше от корави дъски, а не посипаният със слама познат пръстен под.

„Къде?…“ — помисли си тя.

И я удари зашеметяващо, като конски ритник в корема: „Аз съм в Ландсенд. Тук съм, за да търся Рип. Мама и татко са мъртви“.

Беше късна утрин, ако се съдеше по жълтеникавата светлина, процеждаща се през кепенците на прозореца, лъч, изпълнен с танцуващи във въздуха прашинки. Беше сама, толкова сама, че остана да лежи още миг съвсем неподвижно.

„Мамо! — помисли си тя. — Имам нужда от тебе, мамо!“

Но никога вече нямаше да види майка си, а последните думи, които си бяха казали, бяха в караница. Никога повече нямаше да види баща си да идва от нивите, да се усмихне и да разроши косата й, или да седне край огнището в зимните вечери и да й заразказва стари истории с бавния си дълбок глас.

Доплака й се, ала сълзите не идваха. Вместо тях — тъпа, болезнена пустота. Надигна се и седна. „Рип е жив“, сгълча се. Трябваше да се съсредоточи върху това. „Ще го намеря!“

Но щом се съсредоточи, усети още нещо: Рип вече не беше в Ландсенд. Тя отметна плата, с който се беше загърнала като с одеяло, нахлузи обувките си, стана и отиде до прозореца.

Не видя никого долу и макар околните складове да бяха с прозорци, от тях също не видя да наднича някой. Налагаше се да рискува с надеждата, че и нея никой няма да я види. Погледна омачкания плат, който смяташе отново да навие на топ, и поклати глава. Нямаше време за това. На първо място беше Рип. Стъпи с единия си крак на перваза, а с другия опипа за покрива зад й под себе си.

— Какво правиш, по дяволите!

Викът като че ли дойде точно зад нея. Лори ахна и за малко щеше да се изтърве. Хлъзна се надолу и стисна здраво перваза. Задържа се така, без да мърда, опряла брадичка на перваза и вкопчена в прозореца на живот и смърт, тъй като под нея нямаше нищо, освен каменната настилка на улицата, двайсет стъпки надолу. Извъртя боязливо глава, но не видя никого. Никой не гледаше и през отсрещните прозорци.

— Какво искаш да кажеш?

Този път гласовете дойдоха откъм главната улица, малко по-надолу от мястото, където пресечката под краката й излизаше на нея. Точно където бяха предните врати на склада.

— Тези сандъци трябва да са на кея след по-малко от час, иначе „Ракът“ ще изтърве отлива. Защо не са по фургоните? Какво си правил цяла сутрин, чесал си си задника ли!

— Наредиха ми едва преди няколко минути! Не съм виновен аз!

Облекчението, което изпита, че викът не е към нея, я накара да се спусне още половин педя надолу. Щеше да се опита да се люшне няколко стъпки вдясно и да стигне до цигления покрив. Но щом се залюля наляво, за да се засили, усети болка — внезапно и силно опарване, което в същото време беше по-студено и от зимния лед, а под всичко това — гадното чувство, че си се порязал.

И преди й се бяха случвали злополуки със сечива и с остри клони. Но не беше като това. Нещо много остро се беше забило в крака й. Горещата струйка кръв я накара да потрепери и тя изохка от все по-усилващата се болка при най-малкото движение.

Искаше й се да запищи и да се пусне, и да стисне крака си; но това означаваше, че ще умре — ако не от падането, то след като я заловят.

„И Рип няма да си има никого“.

Главата й се завъртя, но Лори успя да надвие замайването и вдиша задъхано. „Не се пускай!“, заповяда си тя. Погледна надолу и видя уж невинното парче стъкло, вклинило се между камъните. Някой стъклар бе проявил немарливост в работата си и дългото парче беше паднало от счупения прозорец и се беше заклещило между двете каменни стени. Беше прорязало крака й като кристален нож. Насили се да вдиша дълбоко и разбра, че ще й е нужна и последната капчица воля и сила, за да се изкатери през прозореца.

Пръстите й се вкопчиха в нацепеното дърво. Не можеше да остане така: падането от тази височина щеше да е много по-болезнено от това, което изпитваше сега. Лори вдиша дълбоко и се издърпа нагоре. Болката беше толкова силна, че тя едва не се изтърва, и така я стъписа, че не можа дори да извика. След като изненадата премина, успя да се сдържи да не изреве; стискаше зъби и мислеше за Рип.

Ако я хванеха, щяха да я затворят, а ако я затвореха, нямаше да може да му помогне. „Не мога да им позволя да ме хванат. Трябва да съм силна“.

Кавгата долу продължаваше, дори беше станала по-шумна. Можеше само да се надява, че ще е достатъчно силна, за да заглуши пъшкането и драскането, докато се мъчеше да се вмъкне в стаичката. Но трябваше и да действа бързо, преди виковете да са привлекли хора по прозорците наоколо.

Беше вече наполовина в стаята, увиснала през рамката от кръста надолу. Вдиша и издиша няколко пъти през зъби, бързо и отчаяно, после дръпна рязко и почти изпищя, когато най-сетне се освободи от стърчащото стъкло. Колкото можеше по-тихо изпълзя в скривалището си, смъкна се върху прашния под и захапа десния си палец, за да спре писъците, които напираха в гърлото й.

След като си оправи дъха, седна да огледа раната.

От болката не припадна, но от гледката за малко щеше да изгуби свяст. Дългият дълбок прорез започваше малко над коляното и стигаше до горната част на бедрото. От разкъсаната плът се лееше кръв и вече се сбираше на локвичка на пода. Добре поне, че не швиртеше. Кракът се движеше, когато го размърда с ужас, значи сухожилието не беше срязано. Парчето се беше врязало точно в средата на мускула. Но толкова силно кървене можеше да я убие до час. Едно селско момиче разбираше от срязано — и колко кръв има едно прасе, почти колкото човек.

„Направи нещо!“, заповяда си тя.

С разтреперани ръце свали манерката си от колана и я изля върху раната. Пареше като огън и за миг й причерня и изтърва манерката. Бързо я вдигна и се вслуша да не би някой да е чул звука. Нищо не последва и тя отново погледна крака си.

След като кръвта се беше отмила, се виждаше, че трябва да се зашие. Беше гледала как майка й заши раната на Емет, ратая им, когато брадвата се беше изплъзнала от ръцете му, и внимателно беше слушала указанията й. Но това изглеждаше много по-лошо, а и нямаше какво да използва за игла. Нямаше я и мама. Лори затисна устата си с ръка. Нямаше време за плачене — течеше й кръв, и то много.

Допълзя до топа плат и сряза едно чисто парче; после смъкна панталоните си и превърза крака колкото можа по-здраво, с дълги ивици, които да придържат дебелата подложка върху раната. Като не можеше да я зашие, поне да я стегне. Може би това щеше да стигне. Навлече отново панталоните и легна на набързо стъкменото снощи легло.

„Какво ще правя сега?“ Усещаше как Рип все повече се отдалечава. Но не можеше дори да слезе долу с раната в крака, дори да нямаше никого. „Не трябваше да продавам Хораций“.

Но тогава беше сигурна, че Ландсенд ще е крайната й цел. Иначе за какво ще крадат брат й, освен да го продадат на търговците на роби? Но го водеха навътре в сушата; чувството беше като някакъв вътрешен ветропоказател, изместваше се бавно и сочеше пътя. „Защо?“, отново и отново си повтаряше тя.

Този вътрешен вик започна с отчаяние и завърши с гняв. Защо Рип, защо родителите й, защо тя, защо сега? Какви бяха тези хора, какво вършеха? И над всичкото това, винаги: защо?

Лори затвори очи. Мракът я връхлетя като разярена вълна.

 

 

Беше малко след разсъмване — тиха утрин по крондорските мерки. Флора също така тихо се шмугна в стаята на Джими.

— Къде беше снощи? — попита шепнешком.

Изненадан, Джими дръпна гащите си толкова силно, че си приклещи оная работа. Изгледа я сърдито през рамо и едва се пребори с желанието да се хване там, където го заболя.

— Ти… — Гласът му излезе толкова пискливо, че се окашля и почна отново. — Ти забрави ли, че първо трябва да почукаш?

— Ха! Нямаш нищо, което да не съм виждала — отвърна му тя пренебрежително.

Джими вдигна вежди и попита мило:

— А лелчето знае ли за това?

Флора извърна глава, оправи един паднал на челото й кичур и се поизчерви.

— Не. Ти може би беше прав. Може би трябва просто да си го премълча.

— Наистина смятам, че така ще е най-добре — отвърна той без съчувствие. — За всички наоколо, искам да кажа.

Тя изсумтя съвсем не като дама.

— Да, не бива да забравям, че и ти си в кюпа. — После го погледна с присвити очи. — Та къде беше снощи?

— Излязох на разходка — отвърна Джими намръщено. — Просто да поразгледам града, да се пораздвижа.

Флора сви устни притеснено, пристъпи до него, сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Не трябва да правиш нищо нередно, докато си отседнал тук. Моля те, Джими. Важно е.

— Не съм правил нищо нередно — възрази той.

— Добре, недей! — Тя вдигна ръце отчаяно.

— Какво, в смисъл „никога повече“ ли? Не мога да обещая това, Флора. Все пак съм Шегаджия, а не монах.

— Поне докато си тук — настоя тя умолително. — Ако направиш нещо нередно, то ще се отрази на мен и на тях и позорът ще е ужасен.

— Подозирам, че под „нещо нередно“ имаш предвид нещо повече от „не кради“. Бас държа, че имаш предвид: „не ходи по кръчми, не се напивай, не влизай в свади, не играй комар“…

Тя поклати глава и се ококори.

— Или пък… — Погали я с пръст по бузата.

Флора се дръпна, все едно че никога в живота си не беше закачала моряци.

— Особено това!

Джими я зяпна. „Не беше толкова отдавна, когато го правихме. Я виж ти!“ Нямаше и два дни, а Флора беше станала съвсем почтена. Той сложи ръце на бедрата й и се изсмя.

Тя му изшътка и се озърна притеснено към затворената врата, а Джими поклати глава.

— Флора, не мога да си представя как ще издържиш на чак толкова въздържание. — Макар че, разбира се, вкусните ястия, удобствата и липсата на грижи за бъдещето щяха доста да помогнат. — Но щом искаш, добре. Ще си спомниш обаче някой ден, че съм се притеснявал за теб, когато започна всичко това.

Тя все още изглеждаше разтревожена и Джими я съжали. Сложи ръка на сърцето си и рече:

— Нямам намерение да те опозорявам, нито роднините ти.

А тя го попита кротко, но решително:

— Тогава кажи ми, моля те, къде беше снощи.

Джими въздъхна дълбоко.

— Добре. Щом искаш да знаеш, спасих едно момиче.

Флора ахна. Изненадата й му се стори почти комична.

— Кое? И от какво?

— Селско момиче, предрешено като момче. Беше се забъркала с някакви продажни ловци на крадци. Помниш ли Джерем Бентон?

— Джерем Змията? Шарлатанинът, дето правеше врътки на селяните, дошли да забогатеят бързо, с Наивника и Фалшивия диамант? Той нали умря?

— Жив е и върти тук шайка ловци на крадци. Изглежда, е гъст с местните полицаи, поне на мен така ми изглежда. Почти го беше хванал момичето, но аз я измъкнах. Не знаеше, че е момиче, иначе сигурно щеше да се опита по-упорито да я задържи. — Джими поклати глава. — Знаеш ли, този град щеше да си е много по-добре, ако си имаше Праведник.

— Селско момиче, преоблечено като момче? — Флора недоверчиво сбръчка носле. — И защо ще се маскира?

Джими се замисли.

— Не каза. Но определено беше честна — не искаше да използва някакъв стар плат за завивка, да не би да го развали.

Флора кимна, явно този път повярвала на думите му.

— И къде е сега?

— Намерих й място за спане в една изоставена стая в някакъв склад. Ако не е направила някаква глупост, би трябвало да е добре.

— Заведи ме при нея — каза изведнъж Флора.

— Какво?! Защо?

— Сигурно бих могла да й помогна.

— Откъде тая милозливост? Не ми ли вярваш? — Почувства се уязвен и в тона му се прокрадна лека обида.

— Може би ако някой ми беше предложил помощ още когато останах сираче, и аз нямаше да стана курва! — каза Флора разгорещено.

— О. — „Ух“. — Е, добре. Но може вече да не е там — предупреди той.

— Поне ще сме се опитали. — Погледна го твърдо. — Ще ида да си взема шала и ще кажа на леля Клеора, че излизаме на пазар, тъй че ми напомни да купя нещо на връщане. — До вратата спря и добави: — Трябва да свършим малко къщна работа, като се върнем, като възпитани младежи. Искам да направя добро впечатление, преди леля Клеора да ме заведе да се видим с дядо ми.

Джими погледна към затворената врата. „Къщна работа. Страхотно“. Изгнаничеството започваше да му се струва все по-тежко.

 

 

Флора придърпа задницата на полата си между краката и я затъкна на коланчето на кръста тъй, че се получи нещо като торбести гащи, за да може да се покатери.

„Май нищо не може да я откаже“, помисли си Джими, докато се озърташе. В началото на уличката имаше някакви хора, които можеха да ги видят, ако погледнеха насам… но едва ли щяха да го направят. А и да го направеха, едва ли щеше да ги интересува. Мъжете, които товареха сандъци с грънци в теглените от мулета фургони, бяха твърде заети, а опитът му с фургонджии показваше, че обикновено не си търсят неприятности, освен след работа и ако са подпийнали.

Местата, където можеха да се хващат, изпъкваха добре на утринната светлина и двамата се закатериха съвсем уверено по ниската постройка под прозореца на изоставената стая. Флора беше настояла да вземат торба с храна, която бе овързала в полата си, малък мях с вино пък бе вързан за колана на Джими. „Ако ни спре някой, мога да кажа, че сме тук да мием прозорците“, помисли си той, докато Флора се издърпваше нагоре.

И изведнъж тя прошепна:

— Джими! Тук има кръв!

Погледна надолу и му показа ръката си — на дланта й имаше лепкаво кафеникаво петно. Кръвта беше почти засъхнала, значи беше тука от доста време. Джими извади ножа си и го захапа със зъби. Имаше някои обстоятелства, при които ножът можеше да се окаже от полза, и нахълтването в стаята беше едно от тях. Даде й знак да се дръпне встрани, за да мине пред нея, присви се под прозореца, после се хвърли вътре и се превъртя, пусна ножа и го хвана за дръжката, очите му и острието зашариха из стаята.

— По дяволите — промълви той спокойно, прибра ножа, обърна се и подаде ръка на Флора. — Ранена е. Идвай.

Флора се прехвърли през прозореца и ахна, като видя кръвта на пода — знаеше не по-зле от него какво значи сериозна рана, — а като видя бледата Лори, загърната в оцапания с кръв плат, затисна устата си с ръка и се залепи за стената.

— Банат да ни пази! Убили са я!

Джими коленичи до постелята на Лори.

— Не, още диша — промълви той облекчено. Но кръвта наоколо все пак беше много. — Лори! — Пипна я по рамото и повтори шепнешком: — Лори.

Момичето се стресна, събуди се и отвори уста да изпищи, но Джими побърза да я запуши.

— Аз съм, Джими. Всичко е наред. Донесох ти храна.

— Донесохме ти храна — каза Флора и го избута настрана. Явно нямаше намерение да забрави колко се беше опъвал, когато го помоли да купи хляб, сирене и вино.

— Какво стана? — попита той. — Кой ти направи това?

За негова изненада тя се усмихна.

— Аз. — Въпреки гласа й приликата й с принцесата го слиса. — Слизах от прозореца и някой долу извика. — Тя се надигна на лакти и го погледна уморено. — Изненада ме и се подхлъзнах. Разпрах си крака на едно стъкло. — Отпусна се отново в постелята. — Превързах го, но боли.

„Не се и съмнявам“, помисли си той, щом видя прогизналата превръзка. „Богове, колко е непохватна!“ И веднага му стана гузно: „Е, но тя не е Шегаджия, а най-обикновено селско момиче“.

— Кръвта е много — каза Флора. — Няма да е зле да ми позволиш да видя раната.

Лори примига към нея, после се обърна учудено към Джими.

— Всичко е наред. Това е приятелката ми Флора.

Лори кимна, надигна се с усилие, развърза панталона си и го погледна.

— На крака ми е.

— Добре де. Да ти помогна ли?

Момичето го зяпна втрещено.

— Джими — изсъска през зъби Флора. — Обърни се!

— О! — „Все едно, че ми пука“. Послуша я и чу как вдиша рязко. — Какво?

— Зле е. Срязано е дълбоко и много гадно. Трябва да идеш да ми донесеш някои неща.

— Чакай малко — сопна се той и понечи да се обърне, но двете момичета така се ядосаха, че той остана с гръб и попита кисело: — Какво ти трябва?

— Малко ранилист на прах, бял равнец на прах, листа от равнец също, отвара от еньовче, малко върбова кора и… — явно се поколеба — малко маков сок. И тънка игла и конец. Котешко черво, ако намериш. Ако не — лен във восък.

— Какво? Само това? Никакви танцьорки, слонове, никакви…

— Без маков сок — промърмори Лори. — Трябва да намеря брат си.

— Никъде няма да ходиш с такава рана — заяви Флора. — Не и днес. Хайде, върви! — сопна се тя на Джими.

Той тръгна, но много ядосан. Вече беше купил на тази Лори вино и хляб, сега цяла аптека ли да й купува? Какво още очакваха от него? Маков сок! Флора знаеше ли колко струва маковият сок? И то след като Лори каза, че не й трябвал. Замисли се над това, докато крачеше. Не, по-добре да го вземе все пак. При толкова кръв сигурно я болеше ужасно. Джими въздъхна. Защо добрите дела винаги струваха толкова скъпо?

Когато се върна, Лори спеше, а Флора изглеждаше умислена. Вдигна глава, щом Джими се шмугна леко през прозореца.

— Благодаря ти — промълви тя, щом й подаде лекарствата. Помълча смутено, след което добави: — Ужасно ти благодаря, Джими. Никой никога не е бил толкова добър с мен.

— Няма нищо — смотолеви той и сви рамене.

„Принцесо Анита, какво направи с мене? — запита се Джими; знаеше, че това е шега само наполовина. — Никога не съм се скъпил да помогна на приятел, но това е тъпо! Флора няма нужда от помощ, тя, дето се вика, кацна в гърнето с меда, а тази дървенячка едва я познавам! Въпреки че прилича на теб — на теб, ако не беше такава непохватна селянка де“.

Флора беше избърсала кръвта — в ъгъла лежеше купчина прогизнал плат, а превръзката на Лори беше нова. Миризмата още си я имаше — смътна под мириса на плесен и прах от склада, но поне нямаше да се притесняват, че някой ще забележи да капе през дъските на пода. Освен това беше слязла да донесе вода, много нужна за човек, загубил много кръв.

Флора грижливо подреди лекарствата, иглата и конеца. Лори се събуди, изглеждаше замаяна — Флора сигурно й беше дала всичкото вино, заради болката.

— Помогни ми да я обърна.

Той го направи и потръпна, щом тя разви раната и се залови за работа. Предполагаше, че срамът не е толкова важен, след като оголеното бе само част от бедро, при това все едно поставено на тезгяха в месарница. Но въпреки това извърна очи.

Да шият твоя рана като че ли не изискваше толкова стискане на зъби, колкото ако гледаш как го правят на друг, освен ако наистина не гледаш на другия като на месо.

Лори го понесе добре, не се наложи да я държи, само потръпваше и дишаше задъхано, и първоначалното му добро мнение за нея се вдигна с няколко стъпки нагоре.

„А и Флора се справя много добре“, помисли си Джими. За джебчийка нямаше много ловки пръсти, но с иглата и конеца работеше изрядно.

— Трябва да те помолим за нещо, Джими — каза Флора, без да вдига глава, докато затягаше последния шев и сряза с острия нож котешкото черво.

— Не — отвърна той към стената. — Помислих си на връщане, че ще ме помолиш за още нещо, и отговорът ми е „не“!

Лори отвори очи и го погледна.

— Не! — повтори той и извърна глава. Твърде много напомняха за принцесата тъжните й очи. Трудно му беше да повярва, че е податлив на момичешки очи, но много се боеше, че е точно така.

— Брат ми го отвлякоха — каза прегракнало Лори. — Той е само на шест годинки. — Вдиша дълбоко, явно за да не заплаче. — Убиха родителите ми и изгориха къщата и плевнята ни. Не остана много, но земята си струва и още има малко стока и един фургон. Ще ти дам всичко, ако му помогнеш.

— Случайно да ти приличам на пристав? — сопна се Джими. — Това не трябва ли да го прави приставът? — И изгледа Флора с поглед, който казваше: „Да, това приставът трябва да го прави, много добре го знаеш!“

— Никой не ми вярва — проплака Лори и Флора й изшътка. — Извинявай. Всичките ми съседи си помислиха, че са убити от подивели псета или нещо такова и че братлето ми е било отмъкнато от тях. Но не е така. Имаше двама мъже. Единият едър, другият — мършав. Яздеха коне и дойдоха тук. Сега са тръгнали нанякъде и водят Рип. Усещам ги как все повече се отдалечават. — Млъкна й захлипа, сякаш сърцето й щеше да се скъса. — Моля те, намери го. Моля те!

Джими я изгледа стъписано.

— Как? — „Даже и да исках, а не искам“. — Не знам как изглеждат тези мъже, нито къде отиват, брат ти не познавам, кон нямам, а и да имах — не мога да яздя. Искаш от мен невъзможното!

— Я млъкни! — изсъска му Флора. — Иди някъде настрана и помисли, докато почистя Лори.

Разкаран така безцеремонно, Джими седна и заби поглед през прозореца. „Пак ли се оказах злодеят?“, помисли си той и си напомни да не се цупи. „Нали я спасих вече! Два пъти!“

Сякаш след много дълго време — и едно-две леки изохквания, които странно защо го притесниха повече от всичко, което беше чул досега — Флора каза:

— Вече можеш да се обърнеш.

— Виж… — почна той, но видя колко са пребледнели и двете. — Вижте, не искам да съм зъл. Само дето…

— Само дето не искаш да се забъркваш повече — довърши вместо него Флора.

Той вдигна възмутено пръст.

— Не казах това.

— Не беше и нужно. Познавам те, Джими. Но… — Флора млъкна, после въздъхна. — В Крондор нямаше да помогнеш на Лори. Съжалявам, но съм разочарована. Мислех, че си се променил.

Джими повдигна вежда. Разбира се, че щеше да помогне на Лори, дори в Крондор. Но това Флора нямаше как да го знае; не познаваше принцесата и нищо не знаеше за чувствата му към нея. А може би той не искаше да го знае. Хвърли поглед към Лори и тя отново — ужасно силно — му заприлича на принцеса Анита, чак до онова страдалческо изражение, когато си мислеше за баща си, затворен в тъмницата.

Очите на Лори срещнаха погледа му. Една кристална сълза се търкулна по бузата й. Джими въздъхна тежко. Беше разоръжен: нямаше начин да се махне от тези очи и да не се почувства по-малко мъж.

— Добре, добре. Ще се опитам. — Надигна се от пода с огромна неохота. — Нищо не обещавам и не знам кога ще се върна. — Обърна се към Флора. — Ще трябва да измислиш нещо за пред леля си — защо съм си тръгнал.

— Ще й кажа, че си тръгнал да попътуваш малко…

— Кажи й, че съм си намерил работа. Чирак при някой търговец или нещо такова. Нещо по-неопределено — не съм ти казал подробности. Докато се върна, ще съм измислил някаква история.

Флора кимна.

— Мисля, че се движат на североизток, по крайбрежния път — каза Лори. — Опитай първо натам. И внимавай. Ония двамата убиха майка ми, баща ми и Емет, без да им мигне окото, нито са мекушави, нито са слаби. Пази се.

— Благодаря. — Джими се обърна към Флора, която стягаше превръзката. Щеше да се пукне от гордост. — Поздрави леля си, в случай че се забавя.

Тя стана и го прегърна силно, после го пусна и го подбутна към прозореца.

— Хайде, върви. И се пази. Знаеш къде да ме намериш.

Беше скръстила ръце, наперена и храбра. Джими се усмихна и поклати глава. Толкова бързо се променяше, че едва можеше да я познае. Обърна се и се смъкна от прозореца. Може би първото, което трябваше да направи, бе да си намери кон.

 

 

— Не — отвърна равнодушно ханджията. — Тръгнаха си малко след съмване, както винаги.

Джарвис Коу плесна двете монети на масата. „Странно. По приказките им вчера очаквах да пият цялата сутрин“. Рядко ще видиш дисциплина и чувство за дълг у главорези, работещи за някой жалък сребърник. Освен ако работата им не беше друга… Или им плащаха по-добре.

Ханджията не обърна внимание на петаците и залъска с парцала около тях, но веждата му помръдна, като издрънча и един сребърник, и монетите се озоваха в дебелата му ръка.

— Кой път хванаха?

— На север, по крайбрежния, както винаги.

Човек не можеше да си наеме кон от конюшня, но можеше да си го купи, пък после да го върне на търговеца на по-ниска цена. Коу закрачи отривисто през Северната порта, ругаеше се наум за забавянето; денят бе умерено топъл, идеален за пътуване, но за негова жалост — и за онези, които преследваше, също. Ала колкото и да бързаше, опитното му око улавяше някои детайли — нехайните стражи на портата, подпрели се на пиките и алебардите, старшия им — отпуснат, но очите му будно шарят из минаващата тълпа, а и снаряжението им — позахабено, но годно за употреба. Както беше дочул, господарят на Ландсенд проявяваше необичайна грижа за сигурността на главния град на баронството. Ядрото на войската си — около двеста души — държеше в старото укрепление в края на града, а в домашното си имение, на много мили оттук, бе задържал само малка почетна гвардия. Но той нямаше наследник, тъй че може би смяташе сигурността на гражданите за по-важна от собствената си.

Управлението, изглежда, бе оставено в ръцете на кралския магистрат в провинцията, на водачите на градските гилдии и на пристанищния началник. Системата си беше съвсем подходяща, стига да не избухнеше война или херцогът да не свикаше набор. Но местният гарнизон съвсем беше зарязал околностите — между стария замък и селските имения на барона край брега нямаше дори един редовен патрул.

Така провинцията оставаше в безпорядък. Много лесно можеха да се раздвижат разбойнически банди. Или шепа местни негодници да решат, че е по-добре да насилват жени и да крадат овце, отколкото да работят. А местният пристав нямаше нито време, нито сили да налага закона, освен при изрична заповед на барона или съдията.

Коу си помисли всичко това на излизане от портата. Ландсенд все пак си беше по-скоро голямо село, отколкото малък град, с обичайните занаяти и дюкяни, непрактични или незаконни в стените на града. Затова истинско занаятчийско предградие не беше и изникнало, освен шумното пазарище на открито под крепостните стени. Той закрачи към безпогрешната миризма на конското тържище, но щом наближи, спря.

— Господин Джими! Каква приятна изненада. Как е милата ви сестра?

Джими сигурно беше не по-малко изненадан, но го прикри майсторски. Тъмните му очи гледаха с хладно спокойствие и преценяващо, много по-зряло, отколкото за възрастта му, макар че със сигурност беше имал сурово детство и бе пораснал бързо, Коу беше убеден в това.

Коу го огледа от глава до пети и се увери в преценката си, която бе направил още на борда на кораба: „Все още почти момче, няма и петнайсет години. Но доста необикновено и надарено момче. Под момчешката черупка почуква вече мъжът, при това доста опасен мъж, както личи“. Къдрава кестенява коса — подрязана лошо, сигурно с нож — в контраст с добре поддържаните и прилични, макар и не натруфени туника и панталони. Колкото до ботушите, Коу подозираше, че не са се изтъркали на краката на Джими.

Но кое беше главното, помисли си той. „Държи се без намек за младежка непохватност. Движенията му са като на акробат, плавни като на котка, долавяща всичко наоколо с острите си сетива; умее да отбягва хората, без да ги поглежда, шмугва се ловко из тълпата, без да се блъска в тях“. Коу се усмихна. Последното може би не беше съвсем вярно, но подозираше, че ако се блъсне в някого на улицата, ще е нарочно.

Оръжието на хълбока му беше достатъчно, за да привлече интерес: направено бе като за висок мъж, с дръжка, твърде богато украсена за ролята на хлапе от дребен благороднически род, каквато си бе избрал. Коу подозираше, че самото острие е със също толкова добро качество като дръжката и ножницата и струва колкото годишната рента на десетина ферми. Но по-важното от въпроса как е попаднало в ръцете му бе това, че момчето със сигурност умееше да борави с него достатъчно, за да накара човек да си помисли дали да го предизвика. „Дори сега благоразумният човек би внимавал. Бас слагам, че е бърз като пор и няма да ти остане много време, преди рапирата да прониже гърлото ти“.

— А, Флора ли? Радва сърцето на леля Клеора — отвърна Джими. — Радвам се, че се виждаме пак, сър.

— И аз, момчето ми. Да не би да си търсиш работа като коняр?

— Богове, не, сър — ухили се Джими. — Нищо не разбирам от коне. Но трябва да хвана по крайбрежния път, тъй че май ще ми трябва кон.

— В коя посока?

Джими го изгледа подозрително.

— Ъъъ, север. И на изток.

— Точно накъдето тръгвам и аз — рече Джарвис. — Защо да не пояздим заедно?

И без да дочака отговор, подвикна на търговеца да оседлае още един кон и преди Джими да успее да възрази, му хвърли една жълтица с думите:

— Като се върнем, ще искаме да ви ги продадем обратно.

Конярят хвана монетата и отвърна:

— Ако ги върнете живи и здрави, ще ги купя.

Коу се обърна отново към Джими с усмивка:

— Ето. Готово.

Джими сигурно не хареса своеволието му, но го прикри добре. Каза само:

— Нямам опит.

— Избери някой кротък — подвикна Коу на търговеца.

— Не искам да ви бавя, сър — каза Джими.

— Няма да ме бавиш, Джими. Не се каня да препускам в галоп — също като човек, конят може да извърви повече ходом, отколкото ако тича. Продукти имаш ли си? — „Или нещо повече от дрехите на гърба ти, това впечатляващо оръжие и подозрително многото пари“.

— Ъъъ, не. Мислех да си уредя коня първо, после да купя нещо на пазара. Както вече ви казах, сър, не искам да ви бавя.

— Ни най-малко, ни най-малко — отвърна Джарвис и го плесна приятелски по гърба. — И както казах, не мисля да хуквам като луд. Та накъде си се запътил?

Криеше нещо това момче. Коу не можеше да го напипа. Но той и така наречената му „сестра“ му се струваха много по-опитни и не чак толкова мили и благовъзпитани, на каквито се стараеха да приличат. Беше заинтригуван и му се искаше да разбере повече. „Винаги го правя. Едно от нещата, заради които съм толкова добър в работата си“, помисли си той с хладен реализъм. А и беше добре дошло, че можеше да задоволи любопитството си, без да се отклонява от пътя. В този случай. В други това любопитство го бе довеждало до ситуации, в които някой накрая оставаше мъртъв. В смисъл — друг някой, не той.

Джими се усмихна фалшиво, още го болеше от „приятелското плесване“. Май щеше да е разумно да се отърве от този тип. Обикновено гледаше да си няма вземане-даване с такива, дето те пляскат по гърба, смяташе ги за побойници, които не смеят съвсем да го покажат. Но побойниците прибираха разни неща от хората, докато Коу направо щеше да се утрепе от желание да ти помогне. Объркващо беше някак.

— А, просто искам да настигна едни приятели. Тръгнали са призори.

— Аха. — Интересът на Коу видимо се изостри. — Чудно, дали не ги познавам. Аз също искам да догоня двама души, с които трябва да си поговоря. Ще си споделим моята храна, приятел. — Конярят доведе двата коня оседлани и готови за път. — Хайде, мятай се.

„Вече съм му в дълг — каза си Джими. — И май все повече ще задлъжнявам. Мразя дълговете, но е тъпо да откажеш помощ, когато ти трябва. Какво разбирам от преследване на хора през полета и гори?“ С тъмните улички и канали, и даже с тъмниците на Радбърн можеше да се оправи. Но извън града щеше да се изгуби като… ами, както Лори тука в града, където дори един пълен чужденец като Джими можеше да се оправи.

Прецени положението. „Мога просто да избягам, но това ще привлече внимание. Освен това винаги имаш избор, докато умреш“. Можеше да поеме риска да пътува с Коу и да види какво ще стане. Ако нещата станеха рисковани, можеше да спре някъде с хора наоколо и да каже, че са приятелите му. Или, ако станеше много лошо, можеше да свие в горите и да се скрие. Биваше го в криенето и катеренето.

Щеше ли да е много по-трудно да се скрие в една гъста гора, отколкото в някоя задънена уличка?

Подозрителен беше към този човек, но пък от друга страна, това бе естествената му реакция към всяко ново лице. Коу му беше помогнал с онази каишка за китката, дето спря морската болест, и им беше дал добър съвет къде да отседнат — по-точно къде да не отседнат в Ландсенд. Едно от нещата, които беше научил от снощното си скитане, бе, че „Петлето“ наистина е по-лошо и от най-лошото място в Крондор. Двамата с Флора нямаха нужда от предупрежденията му, но Джарвис Коу нямаше как да го знае. Всъщност той нямаше какво да спечели и от двете неща, тъй като нямаше причина да очаква, че отново ще види Джими.

„А отгоре на всичко изпитвам любопитство към него. Любопитството е едно от нещата, които ме правят толкова добър крадец, и по дяволите, така преследването на братчето на Лори няма да е толкова досадно“. Всъщност нали се беше чудил какво ще направи, като догони похитителите.

„Добре де, нали съм крадец. Просто ще открадна момчето“.

Но това си беше чисто перчене и той го знаеше. Едно от нещата, които научаваше напоследък, бе това, че не може да направи всички въобразими неща на света, а само повечето от тях. Да се изправи срещу някой корав мъж със сабя в ръка беше обезпокоително. Да се изправи срещу двама щеше да си е пълна глупост. Виж, ако включеше и Коу, може би щеше да има някакъв шанс да спаси Рип.

Имаше нещо скрито у тоя човек, но инстинктите му подсказваха, че Коу не е лош. Потаен може би, криеше дори истинските си мотиви също като Джими, но не беше лош. Младият крадец беше живял в Крондор и можеше, без да мисли, да надуши лошия и в девет от десет случая щеше да се окаже прав. Чукалото му „в беда си“ просто не реагираше на Коу.

Това, което истински го притесняваше, бе кого всъщност се опитва да догони Джарвис Коу. За миг Джими дори си помисли, че може да е колега на двамата, които са отвлекли Рип. Но бързо отхвърли тази мисъл: ако беше така, чукалото „в беда си“ със сигурност щеше да зачука в главата му.

Търговецът се окашля. Коу го гледаше, вдигнал вежди.

— Извинявай — каза Джими. — Мислех.

Един от ратаите събра длани, Джими го погледна, после погледна високия кон и стъпи в тях. Не че имаше нужда да го повдигат, но беше забелязал, че простите хорица малко се притесняват, когато покажеш прекалена пъргавост.

Ратаят беше със здрави ръце. Освен това изненада Джими със силата, която вложи, щом го повдигна — за малко да го прехвърли през коня. Ако Джими не беше толкова пъргав, сигурно щеше да се случи точно това. Изгледа го отгоре сърдито, а онзи сви рамене и се ухили, разочарован едва ли не.

Джарвис поклати глава.

— Всички са такива. Всички си мислят, че е много смешно да извъртиш шега на човек само защото е новак.

Мъжът отново сви рамене и показа жълтите си зъби.

— Животът е скучен, човек трябва да се позабавлява, когат’ може.

Джими го изгледа ядосано, после извади от колана си един сребърник.

— Възнаграждение искаш ли?

— Ъ?

Джими бързо превключи на уличния:

— Бакшиш викам искаш ли?

Ратаят се ухили още повече.

— Е как не.

— Тогава си намери друго забавление — отвърна Джими и си прибра монетата.

Коу се изсмя и обърна коня си.

— Да вървим.

Още в първите мигове Джими реши, че чувството за хумор на коня му е същото като на ратая.

„Изведнъж всеки, когото срещна, се оказва чешит. Богове кога най-после ще мога да се върна в Крондор?“ Докато подминат и последната сергия на пазара, задникът му вече се беше натъртил. „Не е възможно да става толкова бързо!“

По прашната бяла лента на пътя, виещ се като змия на север, беше доста оживено: от стадата овце, подкарани за продан към града, до тръгнали на дълъг път фургони и коли, и още повече пешеходци. Лекият ветрец носеше мириса на океана и рехавите дървета покрай пътя показваха посоката му, като огъваха клони надясно. Прахта, вдигната от копита, колела и крака, скърцаше между зъбите му, а от дълбоките коловози личеше, че при кал ще е още по-зле.

Джими се окашля, помръдна неловко в седлото, а конят, изглежда, реши, че това е сигнал да затича и че няма да си промени мнението каквото и да направят или да му кажат. Коу го настигна: явно едва се сдържаше да не се разсмее.

— Седни по-назад. Не дърпай юздите, така само го дразниш. Като седнеш по-назад, дръпни само веднъж и отпусни. Ако не спре, дръпваш отново.

Джими премести тежестта си назад. Конят се поколеба, явно несигурен какво точно иска ездачът му, но след няколко стъпки забави и спря.

Конят на Коу извъртя глава, сякаш се канеше да ухапе неговия, и Коу сръчно го дръпна настрана.

— Благодаря — изпъшка Джими. „Тъпо е да ме е страх, че ще падна от това животно! — рече си той и се потърка по хълбока, където го удряше дръжката на рапирата. Скачал съм от много по-високи покриви!“

— Ти май наистина не знаеш да яздиш, а?

Младият крадец поклати глава.

— Никога не бях излизал от Крондор. А там не ми трябваше да яздя. Толкова пъти съм го виждал, мислех, че е много лесно. Сигурен бях, че ще се оправя.

Коу се окашля, което подозрително напомняше на приглушен смях.

— Е, за начало, виждаш ли онзи клуп пред левия ти крак? Можеш да пъхнеш през него ножницата на рапирата. Докато не посвикнеш, може да се изхлузи назад и да стане опасно.

Джими измъкна дара на принц Арута от каишката на колана си, напъха ножницата в клупа на юздата и тя се закрепи здраво.

— Ездата прилича повече на танцуване, отколкото просто на седене на гърба на животното. Ти обаче си бърз и силен и не би трябвало да ти е много трудно. Само помни, че конският гръб подскача нагоре-надолу. Колкото по-бързо тръгне, по-бързо е движението. Затова трябва да се вкопчиш — за да не подскачаш още по-силно. Използвай коленете си като пружини — все едно, че скачаш отвисоко…

„Добре, това мога да го опитам“, помисли си Джими. Спомни си как го беше учил принц Арута с рапирата. Забеляза тутакси, че конят се успокои. „С което не ставаме двама“, рече си той горчиво.

— Сега запомни, че конят може да усеща какво искаш от него. Ако стиснеш по-здраво с бедра и се наведеш напред, животното разбира, че искаш да тръгне по-бързо. Ако се дръпнеш назад, знае, че искаш да спре. Опитай да обърнеш, като натиснеш с едното коляно, дръпваш леко юздата от същата страна и се навеждаш малко напред и в посоката, в която искаш да обърне — съвсем малко, повече изместване на баланса, отколкото движение. Да, така е добре. Сега.

— Много е изморително това — измрънка Джими след няколко минути.

— Сигурно защото си прекалено напрегнат — каза Коу. — А и използваш мускули, които не си използвал досега. Не се безпокой, с опита става по-лесно.

— Дано не се налага да ходим много далече — измърмори Джими, а Коу се засмя.

— Погледни го откъм добрата страна — на конския гръб ще покриеш повече разстояние.

— Само дето няма да мога да ходя след това.

— Ти си млад и здрав, Джими. Бързо ще ти мине.

Коу пое напред и помълча известно време, за да може Джими сам да свикне. След като стигнаха с коня до някакво разбирателство, Джими подкара по-бързо и се изравни със спътника си.

Краката го боляха, но това не можеше да се сравни с безпокойството, което изпитваше около Коу и връзките му с мъжете, които преследваха. Затова попита с привидно небрежен тон:

— Тези хора, които търсите, приятели ли са ви?

Коу поклати глава.

— Не. Просто смятам, че ще имат малко информация, която ми трябва. — Обърна се и го изгледа. — А ти?

Младият Шегаджия ясно си спомняше, че му бе казал, че щял да се среща с приятели. Явно Коу не му беше повярвал. „Рано или късно щях да му кажа истината. Защо да не е сега“.

— Истината е, че никога не съм ги виждал — отвърна той предпазливо.

— Да не си пишете? — ухили се Коу.

Джими дори не се усмихна, а само поклати глава.

— Не, сър. Работата е такава: двамата с Флора срещнахме едно момиче. Селянче, току-що дошло в града да търси брат си. Наранила се е и не може да тръгне никъде, а казва, че тези мъже са отвлекли брат й от семейната им ферма. Помоли ме да ида и да й го върна.

— Просто така? — Коу изглеждаше искрено смаян. — Много щедро от твоя страна, господин Джими, но как точно смяташ да ги убедиш да ти върнат момчето?

— Първо ми трябваше кон — отвърна младият крадец. — Бях се съсредоточил върху този проблем, когато се появихте. А проблемът с коня се реши бързо и… — Джими се поколеба. — Истината е, че всъщност не бях планирал толкова напред.

Коу се засмя.

— И това ако не е съвпадение. — После поклати глава. — Изглежда, преследваме едни и същи хора. Те са много, много опасни.

Джими се постара да каже уверено:

— Имал съм си работа с опасни хора.

Този път мъжът го погледна много сериозно.

— Това не е шега, момче. Тъй че ако в главата ти се въртят идеи за героични подвизи, без никой да пострада, съветвам те да обръщаш и бързо-бързо да се върнеш в Ландсенд. Защото нещата няма да станат точно така. Тези двамата имат информация, която ми трябва, и вероятно няма да са склонни да ми я дадат на драго сърце. Очаквам да се пролее кръв. И тъй като не искам да ми объркваш плановете, трябва да настоя, че ще командвам аз. Защото аз имам план и допускам, че освен това съм по-опитен в такива неща. Изпълнявай указанията ми и ще се постараем кръвта, която ще се пролее, да не е нашата. Разбрахме ли се?

Джими помълча малко, после се засмя.

— Представа си нямате какво облекчение изпитвам, че съм с човек, който има план. Защото ме уговориха за това въпреки благоразумието ми и нямам представа какво върша. — След което въздъхна театрално. — Е, и какво ще правим?

Внезапният прагматичен ентусиазъм на Джими сигурно изненада Коу, но той го скри зад маската на чисто съмнение. После въздъхна и подкара по-бързо.

— Първо трябва да ги намерим.